Защо протестите в България са неуспешни

Ако хвърлим един малко по-задълбочен поглед към отминалата неотдавна 2018 година, неминуемо ще отбележим, че тя бе белязана от множество протести. С право може да бъде наречена „Година на протестите”. Не съм си поставял за цел да правя статистика, но ми се струва, че през нея имаше най-много протести от последните тридесет години, т.е. откакто избухна демокрацията.

През цялата година имаше протести, но особено много и особено масови станаха те през есента. Протестираха животновъдите, миньорите, енергетиците, лекарите, тютюнопроизводителите, оръжейниците, пчеларите, земеделските производители, шофьорите, пенсионерите, учените, металурзите, синоптиците, машиностроителите, хотелиерите, химиците, ресторантьорите и пр. и пр.
И разбира се майките на деца с увреждания, чийто протест се открояваше с настоятелността си и постигането на частични успехи.

На практика протестираха представители на всички професии, обществени групи и прослойки. Изключение направиха само представителите на някои етноси и огромната, в голямата си част напълно ненужна армия на държавните чиновници, на чиито брой биха могли да завидят далече по-големи и проспериращи нации.. По напълно обясними причини те предпочитат да си кротуват и да не надигат глава.

Хората от различни населени места и от различни професии излизаха на улицата и изразяваха своето недоволство от лоши условия на труд, от забавянето и неплащането на заплати, от мизерни доходи, от ниски изкупни цени, от безумните правила и ограничения, които им налага брюкселското чиновничество, от нескопосани закони и редица други безобразия. Като по правило протестиращите искаха нечия оставка на различни нива – от директор на предприятие или представител на местната власт, та до министри, депутати и цялото Правителство и Парламента.

Нито един протест обаче не постигна някакъв съществен успех.

Причините? Много са, но има и някои, които се открояват. Например, че ние, българите, въобще нямаме представа що е то протест и как да протестираме, за да имат усилията ни някакъв ефект.

Събираме се, правим шествия, дерем си гърлата да искаме оставки, сбиваме се с полицията, арестуват ни и се чувстваме герои. А резултат – нулев. Когато се налудуваме, кротваме, а когато други захванат протест, ние седим безучастни и гледаме сеир. Друга причина /от многото/ е, че ни липсва единомислие.

Баща ми, вечна му памят, мъдър човек беше, казваше: „Ние сме осем милиона българи, с девет милиона различни мнения”. Съвсем прав е бил! Как да успеят протестите ни при пълна липса на единомислие? И без някой да ни казва какво да правим. В това отношение трябва да се поучим от други народи, например гърци, французи, поляци.

Ще се спра по-подробно на това, как постигат поляците успех при своите искания. Ще дам два примера. И двата са от времето на социализма, когато никак не беше лесно и безопасно да протестираш. И когато нямаше интернет и мобилни телефони, нямаше социални мрежи, за да координарат хората действията си. А да използват медиите за такава цел беше просто немислимо.

Първият пример
В началото на осемедесетте години на миналия век в Полша повишили цената на млякото. Повишила го е държавата, защото тя определяше цените. Десетки милиони поляци са действали като един. Казали са си, че няма да умрат няколко дни, ако не пият мляко. И нито един човек не изменил на това, нито един не купил нито един литър мляко. За една седмица в складове и магазини се развалили хиляди тонове мляко и правителството било принудено да върне старите цени. Единомислието на полския народ победило. Без шествия, без крясъци, без байряци, без лозунги. С ум.

Не мога да не отбележа нещо, което навярно някои хора съшо помнят.

В началото на „Прехода”, при вече уж пазарна икономика, когато цените бяха освободени и започнаха да се покачват неудържимо, един премиер отправи призив: „За бога, братя, не купувайте!” А ние? От едното влязло, от другото излязло. Всеки си казваше, че това не се отнася за него, нека другите да не купуват, а той купуваше като за последно. Резултатът всички го видяхме и продължаваме го виждаме и днес. Е, кажете с ръка на сърцето – може ли такъв народ да просперира? Аз мисля, че е абсурд.

И вторият пример.
Пак около същото време, в целия източен блок, повишиха цените на бензина при поредната световна криза.
Ето как са отговорили поляците на това:

Всеки си карал колата, докато му свърши бензина в резервоара. Тогава слизал, слагал на предното стъкло лист с надпис „Свърши ми бензина”, заключвал колата, където и да се намира тя и си отивал. И така само за няколко дни Варшава, а и цялата страна се изпълнила с безразборно спрели автомобили. На кръстовища, светофари, прелези. Настъпил пълен хаос, с който властите били безсилни да се справят. И върнали цените на бензина.

Ето как единомислието и невероятната самодисциплина на полския народ отново победила. Въпрос на народопсихология и интелект. А ние? Ние си останахме с високите цени и не само купувахме, ами се редяхме на километрични опашки за бензин.  

Някой може би ще попита откъде зная тези неща. И дали са истина. И с право. Години наред ходех на почивка в къмпинг „Градина”, любимо място за летуване и на множество чужденци. Та там се запознах и сприятелих с поляци и те ми разказаха всичко това. Нещо повече, показаха ми тяхно любителско видеофилмче и аз видях с очите си автомобилния хаос във Варшава.

Така че би трябвало да погледнем към себе си и да потърсим у себе си причините за нерадостния си хал. В очерка си „Култура на бита по света и у нас”, публикуван на 3 ноември 2016 г. в сп. Вита Морена, пиша:

„А ние?

Ние все по-често изхвърляме боклука си направо от балконите и ругаем управляващите за неудачите си.
Ние чакаме някой пак да ни освободи.
Дано само този път този някой да ни освободи от самите нас.
Защото няма никакво съмнение, че причината България да е на дъното сме самите ние.”

Не е лошо да се замислим над тези думи, братя българи. И да се научим да протестираме. Защото съвсем очевидно е, че всички протести в България през миналата година /и не само през нея!/, имаха нещо общо помежду си – освен срещу проблемите в своя бранш, протестите на хората бяха насочени и срещу системата. Системата, която ни убива. И която причинява проблемите.

За жалост нов протест започваше, когато предишният вече беше свършил. Всеки протестираше сам за себе си, съгласно поговорката „Всяка коза за своя крак”. Нека сега да си представим, че тези дестки и стотици хиляди хора, вместо да протестират разпокъсано, да хабят време и нерви, бяха се събрали на един общ протест в центъра на София и не бяха мръднали от там, докато не постигнат всичко. И това неминуемо щеше да се случи, без никакво съмнение.

Но… За това обаче се иска единомислие, което явно на нас ни липсва. Да хвърлим един поглед назад, в миналото. Пет века робство, което ние не успяхме да отхвърлим. Въпреки стотиците бунтове и въстания. Но за зла участ разпокъсани, всяко едно само за себе си.

Още преди повече от два века един френски пътешественик ни е поставил тежка диагноза. Нерадостна. Но вместо да преразказвам надълго и нашироко, ви предлагам един откъс от 13-а глава на книгата ми „Стоян от Папазкьой”*, в който може би ще намерите отговор на много въпроси – Всички войводи се бяха събрали горе

Надявам се, че много събития са получили своето обяснение. Така, както ми се изясниха и на мене преди години неща, случили се преди повече от два века.

За жалост много български проблеми от онова време са валидни и днес, а думите на френския пътешественик, че ако я караме все така, винаги ще бъдем под нечие робство, са пророчески. Тъжната истина е, че от векове насам, та и до настоящия момент, ние все още сме под робство. Но това е друга една тема, на която, ако е рекъл Господ, имам намерение да се спра в близко бъдеще.

Автор: Петър Дончев

*Книгата „Стоян от Папазкьой“ можете да купите от тук!

Реклама

Пет нови книги, заслужаващи внимание

Който следи Вита Морена, знае, че обичам да давам гласност на новите книги на българския пазар, които са привлякли вниманието ми.

Вярвам, че всеки човек, колкото и да си мисли, че няма време за четене, ще се убеди колко греши, ако попадне на правилната за него книга. Затова и трябва да се знае какво прекрасно разнообразие от четива изобилства в българските книжарници.

Днес съм ви подготвила новата порция добри* книги.

„Десет женски изневери“, автор Катя Антонова, изд. „Будлея“

Читателят ще открие историите на десет жени, в чиито живот присъства изневярата – тема табу за много хора. Книгата разкрива различна гледна точка към интимните взаимоотношения в една двойка и към любовта като цяло. В сърцата на героините има място за онези истински дълбоки чувства, които често пъти поставяме на последно място в битието си и които по памет наричаме „любов“. Това са разкази, които плачат, смеят се, обичат.

“Този псевдоморал ме тревожи – днес ние не сме честни по отношение на чувствата си, по отношение на сърцата си. Чрез тези десет разказа бих искала да обърна внимание не толкова на изневярата, колкото на причините, водещи до нея. А в повечето случаи това е липсата на любов. Така че „Десет женски изневери“ не е превенция на изневярата, а подкрепа на любовта.” споделя авторката

Катя Антонова е родена в София през 1982 г. Писането е основното ѝ професионално занимание. 

Редактор на „Десет женски изневери“ е Габриела Кожухарова, а графичното оформление е дело на Евгения Николова.

„Оттатък рая“ автор Сали Кослоу, изд. „СофтПрес“

Бурната пагубна любов между Франсис Скот Фицджералд и съпругата му Зелда е обезсмъртена в стотици хиляди статии, филми и романи. Въпреки всички възходи и падения на връзката им, въпреки нанесените обиди и рани, двамата така и не се развеждат, дори са погребани заедно.

Но Франсис Скот Фицджералд издъхва в ръцете на друга жена – жена, чието изпълнено със сенки минало и внимателно изграден публичен образ ни карат да се зачудим дали самата тя не е излязла от страниците на „Великият Гетсби“.

„Оттатък рая“ ни отвежда в Холивуд, който упорито отказва да се предаде на Депресията и да угаси светлините. Въпреки отчаянието и икономическия крах, хората продължават да ходят на кино – именно големият екран им дава мечти и надежда, обещава им, че ги очаква по-добро бъдеще. Холивуд е създаден да се преструва, а Америка продължава да е страната на неограничените възможности.

Най-подходящото място за човек като Шийла Греъм. Младата журналистка води рубрика за светска хроника и макар безкомпромисно да разкрива тайните на другите, ревностно пази своите. Никой не бива да узнава, че зад бляскавата фасада се крие нищета и детство, преминало в най-пропадналите гета на Лондон. Благодарение на острото си перо Шийла се озовава в кръга на големите холивудски знаменитости и интелектуалци на своето време, а в една съдбовна вечер се запознава и с Франсис С. Фицджералд.

Шийла Греъм

Прочутият някога писател е в залеза на кариерата и дните си, но все още притежава достатъчно чар, за да привлече вниманието на Шийла.

Скандални (тя е разведена, той все още е женен за Зелда, която прекарва дните си в психиатрична клиника), красиви и прокълнати от призраците на миналото, двамата са идеалната двойка – той цени интелекта, куража и красотата ѝ. Тя се възхищава на огромния му литературен талант, запленена е от дълбочината на чувствата му и има силата да се справи с проблемите и изблиците му на ярост.

Въпреки че през целия си живот е смятал работата в киното за унизителна, подгонен от дълговете, през 1937 година Фицджералд сключва сделка с „Метро-Голдуин-Майер“ и се мести в Холивуд, където получава най-големия хонорар за цялата си кариера. Работи над различни сценарии. Запознати твърдят, че пише част от диалозите за „Отнесени от вихъра“, но те остават неизползвани. Завършва само един сценарий, базиран на едноименния роман на Ерих Мария Ремарк „Трима другари“ (1938).

Същата година пише до дъщеря си:

„Това, което правя тук, е последно уморено усилие на човек, който някога се е занимавал с по-стойностни неща и се е справял много по-добре“.

Скоро след това е уволнен от студиото за непродуктивност.

Следват години, в които Франсис живее на диета от джин и сладкиши, писма с откази и пропаднали договори за книги и филмови сценарии. И с Шийла. Любовта помежду им е противоречива, но и достатъчно дълбока, за да даде сили на Фицджералд за един последен романс и един последен роман…

Сали Кослоу е автор на няколко романа, преподавател по творческо писане в реномирания колеж „Сара Лорънс“ и в New York Writer’s Workshop.

Публикувала е статии и есета в различни престижни издания, сред които The New York Times, и е била гост лектор в Йейл, Колумбийския университет, Нюйоркския университет и др. Заглавието на романа „Оттатък рая“ (Another Side of Paradise) е вдъхновено от първия роман на Ф. С. Фицджералд „Отсам рая“ (This Side of Paradise).

„Минало време“ автор Лий Чайлд, издателство „Обсидиан“

Ричър отново e на път. Пак на автостоп. Решил е да прекоси Америка от Мейн до Калифорния. Но не стига далече. На един кръстопът в Нова Англия той вижда табела към място, където никога не е бил – родния град  на баща му. И Ричър се отклонява от маршрута си.

По същото време и на същото място двама млади канадци са принудени да прекъснат пътуването си. Тръгнали са за Ню Йорк да продадат нещо много ценно, но колата им се поврежда и те се озовават в мотел насред пустошта. Мотелът изглежда странно, но те няма къде другаде да се подслонят.

На следващата сутрин Ричър разпитва в града за някогашната къща на баща си. Казват му, че тук никога не е живял човек с такова име. Дали баща му изобщо е бил някога в Лакония?

Докато той се опитва да разгадае фамилното си минало, канадците са изправени пред неочаквана опасност – те стават пленници на мотела.

Разследването на Ричър води до шокиращо откритие: настоящето може да е сурово, но миналото може да бъде наистина смъртоносно.
Откъс от книгата изтеглете от тук – Lee Child Past Tense_excerpt

„Стоян от Папазкьой“ автор Петър Дончев, изд. „БГкнига“

След първия си роман „Еротични фантазии“, който съм представяла във Вита Морена и можете да си припомните тук, Петър Дончев прави обрат в жанра и представя на читателите приключенски роман.

Имах късмета да съм сред първите, прочели „Стоян от Папазкьой“ и трябва да споделя, че това е свеж полъх в българската приключенска литература. Четиво, което заслужава внимание и което може да сте сигурни, че ще прочетете на един дъх.

В „Стоян от Папазкьой” двама честни, смели и целеустремени български мъже преплитат пътищата и съдбите си, за да обединят сили в една велика освободителна борба. Златан, от чието име се води разказа – млад, висок, красив, силен, бърз, съобразителен, и Индже – обаятелелен, добре познат и разпознаваем.

В романа е намерен нов път за представянето му като голям политик и стратег, който вече е не само закрилник и благодетел на народа във владенията си, а и истински политически великан, редящ гигантски планове за краха на могъщата, но вече болна империя.

Петър Дончев пише статии и за Вита Морена, които можете да видите тук.

„Дневникът на един (татко) звероукротител“ автор Калоян Явашев, изд. „Софтпрес“

Калоян Явашев е шоумен – не само е татко на пълен работен ден, но се занимава и с дресировка на папагали. Създава феерични и красиви шоу програми, с които достига дори до финала на риалити предаването „Турция търси талант“. Публикациите за него и семейството му се следят и харесват от стотици хиляди потребители, а всяка негова история е вдъхновена (и изстрадана) от деликатното изкуство да си родител.

В „Дневникът на един (татко) звероукротител“ за пръв път Калоян дръпва завесата и разкрива битието си в пълния му блясък – не само с историите за семейството си, но и с житейските си перипетии от времето, преди да се кротне и задоми. Разказите са илюстрирани от художничката Неда Малчева.

Качете се на въртележката и се оставете Калоян да ви отведе от България през Испания до слънчевата Малта, веселия Кипър, горещото Мексико, древния Египет, лудата Куба и други интересни места, за да научите как се става дресьор на папагали, а впоследствие и татко на три невероятни деца.

• Добри книги в смисъла на увлекателни, красиво оформени и качествени четива, които ако решите да прочетете, не бихте сбъркали, а само спечелили.