Позволявам си да съм щастлива (или как заобичах себе си)

Бъдещето е пред мен!

Имам дузина велики мечти и куп идеи за нови предизвикателства. Събуждам се и се гмуркам в океана на стремежите си, а той е толкова необятен и така дълбок.

Но това не ме плаши, аз съм родена мореплавател.

Започвам новия ден с усмивка, нищо че живакът в термометъра навън срамежливо се е плъзнал в най-ниската си точка, а севернякът пищи със смразяващи трели.

Нищо, и това ще мине.

Важното всеки ден е какво желая, но и какво умея. Всеки миг за мен от значение e какво имам, но още по-съществено е към какво се стремя. Да правя неща, които ме карат да се чувствам щастлива е най-ценно за мен. Дали е достижимо? Да, тъй като това зависи само от мен.

Да имам уютен дом, искрена любов с точния човек и страхотна работа – нима това не са мечтанията на половината човечество? E, това са и част от моите, но само част.

Защото макар да попадам в графата „Средностатистически случай”, моят живот и моята предопределеност са единствени и уникални.

Аз съм оригиналната част в житейския ми водовъртеж и като такава само аз мога да усетя това, което ми се случва, да изживея моята реалност, да изпитам моите чувства. Затова не ми преписвайте чужди разбирания за битието и не ми натрапвайте копирани норми за щастие.

Аз вярвам на моя усет за живота ми и си позволявам да бъда щастлива.

Да работя и това да ми доставя неописуемо удоволствие.

Да обичам и да позволя да ме обичат пълноценно.

Да пътувам и да откривам нови светове.

Да пиша и да имам хиляди читатели, които харесват разказаните от мен истории.

Да се прибирам вечер в пълен с хармония и любими хора дом, където да си почивам пълноценно и да черпя енергия за новия ден.

Осмелявам се да си пожелая щастие.

За да направя теб и другите около мен щастливи, за да бъде по-очарователно и приветливо нашето място, нашия пристан, на който споделяме въжделенията си.

Тогава наистина започнах да обичам себе си и да харесвам живота си. Подарените и споделени блаженство и любов са очарователни и магнетично привличат още и още благодат.

Аз обичам своя живот. Обичай и ти своя, без да го сравняваш с нечий друг.

Осмелявам се да съм щастлива. Направи го и ти.

Реклама

Пукнатините, които ни правят красиви или за себеобичането като пътешествие

В миналото, в Китай, съществувал древен обичай – когато глинените съдове и вази се чупели, хората слепвали парченцата със злато. И макар да си личало, че посудата била наранена, това не било проблем за тях. Те вярвали, че пукнатините всъщност са красиви и трябвало да се виждат ясно, контрастирайки със златния контур…

Това ми напомня на историята, която искам да ви разкажа днес…

За една жена, чието тяло също има „пукнатини“ и несъвършенства, но въпреки това е красиво…

Виждали сме хиляди снимки с послание „преди/след“ сваляне на килограми. Снимки, разкриващи воля, сила, вдъхновение…

Но има снимки преди и след драстично отслабване с десетки килограми, които показват една голяма история, един нов живот.

Като живота на Саманта Гебал /Samatha Geballe/ – фотограф в Калифорния, която извървява трудния път към възстановяване след оперативно поставяне на гастрален пръстен или иначе казано – стомашен байпас.

Да постигнеш визия и тяло, отговарящо на стереотипите за красота на актуалното време, обаче не е толкова лесно, колкото изглежда. Защото е съпроводено с мисията да възприемеш новото си Аз, онова, с по-малкото килограми, с отпусната кожа, с белезите, със стриите.

И ако не си обичал себе си, когато си бил заклеймен като дебел, няма да се почувстващ такъв и с 50 килограма по-малко…

Такава е житейската философия и светоусещане на Гебал година след интервенцията.

Когато редуцира теглото си, Саманта не получава онова вътрешно удовлетворение, което е очаквала, че ще изпита, когато се види… слаба.

Затова започва да се снима. Сама. Гола. Реална и откровена. С всичките си несъвършенства.

„Не го правех, за да гледам снимките. За да сравнявам разликите отпреди една година и сега. Направих го, за да възприема себе си. Новият човек, в когото се превърнах…“

Наистина е трудно да познаеш собственото си Аз след такава голяма промяна. След подобен физически катарзис, всеки човек би изпитал необходимост да намери своята константа, своя пристан, на който да акустира, за да осъзнае случилото се.

А пристанището на Саманта са станали снимките. Тези реалистични кадри, които доказват, че себеобичането не е спирка, то е пътешествие.

И че това, че не сме точно такива, каквито ни се иска да бъдем, може би е най-великото нещо на този свят.

*Профилът на Саманта Гебал можете да разгледате тук