Текстът е написан от Петър Дончев и предоставен на Вита Морена за публикуване. Всяко следващо републикуване трябва да посочва него като автор и Вита Морена като източник.
На моята прекрасна съпруга
Мария Димчевска посвещавам
този разказ.
Срещнах я точно
преди 44 години на този ден и
сърцето веднага ми обади, че
това е ТЯ.
И не ме подведе,
вече 44 години тя е моята
голяма и единствена любов.
07.04.2017 Петър Дончев
Бате Асене,
Я зарежи тая пуста София, дето въздухът ѝ е отровен и ела на село да доживеем заедно дните си. Петнадесет години близо не сме се виждали, откакто идвах при тебе и ми е мъчно. Както знаеш, от славните Караколеви останахме само двамцата с тебе. Всички други измряха.
Останах сам в дядовата голяма къща и ми е чоглаво без дружинка. Иначе поминувам добре. И пенсийка малка имам, и кокошчици гледам, яйца ми носят, и в градината в долния край на двора по няколко лехи домати, чушки, лук и краставици садя, че да има за ракийката вечер, и тикви имам, круши, ябълки и сливи имам по няколко дръвчета, че и череши даже, ама те вече преминаха, всичко е тъй, както го помниш отпреди повече от шестдесет години, оттогава не си стъпвал тук, ама ти с тоя крак, беля работа. Даже твоята стая си е така, както си я оставил тогава, никой нищо не е пипал там.
Аз съм с осем години по-млад от тебе, здрав съм, силен съм още като всички Караколеви, джинсът ни е такъв, ще ти помагам, ще се грижа за тебе, ще си бъдем дружинка, и телевизор стар имам, ама си работи, вечер ще гледаме новините, то аз друго не гледам, после ще седнем под лозницата на хладинка, ще нарежа доматки, краставички и ще му ударим по едно юзче стограмовка, от дядовите съм запазил няколко, то аз много не съм по ракията, ти май също не си, ама пека по един-два казана годишно да се намира.
И Москве старо имам, ама върви като лудо, като ново е, грам ръжда няма, стои под навеса в двора, да го имам под ръка ако ми потрябва.
Ела, бате Асене, ще те чакам с нетърпение, само пиши кога да дойда да те чакам на гарата в Бяла. Чакам те, самотно ми е, сигурно и на тебе ти е самотно, че и ти като мене си заклет ерген.
Твой братовчед, брат и приятел,
Ангел Караколев.
Два пъти прочетох писмото, дата нямаше, та погледнах пощенското клеймо. 5 юни 2004 г.
Цяла нощ не можах да мигна от вълнение, предложението на братовчед ми беше толкова неочаквано и съблазнително. На село не бях ходил от онова лято, преди войната, 1940 година беше. Колчем си спомнях за него, от очите ми протичаха сълзи, не можех да прежаля Аша.
Моята единствена любов Аша.
Красивата и крехка фиданка Аша.
Аша. Онази, единствената, за която говореше дядо ми.
Сърцето ми обади, че е тя, както предвиди той.
Но аз, аз се забавих, зелен бях и неопитен.
И това беше фатално.
Когато бях по-млад, макар и с дървен крак, можех все още да отида на село. Но ме беше страх от спомените. Пак си мислех за нея, но далече от мястото, на което бяхме заедно за последен път. За първи и последен път. Бях абсолютно сигурен, че ако видя туй място още веднъж, това ще ме убие.
Кракът си загубих на фронта. 1940 година беше предвоенна, пък и аз подлежах на наборна военна служба. После дойде и общата мобилизация, а когато започна Отечествената война, се записах доброволец и заминах на фронта да се бия с германците. Животът без Аша ми беше напълно безразличен и показах чудеса от храброст, що медали получих тогава!
Докато дойде лошото. При една атака край Драва шрапнел отнесе левия ми крак. Нищо не помня, събудих се в лазарета и чух един доктор да казва „Ще го бъде, добре че са го намерили, иначе след още четвърт час кръвта му щяла да изтече”. След войната ме преместиха в София да ме лекуват, но така или иначе останах без крак. Оказа се, че съм останал и без родители. Неизбухнала бомба се взривила близо до къщата ни и я разрушила, а те били вътре в нея. Било е през нощта.
После ми направиха дървена протеза, добре че беше от коляното надолу, та можех да си сгъвам крака и започнах да се уча да ходя. Но без бастун не ставаше, вече толкова години все с бастун си помагам. Дадоха ми военно-инвалидна пенсия, звания някакви, после и герой на Народна Република България ме направиха, почести и салтанати. Но на мене без Аша всичко ми беше безразлично и пусто. Само на общинското жилище дето ми дадоха се зарадвах истински, че вече имаше къде да се подслоня.
Заживях сам като кукувица. Е, излизах понякога, дори по Царя, после и по Раковска се разхождах. Снажен мъжага и хубавец бях, спор няма, та момите се заглеждаха по мене, дори и кандидатки се намираха, макар че бях с дървен крак, но аз останах верен на голямата си любов, пък и сърцето повече нищо не ми обади. След Аша повече не докоснах жена. Тя ми остана първа и последна. И единствена, все още не можех да я прежаля.
Прогоних мислите от главата си, прочетох още един път писмото на братовчед ми и решението не се забави – ще приема предложението му, стига съм живял самотен като кукувица, по цяла седмица да няма с кого една дума да обеля. Поне в края на дните си да поприказвам с някого, пък и споменът за Аша от няколко години вече неудържимо ме теглеше към село.
На другия ден посвърших някои неща, проверих дали ще мога да тегля пари в Бяла от ДСК, там ми превеждаха пенсията всеки месец, разчистих си всички сметки и бих телеграма на Ангел: „Пристигам четвъртък с обедния чакай гарата”.
В купето бяхме само трима, плувнах в спомени и времето мина неусетно. На село (между Бяла и Попово се падаше, малко встрани от главния път) ходех по традиция всяко лято за по месец още като бях малък ученик. Обичах този един месец и всяка година го чаках с нетърпение. Тичах по цял ден наоколо, наблизо имаше и голяма гора, „Корията” ѝ викаха. Недалече, на километър най-много имаше и приказна рекичка с хубави вирове. С часове седях на брега под една върба, срещу голям вир и гледах как играе пъстървата.
Растях не с дни, а с часове. Всяка година дядо, щом ме видеше, казваше: „Чакай, бе, къде си тръгнал? То ние всички в нашия род сме едри и високи мъже, ама ти май ще надминеш всинца ни. Да не се наложи догодина да повдигам вратата, че няма да можеш да влизаш вече!” И се заливаше от смях.
Дядо, патриархът на Караколевия род, беше кротък и добър човек. И много богат. Освен всичко друго държеше и селската кръчма. А умът му сечеше като бръснач. Добряк, на колко хора е помагал, чет нямат.
Когато поотраснах още и вече бях гимназист, няколко от момите на село започнаха да се заглеждат по мене, да се побутват и да хихикат, като се разминавахме, но аз се правех, че не виждам – колкото бях дълъг, толкова бях срамежлив и стеснителен. Това не остана скрито от очите на дядо и една вечер ме извика да си поговорим по мъжки.
– Сине – рече ми той, – ако на твое място беше някой селски момък, досега една по една, тези моми, дето се подхилкват като те срещнат, щеше да ги е закарал в Корията. Но ти си от друго тесто момче, градско, срамежлив и неопитен си, затова искам да ти река нещо и го запомни от дяда си. Да не вземеш да се обвържеш с първата фуста, която ще легне с тебе!
Изчервих се от неудобство, усетих как кръвта нахлува в лицето ми, но дядо не обърна внимание на това и продължи:
– И не гледай, сине, какво имат жените под фустите си, там всички са еднакви. Важното е каква е отвътре. За всеки мъж има жена и за всяка жена има мъж, те само трябва да се намерят.
– Това не е ли много трудно? – попитах.
– Трудно е, сине, трудно е. Но рано или късно ще намериш твоята, онази единствената, без която няма да има живот за тебе. Тя може да е първата, ако имаш късмет, но може и да е десетата.
– А как ще я позная, че е тя?
– Ще я познаеш, момчето ми, ще я познаеш. Сърцето ще ти обади – дядо помълча около минутка, сетне продължи. – И внимавай да не наскочиш на някоя червива. Ние, хората, понякога сме червиви отвътре. Ти помниш ли приказката за тримата братя и златната ябълка, дето ти я разказвах вечер, като беше малък?
– Помня я.
– Е, ние хората, сме като ябълките – гледаш я – червена, лъскава отвънка, дори златна. А отвътре може и да е червива и за нищо да не става. Само не трябва да бързаш. Разумът ще ти обади дали е червива или сочна и сладка отвътре.
Влакът наближи Бяла, аз взех дървения си войнишки куфар, друг нямах, нарамих и раницата, в тях беше цялото ми имущество и се придвижих до самата врата, че да бъда първи за слизане. Видях Ангел още преди да спре влака, стърчеше с цяла глава над останалите. Помогна ми да сляза и двамата приехме срещата много емоционално и дълго се прегръщахме.
Москвичът му действително вървеше като звяр и след половин час спряхме пред дядовата грамадна къща. Слязох, загледах се в къщата, разтреперих се от вълнение, а в главата ми нахлуха толкова спомени, че се олюлях и ако не беше Ангел да ме подкрепи, сигурно щях да падна. Съвзех се, той взе багажа ми и ме заведе право в моята стая, добре че беше на долния кат. Приседнах на леглото и дълго не можех да мръдна.
– Вчера цял ден съм проветрявал, метох, чистих, прах бърсах, че то, нали знаеш… – нареждаше Ангел. – Не можеш да си представиш как се зарадвах, като получих телеграмата, нощес цяла нощ не съм мигнал от вълнение, то на нашите години човек и без друго малко спи…Ако искаш, да те оставя да полегнеш и да си починеш от пътя…
– Не, не съм изморен. Разведи ме из къщата, искам да видя отново всичко, после ме разведи из двора, покажи ми градинката, кокошчиците, обора, яхъра, старата плевня, всичко!
Обикаляхме навсякъде и аз докосвах всичко, задържах ръката си на него и го галех, сякаш беше живо.
За два-три дни влязох в ритъма на спокойния и бавен селски живот, разказвахме си един на друг кой какво е преживял през туй време. Надвечер братовчедът нарязваше салата, слагаше саздърма, домашна луканка и други деликатеси на трапезата под лозницата, наливаше в две юзчета ракийка и сядахме на сладка приказка. И двамата не бяхме много по пиенето, и на двамата ни оставаше по половин стограмовка, Ангел ги запушваше с тапи да не изветряват, на другия ден ги допълваше и неизменно казваше, че дядо, който беше живял 96 години години е смятал, че малко ракийка вечер била много полезна за сърцето.
Дядо си отиде през 1938 година, а две-три години преди туй ми даваше съветите си за жените и беше с кристално бистър ум. След някоя година почина баба, с нея бяха живели заедно седемдесет и пет години, дядо не можа да преживее загубата и си отиде и той. Щастлив. Беше намерил рано-рано онази, единствената, за която сърцето му беше обадило.
Още не беше минала и седмица и Ангел ме заведе на селските гробища при баба и дядо, които спяха вечния си сън един до друг. Занесохме цветя, запалихме по една свещ и на двамата, седнахме на пейката и мълчахме повече от половин час.
А на втората седмица вече неудържимо ми се искаше да отида до рекичката и върбата, под която бях преживял най-красивия час в целия си живот. Попитах Ангел дали знае големия вир и върбата до него. Знаел ги, там си били, никъде не са ходили. На следващия ден, след като обядвахме го помолих да запали Москвето и да ме закара по черния път до там. Когато наближихме, му казах да спре, слязох, накарах го да се върне у дома и го помолих след четири часа да дойде да ме вземе. Виждах въпросите в очите му, но нищо не му казах, а и той не посмя да ме пита.
Изчаках колата да се отдалечи, после, подпирайки се на бастуна внимателно започнах да слизам надолу, имаше малка стръмнина и на мене ми се струваше, че не слизам, а изкачвам своята Голгота. Най-сетне слязох и въздъхнах с облекчение. Големият камък, къс от скала не беше мръднал от мястото си. Седнах на него, добре че беше той, защото ако бях седнал на земята, после нямаше да мога да стана. Треперех от вълнение, спомените бушуваха, всичко беше като непокътнато цели шестдесет и четири години.
Погалих камъка, спомних си как, докато лудувахме наоколо с Аша, си ударих главата в него и ми протече кръв, а аз се смеех и бях щастлив и когато тя си тръгна, по тревата имаше кръв и аз не знаех коя е от мене и коя от нея.
На десет метра от камъка нагоре бяхме изпомачкали тревата. От влагата и слънцето тя беше тучна и висока почти до колене, а след като се налудувахме, беше полегнала, все едно бивол се е търкалял там и дълго време си остана полегнала.
Загледах се в реката и вира. Пъстървата пак скачаше като едно време, нищо не беше се променило. След това видях Аша.
Както преди 64 години тя се плискаше и плуваше във водата и дългата до кръста ѝ гарваново черна коса се беше разстелила в полукръг, а аз бях седнал като сега на скалата по къси панталонки и разкопчана шарена ризка. Гледах Аша като хипнотизиран, гледах неземната красота и не смеех да мръдна, а тя не ме забелязваше и се забавляваше във водата. Всичко беше толкова реално, че аз не го приех като спомен, а като нещо, което се случва тук и ей сега, в този момент.
После красивото видение тръгна да излиза от водата, изцеждаше косата си и пак не ме виждаше. Аз бях възпитано момче, по всички правила трябваше в този момент да се обърна настрани и да не гледам. Само че не можех да мръдна, нито да мигна, гледах и сякаш бях прикован към скалата. Аша ме забеляза, чак когато водата стигна до коленете ѝ и инстинктивно прикри с ръце гърдите си. Смутих се от безочието си и кой знае защо и аз затворих ризката си, прикрих голите си гърди и започнах да закопчавам копчетата.
Тогава Аша прихна да се смее и звънкият ѝ смях се разнесе над водата. Тя пусна ръцете си надолу и застана неподвижна срещу мене на няколко крачки само. Гола, невероятно красива, неотразима. Изящна. Черните ѝ като въглени очи ме гледаха и ме изгаряха.
Изчервих се като варен рак и не знаех какво да правя, някак не идваше тепърва да се обръщам настрани и също я гледах без да мръдна. Две седмици вече се бяхме гледали, но отдалече, от тридесетина, че и повече крачки и знаех, че Аша е изключително красива, но това, което видях от три-четири крачки само, при това без никакви дрехи по нея, надмина всичките ми очаквания.
И тогава осъзнах, че всъщност познавам Аша. Осъзнах, че това е Принцесата от неясните ми момчешки сънища. Но в сънищата си я прегръщах и целувах, а сега не смеех да мръдна.
Сетне красивата циганка пристъпи бавно и царствено към мене, излезе съвсем от водата, хвана ме под лактите и ме повдигна леко. Станах бързо, тя също беше доста височка като за жена, тъй че си бяхме лика-прилика. Разкопча единственото копче, което бях успял да закопчея и съблече съвсем бавно ризата ми. Треперех от възбуда, но все още не знаех какво трябва да направя. Циганката се прилепи до мене, прегърна ме и твърдите ѝ момински гърди сякаш ме пробиваха. После впи устните си в моите. Сладката целувка, която последва, замая и двама ни и за малко да паднем във вира.
Аша ме хвана за ръката и ме поведе зад скалата, на тучния дебел зелен килим от трева и отново се впи в мене.
Само след минутка в мене се пробуди мъжът, с един замах свлякох от себе си късите си панталони и останах гол като нея. Сетне я грабнах, повдигнах я и я положих легнала върху зеления килим, а аз легнах върху нея.
Цял час лудувахме, изпомачкахме тревата, подробности не си спомням, пък и те не са важни. Само един детайл се е запечатал завинаги в съзнанието ми. Тя беше върху мене, когато започна да ми става най-хубаво. Тогава тя се притисна и не мръдна, докато не усети, че се успокоявам напълно. Тогава този детайл не ми направи никакво впечатление, макар че се беше запечатал дълбоко в мене и много, много години по-късно разбрах какво е означавал.
В този един час Аша стана жена, а аз – мъж. Дълго лежахме прегърнати, после тя неохотно стана, отиде до водата да се измие, дойде при мене, погали ме навсякъде и облече дългата си шарена рокля. Друга дреха тя нямаше, нито горна, нито долна. С бързи ситни крачки се изкачи по козята пътека, горе се обърна, гледа ме около минута, след което изчезна.
Тогава се усетих, че не бяхме си казали нито една дума. Бях чувал гласа ѝ само отдалече, когато се въртях около катуна, а тя разговаряше с майка си или сестрите си.
Дълго съм лежал сам върху изпомачканата трева, после съм заспал.
Някой сложи ръка на рамото ми и аз изкрещях „Аша”.
– Не е Аша, а братовчед ти, Ангел. Четирите часа минаха и идвам да те взема.
Тогава разбрах, че пак съм бил задремал и спомени и сън се бяха смесили.
– Ангелчо – казах, – слушай какво ще ти заръчам. Имам един завет, който ти трябва да изпълниш. Скоро ще чукна осемдесет и пет лазарника, ако съм жив и здрав до тогава. Тъй или иначе, ще си отида преди тебе…
– То за там ред няма, бате – прекъсна ме Ангел.
– Прав си, няма. Но искам да ми обещаеш нещо и да го изпълниш. Когато си отида от този свят, кремирай ме. После донеси тук урната с праха ми. Разпръсни я от този камък нагоре до върбата, а една шепа хвърли и във вира. Обещаваш ли?
– Обещавам, бате.
През целия път обратно към село мълчахме и когато Ангел паркира колата под навеса, слязох и казах, че се чувствам малко уморен и ще отида в моята стая да полегна и да си почина, а той да ме повика чак когато дойде ракиеното време. Три часа най-малко имаше до тогава.
Легнах на леглото си, но въобще нямах намерение да спя. Исках да остана сам със спомените си, имах крещяща нужда да си припомня всичко с подробности.
През 1940-та завърших техническото училище в София и карах вече двадесетата си година. Искаше ми се да продължа образованието си в Университета. В същото време подлежах и на наборна военна служба, но военните още не бяха ме потърсили. Говореше се за война, времената бяха неясни и реших, че ще е най-добре да отида в родното село на баща ми за един месец, както бях правил вече десетина години.
Отдадох се на активна почивка, по цял ден скиторех наоколо, ходех на реката и в Корията, въобще не се спирах.
Един ден, още през първата седмица от пристигането ми, тъкмо излизах от Корията, за да мина по прекия път към село през общинската мера и да отида да обядвам, видях насред мерата голяма каруца, шарена та писана, както се пееше в народните песни.
Цигани чергари.
Бащата тъкмо разпрягаше конете, после ги спъна с букаи и ги пусна да пасат наоколо, а майката и децата разтоварваха каруцата. Бяха две момчета, едното на около петнадесет години, другото съвсем малко и три момичета, едното доста голямо, почти моя възраст, второто на около дванадесет години и третото – колкото малкото момче горе долу.
Беше ми интересно, наближих на петдесетина крачки и седнах на тревата, за да гледам разпъването на катуна. Всички се хванаха на работа и за половин час шатрата беше готова и започнаха да внасят в нея имуществото си. Бяха ме забелязали, но никой не ми обърна внимание. Всички си гледаха работата, не разговаряха и всеки знаеше какво да прави. После трите най-големи деца тръгнаха към Корията да съберат съчки за огън. Минаха съвсем близо до мене и най-голямата ме забеляза, позабави хода си, стрелна ме с черните си очи, сетне забърза и настигна другите.
Е, мога да кажа, че много красавици съм виждал в София, а и на други места, където съм ходил, но толкова красиво момиче като тази циганка не мислех, че може да съществува. Висока, стройна и грациозна, тя сякаш не стъпваше по земята, а плуваше. Лицето ѝ беше невероятно, със съвършени черти, косата ѝ беше черна и дълга чак до кръста, пусната свободно да се развява от лекия ветрец. Носеше пъстра красива рокля, дълга чак до земята.
Помислих си, че нежното създание би могло да бъде украса на всеки дворец по света.
Бащата и майката също ме забелязаха, казаха си нещо, а аз, нали бях срамежлив и стеснителен, се изплаших да не дойде някой от тях да ме заговори. Скочих на крака и бързо тръгнах към село.
Следобед си останах вкъщи и си мислех за красивата циганка. Дали ще я видя пак? През нощта спах неспокойно, въртях се в леглото непрекъснато. Заспал съм чак призори.
Събуди ме пронизителен глас към десет часа:
– Калай-джия-та-а-а!
Скочих от леглото, обух набързо късите си панталонки и изскочих навън. Застанах на портата, тъкмо навреме, когато старият циганин и големият му син минаваха покрай нашата къща, нарамили по една торба.
– Калай-джия-та-а-а-!
Старият циганин се изравни с мене, видя ме и ми се стори, че дори лекичко ми кимна, но не бях сигурен. Значи са калайджии! Значи, че ще бъдат тук по-дълго време! Селото беше голямо и във всяка къща имаше по нещо за калайдисване.
Слава тебе, Господи!
Хапнах набързо два залъка и хукнах към катуна, а калайджиите заминаха към Долната махала и още дълго се чуваше:
– Калай-джия-та-а-а!
Когато наближих, тръгнах бавно, почти крадешком. Не ме видяха. Наближих на петдесетина крачки и седнах на тревата.
– Аша! – чу се след малко гласът на майката. – Иди събери прането, че вече е изсъхнало!
От шатрата изскочи моята красавица и пъргаво тръгна към простора, който бяха опънали навън.
Аша! Значи Аша се казва тя!
Аша събра половината пране и чак тогава ме видя. Застина неподвижна за няколко секунди, внесе в шатрата събраното и веднага излезе за останалото. Събра и него, после излезе и много бавно тръгна към мене.
Разтреперих се, толкова ми беше неловко и срамежливо. Идеше ми да скоча и да избягам. Тя изглежда разбра това, затуй се спря, после бавно седна на тревата с лице към мене. Гледаше ме неподвижна, а аз усещах как непрекъснато сменях цветовете си. Цялата дъга мина през лицето ми. Нейното лице пък излъчваше сияние.
Боже, защо съм толкова стеснителен!
Харесвах я много, какво ли не бих дал само да я докосна, тя също ме харесваше, това беше повече от очевидно. Какво още чаках?
– Аша! – чу се глас отвътре.
Майка ѝ я викаше. Тя стана, стоя права срещу мене няколко безкрайни мига – ослепителна и прелестна. После неохотно се обърна и отиде в шатрата.
През следващите дни изчаквах калайджиите да тръгнат из село, а аз отивах до катуна и сядах там, където бях седнал първия път. Аша излизаше и също сядаше на своето място и започвахме да се гледаме. Часове наред. И нищо друго. Нито една дума не разменихме. Тя чакаше аз да направя първата стъпка, както се полага, но аз бях толкова загубен, че… Направо не можех да се понасям. Вечер, като си легнех се заричах , че на следния ден ще отида при Аша и ще я заговоря. А на другия ден – пак нищо.
Един ден чух майката да казва:
– Зюла, повикай кака си!
Така научих, че по-малката ѝ сестра се казва Зюла. Тя излезе, дойде до Аша и безцеремонно ме разгледа. Беше хубаво момиче, току що напъпило. Положително щеше да стане красавица като кака си.
Един ден калайджиите свършиха в съседната къща и си тръгнаха, а на следващия ден щяха да дойдат у нас. Мислех си, че е дошъл моментът да действам. Десетки пъти си повтарях на ум как ще сляза в избата, ще взема една половиница с ракия от запасите, останали още от дядо, после ще целуна ръката на стария циганин, ще му дам половиницата и ще кажа: „Искам дъщеря ти Аша за жена!”.
Толкова лесно изглеждаше! Ама само на думи.
На другия ден станах рано, измих се хубаво, обух дълъг панталон, сложих и хубава риза, сресах се и зачаках калайджиите. Когато дойдоха, сърцето ми щеше да изхвръкне. Те седнаха на двора, имаше цял куп съдове за калайдисване и започнаха да си вършат работата. Обикалях наоколо отдалече и не смеех да се приближа. После събрах кураж, отидох до тях и седнах на един дънер.
– Добър ден! – казах.
– Дал ти Бог добро! – отвърна старият циганин и ме изгледа продължително. – Какво те води към нас?
Дори не разбрах, че той се досеща за намеренията ми и ме улеснява да говоря. Вместо това казах:
– Искам да погледам как калайдисвате.
– Гледай, лошо няма – каза той и продължи работата си.
Завърши едно котле, взе следващото и попита:
– Как се казваш?
– Асен.
– Я, че ние сме адаши – засмя се циганинът, – аз съм Асан.
– Приятно ми е – промърморих, – че се запознахме.
– На мене също.
Асан продължи да си гледа работата, а аз млъкнах. После изведнъж ми хрумна как да продължа разговора.
– Ти откъде си, чичо Асане?
Той остави всичко на земята и ме погледна втренчено.
– Какво рече? – запита той. – Чичо Асане ли рече?
– Да, защо питаш?
– Ей, момче, ти ме трогна! Рядко ми се е случвало по-млад българин да се отнесе така почтително и да се обърне към мене с „чичо”. Ти умееш да уважаваш по-възрастните. А то иначе вчерашни хлапетии, още с жълто на устата, ми викат Асане туй, Асане онуй, като че сме акрани и заедно играем на ашици.
Стана ми приятно от похвалата и се поотпуснах.
– Да, възпитанието си е възпитание – каза Асан и сетне отговори на въпроса ми. – Аз, адаш, съм от каруцата.
– Как тъй от каруцата? – недоумявах аз.
– Ами тъй, майка ми ме е родила в каруцата, когато сме били на път. Ние сме от там, където сме се родили. Щерка ми Аша, например е от шатрата – стори ми се, че той произнесе името ѝ по особен начин. – Нея майка ѝ, жена ми де, я роди в шатрата. Иначе всички ние сме от катуна.
– Чакай, катуна не е ли шатрата? – попитах.
– Не. Катунът е шатрата, каруцата, конете, ние самите, всичко това е катун.
Разговорът отново секна. Млъкнах, а той си гледаше работата, после отново ми дойде на помощ.
– Ти откъде си, Асене, от това село ли?
– Не. Баща ми е от това село, но още малък се е преселил в София. Аз съм от София, тук съм на гости.
– Гледай ти, софиянец значи! Никога не съм ходил в София, но съм решил някой ден да ида да я видя – рече Асан и после попита. – А ти Асен чий си?
– Асен Караколев.
– Хубаво име, харесва ми. Знаеш ли какво значи „кара”?
– Зная – отвърнах. – Черен.
– Точно така. На кого във вашия род са викали черен?
– Прадядо ми, бащата на дядо ми. Викали са му Кара Кольо. Бил е хайдутин, после е влязъл в четата на капитан Георги Мамарчев по време на Велчовата завера, дори говорят, че байрактар му е бил известно време. Ти, чичо Асане, знаеш ли кой е капитан Георги Мамарчев?
Циганинът не отговори, мълча повече от десет минути, докато завърши поредната съдинка, после спря да си почине, извади от пояса си малка торбичка с рязан тютюн, сви си качак, запали и чак тогава каза:
– Аз, Кара, зная кой е капитан Георги Мамарчев. Ти не ме гледай, че съм циганин и калайджия, аз съм грамотен човек и много чета и много неща зная. Мене баща ми ме е учил на четмо и писмо, него пък – неговия баща. А аз уча моите деца. Така си предаваме знанията от поколение на поколение, иначе никой от нас не е ходил на училище, то няма и как, ние сме чергари, постоянно сме на път.
Асан се замисли нещо, после дръпна няколко пъти от цигарата и продължи:
– И да ти кажа ли? Има нещо, което не зная защо е така и никой не може да ми го обясни. Ние сме цигани, ама думичка цигански не знаем, не живеем в големи цигански общности. Какви сме всъщност, не зная. Но сме християни. Някои такива като нас са католици, но ние сме източно православни. Щом отидем в някое село с църква, една от първите ми работи е да ида там и да запаля на Господа Бога свещ и да се помоля за здраве на цялото семейство.
Той допуши цигарата и се захвана със следващата съдинка. Този път мълчанието наруших аз.
– А зимата? Как я карате зимата, не ви ли е студено в шатрата?
– Ние сме като прелетните птици, Кара, есента отлитаме на юг. Пресичаме Балкана, после Родопите и спираме чак в Беломорието. Там зимата е по-топло, а и там има работа за нас.
Пак се умълчахме, Асан си гледаше работата, а аз си представях колко труден е животът на тези хора и на какви ли не мъки е подлагана моята Аша. Толкова се бях умислил, че гласът на циганина ме стресна.
– Кара, искам да те питам нещо, но честно да ми кажеш.
Кимнах и той продължи:
– Кара, ти заради Аша ли обикаляш около катуна?
Ей в този момент земята под мене трябваше да се отвори и да ме погълне. Загубих и ума и дума.
То биваше някой да е срамежлив и стеснителен, ама чак пък толкова… След това години наред се проклинах, че човекът за кой ли път ми помагаше да изплюя камъчето, а аз… Разбира се, че той нямаше как да ми каже „Давам ти Аша за жена, ти какво ще кажеш по въпроса?” Хората си имат и някакво достойнство.
Не помня как завърши всичко това, но май аз избягах. Не съм сигурен как точно стана, не бях на себе си от притеснение, но избягах. Резил!
На другия ден, щом разбрах, че чичо Асан и големият му син вече са в съседната къща и работят, обух късите си панталонки, облякох шарена ризка и през задния двор хукнах към катуна. С разтуптяно сърце седнах на моето място и започнах да чакам. Дълго време Аша не се появи, вместо нея от шатрата излезе сестра ѝ Зюла, дойде при мене и възкликна:
– Я, че ти си бил голям красавец, наистина! – после се наведе, почти долепи уста до ухото ми и каза. – Аша е на реката, в големия вир под върбата, къпе се и е съвсем гола, да знаеш!
Намигна ми заговорнически, сетне с кръшен смях се прибра в шатрата.
Кръвта ми кипна като на краставо яре, сърцето ми лудо задумка и аз хукнах към големия вир.
После…
После с Аша накарахме тревата да полегне на десет метра нагоре от камъка и още толкова встрани.
На другия ден чичо Асан и синът му пак бяха из селото да работят, а аз се чудех при него ли да ида, при Аша ли…
И с чуденето си останах. Никъде не отидох. Нали като отида, трябва и да кажа нещо, а това ми беше по-страшно от смъртта, по-лесно бих умрял.
На следващия ден – пак така. Само че този път не чух калайджиите. Тръгнах да ги търся из цялото село, но тях ги нямаше. Изтръпнах. Ами ако са си тръгнали? Междувременно се стъмни и аз изкарах една безсънна нощ и сутринта като се видях в огледалото мязах на вампир. Но вампир, не вампир, трябваше веднага да отида в катуна. Обух си дългия панталон, облякох снежнобяла риза, обух по-хубавите си обувки и бях готов.
Но продължавах да се мотая, за да отложа колкото се може по-дълго момента, в който ще трябва да говоря.
После ми хрумна, че непременно трябва да ида при дядо, да му разкажа всичко и да искам съвет и кураж от него. Сложих половиницата с ракия в една торбичка и хукнах към гробищата. Седнах на пейката до гроба и му разказах всичко. И загубих още един час. Дядо ми каза: „Побързай, момче, не се май, че ще съжаляваш после”.
Станах и видях много цветя между гробовете. Плеснах се по челото – с празни ли ръце ще ида в катуна? На стария циганин щях да нося половиницата, ами на Аша и на майка ѝ? Редно беше по един букет цветя да им нося. Само че не ми се беряха цветя от гробищата и хукнах към Корията, там имаше красиви горски цветя. Съзнателно избегнах прекия път през селската мера, за да не ме видят от катуна и заобиколих през селото, за да стигна до гората. Набрах два хубави букета и ето ти още два часа загубено време.
Наближаваше обяд и аз забързах между дърветата към мерата. Тичешком излязох от Корията и преминах направо през храсталака, дори се изподрах, но кой ти гледа! Изскочих на мерата, цялата се виждаше като на длан. И замръзнах.
Мерата беше празна.
Съвсем празна!
От катуна нямаше и помен.
Разридах се като малко дете.
Защо като малко, та аз си бях малко дете. Нищо, че бях дълъг почти два метра. С тази моя стеснителност и нерешителност, бях по-малък и от братовчед ми Ангел, от неговите връстници, дори и от осем-девет годишното биволарче, което пасеше биволите недалече от мястото, на което до преди три дни беше шатрата.
Биволарчето ме видя, пронизително изсвири с пръсти и започна да маха с ръце и с кривака. Разбрах, че иска да ми каже нещо и тръгнах натам.
– Бате Асене – рече момченцето, когато отидох при него, – хубавата циганка, онази, най-голямата щерка ми даде нещо за тебе. Дойде при мене и попита дали те познавам. Познавам го, рекох, как да не го познавам. После ми даде ей туй листче и заръча непременно да ти го дам.
Биволарчето извади от торбичката си с хляба, лука и солта едно малко листче, откъснато от книжна бакалска кесия, дето мерят сол и захар в тях. Беше неравно откъснато, но старателно сгънато на четири и завързано със здрав червен конец на кръст.
Поех листчето и попитах:
– Ами те? Къде отидоха те?
– Те си тръгнаха. Трябва да има час време, че и повече. Преди туй дълго стояха всички и гледаха към селото, а конете вече бяха запрегнати. После хубавата циганка ме видя, много бавно дойде до мене, даде ми хартийката и като се върна при другите още дълго гледаха към село. Стария циганин две цигари изпуши през туй време. После извика нещо и всички се качиха на каруцата. Изглежда беше много ядосан, защото изкрещя „Дииий”, все едно мечка изрева и тъй шибна конете, че чак мене ме заболя. Конете, яки и отпочинали така препуснаха, че ми е чудно как каруцата не се обърна. На изток хванаха, към междуселския път, ама след това на къде са отишли не зная.
Понечих да отвържа конеца и да прочета писмото, но любопитното биволарче се залепи за мене да гледа какво има в листчето и попита:
– Тебе ли чакаха, бате Асене?
Не отговорих, прибрах писъмцето в джоба си и като пребит тръгнах към селото…
Ангелчо ме извика и прекъсна спомените ми. Беше направил трапеза за чудо и приказ. Седнахме под лозницата, чукнахме се с юзчетата за здраве и отпихме. Но сладка приказка като предишните вечери не тръгна. И двамата мълчахме и всеки беше потънал в своите си мисли.
– Бате – рече Ангел по едно време, – тебе нещо те мъчи. Още от първата вечер го забелязах, но от два-три дена си неузнаваем. Тази вечер дори и една дума не си обелил още, а си толкова сладкодумен, че ми е удоволствие да те слушам и да си приказвам с тебе.
– А ти да не си обелил някоя дума тази вечер? И ти мълчиш.
– Е как да не мълча, като те виждам, че мислите ти са другаде и нещо те тормози? – той отпи от юзчето и се поизкашля, сякаш събираше кураж да каже нещо. – Виж какво ще ти река, бате, по-млад съм от тебе, имам ти уважението, но и аз съм на достатъчно години да съм понаучил туй-онуй от живота. Вземи и сподели с мене какво те мъчи, ще видиш, че ще ти олекне на душата.
Погледнах го, сякаш за първи път го виждах. Прав беше! Шестдесет и четири години таях всичко в себе си, цялата си болка задържах в душата си, една дума с никого не размених през това време за болката си, говорех си сам като лудите и чувствах, че още малко и ще се пръсна отвътре.
– Добре, Ангелчо, ще ти разкажа историята си. Благодаря ти, че ми предложи, май наистина имам нужда да споделя. Още повече ти си ми най-близкия човек, като брат те имам. Но те предупреждавам, че е много дълго.
– Ние за някъде бързаме ли? Цялата нощ е наша.
Отпих от юзчето за кураж, поизкашлях се и аз да прочистя гърлото си и му разказах всичко.
Всичко. Как още дядо, когато беше жив е забелязал колко съм стеснителен и ми даде няколко мъдри съвета, после разказах за идването си на село през лятото на 1940 година и всичко, което се случи след това.
До тази вечер, когато като се върнахме, поисках уж да си почина, а всъщност ми се щеше да остана сам със спомените си и да си ги повторя за стотен път.
Ангелчо слушаше внимателно, мълчеше и не ме прекъсна нито веднъж, само от време навреме близваше от юзчето.
Като свърших разказа си, потънахме в мълчание и мисли и двамата. После съвсем неочаквано той рече:
– Да-а-а…Значи писмо е дала Аша на биволарчето за тебе. Пък аз се чудех защо тя отиде при него…
– Какво?! – направо подскочих от пейката, все едно бях на двадесет с два здрави крака. – Какво каза, добре ли чух? Ти откъде знаеш?
– Спокойно, бате, по-кротко…Ама и аз, неволно се изпуснах. Не трябваше така изведнъж, трябваше да те подготвя – той почти се разплака. – Извинявай.
– Нищо. Само недоумявам какво знаеш, откъде знаеш…
– Аз почти всичко зная, бате. Е, някои подробности не знаех, но знаех приблизително какво сте правили при вира, например. И дори това, че тогава Аша е направила така, че да зачене, ако е рекъл Господ.
Седях вцепенен, не вярвах на ушите си и сякаш загубих дар слово. После промълвих:
– Какво, да не би Аша да ти е разказвала всичко? А за писмото, дето го е дала на биволарчето откъде знаеш? Тя това не би могла да ти разкаже, защото след това са си тръгнали.
– Че аз го видях с очите си. Бях се скрил в храсталака, дето ти го прекоси и се изподра, за да идеш по-бързо на мерата. Само че ти не ме видя…
– Ти какво, да не си ме шпионирал, бе момче?
– Не, бате, чаках Зюла да я зърне и ако успее да дойде при мене да се сбогуваме…
Само това не очаквах да чуя. Зяпнах от изненада и така си останах зяпнал няколко минути.После изфъфлих:
– Ти какво…какво…си имал със Зюла? Да не би…
– Да, голяма любов имахме…Още не мога да я прежаля…
Тук Ангелчо не издържа и се разплака истински. Със сълзи. Разрева се като малко дете.
Като си помислих това и си рекох, че мене, двадесет годишния тогава дангалак, малките деца са ме турили в джоба си и хич не са си губили времето да се срамуват. Станах, обиколих масата, седнах на пейката до Ангелчо и го прегърнах. Нищо не му казах, само започнах да го люлея в ръцете си като малко дете. Той се сгуши в мене и заплака още по-силно. Усещах как му олеква, на мене също ми олекваше, бях си изплакал мъката, после бях видял, че и най-близкият ми човек също има мъка. Голяма мъка, подобна на моята и навярно не по-малка. И за него бяха минали същите тези безутешни шестдесет и четири години.
През отворения прозорец на одаята, току над главите ни кукувицата от стария дядов часовник изкука дванадесет пъти.
Лека полека Ангел се поуспокои, отпи пак от юзчето и заразказва:
– Видях я още първия ден, когато тя, Аша и брат им са тръгнали за дърва в Корията и са минали покрай тебе. Аз се шляех там, в гората, разхождах се и те току изникнаха до мене. Веднага видях Зюла, тя също ме видя, поизостана малко от другите и ми стана ясно, че ме изчаква и ме харесва. Аз също я харесах, нещо като любов от пръв поглед. Въобще не се поколебах и й се представих, тя също си каза името, каза че ще бъдат край селото доста дни, но сега трябва да върви. Казах й, че на следващия ден по обяд ще я чакам пак на същото място, тя не отговори, засмя се и изтича между дърветата да настигне другите.
– И какво, дойде ли? – попитах.
– Дойде. Съвсем за малко, но дойде. После започнахме да се виждаме всеки ден…
Макар че месец юни преваляше, нощно време ставаше хладно и Ангел донесе от къщата две вълнени жилетки. След като се облякох, попитах:
– И какво правехте със Зюла в Корията?
– Ами какво, прегръщахме се, милвахме се, целувахме се. Но до крайности не стигнахме. Макар че и двамата бяхме готови за това. Ние, селските деца бързо съзряваме, циганките – още по-бързо. На нейните години някои вече раждат деца. Но не стигнахме до крайност, тя дори го искаше повече от мене, но нямаше как да се оженим. За нея като възраст би било напълно възможно, но за мене – не. Нашите обичаи и закони са по-други.
Нямаше кой да ме ожени на дванадесет. А при тях особено много се държи момичето, като се зажени, да е девствено, защото родителите му го продават, а женихът иска девствена стока. Ако някоя циганка не е девствена, тя си остава стара мома. То и при нашите моми е важно, но не винаги. Ние в село, откакто се помня, все сме имали по три-четири палави моми, не ти е работа, лягаха с всеки, който им хареса…Но всички останали се пазеха. Викам си, че ако бащата на Зюла ни беше хванал, щеше да ни нашамари здраво и двамата.
– Добре, тогава не мога да си обясня как така Аша ме допусна до себе си.
– Твоята работа е друга, бате. Тебе баща й много те е харесал и е щял да я ожени за тебе, дори без нейно съгласие. Помниш ли, когато дойдоха да калайдисват у нас? Тогава той е бил във възторг от тебе и бил разбрал, че ти си влюбен до уши в нея, пък и вече си бил мъж за женене. Всичко това Зюла ми го каза, тя ме разпитваше за тебе, после разказвала на кака си. Когато се е върнал в шатрата, след като беше у нас да калайдисва, баща й е казал на Аша да се готви, че й намерил жених. Питал я дали знае кой е Асен Карата, той щял да бъде жениха. Дори без откуп щял да ти я даде, един грош само щял да ти поиска, колкото да се спази традицията. Иначе, казал, на друг ако трябва да я даде и една каруца жълтици щели да са малко. Но ти си бил, казал още, прекрасен младеж, мъж мечта, малко свитичък и срамежлив си бил, но това било по-добре, отколкото някой хъшлак да я вземе, пък ти сетне си щял да се отракаш. Аша много се зарадвала, отишла и целунала ръка на баща си. Та такива работи. Знаела, че си много влюбен в нея, тя също те обичала лудо, това Зюла ми го разказа, затова на другия ден Аша без никакво колебание ти се е отдала. Дори двете сестрички скроили план – голямата да отиде на вира, а малката да ти каже, че кака й се къпе и е гола, че да те улеснят, защото си срамежлив.
Мълчах, слушах и не знаех на кой свят се намирам. После проплаках:
– Защо не ми го каза тогава всичко това, бе Ангелчо. А аз се колебаех, страхувах се да не получа отказ, да не се ядоса чичо Асан и да ме нападне да ме бие. То аз бях тогава млад и силен като бик, не от боя ме беше страх, въпреки че те умеят да си служат с ножове, но и от това не се страхувах, а да не ми откажат…Защо ти, момчето ми, не ми каза тогава, не ме посъветва да ида час по-скоро…
– Бате, ти чуваш ли се какво говориш? – Ангел се ядоса не на шега. – Че кой съм аз, вчерашен пишлигар, да давам съвети на баткото от София? Ти беше кумир за мене, човек от друга планета. Ти знаеш ли, дълго време си мислех, че София е нещо много повече от Америка? Защото нашенци заминаваха на гурбет и да си търсят късмета или в София или в Америка. И понеже повечето отиваха в София, си мислех, че е нещо повече от Америка, затова я предпочитат. Както знаеш, аз учих само до четвърто отделение, четвърти клас по днешному, география не съм учил, че на къра в онези години беше нужна работна ръка.
Ангел млъкна, отпи голям гълток от юзчето, въздъхна и рече:
– Ех, бате, бате, не ми се обиждай, че ще ти го кажа направо, ама ако знаех, че си толкова вързан, непременно щях да те накарам да тичаш до катуна…
Не се обидих, съвсем прав беше. Той допи юзчето си до дъно, за първи път, откакто бяхме заедно и попита:
– А писъмцето от Аша? Какво ти пишеше тя?
– Не зная.
– Как тъй не знаеш, бе човек? Не помниш ли, що ли?
– Писмото изчезна и въобще не успях да го прочета…
– Чакай малко, аз ли нещо не разбирам или…какво става тук, какви си ги вършил?
– Ех, Ангелчо, и аз това се питам цял живот…какви ги свърших онова лято…не отворих листчето тогава, от биволарчето се срамувах да не го прочете, сложих го в джоба на панталона си и не помня как съм се прибрал вкъщи. Цяла нощ плаках и се страхувах да отворя писмото, защото бях сигурен, че Аша ме е наругала в него. А на другия ден, когато се поуспокоих и реших да го прочета, писмото вече го нямаше. Не можах да го намеря и толкова! Дори по същия път се върнах до мерата да гледам дали не е изпаднало някъде, но нищо нямаше. Пък и то една нищо и никаква хартийка, може вятърът да я е духнал, върви, че я търси…Много грехове сторих. И към Аша, и към баща й, и към себе се, и може би към едно дете, което съм оставил без баща, ей на, и писмото изгубих…
Млъкнах. Ангел и той мълчеше. Седяхме така близо половин час, почти прегърнати, всеки потънал в собствената си мъка и мъката на другия.
После Ангелчо се подсмихна под мустак. Погледнах го изненадан, а той се разсмя още повече.
– Не ми се сърди, бате, ама изведнъж погледнах нещата откъм смешната им страна. То ние с тебе, освен братовчеди, за малко и баджанаци да станем!
Разсмях се и аз и дружен мъжки смях разцепи селската тишина, че чак кучетата от съседните къщи се разлаяха.
– Ангелчо, ще те питам нещо, моето момче – казах, когато смехът ни премина и станахме отново сериозни, – ама истината да ми кажеш. Заради Зюла ли и ти остана стар ерген като мене?
Тежка въздишка се откъсна от гърдите му.
– Заради Зюла, бате, заради Зюла…И аз като тебе не можах да я прежаля. Тя ми беше казала, че може би пак ще дойдат в нашето село и да я чакам. И аз чаках ли, чаках. Много години чаках, но най-после осъзнах, че заради случката с тебе и Аша, старият циганин никога повече няма да дойде в нашето село. Те са горди хора, бате, хора с достойнство. А аз, аз си останах девствен, колкото и невероятно да звучи това. След като бях галил и целувал Зюла, дори мисълта да докосна друга жена ми беше противна. Както виждаш, съдбата ни е била еднаква, бате…Но, както би казал дядо, така ни било писано.
На изток небето избледня. Беше една от най-късите нощи в годината и скоро щеше да съмне.
На следващия ден, макар и недоспали, бяхме в чудесно настроение и двамата. И на двамата ни беше олекнало, след като се изповядахме един на друг. Свършихме доста къщна работа, аз помагах колкото можех, дори в зеленчуковата градинка му помогнах в поливането. То пък една помощ, държах маркуча и насочвах струята, ама пък неговите ръце бяха свободни друго да върши. Вечерта, по-рано от обикновено седнахме под лозницата, бяхме решили по-рано да си легнем, че бяхме изкарали една безсънна нощ.
От юзчетата само близвахме, снощи ни беше дошло повечко, но затова пък често-често се чукахме и викахме „Ха наздраве”. Толкова добро настроение не бяхме имали откакто пристигнах. Разговорът ни се завъртя около славния Караколев род. Дядо, син на хайдутина Кара Кольо беше първия Караколев и имаше общо шест деца – нашите бащи имаха още двама братя и две сестри. Едната беше починала съвсем малка, другата се беше омъжила за русчкулия и са живели в Русе, но били бездетни. Единият от братята бил убит на фронта през Балканската война, а другият тръгнал за Америка да си търси късмета. Тръгнал, ама не стигнал. Корабът изчезнал по пътя в Океана, ей тъй, направо се изпарил и никаква следа не е останала от него. Тейко ми, след като завършил беленската прогимназия, още тринадесет годишен заминал за София да си търси късмета. Сам. Завършил техническата гимназия, учил и работел едновременно, за да се издържа, после завършил и Техническия Университет, беше станал инженер, оженил се за мама и съм се родил аз. А на село, при баба и дядо бяха останали само чичо и леля, родителите на Ангелчо. После… после нещата следвали естествения си път, един по един всички си отишли от този свят. Бяхме останали само ние двамата и с нас щеше да си отиде целия Караколев род. И двамата не оставяхме никого след себе си, бяхме подарили сърцата си на две сестри, а за други жени сърца нямахме.
Станахме рано от трапезата, още дори не беше се стъмнило съвсем. Ангелчо каза, че ще почете малко, преди да заспи, идеята ми хареса, казах му, че и аз ще си избера нещо за четене от двете лавички с книги, дето ми бяха останали отпреди 1940 година.
Още като влязох в стаята, си сложих очилата и се залепих за лавичките. Чудех се коя книга да взема. Взех напосоки първата в ляво от горния ред. „Страданията на младия Вертер” от Гьоте. Чудесно! Хубава книга, бях чел от нея преди шестдесет и четири години, много ми хареса, но не помня по каква причина не бях я дочел. Сега ще я дочета. Или може би ще я почна отначало, тъкмо да си я припомня.
Сложих книгата до възглавницата, отметнах завивката и се съблякох. Метнах си панталоните и ризата на единия стол, облякох си пижамата и седнах на леглото. Сложих си очилата, взех книгата и я запрелиствах. Нещо изпадна от нея, някъде от последните страници и падна на земята. Нещо червеникаво ми се мерна, но не разбрах какво е. Наведох се да го вдигна, но с дървения крак това хич не беше лесно. На третия опит успях да го хвана и го вдигнах.
И застинах.
И дълго не можах да се помръдна.
Стори ми се, че дъхът ми спира.
И сърцето ми аха да спре.
В ръцете си държах парче хартия, мукава й викахме навремето, откъснато от бакалска кесия, сгънато прилежно на четири и завързано на кръст с червен конец.
Писмото на Аша. На скъпоценната ми и единствена Аша.
Ето къде къде беше стояло писъмцето повече от шест десетилетия! Писъмцето, чиято загуба ми донесе толкова страдания, беше прекарало безкрайно дълго време при „Страданията на младия Вертер”.
Страданията на младия Асен при страданията на младия Вертер. И това ако не беше ирония на съдбата!
Нямах търпение да го прочета, но ме беше и страх. Сигурно щях да съм огорчен от думите, които Аша ми пише. Навярно и тя като баща си, който яростно шибнал конете е била ядосана и гневна и думите, които щях да прочета нямаше да ми харесат. Но пък си ги заслужавах!
Така или иначе този път трябваше да го прочета. Посегнах да развържа конеца, но ръцете ми трепереха от вълнение и не успях. Не исках да късам конеца, той беше една реликва, червен, цвят на любовта и исках да си го запазя цял. Затова трябваше да почакам да се успокоя.
Почаках няколко минути и тъкмо да се опитам да развържа конеца и Ангелчо извика „Бате!” и почука на вратата. Постарах се да си придам безгрижен вид, не исках да му казвам за писмото. Защо да го товаря с моите проблеми и да му развалям съня? Скрих хартийката под възглавницата и извиках „Влез!”.
Ангелчо открехна вратата и каза:
– Видях, че още свети и затова идвам. Забравих да ти кажа, че утре заранта трябва да ходя по работа в Бяла, а после и до Велико Търново трябва да отскоча. Към 9 часа ще тръгна с Москвето. Ти искаш ли да дойдеш с мене да се поразходиш?
– Не, предпочитам да остана тук да си почивам, ти върви да си гледаш работата.
– Добре, бате. Аз ще се върна късно следобед. Но за ракийката съм тук. Лека нощ!
– Лека нощ и приятно пътуване!
Той затвори вратата и го чух да се качва по стълбите на горния кат, където беше стаята му.
Останах сам със себе си. И с мислите си. И с терзанията си. Ако не бях намерил съвсем случайно листчето, навярно щях да ида да се поразходя до Велико Търново. Но случайността обърка всичко.
Имало е да става, би рекъл дядо.
Хем бях щастлив, че намерих писмото на Аша и косвено отново щях да се докосна до нея, хем ме беше страх по неясна за мене причина. Най-малко заради това, че след облекчението, което намерих със снощната изповед, отново щеше да има терзания.
Някакво неясно предчувствие ме тормозеше. Казах си, че по-добре да не бях намирал листчето, но веднага тръснах глава и прогоних тази мисъл.
Път назад нямаше. Извадих писъмцето изпод възглавницата и го целунах. Сетне успях да развържа червения конец без да го скъсам, целунах и него и го сложих до възглавницата да не се загуби. Гледах няколко минути листчето, което държах в ръце, в съзнанието ми като филм на бързи обороти премина всичко за Аша.
Бавно и внимателно, да не го скъсам, го разгънах.
С химически молив, с неравен ученически почерк, без главни букви и препинателни знаци, някъде и без интервали между думите беше написано:
„асен чакахте всички чакахме повечене можем ти защо не дойде два деняиполовина не ме лихаресваш вече аша”
А малко по-надолу беше добавено:
„винаги щете чакам да знайш”
От отдавна пресъхналите ми очи се отрони огромна сълза, падна върху думичката „защо”, химикалът от химическия молив се задейства и защо-то стана едно голямо лилаво петно.
Останах безмълвен и с празна глава цял час.
Ако не бях толкова…хм, страхлив и глупав ми се струваха твърде слаби думи…ако бях поне на половината нахакан колкото малкия тогава Ангел, не…ако просто бях нормален човек, щях още там, на мерата да прочета бележката, без да ме интересува какво ще каже биволарчето и всичко в живота – и моя и на много други хора щеше да се развие по друг начин. Нямаше дори крака си да загубя, защото нямаше да отида на фронта. Записах се доброволец, тъй като имах да изкупвам грехове, а има грехове, които се измиват само с кръв.
Ако бях прочел бележката веднага, щях да тичам вкъщи, щях да изкарам от яхъра Вихър, ездитния кон на дядо, когото бях яздил през предишните ваканции. Щях да прошетам цялата околия, ако трябва и съседните околии щях да обиколя, щях да питам, разпитвам, но щях да намеря катуна.
Щях да падна на колене пред всички, и пред Аша, и пред родителите ѝ, и пред малките деца дори, щях да моля за прошка. Чичо Асан щеше да ми прости, Аша и майка ѝ – също. Щях да дам един грош и да взема Аша, моята непрежалима красива Аша.
Щях да създам дом и семейство, деца щяхме да имаме. И крак дори щях да имам. Щях да имам всичко, цялата Вселена щях да имам.
А сега бях един сополив, хленчещ старец, самотен и ненужен. Сега плачех и оплаквах собствената си глупост, безхаберие и небрежност.
Към сутринта умората ме надви и съм задремал.
Събуди ме в девет часа ревът на мотора на Москвича. Чух го как потегля, после всичко утихна. Бях ледено спокоен.
Станах, облякох се, сложих черен панталон, избръснах се, облякох снежнобяла риза. После свърших някои неща и взех бастуна. Мислех да отида до гроба на дядо, но се отказах. И без друго ми предстоеше дълъг път.
Много дълъг.
Тръгнах направо към реката. През мерата. Намерих мястото, на което сядах, за да се гледаме с Аша. Не седнах, защото после нямаше да мога да стана. Продължих към реката. Едва вървях, усилието беше голямо, но аз стисках зъби и метър по метър напредвах. Най-сетне стигнах до реката. Преди да се спусна по козята пътека, постоях на мястото, на което беше стояла Аша, когато я видях за последен път. Аз лежах долу на тревата, щастлив до безумие, а тя се качи по пътечката, обърна се и ме гледа цяла минута. После си тръгна и повече не я видях.
Бавно, подпирайки се на бастуна, започнах да слизам надолу и както предишния път си казах, че слизам към своята Голгота.
След няколко минути седях на парчето скала, гледах вира и си казвах, че Спасителят с кръвта си е измил греховете на всички човеци. А аз, с кръвта, която бях пролял на фронта, не бях успял да измия своите грехове. Била е недостатъчно.
Цял час гледах как играе пъстървата, няколко пъти видях Аша да плува във вира. Тя ме виждаше и ме викаше при себе си.
Време беше.
Станах с усилие от скалата, отидох зад нея и тежко се отпуснах на тревата. После легнах по гръб на зеления килим. Докосвах се до Аша. Преди шестдесет и четири години Аша беше лежала тук. Голото й тяло се е допирало до тревата и няма как да не са останали невидими частици от нея. И нейната кръв беше останала тук. После тревата е изсъхнала, умряла и е станала на пръст. Частиците и кръвта от Аша също са станали на пръст. На следващата година е поникнала трева, носеща в себе си от нейните частици . И така – до днес. До сегашната трева. Аз лежах върху невидими прашинки от моята единствена любов.
Единствена и голяма. Необятна като небето, което се виждаше през клоните на върбата. Пухкави облачета плуваха горе и приемаха причудливи форми.
Беше много красиво
Като Вечността.
Като АША.
Време беше.
Извадих от левия джоб на панталона си скъпоценното писъмце на моята любима и червения конец, изтеглен може би от нейната красива пъстра рокля. Целунах ги продължително и усетих сладкия вкус на устните на Аша. Както тогава. Стиснах листчето и конеца в левия си юмрук. От десния джоб извадих бръснача и го отворих.
Не ме заболя.
Кръвта бликаше заедно с ударите на сърцето ми. Беше красиво.
И небето с пухкавите облачета, едно от които заприлича на зайче, беше красиво
И животът беше красив. Но само ако в него беше АША.
На леглото ми вкъщи имаше една бележка:
„Ангелчо, не ме укорявай, моето момче. Знаеш къде да ме намериш. Бъди жив и здрав! Благодаря ти за всичко, което направи за мене.
Твой братовчед, брат и приятел,
Асен Караколев.
ПП. И не забравяй какво си ми обещал.
Последната ми мисъл беше една мечта – час по-скоро прахта ми да се смеси с прахта на Аша. Тук, между вира и върбата.
И всяка година да се възраждат и да поникват заедно.
Vita Morena 