Когато светът се завърти отново

Вижда му се вече края – за Дания периодът на карантина трябва да приключи на 13 април (точно след великденските празници по католическия календар).

Премиерът Мете Фредериксен “потупа” нацията по рамото за общите усилия да се намали разпространението на вируса и заяви, че ако устискаме още две седмици на самоизолация и спазване на предпазните мерки, няма да бъде удължено извънредното положение. Това подейства по-ефикасно от всякакви наредби, заплахи и глоби и хората твърдо се решиха, че няма да проиграят шанса си за постигане на “свобода” и най-вече – здраве.

Разбира се, нека не се разбира, че улиците на Дания са празни. Определено човекопотокът е в пъти по-рехав от преди, но продължихме да правим разходки из паркове и градини, като всеки се стараеше да е на нужното разстояние от другите хора. За тия, които нарушават забраните, има солени глоби, а гражданското съзнание на обществото действа силно като коректив и не си мълчи, като види нарушения. Защото в крайна сметка от нас самите зависи да действаме единно, за да не си усложняваме положението и застрашаваме здравето.

Мислех си обаче как ще изглежда реалността ни, когато най-сетне се завърнем към “старото” ежедневие.

Подозирам, че първо ще завладее еуфорията – всички ще се юрнат да се прегръщат, целуват, ходят по ресторанти, барове, дискотеки, паркове, градинки и какво ли още не. Градският транспорт ще се задръсти от бързащи да идат не просто на работа, а на конкретното си работно място, което сега ще се чувства като истинско забавление. 

Та, казано накратко – хората ще се потопят и опиянят от социални контакти и свобода на движението. 

След това обаче си мисля, че ще настъпи очакван “махмурлук”, а именно – умора от цялото това препускане през всички мечтани за вършене след края на карантината неща. Неминуемо ще дойде и стресът, като осъзнаеш изведнъж колко много работа имаш да вършиш. То може и да не е чак толкова, но на фона на предишните седмици наложен мързел, ще се усеща като планина от задължения.

В някакъв момент ще почнем да се улавяме как с лека меланхолия си мислим за времето, когато беше задължително да си стоиш вкъщи и да не шаваш никъде.

Но човешката природа има тази уникална способност първо да мрънка за едно, искайки друго, а като го получи, да жали за предишното. Това произлиза основно от невъзможността ни да живеем тук и сега, а постоянно мислим за вчера и утре. 

Не мога да спра да си мисля и за все по-бързо нарастващия процент хора, останали безработни или с намалени заплати, за които сегашното положение не се усеща, като принудителна домашна ваканция с четене на книги и гледане на сериали, а кошмарен затвор от мисли “как, по дяволите, ще се справя през идните месеци?”.

Имам много познати, работещи в туристическия бизнес, които с притеснение гледат към идващите месеци, които не вещаят нищо добро за този бранш.

Но няма много какво да се направи, освен да се стараем да се подкрепяме едни други и да сме гъвкави в намирането на нови решения за провалените планове.

Припомнете си: И точно, когато мислехме за второ дете

Каквото и да е, цялата история около коронаворуса дава някои ценни уроци на човечеството, като най-важният ми се струва този, че всички сме свързани.

Ние сме един невероятен жив организъм и решенията на всеки от нас пряко засягат и другите. Като ефекта на пеперудата – тя размахва криле тук, а полъхът им се усеща на другия край на света.

Затова нека по-често си напомняме колко сме важни самите ние, нашите действия, решения и бездействия, защото от тях зависи не само нашата съдба, но и тази на буквално останалия свят.

Прочетете още: Пролет пукна, ние не, ама не точно

 

Реклама

850 ГОДИНИ РОБСТВО!

Текстът е написан от Петър Дончев за Вита Морена и изразява изцяло неговот лично мнение. Всяко цитиране следва задължително да посочва него като автор и Вита Морена като източник

Това е печалната истина за България и за нас, българите.

Статията си „Защо протестите в България са неуспешни„, публикувана на 27 февруари 2019 г. в сп. Вита Морена, завършвам със следните думи:

          „За жалост много български проблеми от онова време са валидни и днес, а думите на френския пътешественик, че ако я караме все така, винаги ще бъдем под нечие робство, са пророчески. Тъжната истина е, че от векове насам, та и до настоящия момент, ние все още сме под робство. Но това е друга една тема, на която, ако е рекъл Господ, имам намерение да се спра в близко бъдеще.“

          Мисля, че моментът да поясня думите си отдавна е дошъл, а проблемът е назрял до болка. България е древна държава, една от най-старите в Европа, а според някои и най-старата. 1338 години са минали от създаването на Първата Българска Държава. България е държава с 1338 годишна история!

          За голямо съжаление, по-голямата част от тях, цели 850 години /или приблизително толкова/ сме под нечие робство.

          Надявам се, че за всички, които са ходили на училище и са внимавали в часовете по история, е излишно да обяснявам подробно за византийското робство и за турското робство, продължили общо близо 700 години!

Искам обаче, да използвам случая и да изразя протеста си срещу опитите турското робство да бъде наричано присъствие, съжителство или по друг неподходящ начин, което е незачитане и дори подигравка със страданията на българите през тези пет века.

Измислени министри и продажни политици се опитват да угодничат някому. По този начин младите хора, последните български поколения, остават с деформирана представа за българската история, а това е опасен прецедент, който не вещае нищо добро за българщината и за жалката ни държавица, която и бездруго е на дъното.

Това, което не успяха да направят чуждите поробителите за много векове – да затрият българския род и той оцеля, са на път да го сторят само за няколко десетилетия шепа продажни „българи“. Те продължават да наричат турското робство с други, омаловажаващи думи, въпреки стотиците свидетелства, останали от онези времена – народни песни, писма и думи на Ботев, Левски, Хаджи Димитър, Раковски и много други, на художествени произведения на български поети и писатели, живели и творили по време на робството. Ще цитирам само един куплет от стихотворението „Хаджи Димитър“ от българската светиня Христо Ботев:

„Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни сърце!“

          Робска земя, казва Ботев! И това е истината! Всички тълкувания и уговорки са излишни. И ненапразно продажниците искат да махнат от учебниците по литература Ботев и Вазов. Пречат им. А на мене така ми се иска Ботев и Левски да бяха живи сега, че да ги видя продажниците каква песен щяха да запеят!

          И понеже стана дума за съвремието, ще продължа мислите си за робството от днешния ден, към миналото. Не вярвам да има някой, който да не вижда, че през последните 30 години сме под тежко колониално робство. Поробителят е Брюксел. Обосновал съм мнението си по този въпрос в статията „10 години преди и след: България в Европейския съюз“, публикувана на 28 декември 2016 година в сп. Вита Морена. Който желае, може да я прочете, а който я е чел, може да си я припомни. Ще добавя само един въпрос.

Как стана така, че могъщата някога България, чиито брегове се миеха от три морета и всички европейски владетели искаха да се сродят с българския цар, се озова на дъното? Как?! На абсолютното дъно по всички показатели? А народът ни спи ли, спи. И нехае!

          Предишните 45 години не се нуждаят от коментар. България е под Съветско робство. В интерес на истината, обаче, то беше доста по-поносимо от Европейското робство. Нямаше ги безкрайните забрани, „регулаторни изисквания“ и директиви, безумната бюрокрация. Освен това България беше ръководна от един мъдър държавник, може би най-успешният от времето на Втората Българска държава. Тодор Живков милееше за народа си и не допусна България да бъде прегазена от съветски ботуши и танкове, участ, която сполетя редица държави от Източния блок. За тези, които са негови съвременници, не е трудно да направят сравнение между неговото управление и безхаберието и крадливостта на сегашните управници. И все пак фактът си е факт – 45 години България е под робството на Москва.

          Така, връщайки се още по-назад във времето, достигаме до един изключително интересен период, – от Освобождението до 1944 г. В началото нещата потръгват добре за младата българска държава и дори се достига до Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. И тъкмо този толкова важен за страната ни акт довежда до доста сериозна криза и тласка събитията в нежелана посока. Държа да подчертая, че това е мое мнение, с което не задължавам никого.

         Русия не е съгласна със Съединението и изтегля от България своите военни инструктори, които подготвят офицери за  българската армия. Сърбия се възползва от ситуацията, предявява териториални претенции и обявява война на България. Младата българска армия, водена от младши офицери и юнкери буквално разгромява Сърбия за броени дни.

          След Съединението Русия упражнява натиск върху княз Александър Първи Български да се оттегли, следва преврат срещу него и в крайна сметка княз Александър е принуден да абдикира. Стига се до скъсване на българо-руските дипломатически отношения, Русия изпраща бойни кораби във Варненския залив и България се оказва сама срещу почти всички Велики сили.

          В тази усложнена обстановка, естествено трябва да бъде избран княз /впоследствие цар/ за освободения престол. ВНС изпраща тричленна делегация, която обикаля европейските столици да търси подходящ кандидат за български владетел.

          Винаги съм се питал, защо е трябвало да си внасяме цар от чужбина. Нима не е имало достоен българин, който да бъде коронясан? Имало е, разбира се, при това не един или двама. Тогава? Чувал съм какви ли не версии като обяснение. Например, че бъдещият цар трябвало да е от знатно потекло, съгласно някакви си неясни канони. Но дори и да е така, тази версия също не издържа, защото в Търново и Арабанаси, а и на други места е имало /има ги дори и днес!/ достатъчно българи със синя кръв – потомци на боляри и владетели от Втората Българска държава. 

          Една от вероятните причини, може би най-значителната, изпратената делегация да обикаля европейските кафенета и да търси цар, е вечният български проблем „кой да води бащина дружина“. Може и да греша, но така мисля. Предполагам, че всички са чували анекдота, че в Ада, при българския казан няма дявол, защото той е на самообслужване. Ако някой успее да си подаде главата навън, останалите българи веднага го дърпат за краката надолу. Анекдотът би трябвало да е смешен, но на мене винаги ми е бил тъжен. И какво следва от това? Че не може да бъде избран българин за цар, защото няма да просъществува дълго. Останалите българи ще бъдат раздирани от завист. Всеки ще си казва „Откъде накъде Иван ще е цар, а не аз?“.

          След редица перипетии, делегацията намира човек за цар, довежда го в България и ВНС го коронясва за княз, а впоследствие и цар на България. Цар Фердинанд. Не мисля, че представител на Кобургите е бил най-добрият избор и това го показват последвалите събития. Наред с две-три положителни прояви, като обявяването на Независимостта на България, Кобургът довежда страната до тежки национални катастрофи, тласка я в безсмислени войни, прави я сателит на Германия и тя участва на нейна страна и в двете Световни войни. Малко или много ние сме роби на Германия, на Кобургите, които сами сме си избрали, но най-вече сме роби на собствения си манталитет и разбирания, заради които си внасяме цар от чужбина.

          И така се събират близо 850 години робство, което продължава и днес.

          Но най-лошото от всичко е прогнозата, това, което ни чака. Пак подчертавам, че това е само мое мнение. За момента най-много брожения има срещу статуквото и „системата, която ни убива“. Простете, но намирам това за бял кахър, много лесен за преодоляване. Достатъчно е да има желание за това. Достатъчно е милионите българи да излязат на улицата с конкретни искания и дори ултиматуми. Гарантирам, че само за няколко часа виновниците и за статуквото, и за системата, ще изчезнат от погледите ни, ще се изпокрият в миши дупки и повече няма да си подадат носа навън. 

А после? Какво ще стане след това?

След това отново ще се сблъскаме с дилемата кой да води бащина дружина. И всичко ще започне отначало. Защото ние ще сме си същите. Защото злобата, завистта, лошотията и омразата са вече вкоренени дълбоко в нас. И ако не направим усилия да променим манталитета си, ние подписваме смъртната присъда на българския род и на българщината въобще. Не след дълго тях просто няма да ги има.

          Защото стара истина е, че злото, което човек сам може да си направи, никой друг не може да му го стори.

          Помислете, братя българи! Положението е много лошо. 

Свободата, знанието, независимостта – истинските ценности на жената

8 март не е овехтял комунистически празник и смисълът му не е в поднасянето на зюмбюл в целофан и целувка по бузата.

Международният ден на жената се отбелязва на днешната дата от началото на 20 век и е пряко свързан с всички дейности по борбата за равнопоставеност и равни права между половете.

Лично аз смятам, че взаимно една на друга жените сме си най-силната подкрепа и най-страшен враг. Ние се съдим взаимно и се отнасяме много по-сурово съм самите себе си, но е крайно време това да се промени.

Има няколко неща, на които ще науча дъщеря си и реших на на днешния 8 март да ги споделя и с останалите дами, както и да ги повторя още веднъж на себе си:

Не си проси любов, не вярвай на голи обещания, не се подценявай!

Не си губи времето с човек, когото не обичаш истински или усещаш, че той не обича теб, само защото “така трябва” или “часовникът тиктака”. Клишето “по-добре сама, отколкото зле придружена” е напълно вярно. Животът е прекалено кратък, за да правиш толкова големи компромиси, като това кой да е мъжът до теб.

Сама не означава самотна! Не се притеснявай да останеш без партньор, защото именно това време на “тишина” и спокойствие в личен план могат да ти помогнат да опознаеш още по-добре себе си и желанията си.

Не се моли да бъдеш обичана и не се задоволявай с “подаяния” на нежност. Когато той ти каже, че не е сигурен дали иска да се обвързва, че не му е сега времето за по-сериозни отношения и всякакви други подобни глупости, събери смелост и прекрати тази връзка.

Не потъвай в черната дупка на “ако аз се постарая повече и му покажа колко го обичам, той ще промени отношението си”.

Не се страхувай, че по-добър от този мъж няма да намериш. Всички мои приятелки, че и аз самата сме страдали от подобен страх в края на всяка връзка – че няма да открием друг такъв мъж. Е, понякога това е най-хубавото!

Не позволявай да се отнасят зле с теб – ако той не те уважава, позволява си да те обижда или злоупотребява с теб и ресурсите ти, го остави в миналото.

И под “ресурси” имам предвид всичко – да очаква от теб да чистиш, переш, готвиш и т.н., защото “това ти е работата” или се разпорежда с личните ти финанси, защото той “знае по-добре” и т.н.

Не се страхувай да бъдеш самостоятелна и не позволявай на никого да ти внушава, че имаш нужда от партньор, за да бъдеш щастлива или животът ти да е пълен. Не, имаш нужда нужда от любов, подкрепа и уважение, които можеш да получиш и от приятелите си.

Мъж в леглото не означава щастие в сърцето.

И не на последно място:

Външният вид и поддръжката са важни, но не се обсебвай. Не може и не трябва животът ти да се върти около маникюр, прическа, мигли, дрехи и обувки. Освен ако не си следващата Коко Шанел, но и тя е мислила повече за практическото, отколкото за преходното.

Инвестирай в себе си – в образованието и в кариерата си. Няма по-важно от независимостта, а знанието и самостоятелната финансова стабилност дават безценна свобода.

Честит Международен ден на жената! Нека повече се ценим и подкрепяме взаимно 🙂

Независимост, свобода, модернизъм – ерата на Карл Лагерфелд приключи

Карл Лагерфлед – един от най-великите дизайнери на 20 и 21 век, приключи земния си път на 85 години. Творецът е издъхнал в болница в Париж след боледуване, за което все още не се съобщават подробности, но има ли изобщо нужда от такива…

Лагерфелд ще се запомни с великите си дела в историята на модата, а и не само – той не се притесняваше да изказва спокойно, но твърдо мнението си, дори, когато то не се харесва на масата.

 

Карл Лагерфелд бе творчески директор на модна къща Chanel в продължение на 36 години и благодарение на него заветът на великата Коко Шанел не потъна във въртопа на времето, а служи и до ден днешен като нарицание за стил, класа и женственост.

Когато Лагерфелд поема Chanel  през 1983 година, модната къща е в тежко състояние след не особено кадърно управление в годините след кончината на Мадам (Коко умира през 1971 г.).

С непоколебимия си дух, работохолизъм и невероятен талант обаче Карл успява да върне Chanel на върха на висшата мода. Той винаги се е придържал плътно към философията на създателката на марката – независимост, свобода, модернизъм.

Лагерфелд затвърди като икони в модата предварително наложените от Коко класики – малката черна рокля, касическото сако „Chanel“, малките чантички с дълга дръжка.

„В живота най-много обичам новото начало“ казва Лагерфелд и аз толкова харесвам тази му философия! Какво друго може да ни дава сили да продължаваме напред в тежките периоди, както и да не се опиваме и изпадаме в мързел от щастието, освен нестихващото желание на човека да се движи напред, да започва нови неща, да се надява и бори за своето свежо начало.

Карл също така е един от най-продуктивните дизайнери – той създава по шест колекции за Chanel на година, а модните програми на марката са сред най-грандиозните събития на планетата.

Друго от качествата на Лагерфелд, които силно харесвам, е неговата библиофилия. Той обожава книги, те присъстват с тонове в домовете му, а през 1999 г. той отваря малка книжарница в 7и район в Париж, посветена на любимите му издания. Не стига това, но той лансира на пазара парфюм с аромат на книжни страници, които се превръща в любим на милиони по света.

Карл Лагерфелд беше ексцентричен, прям, неуморно работещ гений, който отвори огромна празнота в изкуството и модата със смъртта си. Никой обаче не е вечен на този свят и сетният час удря за всеки от нас.

Нека сме горди, че бяхме негови съвременници

Като се знам каква жена съм – тежко им на мъжете…

Ако се бях родила преди 100 години, в момента едва ли щях да пиша този текст, а най-вероятно щях да си играя мирно и покорно на прилежна домакиня…

Щях да си стоя вкъщи, да чистя, да готвя, да гледам децата и да удовлетворявам желанията на скъпоценния ми съпруг.

Ако се бях родила преди 100 години, едва ли щях да мога да пиша и чета, но пък щях да съм блажена невежа – посредствена жена, с интелект, колкото да сметне колко подправки на око да сложи в гозбата, която ври на котлона…

И ако сравня живота си досега, познавайки го толкова до болка добре, с живота, който бих имала преди век, мисля, че

ние, жените, си изгубихме посоката…

За последното столетие жената от обикновена домакиня и детегледачка се превърна още и в основен източник на доходи в семейството, в шофьор, в кралица на красотата, в купувач и създател на дома си, в отличен професионалист в работата си, в супер майка, в перфектен кулинар, във фитнес модел и какво ли още не.

От нещо устойчиво и сигурно еманципацията накара жените да се разклонят в най-всеобхватни направления и създаде онзи мит за свръхжените. Или може би точно ние, жените, си го създадохме сами.

Факт е обаче, че легендата за жената, която може всичко, си витае във въздуха от десетки години и особено през последните десет направо увисва като тежест върху раменете на съвременните представителки на нежния пол.

За справка – през последните 100 години социалната роля на мъжете не се е променила изобщо… И онова до болка познато „да засади дърво и да построи къща“ си битува и се счита за абсолютно достатъчно, за да се наречеш мъж.

Само че днес – честно казано – като знам как живея и какви неща правя, като знам какво си позволявам и какви ги върша, като знам каква домакиня съм и какви умения имам извън домакинството, просто ми идва да кажа само едно

Като се знам каква жена съм – тежко им на мъжете…

Защото онова, което бих нарекла опит и опознаване на противоположния пол, те биха осъдили като леко поведение. Но пък считам, че мъжете със сигурност си го заслужават!

От една страна жените все се опитваме да се усъвършенстваме и да бъдем всичко наведнъж – да сме едновременно красивите, с хубаво лице, с безупречната визия, да се обличаме добре, да работим здраво за целите и мечтите си или в общи линии да сме от онзи тип, който докато си прави упражненията сутрин у дома (и непременно вече имаме плочки и издадено назад стегнато дупе), се набира за лицеви опори с едната ръка и паралелно с другата си играе с децата, бърше пода и праха и простира дрехите! 

Но пък от друга сме наясно, че сме достатъчно независими и самостоятелни и можем да се справим с всички препятствия в ежедневието си. И на практика мъжете не са ни толкова необходими… Можем да бъдем привлечени единствено от силен и ярко доминиращ с излъчването и характера си мъж. А такива все по-трудно се срещат. Има ги, но са рядкост.

Затова го твърдя искрено – повечето мъже са в наистина неизгодна позиция.

Просто защото вече няма какво да ни предложат. И ние го знаем, те също го осъзнават…

Еманципацията става все по-осезаема. Правим се на свръхжени, знаем, че това наистина е така и че можем да постигнем всичко сами. Убедени сме, че можем да сме перфектни във всяко отношение и някак това се получава с неимоверна трудност. Но все пак се случва: ставаме и секси майките, и всеотдайните съпруги и щурите кариеристки – накуп. И въпреки всичко, това не ни удовлетворява… Усещаме, че нещо не е наред.

Защото просто в природата няма съвършенство – има хармония, има баланс, има равновесие между доброто и злото. Но в никакъв цветът не е само един.

Така е и с жените, и с мъжете. Перфектното не съществува. Но има цялост. Необходимост. Едното не може без другото. И обратно…

Като се знам каква жена съм и на какво съм способна, когато обичам един мъж, откровено се чудя дали съществува такъв, който го заслужава…

А като знам какви са мъжете днес – тежко им на жените!