След като миналата година споделих личния си опит за спецификите на летенето с котка, сега дойде ред да разкажа и за пътуването с бебе.
Дестинацията отново е Дания (Копенхаген) – България (София), компанията е WizzAir – единствените с директен полет по маршрута към този момент, аз съм мама с бебе на 6 месеца.
Още като купувахме билетите, таткото (който нямаше да може да ни придружи) прояви чудесна прозорливост и настоя да вземем две места. Повечето сигурно знаете, че бебе до 2 години може да пътува в скута на възрастен, като се заплаща единствено такса за детето, а не цяло място.
Ние обаче решихме, че ще е излишно предизвикателство за нашите и чужди нерви да летя почти три часа с бебе в скута ми. Отделно, че местата в WizzAir са тесни дори за сам възрастен, пък какво ли остава за шавливо дете.
Билетите бяха достатъчно евтини, затова купихме две седалки, което ми осигури не само допълнително място, но и възможност да взема столчето за кола на борда с мен. То ми беше изключително важно за всички предстоящи пътувания, а и е много по-лесно, като по време на полета оставя бебето в него и ръцете ми са свободни поне за малко.
С наближаване датата на полета се засилваха притесненията ми и то не за друго, а как ще приеме малката цялото пътешествие от има-няма 2000км. В бебешката чанта бях приготвила освен храна за нея, всевъзможни залъгалки.
Интересното при моето бебе е, че обича да си играе с всичко друго, но не и конкретни бебешки играчки. Затова имах под ръка шнола за коса, крем за лице, обикновена връзка, тубичка гел за никнещи зъби (на Бочко, абсолютно разочарование – страшно парфюмиран и захаросан продукт, но пък опаковката ѝ е любима за чесане на венци) и други подобни.
И ето, че заветната дата дойде и таткото ни остави на летището – аз, екипирана с ергономичната раница, в нея любопитното бебе, ръчен багаж (сак), бебешка чанта и столче за кола + два паспорта и два акта за раждане (датски и български) в задния ми джоб.
На излизане от Дания единственото, което трябваше да покажа на граничните власти бе паспорта на малката. При напускане на България обаче е задължително да се представи нотариално заверено разрешително от другия родител, че е съгласен детето да напуска страната в компанията на майка му. На въпросния документ трябвало да имам ксерокопие, което се взима от българските гранични власти. Тъй като нямах такова, а само оригинал, служителят – невероятно мило момче, снима оригинала с телефона си и така направи втори екземпляр и ме пусна да си ходя по живо по здраво.
Актовете за раждане бяха напълно излишни, но аз от параноя реших да ги взема с мен за всеки случай. Но да знаете, ако ви се наложи да пътувате, няма смисъл да ги носите със себе си.
На проверката на багажа отново нямах никакви проблеми, като на родители с бебета е позволено да пренасят вода, както и готова бебешка храна.
И ето, че се озовах в самолета, където всях смут из стюардесите с моето столче за кола. Като начало се опитаха да спорят с мен защо столчето е на борда, после дали наистина е такова, каквото трябва – да се сложи обратно на посоката на движение, а след това как точно се връзва с колан. Явно много рядко се сблъскват с подобни предизвикателства, та не знаеха точно как да реагират, докато аз бях изчела и проверила всичко по темата, за да знам, че имам точното столче и как точно да го сложа в самолета.
В крайна сметка нагласих всичко и с притеснен трепет се чудех как ще протече самия полет.
В резюме накратко – на отиване бебе беше една идея по-изнервено, отколкото на връщане. И на двата полета се разплака единствено при кацане, като подозирам, че е имала болки в ушите от смяната на налягането. При първия полет успях да я приспя в ръцете ми, но събуждането беше съпроводено от стрес и съответния плач, който беше толкова отчаян, че разплака и мен. Успях обаче бързо да успокоя нея и себе си, и кацнахме в добро настроение и избърсани сълзи.
В полета на връщане не спа изобщо, а се закачаше с всички около нея, както и настояваше да стои изправена, нещо, на което научи по време на ваканцията ни.
За пореден път се уверих колко добро решение са били двете седалки. Само с една щеше да е кошмар.
По време и на двата престоя във въздуха се наложи да тествам как се сменя памперс в тоалетна на самолет (че и по време на турболенция) и трябва да кажа, че е доста клаустрофобично. За неприятна изненада обаче на българското летище – терминал 1, няма място за смяна на бебешки дупета… Не обичам да правя сравнения, но на копенхагенското летище тоалетните освен, че са през няколко метра, за да обслужат огромния поток пътници, са оборудвани и в помощ на родителите.
Като цяло в Пловдив – родният ми град, не намерих нито едно заведение, където да има станция за смяна на пелени… Крайно разочароващо. За опитите ми да се придвижвам с детска количка из града също не искам да отварям дума, че ще изложа Европейската столица на културата.
Ще кажа обаче, че всички срещнати хора – познати и непознати, бяха изключително мили и отзивчиви към мен и детето ми, и се стараеха да помогнат, дори и когато не съм го искала или не се е налагало.
За пореден път ще си позволя да спомена, че Ergobaby-то беше най-добрата ми бебешка покупка и ми позволи да разходя малката навсякъде, където исках, особено из Стария град. Отделно ми оказа незаменима помощ при обикаляне из летищата, качване/слизане от самолети и т.н. Всяка майка има нужда от едно подобно 🙂
В заключение мога само да кажа, че не е страшно да летиш сам с бебе, освен ако сам не си втълпиш, че е. За да мине всичко както трябва, се искат само здрави нерви, трезва мисъл и изобилие залъгалки от всякакъв характер. И най-важното – да си повтаряш, че и това ще мине, както всичко друго 🙂
Още от Дневникът на мама:
Великата тайна за успокояване на бебета
Vita Morena 