Сковани от страха се убеждаваме, че „старата любов ръжда не хваща“

Нищо не е по-фатално от слабостта ни пред страха. Тя ни кара да вършим велики глупости, както и да объркваме толкова сериозно житейския си път, докато не се осъзнаем като изгубени в живота души, за които е вече късно да поемат назад и да вземат нови, по-добри решения.

Сред най-големите човешки страхове е този от самотата. Може да сме бедни, може да сме гладни, може дори да не обичаме човека до нас, но не и да сме сами.

Това със страшна сила важи за жените. Колкото и да не желая да звуча сексистки, реалността, която виждам, е такава.

При някои страхът прераства в паника, която ги движи със страшна сила към разнородни и предимно лоши решения. Те основно се делят на два типа – трескаво търсене на човек, който да попълни липсващото място в живота или връщането към някой от миналото, връзката с когото отдавна е приключила и дори, като я е имало, не е била щастлива и пълноценна.

При първите обаче се иска доза смелост, за да напуснеш зоната си на комфорт и да се осмелиш да опознаеш друг човек, както и сам да му се разкриеш. Докато вторите тънат в уюта на страха, който стискайки ги за гърлото, ги държи на едно място, оплетени във фантазии какво можеше да бъде.

За мен няма нищо по-разочароващо от това да виждам как иначе прекрасни момичета плюят върху гордостта и себеуважнието, и с примирена усмивка се връщат към онзи, който ги е правил нещастни. Убеждават се, че този път ще е различно, че сега ще ги обичат, уважават и ценят повече, че “той вече е различен”, че времето е променило за по-добро и двамата, и какви ли още не глупости. Дълбоко в себе си обаче са наясно, че се заблуждават, но страхът е по-силен и ги оставя приятно парализирани в надеждата за щастлива връзка.

Истината е, че едно от най-хубавите чувства е това да си влюбен. Това е и най-големият плюс след всяка раздяла – че сега имаш шанса да се влюбиш отново! Но преди това трябва да пребориш страха и глупавото убеждение, че друг такъв човек няма да намериш. В някои случаи това би било най-доброто, което да ти се случи – никога повече да не попаднеш на подобен индивид, като този, който си изпратила в миналото.

Като се насилваш да се чувстваш влюбен в човек, с когото вече веднъж сте се разделили, е като да се убеждаваш, че притоплената манджа от вчера е гурме изживяване. Не, това е същото, което сам си си забъркал и вече един път е било обработено и изхвърлено от организма ти. Сега е ред на нови вкусове и преживявания, на експерименти, пък дори и някои да се откажат несполучливи.

Няма как да подмина и тези, които сковани от същия страх да не би случайно да останат сами и “какво ще кажат хората”, са се окопали в нещастна и отдавна изчерпана, а понякога насилствена и опасна за тях, връзка.

Разбира се, всеки има правото да съсипва живота си както сам намери за добре, само може да го прави без да се оплаква на околните от едни и същи неща, които обаче няма намерение да промени никога.

Защото нищо не те дискредитира така, както собствените ти действия, обратнопропорционални на думите ти.

Винаги на първо място обичайте и уважавайте себе си. Само така е възможно да се тръгне по пътя на удовлетворения, а може би и щастлив живот, лишен от страх и чувство на празнота.

Реклама

Надежда всяка тука оставете…

Преди време в скечовете на “Пълна лудница” актьорът Алексей Кожухаров влизаше в образа на Мартин Габровски – комичен еквивалент на всеизвестния Карбовски.
Кожухаров по много смешен начин имитираше журналиста и напяваше в неговия стил – “милата ни, гадна, опоскана, оглозгана държавичка” България.

Доста забавно му се получаваше, докато не почна да звучи прекалено истински, което се случи някъде в последните години и особено сега.

Сега, когато имаме поредната жестоко убита жена. Да, говоря за разследващия журналист Виктория Маринова.

30 годишна майка на момиче, излязла да тича, тъй като се готвела да участва в маратон. Също така доста смел разследващ журналист, работещ заедно с колегите си Атила Биро и Димитър Стоянов по т. нар. ДжиПиГейт – сериозните съмнения за жестока корупция и неправомерно усвояване на еврофондове от GP Group, които в последно време станаха известни покрай скандалния ремонт на ул. “Граф Игнатиев” в София.

Това са горе-долу грубите факти. Трябва да се спомене също, че в момента основно европейските медии изказват съмнение, че може би убийството на Маринова е свързано с работата и разследванията ѝ. У нас да тази теория много бързо бе отхвърлена от вътрешния министър Младен Маринов, който уверено заяви, че става дума за изнасилване.

Ами да, толкова “удобно” звучи, особено с оглед на това, че сега полицията разполага с достатъчно днк, че да намери бързо предполагаемия убиец.

Проблемът обаче е, че каквато и да се окаже истината, ужасяващото е, че това е поредната убита жена в България! Поредната!

По-малко страшно ли е, ако Виктория е измъчвана и убита не по линия на работата си, а просто така случайно, от някой престъпник, психопат, ревнив бивш приятел или случаен побойник? Каквато и да се окаже развръзката, аз лично съм ужасена от случая. От поредния случай на без време и в мъки загинала жена в България…

Полицията и правителството се сърдят, че не сме имали доверие в тях, че в социалните мрежи хората били “хейтъри”, че не ги оставяме да си свършат работата, че сме прибързвали със заключенията и присъдите и т.н.

Как обаче да е по друг начин? С кое точно държавата е успяла да вдъхне сигурност в гражданите си, а полицията да заслужи уважение? Колко са тези от нас, които са се сблъсквали лично с корупция, без значение дали става дума за уж дребни услуги или големи такива?

А колко жени бихме излезли привечер  да тичаме сами в парка? Колко изобщо се чувстваме сигурни дори да се приберем сами до вкъщи, когато навън е тъмно?

За жалост недоверието в полицията е огромно и методично трупано в последните години, а всички уверения какви добри закони сме имали не носят успокоение на никого, защото престъпления от всякакъв характер се извършват ежедневно, а справедливо осъдени и излежащи присъдите си почти няма.

Лично аз усещам цялата ситуация като отново завърнали се “мутренски” години. Същото като през ужасните 90-те, но този път със социални мрежи, където шепа хора се вълнуват и протестират. А и сега се навява чувството, че мутрите далеч не са само по улиците, а ги виждаме и на телевизора всеки петък по време на парламентарния контрол… Контрол на какво? Може би на това кой по-първи да заграби повече от държавата.

Явно България наистина е богата страна, щом още има какво да се краде от нея.

Вместо финал бих искала да споделя личните си чувства от ситуцията, а те са крайно минорни. Страх ме е, че нищо няма да се подобри, а само ще се замаже положението, с времето хората ще забравят, докато не се случи поредният ужас.

Искрено съжалявам и за семействата на всички жертви, защото те са тези, които оставят да живеят с кошмарите, както и да четат всички простотии, които се пишат по кафявите медии. Семействата и най-вече децата на жертвите, чието детство е вече ограбено, а животът им белязан от трагедия.

Мога само да се надявам, че един ден черната хроника ще е само лош период в историята на страната и че някак, като с магическа пръчка, всичко ще се подреди към по-добро.

Дано, дано…