О, добре, че е 1и декември!

1и декември и нека подготовката за Коледа официално започне.

В редица съседски къщи видях украсени коледни елхи (че даже и по две в апартамент) още преди две седмици, но ние предпочитаме да изчакаме започването на декември за слагането на украсата. Само лампичките се появяват по-рано на терасата, но те носят толкова светлина и радост в този тъмен сезон, а и дъщеря ни им се радва толкова много, че можем да си позволим окачането им още в края на ноември.

От днес обаче – първият ден на последния месец за годината, официално минахме на коледен джаз и всякакви тематични песни, както филми, а украсата постепенно се появва у нас за радост на малки и големи.

Харесва ми да слагам по малко коледна украса през всеки ден от декември. Така своеобразно отчитам дните до Коледа и създавам повече настроение с наближаването до празника.

Истината обаче е, че тази година имам новородено бебе, което поглъща изцяло ежедневието (и нощите ми), та коледните приготовления леко ми дотежават. Въпреки това обаче се старая да ги правя заради по-голямото ми дете, което е на почти 4 години и доста добре разбира кой празник очакваме. Е, още няма концепцията за време и всеки ден ме пита “Коледа ли е вече?”, както и е убедена, че Коледа идва, когато завали сняг. Но пък това е прекрасно!

Баба ми винаги е казвала, че Коледа е за децата. Честно казано, като бях малка никак не харесвах да чувам това. Усещах го като леко обвинение, че тя сега се занимава с елха, играчки и т.н. единствено заради мен. Мислех си още, че когато порасна, няма да възприемам празника по този начин, а ще е винаги специален, без значение дете ли съм или не. И наистина Коледа е била винаги най-специалното време от годината за мен. 

Харесвам лятото, обожавам пролетта, намирам есента за очарователно уютна, но през декември изпитвам така позната и несравнима с нищо друго коледна атмосфера! Тя може да бъде предизвикана от какво ли не – песен по радиото, украсата по магазините, празничните светлинки в домовете на хората и т.н.

Е, не мога да скрия, че този период от годината носи и прилично количество стрес със себе си.

Какви подаръци да взема? Кога да ги купя? Дали не закъснявам с поръчките? Ще пристигне ли навреме? А коледните картички?! А коледното пазаруване?! Дали не забравям нещо? Украсих ли достатъчно? Това сега трябва ли ми (обикновено въпрос, задаван пред някой щанд с коледни лакомства, украса и лампички в магазина).

Също така декември се усеща като месец на изчистване на натрупания стрес през годината. Просто като си помислиш колко много се е случило от януари насам, леко те заболява главата. 

Но винаги след буря изгрява слънце и така след всичкото бързане, тюхкане, охарчване и чудене, изгряват коледните светлини на елхата и с притихнала душа благодариш на вселената, че имаш късмета да посрещнеш още една Коледа. 

Пък и това време от годината не трябва да се подчинява на материалното – не е важно подаръците да са скъпи, а от сърце, не е важно украсата да е изобилна, а сложена с вкус и достатъчна, че да създаде настроение, не е важно елхата да е голяма и гиздава, а да предизвиква щастливи усмивки и забавление с избирането и украсяването ѝ.

Не е важно да се реди отрупана с ядене трапеза, а да се хапва в приятна компания и весели разговори. Не е важно да честитиш Коледата на всички в телефона си, а на тези, които са ти най-важни.

Не е важно да споделяш снимки и хаштази в социалните си канали, а да обърнеш внимание на тези, които са до теб тук и сега.

Коледа е време да си припомним кои са най-важните неща за нас самите и да им се отдадем без задръжки, изисквания и обещания. Да сме искрени и както казах по-горе – благодарни, че имаме късмета да сме пак тук и сега, сред така добре познатата ни коледна атмосфера, подготвяйки се за изпращането на старата и посрещането на новата година. Защото е привилегия да имаш обещанието за още една година, още едно лято и още 365 дни, които да посветиш на всичко, което е важно за теб. Нека ценим това 🙂

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори…

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60…

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на…

Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като…

За завистта към мъжете

Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до…

Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане.  Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които…

На София – първият обикнат град, с любов и признателност

Днес 17 септември, в празника на столицата ни София, се замислих как това беше първият ми обичан и мечтан град.

Родом съм от Пловдив и не че не си харесвах града, но до времето, в което вече завършвах гимназия, го чувствах невероятно отеснял за мечтите и желанията ми.

Подхранвана от толкова много филми и книги, аз мечтаех за промяна и за самостоятелност, която ми се виждаше единствено възможна в София. 

Това беше не само най-големият град след Пловдив на територията на страната, но и толкова близо, че усещах как съм на един влак разстояние от така лелеяния нов живот! Нов живот като самостоятелен, пораснал човек, който сам взима решенията си и е независим.

Нов живот, за който се чувствах не просто готова, а сякаш даже закъсняла.

Пропускът за София изглеждаше като да е прием в университет. Аз – дълбоко подчинена на литературата и мечтата си да стана журналист, се втурнах да кандидатствам в Софийския университет и въпреки че уж бях най-сериозната надежда на целия ни клас в областта на българския и литературата, бях порязана още на първия изпит с оценка 3. 

Не можех да повярвам, че се е случило. Толкова мечти, надежди и даже сигурност, че всичко ще се подреди, както искам, бяха разбити на пух и прах, че и трябваше да се боря с дълбокия срам, който изпитвах. 

Разбира се, вдигнах се до Софийския, за да проверя рецензията на работата си и общо взето отговорът беше – “не сте се позовавали на признатата от университета литературна критика”…

Няма да споря с преподаватели, резензенти и оценители, в крайна сметка разлика в резултата не бих постигнала, а може би наистина съм имала нужда от по-добра подготовка и представяне. 

Особената романтика, която раздрънканите и вмирисани стари трамваи носят…

Повече ме вълнуваше въпроса “И сега какво?”.

Целта ми да заживея в София не се беше променила, нито пък усещах да имам търпението да изчакам още цяла една година, за да изпълна плана си. Разбира се, от родителите особена подкрепа не получи, но може би е редно да се отбележи, че за масовия български родител мисълта детето им да не бъде прието в университет (какъв да е!) веднага след завършване на гимназия, е абсолютно кошмарна. Сякаш това е някакъв категоричен показател, че животът ти е безвъзвратно провален. Друг път обаче ще се спирам с разискване по тази глупост. 

Сега ми се иска само да разкажа, че в крайна сметка осъзнах, че нямам особени пречки да се преместя в София, дори и без да съм студентка там.

Събрах каквито пари имах от абитуриентския бал останали (никак не голяма сума), намерих си квартира по стария начин – търсене на обяви във вестник и прозвъняване, планирах датата за тръгване и даже организирах своеобразно парти за изпращането ми към столицата.

Квартирата ми беше всъщност легло в споделена с още едно момиче стая в апартамента на симпатична баба, живееща в пресечка на “Оборище”. Това поне успях да наглася както трябва – да заживея в сърцето на София!
Да мога да стигна навсякъде, където пожелая, пеша, за да разглеждам града и неговите прекрасни старинни жълти сгради, да вдишвам есенния софийски въздух, който тогава не ми се струваше мръсен, а прекрасен, да гледам забързания трафик и тръгналите нанякъде хора и да си мисля какво ли ме очаква тук? Какви ли неща ще изживея в този лелеян град, където съм избрала да започне животът ми на самостоятелен човек!

Годината е 2006, аз съм на 19 и съм доста щастлива, че вече живея в София. Иначе се снимам с нещо подобно на нокиа с фенерче…

В съзнанието ми София завинаги ще изниква с есения си облик, който за мен е и нейният най-истински такъв.

В първите месеци след пристигането ми в София, не се случваше много – намерих си работа в магазин за бельо (отново чрез обява във вестник), където попаднах на готин шеф и добра заплата, с която да се издържам.

Нямах още никакви приятели или познати в града, но не се чувствах самотна. Бях взела със себе си музикалната си уредба, по която слушах вечер джаз радио и гледах през прозореца си тихата улицат навън, съседните къщи и светлинките в техните прозорци и си мечтаех, не за нещо конкретно, а просто за бъдещите изненади и житейски обрати, които със сигурност ме очакват.

Имах най-различни преживявания за десетте години, прекарани в София. Честно казано, имам чувството, че съм била в града много повече време, може би цял един живот. Толкова неща се случиха и през толкова различни вселени прескочих за времето си в столицата, че ми е трудно да приема, че е било само едно десетилетие, но пък времето е разтегливо понятие.

В навечерието на окончателното ми заминаване за Дания (което отново се случи през август – същият месец, в който се преместих и в София), отново се чувствах уморена някак от града, но не чак толкова, както от Пловдив преди десетина лета. По-скоро ме дразнеха административните неуредици и лошото управление на града, който иначе може да бъде истински прекрасен, а не задушен от трафик, кофти строежи и безхаберие. 

Въпреки това обаче, усещах, че София ще ми липсва по начин, по който дори родният ми град не е.

Защото въпреки всичките си минуси и тук-таме тъжни спомени и случки, това беше градът на 20те ми години. Градът, в който толкова много неща се случиха за първи път и в който всеки ъгъл беше наситен с лични истории. Градът, из чийто малки централни улички редовно се обърквах и с яд се карах на себе си как може да съм толкова неориентирана.

Годината вече е 2014, аз съм на 27 и мога да кажа, че се наслаждавам максимално на самостоятелния си живот в столицата. Иначе тук съм пред фонтана на входа на Южен парк откъм Витошка

Първият град, в който искрено се влюбих – в сградите, шума, атмосферата, във всичко.

Толкова много спомени имам за София, че ако реша да ги опиша, ще се получи поредната дебела книга, която никое издателство няма да иска да отпечата, но аз ще искам да споделя с целия свят. Защото всеки приема личните си чувства и преживявания за най-съкровени и силни. И в това няма нищо лошо.

В деня на София искам първо да честитя празника на всички останали, които чувстват столицата ни по сходен начин като мен, и след това да си пожелая скоро да мога да я посетя отново. Повече от година не съм стъпвала по разбитите ѝ улици и това ме натъжава. Дано през 2022 се срещнем отново.

И няколко лични кадри на няколко от красивите централни софийски сгради:

Как се осмисля, приема и преживява една трагедия?

Вчера беше неделя, любимият ми ден от седмицата. Имахме хубав ден, посветен на палачинки, пазаруване, домашна работа, игри с децата. Очаквах времето, в което малките ще са вече по леглата, че да се отпуснем с мъжа ми на дивана в хола и да си изберем хубав филм за гледане. Вечерта обаче не се разви така…

Да си търсиш работа не е особено весело занимание…

На 35 години съм, имам две деца, един съпруг, над 10 години работен опит, преминала съм през какви ли не периоди и съм се справяла с какви ли не изпитания, но все още ми става угнетено и криво, като получа отказ за работа… Онези проклети имейли, които много учтиво ти благодарят за проявения интерес към…

Посрещаме Джулая с 3-дневен фестивал и вечеря с НУЛЕВ отпадък на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Фестивалът ще приложи редица мерки за опазване на локацията – почистване на плажа 25 юни, лекции и дискусии с експерти еколози, разделно събиране на отпадъци и информация за опазване на…

Уроци по родителство? Защо не!

Замислете се само – за всичко в този живот се иска удостоверение за известна компетентност. За намиране на работа – диплома, сертификат, специализиция, за каране на автомобил – шофьорска книжка, даже да преподаваш йога или да правиш масажи е нужно да си минал определен курс на обучение.  Защо тогава за едно от най-важните занимания, че…

“А майката къде е?!”

На детските площадки като цяло е скучно, поне за родителите. Хем трябва да наглеждаш хлапето да не направи някоя опасна глупост, хем никак не ти е интересно да го буташ на люлката или да търкаш пейката и се бориш с напиращото желание да си гледаш телефона. Който е готов да осъди това признание, просто не…

Впечатления от България, пролет 2022

Заради проклетия ковид близо две години не успях да се прибера до България, но ето че тази пролет най-сетне заведох себе си и децата до родината, за радост на баби, дядовци, лели и приятели.  Престоят ни от 4 седмици традиционно беше поделен между Пловдив, Русе и малко София.  За това как летях сама с две…

Цветница – обещание за щастие

На Цветница празнувам имен ден, но други са нещата, привързващи ме толкова към този празник.

Цветница е винаги е в неделя, а това е любимият ми ден.

saffu-Ct1Mx5OTn9A-unsplash

В неделя се раждат галениците на съдбата, казват, и аз, поглеждайки живота си досега, мога да потвърдя. Не защото не съм срещала премеждия, преживявала мъки и надвивала жестоки трудности, защото винаги осъзнавам невероятния си късмет да успея да се справя с всичко и да продължа напред. 

Неделя е седмият ден на седмицата, сакралният и определен за почивка – да се спреш за момент, за да осъзнаеш колко много си сторил досега, да поемеш дъх с благодарност и да събереш сили утре да продължиш да проправяш път към мечтите си.

Наместена Цветница в неделя е сигурният знак, че специалните неща се случват традиционно на специални дати.

joanna-kosinska-ToV0rS9nTYs-unsplash

Днешният празник за мен е истинското начало на пролетта. На Цветница сякаш цялата земя се е събудила и с радост благодари за новото си начало.
За това, че слънцето напича с все по-топли и топли лъчи земята, небето е бистро, а вятърът нашепва за промяна.

Отмина и тази зима, подготвяме се за ново лято, посрещаме поредната нова година и именно на пролет осъзнаваме истински, че ни е даден шанс за ново начало, за още един опит за по-щастлив, по-добър и спокоен живот.

amy-shamblen-qdPnQuGeuwU-unsplash

Събличаме дебелите дрехи, а с тях и тъмните мисли, за да направим място на лекия полъх и радостта от новото начало.

Цветята и зелените клонки на Цветница ни припомнят, че ни чакат нови приключения, мигове на щастие и безгрижни дни.

Колкото и да е тежко положението в последните седмици, колкото и да се чувстваме притеснени, изолирани и заплашени, днешният ден ни напомня, че животът продължава, че и това ще мине рано или късно, по един или по друг начин. Природата не може да бъде усмирена, а кръговратът й спрян. След всяка зима идва пролет, след всеки край, нова история полага начало. 

ina-soulis-WXHSLTIK1gY-unsplash

Нека на Цветница сме благодарни, че сме тук и сега, без значение вчера и утре, и нека си позволим да празнуваме живота. Само така можем да чувстваме трепета на вдъхновението в душите ни, вдъхновение, че сме живи, че се случваме точно тук и точно сега, че имаме шанса да мечтаем, да обичаме, да плачем и да бъдем себе си така, както ние искаме.

Днешният празник не е само за хората с имена на цветя, а за всички ни и нека му се радваме чисто и от сърце, за да бъде денят ни с един слънчев лъч и цветен полъх по-красив, по-светъл и по-добър.

Една си отива, друга (по-добра) идва!

Колкото повече нови години минават, толкова повече старите ми се размиват.

Имам предвид самото празнуване на 31 декември.

Не си спомням как съм посрещала конкретна година – не знам къде съм била на 1 януари 2014, не си спомням къде съм вдигала наздравици за 2013, още по-малко за 2012, 2011 и т.н.

Единствено изпращането на 2017 и 2018 си спомням ясно, защото беше достатъчно скоро.

Помня различните празненства, какъв е бил тоалета и цвета на косата ми, с кого съм била, къде, с какви надежди и страхове съм гледала към предстоящата година, но не мога да свържа тези събития с конкретните цифри от календара.

Какво да правиш, избор на съзнанието.

В главата ми празнуването на Нова година е една бърканица от забавление, наздравици, стрес, харчове, червило и пайети, всичко това озарено от фойерверки.

amy-shamblen-lJt-3NUFng4-unsplash

В 20те си години имах навика да пиша по един обобщаваш годината статус във фейсбук, а лично за себе си да създавам таен списък с цели за идната година. Неща, които искам да променя в себе си, да постигна или да усъвършенствам.

Ако изобщо успеех да запазя това листче с цели до идната Нова година, оставах учудена от себе си как половината от нещата, към които съм се стремяла, са се оказали въздушни кули без никаква стойност, а другата половина са били по-скоро повърхностни, отколкото истински заслужаващи време и труд.

Сега, в 30те си години, не си губя времето с подобни писаници, а по-скоро структурирам в съзнанието си план от едва две-три точки, по който ще се стремя да ръководя идните 12 месеца.

И тази адженда се върти основно около следните неща:

  • Да не си позволявам да се стресирам за глупости;
  • Да се грижа за здравето си (в ментален и физически аспект), за да мога да се грижа и за любимите хора около себе си;
  • Да правя повече от това, което ме кара да се чувствам добре;
  • Да правя колкото може по-малко от всичко, което ме стресира, натоварва, притеснява и обърква.

Относно материалния аспект на желанията, мога да кажа само едно – колкото по-малко вещи около нас, толкова повече място в буквален и преносен смисъл за самите нас.

Ужасна е консуматорската култура, която се опитва да те убеди, че ако си купиш това, и това, плюс онова, а най-вече и това другото, ще направиш живота си по-лесен и щастлив.

Истината е, че така само се превръщаш в роб на вещите си и неусетно започваш да съобразяваш ежедневието си с тях, а не със самия теб.

Затова опитайте се да държите повече пространство в дома и сърцето си.

Вярвате или не, само така може да привлечете щастие и спокойствие.

2020 ще бъде по-добра от 2019, защото пораснахме с една година повече, натрупахме още малко опит и мъдрост, и независимо осъзнали ли сме го или не, но сме готови за повече предизвикателства и сбъднати мечти 🙂

Наздраве! 

Малка, драматична Одисея – да преживееш никненето на зъби и да бъдеш отново щастлив

Едно от хубавите неща на родителството е, че забравяш. Тежките моменти, колкото и ярки и безкрайни да са били, се оттичат към дъното на съзнанието, а оттам пропадат в забвение.

17 месеца от раждането на дъщеря ми и аз вече не съм сигурна колко и какви безсънни нощи съм имала в първите ѝ седмици и месеци. Даже съм склонна да кажа, че не сме страдали от такива.

Имам спомени за тежки вечери, когато се научи да се обръща по корем, защото през нощта го правеше постоянно, съответно се разсънваше, плачеше и мрънкаше, а аз трябваше да я обръщам, за да заспи пак и така всеки 15-20 мин. 

Но това ми е като в мъгла и не съм особено сигурна нито колко е продължил периодът, нито кога точно се е случило (може би 6и месец, може би 7и?).

Засега все още ярки ми остават моментите с никненето на зъби. Знам, че всеки родител ще каже как това е едно от най-тежките изпитания, но докато не го изпиташ лично със сърцето и душата си, не можеш особено да осъзнаеш за какво става въпрос.

vince-fleming-k8Dqzu25nd8-unsplash

При дъщеря ми зъбите засега излизат все в комплект от по 2-3 наведнъж. Процесът е съпроводен със загуба на сън (за нея и мен), периодично висока температура и изключително недоволстване, рев и раздразнение (отново проявяващо се и при двете ни).

Последният такъв период продължи седмица и утихна преди два дни. Първоначално бях видяла жестоки подути синини на венците ѝ на местата на кътниците. Първо горе в ляво, после в дясно, а на долната челюст остана само с подуване. Въпреки че не изглеждаше да ѝ причинява болка, тази синина ме притесни и като всяка друга майка, реших да попитам интернет що е то.

Нека обаче уточня, че чета единствено англоезични сайтове, като предпочитам този на СЗО или други здравни, като го препоръчвам горещо пред който и да е бг форум.

Та, там пишеше, че подобно подуване и посиняване е нормално при никнене на първите зъби, не причинява болка на детето, може би само известен дискомфорт и ако не мине до десетина дни или пък се влоши (особено ако започне изтичане на секрети, сигнализиращи някакво възпаление), нека се потърси лекарска/зъболекарска консултация. 

При нас тези синини предвещаваха бурята, която скоро щеше да ни връхлети. 

janko-ferlic-B0AOKkybaKM-unsplash

И двамата с мъжа ми бяхме започнали работа на нови места и това ни беше донесло вече известен стрес и натоварване, но когато един припрян вторник по обяд ми се обадиха от детската градина, че малката е с температура и не се държи като себе си, нервите лека-полека започнаха да ескалират. 

Надали друг път съм карала толкова бързо колело, както тогава, за да стигна по-скоро при нея. Заварих я спокойна, но наистина гореща. В късния следобед, вече вкъщи, температурата стигна 39.6 и бързичко спретнах топла вана, в която сложих малката буболина, за да се охлади. Това помогна доста за смъкване на темп., особено в комбинация със свещичка панодил след ваната (свещичките действат по-бързо и се слагат лесно).

Следващите дни бяха въртележка от приливи и отливи на температура, радост и тъга, панодил, филии хляб с масло, писъци, рев, прегръдки и молитви към бога на бебетата за здрав сън.

През цялото време със съпруга ми се опитвахме да не драматизираме излишно, да гледаме на ситуацията от друг ъгъл, че току виж оттам изглежда по-приятно, но истината е, че в нас се беше загнездило тягостното и стресиращо чувство, че така ще си останем винаги – изнервени и нещастни.

Детето беше вулкан от емоции, нищо никак не ѝ харесваше, плачеше, караше се с нас и кой знае дали от всичкото викане и дране или от подухващия вечер студен бриз, рязко контрастиращ с горещото време, носът ѝ се разтече, а гърлото прегракна. Имахме едно безкрайно нещастно скрибуцащо бебе, което не можеше да си извади биберона и пръстите от устата.

Никакви дъвкателни играчки не ѝ помогнаха, тъй като тя дори нямаше желание да ги дъвче, а геловете предлагаха краткотрайно облекчение (лесно се преглъщат и “отмиват” от слюнката).

Знаехме, че всичко се дължи на никнещите зъби* и че скоро ще приключи, но това не ни помогна за разведряване на настроението.

И друг път съм изпадала в подобна родителска “дупка” и чувството е ужасно. Изпитваш дълбока депресия и почти те е страх да признаеш пред себе си, че всъщност си нещастен, защото не би трябвало да си! Имаш прекрасно дете, разкошен партньор, уютен апартамент, слънцето весело пече всеки ден, китките на терасата цъфтят, котката мърка, всичко е както трябва да бъде, освен, че в душата ти е сиво. 

Имаш чувството, че последният подобен тежък период е бил съвсем скоро, че не си се наспал от месеци наред, че останалите се забавляват безгрижно, а ти ще тънеш завинаги в грижи, безплодни усилия и стрес.

За капак точно в този момент сякаш всички около мен – приятели, познати и роднини, бяха тръгнали да пътешестват по красивата част от света. Сингапур, Перу, морска Италия, Париж, екзотични острови и разкошни летни вили. А ти буташ количката с ревящо с нея дете и се чудиш какво да направиш, къде да идеш и как да се справиш. В този период милият ми мъж имаше и рожден ден. Постарахме се да направим максималното, за да отбележим подобаващо празника, а плановете за романтични пътешествия ги оставихме за по-нататък.

jenna-christina-cRHOrqzq3J8-unsplash

Излишно е да казвам, че полека-лека положението се нормализира, носът и гърлото почнаха да оздравяват, сънят да се завръща все по-дълъг и непробуден, усмивката и веселото настроение да преобладават над недоволството и мрънкането и така да се почувстваме отново нормални хора.

Докато траеше този тегав период от едва 7 дена, усещащи се като безкрайност, изгубих желание да говоря с когото и било, особено загрижените баби и дядовци, които толкова много ни мислеха и се чудеха как да помогнат. Просто не исках да изговарям наново какви проблеми имаме сега, защото това ме потискаше още повече.

Опитвах се да се справя със ситуацията в главата си. Колкото и да бях наясно, че всичко е период и ще мине, и най-малкото не трябва да драматизирам толкова, не можех да овладея чувствата си и вълните на отчаяние ме заливаха периодично.

Често казано, сега като пиша тези редове, малко ме е срам от себе си, че позволих толкова да затъна в мрачните чувства. Може би фактът, че новата ми работа никак не ме удовлетворява като професионална реализация и четенето на “Черно мляко” на Елиф Шафак – прекрасна автобиографична книга, изследваща проблема може ли жената да е успешен творец и майка едновременно, утежниха емоционалното ми състояние.

janko-ferlic-B0AOKkybaKM-unsplash

Най-уникалното качество на човешката природа обаче е, че никое състояние не се задържа завинаги и душите ни винаги се стремят да изплуват към безгрижните чувства и щастието. Така че колкото дълбока и тъмна да е душевната пропаст, все ще изпълзим от нея, особено ако се стремим към късчето синьо небе, което виждаме над нас и по-често гледаме към него, отколкото към черната пропаст към краката.

Та, ако и вие някога се намерите в подобно състояние, без значение дали предизвикано от никнене на бебешки зъби или нещо друго, то знайте, че наистина това е само период. Стискайте зъби, опитвайте се да не драматизирате излишно и изчакайте бурята да свърши.

*Дъщеря ми има вече 4 кътника, а може би и още някой зъб. Ще знам със сигурност, когато ми позволи да надникна в устата ѝ, защото засега оглеждам само, като е разтворила паст за драматичен рев.

2019: живот в розово

Традиционно в края на едната година Pantone обявяват кой ще е тематичният цвят за следващата.

За 2018 това беше ултра виолетово – цвят, подчинен на Космоса и откривателския дух, както от компанията сами обявиха.

2019 пък ще е подвластна на розовото и по-точно в нюанса му living coral (от англ. „жив/живеещ корал“)

За този цвят от Pantone обясняват, че символизира оптимизма и вродената ни нужна от радост и щастливи емоции.

47390762_10156789938192629_4228709943626170368_o

Кораловото розово ознаменува безгрижната страна на живота, стремежът към безметежни летни дни и безгрижие.

Е, мога да кажа, че всичко това звучи прекрасно и нямам нищо против 2019 да мине под знака на толкова красив и обещаващ притяни емоции цвят 🙂

47506473_10156790300597629_7260023330575482880_n

Сковани от страха се убеждаваме, че „старата любов ръжда не хваща“

Нищо не е по-фатално от слабостта ни пред страха. Тя ни кара да вършим велики глупости, както и да объркваме толкова сериозно житейския си път, докато не се осъзнаем като изгубени в живота души, за които е вече късно да поемат назад и да вземат нови, по-добри решения.

Сред най-големите човешки страхове е този от самотата. Може да сме бедни, може да сме гладни, може дори да не обичаме човека до нас, но не и да сме сами.

Това със страшна сила важи за жените. Колкото и да не желая да звуча сексистки, реалността, която виждам, е такава.

При някои страхът прераства в паника, която ги движи със страшна сила към разнородни и предимно лоши решения. Те основно се делят на два типа – трескаво търсене на човек, който да попълни липсващото място в живота или връщането към някой от миналото, връзката с когото отдавна е приключила и дори, като я е имало, не е била щастлива и пълноценна.

При първите обаче се иска доза смелост, за да напуснеш зоната си на комфорт и да се осмелиш да опознаеш друг човек, както и сам да му се разкриеш. Докато вторите тънат в уюта на страха, който стискайки ги за гърлото, ги държи на едно място, оплетени във фантазии какво можеше да бъде.

За мен няма нищо по-разочароващо от това да виждам как иначе прекрасни момичета плюят върху гордостта и себеуважнието, и с примирена усмивка се връщат към онзи, който ги е правил нещастни. Убеждават се, че този път ще е различно, че сега ще ги обичат, уважават и ценят повече, че “той вече е различен”, че времето е променило за по-добро и двамата, и какви ли още не глупости. Дълбоко в себе си обаче са наясно, че се заблуждават, но страхът е по-силен и ги оставя приятно парализирани в надеждата за щастлива връзка.

Истината е, че едно от най-хубавите чувства е това да си влюбен. Това е и най-големият плюс след всяка раздяла – че сега имаш шанса да се влюбиш отново! Но преди това трябва да пребориш страха и глупавото убеждение, че друг такъв човек няма да намериш. В някои случаи това би било най-доброто, което да ти се случи – никога повече да не попаднеш на подобен индивид, като този, който си изпратила в миналото.

Като се насилваш да се чувстваш влюбен в човек, с когото вече веднъж сте се разделили, е като да се убеждаваш, че притоплената манджа от вчера е гурме изживяване. Не, това е същото, което сам си си забъркал и вече един път е било обработено и изхвърлено от организма ти. Сега е ред на нови вкусове и преживявания, на експерименти, пък дори и някои да се откажат несполучливи.

Няма как да подмина и тези, които сковани от същия страх да не би случайно да останат сами и “какво ще кажат хората”, са се окопали в нещастна и отдавна изчерпана, а понякога насилствена и опасна за тях, връзка.

Разбира се, всеки има правото да съсипва живота си както сам намери за добре, само може да го прави без да се оплаква на околните от едни и същи неща, които обаче няма намерение да промени никога.

Защото нищо не те дискредитира така, както собствените ти действия, обратнопропорционални на думите ти.

Винаги на първо място обичайте и уважавайте себе си. Само така е възможно да се тръгне по пътя на удовлетворения, а може би и щастлив живот, лишен от страх и чувство на празнота.

„Твоята перфектна година“ и как щастието зависи от нас

Кога за последен път си бягал бос по поляна с цветя?

Кога за последен път си спал под звездно небе?

Кога за последен път си направил съзнателно нещо неразумно?

Какво ще направиш, ако някой ти подари тези мигове, без да са предназначени за теб?

Йонатан Грийф е на 42 и може да се каже, че е богат. Живее в луксозна къща в Хамбург и е собственик на процъфтяващо издателство, управлявано от отдаден екип. Самият Йонатан не взима кой знае какво участие в работата – макар че изпитва любов към книгите, не изпитва никакъв ентусиазъм към наследената от него фирма.

Връзката с родителите му е мразовита, дори почти несъществуваща. Затова, след един провален брак, Йонатан се е отдал на идеята за здравословен живот и подобряване на света като цяло. А светът, разсъждава той, би бил далеч по-добро място, ако ги нямаше правописните грешки във вестниците, или пък нелепото прахосничество по новогодишните фойерверки.

Perfektna-godina-header

Съвсем навреме, на 1 януари, Йонатан намира плик, оставен на кормилото на велосипеда му, и вътре открива планер за предстоящата година. Липсват имена, телефони, каквато и да е информация за притежателя, а на корицата се мъдри заглавие: „Твоята перфектна година“.

Разгръщайки страниците, вижда, че планерът е изцяло попълнен със задачи, като „Хапване на торта в „Малкото кафене“, или пък записани просто час и място. Йонатан решава да издири собственика на тефтера и единственият начин да го направи, изглежда, е да се яви на следващия ден на първия уречен адрес.

И така започва неговата „перфектна година“, без да знае, че планерът е предназначен за един отишъл си човек

Два месеца по-рано. Хана Маркс се смята за истинска късметлийка, защото мечтите ѝ се осъществяват – заедно с най-добрата ѝ приятелка, също детска учителка, най-накрая откриват заедно мечтаната забавачница, а връзката с приятеля ѝ Зимон е повече от перфектна.

Твоята перфектна година

И все пак нещо липсва, за да е пълно щастието на Хана – предложението за брак, създаването на семейство. Само че Зимон е вечно вгледан другаде. Докато една вечер не я завежда в елегантен ресторант и не заявява пламенно любовта си… и необходимостта да се разделят.

Защото Зимон е болен, много болен и лекарите рисуват бъдещето в мрачни краски. Хана, вечният оптимист, отказва да приеме прогнозите им и се захваща да запълни цял планер с всичките ѝ мечти и желания за предстоящата им година заедно, една „перфектна година“, ознаменувана от щастие.

Оказва се, обаче, че лекарите са прави и Зимон решава да намери нов наследник на планера. И така, на 1 януари, го оставя на кормилото на велисопеда на един непознат…

Понякога човек се нуждае просто от книги за сърцето. От някоя история, която го кара да се страхува, да се надява, да мечтае. „Твоята перфектна година“ докосва читателя в различни насоки – тя е книга за мечтатели, перфекционисти и безнадеждни оптимисти. И за стремежа към щастието, което често зависи от нас.

За автора
Шарлоте Лукас е псевдоним на Вибке Лоренц. Родена в Дюселдорф, тя следва немска филология и англицистика в Триер.

Шарлоте-Лукас

Днес живее в Хамбург и, под псевдонима Ане Херц, заедно със сестра си, пише трилъри с милионни тиражи. Авторката казва в интервю, че след обичайното меню от „кървави стекове“, новият ѝ роман е като десерт, „сладка торта „Захер“. А тортата е толкова сладка, че не можеш да спреш да ядеш.

 

Защо са ти сватбени букети, като имаш кученца!

Беки и Джон били потънали в организиране на сватбата и медения си месец, когато попаднали на обява от местния приют за животни, че няколко новородени и изхвърлени кученца се нуждаят от грижи.

Двамата бъдещи съпрузи имали опит с отглеждането на бебета селски животни като прасенца и теленца, та решили, че с кучовците надали ще е по-сложно или трудно.

Първо взели две мъничета от котилото, а след това и останалите три. Всичките пет обаче се нуждаели от постоянни грижи, тъй като били още прекалено малки да се хранят самостоятелно.

Двойката се грижела за кученцата, като паралелно подготвяли венчавката си, както и се стараели да помогнат на хората в приюта да намерят постоянен дом за малчовците.

За щастие, всичките пет мъника били щастливо осиновени, даже лелята на младоженеца била сред гордите стопани на едното кученце.

Мъниците взели специално участие в сватбата на Беки и Джон, а от снимките може да се види, че всички са се забавлявали страхотно с джафкащите мъници с огромни тумбачета, заели местата на традиционните шаферски и булченски букети.

socialThe-Mochaks-199-5a885251930be__880socialThe-Mochaks-203-5a88525400855__880socialThe-Mochaks-206-5a8852561a5c6__880socialThe-Mochaks-208-5a885258a0981__880socialThe-Mochaks-210-5a88525c06823__880socialThe-Mochaks-211-5a88525e61b6f__880socialThe-Mochaks-213-5a885260818bc__880socialThe-Mochaks-214-5a885262f2dc5__880socialThe-Mochaks-215-5a8852651b1e6__880socialThe-Mochaks-218-5a885267159fc__880socialThe-Mochaks-226-5a8852697c0db__880socialThe-Mochaks-227-5a88526bc35b1__880socialThe-Mochaks-228-5a88526e26268__880

Източник на снимките: rebecca-lynnephotography.com

Когато си избрал да виждаш малките моменти на щастие в живота си

Обожаваме илюстрации, особено когато са посветени на романтични неща кат любовта към любимия, децата и живота като цяло.

Затова и се влюбихме в работата на Паскал Кампион (Pascal Campion) и начинът, по който той пресъздава околния свят и чувствата си.

Паскал е френско-американски артист, живеещ в Калифорния, щастливо женен с четири деца.

family-art-pascal-campion-5a1d5acb51340-jpeg__700

Паскал заедно със съпругата си и близнаците момчета. Семейството има още две деца момичета

Не си мислете обаче, че в живота му всичко е перфектно. Напротив, и той като всички останали хора има своите лоши дни и настроения, сблъсква се с проблеми и т.н.

Въпреки това обаче е избрал да се фокурира върху малките моменти на уют, спокойствие и щастие, които намира в ежедневието си.

family-art-pascal-campion-5a1d5acf6ecc1-jpeg__700

Неговата философия е, че тези малки моменти са толкова важни, колкото и големите такива, а според нас дори и по-важни!

Това е изкуството да можеш да съзираш щастието, когато стои пред теб, а не да си вторачен в битовите проблеми и какво не се е получило както си искал.

family-art-pascal-campion-5a1d5acd7aa7c-jpeg__700

Очаровани сме от таланта и светоусещането на Паскал, затова искаме да споделим част от творбите му с вас, а за повече информация можете да посетите сайта му – http://www.pascalcampion.com/

BaEw9mxByg3-1-png__700BaLWYd5hzwR-2-png__700BaUX4uZh2iK-2-png__700BbGnYymh9qX-1-png__700BbmbtaVhLtb-1-png__700BbQ8qKBhLU8-1-png__700Bb_YD9yBQ-3-1-png__700BKC1lsHBt9e-1-png__700BLb3YVzjDi4-1-png__700BPJxWOWjQJZ-1-png__700BPWkiNwj3fV-2-png__700BQKPmlFjEeL-1-png__700BRTmfDjhGlt-1-png__700BTBHoSzB-N7-1-png__700BUTJyEGBmQR-1-png__700BZdBTJLhD0L-2-png__700BZfkIRqBM7u-1-png__700BZVKGvkhAyQ-1-png__700family-art-pascal-campion-5a1d637daf08b-jpeg__700family-art-pascal-campion-5a1d637fea206-jpeg__700family-art-pascal-campion-5a1d6381d5b79-jpeg__700family-art-pascal-campion-5a1d638852ca8-jpeg__700