И днес опазих децата живи и здрави, това не е малко

Майчинството е занимание самотно. С второто дете само се убеждавам в това.

Колкото и да говориш с други хора, да споделяш с околните майки, да намираш подкрепа и да получаваш насърчаване от близки и приятели, вътрешно ти остава чувството на самотност. 

Партньорът ти отива сутрин на работа, вечер се връща, вълнува се от работните си въпроси и това е съвсем нормално. Ти обаче имаш чувството, че животът за теб е спрял или по-скоро е прескочил на друга вълна.

Теб те вълнува кога (и какво) е акало бебето, кога (и дали?) ще спи, ще успееш ли да се изкъпеш днес, ще успееш ли да сготвиш (какво ще готвиш?), имаш ли достатъчно памперси, с количката или раницата ще е по-удачно да изведеш бебето, кога беше часът за ваксината и още тооооолкова много въпроси!

В главата ти постоянно ври и кипи от мисли за децата и въпреки това имаш чувството, че мозъкът ти сякаш с спрял. 

По цял ден си на крак и вечер си смазана от умора, но усещането е, че нищо не си свършила, нищо полезно не си направила.

Сякаш непрекъснато бършеш кухненската маса и кухненския плот, сякаш непрекъснато нещо подреждаш, прибираш, организираш, купуваш, а ето, че къщата пак има нужда от чистене, от пазаруване, от внимание.

Баба ми, както много нейни наборки, често казваше “къщната работа край няма” и това е самата истина. 

Осъзнаваш, че в майчинството няма особена романтика. Надпреварваш се със себе си и с бебето, за да намериш пролука свободно време да свършиш това, което искаш, а през останалата част от денонощието едва смогваш с това, което се налага да вършиш.

И пак ти остава чувството, че си сама на фронта и че дните са се изтърколили празни.

С тези чувства обаче трябва да се борим, защото са най-сигурният път към депресията. Ако сами не се хвалим и уважаваме за всичко, което вършим (а то е много повече, отколкото ни се струва), няма кой друг да го направи вместо нас. 

Из майчинските постове в инстаграм бях прочела своеобразен мотивиращ пост, който сумиран в едно изречение, звучеше така: “И днес запази децата живи и здрави. Това не е малко!”
Замислих се колко верни са тези думи, всъщност.

Само който се е грижил за друго същество 24/7, е наясно колко предизвикателно може да е това начинание. Особено, че малките деца постоянно търсят начини да се наранят.

Дъщеря ми е абсолютен специалист! Тя не вижда причина да ходи, когато може да тича или да стои на едно място, когато може да се опита да бъде на 10 едновременно. Колело, тротинетка – всичко се кара на максимум скорост, а и решава, че защо пък да не се спусне с колелото по нанадолнище или да кара опасно близо до ръба на пристанището и все ей такива неща.

В повечето пъти подвизите ѝ завършват без наранявания, но има случаи на падания, обелени носове, синини, сълзи (от нейна и моя страна) и това са дните, които преживявам най-тежко. Разбира се, винаги се чувствам лично виновна и отговорна, че не съм успяла да предотвратя падането/нараняването. Все пак аз съм възрастният, аз отговарям за детето. 

Та, когато имам ден, завършил без нечие нараняване или семейна драма, се потупвам сама по рамото и си казвам “браво, това си е успех”. Както и когато съм успяла да свърша дори нещо дребно за себе си – напомням си, че и това е от значение и не трябва да се пренебрегва.

Истината е в малките неща. Те се трупат като зрънца пясък и създават обширния златист плаж на нашето ежедневие и щастие. Затова не трябва да ги пренебрегваме, гледайки и надявайки се само на сбъдването на големите мечти.

Всичко е важно – от това да се събудиш сутрин, до полагането на главата на възглавницата вечер. Ние сме важни, наравно с децата и семейството ни. И когато сме успели да създадем поредния добър, спасен от инциденти или драми ден, следва да го отбележим като значимо постижение. Пък в един момент осъзнаваме колко много са пораснали децата и колко много знания и умения са усвоили.

Тогава разбираме, че всички изминали дни, които ние сме усещали празни, са били всъщност важни. Именно те са помогнали на децата ни да пораснат и съзреят, а какво по-хубаво и добро от това!

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори…

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60…

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на…

Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като…

За завистта към мъжете

Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до…

Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане.  Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които…

А дали наистина “майката знае най-добре”?!

През първата ми година като родител най-полезна и ценна помощ ми е оказал здравният съветник.
В Дания има изградена система от здравни съветници (които аз наричам за по-кратко и удобно “сестра” от българското значение на мед.сестра). Това са жени с отчасти медицинско, отчасти педагогическо образование, които те посещават в дома ти, за да видят как я карате с бебето и партньора ти.

През първите два-три месеца посещенията са най-чести, след което постепенно намаляват и след първата година изобщо спират, като обаче винаги имаш контакт със сестрата и можеш да я потърсиш за съвет, консултация и т.н.

Основната работа на тези здравни съветници е да се уверят, че майката и бебето са здрави и щастливи и всичко се случва както трябва. Те дават безкрайно ценни съвети и така например се успокоих, че бебето ми няма колики, а е просто гладно, колкото и на мен да не ми се вярва, понеже току що е яла.

Отделно на това бяха направили на мен и таткото тестове, които да покажат дали страдаме от следродилна депресия или не (да, подобно състояние заплашва и бащите).

Така се случи, че имах две различни сестри, които следяха мен и малката, като и на двете съм безкрайно благодарна за съветите и помощта, които са ни оказали. Без тях трябваше да се лутам из необятната информация за бебегледане, която доста често спрямо различни източници си противоречи, както и да се чудя кога, как и с какво да започна захранването, окей ли е да давам ягоди или не и още куп въпроси, лутащи се из майчината глава.

***

Моята сестра, заедно с още няколко нейни колежки, решили да организират ежеседмични “срещи” под надслов “Играй и учи” на майки с бебета, които още не ходят на градина. Това не е екзотична идея и на много места из Дания има подобни организирани събития.

Та, всеки понеделник водя малката в една близка детска градина, където тя си играе с други деца, учи се яде самостоятелно, да комуникира и т.н., а ние родителите обсъждаме с педагозите различни теми като това при колко градуса температура трябва да се звъни на спешна помощ и при колко да се даде само панадол, как да научим детето да си обува само чорапите, защо фината моторика е важна и други подобни.

В началото бях скептично настроена към тези събирания, но постепенно видях колко са полезни за малката и колко се забавлява тя, затова реших да не пропускам “бебешка среща”.

На последната такава имахме нова майка с момченце на почти 9 месеца. Жената и семейството ѝ са от скоро в страната и не съм сигурна какъв им е точно статутът, но по линия на някоя от социалните програми в страната ѝ бе осигурен (и платен от общината) преводач, който да улесни комуникацията между нея и здравните съветници.

Не искам да кажа нищо лошо за майката, тя изглеждаше мила и добричка, но гледайки я с детето, за пореден път се убедих, че майката не винаги знае най-добре, а много често има нужда да търси и да се вслушва в съветите на специалистите.

Детето ѝ, както казах на почти 9 месеца, не може да прекара и една минута по корем… В резултат на стоенето по гръб черепът му е видимо деформиран – плосък отзад и повече от нужното изпъкнало чело.

Майката обясняваше, че не слагала момчето по корем, защото почвал да плаче, а сестрите търпеливо и настойчиво ѝ обясняваха, че е задължително да го прави, защото в противен случай детето няма да как да се научи да пълзи (за сравнение – моята дъщеря на 9 месеца се изправяше, на 10 проходи, а на друга майка от групата синът ходеше още на 8 месеца).

В никакъв случай не обвинявам жената, тя прави каквото усеща за добре, а и никоя майка не иска да има разплакано дете. Даже в интерес на истината това е един от най-големите кошмари за всеки родител – детето му да плаче.

Но явно тази майка не е имала правилния съветник до себе си, който да ѝ каже когато е трябвало, че трябва да оставя бебето за минута-две по корем, като постепенно то ще започне да прекарва повече време в тази поза, след това ще се научи да се обръща по гръб само, а после отново по корем и т.н., докато започне да пъзли и расте все по-самостоятелно. И милата му главичка може би нямаше да се деформира така…

На мен самата точно здравният съветник ми каза кога трябва да сложа бебето на детската гимнастика, кога да започна да я обръщам по корем, как да я люлеем в ръцете си и обръщаме с главата надолу, за да ѝ заздравим вестибуларния апарат и т.н.

Тоест, имала съм кой специалист да ми даде насоките, а от мен е зависило да ги изпълня, за да расте детето ми както трябва.

steve-gale-1156506-unsplash

Колкото повече навлизам в родителството, толкова повече се убеждавам, че постулати от рода на “майката знае най-добре” не са съвсем верни. Да, майката може да знае най-добре как да прегърне детето си, за да го успокои и то да спре да плаче или какви игри обича да играе малкото, в колко часа се буди сутрин, коя е любимата му храна и т.н.

Има обаче ситуации, в които майката, бащата или дори цялата рода, може да бъркат и дори да вредят на детето. За редица неща, свързани с отглеждане на бебе, е необходимо да се търсят и спазват с точност съвети на специалисти, които се осланят на векове медицински изследвания и доказан опит, за да ти кажат как следва да се грижиш за детето си, че да расте то най-вече здраво, а след това и щастливо.

В този ред на мисли мога да дам като най-тежък пример анти-ваксърите и вегани/суровоядци, които убедени в собствената си истина, потъват в опасно невежество и поставят под смъртна опасност децата си.

jeremy-mcknight-659966-unsplash

Най-трагичното обаче е, че децата с нищо не заслужават да страдат заради неопитност, глупост, безхаберие или невежество от страна на родителите си.

Затова повече вяра на специалистите и медицинските лица и по-малко излишна самоувереност. Децата ни заслужават да им покажем, че наистина сме готови на всичко заради тях, най-вече да преглътнем егото си.

След една година с бебе – все така объркана, но с няколко нови бръчки

Нямам идея как мина една година, откакто родих дъщеря си.

Спомням си раждането сякаш беше вчера и едновременно с това имам чувството, че светлинни години ме делят от онзи ден.

Подозирам, че занапред в опита си като родител, ще продължавам да усещам как времето се движи по този така объркващ начин.

Мислех си обаче, че година по-късно ще мога да извлека поне няколко полезни съвета относно бебегледането, които да споделя с останалите, тръгнали по същия път, но нямам смелост за подобна инициатива и се чувствам крайно неуверена в цялото това така сложно изкуство на майчинството.

Говорих си с една приятелка, майка на две момичета – на 4 и на 1 години, която ми каза, че все още не знае как се приспиват бебета. С нея стигнахме до заключението, че универсална формула няма (не само за приспиването, за всичко), просто съществуват различни методи, които може да се тестват.

Затова реших да не давам съвети, а да споделя личните ми заключения след първата година с бебе.

jonathan-gallegos-753424-unsplash

Та, ето и моите наблюдения:

Гушкането винаги помага – само една майка знае колко може да бъде изнервящ бебешкия плач ѝ и колко зле може да се чувства самата тя от това, че хем обича безкрайно детето, хем се натоварва до краен предел от неспиращия рев. Работата  е там, че бебетата не плачат нарочно, за да ни ядосат (това го умеят по-големите вече деца). Те страдат от нещо и плачът е единственият им начин за комуникация с нас. Първите няколко месеца от живота си, дъщеря ми прекара плътно долепена до мен в ергономичната си раница (за чудесата на ErgoBaby съм писала по-подробно тук) и трябва да кажа, че този метод на постоянни гушки ни е спасявал във всякакви ситуации.

Няма нужда от много – това важи за всичко, но най-вече за дрехи и играчки. Не сме купували никакви играчки и въпреки това в къщата ни има предостатъчно (подарени от роднини и приятели), а дъщеря ми не им обръща почти никакво внимание. За нея в пъти по-интересни са пликовете за боклук (или пълни с такъв), ключовете, книгите, тенджерите и изобщо всичко, което не е бебешки продукт.
Относно дрехите не знаех какви количества ми трябват, затова се опитах да подходя по-пестеливо, а от 4-я месец нататък преминах почти изцяло на втора употреба. Причините за това са две:

  • намирам страхотни попадения втора ръка
  • дрехите прекалено бръзо се цапат/късат/надрасват, та не виждам смисъл да купувам всичко ново

Гледайки други родители, си мисля, че ние не сме взимали и наполовина толкова бебешки неща, колкото останалите, но просто не виждаме смисъл. Всеки обаче преценя според себе си и детето от какво би имал нужда.

Километрични разходки – дъщеря ми искаше не просто да е навън в количката/раницата, но и да е в движение. Нямам идея колко километри съм навъртяла, но за няколко месеца опознах квартала и съседния на него по-добре, отколкото хората, живеещи тук от десетилетия. Просто моето бебе имаше нужда от ежедневни дълги разходки, на които бях винаги сама, защото другите майки подобни маратони не си причиняваха (а и децата им не го налагаха). Но пък опознах околността в детайли и се нагледах на разкошни природни гледки (в инстаграм акаунта ми тук често споделям снимки на природните красоти на Дания)

Примирение – и аз, като доста други родители, едно време съм си казвала “О, моето дете няма да е такова!”, гледайки нечие чуждо как руши/пищи или се тръшка. Ето, че към днешна дата поне 20-30 пъти съм била от “онези” родители с “онези” деца.

Дъщеря ми без да ѝ мигне окото е оревавала истерично кафенета, държавна администрация (в България и в Дания), автобуси, самолети, супермаркети, детски площадки, отделно на това е имало хвърляне на храна, биберони, играчки, събаряне на всичко, до което може да се докопа и т.н.

Със сигурност ми предстоят още и по-страшни подобни случки, но от един момент нататък претръпваш. В началото с мъжа ми бяхме като гърмяни зайци и щом я чуем как започва с ревливите звуци, предвещаващи истерия, хвърляхме каквото сме хванали в магазина и излизахме на бегом. Работата е там, че когато става дума за бебе, няма много какво да направиш. Гушкаш, разсейваш, говориш, пееш, стараеш се да спасиш положението и после забравяш за случката 🙂

Към момента съм се примирила и с факта, че домът ни трябва да е издържан в стила на минимализма, защото дъщеря ми приема като предизвикателство всякакви растения и предмети, които може да докопа и събори. Ще редя домашния интериор след няколко години…

Всичко е само период – домашната сестра, както я наричам, а всъщност е здравен съветник, навестяващ те в първите няколко месеца след раждането, за да помогне със съвет или отговори на въпроси и т.н., ни беше казала още в началото нещо много важно – „ще имаш моменти на отчаяние, но трябва да помниш, че това е само период  и то много кратък на фона на целия ти живот„. Аз кимах с глава и казвах „о да, да, разбира се, така е“, но доста късно успях да вникна в истинския смисъл на думите ѝ.

alexander-dummer-124678-unsplash

Когато малката плачеше или имаше криви дни, се напрягах и стресирах изключително много, защото не мислех за това като за период, а сякаш ще продължи завинаги. Е, това е най-бързият начин към изпадането в депресия, затова и може би единственият съвет, който си позволявам да дам към всички нови родители, е – спокойно, не се напрягай, ще мине. Повтарям си го и сама на себе си, като не винаги има успеваемост, но пък със сигурност мога да кажа, че е самата истина.

Времето лети и както вчера са детето е било едно скимтящо вързопче, така днес търчи из апартамента и пищи от радост.
Това е най-хубавото – времето тече, периодите отминават, бебето расте и вече никак не е бебе. Да, имам повече бръчки и уморен поглед от преди, но пък щастието се трупа, а от това по-хубаво няма.

Прочетете още:

Специфики на летенето с бебе

Q1 от живота на бебето – ще става все по-лесно, повярвайте

Шестото чувство на бебетата

Как да оцелеем през майчинството – 3 отрезвяващи съвета

За мен едно от най-трудните неща по време на майчинството е липсата на време за себе си.

Отстрани изглежда, че майките само търкат колелата на количките, разхождайки се от градинка на градинка и са свободни през целия ден. Забавното е, че това от една страна е точно така, от друга не съвсем.

(Защо и как майките се мотат по цял ден вижте тук)

Лично аз за осемте месеца бебегледане съм навъртяла стотици километри в разходка. Моето дете е такова, че има нужда да бъде разхождано дълго и често. Аз пък периодично страдам от чувството, че хем съм постоянно заета, хем нищо не съм свършила.

Разбира се, като се замислиш за всички сменени памперси, измити шишенца, забъркани каши, отделно ежедневно пазаруване, готвене и чистене, се учудваш как още не си припаднала под масата в кухнята. А като си дадеш сметка и за емоционалната комуникация с детето, се радваш, че все още не си полудяла тотално.

Това всичкото не искам да звучи като оплакване, въпреки че много прилича на такова. Просто ежедневието на майките с бебета е леко специфично.

Та, ако някоя друга жена също като мен започва да усеща необосновани пориви на депресия, то ще си позволя да споделя моите съвети за противодействие и дано да съм от полза.

Първо и най-важно – не се самонавивай и се опитвай да държиш ясна представа за ситуацията.

Много е лесно да потънеш в лоши мисли и да започнеш да вярваш, че всичко е кофти и ти си най-прецаканата. От личен опит го казвам… След поредна нощ на безпокоен сън и прекалено ранно сутрешно събуждане, е лесно да ти се вижда черно всичко.
Особено пък, ако детето има кофти ден и е криво и мрънкащо, тежките мисли идват една след друга в ума ти. Започваш да си повтаряш всички случаи, в които сама си се справяла с бебето, струва ти се, че никой не ти помага, а всичко лежи на теб и т.н.
Изключително лесно е в подобна ситуация да гръмне скандал с таткото, което обаче е абсолютно излишно. Изнервена обстановка, обвинения и оплакване няма да помогнат на никого, най-малкото на майката. Защото все пак тя е тази, която остава през целия ден сама с детето и нищо не е по-лошо от това да има черни мисли в главата си и лошо настроение.

Затова е полезно и конструктивно да се държи фокус върху хубавите неща, които са се случили или предстоят, както и да се запази “осъзнатост” на мрънкането. Иначе казано – недей да преувеличаваш, само защото не си в добро настроение, защото така ще ти стане по-зле.

Следващият ми съвет може да се стори леко странен или “кифленски”, но съм изпитала силата му и го давам смело – гримирай се всеки ден! Нямам предвид тежък фон дьо тен, изкуствени мигли и два пръста червило, въпреки че ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, защо не.

Съветът ми е да се намират пет минути на ден (точно толкова са нужни), за да сложиш малко коректор под очите, спирала на миглите, лек руж и/или хайлатър на скулите и цвят на устните. Идеята на упражнението не е да бъдеш по-привлекателна за другите, а да се чувстваш по-добре самата ти. Мнението ми е, че човек не може да бъде щастлив, ако пренебрегва себе си. А когато си нещастен, изнервен и стресиран, няма как да направиш някой около теб щастлив. Това важи особено много за родителите.

Нещастните родители нямат щастливи деца.

От друга страна, когато правиш нещо специално и само за теб, дори да е толкова елементарно, като да си сложиш червило или изправиш косата, това те кара да се чувстваш една идея по-добре, отделно има силата да ти помогне с депресивни чувства и подобни неприятности.

Затова не се изоставяйте – както визуално, така и душевно.

Третият ми съвет, който мисля да е и последен, е частично свързан с предходния. Тук обаче става дума за грижа за тялото, а именно – движи се! Колкото можеш повече, въпреки че съм наясно колко изморена може да се чувства една майка. Истината обаче е, че физическата активност помага да “презареждаме” батериите и да се почувстваме по-добре.

При мен движението е под формата на дългите разходки, за които вече споменах, както и йога веднъж седмично. Преди месец-два, когато малката имаше различен режим, успявах да тренирам през ден. Сега положението е различно и нямам лукса на време за себе си, но въпреки това таткото ми помага през уикендите да имам няколко часа само за мен, които посвещавам на езикови курсове и йога.

Не е нужно да се гони някаква топ форма и изтощителни тренировки, но липсата на движение е най-сигурният и кратък път към депресия. Затова помисли си кое е твоето нещо и как да отделиш час-два (или повече) за него и давай смело. Не се притеснявай да помолиш за помощ с детето, както и да го оставиш само с баща му или роднина.

Най-лошата черта на майките е необоснованата параноя, че само те знаят как най-добре да се грижат за децата. Определено те са най-наясно и с най-голям успех могат да мултитаскват, но татковци, баби и дядовци имат също своите начини, а и заслужават да имат своето време с детето.

Надявам се да са били полезни на някого тези съвети, а ако искате да ми споделите вашия опит или съвет относно родителство, деца и т.н., можете да ми пишете на – vitamorenablog@gmail.com

Ще се радвам да прочета и други мнения 🙂