Едва втора седмица от извънредното положение или т.нар. карантина, а се усеща като поне месец.
В Дания, където живея, детските градини, училища, магазини (различни от хранителни) и офиси затвориха на 9и март, като обаче много хора се карантинираха още преди това, предвид нарастващата опасност от зараза.
Уж до 13и април ще продължи цялото нещо, но кой знае.
Сюрреализъм от Kevin Dowd
Доста се чудех дали да пиша нещо по темата или не, най-вече защото не знам има ли изобщо смисъл и аз да се изказвам, да се обяснявам, да давам ум и разум и т.н.
Разбира се, че няма…
Всеки изживява по различен и личен начин цялата тази ситуация, аз мога да споделя единствено собствените си чувства и мисли. А те са доста объркани и противоречиви…
След като първоначалния страх премина, нахлуха много и различни усещания, всичките породени от бавното осъзнаване, че контролът над живота ми се е изплъзнал.
Плановете за смяна на професионалното поприще, както и заплахата от загубата на сегашната работа, не ми действат никак добре и се улавям как постоянно мисля какви са евентуалните сценарии за развои на събитията в идните месеци.
Радвам се, че прекарвам толкова време с дъщеря ми и имам толкова повече възможности да я гушкам, целувам, слушам как бърбори, как хитрува, как научава нови неща, как расте пред очите ми…
Но от друга страна загубих времето за себе си. Успявам да открадна час-два по време на следобедната ѝ дрямка, а вечер, когато тя заспи, е традиционното време за мен и мъжа ми да бъдем заедно.
Той пък се тормози, че хем е вкъщи с нас, хем не може да ни обърне внимание, тъй като има дори повече работа от преди и е закотвен пред лаптопа.
Изпитвам и яд… Ядосвам се, негодувам, а в монолозите си наум стигам до страшни обвинения към толкова неща и хора поотделно, както и към целия свят и отвъд него.
Това разбира се, са напълно излишни чувства, които тровят съзнанието и пречат на ежедневието. Отделно са изключително първични и елементарни.
Най-лесно е да се ядосаш и да обвиняваш друг, да търсиш виновни…
Хората обаче не сме съвършени и понякога почти съзнателно се оставяме на подобни първични чувства като гняв и страх, защото имаме нужда да “изпуснем парата”. Да избие напрежението и стреса през чувствата, може би и през сълзи, за да ни олекне след това и да се почувстваме някак пречистени.
Все още със страх се замислям какво ще правя, ако плановете ми за годината се провалят. Как ще е най-добре да действам след това, какви ще са щетите? Да продължавам ли упорито по същия план, който съм направила или да създам друг?
Прекалено бурни мисли, прекалено много варианти, още повече неизвестни.
Постепенно стигам до заключението, че ще е най-добре да действам ден за ден и да се фокусирам върху сегашните си задължения и отговорности, както и върху лесно изпълними задачи и планове, които биха ми носили радост и облекчение.
В крайна сметка и това ще мине, както всичко друго, било то добро или лошо. Няма да сме същите след цялото приключение и дълго ще трябва да се справяме с последиците от извънредното положение.
Но пък ще сме преминали (волно-неволно) през едно огромно приключение, страхотно изпитание, което ще ни е обрулило, но закалило доста, както правят всички преминати предизвикателства.
Затова и си повтарям, че трябва да държа фокуса си върху важните неща, а именно – семейството, здравето, щастието ни, а останалото все ще го наредим, няма как иначе.
Vita Morena 