Facebook

Винаги съм считала себе си и жените в приятелския ми кръг за стилни, класни, стойностни жени. Жени, които са секси не само с телата си, но и с проницателността, ума и интелекта си. И с умението си да разкриват себе си по различен начин на правилните места и пред правилните хора.

Добрите ми обноски и възпитанието, което имам, пък са ме научили, че сексапилът (ако изобщо го имаш) не е онова, което трябва „да крещи“, едва поместил гърдите си в плачещо за внимание селфи в социалните мрежи.

Напротив – смятам, че истинският сексапил е онова, което дори и непарадирайки с него и ненавирайки го в лицата на хората, отново ще бъде забелязан и оценен от мъж с висока летва.

Затова този текст няма да бъде за онези жени, които явно смятат, че единственото нещо, с което могат да впечатлят съмнителната си аудитория, са базовите първични белези на женствеността им…

Защото тези действия всъщност изглеждат жалки. А това, което ще ви споделя сега всъщност имат много по-различна стойност. Доста по-висока и ценна от стойността именно на този тип жени.

И ако вече се питате кои точно, веднага разказвам.

Със сигурност знаете „онези“ жени… Които всеки ден публикуват минимум 2 свои разголени селфи снимки във Фейсбук и трепетно чакат лайкове. Онези, които се снимат с котенца и правят безумни изражения на лицето си, за да ги мислят за сладки.

Поривът ми да говоря по темата дойде от именно една такава девойка. Готино момиче, симпатично, чаровно, образовано, работещо, изкарващо парите си честно, издържащо се само, ветеринар, обичащо животните…

По пътя на коя изкривена логика една такава мацка постоянно ще навира гърдите си в моя виртуален свят?

По дяволите, ако наистина всичко, с което разполагаш и излагаш на показ, са само гърдите ти, започвам да ти вярвам, че това е единственото, което имаш!

И кога тази персона и всички подобни на нея жени, защото, убедена съм, и вие поназнавате такива, започнаха да правят този акт на търсене на някакво измамно утопично внимание? Кому е нужна такава показност? Кой я иска, кой истински, ама истински има нужда от нея…

Нормални ли са тези жени?

Понякога имам усещането, че сърцата на тези женици са пълни с намачкани топчета хартия, ей така, просто да са запълнени с нещо, та да не изглежда кухо под сутиена. Вкарват жалките си свалки на мъже, попаднали в жалък момент от живота си и чакат поредния like.

Едва ли биха могли да ти дадат смислен разговор, да ти подарят качествен секс или да те накарат да се почувстваш стойностен мъж. Техният сексапил, убедена съм, че започва и свършва с това да бъдат красиви за едното селфи.

Сигурно „търсят подходящия“, но не могат да го открият, защото критериите им за мъж са трайно увредени и изкривени. Та човек, който качва абсолютно еднообразни снимки с акцент цепката между гърдите си по три пъти на ден, със сигурност има някаква грешка в системата.

Често си мисля, че в този объркан свят може би е по-добре да си животно отколкото човек. Да, светът ти ще бъде неразбираем, но ще е семпъл и опростен. Далечен на суетата, на пошлостта… Поне до момент, в който хипотетично попаднеш на такъв ветеринар.

Всъщност е много смешно да виждаш как една жена отчаяно се нуждае от внимание, особено когато ти се чувстваш уравновесена в емоциите си и не си вчерашна за тези номера с навирането на поредните гърди в лицата на пренаситените от еротика и крещящ визуален секс мъже.

Забавно е, защото всяка жена има гърди или пък поне може да си сложи такива. И оказва се, това да си ги покажеш явно, е все едно да си снимаш пръстите на краката… Всеки ги има!

Хем чукаш на дърво да не „ти се разхлопа чак толкова емоционалната дъска“, че да стигнеш до тяхното ниво, хем те удря на хумор, хем ти е тъжно… И в крайна сметка 2 секунди след тези умствени главоблъсканици вече си на следващия пост в нюзфийда си.

Просто защото знаеш, че винаги ще има жени, които „ще си го търсят“ по евтиния начин. Точно както винаги ще има дъжд през есента, комари през лятото и алергенни полени пролет. Неизменна част от житейската статистика.

Но това не значи, че не можеш да се справиш с това. Или просто да не му обръщаш внимание. Все пак обикновеният Фейсбук потребител е видял толкова много гърди, че един чифт повече или по-малко никога няма да направят кой знае какво впечатление.

Ако обаче считаш себе си за стойностна жена, дано само не са твоите…

“Delete This Entire Conversation?”

Пита ме един лъжец…

Традиционно е облечен в синьо, дипломатичен, всички го харесват. Създава ти илюзията, че с него всичко ти е позволено. Можеш да бъдеш всеки, да се преструваш, да лавираш между истината и заблудата. И да запазиш това в пълна тайна. Да го заровиш дълбоко, като в гроб.

“Щом изтриете своето копие на този разговор, тогава това действие не може да се отмени.”, допълва… за да потвърди и оправдае пред себе си и пред мен “престъплението”, което предстои да бъде извършено.

Обещава ми, че всичко ще се превърне в бяло петно. Сякаш точно там никога нищо не е имало.

И хоп! Случилото се полу-виртуално, полу-реално е погребано.

Той знае как да бъде дискретен. Фейсбук! Знаеше, че е той, нали?

В неговата бездна са потънали толкова хронологии, безвъзвратно изтрити от някой, който не желае никога да бъдат прочетени и който не желае никога да бъде подозиран за онова, което е всъщност.

Замислял ли си се как би изглеждало едно хипотетично гробище с изтрити хронологии?

Безкрайно поле с издъхнали послания. Душите на “Обичам те”, “мразя те”, “искам да съм с теб, но трябва да съм с нея…” – леко клише… още не са напълно разядени от вечността, но е ясно, че вече няма кой да ги изрече и кой да ги чуе.

Труповете на празните обещания и неизживените забранени чувства все още са топли, но никой няма да изпитва печал от липсата им…

Колко ли хора по света трият всеки ден хронологиите си във Фейсбук, преди да се срещнат с “любимия” човек, преди да се приберат при семейството си вкъщи?

Ако Фейсбук можеше да даде тази статистика, колко ли хора с честна ръка на сърцето щяха да потвърдят, че никога, ама никога през живота си не са трили хронология…

Ти ли? Аз ли? Ами ако Фейсбук представи данни за конкретните профили и броят на “погребаните” кореспонденции…

Хмм… май вече не сме толкова невинни.

Триеш хронологии, за да излъжеш хората, които обичаш. Или всъщност лъжеш най-много себе си.

Криеш, за да предпазиш трети човек от болката… от страдание, което отдавна разяжда точно теб, нали?

Триеш хронологии, защото пишеш правилните думи на неправилните хора? Защото изневеряваш? Защото се продаваш за внимание и комплименти? Защото е лесно думите да са големи, а действията – нищожни?

Натискаш без угризение бутона “Delete”, защото искаш да извършиш същото и в сърцето и душата си? И да речем – сторил си го, дори и само на думи… А дали е било изтрито и от отсрещната страна на Messenger-а? Ако на теория “погребеш” разговора си с човека, за който до вчера си мислил непрестанно, дали той ще “погребе” усещанията си към теб… но на практика?

Мястото, към което отива всяко едно изтрито съобщение, е същото, към което сме се запътили всички, включително и ти.

Защо се лъжеш? Поправеното не е ново. Изтритото не е недокоснато. Счупеното не е непокътнато.

Там, където някога нещо е имало, винаги нещо ще липсва.

Дори и да остава бяло празно пространство – и за пред другите то да символизира чистотата на взаимоотношенията, и твоето, и моето съзнание знаят, че това не е обикновено бяло, а мраморното поле, под което заравяш душата и копнежите си.

А тялото ти, празно и изнежено, остава на повърхността. До следващото “Щом изтриете своето копие на този разговор, тогава това действие не може да се отмени.”

Че на кой му е притрябвало да го отменя?

Вече си подписал собствената си присъда. Съвсем сам. Доброволно: пазител на мръсни тайни.

И ще я понасяш, докъдето ти стигне страхът и започне смелостта.

“Имате ново съобщение”. Ще го погребеш ли или ще му вдъхнеш живот?