Едно мнение, което никого не задължава

От известно време в главата ми се върти едно любимо на много поколения детско стихотворение. Ще го цитирам по памет:

-Бабо Мравке, где така?

-Тичам, Щурчо, за храна.
А пък ти къде със таз гадулка?

– Днес Калинката е булка,
та съм канен на свирня.

-А когато сняг забръска,
Що ще чиниш ти зимъска?

-Ще поискам срам не срам,
аз от твойто житце сбрано.

-Аз пък няма да ти дам,
гиди дърти мързелан!

Много свидни спомени ми навява това стихотворение, връща ме към безгрижните и безоблачни детски дни. Едва ли има дете, което да не е чувало „Щурец и Мравка”. Майки и бащи, баби и дядовци са го чели или рецитирали край бебешките люлки, пък и после, когато децата им са проходили, проговорили и поотраснали. Дотук добре, много добре.

Но в същото време, припомняйки си стихотворението, бях обхванат от неясно съмнение, на подсъзнателно ниво усещах, че нещо не е наред. Докато в един момент прозрях какво ме е притеснявало.

Това стихотворение неволно насажда у подрастващите негативно отношение към изкуството. Далече съм от мисълта, че с всички е било така. Но я си припомнете народната мъдрост „Цигулар къща не храни”! Излиза, че нашият народ /или поне част от него/ гледа на изкуството „отвисоко”.

Добре, щурецът ще захвърли гадулката и ще хукне да събира храна за зимата, пък Калинката да се жени както иска. Без музика. Без веселие. И без хоро и танци, защото в същото време призвания да свири и да създава настроение, ще уйдисва на мравката.

Какви следва да са поуките от иначе прекрасното детско стихотворение „Щурец и Мравка”?

Можем ли да си представим живота си без музика, без театър и кино, без книги? Едва ли. Но за съжаление, виждам напоследък, че все повече хора, особено млади и тийнейджъри, нямат други интереси, освен да блъскат денонощно с палци незнайно какво по телефоните си. И ако на някого от тях кръгозорът случайно се разшири, то, недай Боже, най-вероятно ще е в посока на чалга, наркотици и алкохол.

Може би някой ще попита дали имам доказателства за негативизма, който „Щурец и Мравка”, както и бабешкото „Цигулар къща не храни” насаждат?

Имам.

По желание на съдбата съм актьор. През втората половина на 60-те години на миналия век бях на работа по разпределение в Благоевградския драматичен театър.
Спомням си, един следобед бързах с колата си от София за Благоевград, за да стигна навреме за вечерното представление, в което участвах. На разклона за Рилския манастир вдигна ръка стопаджия и аз го взех. Беше от Благоевград. По едно време ме попита къде работя. В театъра, актьор съм.

Тъй ли, възкликна той, я кажи нещо смешно! А на мене ми стана тъжно. Добре, ти вечер играеш у театъро, ама иначе къде работиш, откъде си получаваш заплатата, пита той.

Тези думи никога няма да ги забравя. А дали прекалено много са му чели стихотворението, без да му обясняват, че това е само приказка и дали това е допринело нещо за изграждане на мнението му, което всъщност е мнение на немалко хора, не зная.

Но човекът съвсем недвусмислено ми каза, че според него да играеш в театъра, да свириш на някакъв инструмент, да пишеш книги и пр., това не е работа, а мързел. Работа е само да копаш.

А вие, майки и бащи, баби и дядовци, когато четете на дечицата си „Щурец и Мравка”, намерете начин да им обясните, че това е само приказка и че в живота не бива да бъде така.

Прочее: „Где така, Бабо Мравке?!”

Автор: Петък Дончев

Още от същия автор:

По телефона

Как бях цар за една нощ

Сегедински гулаш

Пратерът и среднощната истроия на една разбита мечта

Реклама

Сковани от страха се убеждаваме, че „старата любов ръжда не хваща“

Нищо не е по-фатално от слабостта ни пред страха. Тя ни кара да вършим велики глупости, както и да объркваме толкова сериозно житейския си път, докато не се осъзнаем като изгубени в живота души, за които е вече късно да поемат назад и да вземат нови, по-добри решения.

Сред най-големите човешки страхове е този от самотата. Може да сме бедни, може да сме гладни, може дори да не обичаме човека до нас, но не и да сме сами.

Това със страшна сила важи за жените. Колкото и да не желая да звуча сексистки, реалността, която виждам, е такава.

При някои страхът прераства в паника, която ги движи със страшна сила към разнородни и предимно лоши решения. Те основно се делят на два типа – трескаво търсене на човек, който да попълни липсващото място в живота или връщането към някой от миналото, връзката с когото отдавна е приключила и дори, като я е имало, не е била щастлива и пълноценна.

При първите обаче се иска доза смелост, за да напуснеш зоната си на комфорт и да се осмелиш да опознаеш друг човек, както и сам да му се разкриеш. Докато вторите тънат в уюта на страха, който стискайки ги за гърлото, ги държи на едно място, оплетени във фантазии какво можеше да бъде.

За мен няма нищо по-разочароващо от това да виждам как иначе прекрасни момичета плюят върху гордостта и себеуважнието, и с примирена усмивка се връщат към онзи, който ги е правил нещастни. Убеждават се, че този път ще е различно, че сега ще ги обичат, уважават и ценят повече, че “той вече е различен”, че времето е променило за по-добро и двамата, и какви ли още не глупости. Дълбоко в себе си обаче са наясно, че се заблуждават, но страхът е по-силен и ги оставя приятно парализирани в надеждата за щастлива връзка.

Истината е, че едно от най-хубавите чувства е това да си влюбен. Това е и най-големият плюс след всяка раздяла – че сега имаш шанса да се влюбиш отново! Но преди това трябва да пребориш страха и глупавото убеждение, че друг такъв човек няма да намериш. В някои случаи това би било най-доброто, което да ти се случи – никога повече да не попаднеш на подобен индивид, като този, който си изпратила в миналото.

Като се насилваш да се чувстваш влюбен в човек, с когото вече веднъж сте се разделили, е като да се убеждаваш, че притоплената манджа от вчера е гурме изживяване. Не, това е същото, което сам си си забъркал и вече един път е било обработено и изхвърлено от организма ти. Сега е ред на нови вкусове и преживявания, на експерименти, пък дори и някои да се откажат несполучливи.

Няма как да подмина и тези, които сковани от същия страх да не би случайно да останат сами и “какво ще кажат хората”, са се окопали в нещастна и отдавна изчерпана, а понякога насилствена и опасна за тях, връзка.

Разбира се, всеки има правото да съсипва живота си както сам намери за добре, само може да го прави без да се оплаква на околните от едни и същи неща, които обаче няма намерение да промени никога.

Защото нищо не те дискредитира така, както собствените ти действия, обратнопропорционални на думите ти.

Винаги на първо място обичайте и уважавайте себе си. Само така е възможно да се тръгне по пътя на удовлетворения, а може би и щастлив живот, лишен от страх и чувство на празнота.