Две майки във влака – споменът, който ме изгаря

Има спомени, от които ти става гузно и неудобно. Припомниш ли си ги, изпитваш съжаление за действията или бездействията си.

Аз имам не малко такива, които периодично изплуват и ме карат отново да преосмисля себе си. 

Иска ми се да споделя за един такъв, пък току виж това е начинът да се освободя поне малко от чувството на вина и неудобство, което ми носи.

Беше топъл месец май в Пловдив, аз се бях прибрала от Дания за няколко седмици почивка и посещение на роднини и приятели. Заедно с мен беше и едногодишната ми по това време дъщеря.

В онзи ден бях решила да я кача на доброто старо БДЖ и да посетим бабата на най-добрата ми приятелка, която имаше къща с прекрасен двор близо до Пловдив. Приятелката ми също щеше да е там, а бабата ме познава още докато бях пъпчива и дива тийнейджърка, и ѝ гостувахме през летата двете с внучка ѝ. Жената ме приемаше радушно и щедро вски път сякаш съм ѝ семейство и знаех, че ще се зарадва и на детето ми. 

Поех с количката към централна гара, купих си билет и се качих с малката на влака. За щастие, пътническите линии, които минават през всички села и паланки, се обслужват от чисто нови машини, предлагащи простор, сравнителна чистота и най-вече лесно качване с количка – детска, пазарска или инвалидна.

Спомням си колко добре се почувствах във влака. Времето беше слънчево и топло, дъщеря ми се радваше на малкото ни приключение, аз можех да седна удобно и да гледам през прозореца редом с нея. Детската количка беше паркирана на спирачка до нас и поглеждайки я, си помислих, че баща ми доста добре я е избрал. 

В Дания имам типичната за тези ширини голяма, стабилна, надеждна количка марка Емалюнга, която може да вози без проблеми до 20кг маса (тествала съм, така е), но пък е доста обемна и трудна за взимане на път. Затова разчитах, че в България ще имаме друга и баща ми на драго сърце се хвана да осигури такава.

Уреди мен и малката с чисто нова и много удобна лятна количка, издържана в лилав десен на цветя. Беше толкова хубава и практична, че се замислих дали да не си я взема обратно за Копенхаген. 

Във влака не бяхме много хора, все пак беше предиобед на делничен ден. Около мен имаше още една жена на средна възраст и малко по-встрани млада циганка* с нейното дете относително на годините на моето. Погледнахме се двете и се усмихнахме взаимно, когато децата ни започнаха приповдигнато да се радват на тръгването на влака, майки сме все пак и знаем как е.

Тя обаче стоеше леко встрани от мен и другата жена. Усещаше се, че поради една или друга причина търси дистанция. Забелязах и колко опърпана и стара беше нейната количка, кой знае коя поред употреба. Майката се беше постарала да я направи удобна за детето, но немотията си личеше както в количката, така и в дрехите и обувките на малкото и майка му. Но ние сме свикнали с подобни гледки, нали? Даже ги приемаме за нормални… хората от малцинствата, сякаш фактът, че са бедни, е съвсем в реда на нещата.

За мен пътуването щеше да е кратко – десетина минути до селото, където слизах. Вече наближаваше моята спирка, когато се появи кондукторката. Не бързаше да проверява пътниците, за нея пътуването на влака беше в началото си. Заговори се с другата жена при нас, явно се познаваха, после се обърна към дъщеря ми и започна да ѝ се радва, билетът ми го продупчи без дори да го погледне.

След това се насочи към циганката и детето ѝ. Хвърлих поглед към тях, защото предусещах какво ще се случи.

Кондукторката ѝ поиска билета, но тя нямаше такъв. Не чух какво отговори жената, но кондукторката вече беше повишила тон – назидателно и скандалджийски. Тогава дойде неин колега, който не знам дали е бил по-главен от нея, но определено даваше повече авторитет и съвсем спокойно, но твърдо каза “Остави я, с дете е”. 

Кондукторката продължи да кудкудяка някакви неща, но вече по-укротено и безобидно и замина към останалите пътници, а аз се почувствах ужасно неудобно… усещах как погледът на другата майка изгаря с негодуванието и гнева си. Гняв за много неща, но едно от тях беше, че станахме свидетели на унижението ѝ – тя няма билет и трябва моли да не я свалят с детето ѝ от влака.

Опитвах се да изглеждам особено заета с дъщеря ми и подготовката за скорошното ни слизане, да се правя, че нищо не е станало и да прикривам смущението си.

Чувствах се безкрайно неудобно заради самата себе си и фактът, че не предприех никакво действие. 

Бях убедена, че циганката няма да има билет. Знаех какво трябва и най-вече какво искам да направя – да ѝ платя билета, като просто ѝ дам 5 лева от джоба си. Без обяснения, без питане, без нищо, просто така. Но не го направих… поколебах се вътрешно, изпуснах момента, а след това ми стана още по-неловко и не действах.

Влакът намали скорост, аз си взех добре облеченото дете с хубавата чисто нова количка и когато машината спря, слязох на спирката си, за да продължа ведро към деня и живота си. Живот, в който така се е случило, че не се налага да пътувам, знаейки, че не мога да си платя билета, не мога да имам нова количка за детето си, не мога да облека нито него, нито себе си с нови и хубави дрехи и не може околните да погледнат към мен, без веднага да видят и осъдят етническата ми принадлежност…

Това се случи преди почти 3 години и знам, че не е кой знае каква случка или събитие, но още ми тежи на съвестта, че потънах удобно в привилегированото си положение и не направих дори дребен жест на помощ.

Да, ако ѝ бях дала пари за билета, нямаше да ѝ реша проблемите, надали пък тя щеше да иска да похарчи 5 лева точно за билет за влака, където най-вероятно е свикнала да пътува безплатно и да си има разправии с кондуктори и пътници. Но щеше да е жест, който поне малко да покаже човещина и разбиране.

Негодувам дълбоко от тази несправедливост – и двете сме майки, но защо аз да имам спокойствие, комфорт и да не се притеснявам за ежедневните нужди на мен и децата ми, а други да не могат да си позволят дори свястна количка?

С какво аз съм по-добра от циганката? С нищо… Или по-скоро с изваден късмет в генетичната лотария да се родя бяла и в семейство, пощадено от етикети като “роми”, “цигани”, “малцинства” и т.н.

Надявам се другата майка от онзи ден да е забравила отдавна случката и да не я гори въпросът с какво е по-лоша от другите, че трябва да им гледа подредените и красиви животи от страничния ъгъл на безизходното си положение на вечен недоимък.

А аз нека продължа да помня случката и да ми бъде за урок, че трябва да се действа, когато е нужно и когато искаш, а не да се колебаеш и да си траеш. Пък дано един ден се преборим да живеем в по-добър и справедлив свят, че сегашният хич не го бива…

*В никакъв случай не употребявам думата с обидна насоченост! Да използвам обаче “ромка” не желая, защото звучи изкуствено и излишно.

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори…

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60…

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на…

Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като…

За завистта към мъжете

Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до…

Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане.  Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които…

На София – първият обикнат град, с любов и признателност

Днес 17 септември, в празника на столицата ни София, се замислих как това беше първият ми обичан и мечтан град.

Родом съм от Пловдив и не че не си харесвах града, но до времето, в което вече завършвах гимназия, го чувствах невероятно отеснял за мечтите и желанията ми.

Подхранвана от толкова много филми и книги, аз мечтаех за промяна и за самостоятелност, която ми се виждаше единствено възможна в София. 

Това беше не само най-големият град след Пловдив на територията на страната, но и толкова близо, че усещах как съм на един влак разстояние от така лелеяния нов живот! Нов живот като самостоятелен, пораснал човек, който сам взима решенията си и е независим.

Нов живот, за който се чувствах не просто готова, а сякаш даже закъсняла.

Пропускът за София изглеждаше като да е прием в университет. Аз – дълбоко подчинена на литературата и мечтата си да стана журналист, се втурнах да кандидатствам в Софийския университет и въпреки че уж бях най-сериозната надежда на целия ни клас в областта на българския и литературата, бях порязана още на първия изпит с оценка 3. 

Не можех да повярвам, че се е случило. Толкова мечти, надежди и даже сигурност, че всичко ще се подреди, както искам, бяха разбити на пух и прах, че и трябваше да се боря с дълбокия срам, който изпитвах. 

Разбира се, вдигнах се до Софийския, за да проверя рецензията на работата си и общо взето отговорът беше – “не сте се позовавали на признатата от университета литературна критика”…

Няма да споря с преподаватели, резензенти и оценители, в крайна сметка разлика в резултата не бих постигнала, а може би наистина съм имала нужда от по-добра подготовка и представяне. 

Особената романтика, която раздрънканите и вмирисани стари трамваи носят…

Повече ме вълнуваше въпроса “И сега какво?”.

Целта ми да заживея в София не се беше променила, нито пък усещах да имам търпението да изчакам още цяла една година, за да изпълна плана си. Разбира се, от родителите особена подкрепа не получи, но може би е редно да се отбележи, че за масовия български родител мисълта детето им да не бъде прието в университет (какъв да е!) веднага след завършване на гимназия, е абсолютно кошмарна. Сякаш това е някакъв категоричен показател, че животът ти е безвъзвратно провален. Друг път обаче ще се спирам с разискване по тази глупост. 

Сега ми се иска само да разкажа, че в крайна сметка осъзнах, че нямам особени пречки да се преместя в София, дори и без да съм студентка там.

Събрах каквито пари имах от абитуриентския бал останали (никак не голяма сума), намерих си квартира по стария начин – търсене на обяви във вестник и прозвъняване, планирах датата за тръгване и даже организирах своеобразно парти за изпращането ми към столицата.

Квартирата ми беше всъщност легло в споделена с още едно момиче стая в апартамента на симпатична баба, живееща в пресечка на “Оборище”. Това поне успях да наглася както трябва – да заживея в сърцето на София!
Да мога да стигна навсякъде, където пожелая, пеша, за да разглеждам града и неговите прекрасни старинни жълти сгради, да вдишвам есенния софийски въздух, който тогава не ми се струваше мръсен, а прекрасен, да гледам забързания трафик и тръгналите нанякъде хора и да си мисля какво ли ме очаква тук? Какви ли неща ще изживея в този лелеян град, където съм избрала да започне животът ми на самостоятелен човек!

Годината е 2006, аз съм на 19 и съм доста щастлива, че вече живея в София. Иначе се снимам с нещо подобно на нокиа с фенерче…

В съзнанието ми София завинаги ще изниква с есения си облик, който за мен е и нейният най-истински такъв.

В първите месеци след пристигането ми в София, не се случваше много – намерих си работа в магазин за бельо (отново чрез обява във вестник), където попаднах на готин шеф и добра заплата, с която да се издържам.

Нямах още никакви приятели или познати в града, но не се чувствах самотна. Бях взела със себе си музикалната си уредба, по която слушах вечер джаз радио и гледах през прозореца си тихата улицат навън, съседните къщи и светлинките в техните прозорци и си мечтаех, не за нещо конкретно, а просто за бъдещите изненади и житейски обрати, които със сигурност ме очакват.

Имах най-различни преживявания за десетте години, прекарани в София. Честно казано, имам чувството, че съм била в града много повече време, може би цял един живот. Толкова неща се случиха и през толкова различни вселени прескочих за времето си в столицата, че ми е трудно да приема, че е било само едно десетилетие, но пък времето е разтегливо понятие.

В навечерието на окончателното ми заминаване за Дания (което отново се случи през август – същият месец, в който се преместих и в София), отново се чувствах уморена някак от града, но не чак толкова, както от Пловдив преди десетина лета. По-скоро ме дразнеха административните неуредици и лошото управление на града, който иначе може да бъде истински прекрасен, а не задушен от трафик, кофти строежи и безхаберие. 

Въпреки това обаче, усещах, че София ще ми липсва по начин, по който дори родният ми град не е.

Защото въпреки всичките си минуси и тук-таме тъжни спомени и случки, това беше градът на 20те ми години. Градът, в който толкова много неща се случиха за първи път и в който всеки ъгъл беше наситен с лични истории. Градът, из чийто малки централни улички редовно се обърквах и с яд се карах на себе си как може да съм толкова неориентирана.

Годината вече е 2014, аз съм на 27 и мога да кажа, че се наслаждавам максимално на самостоятелния си живот в столицата. Иначе тук съм пред фонтана на входа на Южен парк откъм Витошка

Първият град, в който искрено се влюбих – в сградите, шума, атмосферата, във всичко.

Толкова много спомени имам за София, че ако реша да ги опиша, ще се получи поредната дебела книга, която никое издателство няма да иска да отпечата, но аз ще искам да споделя с целия свят. Защото всеки приема личните си чувства и преживявания за най-съкровени и силни. И в това няма нищо лошо.

В деня на София искам първо да честитя празника на всички останали, които чувстват столицата ни по сходен начин като мен, и след това да си пожелая скоро да мога да я посетя отново. Повече от година не съм стъпвала по разбитите ѝ улици и това ме натъжава. Дано през 2022 се срещнем отново.

И няколко лични кадри на няколко от красивите централни софийски сгради:

Как се осмисля, приема и преживява една трагедия?

Вчера беше неделя, любимият ми ден от седмицата. Имахме хубав ден, посветен на палачинки, пазаруване, домашна работа, игри с децата. Очаквах времето, в което малките ще са вече по леглата, че да се отпуснем с мъжа ми на дивана в хола и да си изберем хубав филм за гледане. Вечерта обаче не се разви така…

Да си търсиш работа не е особено весело занимание…

На 35 години съм, имам две деца, един съпруг, над 10 години работен опит, преминала съм през какви ли не периоди и съм се справяла с какви ли не изпитания, но все още ми става угнетено и криво, като получа отказ за работа… Онези проклети имейли, които много учтиво ти благодарят за проявения интерес към…

Посрещаме Джулая с 3-дневен фестивал и вечеря с НУЛЕВ отпадък на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Фестивалът ще приложи редица мерки за опазване на локацията – почистване на плажа 25 юни, лекции и дискусии с експерти еколози, разделно събиране на отпадъци и информация за опазване на…

Уроци по родителство? Защо не!

Замислете се само – за всичко в този живот се иска удостоверение за известна компетентност. За намиране на работа – диплома, сертификат, специализиция, за каране на автомобил – шофьорска книжка, даже да преподаваш йога или да правиш масажи е нужно да си минал определен курс на обучение.  Защо тогава за едно от най-важните занимания, че…

“А майката къде е?!”

На детските площадки като цяло е скучно, поне за родителите. Хем трябва да наглеждаш хлапето да не направи някоя опасна глупост, хем никак не ти е интересно да го буташ на люлката или да търкаш пейката и се бориш с напиращото желание да си гледаш телефона. Който е готов да осъди това признание, просто не…

Впечатления от България, пролет 2022

Заради проклетия ковид близо две години не успях да се прибера до България, но ето че тази пролет най-сетне заведох себе си и децата до родината, за радост на баби, дядовци, лели и приятели.  Престоят ни от 4 седмици традиционно беше поделен между Пловдив, Русе и малко София.  За това как летях сама с две…

Най-важното, от което има нужда всяка сватба

Голям противник съм на сватбите, които са организирани с единствената цел да зарадват родата и да „ни отсрамят пред хората“. Един вид – няма значение какво булката и младоженецът искат, важно е какво ще кажат родители им, които най-вероятно плащат за събитието и държат да покажат на всички колко добре са „оженили“ децата.

Винаги съм била на мнение, че не е важно дали сватбата ти е „голяма“ или „скъпа“, или пък се е случила точно така, както си планирал в детайли, а какви спомени са ти останали и какво е било цялото настроение в самия ден.

Дали сам си се смачкал под тежестта на очакванията си или ще направите деня наистина незабравим с най-светлите и чисти емоции зависи само и единствено от вас самите 🙂

Нямате нужда от истински орхидеи за украса по масите, нито пък от рокля с хиляди диаманти, шифони и широк обръч под фустата, а още по-малко е нужно цветът на салфетките да се връзва с този на пердетата в ресторанта и хартията на сватбените покани.

Важното е просто да се усмихвате повече, да не се шашкате при възникнали непредвидени проблеми и да се забавлявате колкото можете повече!

Единственото нещо, от което си мисля, че не е редно да се лишавате в сватбения ден и смятам, че заслужава да бъде най-големият разход, то това е фотографът. И най-хубавите спомени имат свойството да избледняват с времето, а понякога фотографите могат да уловят останали скрити за вас моменти, които после да увековечат.

За да подкрепя думите си, ще ви представя една малка колекция сватбени снимки от различни сватби, случили се на различни краища на света, които ще ви докажат, че добрият фотограф е задължителен елемент за всеки важен повод:

Ах, Флоренция, моя сбъдната мечта

За презентацията е нужен JavaScript.

Какво ли ѝ е толкова уникалното на Флоренция? „Град като град: хора, къщи, салтанати“ както е казал Алековия Бай Ганьо. И той, разбира се, е прав. Във Флоренция ще видите все къщи, все хора, все улици и „салтанати“, но това, което ще усетите, е нещо неповторимо и красиво. Романтична италианска атмосфера ли е или чиста доза внушение, не знам, но да се поразходиш из улиците на този град и да се почувстваш част от него дори за кратко, е преживяване, което си заслужава да се изпита и запомни 🙂