Пратерът и среднощната истроия на една разбита мечта

Текстът е написан от Петър Дончев и предоставен на Вита Морена за публикуване. Всяко следващо републикуване трябва да посочва него като автор и Вита Морена като източник.

Винаги се прибирах по един и същи път. До хотела, в който бях отседнал имаше около 500 метра.

Излизах от Пратера около час преди полунощ, пресичах площада и тръгвах по широка улица, в една от пресечките на която се намираше хотелът. Още в самото начало улицата беше разкопана, предполагам, че беше заради строеж на нова метростанция.

Цялата улица и десния тротоар бяха затворени и оградени, тъй че задължително трябваше да използвам левия тротоар. Това обаче не беше особено приятно, тъй като ми се налагаше да мина покрай неголям хотел, който всъщност беше обитаван от проститутки. По това време на денонощието работата им беше в разгара си, защото повечето от излизащите от огромния увеселителен парк, обикновено туристи, минаваха именно оттам.

Жените се бяха наредили по тротоара по старшинство и според цената си, която съобщаваха, след като пресрещаха самотни мъже и се опитваха да ги спрат и да завържат разговор с тях.

Най-скъпите бяха първи, а по-нататък цената падаше, често с огромни разлики. Всяка казваше цената си, която обикновено започваше от около 1000 шилинга „мит цимер”. Стаята, предварително наета, влизаше в цената. При последните в редицата спадаше драстично и стигаше до 150 и дори до 100 шилинга.

Бях във Виена за десетина дни, в разгара на лятото в самото начало на седемдесетте години. През деня си гледах работата, за която бях дошъл и вечерите ми бяха свободни. За съжаление по това време Щатсопера и Виенската филхармония бяха във ваканция, но дори и да имаше извънредни спектакли или концерти, вероятността да си намеря билет в последния момент беше нулева. Затова реших да посветя част от вечерите си на Пратера, чието колело беше един от символите на красивия град.

Пратерът, огромен необятен парк, предлагаше толкова много и разнообразни развлечения, че аз за три поредни вечери не бях видял и половината от всичко.

Три пъти малко преди полунощ се прибирах по същия път и неизменно минавах покрай свърталището на проститутките.

Друг път просто нямаше, а и да имаше, навярно трябваше много да се заобикаля, а аз не исках да се подложа на риска да се загубя посред нощ в почти непознат град.

Затова три пъти вече минавах през шпалира от жрици на любовта, преглъщах някои не дотам приятни подмятания, гледах маската на любезност и учтивата усмивка, с която им отказвах да не слизат от лицето ми и бързах да стигна края. И точно на края на редицата ми ставаше най-тягостно, защото там неизменно чакаше едно кльощаво недохранено същество на неопределена възраст, което очевидно никога нямаше клиенти. Всяка вечер, когато минавах покрай нея, тя ме гледаше с надежда и постоянно сваляше цената, та дано се съглася.

След като я отминех си отдъхвах, тръгвах по-спокойно по почти безлюдната улица и след десетина-петнадесет минути се прибирах в хотела си.

Това преминаване покрай проститутките можеше да ми носи и повече стрес, ако по една случайност не бях отлично запознат с живота и съдбата на тези нещастни жени, чиито край беше, с малки изключения, почти винаги един и същ. И трагичен.

Не бяха минали и няколко месеца от премиерата в София на камерния спектакъл „Непозната по тротоара”, в който участвах.

Текстът беше на Богомил Райнов и разказваше за един журналист /моя милост/, на когото срещу скромно възнаграждение и един грог възрастна проститутка разказваше целия си живот. Действието се развиваше посред люта зима в едно кафене в Париж. А за да навляза достатъчно в темата за проституцията, ми се наложи да посетя библиотеки и да прочета доста литература по въпроса.

На четвъртата вечер, която си бях нарекъл за предпоследна в Пратера, ме очакваше една изненада.

Когато наближих хотела на проститутките, от входа му излезе една жена, която очевидно е очаквала точно мене и някой ѝ е казал, че е време да излиза. Тя препречи пътя ми и каза: „Господине, ще ми отделите ли две-три минутки от времето си?” Направи го толкова елегантно, каза думичките с такъв финес, че въобще не ме подразни и аз спрях.

– Благодаря, господине!

Разбирах, какво ми говори, но немският не е от любимите ми езици и макар че идвах във Виена от Берлин, където бях цял месец, не успях да обогатя кой знае колко познанията си по този език и би ми било почти невъзможно да проведа някакъв смислен разговор, затова казах:

– Не говоря немски, госпожице.
– А какъв език предпочитате? Мога да ви предложа италиански, руски, френски, английски…

Неволно трепнах, като спомена руски. Но предпочитах да не разговаряме на руски, което малко или много би породило въпроси у нея, а аз инстинктивно реших, че засега е по-добре да не разкривам, че живея отвъд „желязната завеса”.

– Предпочитам френски – казах.

Междувременно успях да я разгледам. Хубава млада жена, безспорно, но това, което ми направи дълбоко впечатление беше, че по миловидното ѝ лице нямаше и следа от греха, белязал лицата на почти всички останали. Цялото ѝ поведение, а и самата тя излъчваше вродено благородство и по-скоро създаваше впечатление за дама от висшето общество. Дори и облеклото ѝ беше много по-различно от това на останалите, които бяха не облечени, а по-скоро разсъблечени. Носеше красива и скъпа дълга рокля, с много дълбоко деколте и невероятно красива огърлица от старо сребро с естествени зелени камъни.

– Добре, нека бъде френски – каза тя.

Произношението ѝ направо ме смая. Аз мисля, че говоря френски добре, но тя явно ме превъзхождаше в познанията си по този език. Какво, по дяволите, става тук?!

Пред един второразреден хотел-публичен дом, се появява една жена, която има вид на княгиня и която говори всички европейски езици.

Бях повече от заинтригуван и очаквах да разбера за какво всъщност ме спря  и какво имаше да ми каже тя.

– Значи правилно съм предположила, че не сте австриец – не отговорих нищо и тя продължи. – Най-вероятно сте турист, който четири вечери се връща от Пратера по едно и също време и…

– Момент – прекъснах я аз. – Вие сте за първи път тук. Откъде можете да знаете, че минавам оттук за четвърти път?

– Преди всичко искам да ви благодаря, че сте забелязали, че съм за първи път тук – тя продължаваше да демонстрира висока класа и отлично възпитание. – Колкото за това откъде го зная, ами огледайте се, вижте колко много жени има наоколо, всяка от тях би могла да ми каже.

– И понеже три вечери съм отказвал услугите им, те са извикали подкрепление – казах и в същия миг осъзнах какъв гаф направих.

– С което вие автоматически ме причислявате към отбора на проститутките – засмя се тя. – Не, не се извинявайте за думите си. Макар и твърде директни, те не са неточни. Аз също съм проститутка. Но не от тези, които висят по тротоарите или чакат на топло при „Маман”.

– И така да е, все пак моля да ме извините – казах аз – прозвуча много грубо.

– Няма проблем, забравете го, все едно нищо не сте казали.

– Благодаря. Както разбирам, е по-правилно да се каже, че вие сте елитна компаньонка. И работите само на повикване. И не всяка вечер. И срещу огромен хонорар.

– Да, да речем, че в общи линии е така.

– Добре, а сега ще ми кажете ли защо всъщност ме спряхте? Тези две-три минутки отдавна изтекоха, а аз не разполагам с много време.

– Да, ще ви кажа. Съвсем направо и съвсем кратко – жената направи пауза, гледаше ме, като че очакваше да попитам нещо, но понеже аз мълчах, тя продължи. – Каня ви да ми гостувате тази нощ. Ако желаете за час, ако желаете за два, а ако желаете и за цялата нощ.

Бях подготвен за подобно предложение и веднага попитах:

– В този… хотел ли? – постарах се да придам на думите си достатъчно погнуса.

– Нека външният му вид и обкръжението не ви подвеждат. Тук, на втория етаж, има огромен апартамент за специални случаи, от чийто лукс и обзавеждане може да ви спре дъха.

– Само дето не мога да разбера защо аз изведнъж станах „специален случай”. И какво предлагате да правим през този час, два или цялата нощ?

– Каквото вие пожелаете. Може да продължим да си говорим, което правим и сега, можем да пием по едно питие, барчето и хладилника са претъпкани със скъпи напитки и деликатеси. А можем да се отдадем и на еротика.

Колкото и нескромно да звучи – в този град няма кой да ви предложи по-изискани еротични забавления от мене.

Ако до преди няколко минути бях готов просто да си тръгна, сега вече не бих го направил, трябваше да пожертвам още малко време, въпреки че утре сутринта в девет часа трябваше да се явя на снимачната площадка свеж, отпочинал, в добра форма и с научен текст. Бях попаднал на нестандартна личност, каквато едва ли бих срещнал друг път.

Обади се моята страст към „колекциониране” на интересни и рядко срещани характери, независимо от пола им, които складирах някъде дълбоко в паметта си и когато ми се налагаше да да сътворя нещо подобно, било на сцената, пред камерата или на лист хартия, „изваждах” складираното и го използвах, опитвайки се да създам образи от плът и кръв, истински, а не измислени.

– Благодаря за поканата, но има няколко причини, поради които не бих могъл да я приема.

– И те са?

– Едната е, че утре сутринта трябва да бъда на работа свеж, отпочинал и в добра кондиция.

– Вие сте млад и здрав мъж. Дори и в полунощ сте в отлична кондиция, а не може да не знаете от опит, че добрият секс зарежда с позитивна енергия.

– Освен това – продължих без да обръщам внимание на забележката ѝ – никога не съм ползвал платена любов и нямам никакво намерение да го правя и занапред.

– Не ви липсва самочувствие – усмихна се тя. – Но тук допускате малка неточност. Аз да съм ви споменавала нещо за заплащане?

Сега беше моментът да я попитам дали заради сините ми очи ми прави отстъпки. И да я попитам също къде се крие уловката, но това би сложило точка на разговора ни, а аз исках да го продължа още и да я наблюдавам още. Затова казах:

– Не, госпожице, не обичам да оставам длъжен никому. Вашата тарифа, вече стана дума за това, навярно е огромна, а аз се опасявам, че нямам толкова пари в себе си. Което ще рече, че дори и да ползвах платени любовни услуги, пак няма да стане.

– В такъв случай ще направим така: аз ще ви дам пари на заем, а вие ще ми ги върнете, когато имате възможност. След година, две, пет или в някой следващ живот.

– Бива си ви, бързо мислите. Имате готов отговор за всичко.

– Благодаря – отговори тя.

В настъпилата кратка пауза тя се обърна леко надясно, все едно че иска да види нещо в хотела. Движението беше само от кръста нагоре и несъмнено беше добре репетирано. Голямото изрязано деколте на роклята ѝ се отвори, тя не носеше сутиен и се откри красивият ѝ бюст. Въобще не се направих на разсеян и че нищо не съм видял, а веднага казах:

– Поздравления, имате прекрасни гърди.

– Благодаря. Ако пожелаете, те могат да бъдат ваши и да правите с тях всичко, каквото ви харесва.

– Всичко за продан – казах.

Не очаквах, че тези ми думи ще предизвикат у нея такава реакция. Тя изведнъж стана много сериозна и попита:

– Защо казвате точно това? Знаете ли какво означава?

– Мисля, че да. Ако не се лъжа, е един полски филм и заглавието му много точно съответства на това, което направихте току що, показвайки ми бюста си.

Тя не отговори и дълго мълча, като че се бореше с нещо в себе си. Изглежда думите ми събудиха някакъв спомен у нея. После попита:

– Вие гледали ли сте този филм?

– Да, той е на режисьора Анджей Вайда. Много хубав филм.

– И на мене много ми харесва. А Вайда е един от любимите ми режисьори – тя помълча малко, после продължи. – А знаете ли, че той е посветен на Збигнев Цибулски?

Съвсем неочаквано навлизахме в една интересна тема. Тази жена продължаваше да ме изненадва, не очаквах да е любител на полското кино.

– Да – отговорих, – зная. Цибулски беше голям актьор, жалко, много жалко, че загина по такъв нелеп начин.

В очите ѝ се появиха сълзи, когато каза:

– Освен голям актьор, той беше прекрасен човек и добър приятел…

– Вие сте го познавали?

– Да… познавах го лично…

Тя извади от чантичката си носна кърпичка и внимателно попи сълзите от очите си. Изчаках я да свърши и попитах:

– Клиент ли ви е бил?

– Откъде го измислихте? – в очите ѝ се четеше укор и разочарование едновременно.

– Простете, но откъде тогава бихте могли да го познавате?

– Ще се качим ли горе в апартамента за малко? – отговори на въпроса ми с въпрос тя. – Не се безпокойте, няма да ви изнасиля. Просто искам да ви разкажа нещо, което на никого не съм разказвала, откакто съм в този… проклет град. Имам нужда от това не ми отказвайте. Не зная защо точно на вас искам да го разкажа… Вие вдъхвате доверие и спокойствие…

– Не мога да дойда с вас, но имам по-добро предложение. На около двеста метра по-нататък има денонощно бистро. Ако искате да отидем там, да седнем и да поговорим.

– Не, това предложение аз пък не мога да го приема. След малко ще разберете защо. Добре, ще бъда съвсем кратка, а вие не ме прекъсвайте. Господи, дано лицето ми да не изразява много емоции…

И започна да говори съвсем тихичко и с равен тон.

Преди това обаче ме предупреди в никакъв случай да не поглеждам нагоре.

Историята, която тя ми разказа съвсем сбито, в телеграфен стил, няма да забравя никога.

Тя беше една изплакана мъка. Историята на един съсипан живот. На прекършени мечти. На прекършен полет.

Била полякиня. Родена била в Гданск, един от най-северните градове на Полша. Имала щастливо детство и прекрасни родители.

Имала и по-малки брат и сестра. От малка мечтаела да стане актриса, обичала киното, театъра. Била още ученичка, когато се запознала с Цибулски. Тя ходила на обсъждане на филма „Пепел и диаманти” и имала щастието да се запознае лично с него.

Години по-късно била приета да учи във Висшето държавно театрално училище във Варшава и вече като студентка отново се срещнала с Цибулски.

Била поласкана, че той си спомнил за нея. Поканил я един-два пъти на кафе. Още като студентка изиграла две епизодични роли във филми. После събитията се развили главоломно.

Появил се някакъв псевдоимпресарио, който ѝ предложил централна роля в чужд  филм, тя лекомислено повярвала, била изведена нелегално от страната, след като я упоили.

Събудила се в някаква къща-затвор и не знаела дори в коя държава се намира. После започнали брутално да я изнасилват всеки ден по няколко души, без въобще да разговарят с нея. Чак след един месец се появил „импресариото” и ѝ казал, че ролята, която трябвало да изпълнява била на проститутка, но не във филм, а в живота. Но тъй като била интелигентна, знаела много езици, имала добро образование и възпитание, била много красива и представителна ѝ предлагали роля на елитна компаньонка. Нямало да съжалява, защото щяла да живее безгрижно и в голям лукс, нищо нямало да й липсва. Тя отказала и изнасилванията отново започнали. След още един месец ѝ казали, че ѝ дават срок от три дни да размисли и ако отново не приеме, един член от нейното семейство ще бъде убит. Тя, разбира се, била принудена да приеме, обучавали я в новия й занаят един месец, после започнала работа.

Постепенно претръпнала, свикнала, но страдала, защото всичките ѝ мечти за кариера в киното и нормален живот отишли по дяволите. Предупредили я, че при всеки опит за бягство или свързване с полицията, някой от семейството ѝ щял да бъде убиван.

Тя свърши, млъкна и заби поглед в тротоара. Аз също мълчах известно време, чаках я да се съвземе, после попитах:

– А защо държите да дойда с вас в хотела?

– Хм, това е една безобразна история, пълна гавра с хората и достойнството им. Това само болни умове могат да го измислят. Напомням ви, моля не гледайте нагоре. Те са там, на балкона на четвъртия етаж. Единият е моят сутеньор, другите двама са сутеньорите на жените, които виждате наоколо. Пият бира, гледат от високо и се забавляват. Всичко това е заради един бас, в който главно действащо лице сте вие.

Три вечери сте минавали покрай момичетата и сте им отказвали, макар да било очевидно, че не сте тукашен и сте сам, без жена с вас. Нормален мъж не можел да издържи на съблазънта. Тогава моят човек ги подразнил, че причината е в скапаните им момичета, които нищо не стрували. Я ако била някоя красавица от моя ранг, нямало да се колебаете нито миг.

И от дума на дума спорът се разгорещил и се стигнало до облог. Моят твърдял, че ако съм аз няма начин да не приемете, а другите двама – че отново ще останете безразличен.

И представяте ли си – спечелилата страна щяла да получи един кашон бира! Толкова! Получих инструкции „на ухо” да правя, да струвам, ако трябва дори и пари да не ви искам, но на всяка цена да ви придумам да се качите в апартамента. Всичко това за един кашон бира!

Слушах, мълчах и не знаех какво да кажа.

– И моят отказ – промълвих аз – сигурно ще ви струва скъпо.

– Навярно ще ме смели от бой и няма да ми е за първи път. Но вие не бива да чувствате никакв вина. Така сте решили – така сте постъпили, не мога да ви упреквам за нищо. Но ви дължа благодарност, че ме изслушахте.

Казах си, че незабавно трябва да се махна. Инстинктът ми за самосъхранение и отговорност към това, което имах да върша утре и в следващите дни ме задължаваше да изчезна веднага. Но не и преди да поясня на жената поведението си.

– Само няколко думи още. Длъжен съм да ви обясня нещо. Откровеност за откровеност. Аз съм актьор и тук, във Виена съм за участие във филм. Снимките са всяка сутрин от 9 часа. Сама разбирате, че не мога да се замеся в някакъв скандал или не дай боже в сбиване и да се явя на снимачната площадка с подуто око. Подписал съм договор и съм длъжен да се пазя.

– Вие сте актьор?! – жената токова много се развълнува, че започна да заеква и очите ѝ отново се напълниха със сълзи. – Защо… защо не ми казахте по-рано… въобще нямаше да настоявам… разбирам ви напълно, вие сте длъжен да се пазите… Сега разбирам защо ми вдъхнахте доверие и ме предразположихте да ви разкажа всичко това… Боже мой, половин час съм разговаряла с актьор, а самата аз толкова много исках да стана актриса…

– Вие сте актриса – окуражих я аз. – Нали сте участвали в два филма? Може и да не сте осъществили докрай мечтата си, но човек винаги е такъв какъвто е искал да бъде…

Отгоре се чу пронизително изсвирване с уста.

-Това е той! Загубил е търпение! – тя пребледня. – Тръгвайте си веднага, тръгвайте бързо и не се обръщайте, че може да стане лошо…

Не чаках втора покана, обърнах се рязко и тръгнах много бързо. Проститутките се разбягаха от мене, като че бях прокажен. Само кльощавото същество накрая остана на пътя ми. Тя трепереше посред лято, като да беше трескава.

– Господине, моля ви, само петдесет шилинга…

Заобиколих я и тръгнах още по-бързо. Тогава тя изтича след мене, метна се върху гърба ми и се вкопчи в него.

– Господине, моля ви, умирам от глад…

Обзе ме див ужас, разтърсих силно раменете си и тя падна на земята, а аз хукнах да бягам колкото ми държат краката. След като завих в пресечката и бях вече само на двадесетина метра от моя хотел, спрях и надникнах зад ъгъла. Нямаше никой. Никой не ме гонеше.

Не зная как съм изглеждал, но дежурният на рецепцията ме изгледа изплашен.

Дълго не можах да заспя. Мислех си за преживяното преди малко. Не знаех дали трябва да се укорявам за нещо.

Елитната компаньонка, чиято нещастна съдба ме трогна до болка, несъмнено щеше да бъде зверски бита, но по нейните думи това и друг път й се е случвало.

Повече ми беше жал за нещастното кльощаво същество. Вместо да бягам, можех да я заведа в бистрото и да я нахраня. Или пък просто да и дам петдесет шилинга, това по тогавашния курс бяха някакви си три долара.

Но след тази вечер може би за сутеньора ѝ щеше да стане окончателно ясно, че тя е съвсем ненужна.

И да се озове на дъното на Дунава с воденичен камък на врата.

А в Пратера повече не стъпих.

Прочетете още от Петър Дончев:
Как бях цар за една нощ
А Ш А
Париж – сърцето на света
Може ли село без идиот? Историята на Мунчо Втори