Толкова красота и природа, а толкова различни – провинциални Дания и България

Всеки път, когато отидем някъде из провинциална Дания, си говорим с мъжа ми колко много ни допада начина на живот – китните къщи, спокойствието, “бавният” ритъм на ежедневието, сплотената общност. Има някои неща, които виждам като минуси, а именно – изключително зависим си от автомобила, който е главното превозно средство, денонощни магазини няма, а супермаркетите като цяло са на разстояние 5-10 минути с кола, та трябва добре да се зареждаш с провизии. 

Разбира се, всичко е въпрос на нагласа и организация. Засега градския живот в многоликия Копенхаген ни харесва прекалено много, за да се откажем от него, но пък обожаваме периодично да “превключваме” на провинциална вълна.

Късчета датски бит

Трябва обаче да споделя още една от причините, поради които толкова ми допада датската провинция – усещането за спокойствие и просперитет, които се излъчват от общото състояние на инфраструктура, общини и прочее.

Пътищата са надеждни, без дупки, с налични знаци, маркировка и т.н., шофьорите спазват ограничения и правила (колко от съвест, колко от солени глоби, които нямат избягване), после идват китните поддържани къщи, заредени магазини, приветливи хора.

За жалост, колкото пъти съм минавала през малки села в България, че дори и по-големи населени места из провинцията, изпитвам лека меланхолия, тъга и обезкураженост. Разбити пътища (на места тотално липсващи), изоставени къщи, бедни, почти обезлюдени села, туристически обекти, които могат да бъдат в пъти по-добре представени и менажирани… едно общо усещане за безцелно съществуване и тихо отчаяние, сякаш хубавите емоции и наслади от живота са избягали към големите градове в търсене на по-щастливи и усмихнати хора.

Разбира се, не навсякъде е така, има и китни местности с приветливи лица, надничащи от кафенето на площада или зад оградата на двора, но са рядкост.

Като казах ограда – друг интересен факт – досега в Дания не съм видяла нито една провинциална лятна къща с ограден двор. Може да има някакъв нисък жив плет, но нищо повече. Само ако къщата е край главна улица, има изградена ограда.

Оставени край пътя продукти домашно производство. Цените им са написани, взимаш си каквото пожелаеш и плащаш кеш в касичка или чрез МобайлПей през телефона си (директен и безтаксов превод). Изключително типично датско явление.

Нека отворя и една скоба, в която да поясня, че не съм пътувала много из датската провинция, нито съм обикаляла надлъж и нашир българската. Но из остров Шеланд (най-големият и гъсто населен датски остров, където се намира и Копенхаген), както из Южна България, съм се движила доста и често, за да открия гореописаните разлики. А имам и личен опит…

Преди почти 20 години баба ми реши, че ще си купи вилна къща край Пловдив, за да се отдаде най-накрая на страстта си към овощарството и приложната агронимия като цяло (по образование тя е агроном, но никога не ѝ се е случило да работи на полети, грижейки се за насаждения и дървета, а ѝ се е искало). Успя да намери прилична къща с близо 3 декара двор в малко село на 17 километра от Първомай и там реши, че ще прекарва по-голямата (и топла) част от годината там, установявайки пенсионерското си царство.

За всички тези години, откакто притежаваме този имот и го посещаваме редовно, мога със съжаление да споделя, че районът бавно, но сигурно запада. Първо е инфраструктурата – пътят до селото, че и до къщата ни, която се пада в края на селото, близо до гората, е абсолютно разбит, без никакви перспективи за оправяне. До нашата къща има отсечка черен път, който е изровен в огромни коловози, след като съседите хитро се придвижват с гигантски стар джип, който изравя пътя и го прави изключително трудно проходим за нашите автомобили.

После идва състоянието на селските магазини, които са няма и 6 на брой, ако броя кафенето, където се продават вафли, кисело и прясно мляко, ел. крушки и други разнородни продукти. Хлябът е винаги със записване – казваш предварително колко бройки искаш и след това трябва да идеш да си ги вземеш до определен час, иначе ще ти се наложи да си месиш питки или да чакаш до другия ден (писала съм повече за това почти забавно явление тук – “Ставай, мами, да идеш за хляб”).

Изглед към балкана от вилната ни къща.

Летата на детството ми, прекарани в това село, бяха белязани от постоянно безводие. Водата спираше постоянно и за дълго, понякога се появяваше вечер, хората си звъняха, за да се известят, че има вода, че да свършиш някаква работа с нея или да си полееш насажденията в двора. А иначе селото се води богато на минерална вода, както и има общи чешми още от турско време, от които водата прелива и се стича по улиците. Като малка бутах количка с мръсните чинии, за да ги измия на една от тези чешми.

Може да вметна и положението с пощата, която работи с работно време, избрано от пощаджийката, а именно – три дена в седмицата за по няколко часа, но пак не е сигурно. Доставяне на писма или пратки до вратата на баба ми е научна фантастика за пощаджията, звънят ѝ да иде да си ги вземе или да ѝ ги пратят по някого.

Красивата сграда на някогашното училище е почти разрушена под напора на времето, но поне местната църква бе изцяло реставрирана и сега стои горда и красива в центъра на града.

Иначе районът около селото е изключително исторически богат с разнородни разкопки и открития на храмове от византийско време, тракийски гробници и прочее, но първо иманярите са свършили добра работа да разграбят всичко, второ – нищо от заслужаващите внимание обекти не е обозначен, организиран и представен както трябва, че да привлича туристи.

Но пък има култова кръчма “Майстор Манол”, в която май още се вдигат весели празненства, огласяващи цялата невероятно красива общност.

За финал само ще кажа, че въпреки, че плащаме редовно такса “смет”, кола за боклук НИКОГА не идва дори близо до къщата ни, затова трябва да измисляме алтернативни начини, като най-често това е превозване с колата до близка станция. Съседите просто си го изхвърлят в близкото дере, с явно някаква тайна надежда, че от там той просто ще изчезне.

Лекар няма, нито сестра или фелдшер, но пък баба ми беше веднъж викнала бърза помощ, че ѝ станало лошо и линейката се беше явила почти на време.

Разказвам всичко това, защото ми е изключително тъжно да виждам такава огромна разлика между датска и българска провинция. И двете изобилстват от пенсионери, но едните са спокойни, усмихнати, обикалящи с малките си автомобили по магазини и на гости на приятели на съседния баир, а другите се радват, че не са им спирали водата скоро и че в магазина са заредили риба и вафли, че да си купят, като ходят за хляб.

По едните пътища можеш да се придвижваш спокойно с колело, за другите ти трябва огромен джип. Едните не си заключват къщите и нямат ограда на двора, на другите им разбиват вилите и изнасят каквото могат (както се случи с нашата и не, не откриха извършителя).

Причините за тези и още много различия са цяла плеяда и не ми се навлиза в тях в дълбочина. Но ми е тъжно, дори ядосано, че реалността е такава, защото най-малкото не е честно.

Вярвам обаче, че може да започнем промяната, като първо насочим вниманието към себе си. Нека първо ние спазваме правилата, действаме съвестно и проактивно, за да спомогнем поне малко за откриването на баланса и общото подобряване.

Нека в пряк и преносен смисъл подредим двора си и го направим красив, за да се почувстваме по-добре, но и да дадем добрия пример, да поставим началото.

Пък току виж се подобрили и останалите неща…

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори…

by vitamorena октомври 17, 2022

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60…

by vitamorena август 4, 2022

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на…

by vitamorena юли 15, 2022юли 15, 2022

Реклама

„Ставай, мами, да идеш за хляб“

Преди време, когато разбра, че по света се продава предварително нарязан хляб, баба ми беше особено впечатлена и периодично напяваше: “Ето, на Запад дори хляба не ти дават да си нарежеш, уредени държави! А тука…”

А тука – Пловдив средата на 90-те, ме пращаха до малко павилионче в близкия парк, откъдето да купя “по-препечен” хляб. Много беше важно да съм на щрек и да не позволя да ми дадат недоопечен, защото вярвате или не, в онези години често магазинерите пробутваха застоялата и не толкова добра стока на децата.

Така веднъж се случи да се прибера вкъщи с вчерашен вестник “Труд”. Баба ми настоя да отида обратно и да поискам днешен. Продавачката бе особено възмутена и се оправда с това, че не съм била уточнила от кой точно ден искам вестник. Жалко, че не се сетих да ѝ поискам утрешния “Труд” и да приключа спора.

Въпреки тези премеждия, в града беше по-лесно. За мен трудностите с пазаруването започваха на вилата – там прекарвах лятната ваканция.

Казвам “вила”, защото беше точно това – къща с не голям двор, засят с овошки, където бабите ми си “почиваха” от града през летните месеци.

Там вятърът свиреше в боровете, слънцето напичаше плочките на двора, аз хапвах праскови, четях книги от задължителната литература за училище и честно казано скучаех. Чаках да стане следобед, за да гледам “Спасители на плажа” и “Брейкър Хай” и да си мисля дали и на мен ще ми се случват такива приключения, като стана голяма.

Приключения обаче имах и тогава, просто не го осъзнавах.

Главно мое задължение бе да слизам до селото, за да купя хляб.

Разбирате ли, виждането на баба ми за вилна къща включваше повече гора и гледки към балкана, отколкото съседски курник и комшии от вси страни. Затова и къщата, която купи, се намираше в края на селото. Селяните обичаха да казват, че живеем “на върха”. Реално до истинския връх имаше няколко километра планински преход, а до нашата обител се стигаше след 10 минути изкачване на лек баир, но кой ли обръща внимание на подробностите.

Та, отделени на нашия връх трябваше да се подсигурим да не останем без запаси. Затова аз два пъти в седмицата слизах до селото да купувам хляб.

Тук идва специфичната уловка. Хлябът се поръчваше предварително и през ден го караха от близкия град – Първомай. Тоест, нямаше ежедневно пресен хляб. Всеки желаещ заявяваше от сега колко точно хляб иска, а намръщената магазинерка вписваше в мазна тетрадка името на човека и исканата бройка. В селската реалност обаче бъдещето е несигурно и ако не отидеш навреме, като нищо ще останеш без хляб.

Това метафизично явление се дължеше на тривиалния факт, че била и намусена, магазинерката с приятелско намигване ще даде на леля Гица – сестра на комшията на вуйчо ѝ от другата страна на реката, три хляба вместо записания един. Защото на леля Гица ще ѝ идват на гости внуците, а и се е наредила сред първите на опашката.
Та, който има намерение да се успива до 9-10 часа и да разчита, че заявените от преди два хляба ще го чакат, накацани от мухи в магазина, е голям оптимист и ще яде за обяд и вечеря ювка.

Така аз, въпреки че съм в лятна ваканция, трябва да стана рано, да закуся филия с масло, чаша мляко с какао и с платнена торбичка под ръка да сляза до селото и да се наредя на опашката за хляб. Задължително беше да не забравя да запиша за петък два хляба и разбира се, да поискам по-изпечен, ако може.

Друго предизвикателство бе да не изгубя някъде хелбните купони – хартийки с крехко качество и размери на пощенска марка. Да, случваше се да платим с купони, които имахме от комшийката баба Петра, която пък разполагаше с тях, защото преди един живот време със съпруга ѝ си дали земите на ТКЗС-то.

Демокрацията си е демокрация, модернизацията също, но измачкани купони за хляб с печат на тях бяха покупателна единица в нашето (а предполагам и в други) село до преди двайсетина години.

Преди също толкова време торбите от плат за многократна употреба бяха типичен бабешки атрибут. Често ушити вкъщи от стар плат и различни цветове, те се носеха ежедневно, прилежно сгънати в дамската чанта или натъпкани в джоба на палтото. После дойдоха найлоновите торбички и дълбокото убеждение, че са една от белите лястовици на развитите “западни” общества. Платнените торби вече служеха, за да събират всички найлонови, които се складираха и ползваха отново по няколко пъти. Точно както се миеха и пазеха кофичките от киселото мляко, безцеремонни изместили стъклените буркани, които ако не ги счупиш по пътя за магазина, се връщаха като амбалаж.

А сега се чудим как да се отървем от найлона и с удоволствие си носим платнена торба за покупките, а за нарязания предварително хляб отдавна осъзнахме, че не може да се мери като вкус с ръчно направения.

Доколкото чувам от баба ми обаче в селото продължават да се “записват” за разни неща – половинка кайма “от хубавата”, прясна риба, бака сирене и други подобни. Не заради друго, а защото хората са малко и магазинерите не си позволяват лукса на изобилието, който да ги доведе до изхвърляне на непродадена стока. А иначе пак всички стават рано – не за да се редят на опашка, а защото са свикнали, а и “да почна работата рано, че да я приключа навреме”.

Никой не се успива на село, пък дори и да му казва вила и да ходи само за лятото. Жалко, че отдавна съм приключила с летните ваканции и списъците задължителна литература и до къщата в края на селото стигам все по-рядко. Сякаш е кацнала не “на върха”, а в друга вселена. Но ароматът и вкусът на селския хляб усещам и сега.

Може ли село без идиот? Историята на Мунчо Втори

Един разказ, предоставен ни от Петър Дончев. Всяко последващо цитиране или публикуване трябва да посочва името му като автор и Вита Морена като източник.

–Не е на добре туй нещо! – рече чорбаджи Хаджията, след като кравата на дядо Манолчо усмърти Киро Лудото.

Миналата неделя, след литургията, Киро, който беше луд, ама много луд, рекъл да издои кравата на дядо Манолчо откъм рогата. Но кравата, види се, не била съгласна с такова нещо и яростно размахала рога.

След час време Киро Лудото се споминал от загуба на кръв.

-Не е на добре туй нещо! – рече селският първенец чорбаджи Хаджията. – Хич село без луд бива ли?!

Селяните, занесли му новината, мълчаха и слушаха внимателно мъдрите слова.

– Лудият е като талисман на селото – поучително вдигна пръст чорбаджията. – Сега, като си нямаме луд вече, може и нещо лошо да ни сполети.

Хората си тръгнаха със свити сърца. Тачеха и слушаха го, че само добро бяха виждали от него. Пък и умен беше и богат. И на Божи гроб на поклонение беше ходил. Старият чорбаджия, баща му, също беше посетил Божи гроб и се беше сдобил с титлата хаджия. Хаджи Иван. Запален по хаджилъка и ревностен християнин, той разказваше с часове какво е видял и научил в Йерусалим. Как ние, българите, сме имали там параклис преди седем века, как още по времето на цар Симеон Велики сме имали там български манастир, а по-късно и голяма църква.

Когато се роди първият му син – сегашният чорбаджия, попът  попита как ще го кръсти.

-Хаджи – отвърна хаджи Иван.
Попът зяпна от изненада и предпазливо рече:
-Че то туй не е име, а титла…ѝ
-Отче! – остро го прекъсна хаджи Иван и заплашително вдигна косматата си вежда. – Ще кръстя сина си както аз искам!

На отчето не му се влизаше в спор с чорбаджията, който беше църковен настоятел и отрочето беше записано в кръщелното с името Хаджи. По този начин пълното му име беше Хаджи Хаджиев Иванов. След години, когато баща му се пресели при Господа, младият Хаджи пое чорбаджилъка, а когато свърши Балканската война пое към Божи гроб. Сдоби се и той с титлата хаджия, която задължително се казваше и пишеше пред името.

По този начин той се именуваше вече хаджи Хаджи Хаджиев Иванов. Но селяните, отдаващи му дължимото уважение, държаха и на титлата „чорбаджи“, която според мнозина беше не по-малко важна. Като сложеха и нея пред името, ставаше чорбаджи хаджи Хаджи Хаджиев Иванов.

Но всички го наричаха чорбаджи хаджията или хаджи чорбаджията, според това кой какво намираше за по-важно – да си чорбаджия или хаджия. Вечер в кръчмата, след втората ракия избухваха нескончаеми спорове. Хаджия е по-важно и затова трябва да е напред, казваха едните. Другите твърдяха, че всеки може да е хаджия, но не всеки чорбаджия. Първите избухваха в смях: „Че като е толкова лесно, станете и вий хаджии, де! Ракията не можете да си платите, на Божи гроб ще ми ходите! То туй пари струва!“

Селяните постепенно видяха, че животът си тече и без луд и нищо лошо не се случва. Поуспокоиха се, но някакво неясно и тревожно очакване продължаваше да ги мъчи.

Една сутрин в Горната махала се появи странен млад мъж, висок и с криво тяло. Вървеше към мегдана, поклащайки се като пиян. Но най-странно беше лицето му – криво и застинало в такава гримаса, че от близо доста страшничко изглеждаше. Хората надничаха през оградите, но никой не се осмеляваше да се изпречи на пътя на непознатия. Като отминеше, излизаха и го следваха отдалече. Мълвата бързо изпревари непознатия и когато стигна мегдана, пътя му препречи кмета, придружен от селския стражар.

-Вий, ваша милост, не сте тукашен – строго рече кмета.
-Тц – отвърна непознатият.
-А какво ви води насам?

Непознатият се запъна и от напрежение почервеня като варен рак, а лицето му се изкриви още повече. Накрая устата му се отпуши и избълва неща несвързани и нечувани:

– Аз…хъхъ хъ…ехаааа…. бръ бръ…ухаааааа….хаууууу….ахууууу – ръкомахаше и се кривеше той.

От напрежение от устата му излезе пяна, пръски слюнка се разхвърчаха наоколо. Кметът отстъпи две крачки назад, а стражарят стисна пушката по-силно.

Множеството, следвало непознатия и направило полукръг на безопасно разстояние, не забелязваше страховитата му физиономия, но виждаше смешното кривене и чуваше несвързаните звуци и избухна в смях. Непознатият се обърна, видя смеещите се и също започна гръмко да се смее.

-Боже, този е луд! – каза кметът и се прекръсти.

„Луд…луд…луд…“ се понесе между хората. В този момент се приближи чорбаджията, за да види какво се е случило.

-Виж, чорбаджи Хаджи, Господ ни изпрати луд! – посрещнаха го викове.
Чорбаджията отиде при непознатия и всички млъкнаха. Огледа го внимателно и запита:
-Как се казваш?
Непознатият мълчеше.
-Нямаш ли си име?
– Тц – напъна се и понечи да обяснява.
– Спокойно, спокойно – каза чорбаджията и се обърна към селяните – Не може да говори и се мъчи, затова се криви. Иначе е съвсем безопасен. Ще се казва Мунчо.

Чорбаджията беше чел „Под Игото“ от Вазов. Освен че притежаваше безкрайни ниви, гори, ливади и стотици глави добитък, беше и горд притежател на много книги. Сигурно над тридесет. Държеше ги в красив обкован с медни орнаменти сандък, покриваше ги с везана покривка, заключваше сандъка и скриваше ключа на тайно място.

– Защо не ги наредиш на лавица? – беше го попитал даскалът. – Добре е книгите да се виждат.
– За да не се прашат – отвърна той. – Прахта съсипва книгите.

Даскалът вдигна рамене и нищо не каза.

Всяка сряда след сутрешното кафе чорбаджията имаше ритуал. Отключваше сандъка със скъпоценните си книги, изваждаше ги една по една и бавно и старателно ги забърсваше от прахта със специален мек памучен парцал. Това занимание продължаваше до към обяд. Най-последна забърсваше книгата, която четеше в момента, после я разтваряше и прочиташе две-три страници, преди да заключи отново сандъка.

Така полека-лека, неусетно, чорбаджи хаджи Хаджи Хаджиев Иванов беше изчел половината книги.

Мунчо заживя в селото, все едно че цял живот беше живял в него. Постелиха му сламеник в една изоставена стара къща, всички се надпреварваха да го хранят и поят.

След няколко дни даскалът отиде при чорбаджията и рече:

– Ще прощаваш, чорбаджи Хаджи, ама лудият не може да се казва Мунчо.
– Защо да не може?
– Защото това си е живо плагиатство от Иван Вазов.
– Какво е? – не разбра чорбаджията.
– Плагиатство.

Чорбаджията пак не разбра, но схвана, че е нещо нередно и попита:

-Добре, какво предлагаш?
– Ами нека да се казва Мунчо Втори.
– Тъй да бъде! Добре звучи.

Мунчо Втори не беше нито луд, нито идиот, а бавно развиващ се. Умът му бе като на малко дете. Освен това беше лишен от дар слово. Както правилно забеляза чорбаджията и лицето и тялото му се бяха изкривили от усилие да говори. Почти всичко, което казваха хората разбираше, но той самият беше научил само три думи: тц, аз и ахъ, дума, с която изразяваше съгласие.

За сметка на умственото развитие Мунчо Втори беше дарен с Крали Марковска сила. Един ден, стрина Савка, чийто мъж отдавна беше заминал на гурбет, го помоли да й разцепи два дънера, че дървата ѝ се посвършваха. Мунчо Втори взе един огромен чепат дънер, сложи го на дръвника, грабна брадвата и замахна. Брадвата заседна по средата и нито напред, нито назад. Ядоса се не на шега, вдигна брадвата с все дънера, който сигурно тежеше колкото един овен и със страшна сила го стовари върху дръвника. Дънерът се разцепи, от дръвника отхвръкнаха отломки, а Мунчо Втори остана само със сапа в ръце. Погледна стрина Савка, която гледаше отдалече и започна виновно да хленчи:

– Аууу! Тюх, тюх, тюх…Аууу….
– Какво стана? – стрина Савка дойде да огледа пораженията. – Беля ли? Нищо, случва се…

Но като видя желязната част на брадвата, потрошена на четири парчета, се вцепени. После събра парчетата, отнесе ги на Цеко ковача и му разказа какво се е случило. Цеко дълго разглежда парчетата, настави ги, за да се убеди, че са от една брадва, чеса се навсякъде където не го сърби и накрая попита:

-И това с един удар е станало, казваш? – стрина Савка потвърди. – Че то на мене, с инструменти ще ми трябва бая време…а той с голи ръце…Господи…- и се прекръсти.

Мунчо Втори се оказа ревностен християнин. Не пропускаше църковните служби, неделните литургии, сватби и кръщенета. Пък и на селяните им харесваше да го виждат край себе си – ей тъй, за кадем. Веднъж, след неделната литургия попът каза:

– Мунчо Втори е божия душица. Всички да го тачите и да му помагате! – и нареди да му сложат стол до лявата стена на църквата, току до олтара.

Така че на богослуженията той седеше редом с най-първите хора на селото – чорбаджи Хаджи, кмета и даскала и беше горд от оказаната му чест.

Макар и бавно развиващ се, Мунчо Втори беше доста суетен.

Веднъж, съвсем случайно, чу даскалът да се обръща към попа с „Ваше преподобие“. Не знаеше какво означава това, но видя доволната усмивка на попа и разбра, че е нещо хубаво. Прииска му се и той да се обърне към светия отец със същите слова и да блесне пред всички. Трябваше да се научи да ги казва!

Скри се на едно усамотено място и най-напред наум повтори няколко пъти чутото. След което започна да пробва на глас: „В…вввв….а…..“ На втория ден вече свободно казваше „ваше“ и го повтаряше непрекъснато, за да не го забрави. И тъкмо да започне да се учи да казва и следващата дума и се оказа, че я е забравил. Разрида се като малко дете.

Като се поуспокои, се сети какво трябва да направи – да чуе казаното още веднъж. Започна да следва попа като сянка, но чуваше само „отче“ и „дедо попе“ – тъй му казваше простият народ. Един ден щастието му се усмихна и той видя на мегдана дядо поп. С него бяха и селските първенци – чорбаджията, кмета и даскала. Четиримата стояха в кръг и  оживено разговаряха за нещо. Мунчо Втори бавно се приближи и за да не буди подозрение, се престори, че се шляе без работа. „Ваше преподобие“, тъкмо казваше кметът.

Преподобие! Това беше думата! Пре-по-до-бие…Повтори я много пъти, за да не я забрави. После се скри на своето тайно място и започна да се учи да я казва.

След многодневен упорит труд, към края на седмицата, вече свободно казваше: „Ваше преподобие“ – без да се напъва, без да се криви, без пяна на устата. Беше щастлив и горд, нощем сънуваше как пред цялото село той казва на попа „Ваше преподобие“. Селяните го гледат завистливо, че знае такива думи, първенците кимат одобрително, попът се разтапя от удоволствие.

Не му се отдаваше засега удобен случай да блесне, но той търпеливо чакаше своя  звезден миг. Неусетно и без да го съзнава беше понапреднал в умственото си развитие. Дори се научи да казва да и не, вместо ахъ и тц.

Един ден, през пролетта, Мунчо Втори мина покрай училището. Беше топло, прозорците бяха отворени и се чуваше гласът на даскала, който учеше децата на четмо и писмо. Приближи и се заслуша. Не разбра твърде много от това, което говореше даскалът, не знаеше и какво точно правят в училището. Беше чувал само, че там децата се учат на разни хубави неща.

И изведнъж, обзет от непреодолимо ученолюбие, Мунчо Втори се втурна в училището и нахлу в класната стая. Децата, възпитани да стават, когато влезе по-възрастен, скочиха на крака. Мунчо Втори им се ухили и им помаха приятелски с ръка.

– Седнете, ученици! – каза даскалът и попита. – Какво те води насам?
– Ъъъъъ…..Аз……ъъъъъъ….их!

Мунчо Втори се запъна, после обясни с жестове. Първо посочи себе си, после едно  свободно място на втория чин.

– Искаш да станеш ученик ли?
– Да! Да!
– Съжалявам, но това сега не може да стане – рече даскалът. – Първо трябва да се научиш да говориш. Сигурен съм, че ще проговориш. А след това ще те науча да четеш и пишеш. Обещавам ти!

От този ден Мунчо Втори редовно сядаше под отворените прозорци на класната стая и слушаше уроците. Започна да разбира доста неща.

Един път чу как ученик попита от къде са се взели хората на земята. Щото дядо поп бил рекъл, че от ребро били направени. Как тъй от ребро ще станат хора?

Даскалът се поколеба за миг, после рече:

– Това не влиза в учебния материал, Гошко. Но като виждам колко си ученолюбив, ще ти кажа. Остани след часовете и ще ти обясня.

На Мунчо Втори също му беше интересно да разбере как са станали хората и реши да изчака края на часовете.

Даскалът често говореше на децата за неща извън учебния материал. Знаеше много, четеше много, а и беше високообразован – завършил околийската прогимназия. Говореше се, че бил изкарал и два класа в областната гимназия, но мнозина смятаха че това е само слух.

След часовете Мунчо Втори с интерес слушаше как даскалът обясняваше на Гошко, че животът на земята е започнал във водата, после животните излезли на земята и започнали да се развиват и да растат. После се появили човекободобните маймуни. Те в началото живеели по дърветата, после слезли на земята. Именно от човекоподобна маймуна са произлезли хората.

Мунчо Втори слушаше със затаен дъх. Значи от човекоподобна маймуна са се образували хората! Това непременно трябваше да го запомни и да се научи да го казва! Престана да слуша даскала и десетки пъти повтори на ум „човекоподобна маймуна“. Мисълта, че ще блесне пред цялото село с нови знания го опияни. После се сети, че не знае какво значи човекоподобна маймуна. За ваше преподобие знаеше – това беше попа. Но човекоподобна маймуна? Най-първо беше човеко, значи ставаше дума за някакъв човек. Но маймуна? Не знаеше какво е това и реши да пита даскала.

Когато излезе от училището, Мунчо Втори го пресрещна и го спря.

– Какво има пак? Нали ти обещах да те уча, като проговориш…
– Ааааа….ъъъъъъ…. Аз….мммм…..му, му….- мъчеше се да каже маймуна, но за жалост не успяваше. – Муууу…муна. Муна!… Му-на…

Даскалът обаче го разбра по друг начин – че се мъчи да си каже името и рече:

– Да, разбрах те, не се мъчи повече!
И добави бавно и отчетливо.
– Това си ти – Мун-чо! Ти си… Мунчо Втори!  – потупа го по рамото и отмина.

Мунчо Втори не мръдна повече от час, сякаш беше залепнал за земята. Разкритието, което му направи даскалът го удиви. Значи той беше онова тайнствено нещо, от което са станали хората! Тъй рече даскалът: „Това си ти – Мунчо!“

Почувства се важен и много голям. Колкото баира отсреща.

А главата му щеше да се пръсне от мисли. „Значи всички са станали от мене – цялото село…Аууууу! Ами чорбаджията?! И той. Ами даскала и кмета? И те…А дали знаят? Даскалът знае, нали той ми каза…Ами попа? Ауууууу и той!“ Тук вече Мунчо Втори не издържа, насъбраната енергия се отприщи и той хукна около училището, като на всяка обиколка повтаряше по веднаж на ум „Човекоподобна маймуна“. След като се налудува достатъчно, се отправи към тайното си място и започна да срича: „Чччч…чо чо чов…“ Този път му вървеше добре и бързо стигна до „Човекоподоб“. И засече. Забрави какво беше нататък. Нещо познато му се струваше, но все не му идваше на ум. След малко се плесна по челото, сети се и изстреля думата отведнъж:

– Човекоподобие! – повтори многократно – Човекоподобие, човекоподобие….

А за маймуна въобще забрави.

Следващата неделя литургията започна както обикновено. Миряните бяха в пълен състав, а Мунчо Втори унесен слушаше песнопенията. След литургията попът обикновено четеше откъси от светото писание, а после питаше дали някой има въпроси. Този път Мунчо Втори не слушаше какво се чете, а беше потънал в сладки мечти как ще каже на попа „Ваше преподобие“ и ще се извиси високо, високо. По-високо и от даскала. И от чорбаджията. И от кмета. „Ваше преподобие“. Само да намери сгоден случай.

И той, случаят, сам му се представи.

Попът беше свършил четенето и Мунчо Втори се сепна, защото чу името си.

-Така ли е, Мунчо Втори?

Не знаеше какво трябва да е така, не беше чул, но бързо скочи на крака. Усети как всички погледи се насочиха към него и сърцето му лудо задумка.

Сега или никога! „Да, ваше преподобие!“, повтори си на ум. Беше ударил неговият час. Шумно пое въздух, отвори уста и бавно и предпазливо, но достатъчно силно, за да чуят всички, каза:

-Да…Да ваше…- и спря.

Спря, защото дочу тихи възклицания – хората бяха изненадани, че Мунчо Втори говори. Самият дядо поп беше вдигнал вежди и го гледаше учуден.

Смути се от толкова много внимание и пое шумно въздух. Бързо се съвзе – нали беше чакал толкова дълго този миг! Пое още веднаж въздух и бързо и уверено каза:

-Да, ваше човекоподобие!

Отдъхна си и се наду като пуяк от гордост. Сега кметът и чорбаджията ще дойдат и ще му стиснат ръката, даскалът ще го извика още от утре в училището, а дядо поп ще се разтопи от удоволствие.

Но дядо поп не само не се разтопи, ами пребледня, смръщи вежди и изцъкли очи, сякаш ще мре.

Мунчо Втори дори не беше разбрал какво е казал. В църквата стана толкова тихо, все едно, че беше празна. Обърна се да види къде са хората. Всички бяха навели глави и запушили устата с ръце, за да потиснат напушилия ги смях.

Пръв не издържа дядо Манолчо. Отпусна ръце и захихика, сякаш кон цвилеше. След него не издържа и кметът и се заля от гръмогласен смях, после даскала, чорбаджията… Селяните, като видяха първенците, дадоха и те воля на смеха си.

Настъпи такова всенародно веселие, че повече от половин час смехът кънтеше в църквата, куполът поемаше звука и го усилваше. Дори грамадната църковна камбана започна да жужи. Баирът отразяваше ехото, то се понасяше надолу по дерето и се чуваше като заплашително бучене.

От съседното село изпратиха съгледвач на кон да разбере какво става.

Две недели църквата стоя заключена. Дядо поп залиня, като да беше болен и се пропи. Нощем пееше пиянски песни и мощният му глас кънтеше из селото. На сутринта на чешмата момите и булките клюкарстваха на ухо:

– Снощи Негово човекоподобие пак се натряскал като свиня…

И се заливаха от смях.

Селяните, щом срещнеха Мунчо Втори, също започваха да се смеят неудържимо, припомняйки си думите му в църквата. Поздравяваха го приветливо и всички го потупваха по рамото. А вечер в кръчмата, след втората ракия, започваха нескончаеми коментари на случката и дружен мъжки смях огласяше мегдана.

Неочаквано, рано сутринта на третата неделя, църковната камбана заби и призова миряните на литургия. Набързо облякоха най-новите си дрехи и на тълпи се понесоха  към църквата. Прекръстваха се, влизайки и смирено заемаха местата си. Когато всички влезнаха, попът излезе от олтара и започна: „Блааагословен Бог нааааш…“ и всички се прекръстиха. В този момент попът видя Мунчо Втори, спря да пее, посочи го с пръст и изсъска:

-Ти, ти, ти…сатана….

Мунчо Втори се обърна назад да види къде е сатаната, но не можа да го забележи. А попът беззвучно зарида и жално запя „Душата ми е рана кървяща“. Забрави думите и подхвана „Черней горо, черней сестро, двама да чернеем…“ В църквата настана голяма суматоха, всички започнаха да се кръстят, а няколко баби дори избягаха навън, сякаш рогатият ги беше подгонил.

-Побърка се отчето! – рече чорбаджи хаджи Хаджи Хаджиев Иванов. – Съвсем се е побъркал.
-Да, полудял е – потвърди кметът.
„Полудял…полудял…полудял“ се понесе между селяните.

След тази случка всички гледаха на Мунчо Втори със смесени чувства. От една страна съзнаваха, че на него дължаха това, че останаха без поп. Да оставим литургиите – нямаше кой панихида да извърши, да не говорим за кръщене, сватба, опело…Но от друга страна, щом видеха Мунчо Втори си спомняха случката и ги обземаше неудържим смях.

Но, всяко чудо за три дни. Кметът написа писмо на Митрополита, в което го молеше да им проводи друг свещеник и животът си потече по старому – бавно и спокойно.

Докато една сутрин селото не беше разтърсено от нова случка с Мунчово участие.

Живееше в селото една старица – баба Яна. Никой не знаеше възрастта ѝ. Откакто се помнеха хората, тя все тъй си изглеждаше. Вечната баба. Висока, слаба и съвсем леко прегърбена, но много пъргава, баба Яна притежаваше извънмерна грозота. Набръчкана и съсухрена, в лицето мязаше на мекица. Носът и беше дълъг, закривен като клюн на хищна птица и завършваше с три огромни космати брадавици. Под носа имаше мустаци – големи и остри като свинска четина. Последните ѝ два зъба се бяха изкривили навън и стърчаха като глигански…не, невъзможно беше да се опише подобна грозота, тя трябваше да се види. Но който беше я видял, нощи наред не можеше да заспи от страх.

Затова всички я наричаха баба Яга. Разправяха хората, че която кокошка я види преставала да носи. Но когато преди години две булки пометнаха от страх, само като я зърнали, работата стана сериозна. Селяните се видяха в чудо и кметът се нагърби с тежка мисия. Отиде у баба Яга. Бутна смело портата, защото знаеше, че няма куче – отдавна беше избягало от страх. Бабата го посрещна на прага на къщата. Кметът пребледня, свали си каскета и започна да го мачка. После набра малко кураж и рече:

-Виж какво, Яно, не мога да ти забраня, но хората ги е страх от тебе…Ще те моля да излизаш колкото се може по-рядко… – от вълнение кметът скъса каскета си. – Ще вземе да стане някоя беля, от страх да те утрепят с камъни, че после…

Баба Яга нищо не каза, само го стрелна с жълтите си очи и кметът побърза да си тръгне.

Синът ѝ, който живееше в града, се нагърби от време на време да ѝ носи това, от което имаше нужда, тъй че баба Яга почти не излизаше вече. А когато това се случеше, момчетиите отдалече я замеряха с камъни и дюдюкаха:

-Ууууууу!  Вещица, вещица!  Уууууу!

Но щом баба Яга се обърнеше към тях, си счупваха краката да бягат.

Та в злощастната сутрин баба Яга излезе от къщи рано и бързо тръгна към бакалницата. Беше ѝ се свършила солта и отиде да си вземе. Изплашеният до смърт бакалин ѝ подаде пакета, тя го грабна, излезе и бързо си тръгна.

-То каквото има да става си става! – мъдро беше рекъл на селяните чорбаджи хаджията на следващия ден.

Мунчо Втори беше тръгнал към мегдана и тъкмо минаваше покрай бакалницата. На самия ъгъл се сблъска с баба Яга. Острият ѝ нос с брадавиците се заби в гърлото му и той отскочи от болка назад. Видя чудовището, което го беше нападнало и изрева от страх.

Такъв рев селото не беше чувало, сякаш десет лъва изреваха едновременно. Устата на Мунчо Втори моментално се запени, лицето му стана по-криво и страшно от всякога, той протегна напред ръце и захъхка като котка, която се брани от куче.

През дългия си живот баба Яга не беше виждала по-страшна гледка и на свой ред се разпищя от страх. Замери Мунчо Втори с кесията със солта, тя се разкъса на гърдите му. Побелял като призрак, той стана още по-страшен и баба Яга се разкрещя:

-Таласъъъъъм! Помощ, убиха ме! Таласъъъъм!

Настана една олелия, стражарят, който беше на пост пред кметството се събуди от дрямката и както беше седнал на пейката зареди пушката и гръмна за всеки случай. Разлаяха се кучета, кокошките се разкудкудякаха. Мъжете грабнаха вили и лопати, кой каквото имаше под ръка и хукнаха да спасяват селото от таласъма. Но като наближиха и видяха двете чудовища, пищящи, хъхкащи и ревящи едно срещу друго, захвърлиха лопатите и се пръснаха като пилци. Залостиха портите си и повече не посмяха да си покажат носа навън.

Баба Яга и Мунчо Втори покрещяха така още малко един срещу друг, след това, изплашени до смърт, хукнаха да бягат. Само че, за зла участ, хукнаха в една посока.

Тичаха рамо до рамо и всеки мислеше, че другият го гони.

Неистов рев и пронизителен писък огласяха селото. Мунчо Втори набра преднина, но не смееше да се обърне. Чак като навлезе в Долната махала погледна през рамо и видя, че макар изостанала малко, баба Яга продължава да го гони.

Повече не се обърна. Цял ден бяга през поляни, гори и дерета, но не смееше да погледне назад. Чуваше своите стъпки, мислеше, че чудовището още го гони и бягаше с удвоени сили. Привечер видя пред себе си къщи. Беше се поизморил и когато навлезе в селото, тръгна ходом. Чак тогава се осмели да се обърне.

Никой не го гонеше.

Селяните надничаха през оградите, но нито един не се осмели да се изпречи на пътя на страшния непознат.

Мунчо Втори необезпокояван се отправи към мегдана.

На другия ден, в предишното Мунчово село, се посъвзеха от уплахата. Баба Яга се беше скрила вкъщи, а Мунчо Втори беше изчезнал.

Животът потече постарому. Вечер в кръчмата, след втората ракия избухваха спорове – кой се е уплашил повече, баба Яга или Мунчо Втори. В крайна сметка надделя мнението, че Мунчо Втори се е изплашил повече, щом е изчезнал от селото.

Никой не съжаляваше особено за липсата му.

-В едно село един луд стига! – мъдро рече хаджи чорбаджията.

А и Мунчо Втори беше оставил достоен заместник – поп Мунчо Трети.