Неудачницата (разказ)

     Автор: Петър Дончев

56-и километър.

     Автобусът гълташе километрите. Ема седеше до прозореца и гледаше километричните камъни. Изгаряше от нетърпение да пристигне час по-скоро в малкото крайморско градче. Имаше предчувствие, че там най-сетне ще ѝ се случи нещо различно от всичко досега. Изпрати децата на село при майка си, взе си годишната отпуска и ангажира стая в градчето. 

      Автобусът летеше по магистралата към морето, а мислите ѝ летяха назад, към последните седмици и месеци. Продължаваше да се среща с трите си приятелки всеки четвъртък след работа. Това беше близо двадесетгодишна традиция. Четирите бяха съученички от училище и още тогава бяха неразделни. Срещите им се превръщаха в празник за тях. Говореха за книги, филми, театър, опера, концерти, писатели и художници. Всяка споделяше какво е чула, чела или гледала през седмицата и го препоръчваше на останалите.

     Но през последните месеци нещата доста се промениха. Все повече говореха за секс и мъже, а Ема не участваше в тези разговори. Веднъж ги попита няма ли пак да си приказват както преди за изкуство, но ѝ отговориха, че след тридесет години темите им ще бъдат само за писатели, художници и композитори, а сега са във възрастта на любовта и е в реда на нещата да си говорят за секс и мъже. Приятелките наближаваха четиридесетте, всички бяха омъжени, имаха и деца.

     78-и километър.

     – Ти няма ли да разкажеш нещо? – попитаха я веднъж. – Мълчиш като риба. Или още си вярна на Тони…

     Антон беше съпругът ѝ, също техен съученик. Залюбиха се още в гимназията и щом завършиха се ожениха. Той беше единственият мъж в живота ѝ. Дори и с пръст не беше докосвала някой друг. А приятелките ѝ се хвалеха с похожденията си. Всяка имаше най-малко по един, двама, а понякога и по трима нови любовници всяка седмица. Разказваха си пикантни подробности, от които Ема се изчервяваше и навеждаше глава. А покрай ушите ѝ се вихреха дискусии за това дали размерът има значение.

     124-и километър.

      – Емилио, ще ти хване мухъл оная работа – каза веднъж едната, а друга допълни. – То май и паяжина ще завъдиш там.

     – Ами да, както Тони го няма вече две години и няма да се връща още една – захили се третата, – нищо чудно и паяци да ти се завъдят на….

     Дружен смях заглуши последната дума. 

     Тони беше заминал в дълга командировка в Южна Америка и много ѝ липсваше.

     – Да не мислиш, че той прощава на бразилките? Каквито са знойни… А ти си стой като първа будала. Не ти ли тежи вече въздържанието? Или си пееш песничката „Хей ръчички, хей ги две“? – питаха я приятелките ѝ, заливайки се от смях.

     А Ема се изчервяваше още повече и гузно навеждаше глава. Затова сега чакаше с нетърпение да пристигне на морето. Без да осъзнава това, искаше да докаже нещо и на себе си, и на приятелките си.

     Автобусът пристигна на свечеряване. Ема се настани в квартирата, взе освежителен душ, облече чисто бельо и хубава рокля и тръгна на нощен живот. Бързо откри нощно заведение и влезе в него. Седна на една маса и си поръча ликьор. Никога не беше дори близвала алкохол и сега още първата глътка я замая. Разгледа танцуващите на дансинга и премести погледа си към бара. На висок стол седеше млад мъж, вероятно около тридесет годишен, широкоплещест и здрав като бик. „Като младо биче е“, помисли си Ема и отпи отново. Само след минута Бичето седна без покана при нея и втренчено я загледа. 

     „Боже мили, той ме харесва! Чувате ли, приятелки, харесват ме!“ Добре, че беше седнала, защото краката ѝ омекнаха и ако беше права, сигурно щеше да падне.

     – Имаш ли квартира или да отидем на плажа? – попита той.

     – Защо ще ходим посред нощ на плажа?

     – За да те изчукам. Нали затова си дошла?

     „Той ли е ясновидец или на мене много ми личи?“ – помисли си тя.

     След няколко минути влязоха в стаята и той веднага започна да се съблича. Ема извади от чантичката си презерватив и му го подаде. Беше купила няколко от София преди да тръгне. Колко срам бра тогава! За презервативите се грижеше Тони и на нея ѝ беше за първи път. Избра една отдалечена аптека в краен квартал и дълго обикаля отвън, докато се убеди, че вътре няма други клиенти. Когато поиска презервативи, се задъха и се изчерви, като да вършеше престъпление.

     Ема посегна да загаси лампата, но Бичето я спря. Обичал да го прави на светло. Тя умираше от срам, че трябва да се съблича гола на светло. Накрая легна без да се съблича, вдигна роклята си върху главата и разтвори крака. Той я облада грубо и без никаква любовна игра и вместо удоволствие, тя изпита болка, но стискаше зъби. Слава Богу, че той свърши бързо. И едва тогава разбра, че не си е сложил презерватива.

     – Ама ти свърши в мене! – изохка тя.

     – Да. И какво?

     – Но не беше си сложил презерватива!

     – Не ги обичам тези гумички и никога не ги слагам.

     – Ами ако забременея?!

     – Това си е твой проблем. Не съм те карал да лягаш насила. 

     – Аз се казвам Ема – каза тя и откри главата си. – А ти как се казваш?

     – Няма значение. Защо питаш?

     – Няма ли да се запознаем?

     – Ха, ти много рано се сети да се запознаваш! Не, няма да се запознаваме. И без друго никога повече няма да се видим.

     – Как така… – почти проплака Ема.

     – Руснаците имат една поговорка. Ще ти я кажа на български, за да я разбереш по-добре: „Чукането не е повод за запознанство“.

     Той обу панталона и облече ризата си.

     – Поне ми кажи дали ме харесваш…

     – Какво значение има? За мене ти си само една бройка.

     – Каква бройка, какви ги говориш?

     – Бройка. Ще те запиша в дневника си под номер 74.

     – Какво значи 74?

     – Значи, че ти си седемдесет и четвъртата, която съм изчукал това лято.

     Ема онемя и инстинктивно прикри голотата си. Вече с ръка на дръжката на вратата той каза:

     -Но понеже съм добър човек, ще отговоря на въпроса ти. Не, не ми харесваш – и миг преди да излезе, добави. – Според мене ти си една неудачница.

     Едва когато остана сама, Ема осъзна напълно какво ѝ се беше случило и изтръпна от ужас. Ами ако наистина е забременяла?! А Тони го няма… Май ще ѝ се наложи да абортира, но изпитваше див ужас от болка.    

     Няколко седмици по-късно гинекологът приключи прегледа и каза:

     -Поздравления, Вие сте бременна, госпожо.

     Думите му бяха като шамар за Ема.

     -Това беше добрата новина. Но има и една лоша… – добави докторът и се позапъна. – Мисля, че трябва да отидете при специалист по кожни болести. Опасявам се, че някой Ви е лепнал една много неприятна венерическа болест.

Още от Петър Дончев:

A Ш А

По телефона

Пратерът и среднощната истроия на една разбита мечта

Сегедински гулаш

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори…

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60…

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на…

Шаро

Разказ на Петър Дончев

          Случката, която искам да ви разкажа докосна сърцето ми и ме разтърси силно. За себе си мисля, че съм корав човек и едва ли една история, която при други обстоятелства бих нарекъл мелодраматична, неоснователно разбира се, може да ми въздейства толкова силно.

Бил съм войник, граничар, в годините, когато на границата се стреляше, куршуми са пищяли покрай ушите ми, лежал съм неподвижен по осем часа в преспи сняг в засада, на учения съм изминавал по тридесет километра за пет часа с тридесет килограма на гърба, изпивал съм с пресъхнали устни последните капки вода в отпечатък от волско копито.

Родителите ми не са ме пазили от тежки житейски ситуации, за което съм им бил много благодарен, тъй като съм навлязъл в живота добре подготвен и закален.

     Може би тъкмо затова така силно ми въздейства тази история.

     Всеки ден, след работа, се прибирах вкъщи по околовръстния път. Изминавах малко повече километри, но за сметка на това пристигах двойно по-бързо, тъй като избягвах задръстванията в часа пик. И този летен ден не направих изключение, само се отбих до будката и си купих току що излезлия вечерен вестник.

Утре предстоеше важен мач на националния отбор по футбол и нямах търпение да науча последните новини за състава на отбора. След туй излязох на околовръстния път и спрях колата под дървото на банкета.

В горещия, късен следобед сянката на огромната му корона беше божия благодат. На двадесетина метра по-нататък има автобусна спирка. Тъкмо отворих вестника и започнаха да прииждат пътници, които чакаха под сянката около колата ми. Дойде и мъж, който водеше на повод неголямо куче. „Сигурно се казва Шаро“, помислих си. Беше симпатично, със смешно клепнали уши и веднага ми хареса. Нямах представа каква порода е, не зная много за кучетата.

     Дойде автобуса, хората се придвижиха да се качват, а мъжът се наведе, откачи каишката от нашийника, даде на Шаро да подуши пръчка, която държеше в другата си ръка, силно я хвърли в изгорялата трева зад дървото, после бързо се качи в автобуса. В този миг кучето намери пръчката и се обърна, за да види как стопанинът му се качва. Изтича, пусна пръчката за миг, после отново я захапа и хукна след тръгващия автобус. Захвърлих вестника и потеглих и аз, за да видя какво ще стане.

Автобусът не се движеше бързо, сигурно с не повече от тридесет километра в час, но за малкия Шаро това беше голяма скорост. На първата спирка той го настигна и легна на банкета. Дишаше тежко, сигурно много се измори. После пак захапа пръчката и отново подгони автобуса.

     Изведнъж се досетих – Шаро беше обречен да стане едно от стотиците бездомни кучета с нашийници, изоставени от стопаните си. Не можех да ги укорявам. Бяхме преживели тежка криза, липсваха основни хранителни продукти, магазините бяха празни, рафтовете в супермаркетите пустееха и беше цяло събитие, ако човек успее да намери един хляб за семейството си. И разбира се, предпочиташе да нахрани децата си, а не домашните любимци.

     Автобусът зави надясно и тръгна по маршрута си през града. Редуваха се спирка след спирка, а Шаро все така тичаше подир него. Тръгнах и аз след тях. Сърцето ми се късаше, буца бе застанала на гърлото ми, като гледах как малкото кученце тичаше с последни сили. На всяка спирка то почиваше по няколко секунди, после отново хукваше. Стопанинът му така и не слизаше, но беше застанал на задното стъкло и гледаше.

     И така назря решението ми да взема Шаро и да го направя мое куче. Само че това едва ли можеше да стане в този момент, той щеше да се съпротивлява, може би дори щеше да хапе, затова, че някой иска да го откъсне от стопанина му. Такава любов, такава преданост и вярност човек трудно можеше да си представи!

     Автобусът стигна до крайната си спирка и започна да се връща по обратния път. Километрите се трупаха и аз се чудех как малкото същество все още издържа и сърчицето му не беше се пръснало. Докато в един момент и стопанинът му не издържа, на поредната спирка скочи от автобуса и се втурна назад. След миг човекът държеше в обятията си Шаро. Приседна на бордюра и го задуши в прегръдките си, а Шаро пусна пръчката в скута му и започна да ближе лицето му.

     Човекът плачеше, по моето лице също се стичаха сълзи, а Шаро ни гледаше с умните си кафяви очи и сякаш казваше: „Защо плачете, бе хора? Ето, аз съм тук, всичко е наред и ние сме отново заедно!“

Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като…

За завистта към мъжете

Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до…

Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане.  Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които…

Как се осмисля, приема и преживява една трагедия?

Вчера беше неделя, любимият ми ден от седмицата. Имахме хубав ден, посветен на палачинки, пазаруване, домашна работа, игри с децата. Очаквах времето, в което малките ще са вече по леглата, че да се отпуснем с мъжа ми на дивана в хола и да си изберем хубав филм за гледане. Вечерта обаче не се разви така…

Да си търсиш работа не е особено весело занимание…

На 35 години съм, имам две деца, един съпруг, над 10 години работен опит, преминала съм през какви ли не периоди и съм се справяла с какви ли не изпитания, но все още ми става угнетено и криво, като получа отказ за работа… Онези проклети имейли, които много учтиво ти благодарят за проявения интерес към…

Посрещаме Джулая с 3-дневен фестивал и вечеря с НУЛЕВ отпадък на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Фестивалът ще приложи редица мерки за опазване на локацията – почистване на плажа 25 юни, лекции и дискусии с експерти еколози, разделно събиране на отпадъци и информация за опазване на…

„Ставай, мами, да идеш за хляб“

Преди време, когато разбра, че по света се продава предварително нарязан хляб, баба ми беше особено впечатлена и периодично напяваше: “Ето, на Запад дори хляба не ти дават да си нарежеш, уредени държави! А тука…

А тука – Пловдив средата на 90-те, ме пращаха до малко павилионче в близкия парк, откъдето да купя “по-препечен” хляб. Много беше важно да съм на щрек и да не позволя да ми дадат недоопечен, защото вярвате или не, в онези години често магазинерите пробутваха застоялата и не толкова добра стока на децата.

Така веднъж се случи да се прибера вкъщи с вчерашен вестник “Труд”. Баба ми настоя да отида обратно и да поискам днешен. Продавачката бе особено възмутена и се оправда с това, че не съм била уточнила от кой точно ден искам вестник. Жалко, че не се сетих да ѝ поискам утрешния “Труд” и да приключа спора.

Въпреки тези премеждия, в града беше по-лесно. За мен трудностите с пазаруването започваха на вилата – там прекарвах лятната ваканция.

Казвам “вила”, защото беше точно това – къща с не голям двор, засят с овошки, където бабите ми си “почиваха” от града през летните месеци.

Там вятърът свиреше в боровете, слънцето напичаше плочките на двора, аз хапвах праскови, четях книги от задължителната литература за училище и честно казано скучаех. Чаках да стане следобед, за да гледам “Спасители на плажа” и “Брейкър Хай” и да си мисля дали и на мен ще ми се случват такива приключения, като стана голяма.

glenn-carstens-peters-112923-unsplash

Приключения обаче имах и тогава, просто не го осъзнавах.

Главно мое задължение бе да слизам до селото, за да купя хляб.

Разбирате ли, виждането на баба ми за вилна къща включваше повече гора и гледки към балкана, отколкото съседски курник и комшии от вси страни. Затова и къщата, която купи, се намираше в края на селото. Селяните обичаха да казват, че живеем “на върха”. Реално до истинския връх имаше няколко километра планински преход, а до нашата обител се стигаше след 10 минути изкачване на лек баир, но кой ли обръща внимание на подробностите.

Та, отделени на нашия връх трябваше да се подсигурим да не останем без запаси. Затова аз два пъти в седмицата слизах до селото да купувам хляб.

Тук идва специфичната уловка. Хлябът се поръчваше предварително и през ден го караха от близкия град – Първомай. Тоест, нямаше ежедневно пресен хляб. Всеки желаещ заявяваше от сега колко точно хляб иска, а намръщената магазинерка вписваше в мазна тетрадка името на човека и исканата бройка. В селската реалност обаче бъдещето е несигурно и ако не отидеш навреме, като нищо ще останеш без хляб.

Това метафизично явление се дължеше на тривиалния факт, че била и намусена, магазинерката с приятелско намигване ще даде на леля Гица – сестра на комшията на вуйчо ѝ от другата страна на реката, три хляба вместо записания един. Защото на леля Гица ще ѝ идват на гости внуците, а и се е наредила сред първите на опашката.
Та, който има намерение да се успива до 9-10 часа и да разчита, че заявените от преди два хляба ще го чакат, накацани от мухи в магазина, е голям оптимист и ще яде за обяд и вечеря ювка.

Така аз, въпреки че съм в лятна ваканция, трябва да стана рано, да закуся филия с масло, чаша мляко с какао и с платнена торбичка под ръка да сляза до селото и да се наредя на опашката за хляб. Задължително беше да не забравя да запиша за петък два хляба и разбира се, да поискам по-изпечен, ако може.

Друго предизвикателство бе да не изгубя някъде хелбните купони – хартийки с крехко качество и размери на пощенска марка. Да, случваше се да платим с купони, които имахме от комшийката баба Петра, която пък разполагаше с тях, защото преди един живот време със съпруга ѝ си дали земите на ТКЗС-то.

Демокрацията си е демокрация, модернизацията също, но измачкани купони за хляб с печат на тях бяха покупателна единица в нашето (а предполагам и в други) село до преди двайсетина години.

Преди също толкова време торбите от плат за многократна употреба бяха типичен бабешки атрибут. Често ушити вкъщи от стар плат и различни цветове, те се носеха ежедневно, прилежно сгънати в дамската чанта или натъпкани в джоба на палтото. После дойдоха найлоновите торбички и дълбокото убеждение, че са една от белите лястовици на развитите “западни” общества. Платнените торби вече служеха, за да събират всички найлонови, които се складираха и ползваха отново по няколко пъти. Точно както се миеха и пазеха кофичките от киселото мляко, безцеремонни изместили стъклените буркани, които ако не ги счупиш по пътя за магазина, се връщаха като амбалаж.

А сега се чудим как да се отървем от найлона и с удоволствие си носим платнена торба за покупките, а за нарязания предварително хляб отдавна осъзнахме, че не може да се мери като вкус с ръчно направения.

florencia-viadana-723345-unsplash

Доколкото чувам от баба ми обаче в селото продължават да се “записват” за разни неща – половинка кайма “от хубавата”, прясна риба, бака сирене и други подобни. Не заради друго, а защото хората са малко и магазинерите не си позволяват лукса на изобилието, който да ги доведе до изхвърляне на непродадена стока. А иначе пак всички стават рано – не за да се редят на опашка, а защото са свикнали, а и “да почна работата рано, че да я приключа навреме”.

Никой не се успива на село, пък дори и да му казва вила и да ходи само за лятото. Жалко, че отдавна съм приключила с летните ваканции и списъците задължителна литература и до къщата в края на селото стигам все по-рядко. Сякаш е кацнала не “на върха”, а в друга вселена. Но ароматът и вкусът на селския хляб усещам и сега.

Един славянин разказва за Америка

Валеше непрекъснато вече от няколко дни. И то какъв дъжд! Тропически – беше казал някой. Реката започна да приижда. Отначало беше само неспокойна, после стана буйна и накрая заплашителна.

Точно това, от което се страхуваха най-много, стана късно през нощта. Всички спяха дълбок сън, само момчето от пета барака беше долепило ухо до малкия си транзистор и слушаше нещо. Тогава тревожно заудря камбана, някой изтича край бараките и закрещя:

         – Ставайте, водата скъсала насипа!

Мъжете наскачаха, за секунди се облякоха и се  втурнаха към вратата. Само момчето седеше, унесено в това, което слушаше.

         – Ти какво, покана ли чакаш? – стресна го гласът на бригадира.  – Или не чу какво е станало?

 А Милан, огромен, грубоват работник процеди:

         – Остави го тоя… Все се питам какво търси тук…

С това той изрази общото мненеие. И наистина, никой не можеше да каже какво търси това бледо, слабовато момче между тези мъже. И никой не знаеше как е попаднало то на обекта.

Сякаш водовъртежът на живота го беше грабнал и захвърлил тук, както вълните изхвърлят на брега никому ненужни останки от разбития кораб. Поне работата му да беше свястна. А то току ще го видиш да стърчи като кол и да зяпа по облаците и птичките. Затова никой не го обичаше и нямаше приятели между работниците.

Нито той тях разбираше, нито те него. Ако захване да разговаря с някого или за еди-кой си поет от миналия век, ще вземе да говори, или друга някоя щуротия ще измисли.

Долу, край разкъсания насип се бяха събрали всички и с ужас гледаха как бясната вода изтича като огромна черна лента. Наоколо безпомощни се въртяха два булдозера, но дори и машините изглеждаха безсилни. Тогава хората разбраха, че водата може да разкъса целия насип, да се спусне надолу и да помете току-що започнатия строеж на язовирната стена и стръвно се нахвърлиха върху стихията. С кирки, с лопати – кой с каквото може.

В този миг съвсем нелепо зазвуча някаква музика. Ни в клин, ни в ръкав – музика. Момчето стоеше с лопата в ръце и изглежда все още недоумяваше какво точно трябва да прави с нея, а на гърдите му висеше транзисторът, пуснат до край.

Електрически ток сякаш премина през мъжете и един от тях, изнервен от напрежението не издържа и изкрещя:

         – Да махнете тази свирня, че…

Момчето се стресна и заби лопатата в калната земя, а бригадирът каза:

         – Или махни веднага тази дяволия, или още сега си обирай крушите от тук! Не те ли е срам? Хората на живот и смърт се борят, а ти чоплиш с лопатата като с клечка за зъби…

Момчето премигна виновно и започна бързо-бързо да се оправдава, а тънкият му глас трепереше:

         – Ама майсторе, какво лошо има? Това е симфония номер пет* „Из Новия свят” от Дворжак… любимата ми… цяла година не съм я слушал…

         И като не срещна от никъде съчувствие, а само ненавистни погледи, гласът му стана писклив и почти проплака:

         – Ама не ви ли е интересно, бе хора, как един славянин разказва за Америка…

Милан, който в това време работеше за трима, пристъпи тежко и заплашително и басовият му глас яростно изръмжа:

         – Ще ти дам аз на тебе един Дворжак, ще ти дам един номер пет, дрисльо такъв!

И огромната му като лопата ръка се протегна, сграбчи малкия транзистор и със силно движение скъса ремъка, с който беше окачен на врата на момчето. После замахна и го запрати към реката. Само че транзисторът не падна във водата, а в тъмното, където насипът все още издържаше бесния напор, на самия му връх. Музиката, сякаш напук, прозвуча още по-силно – насмешливо и подигравателно.

И от това напрежението достигна крайна степен, стана толкова силно, че можеше да убие всеки, попаднал в обсега му.

Момчето изкрещя нещо неразбираемо и се втурна нататък, но огромната ръка на Милан го настигна, сграбчи го за рамото и го хвърли назад в калта. После сякаш побесня и се изкачи по насипа, викайки:

         – Аз тази адска кутийка ще ѝ… вдън земята ще я натикам…

Тежкият му крак се издигна и ботушът му се стовари върху транзистора. Дворжаковата симфония извиси глас предсмъртно и замря, а бакелитът жално изхрущя.

Напрежението моментално спадна, но преди още хората да се нахвърлят отново върху стихията, кракът на Милан се подхлъзна по насипа, той загуби равновесие и падна във водата. Бързото течение веднага го отнесе надолу по реката. След миг само силуетът му се изгуби в мрака, останаха само отчаяните му викове за помощ, после и те заглъхнаха.

Хората изтръпнаха. Всички се сетиха, че Милан никога не идваше на вира да се къпе, защото не знаеше да плува, пък и да знаеше, трудно е човек да се бори с такава мастилено-черна вряща вода. Краката на тези силни, грубовати мъже се наляха с олово и никой не можа да помръдне. Настана гробна тишина, в която и бучащата стихия сякаш приглъхна, дори булдозерите замлъкнаха и в тази тишина оловото в краката натежа още повече. Неочаквано заваля силен дъжд и само плющящите капки нарушиха тишината.

Съвсем слабо, като от дън земята отново се чуха виковете на Милан за помощ.

И тогава някаква фигура се надигна от калта, светкавично се стрелна и разкъса групата на стълпилите се като стадо работници. Бързата фигура стремглаво се изкачи по насипа, изтича по него и изчезна в тъмнината. Виковете за помощ се зачуха отново и съвсем глухо. После нещо цамбурна във водата и плющящите капки дъжд възтържествуваха пак над тишината.

Оловото изведнъж изтече от краката, хората се втурнаха нататък и след минута една петролна лампа освети момчето. С едната си ръка то здраво стискаше едно едро тяло, а пръстите на другата отчаяно се бяха вкопчили в пръстта на брега.

         – Аз държа… държа… – гласът му беше хрипкав. – Държа… издърпайте го…

Случката беше веднага забравена, защото битката продължи с нов устрем. Милан, който се свести от уплахата, грабна една лопата и заяви

         – Мокър от дъжд не се бои!

Момчето също взе лопатата си. Тогава бригадирът му каза:

         – Ти, моето момче, може да настинеш. Иди горе, изсуши се, стой на топло.

Но момчето загадъчно се усмихна и също каза:

– Мокър от дъжд не се бои.

И ако беше светло, щяха да видят, че усмивката не слезе цяла нощ от устните му.

Призори човекът победи.

Обитателите на барака номер пет се прибраха изтощени, но щастливи и доволни от себе си. Набързо се поизчистиха от калта и си легнаха.

Само Милан, мрачен и мълчалив, се преоблече, надяна коженото си яке и излезе. Никой нищо не го попита, защото знаеха – мрачен ли е Милан, не се изпречвай на пътя му. Чуха как отвън изрева моторът му, скрит на сушина под един навес до бараката, спогледаха се и заспаха.

Събудиха се към обяд, станаха и отидоха на работа. Милан го нямаше между тях, но никой не спомена за него.

Привечер, когато хората се връщаха по стръмното към бараката, дочуха, че отвътре звучи някаква музика. Вдигнаха глави, музиката им се стори някак позната и много близка. А момчето, което вървеше накрая, развълнувано забърза напред.

Отвориха вратата и видяха Милан – седнал до масата, подпрял главата си с ръка и унесено слуша. А на масата имаше съвсем новичък грамофон и една голяма плоча се въртеше на него.

Милан се сепна, видя ги, изправи се и някак виновно каза:

         – Аз бях… в София… по работа…

И като видя, че всички погледи са насочени към грамофона, се усмихна смутено и кимна с глава:

         – А това… такованка… е симфония номер пет от Дворжак…

Въздъхна тежко и добави:

         – Един славянин разказва за Америка…

Автор: Петър Дончев

***

Бележка от автора:

Разказът съм писал малко след „По телефона„, вероятно през 1959 г. След няколко години ми се обадиха от БНР с предложение да напиша по него радиопиеса, която бе поставена и излъчена в ефира многократно, а към средата на седемдесетте години години получи приза за най-добра радиопиеса на Тридесетилетието. Оригиналното заглавие на разказа е „Дворжакова симфония“, но тъй като вече съм публикувал във Вита Морена статия със същото заглавие (виж тук – „Дворжакова симфония„), променям заглавието на „Един славянин разказва за Америка“.

И нека не учудва никого, че симфонията е номер пет, така беше по старата номерация, а по днешната е номер девет.

В средата на седемдесетте години „Дворжакова симфония“ получи приза за най-добра радиопиеса на Тридесетилетието.“

Може ли село без идиот? Историята на Мунчо Втори

Един разказ, предоставен ни от Петър Дончев. Всяко последващо цитиране или публикуване трябва да посочва името му като автор и Вита Морена като източник.

Не е на добре туй нещо! – рече чорбаджи Хаджията, след като кравата на дядо Манолчо усмърти Киро Лудото.

Миналата неделя, след литургията, Киро, който беше луд, ама много луд, рекъл да издои кравата на дядо Манолчо откъм рогата. Но кравата, види се, не била съгласна с такова нещо и яростно размахала рога.

След час време Киро Лудото се споминал от загуба на кръв.

-Не е на добре туй нещо! – рече селският първенец чорбаджи Хаджията. – Хич село без луд бива ли?!

Селяните, занесли му новината, мълчаха и слушаха внимателно мъдрите слова.

– Лудият е като талисман на селото – поучително вдигна пръст чорбаджията. – Сега, като си нямаме луд вече, може и нещо лошо да ни сполети.

Хората си тръгнаха със свити сърца. Тачеха и слушаха го, че само добро бяха виждали от него. Пък и умен беше и богат. И на Божи гроб на поклонение беше ходил. Старият чорбаджия, баща му, също беше посетил Божи гроб и се беше сдобил с титлата хаджия. Хаджи Иван. Запален по хаджилъка и ревностен християнин, той разказваше с часове какво е видял и научил в Йерусалим. Как ние, българите, сме имали там параклис преди седем века, как още по времето на цар Симеон Велики сме имали там български манастир, а по-късно и голяма църква.

Когато се роди първият му син – сегашният чорбаджия, попът  попита как ще го кръсти.

-Хаджи – отвърна хаджи Иван.
Попът зяпна от изненада и предпазливо рече:
-Че то туй не е име, а титла…ѝ
-Отче! – остро го прекъсна хаджи Иван и заплашително вдигна косматата си вежда. – Ще кръстя сина си както аз искам!

На отчето не му се влизаше в спор с чорбаджията, който беше църковен настоятел и отрочето беше записано в кръщелното с името Хаджи. По този начин пълното му име беше Хаджи Хаджиев Иванов. След години, когато баща му се пресели при Господа, младият Хаджи пое чорбаджилъка, а когато свърши Балканската война пое към Божи гроб. Сдоби се и той с титлата хаджия, която задължително се казваше и пишеше пред името.

По този начин той се именуваше вече хаджи Хаджи Хаджиев Иванов. Но селяните, отдаващи му дължимото уважение, държаха и на титлата „чорбаджи“, която според мнозина беше не по-малко важна. Като сложеха и нея пред името, ставаше чорбаджи хаджи Хаджи Хаджиев Иванов.

Но всички го наричаха чорбаджи хаджията или хаджи чорбаджията, според това кой какво намираше за по-важно – да си чорбаджия или хаджия. Вечер в кръчмата, след втората ракия избухваха нескончаеми спорове. Хаджия е по-важно и затова трябва да е напред, казваха едните. Другите твърдяха, че всеки може да е хаджия, но не всеки чорбаджия. Първите избухваха в смях: „Че като е толкова лесно, станете и вий хаджии, де! Ракията не можете да си платите, на Божи гроб ще ми ходите! То туй пари струва!“

Селяните постепенно видяха, че животът си тече и без луд и нищо лошо не се случва. Поуспокоиха се, но някакво неясно и тревожно очакване продължаваше да ги мъчи.

Една сутрин в Горната махала се появи странен млад мъж, висок и с криво тяло. Вървеше към мегдана, поклащайки се като пиян. Но най-странно беше лицето му – криво и застинало в такава гримаса, че от близо доста страшничко изглеждаше. Хората надничаха през оградите, но никой не се осмеляваше да се изпречи на пътя на непознатия. Като отминеше, излизаха и го следваха отдалече. Мълвата бързо изпревари непознатия и когато стигна мегдана, пътя му препречи кмета, придружен от селския стражар.

-Вий, ваша милост, не сте тукашен – строго рече кмета.
-Тц – отвърна непознатият.
-А какво ви води насам?

Непознатият се запъна и от напрежение почервеня като варен рак, а лицето му се изкриви още повече. Накрая устата му се отпуши и избълва неща несвързани и нечувани:

– Аз…хъхъ хъ…ехаааа…. бръ бръ…ухаааааа….хаууууу….ахууууу – ръкомахаше и се кривеше той.

От напрежение от устата му излезе пяна, пръски слюнка се разхвърчаха наоколо. Кметът отстъпи две крачки назад, а стражарят стисна пушката по-силно.

Множеството, следвало непознатия и направило полукръг на безопасно разстояние, не забелязваше страховитата му физиономия, но виждаше смешното кривене и чуваше несвързаните звуци и избухна в смях. Непознатият се обърна, видя смеещите се и също започна гръмко да се смее.

-Боже, този е луд! – каза кметът и се прекръсти.

„Луд…луд…луд…“ се понесе между хората. В този момент се приближи чорбаджията, за да види какво се е случило.

-Виж, чорбаджи Хаджи, Господ ни изпрати луд! – посрещнаха го викове.
Чорбаджията отиде при непознатия и всички млъкнаха. Огледа го внимателно и запита:
-Как се казваш?
Непознатият мълчеше.
-Нямаш ли си име?
– Тц – напъна се и понечи да обяснява.
– Спокойно, спокойно – каза чорбаджията и се обърна към селяните – Не може да говори и се мъчи, затова се криви. Иначе е съвсем безопасен. Ще се казва Мунчо.

Чорбаджията беше чел „Под Игото“ от Вазов. Освен че притежаваше безкрайни ниви, гори, ливади и стотици глави добитък, беше и горд притежател на много книги. Сигурно над тридесет. Държеше ги в красив обкован с медни орнаменти сандък, покриваше ги с везана покривка, заключваше сандъка и скриваше ключа на тайно място.

– Защо не ги наредиш на лавица? – беше го попитал даскалът. – Добре е книгите да се виждат.
– За да не се прашат – отвърна той. – Прахта съсипва книгите.

Даскалът вдигна рамене и нищо не каза.

Всяка сряда след сутрешното кафе чорбаджията имаше ритуал. Отключваше сандъка със скъпоценните си книги, изваждаше ги една по една и бавно и старателно ги забърсваше от прахта със специален мек памучен парцал. Това занимание продължаваше до към обяд. Най-последна забърсваше книгата, която четеше в момента, после я разтваряше и прочиташе две-три страници, преди да заключи отново сандъка.

Така полека-лека, неусетно, чорбаджи хаджи Хаджи Хаджиев Иванов беше изчел половината книги.

Мунчо заживя в селото, все едно че цял живот беше живял в него. Постелиха му сламеник в една изоставена стара къща, всички се надпреварваха да го хранят и поят.

След няколко дни даскалът отиде при чорбаджията и рече:

– Ще прощаваш, чорбаджи Хаджи, ама лудият не може да се казва Мунчо.
– Защо да не може?
– Защото това си е живо плагиатство от Иван Вазов.
– Какво е? – не разбра чорбаджията.
– Плагиатство.

Чорбаджията пак не разбра, но схвана, че е нещо нередно и попита:

-Добре, какво предлагаш?
– Ами нека да се казва Мунчо Втори.
– Тъй да бъде! Добре звучи.

Мунчо Втори не беше нито луд, нито идиот, а бавно развиващ се. Умът му бе като на малко дете. Освен това беше лишен от дар слово. Както правилно забеляза чорбаджията и лицето и тялото му се бяха изкривили от усилие да говори. Почти всичко, което казваха хората разбираше, но той самият беше научил само три думи: тц, аз и ахъ, дума, с която изразяваше съгласие.

За сметка на умственото развитие Мунчо Втори беше дарен с Крали Марковска сила. Един ден, стрина Савка, чийто мъж отдавна беше заминал на гурбет, го помоли да й разцепи два дънера, че дървата ѝ се посвършваха. Мунчо Втори взе един огромен чепат дънер, сложи го на дръвника, грабна брадвата и замахна. Брадвата заседна по средата и нито напред, нито назад. Ядоса се не на шега, вдигна брадвата с все дънера, който сигурно тежеше колкото един овен и със страшна сила го стовари върху дръвника. Дънерът се разцепи, от дръвника отхвръкнаха отломки, а Мунчо Втори остана само със сапа в ръце. Погледна стрина Савка, която гледаше отдалече и започна виновно да хленчи:

– Аууу! Тюх, тюх, тюх…Аууу….
– Какво стана? – стрина Савка дойде да огледа пораженията. – Беля ли? Нищо, случва се…

Но като видя желязната част на брадвата, потрошена на четири парчета, се вцепени. После събра парчетата, отнесе ги на Цеко ковача и му разказа какво се е случило. Цеко дълго разглежда парчетата, настави ги, за да се убеди, че са от една брадва, чеса се навсякъде където не го сърби и накрая попита:

-И това с един удар е станало, казваш? – стрина Савка потвърди. – Че то на мене, с инструменти ще ми трябва бая време…а той с голи ръце…Господи…- и се прекръсти.

Мунчо Втори се оказа ревностен християнин. Не пропускаше църковните служби, неделните литургии, сватби и кръщенета. Пък и на селяните им харесваше да го виждат край себе си – ей тъй, за кадем. Веднъж, след неделната литургия попът каза:

– Мунчо Втори е божия душица. Всички да го тачите и да му помагате! – и нареди да му сложат стол до лявата стена на църквата, току до олтара.

Така че на богослуженията той седеше редом с най-първите хора на селото – чорбаджи Хаджи, кмета и даскала и беше горд от оказаната му чест.

Макар и бавно развиващ се, Мунчо Втори беше доста суетен.

Веднъж, съвсем случайно, чу даскалът да се обръща към попа с „Ваше преподобие“. Не знаеше какво означава това, но видя доволната усмивка на попа и разбра, че е нещо хубаво. Прииска му се и той да се обърне към светия отец със същите слова и да блесне пред всички. Трябваше да се научи да ги казва!

Скри се на едно усамотено място и най-напред наум повтори няколко пъти чутото. След което започна да пробва на глас: „В…вввв….а…..“ На втория ден вече свободно казваше „ваше“ и го повтаряше непрекъснато, за да не го забрави. И тъкмо да започне да се учи да казва и следващата дума и се оказа, че я е забравил. Разрида се като малко дете.

Като се поуспокои, се сети какво трябва да направи – да чуе казаното още веднъж. Започна да следва попа като сянка, но чуваше само „отче“ и „дедо попе“ – тъй му казваше простият народ. Един ден щастието му се усмихна и той видя на мегдана дядо поп. С него бяха и селските първенци – чорбаджията, кмета и даскала. Четиримата стояха в кръг и  оживено разговаряха за нещо. Мунчо Втори бавно се приближи и за да не буди подозрение, се престори, че се шляе без работа. „Ваше преподобие“, тъкмо казваше кметът.

Преподобие! Това беше думата! Пре-по-до-бие…Повтори я много пъти, за да не я забрави. После се скри на своето тайно място и започна да се учи да я казва.

След многодневен упорит труд, към края на седмицата, вече свободно казваше: „Ваше преподобие“ – без да се напъва, без да се криви, без пяна на устата. Беше щастлив и горд, нощем сънуваше как пред цялото село той казва на попа „Ваше преподобие“. Селяните го гледат завистливо, че знае такива думи, първенците кимат одобрително, попът се разтапя от удоволствие.

Не му се отдаваше засега удобен случай да блесне, но той търпеливо чакаше своя  звезден миг. Неусетно и без да го съзнава беше понапреднал в умственото си развитие. Дори се научи да казва да и не, вместо ахъ и тц.

Един ден, през пролетта, Мунчо Втори мина покрай училището. Беше топло, прозорците бяха отворени и се чуваше гласът на даскала, който учеше децата на четмо и писмо. Приближи и се заслуша. Не разбра твърде много от това, което говореше даскалът, не знаеше и какво точно правят в училището. Беше чувал само, че там децата се учат на разни хубави неща.

И изведнъж, обзет от непреодолимо ученолюбие, Мунчо Втори се втурна в училището и нахлу в класната стая. Децата, възпитани да стават, когато влезе по-възрастен, скочиха на крака. Мунчо Втори им се ухили и им помаха приятелски с ръка.

– Седнете, ученици! – каза даскалът и попита. – Какво те води насам?
– Ъъъъъ…..Аз……ъъъъъъ….их!

Мунчо Втори се запъна, после обясни с жестове. Първо посочи себе си, после едно  свободно място на втория чин.

– Искаш да станеш ученик ли?
– Да! Да!
– Съжалявам, но това сега не може да стане – рече даскалът. – Първо трябва да се научиш да говориш. Сигурен съм, че ще проговориш. А след това ще те науча да четеш и пишеш. Обещавам ти!

От този ден Мунчо Втори редовно сядаше под отворените прозорци на класната стая и слушаше уроците. Започна да разбира доста неща.

Един път чу как ученик попита от къде са се взели хората на земята. Щото дядо поп бил рекъл, че от ребро били направени. Как тъй от ребро ще станат хора?

Даскалът се поколеба за миг, после рече:

– Това не влиза в учебния материал, Гошко. Но като виждам колко си ученолюбив, ще ти кажа. Остани след часовете и ще ти обясня.

На Мунчо Втори също му беше интересно да разбере как са станали хората и реши да изчака края на часовете.

Даскалът често говореше на децата за неща извън учебния материал. Знаеше много, четеше много, а и беше високообразован – завършил околийската прогимназия. Говореше се, че бил изкарал и два класа в областната гимназия, но мнозина смятаха че това е само слух.

След часовете Мунчо Втори с интерес слушаше как даскалът обясняваше на Гошко, че животът на земята е започнал във водата, после животните излезли на земята и започнали да се развиват и да растат. После се появили човекободобните маймуни. Те в началото живеели по дърветата, после слезли на земята. Именно от човекоподобна маймуна са произлезли хората.

Мунчо Втори слушаше със затаен дъх. Значи от човекоподобна маймуна са се образували хората! Това непременно трябваше да го запомни и да се научи да го казва! Престана да слуша даскала и десетки пъти повтори на ум „човекоподобна маймуна“. Мисълта, че ще блесне пред цялото село с нови знания го опияни. После се сети, че не знае какво значи човекоподобна маймуна. За ваше преподобие знаеше – това беше попа. Но човекоподобна маймуна? Най-първо беше човеко, значи ставаше дума за някакъв човек. Но маймуна? Не знаеше какво е това и реши да пита даскала.

Когато излезе от училището, Мунчо Втори го пресрещна и го спря.

– Какво има пак? Нали ти обещах да те уча, като проговориш…
– Ааааа….ъъъъъъ…. Аз….мммм…..му, му….- мъчеше се да каже маймуна, но за жалост не успяваше. – Муууу…муна. Муна!… Му-на…

Даскалът обаче го разбра по друг начин – че се мъчи да си каже името и рече:

– Да, разбрах те, не се мъчи повече!
И добави бавно и отчетливо.
– Това си ти – Мун-чо! Ти си… Мунчо Втори!  – потупа го по рамото и отмина.

Мунчо Втори не мръдна повече от час, сякаш беше залепнал за земята. Разкритието, което му направи даскалът го удиви. Значи той беше онова тайнствено нещо, от което са станали хората! Тъй рече даскалът: „Това си ти – Мунчо!“

Почувства се важен и много голям. Колкото баира отсреща.

А главата му щеше да се пръсне от мисли. „Значи всички са станали от мене – цялото село…Аууууу! Ами чорбаджията?! И той. Ами даскала и кмета? И те…А дали знаят? Даскалът знае, нали той ми каза…Ами попа? Ауууууу и той!“ Тук вече Мунчо Втори не издържа, насъбраната енергия се отприщи и той хукна около училището, като на всяка обиколка повтаряше по веднаж на ум „Човекоподобна маймуна“. След като се налудува достатъчно, се отправи към тайното си място и започна да срича: „Чччч…чо чо чов…“ Този път му вървеше добре и бързо стигна до „Човекоподоб“. И засече. Забрави какво беше нататък. Нещо познато му се струваше, но все не му идваше на ум. След малко се плесна по челото, сети се и изстреля думата отведнъж:

– Човекоподобие! – повтори многократно – Човекоподобие, човекоподобие….

А за маймуна въобще забрави.

Следващата неделя литургията започна както обикновено. Миряните бяха в пълен състав, а Мунчо Втори унесен слушаше песнопенията. След литургията попът обикновено четеше откъси от светото писание, а после питаше дали някой има въпроси. Този път Мунчо Втори не слушаше какво се чете, а беше потънал в сладки мечти как ще каже на попа „Ваше преподобие“ и ще се извиси високо, високо. По-високо и от даскала. И от чорбаджията. И от кмета. „Ваше преподобие“. Само да намери сгоден случай.

И той, случаят, сам му се представи.

Попът беше свършил четенето и Мунчо Втори се сепна, защото чу името си.

-Така ли е, Мунчо Втори?

Не знаеше какво трябва да е така, не беше чул, но бързо скочи на крака. Усети как всички погледи се насочиха към него и сърцето му лудо задумка.

Сега или никога! „Да, ваше преподобие!“, повтори си на ум. Беше ударил неговият час. Шумно пое въздух, отвори уста и бавно и предпазливо, но достатъчно силно, за да чуят всички, каза:

-Да…Да ваше…- и спря.

Спря, защото дочу тихи възклицания – хората бяха изненадани, че Мунчо Втори говори. Самият дядо поп беше вдигнал вежди и го гледаше учуден.

Смути се от толкова много внимание и пое шумно въздух. Бързо се съвзе – нали беше чакал толкова дълго този миг! Пое още веднаж въздух и бързо и уверено каза:

-Да, ваше човекоподобие!

Отдъхна си и се наду като пуяк от гордост. Сега кметът и чорбаджията ще дойдат и ще му стиснат ръката, даскалът ще го извика още от утре в училището, а дядо поп ще се разтопи от удоволствие.

Но дядо поп не само не се разтопи, ами пребледня, смръщи вежди и изцъкли очи, сякаш ще мре.

Мунчо Втори дори не беше разбрал какво е казал. В църквата стана толкова тихо, все едно, че беше празна. Обърна се да види къде са хората. Всички бяха навели глави и запушили устата с ръце, за да потиснат напушилия ги смях.

Пръв не издържа дядо Манолчо. Отпусна ръце и захихика, сякаш кон цвилеше. След него не издържа и кметът и се заля от гръмогласен смях, после даскала, чорбаджията… Селяните, като видяха първенците, дадоха и те воля на смеха си.

Настъпи такова всенародно веселие, че повече от половин час смехът кънтеше в църквата, куполът поемаше звука и го усилваше. Дори грамадната църковна камбана започна да жужи. Баирът отразяваше ехото, то се понасяше надолу по дерето и се чуваше като заплашително бучене.

От съседното село изпратиха съгледвач на кон да разбере какво става.

Две недели църквата стоя заключена. Дядо поп залиня, като да беше болен и се пропи. Нощем пееше пиянски песни и мощният му глас кънтеше из селото. На сутринта на чешмата момите и булките клюкарстваха на ухо:

– Снощи Негово човекоподобие пак се натряскал като свиня…

И се заливаха от смях.

Селяните, щом срещнеха Мунчо Втори, също започваха да се смеят неудържимо, припомняйки си думите му в църквата. Поздравяваха го приветливо и всички го потупваха по рамото. А вечер в кръчмата, след втората ракия, започваха нескончаеми коментари на случката и дружен мъжки смях огласяше мегдана.

Неочаквано, рано сутринта на третата неделя, църковната камбана заби и призова миряните на литургия. Набързо облякоха най-новите си дрехи и на тълпи се понесоха  към църквата. Прекръстваха се, влизайки и смирено заемаха местата си. Когато всички влезнаха, попът излезе от олтара и започна: „Блааагословен Бог нааааш…“ и всички се прекръстиха. В този момент попът видя Мунчо Втори, спря да пее, посочи го с пръст и изсъска:

-Ти, ти, ти…сатана….

Мунчо Втори се обърна назад да види къде е сатаната, но не можа да го забележи. А попът беззвучно зарида и жално запя „Душата ми е рана кървяща“. Забрави думите и подхвана „Черней горо, черней сестро, двама да чернеем…“ В църквата настана голяма суматоха, всички започнаха да се кръстят, а няколко баби дори избягаха навън, сякаш рогатият ги беше подгонил.

-Побърка се отчето! – рече чорбаджи хаджи Хаджи Хаджиев Иванов. – Съвсем се е побъркал.
-Да, полудял е – потвърди кметът.
„Полудял…полудял…полудял“ се понесе между селяните.

След тази случка всички гледаха на Мунчо Втори със смесени чувства. От една страна съзнаваха, че на него дължаха това, че останаха без поп. Да оставим литургиите – нямаше кой панихида да извърши, да не говорим за кръщене, сватба, опело…Но от друга страна, щом видеха Мунчо Втори си спомняха случката и ги обземаше неудържим смях.

Но, всяко чудо за три дни. Кметът написа писмо на Митрополита, в което го молеше да им проводи друг свещеник и животът си потече по старому – бавно и спокойно.

Докато една сутрин селото не беше разтърсено от нова случка с Мунчово участие.

Живееше в селото една старица – баба Яна. Никой не знаеше възрастта ѝ. Откакто се помнеха хората, тя все тъй си изглеждаше. Вечната баба. Висока, слаба и съвсем леко прегърбена, но много пъргава, баба Яна притежаваше извънмерна грозота. Набръчкана и съсухрена, в лицето мязаше на мекица. Носът и беше дълъг, закривен като клюн на хищна птица и завършваше с три огромни космати брадавици. Под носа имаше мустаци – големи и остри като свинска четина. Последните ѝ два зъба се бяха изкривили навън и стърчаха като глигански…не, невъзможно беше да се опише подобна грозота, тя трябваше да се види. Но който беше я видял, нощи наред не можеше да заспи от страх.

Затова всички я наричаха баба Яга. Разправяха хората, че която кокошка я види преставала да носи. Но когато преди години две булки пометнаха от страх, само като я зърнали, работата стана сериозна. Селяните се видяха в чудо и кметът се нагърби с тежка мисия. Отиде у баба Яга. Бутна смело портата, защото знаеше, че няма куче – отдавна беше избягало от страх. Бабата го посрещна на прага на къщата. Кметът пребледня, свали си каскета и започна да го мачка. После набра малко кураж и рече:

-Виж какво, Яно, не мога да ти забраня, но хората ги е страх от тебе…Ще те моля да излизаш колкото се може по-рядко… – от вълнение кметът скъса каскета си. – Ще вземе да стане някоя беля, от страх да те утрепят с камъни, че после…

Баба Яга нищо не каза, само го стрелна с жълтите си очи и кметът побърза да си тръгне.

Синът ѝ, който живееше в града, се нагърби от време на време да ѝ носи това, от което имаше нужда, тъй че баба Яга почти не излизаше вече. А когато това се случеше, момчетиите отдалече я замеряха с камъни и дюдюкаха:

-Ууууууу!  Вещица, вещица!  Уууууу!

Но щом баба Яга се обърнеше към тях, си счупваха краката да бягат.

Та в злощастната сутрин баба Яга излезе от къщи рано и бързо тръгна към бакалницата. Беше ѝ се свършила солта и отиде да си вземе. Изплашеният до смърт бакалин ѝ подаде пакета, тя го грабна, излезе и бързо си тръгна.

-То каквото има да става си става! – мъдро беше рекъл на селяните чорбаджи хаджията на следващия ден.

Мунчо Втори беше тръгнал към мегдана и тъкмо минаваше покрай бакалницата. На самия ъгъл се сблъска с баба Яга. Острият ѝ нос с брадавиците се заби в гърлото му и той отскочи от болка назад. Видя чудовището, което го беше нападнало и изрева от страх.

Такъв рев селото не беше чувало, сякаш десет лъва изреваха едновременно. Устата на Мунчо Втори моментално се запени, лицето му стана по-криво и страшно от всякога, той протегна напред ръце и захъхка като котка, която се брани от куче.

През дългия си живот баба Яга не беше виждала по-страшна гледка и на свой ред се разпищя от страх. Замери Мунчо Втори с кесията със солта, тя се разкъса на гърдите му. Побелял като призрак, той стана още по-страшен и баба Яга се разкрещя:

-Таласъъъъъм! Помощ, убиха ме! Таласъъъъм!

Настана една олелия, стражарят, който беше на пост пред кметството се събуди от дрямката и както беше седнал на пейката зареди пушката и гръмна за всеки случай. Разлаяха се кучета, кокошките се разкудкудякаха. Мъжете грабнаха вили и лопати, кой каквото имаше под ръка и хукнаха да спасяват селото от таласъма. Но като наближиха и видяха двете чудовища, пищящи, хъхкащи и ревящи едно срещу друго, захвърлиха лопатите и се пръснаха като пилци. Залостиха портите си и повече не посмяха да си покажат носа навън.

Баба Яга и Мунчо Втори покрещяха така още малко един срещу друг, след това, изплашени до смърт, хукнаха да бягат. Само че, за зла участ, хукнаха в една посока.

Тичаха рамо до рамо и всеки мислеше, че другият го гони.

Неистов рев и пронизителен писък огласяха селото. Мунчо Втори набра преднина, но не смееше да се обърне. Чак като навлезе в Долната махала погледна през рамо и видя, че макар изостанала малко, баба Яга продължава да го гони.

Повече не се обърна. Цял ден бяга през поляни, гори и дерета, но не смееше да погледне назад. Чуваше своите стъпки, мислеше, че чудовището още го гони и бягаше с удвоени сили. Привечер видя пред себе си къщи. Беше се поизморил и когато навлезе в селото, тръгна ходом. Чак тогава се осмели да се обърне.

Никой не го гонеше.

Селяните надничаха през оградите, но нито един не се осмели да се изпречи на пътя на страшния непознат.

Мунчо Втори необезпокояван се отправи към мегдана.

На другия ден, в предишното Мунчово село, се посъвзеха от уплахата. Баба Яга се беше скрила вкъщи, а Мунчо Втори беше изчезнал.

Животът потече постарому. Вечер в кръчмата, след втората ракия избухваха спорове – кой се е уплашил повече, баба Яга или Мунчо Втори. В крайна сметка надделя мнението, че Мунчо Втори се е изплашил повече, щом е изчезнал от селото.

Никой не съжаляваше особено за липсата му.

-В едно село един луд стига! – мъдро рече хаджи чорбаджията.

А и Мунчо Втори беше оставил достоен заместник – поп Мунчо Трети.

В кварталната градинка

Разказът е предоставен от своя автор – Петър Дончев, за публикуване във Вита Морена. 

– Хайде на гоненица!

Двете момиченца скачат от пейката в ляво от моята и започват да се изпитват коя първа ще гони.
Внимателно сгъвам пенсионерския си седмичник и го пъхам в джоба на сакото. Всеки ден с нетърпение чакам да дойде ред на тази игра, струва ми се, че тя ме подмладява, връща ме десетлетия назад.

След мнутка кварталната градинка еква от смеха и виковете на гонещите се деца.

– Деси, не се отдалечавайте много! – дава наставление майка й. – Да сте ни пред очите винаги!
– Добре, мами…

Поглеждам часовника си. Двайсетина минути забавление ми е гарантирано – толкова обикновено продължава гоненицата. Те тичат само по алеята, на която са нашите пейки, тъй че мога да проследя цялата игра, без да изпусна нищо.

Толкова са мънички, откъде тази енергия, Боже…

Срещу пейката на децата е пейката на майките. Вече ги познавам така добре, че без да ги гледам, мога да кажа какво прави всяка от тях в момента.

photo-1458134580443-fbb0743304eb

Най-отсам седи Люлеещата майка. Тя държи дръжката на количката и непрекъснато я поклаща. Никога не спира, защото това просто е невъзможно. Един път преди няколко дни спря за миг, за да извади носната си кърпа, но малкото в количката нададе такъв писък, че спящият наблизо в пожълтялата трева помияр се сепна, подви опашка и панически хукна да бяга.
До Люлеещата майка седи майката на Деси. След нея е Кърмещата майка. Нарекох я така, защото отрочето ѝ е непрекъснато на гърдата, дори когато спи. Ако се опита да го дръпне, то жално започва да плаче.

– Ох, изморих се, стига толкова на гоненица!
– И аз се изморих.

Двете деца сядат на пейката и се захващат с куклите.

Последна е Мълчаливата майка. Количката с бебето ѝ е до нея, но тя не го люлее. Не си спомням досега, толкова дни вече, да е обелила и една дума.

Петата, майката на другото момиченце е винаги права, с лице към останалите и е центъра на компанията. Димящата майка. Не спира да говори, а цигарата никога не слиза от устата ѝ.

Това е нашето малко градинско общество.

Сутрин чакам октомврийското слънце да понапече, затова отивам в градинката чак към 10 часа, когато майките са вече там. Подпирайки се на бастуна, бавно минавам покрай тях.

photo-1478793469868-a3136a177f02

– Добро утро! – поздравявам и с два пръста повдигам периферята на сламената си шапка.
– Добро утро, добро утро… – в нестроен хор отговарят майките.

Отпускам се тежко на моята пейка.

– Здравей, дядо! – изчуруликват децата от съседната пейка.
– Здравейте! – отвръщам. – Как са днес моите малки приятелки?
– Добре. А ти как си, добре ли си?

Колко са мили… Кимам утвърдително.  Добре съм, щом и днес съм в градинката и се радвам на слънцето…

После вадя от джоба си две ментови бонбончета и им ги подавам. Те благодарят и ги налапват. Заричам се, като получа пенсия, да им купя по едно малко шоколадче.

– Деси, казахте ли мерси? – попита първия път майка ѝ.
– Не, мами, казахме „благодаря“.

Не издържах и прихнах да се смея, след мене се разсмяха шумно и майките. А дечицата мигаха и не можеха да проумеят на какво толкова се смеят големите.

– Не ми се играе на кукли вече!
– И на мене.

Двете момиченца сядат едно до друго, нацупват се и започват да си клатят краката. Скучаят.
Понечвам да ги поканя да играем на „Дай бабо огънче“, но бързо се отказвам – ще ми се смеят – това е игра за бебета, а те са големи, на по четири години вече. Колко време са скучали не зная, защото изглежда съм позадрямал, погален от нежните лъчи на есенното слънце.

– Сетих се! – вика Деси. Отърсвам се от дрямката и наострям уши, за да чуя каква ще е следващата игра. – Хайде да играем на майка и дете!
– Добре, да играем! Пу, аз съм майката!
– Е, няма пък!… – недоволства Деси, но бързо се подчинява на правилата, приятелката й първа си е заплюла ролята. – Добре, но после аз съм майката!

За първи път ще играят на тази игра и не зная защо ролята на майката е предпочитана,  но се надявам да разбера.

photo-1441205400075-68a01d4c5108

– Така… Аз съм на пазар, а ти си играеш у дома – нарежда детето-майка.

Детето-дете веднага се захаща с куклата си, а другото се отдалечава на няколко крачки. После, превивайки се под тежестта на въобржаема торба спира пред въображаема врата и пъха въображаем ключ в несъществуваща ключалка.

Възхитен съм от пантомимата – какви актьори са децата!

– Отключ, отключ. Отвоооор!

Детето-майка влиза в стаята, оставя торбата и веднага започва да вика:

– Виж какво си направила пак!
– Какво?
– Разхвърляла си цялата къща!
– Не съм, мамо, само с куклата си играя.
– Млък! Да не си посмяла да ми отговаряш! – в очите на детето-майка присветват зли пламъчета.- Нали виждам колко е разхвърляно!

И започва да събира въображаеми разхвърляни предмети.

– Друг път да не правиш така!
– Как правя, мамо?
– Така…Така както аз казвам… – детето-майка се обърква и от това се разярява още повече. Втрещих се. Не можех да повярвам, че това е същото усмихнато и приветливо дете. – Ама ти май си търсиш боя?!

И докато успея да мигна, зашлеви шамар на детето-дете. То ревна с пълен глас, макар че шамарът никак не беше силен, но навярно така изискваше ролята.

Сърцето ми лудо задумка, помислих, че децата ще се сбият и понечих да стана и да ги разтърва, но за зла участ бастунът ми падна. В този миг майката на Деси също скочи да спасява рожбата си, но Димящата майка, която и без друго беше права, изпревари всички. С два скока се озова на полесражението и крясна на дъщеря си:

– Какви ги вършиш? Защо биеш детето?!

Момиченцето гледаше гузно, разбрало, че е преиграло.

– Казвай, защо я биеш?!
– Не съм я била…
– Млък! Нали видях всичко! Казвай, защо…

И съвсем неочаквано Деси, която до този момент мълчеше, я прекъсна:

– Не ме е била, лельо, ние просто си играехме…

Димящата майка се стъписа за миг, после отново се развика:

– Какви са тези лоши игри, дето се биете?
– Не са лоши, мамо, ние…
– Не ми отговаряй, май си търсиш боя!

Димящата майка премести димящата цигара в лявата си ръка и… пляс! Шамарът беше толкова силен, че детето залитна, но пейката зад него го задържа и то седна. Не заплака, но очите му се напълниха със сълзи. От обида.

Майка му се хвърли към пейката, хвана детето за рамото и здраво го разтърси.

– Казвай, каква беше тази игра! – беше съвсем освирепяла и аз, учудващо бързо за самия себе си вдигнах от земята падналия бастун. За всеки случай. – Ще кажеш ли на какво играехте?
– Да, ще кажа. – детето беше ледено спокойно. – На майка и дете играехме. Това лошо ли е?

Настъпи такава тишина, че се чу падането на пожълтял лист от дървото.

Кърмещата майка се изкиска, но съседката й я сръга в ребрата и тя млъкна.

Димящата погледна към мене, след туй към пейката на приятелките си, като че търсеше подкрепа или разбиране.

photo-1477160842278-0609ba502d58

После наведе глава, сякаш мислеше нещо, отиде до близкото кошче за боклук и изхвърли фаса.

Върна се, хвана дъщеря си за ръка и без да погледне никого я поведе бавно към изхода на градинката. Знаех, че няма да ги видя никога повече – Димящата майка и момиченцето, чието име така и не научих.

Още от същия автор:
Култура на бита по света и у нас