Един Париж, който не очаквах. Или как се сбъдват мечтите

„Мръсен!“, „Голямо разочарование“, „Нищо особено“, „Изобщо не оправда очакванията“ – това са само част от глупостите, които бях чула от кого ли не по отношение на Париж. Задължително се подчертаваше и че градът е пълен с „негри“, „араби“ и т.н. явно неприятни индивиди. И като за финал се заявява твърдо, че французите са изключително неучтиви към чужденци, дори и да разбират какво ги питаш на английски, ти отговарят на френски и т.н.

Аз пък имам огромна мечта да посетя Париж от години насам. Дори не съм сигурна кога точно се зароди това желание, но с времето само нарастваше. Не можех обаче да го изпълня и вече с тъга си мислех как най-вероятно Айфеловата кула ще я съборят в някой терористичен акт, преди аз да я видя на живо.

В един момент ми писна само да мечтая и взех твърдото решение, че трябва да се пристъпи към действие. Около Коледа 2016 казах сама на себе си, че искам 30-я си рожден ден да го посрещна в Париж, без значение дали ще имам с кого да отида, а нужните пари… ако трябва ще ги изгладувам.

За щастие аз имам изключително добра приятелка, която ми е повече и от сестра, която каза, че ще дойде с мен в Париж, въпреки че не изгаря от желание да посети точно това място. Така че имах вече компания, а за финансите – реших, че ще е най-добре да плащам всяко нещо поетапно, за да не претърпи банковата ми сметка голям шок.

Билетите

Насочих се първо към самолетните билети – започнах да следя активно промоциите и полетите на WizzAir (единствените, които летят до там на някаква адекватна цена). Харесах си дати – излитане на 23 май (вторник) рано сутринта и връщане на 27 (събота) по обяд.

Френската земя, погледната от високо

Някъде към средата на февруари видях, че за полетите в тези дни остават още 2-3 места на съответната цена и реших да действам. Близо 200лв (с предварително харесани и запазени места в самолета) ми струваше отиване и връщане от София към летище Бове в Париж и обратно (имам карта за намаление, което също помогна да се свали цената).

Airbnb

След което пристъпихме към разглеждането на места за отсядане в Airbnb. Лошото при квартирите в Париж беше, че почти навсякъде хазяите изискваха някаква много голяма сума като депозит – по 200 до 400 евро за стая в апартамент! Искаше ни се да не трябва да плащаме подобен депозит, нищо че след това щяха да и върнат парите.

И съдбата ни се усмихна някъде към края на март, когато попаднах на нереално добър апартамент, точно в центъра – до Парижката Света Богородица. Отделна стая в апартамент в стара, аристократична сграда с типичната за града архитектура. Огромен прозорец с изглед към съседната разкошна сграда, чисто нови баня и тоалетна, кокетна кухня, светъл хол и най-кроткият и отзивчив парижанин за хазяин.

Френският ни дом! Клик върху някоя снимка, за да я видите голяма

След като имахме вече самолетните билети и квартирата, започнахме по-ясно да осъзнаваме, че ще ходим в Париж.

Бяхме наясно, че за 4 дена няма как да видим кой знае какво, а и никак не ни се тичаше от забележителност на забележителност като най-големите туристи. Искаме лежерно, кротко и спокойно да обикаляме из града и да установим колко точно разочароващ е 😊

Изгледът от стаята в парижкото ни „вкъщи“

Решихме да отидем във Версай, да се качим на Айфеловата кула, да минем през Монмартър, да посетим катедралата Свято Сърце, галери Лафайет, гробищата и колкото се може повече паркове и градини, като започнем с Люксембургската.

Полезно е да спомена, че всяка една забележителност в Париж си има сайт, през който можете да си купите предварително билети и така да си спестите чакането по опашки.

Искрено благодаря на Густаф Айфел и на всички, които са съдействали тази кула да се случи!

За Айфеловата кула обаче е нужно да си купите билети (от тук) няколко седмици по-рано. Ние закъсняхме с купуването и така останахме без билети. Затова пък открихме небостъргача Монпарнас. Там има тераса на 59-я етаж с умопомрачителна гледка към цял Париж! Установихме, че небостъргачът е бил по-доброто решение, защото от него се вижда Айфеловата кула (която вечерно време е осветена), докато ако си на самата кула, няма да можеш да видиш красотата и величието ѝ отстрани.

Изгледът на свечеряване от Монпарнас

За Монпарнас билетите са два вида – дневен и вечерен, както и комбиниран – в рамките на два дни можеш да посетиш кулата през деня и през нощта.

Така срещу 23 евро получихме две посещения и се насладихме на светлините на нощен Париж, като видяхме и емблематичните му покриви през деня. Забавното е, че асансьорът те качва за 38 секунди до 56-я етаж. Оттам имаш 3 етажа пеш, за да стигнеш до откритата тераса с гледката. Можете да си купите билет от тук.

Трябва да призная, че MotoZ на Lenovo прави фантастични снимки!

Нотр Дам и „Сакре Кьор“ (Свято Сърце) се посещават безплатно. Единствено за Свято Сърце се заплащат 6 евро на човек, ако искаш да се качиш до върха на базиликата и да погледнеш Париж оттам, което горещо ви препоръчвам! Това бе една от най-красивите гледки, на които съм била свидетел. Там опашки от чакащи няма, така че не е необходимо предварително да си купувате билети.

Свято Сърце е най-красивата базилика, които съм имала късмета да посетя

Интересното на базиликата Свято Сърце е, че по времето, когато е строена (1874 – 1914) е била пример за църква в романско-византийски стил.

Изгледът от Сакре Кьор определено си заслужава

Нотр Дам от своя страна полага основите на готическата архитектура, постепенно завладяла цяла Европа.

И двете места са невероятно красиви и горещо ги препоръчвам!

И моля ви, ако се окажете в храмовете, проявете уважение и пазете тишина, както и махнете светкавицата от фотоапарата/телефона си. Много е неприятно да виждаш туристи-идиоти, които смущават покоя на мястото и се налага разпоредителите да им шъткат, за да не обезпокояват молещите се (защото такива има!)

Повечето хора ми се изумяват, като им кажа, че съм посещавала гробищата в Париж и Копенхаген (припомнете си разказа ми за този разкошен град тук). Това е, защото не знаят, че въпросните гробища са истински впечатляващи и дори мога да кажа произведение на изкуството. Нямат почти нищо общо със стила на нашите гробищни паркове, всеки надгробен камък е интересен с нещо, а най-често това е скулптура или барелеф.

Ако сте в Париж, то задължително посетете старите гробища и ще разберете за какво говоря. Само трябва да знаете, че към 17-17:30 ч ги затварят (защото си имат охрана и високи дувари, които да предпазят от натрапници и вандали).

Не съм снимала много в гробищата, за да ви покажа красотата им, защото ми се струва неуважително към покойниците и роднините им…

Галери Лафайет е друго прекрасно място, което можете да посетите за няколко часа, да се потопите в лукса и красотата на предлаганите (доста скъпи стоки) там и задължително да се качите на последния етаж, където има разкошна открита тераса.

Изгледът от терасата на Лафайет

Можете спокойно да си носите храна и напитки, за да си направите пикник на терасата, никой няма да ви спре, даже напротив.

Това с хапването на открито много силно ме впечатли в Париж! Също като в Копенхаген, градът е наситен с добре поддържани паркове и градини, където е разрешено да се излегнеш на тревата, да ядеш, пиеш, спиш, ако искаш, стига след това да почистиш след себе си.

На площадката на Свято Сърце на 24 май

На моя рожден ден – 24 май, си спретнахме чудесен пикник в една от градините. На слизане от Монмартър, след като бяхме посетили Свято Сърце, минахме през супермаркет, напазарувахме сиренца, вино, хлебчета и други вкусотии, намерихме най-близкия парк и там спретнахме обяд за чудо и приказ! И в най-луксозния ресторант в Париж да бях, нямаше да ми е толкова хубаво както на тревата в този парк.

Цените

По отношение на цените на храната, трябва да ви споделя, че очаквах да е много по-скъпо. Сутрин закусвахме в близко до квартирата ни кафене, където се предлагаше френска закуска за 6-7 евро – капучино, плодов сок, половин франзела (доста големичка) щедро намазана с масло, купичка конфитюр и много маслен френски кроасан.

Закуска по парижки

Обедите ни се случваха в ливански, виетнамски, турски и подобни ресторанти с международна кухня. Не знам защо стана така, просто ни привличаха погледа и апетита с изкушаващите си менюта.

Специално ливанският ресторант беше в селцето на Версай и трябва да ви кажа, че там опитах най-вкусното телешко и агнешко месо! Това са специфични и малко миризливи мръвки, но готвачът ги беше приготвил така, че да ти се топят в устата и изобщо да не ти мирише на агне.

Вечерите си ги правихме край Сена по добър пример на всички парижани.

 

Това е другото, което ме изненада, защото не бях чувала за него – целият парижки народ се изсипва край Сена, сяда където може (има и тревни площи) и се започват едни весели гуляй!

Кадри от градините на Версай

От тийнейджъри, през влюбени двойки, шумни тумби young adults до семейства с деца и пенсионери. Всички се наслаждават максимално на хубавото време, хапват и пият край Сена. Трябва да ви кажа, че изживяването си заслужава.

За последната ни вечер в града си бяхме взели суши и бутилка вино, заехме място от слънчевата страна на реката върху тревичката и се почувствахме като най-щастливите момичета на света.

Вечерята ни край Сена

Друго полезно и важно – думата „тирбушон“ е еднаква и на нашия, и на техния език, което много помага, когато помолиш в магазина да ти отворят бутилката, за да си я изпиеш край реката.

За по-софистикираните натури нека кажа, че всеки бар предлага happy hour между 18 и 22ч, като тогава бирата и коктейлите са по 5-6 евро.

Градски транспорт

Относно градският транспорт, то мога да споделя единствено за метрото и железницата или казано по тяхно му “RER”. С rer-a за около 45 минути се стига до Версай. Билети се купуват от автомати в метрото, като самият вход за rer-a също е свързан с метрото. Нужно е просто добре да четете указателните табели, които са доста ясни, тъй като всичко е разделено с букви, цифри и цветове.

Полезна информация можете да откриете тук, а схема на самото метро тук.

Площад и фонтан Свети Михаил

Единичен билет струва 1,90 и можете да си го купите от автоматите, намиращи се на всяка спирка на метрото. Те приемат карти, банкноти и монети. Има и т. нар. „корнет“, който е за 10 пътувания и е нещо като нашия талон, но ние не се възползвахме от услугите му, така че не мога да дам повече яснота.

Кадри от Версай, където чесно казано, не ми беше чак толкова интересно, затова и не съм снимала много.

Ще споделя обаче, че на първия ни сблъсък с парижкото метро, поради някаква причина дебитната карта не беше успяла да плати билетите и ни пусна не билет, а някаква хартийка с неясни обяснения. При което ние отнесохме въпроса до продава на билети на самото гише (защото има и такива), който се оказа сърбин и реши да ни обясни на сръбски какъв е проблемът и като цяло беше супер отзивчив и приятелски настроен не само към нас, а към десетките останали туристи, които го ползваха за гише информация. Той обясняваше на всички, даваше им туристически карти на града, даваше подробни указания и се стараеше да е максимално полезен.

Местните

Навсякъде срещнахме невероятно разбиране и отзивчивост от всички. Никъде никой не се е държал грубо с нас. Във Версай ми се беше размагнетизирал билета за rer-a и не можех да премина към перона. Незнаеща какво се случва се въртях на място безпомощно, когато към мен се приближиха от персонала, попитаха ме „как да ви помогнем, мадмоазел“, а мадмоазел на свой ред си обясни тегобите и съответно получих нов билет.

В Париж малка бутилка вино струва колко една кола-кола. Не обичам газираното, затова нямам против да пия розе в 11 ч по обед. Все пак съм на курорт 🙂

Друго полезно е, ако пътувате през Бове, да си купите предварително билети за шатъл автобуса. Цената е 14,50, купуват се лесно и важат не за конкретна дата и час, а за цяла година.

Можете да носите билетите разпечатани или свалени на телефон, приемат ги навсякъде и в двата варианта. За да ги купите, цъкнете тук.

Почти се влюбих в тази парижка порта

Това, което мога да ви дам като съвет е, ако ще ходите скоро в Париж, е да си вземете най-удобните обувки, добре зареден смартфон (мога да ви препоръчам този, с който бях аз, вижте тук), защото постоянно ще ви се налага да гледате карта и да се ориентирате, както и да правите снимки*, и да не си забравяте слънцезащитния лосион, че слънцето е силно.

По 40-50 евро на ден на човек са напълно достатъчни, за да се чувствате спокойни, да хапвате прилично, да пиете кафе и да се возите на метро. Ако сте по-пестеливи, ще успеете и с по-малко. Избягвайте туристическите капани или иначе казано – заведенията, тупнати до самите забележителности.

И винаги преглеждайте менюто, което е изнесено отпред, за да се ориентирате. Така ще си спестите шока да получите огромна сметка след скромно хапване в ресторантче край Айфеловата кула.

И взимайте пример от местните 😊 Щом всички са се изсипали на тревичката в парка или са седнали край Сена на самата земя, значи нито е срамно, нито лошо, забранено, мръсно или страшно да го направите и вие.

Лувърът, в който нямах никакво желание да влизам. Оставих го за следващото ми посещение

Искрено очарована съм от Париж и се радвам, че имах шанса именно там да навляза в 30-тото десетилетие на веселия ми живот. Градът е невероятно красив и изумително спокоен! Няма орди тълпи по улиците, задръствания има само на най-големите кръстовища в града, масово хората са кротки (също така и много красиви и добре облечени), никой не ви гледа лошо или пък нещо подобно.

В Люксембургската градина има поствани столчета навсякъде, за да можеш спокойно да седнеш и да отмориш

Един от фонтаните в Люксембургската градина

Искрено се чудя какво точно са видели онези хора, които ми говориха толкова много колко разочароващ е градът.

Фонтанът Свети Михаил е нещо забележително!

С ръка на сърцето трябва да кажа, че това беше едно от най-прекрасните ми пътешествия до сега!

Препоръчвам на всеки, а ако имате някакви въпроси или искате да споделите своята пътешественическа история, то можете да го направите на editors@vitamorena.com

Ще се радвам да прочета и други истории 🙂

*За последните ми пътешествия ползвам MotoZ на Lenovo и съм искрено впечатлена и благодатна на този апарат! Буквално ме е спасявал, когато е трябвало спешно да купя билети или да представя такива, помагал ми е да си намеря пътя, прави фантастични снимки, видеа и гифчета, а батерията му е желязна! Ако си търсите смартфон, горещо ви препоръчвам този!

Още пътешествия на Вита Морена:

Писма на пътешественика: магнетичният Истанбул

Античната и романтична Матера

Писма на пътешественика: Бари, Италия

Новогодишни приключения в Прага. Част 2

Реклама

Писма на пътешественика: магнетичният Истанбул

Истанбул е изумителен град. Фантастичен. Градът, в който се влюбих моментално и към който винаги се завръщам с удоволствие.

Градът, по който изпитвам повече носталгия, отколкото към родния ми Пловдив.

Спокойно мога да заява обаче, че Истанбул не е за всеки. Мултикултурната му, пъстра и шумна атмосфера, наситена със специфични аромати и необчайни гледки могат да понесат на определени хора.

Други ще останат неприятно изненадани, стресирани и може би леко погнусени. Зависи кой какво търси в пътешествията си и колко широко скроен е към нови култури и различни хора.

Цариград, Константинопол, Византион, Станбул – част от имета, с който градът е известен и до днес. Разположил се на два континента, горд със своя Босфор и богатата си култура, Истанбул е като машина на времето, която има способността да те върне няколко века назад във времето или да те изстреля напред в модерното и лукса.

До момента съм посещавала града три пъти – през летата на 2014 и 2015, и сега – началото на май, 2017 година. За жалост, при последното ми гостуване, установих, че явно кризата в Турция се усеща по-сериозно. Но за това ще разкажа малко по-късно.

Не бих искала да разказвам за местните забележителности, тъй като по различни туристически сайтове (и уикипедия) за тях е разказано много по-добре, отколкото аз бих могла да ви кажа.

Мога само да ви заръчам задължително (ама наистина) да минете през Синята джамия, да посетите Долмабахче и да отидете до Принцовите острови. Както и да пиете много чай и смело да хапвате от местната кухня. Няма да съжалявате.

Всички снимки съм направила с телефона си Moto Z Play, за който специално ревю можете да прочетете тук!

В този текст по-скоро бих искала да дам някои други насоки и надявам се полезни съвети и информация.

Като началото отново ще ви насоча по отношение на нощувките към airbnb. Възможността да отседнете в дом на местни не е за изпускане. Ще изживеете града по много по-добър и красив начин, отколкото ако сте в хотел (които навсякъде по света са еднакви).

Също така горещо ви препоръчвам да се настаните някъде в старата част или още наричана „туристическа“, където са всички интересни са виждане неща, а и морето е близо.

В момента цените на нощувките в Истанбул са изключително ниски. При последното ми посещение бяхме отседнали (заедно с най-добрата ми приятелка) ето ТУК и трябва да ви кажа, че беше просто великолепно! Идеален център, изглед към морето, тихо, чисто и спокойно.

По отношение на транспорта – вече два пъти пътуваме с „Метро“ и определено мога да ги препоръчам. Автобусите са нови, седалките са изключително удобни и забележително широки, винаги има стюард, както и безплатни кафе/чай, вода, сладко и солено.

Тръгват по разписание и пристигат по такова, никакви проблеми не съм имала с тях.

Когато пристигнете в Истанбул, най-умно и изгодно е да си вземете Istanbulkart. Това са пластики, които получавате срещу 5 (или 10) лири от всяка една бутка за вестници, туристическо дюкянче или подобно. Можете да си заредите картата на автомати, разположение непосредствено преди входа на метрото или пристанището.

С Istanbulkart пътувате без проблем на всички видове транспорт в града (метро, влак, трамвай,ферибот, marmarey – което е подводно метро, свързващо европейската част с азиатската), както и да си плащате за обществена тоалетна.

Важно е само да има пропусквателен пункт, на който да чекирате картата и да видите колко ви струва входа, както и колко пари ви остават в картата. Когато приключите с нея, можете да я върнете отново в някое магазинче за вестници край гара или спирка, като ще ви върнат депозита.

Никога не съм ползвала такси в Истанбул, но съм чувала, че са същите копърки като нашите юнаци тук и без да им мигне окото ще ви прекарат по по-дълъг маршрут, за да ви вземат колкото могат повече пари.

Самият трафик в града е кошмарен, а пешеходци и шофьори подозрително добре са усвоили италианските привички – всеки да се движи както си иска, без значение светофари и знаци, а клаксони да се ползват свободно и шумно.

Задължително трябва да сте с удобни обувки, забравете за токчета и платформи. Също така е най-добре да носите дълги поли или панталони, не за друго, а защото в нито една джамия няма да ви пунста с голи крака (без значение дали сте мъж или жена), с голи рамена и деколте и непокрита глава (това вече се отнася само до жените).

На входа на туристическите джамии ще ви се даде голям шал тип покривало за краката и/или главата, а вие от своя страна бихте показали добра култура, ако си измиете краката преди да влезете в храма. Не за друго, но в джамиите е абсолютно задължително да влезеш бос.

Ще ви изненада чистота в джамиите, която е просто изумителна на фона на това, колко много хора минават оттам, особено през “Султан Aхмед”.

По време на молитва, големите джамии затварят за туристи и после отново отварят. Всички джамии са безплатни за посещение. Вход има за места като Айя София, която е със статут на музей (и си заслужава да бъде посетена, уникално място е!).

Почти навсякъде е разрешено да газите зелените площи, като много от местните се възползват, като си организират пикници на полянките, които пък са перфектно поддържани.

И полека-лека стигаме до турската кухня. Лично аз съм ѝ голям почитател! Турският чай е най-хубавият и без значение къде го пиете – в заведение, ресторант или на улицата от улични търговци (такива обикалят с чашки и огромен парещ чайник на гръб), винаги е еднакво добър, ароматен и освежаващ.

Поглед от единия пешеходен мост

Турската закуска е разкошна. Тя представлява хляб (може да е плосък, арабски), масло, маслини (черни и зелени), домат, чушка (понякога е люта), твърдо сварено яйце, мерудия и ако сте много лакоми (като мен, когато става дума за турска кухня) – мед за десерт и дояждане на хляба.

Като основни ястия е задължително да опитате искендер кебап или адана кебап. От всичко, което съм яла, това са най-успешните и вкусни кебапи. Ще ви се прииска да имате още един стомах, защото много след като сте заситили глада, ще продължавате да ядете, понеже ви е вкусно.

Малка част от прекраската градина Гюлхан. Цветните лехи са оформени като паун!

За десерт (ако изобщо имате място за такъв) препоръчвам да опитате кьонефе. Това е сиропиран сладкиш, доста тежък, но омайващо вкусен. Веднъж опитате ли го, ще ви стане любим завинаги.

Иначе ако тествате тамошна баклава или кадаиф, ще установите колко по-малко сладки и захарни са от нашите тук.

Като тестени закуски можете да тествате гьозлеме, на което аз лично съм страстен почитател и пиде, представляващо лодка от тесто, пълна с различни неща – от масло и кашкавал, през сирене, доматки с кайма и т.н.

Не мога да се сдържа и да не похваля Moto Z с това какви разкошни снимки прави, включително и на тъмно.

Това, с което Истанбул ми направи непритяно лошо впечатление при последното ми посещение, беше непрестанното желание на всички ресторантьори и подобни да надписват сметки… Както и по-високите цени в заведенията.

При предходните ми две ходения всички се надпреварваха да те глезят! То не бяха баклавички for free със сметката, то не беше чай от заведението, рахат локум с кафето и още, и още, и още…

Да, в самото сърце на Истанбул сред закътаните сукаци се срещат и такива гледки

Всеки, когото си уважил с присъствието си в заведението му и с желанието си да му оставиш парите си, се чувстваше длъжен да се представи като невероятен домакин.

За жалост, от това вече няма и следа… Във всички заведения, в които седнахме, без значение в коя част на града се намират (туристическа, модерна, азиатска, европейска), усещахме как се опитват да ни „цакат“. И колкото да ми беше неприятно, трябваше да се разправям. Относно безплатните неща пък, такива вече изцяло липсваха.

Цените мога да кажа, че са като тук. Лирата е по-ниска, но реално стойността, която заплащаш, не е по-евтина. Кебапите започват от минимум 27 лири, като рязко тръгват нагоре, чаят варира между 3 и 6 лири, кафето е по същия начин, пидетата са между 16 и 26 лири средна цена. Гевреците, продавани на всеки ъгъл и площад на града също леко са си вдигнали цените – преди бяха по 1 лира, сега са по 1,25-50.

Много обикновено (и не особено чисто) улично заведение в азиатската част. Както се вижда, то е на няколко етажа. Сядаш на възглавничките и килимите, а сервитьорите ти носят всичко, от което имаш нужда. Единственото заведение, в което не се разправяхме за надписана сметка…

Разбира се, това поскъпване не е много и не е фатално, но ми беше единствено неприятно, когато трябва да обяснявам, че чай не съм пила, съответно не искам да го плащам.

Може би знаете, може би не, но аз все пак ще спомена – в Истанбул (и цяла Турция) алкохолът липсва. Реално такъв има, но вие няма да го видите. Само в баровете се предлага ракия, вино, бира и т.н., в ресторантите такива почти липсват, в магазините също. Цигари също има, но са скъпи и с много неприятни некролози на тях (картинките на умиращите от тумор хора).

Наргилета се пушат навсякъде, като специфичният им и омагьосващ аромат се носи из въздуха на града, допълвайки уникалната атмосфера.

Като изключим тарикатлъка за сметките, хората са изцяло приятелски настроени, навсякъде се радват, като чуят, че си от България и засмяно казват „комши!“.

На площада пред Айя София имаше огромен килим от лалета за радост на всички

Туризмът е един от основните отрасли в града, затова всеки се стреми на туристите да им е добре, за да си харчат с кеф парите.

Въпреки тези негативи, които споменах, препоръчвам да посетите Истанбул поне веднъж! Градът може да ви впечатли по много начини, предлага абсолютно за всеки по нещо и няма да ви остави безразлични.

Истанбул никога, ама никога не спи и дори само 2 или 3 дена да му отделите, той ще ви впечатли толкова силно, че дълго след това ще си спомняте за него (и най-вероятно ще желаете да го посетите отново).

Ако искате да ни споделите за ваш любим град, можете да го направите на редакционната ни поща editors@vitamorena.com

Писма на пътешественика: Бари, Италия

Решението да отидем в Бари – аз и най-близката ми приятелка, дойде спонтанно някъде преди Коледа и силно подхранено от безобразните промоции на WizzAir.

И тъй като скоро ми изтичаше членството, с което ползвах намаление на билетите, реших да разгледам как вървят цените към това време на годината.

Относно това членство към WizzAir, компанията го е измислила доста хитро – срещу 60лв, които плащаш еднократно при закупуване на билети, ползваш до -30% отстъпка от цената на всички билети на компанията. Важи точно 12 месеца от датата на закупуването и дава опцията за +1. Тоест, аз и още един човек, който може всеки път да е различен, пътуваме с намаление. Не можеш обаче да преотстъпваш членството си или иначе казано – не мога да взема билети за майка ми и баща ми. Вторият човек се води като придружител на членуващия в клуба с намаленията. Има опция за членство, която предоставя намаление на още до пет човека, но цената вече е по-скъпа – 120лв.

Та, бях в последните дни на членството си и точно тогава хитреците от WizzAir започнаха ударно с промоциите на билетите. И така срещу 19лв на човек (общо 20, защото си платихме и за конкретни места в самолета) се озовахме с билети за Бари, Италия. Летяхме в четвъртък привечер и се връщахме в неделя към полунощ, което изобщо не се случи точно така, но ако изкарате до края на историята, ще разберете повече.

Различни хора ни казаха различни неща, като чуха кога и къде отиваме, но общо взето всичко се свеждаше до:
– Вие луди ли сте да ходите в Бари, там няма нищо за гледане и правене!
– Вие луди ли сте да планирате пътуване за след два месеца и половина?
– Само гъз път да види ще ви е цялото упражнение.

Сега… Извинявам се предварително за израза, но да ви кажа много е приятно „гъз път да види“!

Обожавам да пътувам. Обожавам самото движение. Промяната. Шансът да поживееш дори и за няколко дена на друго място, в друга култура, да видиш нови и различни неща, дори и да не ти харесат, дори и да не се очароваш кой знае колко.

От високо е винаги хубаво

Повярвайте ми, пътуването обогатява, разширява мирогледа и надгражда емоционалната ни интелигентност, тъй като колкото и невероятно да ви звучи, то дава различни отговори и нови открития за самите вас като личности.

Относно това, че нямало какво да се види в Бари, може би трябва да се уточни какво точно искаш да видиш?

Ако целта ти е да се снимаш на култови туристически места, съответно да се блъскаш с тълпи туристи, да попадаш във всички възможни туристически капани и да те третират навсякъде като турист, от когото искат да измъкнат повечко евра, то да – нямате място в Бари.

Бари е за тези, които искат просто да се отпуснат в италианска атмосфера, да усетят как живеят самите италианци, как се хранят и пият, какви са им порядките и на какво им миришат къщите.

Освен това градът е само на час път от София. Докато се качиш в самолета и стюардесите си засуркат количката със закуски, и вече трябва да слизаш. Идеално!

Бяхме си наели квартира чрез Airbnb (който иска да тества платформата и да вземе 20 долара отсъпка при първа резервация, нека ползва този код), която представляваше малка стая с прекрасен изглед в апартамент на готини хора около 30-те, които също не бяха италианци (хазяйката Агата беше от някоя северна страна, а единият съквартирант беше от Черна гора).

Апартаментът беше малък, спретнат и сладко кокетен. Самата сграда се намираше до гарата и до центъра на града. Всичко ни беше на пешеходно разстояние. Най-много ми хареса как всеки път кооперацията миришеше на нечия вкусна манджа. Чесън, домати, печено месо, подправки… Личеше си, че някъде има смела домакиня, която не се притеснява да готви всеки ден и то много ароматно.

Изобщо не ни се наложи да ползваме градски транспорт в града, не само защото бяхме отседнали в центъра, а и защото Бари е достатъчно малък, че да не е проблем да се разходиш пеша докъдето искаш да стигнеш. Това обаче не означава, че няма трафик или пък тузарски магазини! София като е столица с 2-3 милиона души, да не би да си има фирмен магазин на louis vuitton 😉

Като за малък град трафикът им е доста активен. Интересното при италианците е, че за тях светофарите и пешеходните пътеки не значат абсолютно нищо. Ние бяхме единствените, които послушно чакахме да светне зелено, за да пресечем, което автоматично разкриваше на всички, че не сме с италианска кръв. На пешеходните пътеки също е голяма борба за оцеляване, клаксони пищят отвсякъде, всеки си пресича както си иска и изобщо всички явно се мислят за безсмъртни.

Направи ми впечатление, когато едно моторче за малко не блъсна пешеходец, след като и двамата бяха в нарушение, как започнаха да си викат приятелски и да се целуват по бузите, тупат по рамото и после си продължиха, след като направиха задръстване.

Другото характерно за тия географски ширини е сиестата. От 13 ч докъм 17-17:30 ч всички магазини са затворени! И не само. Целият град сякаш спира за момент и остават само гълъбите по улиците, но и те притихнали дремят по стрехите. И кои сме ние, че да нарушаваме една толкова древна и хубава традиция като сиестата, та се прибирахме послушно в квартирата си и спяхме лек следобеден сън, щастливо замаяни от разкошните вина, които пиехме с обяда и тънките пици.

И така стигаме до кухнята им. Италианската кухня е нещо наистина прекрасно, но за жалост това, което ние тук възприемаме за пица, няма нищо общо с това, което е там. А там ядох пица на всевъзможни места – квартална кръчма, ресторант в центъра, обикновено заведение, ресторант в стария град и т.н.

Тамошната пица – прословутата италианска, е истински тънка. Ама много! Към средата блатът почти липсва. Задължително се прави на пещ и на момента. Няма такива тактики като притопляне на заготовки. Съставките са горе-долу три, като основни са домати и моцарела.

Имам чувството, че само тук се опитваме да побългаряваме всичко и пицата да е с по-стабилен блат (хляб да има, да не остане случайно някой гладен), а отгоре е изсипано какво ли не – от пилешки ролета, през царевица (?!) до още малко цяла пържола, че българинът да не се почувства измамен какво е получил срещу парите си.

Другото интересно е, че италианската пица е просто пица. Няма малка, голяма, средна и т.н. И цените ѝ вървят горе-долу еднакви – между 5 и 8 евро (във всички ресторанти, в които сядахме да се храним беше в този диапазон).

Примерна сметка от обикновено заведение. 21 евро за мин. вода, вино (750мл, червено), спагети и пица.

Интересното в традициите за хранене на италианците е, че те имат т. нар. „стартер“ или по нашенски „първо“. Този стартер обаче често може да ви наяде като основно, тъй като представлява антипаста или в най-лекия случай плато шунка и моцарела, поднесени с кошничка хляб.

Стартер

Самите сервитьори са страшно объркани, когато си поръчаш само едно ядене и се чудят какъв ти е проблемът, може би случайно не си видял страничката в менчто със стартерите?

И така, едната вечер се опитах да се храня като италианка.

След една чиния с разкошна, тънко нарязана шунка, бейби моцарела и хлебчета, после ми дойде пицата, която с вкуса си може да те разплаче и всичко това полято с най-хубавото розе, което съм пила.

Пицата след стартера

Повярвайте ми, не преувеличавам. За тази нация храненето не е просто ей така да се натъпчеш, а ресторантьорите не се стремят просто да вземат парите на клиентите си и да спестят от продукти и всичко още, от което могат.

Най-хубавото розе, което съм пила досега.

Единственото, което италианците правят бързо, е пиенето на кафе. То се случва сутрин на крак в някоя попътна сладкарница или кафене. И отново – само ние тук си играем с кафето на късо и дълго. Там имаш просто кафе. Останалото е капучино, лате, безкофеиново и т.н. Но кафето е малко, силно, пие се смело на една глътка, хапва се малък кроасан и се продължава накъдето си тръгнал, пресичайки смело на червено.

Ние отново бяхме единствените, които сядаха да си пият капучиното и да му отделят повече внимание, да побъбрят сутрешно и т.н.

Иначе обядът започва след 13ч. В 12ч първо една ли ще намерите работеща кухня. В този час всички още се подготвят, заведенията са абсолютно празни. След 12:30 започва леко раздвижване и между 13 и 14ч всички сякаш по команда се изсипват в ресторантите.

Вечерята пък започва след 20ч., че и по-късно.

Ние бяхме леко притеснени как в 19:30-20ч ресторантите са призрачно празни. Да ти е неудобно да седнеш. След 20:30-21ч обаче всичко рязко се променя, глъчката става типично италианска (много весела и шумна), носят се навсякъде ухания на хубави парфюми, а манджите следват една след друга.

Това с парфюмите не знам дали е просто случайност или какво, но с когото и да се размина по улиците там, то усещах силна и много хубава миризма на парфюм.

Нямаше как да не ми направи впечатление и че италианските мъже се обличат и поддържат доста по-добре от българските… Италианците не се притесняват от по-ярки цветове, нито пък си мислят, че като се облекат достатъчно елегантно и добре, това подкопава великата им мъжественост. Даже напротив – там, ако италианецът си върже шалче на врата, ще се почувства още по-голям мачо и сваляч, както сигурно се чувства нашенецът с нова кожена диагоналка.

Мисля, че няма да е пресилено, ако кажа, че обиколихме крайбрежната алея на Бари, плюс стария град и центъра няколко пъти. И беше чудесно!

Времето бе така топло и слънчево, а водата така бистра и примамваща, че в един миг се почувствах сякаш е лято.

Крайбрежната алея е добре осветенена вечер, има място за пешеходци и велосипедисти, както и пейки, на които да приседнеш и да гледаш в захлас разкошната морска шир, да мечтаеш за още пътешествия и нови, непознати земи.

Старият град е като декор от най-хубавите италиански филми. Къщичките са една до друга, в специфичната архитектура, а от балконите се развява пране. Явно петък е денят за пране, защото по всички прозорци и тераси имаше опънати простири и се белееха весело чаршафи и гащи, а по улиците се усещаше миризмата на чисто.

Пред много от къщичките има автентични италиански баби, които продават домашно направена паста. Половин килограм е към 4 евро, но не посмях да си взема от страх, че на летището ще ме накарат да я изхвърля от ръчния си багаж.

Ходейки из засуканите тесни улички на Бари, си мислех колко бих била щастлива, ако остарея в някой подобен крайморски град. Да съм весела баба с лилава коса, която дава стаи под наем и готви за наемателите си, като им разказва пиперливи истории от младостта си.

Има едни състояния на духа, когато ти е толкова леко, спокойно и хубаво, че с цялото си същество усещаш как всичко е възможно. Животът си заслужава да се живее точно за тези моменти.

Вторият ни пълен ден в града (събота) решихме да посветим на Матера, която е на час и нещо с влак от Бари.

За Матера разказвам отделно ето тук – Античната и романтична Матера.

Нека обаче спомена малко полезна информация относно придвижването с влак в Италия.

Още снимки на прекрасната Матера ще кача в статията, специално посветена на града

Билетът до Матера струва 5 евро, което е смешна цена. За сравнение – автобусчето от летището до Бари, което пътува 30-40 мин, е 4 евро. С влак разстоянието град-летище е 15 мин и е на цена от 5 евро.

Пазете си билетите, че с този QR-код излизате от самата гара

Много важно за билетите е да ги пазете, защото много често са ви нужни, за да излезете от самата гара. Ние на летището трябваше да маркираме QR-кодът. Със същия код се влиза и в тоалетната на гарата, така че пазете билетите и не ги мачкайте 😉

И така, като всяко нещо и нашето кратко пътешествие дойде до своя край. Полетът ни беше вечерта към 22 ч месно време, така имахме възможност за последно да закусим и обядваме в Бари, както и да направим една хубава сиеста.

Стегнахме багажите, а миризмата на паста с доматен сос и чесън ни изпрати от сградата, която бе наш дом за три дена. Стигнахме летището с влак за 15 минути, както уточних по-горе и вече започнахме да разпознаваме ясно българите около нас и без да чуваме речта им. Който е бил на международно летище, ще разбере какво имам предвид.

Минахме всички проверки на багаж, на паспорт и майчино мляко и зачакахме бординга. И тук дойде изненадата. Оказа се, че докато в Бари сме се радвали на почти лято слънце, в София е завалял (и натрупал!) сняг. Самолетът се забави с два часа, поради невъзможност да излети от София в посока към нас…

След полунощ вече бяхме излетели и с удоволствие проспах полета със слушалки в ушите. И точно се събудих, усещайки някак, че вече сме над любимата столица и се включи пилотът, за да ни каже, че ще се наложи да кръжим 20-ина минути, тъй като долу не можели да изчистят писта, за да кацнем.

Успокояващо, капитанът допълни, че имаме гориво за още цял час да кръжим, та да не се притесняваме.

След уреченото време вместо да съобщят, че се подготвяме за кацане, от пилотската кабина се включиха пак, за да кажат, че ще се повъртим във въздуха още 20 минути, които обаче бяха поне 30.

Не знам дали сте кръжали 40 мин със самолет на нещо, но вестибуларният ми апарат тотално се разстрои и започнах да се замислям дали няма да ми се наложи да ползвам хартиената торбичка на седалката пред мен…

Успяхме да кацнем благополучно. С радост плясках заедно с останалите пасажери. Поръчахме си такси (на летището се дава заявка на място лице в лице с диспечер и получаваш бележка с номер на колата, като така се спасяваш от копърки и тарикати).

Към 3 сутринта вече си бях у нас, а в 7 без нещо трябваше да тръгвам за работа. Навън снегът се сипеше все едно е Коледа.

Заспах изключително щастлива и благодарна на цялата Вселена за последните няколко дни, както и че спях спокойно в собственото си легло, както и останалите пасажери, а не кръжахме още в небето.

Ако сте изчели всичко до тук, искам само да ви кажа едно голямо „мерсиии!“

И отидете да видите Бари 🙂 Нито ще ви излезе скъпо, нито ще съжалявате. Обещавам!

Още от пътешествията на Вита Морена:

Копенхаген – градът на щастието

Един Париж, който не очаквах. Или как се сбъдват мечтите

Писма на пътешественика: магнетичният Истанбул

Новогодишни приключения в Прага. Част 1

Решението да посрещнем новата година с приятели в Прага бе взето още към края на 2015-а, но до изпълнение се пристъпи чак през 2016. Към средата на октомври решихме, че няма време за губене и по-добре да се организираме от рано.

От София до Прага щяхме да се придвижим с автомобил – нощен преход, който да започне към 22ч на 28-и декември и да завърши към 9-10 сутринта на 29-и в Прага (като пътьом да спрем и разгледаме Бърно).

Малка част от Бърно, където незнайно защо не снимах почти нищо

Успяхме да намерим истинска находка като квартира за 4-ма в airbnb, а именно разкошният кокетен мезонет на Адриян (вижте го ТУК). Апартаментът се намираше на чудно място в Прага 2 (туристическата част е Прага 1), като точно пред входа ни спираше трамвай, който ходи към всички забележителности, но ние предпочитахме да се разхождаме пеша (в този град винаги има какво интересно да видиш).

Искрено бяхме изненадани от местенцето, което си бяхме наели.

На снимките изглеждаше чудесно, но не очаквахме на живо като го видим да е още по-хубаво!

Всичко беше ново, подредено с вкус, без нищо излишно, но с всичко необходимо (включително разкошни фотографски албуми за различни италиански градове). Разполагахме с две спални – една долу и една горе, както и с две бани и тоалетни към тях (като нашата се падна да е с вана, йей!), малка кухничка, в която си правихме кафе и греяно вино и чудесни дивани, на които се излежавах блажено след дългите разходки.

 

Един от албумите в къщата на Адриан

Най-уникалното от всичко беше цената – 5 нощувки струваха 250лв на човек. Толкова красиво, удобно и евтино място в Прага си е чиста находка.

Ако желаете да планирате следващата си почивка с airbnb, този линк www.airbnb.com/c/245c29 ще ви осигури 20 долара отстъпка при първа резервация. Няма нужда да ми благодарите 🙂

Относно самият път към Прага, следва да кажа, че не е малко, но не и толкова страшно.

Нужни са поне двама шофьори, които да се сменят честичко, а за тези на задната седалка – одеалца и възглавнички за път, за да могат да спят в колата.

Никакви проблеми не срещнахме по границите, минавахме лесно и безпроблемно, като в Сърбия вместо винерка си плащаш таксата за пътя на междинни пунктове, а добрата новина е, че приемат както динари, така и евро и всякакъв вид банкови карти. Бензинът в Сърбия наистина е по-евтин, но никъде по другите държави не беше неразумно скъп. Не мога да цитирам цени, тъй като не бях аз шофьорът, а и вече позабравям излишните подробности от пътя 🙂
Мисълта ми е, че само пътят е дълъг и малко отегчителен, но не излиза скъпо като гориво (на дизел бяхме), винетки и такси.

Когато вече пристигнахме в Прага, беше слънчева утрин, поразяваща със своя студ. Студът беше наш неизменен спътник по време на целия ни престой в града и ако трябва да съм честна, ще е основното, с което ще запомня това пътуване.

По принцип не съм лигла, нямам проблеми с горещини и студове, но в тази Прага преживях нещо коренно различно. Излезеш ли навън, тялото ти просто се пропива със студ и се смразява. Навлиза през дрехите ти и нищо не може да те спаси, освен може би, ако не си облечен като за покоряване на Еверест. Може би Нова Година не е най-доброто време да посетите Прага, освен ако не сте моржове или руснаци (с каквито Прага изобилстваше! Бяха на всяка крачка, като се редуваха от време на време с украинци).

Постоянно зъзнех, а пръстите ми болезнено умираха под двете ръкавици на всяка ръка, които се видях принудена да си надена. Спасяваше ме греяното вино, което не знам доколко беше вино, но определено сгряваше и най-вече – продаваше се на всяка крачка, буквално.

И така плавно и полека стигнах до храните и напитките в този очарователен град.
Първият ми сблъсък с пражката кухня бе в деня, когато пристигнахме и мъжете легнаха да спят след шофирането, а ние с другата девойка се отправихме със залепнали за гърба стомаси да си търсим нещо топло за хапване.

На няколко метра от квартирата ни попаднахме в най-обикновената и очарователна кръчмица в града. Там ядох най-вкусните свински ребра на света (а по принцип не съм фен), а трайна следа в кулинарните ми изживявания направи чесновата супа, която предлагаха. За целия си престой в Прага срещнах това блюдо само там и трябва да ви кажа, че няма нищо общо с френската лучена супа, беше по-добро!

Великата чеснова супа

Нека обясня: това е уж бистра супа, в която има настърган или много ситно нарязан чесън, парченца тънка наденица, цял жълтък (!!!), който от горещата вода се стяга колкото да не се разлее, но си остава рохък, настърган кашкавал и крутони.
Забележителна вкуснотия! Исках да изям още една такава супа в момента, в който приключих с първата, но ребрата ме бяха заситили прекалено много (крехки, идеално изпечени, ароматни, приятно мариновани – са си оближеш пръстите!).

Уникални свински ребра, да си оближеш пръстите

Относно великия им гулаш, смея да твърдя, че най-вкусен такъв ядох във Виена, в заведение в центъра на града, на което за жалост не запомних името.

Пример за гулаш като основно ястие, поднесен във фенси кръчма. Месо, сос, пресен стар лук и филийки хляб

В Прага гулашът – на супа и на основно, беше вкусен, но чесновата супа е по-добра.

Сметката ни в кварталната кръчма. Ще ви помогне да се ориентирате с цените

Вечерта на Нова година тествах глиганско месо в сос и беше фантастично. Знаете, че дивечът има един по-особен вкус и аромат, който лично мен леко ме побърква (в добрия смисъл на думата), а с това глиганско отиде и много бира, което пък сътвори една чудесна вечеря.

Още един вариант на гулаш супа

За бирата да казвам ли? Има каква ли не, главата да ти се завърти от избор. На мен ми харесаха Svijany и Pilsen.

Ще си позволя обаче да дам някои насоки относно заведенията. Като всеки голям туристически град, Прага има разкошни капани за туристи, които се набухват в прословутите „кръчми на Швейк“ и оставят едни грешни пари там.

Пример – в една такава „Швейк“ кръчма (има ги из старата част и ликът на добрия войник е изтапанчен на входа) бирите струват по 100 крони половин литър. За сравнение на нормалните места е между 30 и 60 крони. Според курса на БНБ 100 чешки крони са 7,23лв.

Сметка за 4-ма от „Швейк“ кръчма

В Прага можете да се храните (и пиете) на изключително изгодни цени, но ако се поддавате на туристическото изкушение да хапвате гулаш до Карлов мост, то ще ви струва скъпичко, а и срещу парите си няма да получите нищо кой знае колко уникално.

Малко като на нашето черноморие – шопска салата с умрели домати и спаружени краставици за 6лв.

По-лошото обаче е, че на много места – ресторанти и заведения за хранене, сервитьорите бяха крайно троснати и честно казано смотани. Отделно е и политиката на заведенията – дори в най-скъпите не получаваш нищо като комплимент.

Класическа Швейк халба, която срещу 150 крони си взех за вкъщи като сувенир за баща ми

И ние, разглезени от гръцките ресторантьорски маниери, оставаме неприятно изненадани, че шотовете медовинка, които сервитьорът донесе на своя глава на масата ни, после си ги платихме по 90 крони на шот (в кръчмата на Швейк се развива действието). Както и че на масата има оставени прецели като солети, които са под точно обределена бройка и хапнеш ли един – 30 крони.

Миниатюрен вариант на пражка шопска салата

За сравнение – чесновата супа в кварталната кръчмица струваше толкова. Основните ястия в „скъпите“ заведения, издържащи се само от туристи, бяха между 450-750 крони, а специалитетите – над 800. Всеки си избира сам 🙂

Много интересни ми бяха в Прага коледните базарчета – няколко къщички, които предлагат греяно вино, триделник и други разни вкусотии. Имаше ги из целия град и около тях в пронизващия студ се носеха упояващи аромати на карамел, печено месо, хляб, вино и т.н.

Триделник на жар

Единственото изключително неприятно на базарчетата бяха откритите обори с живи животни вътре – задължително поне по едно пони, няколко козички и овца… Поставени като атракция, около тях се тълпят хора, деца пискат истерично, светкавици от телефони и фотоапарати светят… А животните седят завързани за оградата на обора и срещу няколко дребни пари можеш да вземеш от автомат храна и да им я дадеш.

Нямаше как да не се сетя тук как всички скочиха срещу клетката с нещастните елени пред мола, а в Прага видях поне 5 такива обори с изложени на стрес животни и никой нищо…

Музикална програма на едно от базарчетата с група „Бакхус“, които свиреха разкошни народни песни от забравената галска култура

И така, полека лека си наближаваше новата година – единственото нещо, за което нямахме организация. Е, не точно, знаехме, че искаме да я посрещнем на площада пред прословутия им часовник (само смъртта, която бие камбаната на Страшния съд, ме впечатли…), но какво ще правим до тогава? Трябва някъде да се яде, да се пие, да се лее шампанско.

На 29 и 30 решихме да огледаме ресторантите в центъра дали някъде ще успеем нещо добро да си намерим в последния момент. И както можете да се досетите, положението изглеждаше отчайващо, а реалността да посрещнем новата година в квартирата, започна да ни се вижда не чак толкова лоша.

Втора част от новогодишните ми приключения в Прага очаквайте утре!