Доза вдъхновение: Д-р Алдрич-Блейк или първата жена хирург на Острова

И друг път съм споделяла колко много харесвам “новите технологии” – израз, превървал се в нарицателе за всичко от интернет през смарт-технологиите до домашните фотоепилатори.

Хората имаме навика периодично да ги плюваме или обвиняваме за намаляващата човечност сред човеците, но истината е, че тези нови технологии отдавна са променили за по-добро живота ни, а използвани правилно (и с мярка) могат да подосигурят и щастливото ни бъдеще.

Днес съм особено доволна от съобразителния Гугъл, който е извел на началната си страница образа на непозната за мен дама. С един клик разбрах, че това е д-р Луиза Алдрич-Блейк – първата жена лекар във Великобритания.

google

Родена на 15 август (днес почитаме рождението ѝ) 1865 година, тя се превръща в първата жена, получила диплома за хирург на Острова и гордо упражнявала професията си до последния си дъх на 28 декември 1925 г. (умира на 60 години от рак).

Louisa_Aldrich-Blake

Историята на Луиза е поредното доказателство, че стига да искат, жените са способни да постигнат всичко. Разбира се, в нейния случай тя е имала подкрепата на семейството си, но заслугите да завърши първа по успех и с почести Училището по медицина в Лондон през 1894 г., както и да стане магистър хирург са изцяло нейни заслуги и лични успехи.

Луиза е била и завидно смела жена, за което свидетелства доброволното ѝ заминаване като фронтови лекар по време на Първата световна война.

Тя е била и един от първите лекари, извършвали операции при рак на маточната шийка и/или ректума.

Д-р Алдрич-Блейк е автор и на различни статии, посветени на новостите в лечението на гастроентологични и гинекологични проблеми.

 

Портрет на д-р Алдрич-Блейк, дело на Хари Хелман Саломон и мемориалът ѝ, издигнат на площад Тависток

Нямаше как да знам за тази или за много други велики и заслужили вниманието ни личности, ако не беше интернет и желанието ми да си отворя лаптопа, за да потъна в паралелния виртуален свят.

А реших да споделя и тук за д-р Луиза, тъй като както добре знаете, ако следите блога, успелите жени винаги имат място във Вита Морена! Те са ни нужни, за да служат за пример, че ние – дамите, сме способни да изпълним всяка наша мечта, без значение каква всъщност е тя 🙂

Прочетете още:

Жените, разбиващи стъкления таван над всички нас

Муниба Мазари и силата да имаш всичко, което поискаш

Правата на жените и равенството на половете в Древен Египет

Ние, жените, които променяме света към по-добро!

Лара – една жена, която иска всичко. Една жена като всички

Реклама

Лукреция Борджия – красивата разменна монета на династически страсти

Незаконна дъщеря на папа, останал в историята със своите машинации, убийства и финансови далавери, сестра на един от най-безскрупулните и най-жестоките владетели в човешката история, чествана като най-красивата жена на италианския Ренесанс, споделила три брака с трима съпрузи от най-влиятелните фамилии на Италия, умела ръководителка на държавни дела, почитателка на изкуствата.

Това са неоспоримите факти в живота на Лукреция Борджия. Факти, достатъчни да развихрят фантазията на не един неин съвременник и на поколения творци след нея.

Около личния живот и тайните дела на тази жена, която не е оставила на света дори един сигурен образ от своята феноменална красота, се вихрят дяволски легенди.

Отровителка, развратница, кръвосмесителка, прелюбодейка, коварна отмъстителка… Пресъздал я е Юго в драма, възпял я е Доницети в опера, безброй са нейните биографии, близо двайсет филма са посветени на живота ѝ.
Романът на Жоаким Буфле, френски историк и автор на множество исторически трактати и романи, идва да възстанови автентичното лице на дъщерята на папа Александър VІ Борджия.

Основаваща се върху исторически извори, а не върху черни легенди, тази биография се противопоставя на измислиците и представя една любяща и ранима жена, изключително деликатна и интелигентна по природа, образована събеседница на най-големите умове на съвремието, но станала не по своя воля политическо оръдие на своя баща и на своя брат Чезаре.

Лукреция Борджия

Дневникът на Лукреция Борджия, херцогиня на Ферара, е написан в седмиците преди смъртта ѝ на 24 юни 1519 година. Тя е трийсет и девет годишна. С нея си отива потомството на папа Александър VІ, но не и потеклото му: в почти всички династии в днешна Европа има потомци на прокълнатия папа и все още във вените на стотици личности от американски фамилии, в Бразилия и в Съединените щати тече кръвта на Борджиите.

Лукреция пише заради своите деца, иска да им остави свое описание в стила на писателите от своето време. Приживе колкото я порицават и хулят, толкова я възхваляват и ѝ завиждат. Тя усеща колко неблагодарна е историята към нея, навличайки ѝ неодобрението, с което се отнасят към баща ѝ и брат ѝ Чезаре.

Въпреки това тя не се опитва да се оневини, да се оправдава за слабостите и лутанията си. Но, водена духовно от някои от великите мистици на своето време – по онова време Италия има своите живи светици, които влияят дискретно, но реално върху тогавашното общество и дори в дворовете на принцовете – и ползвайки се от тяхното приятелство, тя поема по пътя на промяната, опитва се да преосмисли живота си.

За това ѝ помага нейното искрено състрадание, на което никога не изневерява, и любовта ѝ към четенето: тази известна почитателка на четивото притежава една от най-богатите библиотеки на своето време, в която едни до други стоят жития на светци и духовни книги с поетични сборници, философски трактати и най-популярни творби.

Усещайки приближаването на смъртта, Лукреция желае да събере спомените си и да ги подреди в разказ – поука. Написани крадешком, най-често в ранните часове на деня, когато умората и треската я напускат за кратко, тези страници свидетелстват за припряността на пишещата ги, понякога за нейното отегчение.

В тях е описан без снизхождение животът на една от най-забележителните женски фигури през италианския Ренесанс. Белязани са и от духовните тревоги на една жена, която, след като е познала световната слава и се е поддала на нейните съблазни, е осъзнала колко суетна е тя.

Накрая, превръщайки се понякога в страници от съвременната история, за наше най-голямо щастие те се оказват предвестници на начина на мислене и на живот, характерни за хуманизма, чието скорошно изчезване тя прозрява много трезво – също като тежките китайски рози, които тя харесва и чиито нежни стебла се огъват, губейки едно по едно своите венчелистчета под съвместната атака на прекалено жаркото слънце и на непрестанните бури, след като са излъчили своите последни и най-деликатни ухания.