Игри за пораснали деца

Текст на Петър Дончев

Преди много години, когато бях малък, играехме една игра, която се казваше „Стражари и апаши“. Орляк от деца се разделяхме на два отбора. Едните бяха стражари, а другите – апаши.

Правилата бяха прости. Апашите бягаха и се криеха, а стражарите ги преследваха, намираха и арестуваха.

Лесна, но много забавна и весела игра. Детски глъч огласяше улиците до късно вечерта. Родителите ни бяха абсолютно спокойни. Нищо лошо не можеше да ни се случи, освен някой от нас да падне и да си обели коляното. Но юнак без рана бива ли?

Днешните деца не играят тази игра, вероятно не са и чували за нея. Те въобще не играят на улицата. Не играят с други деца. Те са прекалено много заети да блъскат незнайно какво с палци по телефоните си. Не че не търсят разнообразие, търсят го – понякога сядат и пред компютрите си.

За разлика от тях, обаче, техните родители, баби и дядовци играят една игра, много наподобяваща на „Стражари и апаши“. Разделили са се на два враждуващи лагера – русофили и русофоби и непримиримо воюват в социалните мрежи. И враждата изглежда да е на живот и смърт. Добре, че е само пред компютрите, защото ако бяха лице в лице, сигурно щеше да има много трупове.

Светът загива, България загива, а те си играйкат на Тръмп и Путин, на Путин и Обама. Да се чуди човек, свършиха ли им се другите проблеми, та са се хванали гуша за гуша на такава тема? Добре, че не всички българи участват в тази игра, защото иначе Апокалипсисът по нашите земи отдавна да е настъпил.

Има и нещо, което особено много ме впечатлява. Отношението към неутралните хора, които не участват в тези игри. Когато разберат, че някой не е русофил, веднага го обявяват за русофоб. Или за кравар. Обратно, когато разберат, че някой не е русофоб, веднага го провъзгласяват за русофил, ватник, рубладжия… На хората като мене, които не се интересуваме от никой от двата враждуващи лагера, не ни се дава никаква възможност за мирно съвместно съществуване. Веднага биваме подлагани на кръстосан огън и от двете страни. 

Струва ми се, обаче, че русофилите са малко по-нетолерантни към другия отбор в играта. Казват ФАЩ /вместо САЩ/ и се чувстват горди победители над противниците. Но това е нищо, пред случая, за който искам да разкажа. Парадоксален! Преди години във форума на един сайт се подвизаваше пенсиониран офицер. Болен русофил. Беше от Североизточна България и както много други провинциалисти ненавиждаше София. Мечтаеше Столицата на България да бъде разрушена и изравнена със земята. Но не от когото и да е, а непременно от руска ядрена ракета.

Заслепен на тема могъществото на руското оръжие, българският офицер забравяше, че се клел във вярност пред трибагреника и искаше чужда ракета да удари Родината! А не си даваше сметка, че ако ядрена ракета удари България, твърде съмнително е, че той ще оцелее. Но Русия, армията ѝ, оръжията ѝ, Путин, той поставяше дори над своя живот! Чудесен пример за младите българи!

Нека бъда пределно ясен: аз също тача и уважавам Русия, но не заради Путин, той ми е безразличен. Но не мога да се начудя, защо русофилството се изчерпва с Путин и руското оръжие?! Никой не обелва нито дума за красотата на руския език, за изключителните постижения на руския народ в науката, спорта, културата.

Никой дори не споменава Шаляпин /бас номер едно в света за първата половина на 20 век/, Анна Нетребко /сопран номер едно за началото на 21 век/, Мая Плисецка, Галина Уланова, Владимир Василиев, Леонид Коган, Давид Ойстрах, Виктория Муллова, Чайковски, Рахманинов, Шостакович, Свиридов, Мусоргски, Бородин, Римски-Корсаков, Прокофиев, Глинка, Скрябин, Глазунов, Рубинщайн, Балакирев, Хренников, Кабалевски, Светослав Рьорих, Иван Шишкин,  Толстой, Достоевски, Гогол, Тургенев, Шолохов, Паустовски, Иля Еренбург, Иля Репин, Пушкин, Лермонтов, Есенин, Александър Блок, Менделеев, Ломоносов… Списъкът може да бъде продължаван безкрайно. Опасявам се обаче, че някои от русофилите дори не са чували много от тези имена. На тях им стига Путин, понякога и Сталин, за да преливат от любов към Русия.

Същото важи с голяма сила и вецеславещите Тръмп или Обама. Никой от тях не се сеща да спомене някой от великите американски дейци на науката и културата. Но за това – друг път…

Реклама

„Императрица Мария Фьодоровна“ – Роман за майката на последния руски цар

София Фредерика Дагмар фон Шлезвиг-Холщайн-Зондербург-Глюксбург е принцеса, дъщеря на датския принц Кристиан и на принцеса Луизе. Но не като принцесите в приказките или поне не като онези, дето живеят в разкошни дворци и спят в легла с балдахин.

Малката Дагмар, която наричат галено Мини, и нейните четирима братя и една сестра играят с децата на улицата, майка им кърпи скъсаните им чорапки и наставя умалелите дрешки. Защото принц Кристиан е обеднял благородник, макар и роднина на краля на Дания.

Но идва годината 1853-та и преобръща живота на шестгодишната Мини.

Empty perspective wood plank table top with abstract bokeh light

Empty perspective wood plank table top with abstract bokeh light background,Mock up for montage of your product

Датският крал Фредерик, останал бездетен, обявява баща ѝ за свой наследник на престола и семейството получава изведнъж кралския дворец и кралските богатства, и кралските почести. Но и кралските задължения и тегоби.

Свикнали да бягат волно по поляните, Дагмар и нейната сестра Александра трябва да спазват дворцов протокол. След 10 години – за двете момичета и техните братя години на обучение в кралски маниери и поведение – крал Фредерик умира и баща им Кристиан сяда на трона на Дания.

И се заема не само с управлението на държавата, но и със сватосването на шестте си деца. В името на държавата!

Мария Фьодоровна

Александра става съпруга на английския престолонаследник, когото е виждала веднъж, а след смъртта на кралица Виктория – кралица на Британската империя. Най-големият му син става крал на Гърция под името Георгиос. И така нататък, и така нататък…

Така че днес династичната линия Глюксбург присъства не само в генеалогията на датските, но и на шведските, норвежките, английските  крале, а Кристиан е наречен „дядото на Европа“.

Дагмар не остава настрана от въжделенията за сродяване на баща си. За неин съпруг е спазарен руският престолонаследник Николай. За разлика от сестра си обаче, Дагмар се влюбва от пръв поглед в бъдещия си мъж – елегантен, внимателен и поетичен, ерудиран. Николай също е увлечен в нежната, дребна девойка, любителка на поезията.

Следва най-щастливият период в живота на момичето – годежът, радостната суматоха около предстоящата сватба… Но съдбата не е на нейна страна – неочаквано младият мъж умира, заклевайки я на смъртния си одър да се омъжи за брат му Александър, който ще заеме мястото на престолонаследника на Русия.

Александър е пълната противоположност на Николай – едър като мечок, мълчалив и навъсен, обличащ се като мужик. Обучаван и възпитаван не в дипломацията, необходима на един бъдещ император, а във военни науки и дисциплина. Въпреки дълбоката болка, въпреки липсата на всякакво привличане Дагмар изпълнява дълга си – нали така е била възпитавана години наред.

Санкт Петербург я посреща с невижданите си богатства, пищни дворци и салони, с балове до зори. Русия става нейна втора родина, родина по сърце. А Александър – Саша – разкрива своята нежна душевност, скрита зад грубата външност, своята вярност, надеждност и дълбока любов.

Неусетно Дагмар – приела православното име Мария Фьодоровна, започва да му отвръща с обич.

Ала безгрижният период на престолонаследничеството свършва бързо – старият император е убит и двамата млади, Саша и Мини, трябва да станат император Александър III и императрица Мария Фьодоровна с всички произхождащи от това ангажименти и тежки решения.

Защото времената в Русия са неспокойни, размирни и изискват тежки решения. А на хоризонта дебне война…

Кристофър Гортнър

За автора
Кристофър Гортнър се е утвърдил като едно от най-разпознаваемите имена в жанра исторически роман с читатели в повече от 25 държави и над половин милион продадени екземпляра. Но преди да стигне до писателското поприще, прекарва дълги години първо в модния бизнес, а после в държавния здравен сектор. Любовта към писането винаги е била в природата му – завършва магистърска степен с литература, а когато книгите му постигат международен успех, се отдава изцяло на тях.  

      За работата си Гортнър споделя: „Независимо дали пресъздавам живота на легендарна жена от историята, или фикционалната драма на шпионин от времето на Тюдорите, за мен писането на историческа белетристика е вълнуващо пътешествие в неизвестността. Винаги има тайна, която трябва да се разкрие иззад портрета, загадка за изследване в рамките на легендата, скрита мотивация под факта.

Пиша историческа белетристика по същата причина, по която я чета: защото жадувам за емоцията от миналото. Надявам се да ви хареса да четете книгите ми толкова, колкото аз обичам да ги пиша.“

Вики Одинцова – моделът, който увисна от 300-метров небостъргач

Руската манекенка Вики Одинцова безспорно има много последователи в Инстаграм, но славата ѝ не се дължи единствено на красотата и секси формите ѝ…

Вместо да позира с оскъдно облекло по дубайските плажове и да събира мъжките погледи, моделът е избрала в последната си фотосесия да ускорява пулса на почитателите си с извънредно рискови, почти самоубийствени фотоси, граничещи с лудост.

В последните години набира скорост манията да се правят снимки на опасни за живота места. Обикновено това са селфита, когато обектът се заснема сам, но за съжаления немалка част от тези фотоси са били фатални за моделите.

22-годишната Вики публикува страховитите сцени в началото на февруари и оттогава не спира да набира последователи в социалната мрежа. Разбира се, не всички са във възторг от „подвига” ѝ, други директно я критикуват за безумната ѝ постъпка, но има и откровено доволни фенове, запленени от сексапил и ужас, събрани в едно.

И тъй като думите в случая са излишни, предлагаме ви да видите с очите си смразяващите кръвта кадри. На тях Вики е без обезопасителни средства, а животът ѝ виси на ръката на млад мъж, с когото си партнират в каскадите.

Не си мислете обаче, че полицията в Дубай толерира подобни безумия. Все пак Одинцова е била призована в полицейския участък да подпише документ, че повече няма да се подлага на подобни застрашаващи живота и безопасността ѝ действия.

Предупреждаваме, че кадрите не са подходящи за хора със слаби нерви…

Архитектът на тортите

Мари е 21-годишна студентка по архитектура. Първо е учила в Москва, а след това специализира в Париж.

Някъде из дългите години на обучение и чертаене на арки, Мари започва да прави торти. Не какви да са торти обаче, е истинско произведение на сладкарското изкуство и архитектурата. Всичко, научено на лекции, тя започва да прилага при приготвянето на сладкишите и резултатът е впечатляващ!

Това, с което най-много ми харесаха нейните торти, е колко различни са от „модата“ в сладкишите в момента. Разгледайте ги и вие и ще се убедите, че е така.

Можете да научите и видите повече за Мари в сайта ѝ тук, както и в нейния Инстаграм тук.