4 години майка – толкова много благодарност и такива хубави спомени

Вчера отбелязахме четвъртия рожден ден на дъщеря ми, което аз приемам и за рожден ден на майчинството ми

Докато я гледах как сама си избира и облича дрехите, се замислих (за пореден път) колко е пораснала! И колко прекрасно е това.

Колкото и ясни да са спомените ми от деня на раждането, не бих казала, че времето лети. От тогава насам се случиха толкова много неща, че сякаш цяла вселена се е побрала в тези 4 лета. Толкова радости, изненади, трудни моменти и предизвикателства откакто започнахме да се учим да бъдем родители. А колко ли още ни предстоят!

Сутринта на рождения ѝ ден, когато още по пижама си вижда подаръците 🙂 Датското знаме е задължителен елемент за всеки рожден ден тук, така че тя като родена и растяща в Дания, му се радва, а и го очаква за празника си.

Рожденият ден на малката го отбелязахме със семейно посещение на Den Blå Planet – разкошен датски музей, посветен на морските обитатели. Бяхме ходили там и преди, когато малката беше още бебе. Сега брат ѝ е няколко месечно човече, а тя – гордата му сестра, търчаща из музея с раница на гърба и дърдореща безспир.

Дъщеря ни пред един от най-големите аквариуми

На кратко – имахме чудесен ден. Обикаляхме из музея, дивяхме се на аквариумите и невероятните им обитатели, на видрите, на тропическата гора, после обядвахме в бистрото на музея, поразходихме се още малко, а после се натоварихме в автомобила ни и се отправихме към вкъщи, където ни чакаше (направена от мен) торта и завършек на деня с малко телевизия, хубава вечеря и сладък сън.

С мъжа ми обаче си говорихме колко се е променил животът ни от преди четири години досега. И колко се е вдигнал стандартът ни. 

Когато решихме да се съберем и да имаме семейство, може да се каже, че двамата бяхме на нулата. Аз, местейки се в Дания и в началото на бременността ми, нямах особен избор от възможности за работа. Съпругът ми пък завършваше образованието си и беше неплатен стажант на стипендия и студентски заем. 

Живеехме в едностайно студентско жилище, дюнери от улиците на Ньоребро* бяха нашето “поглезване”, а наемането на кола за ходене до болницата си беше разход. Само 4 години по-късно живеем в къща, посрещаме спокойно разходите си, имаме собствен автомобил и възможност да отидем на музей, да седнем за обяд в заведение навън, да отбележим празниците ни както пожелаем.

Нека не звучи като консуматорска мечта, защото в крайна сметка идеята на парите е да правят живота ти по-лек и да ти помагат да се забавляваш. Не говоря за безразборно харчене за всяка глупост, която видиш или за излишно трупане на вещи, а за това да можеш да живееш спокойно. 

Хубавото е, че дори и преди, когато нямахме много, ние се чувствахме щастливи, уверени в себе си и възможностите ни и смело правехме планове за бъдещето ни. Не си поставяхме грандомански цели, нито пък сме се обсебвали от материалното, но се стремяхме към по-добър стандарт.

Сега, когато го постигнахме, го ценим високо и обичаме да си припомняме как е било преди. Спомените ни радват, защото и тогава се обичахме, бяхме щастливи и също оценявахме какво имаме и колко е ценно то за нас, било и малко.

Тортата е мое дело и трябваше да е с формата на сърце.

Единствено се замислих, че дъщеря ми е все още малка, за да разбере всички тези неща. Тя не може и да оцени колко голяма работа е фактът, че ѝ купихме играчка ит сувенирния магазин на музея. Артикулите там са скъпички, но пък голяма част от стойността им се използва за дарения на различни благотворителни организации (в случая с този музей парите отиват за подпомагане на децата в най-бедните райони на Непал).

Когато аз бях малка, никога не са ми купували играчки или сувенири от забележителните места, на които сме били, а яденето навън беше само на повод, никога просто ей така, защото ни беше скъпо. Бях се научила да искам да ми се взимат неща от магазинчетата и заведенията към различните туристически обекти и забележителности из страната, защото струват прекалено много.

Сега дъщеря ми расте без тези притеснения, но и за да съм честна следва да кажа, че в Дания няма подобни налудничави надценки на обикновени стоки като напитки, храна, вода, сладолед и т.н., само защото се намират на силно посещавано място. Има скъпи ресторанти и туристически капани, но няма да сложат двойна цена на сладоледа в будката на зоологическата градина.

Такива неща си мислех, докато се прибирахме към вкъщи и ме обзе чувство на спокойствие и доволство. Не е нужно децата ни да бъдат обременявани с нашите отдавнашни несгоди. Следва обаче да се стараем да им създаваме хубави спомени. 

А благодарността идва именно от чувството на щастие – когато си щастлив, неминуемо си и благодарен.

С радост очаквам следващите рождени дни на децата ми, за да мога отново така да се обръщам назад и припомням през какво сме минали и колко много имаме.

Другото е здраве. 

*Един от централните и изключително мултикултурни квартали на датската столица, наситен с имигранти и дюнери на всяка крачка.ь

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори…

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60…

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на…

Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като…

За завистта към мъжете

Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до…

Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане.  Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които…

Цветница – обещание за щастие

На Цветница празнувам имен ден, но други са нещата, привързващи ме толкова към този празник.

Цветница е винаги е в неделя, а това е любимият ми ден.

saffu-Ct1Mx5OTn9A-unsplash

В неделя се раждат галениците на съдбата, казват, и аз, поглеждайки живота си досега, мога да потвърдя. Не защото не съм срещала премеждия, преживявала мъки и надвивала жестоки трудности, защото винаги осъзнавам невероятния си късмет да успея да се справя с всичко и да продължа напред. 

Неделя е седмият ден на седмицата, сакралният и определен за почивка – да се спреш за момент, за да осъзнаеш колко много си сторил досега, да поемеш дъх с благодарност и да събереш сили утре да продължиш да проправяш път към мечтите си.

Наместена Цветница в неделя е сигурният знак, че специалните неща се случват традиционно на специални дати.

joanna-kosinska-ToV0rS9nTYs-unsplash

Днешният празник за мен е истинското начало на пролетта. На Цветница сякаш цялата земя се е събудила и с радост благодари за новото си начало.
За това, че слънцето напича с все по-топли и топли лъчи земята, небето е бистро, а вятърът нашепва за промяна.

Отмина и тази зима, подготвяме се за ново лято, посрещаме поредната нова година и именно на пролет осъзнаваме истински, че ни е даден шанс за ново начало, за още един опит за по-щастлив, по-добър и спокоен живот.

amy-shamblen-qdPnQuGeuwU-unsplash

Събличаме дебелите дрехи, а с тях и тъмните мисли, за да направим място на лекия полъх и радостта от новото начало.

Цветята и зелените клонки на Цветница ни припомнят, че ни чакат нови приключения, мигове на щастие и безгрижни дни.

Колкото и да е тежко положението в последните седмици, колкото и да се чувстваме притеснени, изолирани и заплашени, днешният ден ни напомня, че животът продължава, че и това ще мине рано или късно, по един или по друг начин. Природата не може да бъде усмирена, а кръговратът й спрян. След всяка зима идва пролет, след всеки край, нова история полага начало. 

ina-soulis-WXHSLTIK1gY-unsplash

Нека на Цветница сме благодарни, че сме тук и сега, без значение вчера и утре, и нека си позволим да празнуваме живота. Само така можем да чувстваме трепета на вдъхновението в душите ни, вдъхновение, че сме живи, че се случваме точно тук и точно сега, че имаме шанса да мечтаем, да обичаме, да плачем и да бъдем себе си така, както ние искаме.

Днешният празник не е само за хората с имена на цветя, а за всички ни и нека му се радваме чисто и от сърце, за да бъде денят ни с един слънчев лъч и цветен полъх по-красив, по-светъл и по-добър.

Когато светът се завърти отново

Вижда му се вече края – за Дания периодът на карантина трябва да приключи на 13 април (точно след великденските празници по католическия календар).

Премиерът Мете Фредериксен “потупа” нацията по рамото за общите усилия да се намали разпространението на вируса и заяви, че ако устискаме още две седмици на самоизолация и спазване на предпазните мерки, няма да бъде удължено извънредното положение. Това подейства по-ефикасно от всякакви наредби, заплахи и глоби и хората твърдо се решиха, че няма да проиграят шанса си за постигане на “свобода” и най-вече – здраве.

Разбира се, нека не се разбира, че улиците на Дания са празни. Определено човекопотокът е в пъти по-рехав от преди, но продължихме да правим разходки из паркове и градини, като всеки се стараеше да е на нужното разстояние от другите хора. За тия, които нарушават забраните, има солени глоби, а гражданското съзнание на обществото действа силно като коректив и не си мълчи, като види нарушения. Защото в крайна сметка от нас самите зависи да действаме единно, за да не си усложняваме положението и застрашаваме здравето.

fuu-j-r2nJPbEYuSQ-unsplash

Мислех си обаче как ще изглежда реалността ни, когато най-сетне се завърнем към “старото” ежедневие.

Подозирам, че първо ще завладее еуфорията – всички ще се юрнат да се прегръщат, целуват, ходят по ресторанти, барове, дискотеки, паркове, градинки и какво ли още не. Градският транспорт ще се задръсти от бързащи да идат не просто на работа, а на конкретното си работно място, което сега ще се чувства като истинско забавление. 

andrew-bui-z7rzbFHXym0-unsplash

Та, казано накратко – хората ще се потопят и опиянят от социални контакти и свобода на движението. 

След това обаче си мисля, че ще настъпи очакван “махмурлук”, а именно – умора от цялото това препускане през всички мечтани за вършене след края на карантината неща. Неминуемо ще дойде и стресът, като осъзнаеш изведнъж колко много работа имаш да вършиш. То може и да не е чак толкова, но на фона на предишните седмици наложен мързел, ще се усеща като планина от задължения.

В някакъв момент ще почнем да се улавяме как с лека меланхолия си мислим за времето, когато беше задължително да си стоиш вкъщи и да не шаваш никъде.

Но човешката природа има тази уникална способност първо да мрънка за едно, искайки друго, а като го получи, да жали за предишното. Това произлиза основно от невъзможността ни да живеем тук и сега, а постоянно мислим за вчера и утре. 

Не мога да спра да си мисля и за все по-бързо нарастващия процент хора, останали безработни или с намалени заплати, за които сегашното положение не се усеща, като принудителна домашна ваканция с четене на книги и гледане на сериали, а кошмарен затвор от мисли “как, по дяволите, ще се справя през идните месеци?”.

Имам много познати, работещи в туристическия бизнес, които с притеснение гледат към идващите месеци, които не вещаят нищо добро за този бранш.

jed-villejo-bEcC0nyIp2g-unsplash

Но няма много какво да се направи, освен да се стараем да се подкрепяме едни други и да сме гъвкави в намирането на нови решения за провалените планове.

Припомнете си: И точно, когато мислехме за второ дете

Каквото и да е, цялата история около коронаворуса дава някои ценни уроци на човечеството, като най-важният ми се струва този, че всички сме свързани.

Ние сме един невероятен жив организъм и решенията на всеки от нас пряко засягат и другите. Като ефекта на пеперудата – тя размахва криле тук, а полъхът им се усеща на другия край на света.

designecologist-P1sMtXL4jow-unsplash

Затова нека по-често си напомняме колко сме важни самите ние, нашите действия, решения и бездействия, защото от тях зависи не само нашата съдба, но и тази на буквално останалия свят.

Прочетете още: Пролет пукна, ние не, ама не точно

 

Последният и най-добрият

Добре дошъл, декември! Последният от всички, дванайстият очакван, без който тържествата не започват. Месецът на топлината вкъщи и измръзналите пръсти навън, на семейния уют и шумните тържества, на равносметката и отправянето на нови желания.

Месецът, който те кара да чувстваш трепетно щастие и притихнала тъга.

Още една година отминава и ти я изпращаш. Гледаш с радост и мъка към новите спомени на спечелени битки, тихи разочарования, бурни радости и горчиви сълзи.

Още една година отминава и ти очакваш следващата.

Декември те мята ловко на влакчето с емоциите и те води от връхната точка на екзалтираните чувства, до потъване в меланхолията. Накрая ще те спре на прага на новата година и ти, преял с емоции и не само, ще погледнеш към мразовития сив януари и обещанието за още една пролет, още едно лято, още толкова много промени, още една година живот.

rodion-kutsaev-183180-unsplash

Декември е празникът на живота и празникът на смъртта. Старата година умира, за да направи място на новата. Зимното слънце полека угасва, за да расте денят с по зрънце светлина.

Декември взима старото и носи новото, завъртайки те в танца на празничната треска. Накрая се усещаш задъхан, нервен, леко тъжен, но най-вече щастлив. Щастлив, че преживя и това.

anton-darius-thesollers-490260-unsplash

Посрещаме декември с отворени обятия и леко сърце, така както посрещаме новата любов и нека си позволим да се почувстваме отново влюбени, отново обнадеждени, отново безсмъртни и отново обречени на живот.

Наздраве!

По телефона

Разказът е написан от Петър Дончев и предоставен за публикуване на Вита Морена. Всяко последвало ре-публикуване трябва да посочва задължително двете имена на автора и Вита Морена като източник.

Бележка от автора:
„Разказът съм писал преди повече от 60 години, през 1958 или през 1959 г. Във всеки случай бях още ученик в гимназията. Предлагам го за Вита Морена без да променям дори и една буква. Само на едно място си позволих да сложа многоточие, вместо точка и на още едно място да разменя местата на две съседни думи, т.е. да направя козметична редакция в словореда. Разказът е поместен в един от столичните вестници, но не зная в кой. По това време написах много разкази и всичките са публикувани и вече не зная кой къде е. А за съжаление, при многократната смяна на квартири, нещата ми се изпогубиха безвъзвратно.“

ПО ТЕЛЕФОНА

Набрах номера, зачаках. Телефонът дълго звъня и най-сетне вдигнаха слушалката. Отговори ми женски глас:

         -Да, моля! Кого търсите?

В първия момент не можах да кажа нищо от изненада. Моят приятел нямаше нито майка, нито сестра, а почти изключено беше да е негова приятелка, защото с момичетата много не се разбираше. А по всичко личеше, че гласът е на младо момиче. „Вероятно на двадесет години” – помислих си аз. Все пак попитах:

         -Извинете, Сашо вкъщи ли е?

         -Не, няма го… впрочем… тук изобщо няма Сашо.

Забелязах, че гласът е мек, приятен, бих казал красив.

         -А кой номер имате?

Сега пък отсреща замълчаха за няколко секунди.

         -…3-34-34.

         -Значи грешка! Извинете…

         -А, моля ви се… – каза красивият глас.

Сега би трябвало да затворя, но не го направих. Кой знае защо. Може би чаках тя да затвори първа. Но и това не стана. Мълчахме цяла минута, после казах пак:

         -Извинете, моля.

Красивият глас стана съвсем тих и аз не можах да доловя какво точно каза той. Помълчахме още малко, после аз се готвех да затворя, когато чух:

         -Извинявайте, имате ли часовник?

Гласът бе все така тих и стори ми се – малко тъжен.

         -Да – казах. – Часът е точно два.

         -Благодаря ви!

После бавно и неохотно поставих слушалката.

На Сашо забравих да се обадя. Вечерта съвсем случайно го срещнах и той се нахвърли върху мене отдалече:

         -Защо не ми се обади, а? Само обешаваш.

И без да дочака да се оправдая, добави:

         -Сега нямам време, много бързам. Утре в два ще си бъда в къщи, обади ми се! И гледай пак да забравиш!

На другия ден, точно в два часа вдигнах слушалката, набрах номера и зачаках да се обади приятелят ми.

         -Да, моля! Кого търсите? – попита красивият глас.

Смутих се много. Разбрах, че без да съзнавам, съм набрал 3-34-34. Беше глупаво, но все пак попитах:

         -Извинете, Сашо вкъщи ли е?

         -Не. Няма го. Тук изобщо няма Сашо.

Стори ми се, че в красивия глас има някаква нотка на смях. Положително имаше. От това се смутих още повече. Само промърморих:

         -Значи грешка, извинете! – и побързах да затворя.

В последния момент отсреща казаха нещо и веднага вдигнах слушалката, но чух само монотонния звук. Връзката беше прекъсната.

Дълго мислих за случилото се. Дали тя наистина ми се надсмя? Невъзможно! Гласът беше толкова мек, приятен, кротък. Навярно тя беше много добра. И много красива. Ах, този глас!

С мене ставаше нещо нередно. На другия ден в два часа вдигнах слушалката и започна да въртя 3-34… „Ставам смешен!” – помислих си и веднага затворих. На следващия ден посегнах към телефона, но си казах: „Ти си луд! Не прави глупости!”

С мене ставаше нещо. Мисълта за красивия глас не излизаше от главата ми и не ми даваше покой. На третия ден в два часа бях вече около телефона. Дълго се колебах, но си казах: „Какво пък, ще се обадя! В края на краищата все едно грешка”. Грабнах смело слушалката. 3-34-34.

         -Да, моля. Кого търсите?

Уверен бях, че гласът ѝ трепери. Аз също треперех целия.

         -Извинете, Сашо вкъщи ли е?

         -Не, няма го… но се страхувах, че повече няма да се обадите.

Това беше толкова неочаквано, че аз дълго стоях, без да мога да кажа нещо. Тя също мълчеше. Изненадах се, когато се чух да казвам:

         -А вие…

Какво всъщност исках да я питам? Сам не зная.

         -Моля? – красивият глас като че долетя отдалече.

В това „моля” имаше толкова много очакване! Имах чувството, че тя се е свила и очаква нещо. Аз също. Какво?

         -А вие… как се казвате?

         -Албена. Аз съм студентка… а вие?

         -Чавдар. И аз съм студент.

Сякаш някаква голяма тежест се смъкна от раменете ми. А тя се разсмя. Какъв смях имаше Албена! Един такъв звънлив, ясен. Човек можеше да помисли, че някой удря с пръчка по огромни кристални висулки. Смя се дълго и заразително. Разсмях се и аз. Беше ми толкова весело! Вече не помня как протече разговорът ни нататък. А говорихме много дълго. После тя изведнъж попита:

         -Колко е часа?

Погледнах часовника си.

         -Три и петнадесет.

Отговорът ми я ужаси.

         -Закъснях за лекции! Извинявай, трябва да тръгвам. Боже, та ние сме говорили повече от час – и след секунда добави. – Кажи ми номера си.

         -Не, по добре да се обаждам аз. Дочуване, Албена!

         -Значи утре в два? Дочуване.

После започнах да се обаждам всеки ден – в началото винаги в два, а след тов и по всяко време на деня. Сутрин, щом се събудех, грабвах телефона и набирах 3-34-34.

         -Добро утро, Албена!

         -Добро утро, Чавдаре!

Вечер, преди да си легна, пак се обаждах:

         -Лека нощ, Албена!

         -Лека нощ, Чавдаре!

И казвах:

         -Пожелавам ти да сънуваш, че си чудната принцеса от приказките.

         -И съм омагьосана от злата фея. А ти си чудният принц. Ти ще дойдеш в съня ми и ще развалиш магията.

         -После ние ще се оженим и ще бъдем щастливи до края на живота си – допълвах аз.

А тя звънко се смееше. Не зная дали беше възможно, но дори само нейният кристален смях беше достатъчен да ме направи щастлив.

Често, когато ѝ се обаждах, казвах:

         -Извинете, Сашо вкъщи ли е?

А тя отговаряше:

         -Не, няма го! Тук изобщо няма Сашо!

След тези думи, станали ни толкова скъпи, ние разговаряхме по цели часове, разказвахме по нещо за себе си. След третия месец всеки знаеше всички подробности за живота на другия. От нея аз не криех нищо. Уверен бях, че и тя не крие нищо от мене. Ние се бяхме опознали толкова добре, като че цял живот бяхме прекарали заедно. А още не бяхме се виждали. И никой не го искаше. Беше ни добре и така.

Ведъж тя каза:

         -Често се питам какъв си?

         -И аз – отговорих.

         -Не съм те виждала никога, но съм сигурна, че мога да опиша точно портрета ти.

         -И аз също.

Действително си бях създал точна представа за външния ѝ вид. В разказите за себе си, ние никога не бяхме се описвали, но аз бях уверен, че тя е средна на ръст, стройна, с руси като злато коси и сини като небето на Соренто очи. И обичах този образ. Да, аз я обичах! Открих това съвсем неочаквано. Ето, значи, какво било това любов!

Беше изминала вече половин година – времето тук няма значение Тогава…

Ние разговаряхме както обикновено. И изведнъж млъкнахме, предчувствайки, че трябва да си кажем нещо важно. Мълчахме и аз чувах само нейното дишане – тя беше развълнувана. Аз също. Тогава, неочаквано за самия себе си казх:

         -Обичам те!

И настъпи тишина, в която долавях само нейния дъх.

После съвсем простичко тя попита:

         -А ти?

Разбрах, че ние сме казали „обичам те” едновременно и никой не беше чул другия. После повторих още много пъти: „обичам те, обичам те, обичам те…” Тя също.

В този момент като че зазвучаха всички най-хубави симфонии и от тях се роди най-хубавата – симфонията на нашата любов. Да, аз я чувах съвсем ясно. Тя също я чуваше. Иначе не би могло да бъде. Нищо друго не чувахме, нито виждахме. Напразно търсех ръката ѝ. Исках да докосна поне крайчеца на пръстите ѝ. Но държах само черната слушалка. И тогава се случи нещо необикновено. По тази слушалка аз усетих нейния пулс. Да, усетих го съвсем ясно. После усетих и своя. Сърцата ни биеха едновременно! Искаше ми се да изкрещя: „Хора, сърцата ни бият едновременно!”

После, кой знае как, решихме, че трябва да се видим. На всяка цена. И то веднага. Беше ме малко страх от тази среща. Страх? От какво? Не знаех, но все пак настоявах, настоявах. Чух, че тя каза:

         -След един час. Аз ще държа бяла роза, а ти дръж червена. Точно след един час!

Рози? Защо? Нямаше нужда от рози. Та аз я познавах много добре! Та ние се обичахме! „Руси като злато коси, сини като небето на Соренто очи!” Защо рози? Нямах време да попитам, тя беше вече затворила телефона.

simone-dalmeri-295462

После аз като насън тичах към мястото на срещата. Тичах и стисках в ръката си розата, бодлите ѝ се забиваха до кръв в дланта ми. Но аз не ги усещах, стисках розата и тичах. Заглеждах се по пътя във всички руси жени със сини очи, но нито една от тях не държеше в ръката си бяло цвете. Като в полусън си виках: „Още малко, още малко…” Видях, че срещу мене тича някакво красиво момиче – високо, стройно, с гарваново черни коси и големи, дълбоки като нощта черни очи. Но защо, по дяволите, това момиче стиска в ръката си бяла роза? Изведнъж разбрах, че това е тя. Спряхме на няколко крачки един от друг и се гледахме като чужди, непознати хора. В този миг погледът ми сигурно е бил безумен, тя също гледаше уплашено. Не, това не е тя! Не може да бъде! Пристъпих плахо, държейки розата пред себе си като щит и едва попитах:

         -Извинете, вие ли сте Албена?

         -Да – промълви тя. – А вие ли сте…

Не можа да довърши, от големите ѝ черни очи закапаха сълзи. Тя се обърна и побягна назад. Аз също се обърнах и започнах да тичам като луд. Плачех, но в момента не го усещах. Тичах, окрилян от една мисъл: „У дома, по-скоро у дома! При телефона. Телефонът ще ми върне…” Ето, от тук… още малко… така… и… 3-34-34…

Телефонът дълго звъня. Аз плачех и стисках до болка слушалката. А телефонът звънеше, звънеше… И ето, чух насреща едно неравно и бързо дишане.

         -Ало, кого търсите, моля? – тя плачеше.

         -Извинете, Сашо вкъщи ли е?

През сълзи тя каза:

         -Не, няма го… Тук изобщо вече няма Сашо!

Ридания заглушиха последните ѝ думи.

         В едната си ръка държах роза, а в другата черната слушалка.

Още от Петър Дончев:

Сегедински гулаш
Дворжакова симфония
Пратерът и среднощната истроия на една разбита мечта
А Ш А
Как бях цар за една нощ

Двете възрасти, през които се чувстваме най-щастливи

 

Често ли си задавате въпроса „Щастлив/а ли съм?“

А имате ли категоричен отговор на него?

Всъщност каквото и да мислите, най-вероятно не се намирате в най-щастливата си възраст. Защо ли?

Защото по време на житейския ни път има само 2 възрасти, в който се чувстваме най-посветени в тази емоция…

Оказва се, че 23 години е една от двете възрасти, на които се чувстваме най-щастливи и удовлетворени от живота. Другата е 69!

17862818_1960425524193016_7527407543787774041_n

Това доказва най-новото университетско проучване по темата за източниците на щастие в социума. Изследването обхваща над 23 000 души на възраст между 17 и 85 години. Проведено е в LSE – London School of Economics and Political Science и има за цел да представи нагласата към чувството радост на хората.

Участниците (британци и германци) били помолени да споделят колко щастливи по тяхна лична преценка се чувстват към този момент от живота си и колко щастливи биха се чувствали отново по тяхно лично усещане след 5 години. Те трябвало да добавят и оценка на удовлетворението си от начина на живот, който водят – ниска, средна или висока…

17951772_1961634200738815_4590558775330509378_n

Анкетата дала ясен отговор: „кривата“ на щастието има U-образна форма – първият ѝ пик е когато хората са на възраст 23, а втория голям пик – когато са на 69.

Учените разказват, че тези цифри не бива да ни учудват, тъй като младите хора често се „пренавиват“ прекалено за това колко щастливи ще бъдат след 5 години и се наслаждават на безгрижието и необременеността си, докато възрастните хора са щастливи по един по-мъдър и зрял начин, чувствайки се доволни от живота, който са преминали.

17990647_1963784510523784_7728785962463063771_o

23-годишните са още в началото на кариерата си, тепърва им предстои независим живот на възрастни, докато на 69 се преминава в един нов етап на предизвикателства, когато вече е дошло пенсионирането и оттеглянето от рутинната дейност, вършена десетилетия наред.

Каква е равносметката? Разбира се, че ако сме преминали скоро или по-отдавна 23-годишнината си, не е нужно да чакаме още 46 години, за да изпитаме силно тази оптимистична емоция.

17626444_880230978784236_3449926550059734672_n

Всъщност, от научна гледна точка, щастието може да има възраст, но от личен поглед – щастието зависи единствено от нас самите. Е, разбира се, ако спим достатъчно, живеем здравословно и правим редовно упражнения за тялото и душата си, за да ги държим във форма, нивата на щастие ще бъдат винаги над горната граница.

И няма да имаме нужда да си задаваме въпроса „Щастлив/а ли съм?“ 

Просто ще усещаме, че е така…

Източник: independent.co.uk

 

Позволявам си да съм щастлива (или как заобичах себе си)

Бъдещето е пред мен!

Имам дузина велики мечти и куп идеи за нови предизвикателства. Събуждам се и се гмуркам в океана на стремежите си, а той е толкова необятен и така дълбок.

Но това не ме плаши, аз съм родена мореплавател.

Започвам новия ден с усмивка, нищо че живакът в термометъра навън срамежливо се е плъзнал в най-ниската си точка, а севернякът пищи със смразяващи трели.

Нищо, и това ще мине.

15047990_1853898831510743_542337005208469504_n

Важното всеки ден е какво желая, но и какво умея. Всеки миг за мен от значение e какво имам, но още по-съществено е към какво се стремя. Да правя неща, които ме карат да се чувствам щастлива е най-ценно за мен. Дали е достижимо? Да, тъй като това зависи само от мен.

Да имам уютен дом, искрена любов с точния човек и страхотна работа – нима това не са мечтанията на половината човечество? E, това са и част от моите, но само част.

Защото макар да попадам в графата „Средностатистически случай”, моят живот и моята предопределеност са единствени и уникални.

Аз съм оригиналната част в житейския ми водовъртеж и като такава само аз мога да усетя това, което ми се случва, да изживея моята реалност, да изпитам моите чувства. Затова не ми преписвайте чужди разбирания за битието и не ми натрапвайте копирани норми за щастие.

Аз вярвам на моя усет за живота ми и си позволявам да бъда щастлива.

14533639_204622646654363_8129603729541300224_n

Да работя и това да ми доставя неописуемо удоволствие.

Да обичам и да позволя да ме обичат пълноценно.

Да пътувам и да откривам нови светове.

Да пиша и да имам хиляди читатели, които харесват разказаните от мен истории.

Да се прибирам вечер в пълен с хармония и любими хора дом, където да си почивам пълноценно и да черпя енергия за новия ден.

Осмелявам се да си пожелая щастие.

За да направя теб и другите около мен щастливи, за да бъде по-очарователно и приветливо нашето място, нашия пристан, на който споделяме въжделенията си.

Тогава наистина започнах да обичам себе си и да харесвам живота си. Подарените и споделени блаженство и любов са очарователни и магнетично привличат още и още благодат.

14712227_451390031697889_1945876182318710784_n-1

Аз обичам своя живот. Обичай и ти своя, без да го сравняваш с нечий друг.

Осмелявам се да съм щастлива. Направи го и ти.