Ако се бях родила преди 100 години, в момента едва ли щях да пиша този текст, а най-вероятно щях да си играя мирно и покорно на прилежна домакиня…
Щях да си стоя вкъщи, да чистя, да готвя, да гледам децата и да удовлетворявам желанията на скъпоценния ми съпруг.
Ако се бях родила преди 100 години, едва ли щях да мога да пиша и чета, но пък щях да съм блажена невежа – посредствена жена, с интелект, колкото да сметне колко подправки на око да сложи в гозбата, която ври на котлона…
И ако сравня живота си досега, познавайки го толкова до болка добре, с живота, който бих имала преди век, мисля, че
ние, жените, си изгубихме посоката…
За последното столетие жената от обикновена домакиня и детегледачка се превърна още и в основен източник на доходи в семейството, в шофьор, в кралица на красотата, в купувач и създател на дома си, в отличен професионалист в работата си, в супер майка, в перфектен кулинар, във фитнес модел и какво ли още не.
От нещо устойчиво и сигурно еманципацията накара жените да се разклонят в най-всеобхватни направления и създаде онзи мит за свръхжените. Или може би точно ние, жените, си го създадохме сами.
Факт е обаче, че легендата за жената, която може всичко, си витае във въздуха от десетки години и особено през последните десет направо увисва като тежест върху раменете на съвременните представителки на нежния пол.
За справка – през последните 100 години социалната роля на мъжете не се е променила изобщо… И онова до болка познато „да засади дърво и да построи къща“ си битува и се счита за абсолютно достатъчно, за да се наречеш мъж.
Само че днес – честно казано – като знам как живея и какви неща правя, като знам какво си позволявам и какви ги върша, като знам каква домакиня съм и какви умения имам извън домакинството, просто ми идва да кажа само едно
Като се знам каква жена съм – тежко им на мъжете…
Защото онова, което бих нарекла опит и опознаване на противоположния пол, те биха осъдили като леко поведение. Но пък считам, че мъжете със сигурност си го заслужават!
От една страна жените все се опитваме да се усъвършенстваме и да бъдем всичко наведнъж – да сме едновременно красивите, с хубаво лице, с безупречната визия, да се обличаме добре, да работим здраво за целите и мечтите си или в общи линии да сме от онзи тип, който докато си прави упражненията сутрин у дома (и непременно вече имаме плочки и издадено назад стегнато дупе), се набира за лицеви опори с едната ръка и паралелно с другата си играе с децата, бърше пода и праха и простира дрехите!
Но пък от друга сме наясно, че сме достатъчно независими и самостоятелни и можем да се справим с всички препятствия в ежедневието си. И на практика мъжете не са ни толкова необходими… Можем да бъдем привлечени единствено от силен и ярко доминиращ с излъчването и характера си мъж. А такива все по-трудно се срещат. Има ги, но са рядкост.
Затова го твърдя искрено – повечето мъже са в наистина неизгодна позиция.
Просто защото вече няма какво да ни предложат. И ние го знаем, те също го осъзнават…
Еманципацията става все по-осезаема. Правим се на свръхжени, знаем, че това наистина е така и че можем да постигнем всичко сами. Убедени сме, че можем да сме перфектни във всяко отношение и някак това се получава с неимоверна трудност. Но все пак се случва: ставаме и секси майките, и всеотдайните съпруги и щурите кариеристки – накуп. И въпреки всичко, това не ни удовлетворява… Усещаме, че нещо не е наред.
Защото просто в природата няма съвършенство – има хармония, има баланс, има равновесие между доброто и злото. Но в никакъв цветът не е само един.
Така е и с жените, и с мъжете. Перфектното не съществува. Но има цялост. Необходимост. Едното не може без другото. И обратно…
Като се знам каква жена съм и на какво съм способна, когато обичам един мъж, откровено се чудя дали съществува такъв, който го заслужава…
А като знам какви са мъжете днес – тежко им на жените!
Vita Morena 