Граничарски дневник: Старшина по чорапи

Автор: Петър Дончев

     През първата година, докато бях новобранец, давах наряд часови – на портала, на складовете, на секретна секция. И на знамето. Ужасен наряд – два часа мирно, никакво движение, а не дай боже да заспиш на поста – до военен съд можеше да се стигне. През нощта опасността от заспиване беше съвсем реална.

На всичкото отгоре имаше един старшина, който когато беше дежурен, обикновено след полунощ дебнеше да хване часовия в нарушение. Дори ботушите си събуваше, за да се промъква безшумно. 

     Знамето беше на втория етаж на сградата, в която бяха канцелариите на офицерите от щаба. След стълбите имаше дълъг коридор, после надясно портал без врата, през който се стигаше до знаменната стая, малко помещение 2 на 2 м. В него имаше подиум, на който зад стъклена витрина беше знамето. До него имаше място за часовия. Нощно време нямаше жива душа наоколо.

     Един път се случих часови, когато и старшината-мръсник беше дежурен. Отдавна чаках това и се бях зарекъл да го отуча да дебне. Застъпих на поста и първата ми работа беше да загася лампата пред знаменната стая.

Остана да свети само лампата в другия край на коридора. Не се наложи да чакам дълго. Чух леко поскръцване на дървените стъпала и внимателно надникнах от портала. Не рискувах да ме види, защото беше тъмно като в рог.

Скоро се появи старшината, разбира се по чорапи. Беше си събул ботушите още долу. Прокрадваше се като крадец. Изчаках го да се приближи още, излязох в коридора и заредих пушката /автомат получих втората година/. Затворът зловещо изтрака в тишината и аз ревнах: 

     -Стой, не мърдай! Горе ръцете или ще стрелям!

     -Дончев, аз съм бе, аз – запелтечи старшината. – Не ме ли позна? 

     -Никого не познавам! Освети си лицето!

     Бях проучил добре устава. В тъмното приближаващият се трябва да освети лицето си с фенерче, за да бъде разпознат. И още – часовият има право да напусне поста си, за да заеме по-добра позиция за защита на знамето.

     -Забравил съм си фенерчето…

     -Лягай тогава на пода с изпънати напред ръце!

     Старшината не чака втора покана и се просна по корем на пода с изпънати ръце. Така дочака да дойде началника на караула.

     Не се чу повече да дебне часовите.

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори…

by vitamorena октомври 17, 2022

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60…

by vitamorena август 4, 2022

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на…

by vitamorena юли 15, 2022юли 15, 2022

Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като…

by vitamorena юли 13, 2022

За завистта към мъжете

Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до…

by vitamorena юли 12, 2022юли 12, 2022

Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане.  Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които…

by vitamorena юли 7, 2022

Реклама

Граничарски дневник: Празна пушка двама плаши

Автор: Петър Дончев

     „Учебна ли е, другарю старшина?“

     Този въпрос задавахме винаги, когато среднощ ни будеха по тревога. „Хайде, момчета, обличайте се по-бързо!“, казваше старшината. 

     За минутка-две бяхме готови, грабвахме оръжието, излизахме навън и се строявахме пред склада. Идваше старшината и ни раздаваше патрони. По това дали са бойни или халосни, разбирахме дали тревогата е бойна или учебна. В случая, за който разказвам, патроните бяха халосни. Ротният командир ни обясни, че ще проведем учебна игра. На южната граница е станал пробив и на наша територия са проникнали двама диверсанти, които в момента  се намират някъде в Странджа. Нашата задача е да ги открием, обезвредим и задържим.

     На входа ни чакаха два камиона, на които се качихме и те потеглиха. Ролята на диверсанти обикновено играеха хора, които не познавахме, отлично обучени, добре екипирани, въоръжени с автомати Томпсън, радиостанции и пари в разни валути. Така всичко изглеждаше съвсем истинско.

     На разсъмване камионите спряха в недрата на Странджа. Слязохме без приказки и се разгърнахме в дълга верига, готови за поиска, както наричахме на граничарски език претърсването. Аз бях в трето отделение на трети взвод, което ще рече, че ние затваряхме десния фланг. Придвижвахме се бавно на юг и внимателно оглеждахме всеки храст, всяко дърво, всяка скала. 

     Отдельонният командир, младши сержант, чието име не си спомням, вървеше на няколко крачки пред нас. Внезапно той вдигна ръка, спря и залегна. Спряхме и залегнахме и ние. Пред него се намираше малка, почти кръгла долчинка и той я оглеждаше внимателно. После със знаци ни каза, че диверсантите са долу и ни нареди да обградим долчинката от всички страни. Видях ги и аз. Двамата бяха отворили консерви, седнали под едно дърво и закусваха. 

     По даден знак всички скочихме на крака и насочихме автомати и пушки надолу. Младши сержантът извика „Горе ръцете, обградени сте!“. Диверсантите видяха дулата, насочени към тях, станаха и вдигнаха ръце. Спуснахме се към тях, тръшнахме ги на земята и ги вързахме с бандитските върви. После отдельонният изстреля зелена ракета, знак, че учебната игра е завършила. Не след дълго пристигна джипка и от нея слязоха четирима офицери, начело с началникът на Осми граничен отряд, полковник Премянов. Младши сержантът докладва, че задачата е изпълнена и офицерите тръгнаха към завързаните. 

     Но на няколко крачки от тях те спряха, бързо извадиха пистолетите си и ги заредиха.

     -Това не са нашите хора! – каза пребледнял полковникът. – Добре ли са завързани?

     -Тъй вярно, другарю полковник! – каза отдельонният. – Не могат да мръднат!

     Оказа се, че ние сме заловили истински, тежко въоръжени диверсанти.

     Тогава си спомних думите на баща ми „Празна пушка двама души плаши – този, който я държи и онзи, който е срещу нея.“ Всъщност, добре че не знаехме, че диверсантите са истински. Защото в противен случай тази комична на пръв поглед история, можеше да завърши трагично…

Как се осмисля, приема и преживява една трагедия?

Вчера беше неделя, любимият ми ден от седмицата. Имахме хубав ден, посветен на палачинки, пазаруване, домашна работа, игри с децата. Очаквах времето, в което малките ще са вече по леглата, че да се отпуснем с мъжа ми на дивана в хола и да си изберем хубав филм за гледане. Вечерта обаче не се разви така…

by vitamorena юли 4, 2022юли 15, 2022

Да си търсиш работа не е особено весело занимание…

На 35 години съм, имам две деца, един съпруг, над 10 години работен опит, преминала съм през какви ли не периоди и съм се справяла с какви ли не изпитания, но все още ми става угнетено и криво, като получа отказ за работа… Онези проклети имейли, които много учтиво ти благодарят за проявения интерес към…

by vitamorena юли 2, 2022юли 12, 2022

Посрещаме Джулая с 3-дневен фестивал и вечеря с НУЛЕВ отпадък на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Фестивалът ще приложи редица мерки за опазване на локацията – почистване на плажа 25 юни, лекции и дискусии с експерти еколози, разделно събиране на отпадъци и информация за опазване на…

by vitamorena юни 24, 2022

Уроци по родителство? Защо не!

Замислете се само – за всичко в този живот се иска удостоверение за известна компетентност. За намиране на работа – диплома, сертификат, специализиция, за каране на автомобил – шофьорска книжка, даже да преподаваш йога или да правиш масажи е нужно да си минал определен курс на обучение.  Защо тогава за едно от най-важните занимания, че…

by vitamorena юни 23, 2022юли 12, 2022

“А майката къде е?!”

На детските площадки като цяло е скучно, поне за родителите. Хем трябва да наглеждаш хлапето да не направи някоя опасна глупост, хем никак не ти е интересно да го буташ на люлката или да търкаш пейката и се бориш с напиращото желание да си гледаш телефона. Който е готов да осъди това признание, просто не…

by vitamorena юни 15, 2022юли 12, 2022

Впечатления от България, пролет 2022

Заради проклетия ковид близо две години не успях да се прибера до България, но ето че тази пролет най-сетне заведох себе си и децата до родината, за радост на баби, дядовци, лели и приятели.  Престоят ни от 4 седмици традиционно беше поделен между Пловдив, Русе и малко София.  За това как летях сама с две…

by vitamorena юни 9, 2022юни 23, 2022

Граничарски дневник: Олга

Спомени на Петър Дончев от войнишкия му живот, описани от него самия

На заставата имахме три коня. По-точно два коня и една кобила, Олга се казваше. Беше щуро животно и не даваше на никой да я докосне. Можеше да я язди само Петко Конски, който се грижеше за конете и конюшнята. Всеки друг, опитал се да се качи на нея, завършваше в лечебницата.

Отдавна се канех да ходя на наряд дозор с кон. Нарядът представляваше сутрешен обход до крайната точка на един от двата стика,  с цел проверка дали няма следи, оставени през нощта или нещо друго нередно. Отиване и връщане до заставата беше около двадесет километра. 

  Реших да си спестя ходенето пеша и докладвах на началника на заставата, че като ученик съм изкарал курсове по езда /пълна лъжа!/ и желая да ходя на нарядите „дозор“ на кон.

  И ето, дойде дългоочакваният момент – получих наряд дозор за следващата сутрин. Не можах да спя от вълнние, мислено си преговарях на ум как ще оседлая коня, какви думи ще му говоря, как ще се кача на седлото, как ще подръпна юздите… Гледах внимателно какво правят другите и помнех. На разсъмване влязох в конюшнята с разтуптяно сърце. Нямаше никой, Петко Конски още не беше станал. Погледът ми падна на Олга и взех безумното решение – ще отида с нея! Тя може да е щура, но и аз не падам по-долу!

Взех седлото, отидох при Олга, потупах я по шията, казах ѝ няколко гальовни думи и я оседлах, а тя стоеше кротка като агънце. Дотук добре! Изкарах я навън, галих я отново и бързо се метнах на седлото. Не беше за вярване, но всичко беше повече от добре!

След минутка минах покрай часовия, който видя, че съм  яхнал Олга и зяпна от учудване. Махнах му с вид на победител и продължих към северня край на селото. Когато и последните къщи останаха зад гърба ми, Олга внезапно се преобрази и започна да хвърля къчове.

Още на втория опит успя да ме изхвърли от седлото, аз се преметнах през главата ѝ, но се озовах под шията ѝ се вкопчих като индианец с ръце и крака в нея, с гръб към земята. Тогава кобилата направо побесня и хукна в луд галоп. Не зная колко дълго продължи това, но ми се стори цяла вечност. Автоматът удряше гърба ми на всяка нейна крачка и ме насини порядъчно.

Най-сетне Олга се измори и спря. Почаках малко, за да се убедя, че няма да хукне отново.  Стъпих внимателно на земята, а тя не направи дори опит да ме ритне с преден крак. Хванах юздите, заведох я бавно до близкото дърво и я вързах за него. Отсякох с големия войнишки нож чепат клон и без да го окастрям много, хвърлих на Олга един порядъчен бой. Удрях, докато се изморих, после седнах на земята да си почина, а тя чакаше, навела глава и сякаш признаваше, че аз съм по-силен от нея и съм победител. 

     Винаги съм си мислел, че приятелство и с бой може да се завърже. Сега обаче се убедих в това. С Олга останахме верни приятели докато си тръгнах от заставата.

Време за четене: Изключителният роман „Чумни нощи“ на Орхан Памук

В книгите на Орхан Памук се влюбих бавно, но всепоглъщащо. Първо в ръцете ми попадна „Сняг“, който никак не успя да ме грабне. Повествованието вървеше прекалено бавно и тягостно за вкуса ми, едва дочетох книгата и честно казано, към днешна дата не си спомням абсолютно нищо от нея, освен един абсурдно дълъг монолог, случил се…

by vitamorena юни 8, 2022

Не пропускайте – Първа международна олимпиада по ментална аритметика

На 11 и 12 юни 2022 г. България ще е домакин на първата по рода си международна олимпиада по ментална аритметика за деца на възраст от 4 до 14 години.  Събитието се организира от SmartyKids България – мрежа от детски образователни центрове, представена в 11 държави, в т.ч. и в България в 38 населени места.…

by vitamorena юни 8, 2022

Време за четене: Роман за съдбовната връзка на великата дива Мария Калас и Аристотел Онасис

 В тематичната си Колекция „Музи“ издателство „Емас“ ни поднасят роман за любовта на най-великата оперна дива на всички времена Мария Калас и несметно богатия Аристотел Онасис – една от най-емблематичните двойки на 20-и век. Авторката Мишел Марли убедително вдъхва живот на Мария и Аристотел и на техните дръзки и трагични взаимоотношения и ни пренася в…

by vitamorena юни 7, 2022

Хайде на балет! „Вълшебството на Пепеляшка“ – детски балетен спектакъл ви очаква

             Чрез класическия балет и разкошната музика на П. И. Чайковски, малките балерини от балетно студио „Пирует“ и балетно студио „Красимира Колдамова“, разказват за силата на майчината обич, приятелството и вярата в доброто. Изключително цветен и забавен, спектакълът пренася малките зрители в приказния свят на Пепеляшка и нейната майка, чиито дух се превъплъщава в добрата фея.…

by vitamorena юни 7, 2022

Мащабно почистване на плаж Камчия, благодарение на фестивала Ritual Gatherings

Един от най-красивите плажове на северното Черноморие често страда от замърсяване след зимата и преди началото на летния сезон. На 11 юни, от 10 до 14 часа организаторите на фестивала Ritual Gatherings събират доброволци за почистването му. Те си партнират с Община Аврен, която ще осигури извозване на събрания боклук, чували и ръкавици. Целта на…

by vitamorena юни 6, 2022юни 23, 2022

„Отгледано с грижа в България“ или как се насърчава родната продукция

И тази пролет екипът на МЕТРО България лично се включи във вече традиционното засаждане на изчезващия сорт български домати „Розова магия“ в с. Първомай, област Петрич. За шеста поредна година компанията се фокусира върху съхранението на автентичните български вкусове и подкрепя родните фермери в рамките на програмата „Отгледано с грижа в България“.  Инициативата обхваща локални…

by vitamorena юни 6, 2022

4 години майка – толкова много благодарност и такива хубави спомени

Вчера отбелязахме четвъртия рожден ден на дъщеря ми, което аз приемам и за рожден ден на майчинството ми. 

Докато я гледах как сама си избира и облича дрехите, се замислих (за пореден път) колко е пораснала! И колко прекрасно е това.

Колкото и ясни да са спомените ми от деня на раждането, не бих казала, че времето лети. От тогава насам се случиха толкова много неща, че сякаш цяла вселена се е побрала в тези 4 лета. Толкова радости, изненади, трудни моменти и предизвикателства откакто започнахме да се учим да бъдем родители. А колко ли още ни предстоят!

Сутринта на рождения ѝ ден, когато още по пижама си вижда подаръците 🙂 Датското знаме е задължителен елемент за всеки рожден ден тук, така че тя като родена и растяща в Дания, му се радва, а и го очаква за празника си.

Рожденият ден на малката го отбелязахме със семейно посещение на Den Blå Planet – разкошен датски музей, посветен на морските обитатели. Бяхме ходили там и преди, когато малката беше още бебе. Сега брат ѝ е няколко месечно човече, а тя – гордата му сестра, търчаща из музея с раница на гърба и дърдореща безспир.

Дъщеря ни пред един от най-големите аквариуми

На кратко – имахме чудесен ден. Обикаляхме из музея, дивяхме се на аквариумите и невероятните им обитатели, на видрите, на тропическата гора, после обядвахме в бистрото на музея, поразходихме се още малко, а после се натоварихме в автомобила ни и се отправихме към вкъщи, където ни чакаше (направена от мен) торта и завършек на деня с малко телевизия, хубава вечеря и сладък сън.

С мъжа ми обаче си говорихме колко се е променил животът ни от преди четири години досега. И колко се е вдигнал стандартът ни. 

Когато решихме да се съберем и да имаме семейство, може да се каже, че двамата бяхме на нулата. Аз, местейки се в Дания и в началото на бременността ми, нямах особен избор от възможности за работа. Съпругът ми пък завършваше образованието си и беше неплатен стажант на стипендия и студентски заем. 

Живеехме в едностайно студентско жилище, дюнери от улиците на Ньоребро* бяха нашето “поглезване”, а наемането на кола за ходене до болницата си беше разход. Само 4 години по-късно живеем в къща, посрещаме спокойно разходите си, имаме собствен автомобил и възможност да отидем на музей, да седнем за обяд в заведение навън, да отбележим празниците ни както пожелаем.

Нека не звучи като консуматорска мечта, защото в крайна сметка идеята на парите е да правят живота ти по-лек и да ти помагат да се забавляваш. Не говоря за безразборно харчене за всяка глупост, която видиш или за излишно трупане на вещи, а за това да можеш да живееш спокойно. 

Хубавото е, че дори и преди, когато нямахме много, ние се чувствахме щастливи, уверени в себе си и възможностите ни и смело правехме планове за бъдещето ни. Не си поставяхме грандомански цели, нито пък сме се обсебвали от материалното, но се стремяхме към по-добър стандарт.

Сега, когато го постигнахме, го ценим високо и обичаме да си припомняме как е било преди. Спомените ни радват, защото и тогава се обичахме, бяхме щастливи и също оценявахме какво имаме и колко е ценно то за нас, било и малко.

Тортата е мое дело и трябваше да е с формата на сърце.

Единствено се замислих, че дъщеря ми е все още малка, за да разбере всички тези неща. Тя не може и да оцени колко голяма работа е фактът, че ѝ купихме играчка ит сувенирния магазин на музея. Артикулите там са скъпички, но пък голяма част от стойността им се използва за дарения на различни благотворителни организации (в случая с този музей парите отиват за подпомагане на децата в най-бедните райони на Непал).

Когато аз бях малка, никога не са ми купували играчки или сувенири от забележителните места, на които сме били, а яденето навън беше само на повод, никога просто ей така, защото ни беше скъпо. Бях се научила да искам да ми се взимат неща от магазинчетата и заведенията към различните туристически обекти и забележителности из страната, защото струват прекалено много.

Сега дъщеря ми расте без тези притеснения, но и за да съм честна следва да кажа, че в Дания няма подобни налудничави надценки на обикновени стоки като напитки, храна, вода, сладолед и т.н., само защото се намират на силно посещавано място. Има скъпи ресторанти и туристически капани, но няма да сложат двойна цена на сладоледа в будката на зоологическата градина.

Такива неща си мислех, докато се прибирахме към вкъщи и ме обзе чувство на спокойствие и доволство. Не е нужно децата ни да бъдат обременявани с нашите отдавнашни несгоди. Следва обаче да се стараем да им създаваме хубави спомени. 

А благодарността идва именно от чувството на щастие – когато си щастлив, неминуемо си и благодарен.

С радост очаквам следващите рождени дни на децата ми, за да мога отново така да се обръщам назад и припомням през какво сме минали и колко много имаме.

Другото е здраве. 

*Един от централните и изключително мултикултурни квартали на датската столица, наситен с имигранти и дюнери на всяка крачка.ь

Кралят на скандинавския трилър Ю Несбьо безкомпромисно изследва тъмните ъгли на човешката душа в „Ревност и други истории“ 

Излизането на нова книга от норвежката крими суперзвезда Ю Несбьо винаги е събитие. А това лято читателите имат възможност да срещнат „бащата“ на инспектор Хари Хуле в ново амплоа с първия му сборник разкази – „Ревност и други истории“, издаван от „Емас“ в безупречния превод на Ева Кънева. В този впечатляващ сборник Несбьо е събрал…

by vitamorena юни 1, 2022юни 9, 2022

Как да започнем с финансовото ограмотяване на децата

Напоследък все повече се говори за обучение по финансова грамотност и предприемачество за деца, а родителите си задават въпроса: “Необходимо ли е и с какво е полезно на детето ми?”. В училище не се говори достатъчно подробно за това как да управляваме парите си, вместо те нас. Затова екип от педагози и психолози, заедно със…

by vitamorena юни 1, 2022

Време за по-различно четене: Български шевици от русенски регион

Над 300 български шевици, събрани в луксозно двуезично издание, което съхранява духа и традициите и се превръща в мост към следващите поколения! “Шевицата е молитва и благослов” В страна с богато минало, каквато е България, фолклорът е онзи даровит майстор, който събира нишките на времето и разказва истории. Веднъж избира да говори с песен, друг…

by vitamorena юни 1, 2022

Да си изпътуваш пътуванията или как сама благодаря на себе си

Една от любимите функции на телефона ми е, когато показва снимки от същата дата преди няколко години. Периодично ме сюрпризира с избрани кадри от определен период и така ми припомня за прекрасни моменти, които съм имала късмета да преживея. И огромна част от тях са спомени от пътешествия. Когато бях малка, семейството ми не пътуваше.…

by vitamorena април 29, 2022юни 7, 2022

Ritual Gatherings и July Morning на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Зад избора на локация се крие желанието на организаторите да върнат и пресъздадат през съвременното изкуство и музика, станалия традиционен за България, ритуал по посрещане на първия юлски изгрев. Фестивалът…

by vitamorena април 26, 2022

Две майки във влака – споменът, който ме изгаря

Има спомени, от които ти става гузно и неудобно. Припомниш ли си ги, изпитваш съжаление за действията или бездействията си. Аз имам не малко такива, които периодично изплуват и ме карат отново да преосмисля себе си.  Иска ми се да споделя за един такъв, пък току виж това е начинът да се освободя поне малко…

by vitamorena април 12, 2022юни 7, 2022

Граничарски дневник: Дон Карлос

Комсомолската стая се намираше на втория етаж на заставата. Беше ми любимо място за прекарване на свободното време – имаше два шаха, вестници, списания и радиоапарат, поставен на лавичка високо на стената до прозореца. 

В един летен следобед влязох в комсомолската стая. Нямаше никой, прозорецът беше широко отворен. Пуснах радиото и за мой късмет тъкмо започваше арията на Филип от операта Дон Карлос. Изпълняваше Борис Христов. Седнах на стол под радиото и започнах да слушам.

Не след дълго нахлуха няколко колеги войници, предвождани от Петко Конски, така наричахме едно полуграмотно длъгнесто момче от дунавските села в Северозападна България, което се грижеше за конете на заставата. Петко безцеремонно се пресегна над главата ми и премести радиото на друга станция. Зазвуча някакво хоро.

     -Ние предпочитаме народна музика – каза той и започна да се кълчи пред мене.

     Станах и преместих на Дон Карлос. Седнах да слушам, но Петко отново се пресегна над главата ми. Отново върнах на моята станция и му казах: 

     –Ако още веднъж го направиш, ще те изхвърля през прозореца! – и седнах на стола.

     Дружен смях посрещна думите ми. Никой не повярва, че мога да го направя. И когато Петко Конски посегна за трети път, го натоварих на раменете си, както ми беше на сгода, завъртях се и го хвърлих през прозореца. После седнах и спокойно изслушах арията.

     Имали сме късмет. И аз, и той. Точно под прозореца беше кухнята и имаше голяма купчина сухи клони и вършини за подпалване на печката. Петко Конски паднал върху тях и се отърва само с уплаха. Ако беше пострадал по-сериозно, не ми мърдаше военен съд. Сега минах само с десет дни арест в мазето.

     Тогава ми излезе и прякор Дон Карлос. 

Граничарски дневник: Две леви обувки

Автор: Петър Дончев Поради причина, която няма да коментирам сега, влязох в казармата със закъснение от три седмици. Пристигнах вечерта във Варна. Преспах и рано сутринта поех към Галата, където се явих в Учебния пункт на 8 Граничен отряд или както го наричаха батальона. Показаха ми стая, в която да чакам. После се появи един…

by vitamorena април 5, 2022

Любимият ден на мама – понеделник, когато градината работи

Някъде бях прочела, че родените в неделя са галениците на съдбата, радват се на късмет и благополучие. Аз съм родена в неделя и може да се каже, че винаги съм се приемала за дарена с късмет. Или поне когато ми се е случвало нещо кофти, съм си мислела “е, можеше да е къде-къде по-лошо, пак…

by vitamorena април 4, 2022април 29, 2022

Когато дъщеря ти каже в градината, че я удряш…

Беше слънчев пролетен понеделник, когато спокойно си бутах количката със спящото бебе, а преди това бях завела голямата му сестра на градина. Казах си, че този ден се очертава съвсем нормален и обикновен, когато телефонът ми звънна. Първоначално мислех да не вдигам, защото бях почти убедена, че е някакъв телемаркетинг или молби за дарения, защото…

by vitamorena март 31, 2022април 4, 2022

Време за четене: „Дъщерите на Ханна“

За греховете на бащите Господ наказва децата до трето и четвърто поколение. За делата на майките няма библейски стих, въпреки че те вероятно имат по-голямо значение от делата на бащите. Прастари образци се предават от майки на дъщери, които раждат нови дъщери, които раждат… В края на XIX в. тринайсетгодишната Ханна ражда незаконно дете в…

by vitamorena март 29, 2022

Граничарски дневник: Старшина по чорапи

Автор: Петър Дончев      През първата година, докато бях новобранец, давах наряд часови – на портала, на складовете, на секретна секция. И на знамето. Ужасен наряд – два часа мирно, никакво движение, а не дай боже да заспиш на поста – до военен съд можеше да се стигне. През нощта опасността от заспиване беше съвсем реална.…

by vitamorena март 29, 2022април 26, 2022

Телемедицина в действие – повече професионална помощ и внимание към бременните

Д-р Милена Цолова е сред първите акушер-гинеколози у нас, който внедри възможностите на телемедицината в своята практика. Това ще даде възможност да се провеждат консултации със специалисти по пренатална диагностика извън пределите на лечебното заведение. Чрез внедряване на системата за конферентна връзка по време на преглед, д-р Цолова дава възможност и на бъдещите татковци и…

by vitamorena март 29, 2022

Спомен за студенсткия празник

Текст на Петър Дончев

Спомените ме връщат близо 60 години назад, към 1961-а. Денят е осми декември, времето не е студено, няма сняг и аз се присъединявам към студентите, които празнуват своя празник. Предишната година съм се уволнил от казармата, но още не следвам, ще започна следващата година. Чувствам се вече почти студент и отивам да видя как се празнува този празник. Тогава студентите все още не празнуваха в луксозни хотели и ресторанти, в скъпи курорти. Забавляваха се по друг начин.

Всичко започна на кръстовището на „Раковски“ и „Московска“. Там младите хора събраха всички кофи за боклук от околността. Тогава боклукът се изхвърляше не в контейнери, а в кофи, подобни на варели, поцинковани и с капак.

И се започна! Пускаха кофите да се търкалят една по една по стръмната улица покрай Операта. Трясък и възторжени крясъци огласяха заспалия град. Баща ми е разказвал, че търкалянето на кофи за боклук на това място е традиционно забавление, съществувало на студентския празник още по негово време, около 1930 година.

Кръстовището на „Дондуков“ и „Раковски“ се покри от камара поцинковани кофи за боклук. Когато и последната кофа застана долу, някой изкрещя „ЦУМ – студентска лавка“! Този лозунг се хареса на тълпата /защото това беше разбесняла се тълпа/ и тя се понесе към най-големия магазин на Балканския полуостров. Изтръпнах! Нима той ще бъде разбит и плячкосан?

Това изглеждаше неминуемо, но точно когато тълпата стигна до него, някой вдигна нов лозунг, „Балкан – студентско общежитие!“ и веднага всички се насочиха към съседния мега хотел. А в него обикновено отсядаха чужденци. Май назряваше международен скандал, но преди още студентите да нахлуят и да започнат да изхвърлят спящите хора, за да се настанят в новото си общежитие, последва нов призив  – „Дайте свобода на лъва!“

Тълпата с рев се отправи към Зоологическата градина, която тогава все още беше на бул. „Толбухин“ /сега „Левски“/ и ул. „Гурко“, срещу Спортната палата. Разбиха вратата на Зоопарка и най-куражлиите нахлуха, но скоро изхвръкнаха навън. Лъвът изревал срещу тях и те избягали.

След този неуспех решиха да се повозят на ремаркето за декори на Народния театър, което стоеше паркирано отвън. След броени минути огромното возило се понесе из заспалия град. Едни се возеха на него, други го бутаха. И така до Парка на свободата, така се казваше тогава Борисовата градина. Там натикаха ремаркето в езерото Ариана и по-голямата част от студентите и студентките навлязоха в огромния парк по двойки, за да продължат да празнуват върху пейките.

Сега, след като е минало толкова време, си викам, че ако това се случеше днес, сигурно щеше да има много бити и арестувани студенти. Това, според мене, има добра и лоша страна. Добрата е, че общественият ред трябва да бъде опазен, а спокойствието и сънят на гражданите – гарантирани. А лошата? България се е превърнала в полицейска държава.

Някой може би ще попита не се ли намеси навремето милицията? Не, не забелязах нито една униформа! А и в другите дни не сновяха патрулки по цяла нощ, нямаше и хайки. Нямаше и защо. Беше спокойно, нямаше престъпници по улиците.

Та спомените ми от студентския празник през 1961 година, добри или лоши, са такива. 

Автор: Петър Дончев

Граничарски дневник: Празна пушка двама плаши

Автор: Петър Дончев      „Учебна ли е, другарю старшина?“      Този въпрос задавахме винаги, когато среднощ ни будеха по тревога. „Хайде, момчета, обличайте се по-бързо!“, казваше старшината.       За минутка-две бяхме готови, грабвахме оръжието, излизахме навън и се строявахме пред склада. Идваше старшината и ни раздаваше патрони. По това дали са бойни или халосни, разбирахме дали тревогата е…

by vitamorena март 22, 2022

“Остайница”, “Добър ден, тъга”, “Всички цветя в Париж”, “Корнелия” и още – кое си заслужава да се прочете и кое не

Доскоро гледах на аудио книгите с известно подозрение, че и доза подценяване, но ето че от Коледа насам не мога да спра да слушам. Сторител се оказа изключително добра алтернатива за хора като мен, които поради една или друга причина нямат възможност да четат хартиен или електронен носител, но пък могат да обикалят със слушалки…

by vitamorena март 17, 2022април 1, 2022

Време за четене: „Из мемоарите на едно влечуго“ – завладяващ трилър

На българския пазар вече излезе „Из мемоарите на едно влечуго“ – завладяващия психологически трилър на младата норвежка писателка Силие У. Юлстайн. Това е едва дебютният ѝ роман, но правата за него вече са продадени в повече от тринайсет страни, а у нас се появи с логото на издателство „Емас“ и в превод на награждаваната преводачка…

by vitamorena март 17, 2022

Граничарски дневник: Кой каза на магарето „ТПРУ“

Автор: Петър Дончев Преди да ме пратят на заставата, бях известно време в Резервна рота в щаба на Граничния отряд. Поделението се намираше в центъра на Бургас, на площад Тройката.      Свободните от наряд и учебни занятия можеха следобед да поспят в спалното помещение. Прозорците му гледаха към малка уличка, лятно време бяха широко отворени и…

by vitamorena март 15, 2022

А днес искам да съм котка…

Днес преди обед бутах количката из квартала, за да спи бебето. Нищо, че беше около нулата, а слънцето се криеше зад дебели мътни облаци. За малките е добре да спят навън, пък и на него му харесва, заспива бързо и за по-дълго. Аз обаче не трябва да спирам на едно място, че като секне движението,…

by vitamorena март 10, 2022март 29, 2022

Време за четене: „Най-добрият приятел“ – роман за словашките Хъкълбери Фин и Том Сойер

„Първата прозаична творба на „момчето, записващо всичко в тетрадки“, е блестяща. Всичко е написано с прелестен почерк, сякаш още момчешки, докато разсъжденията и световъзприятието са вече зрели, мъжки. Тази остра двуполюсност създава напрежение, което не ти позволява да оставиш книгата, докато не я дочетеш. Написаното е точно, искрящо и все пак тайнствено. Като живота.“    …

by vitamorena март 9, 2022

Една си отива, друга (по-добра) идва!

Колкото повече нови години минават, толкова повече старите ми се размиват.

Имам предвид самото празнуване на 31 декември.

Не си спомням как съм посрещала конкретна година – не знам къде съм била на 1 януари 2014, не си спомням къде съм вдигала наздравици за 2013, още по-малко за 2012, 2011 и т.н.

Единствено изпращането на 2017 и 2018 си спомням ясно, защото беше достатъчно скоро.

Помня различните празненства, какъв е бил тоалета и цвета на косата ми, с кого съм била, къде, с какви надежди и страхове съм гледала към предстоящата година, но не мога да свържа тези събития с конкретните цифри от календара.

Какво да правиш, избор на съзнанието.

В главата ми празнуването на Нова година е една бърканица от забавление, наздравици, стрес, харчове, червило и пайети, всичко това озарено от фойерверки.

В 20те си години имах навика да пиша по един обобщаваш годината статус във фейсбук, а лично за себе си да създавам таен списък с цели за идната година. Неща, които искам да променя в себе си, да постигна или да усъвършенствам.

Ако изобщо успеех да запазя това листче с цели до идната Нова година, оставах учудена от себе си как половината от нещата, към които съм се стремяла, са се оказали въздушни кули без никаква стойност, а другата половина са били по-скоро повърхностни, отколкото истински заслужаващи време и труд.

Сега, в 30те си години, не си губя времето с подобни писаници, а по-скоро структурирам в съзнанието си план от едва две-три точки, по който ще се стремя да ръководя идните 12 месеца.

И тази адженда се върти основно около следните неща:

• Да не си позволявам да се стресирам за глупости;
• Да се грижа за здравето си (в ментален и физически аспект), за да мога да се грижа и за любимите хора около себе си;
• Да правя повече от това, което ме кара да се чувствам добре;
• Да правя колкото може по-малко от всичко, което ме стресира, натоварва, притеснява и обърква.

Относно материалния аспект на желанията, мога да кажа само едно – колкото по-малко вещи около нас, толкова повече място в буквален и преносен смисъл за самите нас.

Ужасна е консуматорската култура, която се опитва да те убеди, че ако си купиш това, и това, плюс онова, а най-вече и това другото, ще направиш живота си по-лесен и щастлив.

Истината е, че така само се превръщаш в роб на вещите си и неусетно започваш да съобразяваш ежедневието си с тях, а не със самия теб.

Затова опитайте се да държите повече пространство в дома и сърцето си.

Вярвате или не, само така може да привлечете щастие и спокойствие.

2020 ще бъде по-добра от 2019, защото пораснахме с една година повече, натрупахме още малко опит и мъдрост, и независимо осъзнали ли сме го или не, но сме готови за повече предизвикателства и сбъднати мечти 🙂

Наздраве! 

Последният и най-добрият

Добре дошъл, декември! Последният от всички, дванайстият очакван, без който тържествата не започват. Месецът на топлината вкъщи и измръзналите пръсти навън, на семейния уют и шумните тържества, на равносметката и отправянето на нови желания.

Месецът, който те кара да чувстваш трепетно щастие и притихнала тъга.

Още една година отминава и ти я изпращаш. Гледаш с радост и мъка към новите спомени на спечелени битки, тихи разочарования, бурни радости и горчиви сълзи.

Още една година отминава и ти очакваш следващата.

Декември те мята ловко на влакчето с емоциите и те води от връхната точка на екзалтираните чувства, до потъване в меланхолията. Накрая ще те спре на прага на новата година и ти, преял с емоции и не само, ще погледнеш към мразовития сив януари и обещанието за още една пролет, още едно лято, още толкова много промени, още една година живот.

Декември е празникът на живота и празникът на смъртта. Старата година умира, за да направи място на новата. Зимното слънце полека угасва, за да расте денят с по зрънце светлина.

Декември взима старото и носи новото, завъртайки те в танца на празничната треска. Накрая се усещаш задъхан, нервен, леко тъжен, но най-вече щастлив. Щастлив, че преживя и това.

Посрещаме декември с отворени обятия и леко сърце, така както посрещаме новата любов и нека си позволим да се почувстваме отново влюбени, отново обнадеждени, отново безсмъртни и отново обречени на живот.

Наздраве!

Насилието днес, което старателно отгледахме вчера

Домашното насилие и физическият и психически тормоз над жени като цяло отдавна са болна, но важна тема в страната ни. Проблемите ескалираха още повече покрай Истанбулската конвенция, обсъжданията на която показаха няколко основни неща – масово хората не знаят как се пише “истанбулска” и редовно заменят Н с М и още по-страшното – нито четат, нито толкова се интересуват какво точно пише в нея, а повтарят като папагали глупости. Голям процент от министрите ни също.

Всичко, което е нужно да знаете относно конвенцията и проблемите с нея е прекрасно обяснено от Мирела Веселинова в статия за “Капитал” ТУК!

По повод на насилието над жени обаче искам да споделя лична случка. Тя се корени години назад в детството ми и първите училищни години и засягаше не само мен, а още много момичета. Може би те вече дори не си спомнят, но на мен ми е останало в съзнанието.

Който е гледал деца, знае, че те не винаги се държат като ангелчета, нито пък са особено хрисими и добри. Всяко дете има своите диви периоди, особено когато тепърва осъзнава физическата си сила. То често “тества” тая сила върху по-слаби същества, независимо дали са връстници или пък животни.

Истината е, че в един кратък период от развитието си децата са като малко спартанско общество, което негласно уважава по-силния и по-големия, и неусетно изолира (или пък засипва с подигравки) физически или ментално различния. Малцина са изключение и ако се разровите добре в детските си спомени, ще откриете доказателствата.

Всеки може да се сети поне за един случай, в който като малко дете е проявявал жестокост към друг индивид и въпреки че сега се чувства дълбоко засрамен от спомена си, тогава се е опиянявал от усещането за надмощие.

Тези неща отшумяват с времето, с възпитанието и с примерите, които подрастващите виждат около себе си. Родителите и обществото са отговорни за моделирането на достойни личности и отговорни граждани.

Ето и откъсът от детството ми, който желая да споделя.

Времевият период е някъде между 1 и 3 клас или иначе казано преди повече от две десетилетия.

Тогава наред с останалите ми детински проблеми като това да си напиша домашното, да скрия някак белята със счупената ваза и други подобни, имах проблем с момчетата в училище. Те бяха познати деца, с които деляхме един квартал и дори една детска градина, но въпреки това отношенията между момчета и момичета бяха обострени. В игрите винаги се деляхме по пол и най-страшно беше, ако някой каже на всеослушание, че харесваш еди кого си. С пламнали бузи и почти сълзи на очите почваш да крещиш, че това не е вярно.

 

Момчетата обаче имаха изключително неприятния навик да ритат момичетата в краката. Ясно си спомням синините, превръщащи се постепенно в лилави петна, с които се сдобивах редовно от някое от момчетата.

Разбира се, не ритаха само мен, а и останалите момичета, а възрастните знаеха какво се случва – от една страна, защото виждаха, от друга защото аз си казвах.

Виждаше ми се като ужасна несправедливост и затова отивах при някоя от госпожите в училище или пък при майка ми, за да се оплача.

Знаете ли какъв беше отговорът им? Съвсем спокойно отвръщаха “Това е, защото той те харесва!” и въпросът приключваше. Винаги получавах този отговор и протестите ми оставаха пренебрегнати.

В малката ми глава обаче това стоеше като огромна несправедливост. Опитвах се да разсъждавам върху отговора и винаги стигах до едно и също място – след като ме харесва, защо трябва да го показва по толкова груб начин? Не ми беше до болката, нея даже не си я спомням, но се чувствах обидена…

Обидена и унизена, че явно съм по-слабата физически, която не може да се защити и бива наранявана, пък било то и от човек, който всъщност ме харесвал!

В крайна сметка реших, че няма да оставя нещата така.

На момченцето, което най-често ме риташе и което аз всъщност много, много харесвах (и то в продължение на цялото ми основно образование) смело заявих, че ако не престане да ме рита, ще кажа на баща ми (след като реакция от страна на учителите и от майка ми нямаше). Той продължи да ме рита, разбира се.

Тогава аз изпълних заканата си, споделих на баща си, на когото винаги можех да разчитам, че ще е на моя страна) и зачаках резултат.

Въображението ми рисуваше картини като от комикс как татко като един супермен влетява в училище и прави въпросното момче на пух и прах, но реалността бе съвсем различна, за щастие.

Баща ми дойде по време на междучасие в училищния двор, запозна се с момчето, сложи го да седне до него на пейка и му обясни съвсем кротко и бащински защо не е редно да се нараняват, било то и на игра, момичетата. Каза му, че не се изразява така емоцията към тях и насилието е нещо грозно и нередно.

Не си спомням точните думи, но това беше смисълът на разговора. После татко стана и си замина, а аз бях подигравана от същото момче и от други, че съм се била оплакала на родителите си. Но ритниците спряха.

Често съм се сещала за тази случка в контекста на разговори за насилие и възпитание на деца. Най-ярко в спомените ми изпъква непукизмът на възрастните (с изключение на баща ми), когато им се оплаквах. И защо изобщо е трябвало да се стига до там, че сама да си казвам? Възпитателите в училище не виждаха ли какво става в междучасията, родителите не виждаха ли синините по краката на дъщерите си?

И защо всичко се разминаваше с краткото обяснение, изречено дори с усмивка, “момчетата така показват, че те харесват!”.

Не си ли дават сметка тези жени – учителки, майки и т.н., какъв покъртително лош, престъпен дори урок дават на децата си?! Не им ли става ясно, че така още от крехка възраст учат на покорство при тормоз?!

Разбира се, това е един малък пример, а могат да се дадат още много.

С горичвина си спомням как баба ми, която е забележително интелигентна и модерна жена дори и на сегашните си 80 години, споделяше за комшийката и мъжът ѝ пияницата, който редовно я гонил из улиците на квартала, за да я бие.

Тази история се разказваше като пример какво „лошо“ семейство са, а разказът се допълваше как тя, когато помислила да се обади в полицията, за да сигнализира за поредния пиянски скандал и бой, решила, че в крайна сметка не е нейна работа и по-добре да не се намесва. Поуката за мен беше също да не се бъркам в хорските проблеми, което едва ли не е равно на грозно любопитство…

Със сигурност някой специалист в психологията и социалната такава може да каже много по въпроса, но за мен резултатите от цялото това криворазбрано възпитание личат със страшна сила в последните години.

Плашещ е процентът на жени, страдащи от системен психически и физически тормоз. Убийства също не липсват, като всеки, следящ поне малко новините, е чул за тях (присъда за поредното такова излезе наскоро, можете да прочетете тук).

Мисълта ми след всичко написано е, че имаме нужда от още много, много работа в посока правилно възпитание не само на децата ни, но и на самите нас! На първо място би следвало да подложим на съмнение нещата, които самите ние знаем и в които вярваме. Наистина ли те са основателни и следва да бъдат предадени на поколението или повтаряме като папагали заучени лъжи, като това, че щом момчетата те харесват, ще ти дърпат плитките на косите или сритват в краката?

И още – дали няма нужда от по-активна работа срещу насилието, която да започне след като се запознаем по-добре с него и различните нормативни уредби и конвенции?

Последно, но не и по важност – никога не си премълчавайте! Независимо дали се случва на вас или на някой друг, но вие сте свидетел. Никога! Дори и да ви е страх да потърсите помощ, дори и да не ви вземат на сериозно, дори и да ви се подиграват. Търсете правдата и не оставяйте насилието безнаказано. Защото невинно насилие няма, още по-малко ако се случва между деца. Децата днес са бъдещето утре и от всички нас – не само родители, но и хора от обществото, зависи как ще ги подготвим.

Наръчник за пораснали деца или как да разбираме по-добре света

Мечтали ли сте някога за един по-простичък живот?

Изпитвате ли носталгия по времената, когато туит беше непозната дума, а Брекзит можеше да се окаже евентуално названието на нов вид зърнена закуска?

Имате ли нужда от кратки, ефективни обяснения на съвременни социални феномени като хипстърите или пътеводител из лабиринтите на кризата на средната възраст?

Не унивайте! Новата хумористична поредица наръчници за пораснали деца на двамата известни британски сценаристи Джоел Морис и Джейсън Хейзли е точно за вас.

Морис и Хейзли си спомнят за собственото си детство, и по образеца на някогашните книжки, обясняващи на хлапетата сложния заобикалящ ги свят, съставят своята весела поредица за зрели хора, посветена на всевъзможни елементи от нашето ежедневие.

Под влияние на детските си спомени те използват като вдъхновение и надграждат работата на знакови илюстратори от 50-те и 60-те години на миналия век. И така, за начало ви представяме:

• Съпругът. Наръчник за употреба.

• Махмурлукът

• Хипстърът

От тези книги ще научите как да се справяте с махмурлука или поне да се правите, че той не съществува, как правилно да боравите със съпруга си, без да го увредите, и какво точно представлява любопитното явление хипстър (подсказваме: не е нова луксозна порода кучета).

Тази забавна поредица от житейски мъдрости ще ви накара да се посмеете над грижите и проблемите, които изпълват живота ни – от кризите на средната възраст през семейните конфликти и сблъсъка с някои нови видове Homo Sapiens до тежки, но неизбежни ситуации като ходенето по срещи.

За авторите
Джейсън Хейзли и Джоел Морис са популярни британски хумористи и автори на филмови сценарии. Работили са заедно с известния продуцент Чарли Брукър („Черното огледало”) и са част от екипа на филма за любимото мече на децата „Падингтън”.

Книгите от поредицата им за пораснали деца са бестселъри във Великобритания, продадени в над 1.5 милиона тираж и се нареждат в челото на класациите до романите на Дж. К. Роулинг.