Текстът е написан от Петър Дончев и предоставен на Вита Морена за публикуване. Всяко следващо републикуване трябва да посочва него като автор и Вита Морена като източник.
Разхождах се безцелно из центъра на Сегед и се любувах на красивата архитектура на някои сгради. Бях в този не много голям, но прелестен унгарски град за трети или четвърти път. Но винаги за по един ден.
Сегед е разположен на място, недалече от границата с Югославия, което го прави удобен за преспиване при пътувания към по-далечни части на Европа или на връщане към България.
Този път се връщах от продължителна командировка в Германия и Австрия. Беше горещ летен късен следобед в началото на седемдесетте, слънцето слизаше все по-ниско и аз с нетърпение очаквах вечерната прохлада.
Вниманието ми бе привлечено от невероятна глъчка. На площада навлезе група хора, които вдигаха неописуема врява. В началото не можах да разбера плачат ли, смеят ли се, скандират ли нещо. Казах си, че най-вероятно са демонстранти или стачници, но бързо отхвърлих тази мисъл – не видях никакви плакати, пък и не се появи и милиция да ги разпръсне. Спрях, да видя какво чудо се задава, част от минувачите – също.
Тълпата, която приближаваше на талази, се състоеше от около 30 – 40 души, мъже и жени. От двайсет и няколко годишни, та до предпенсионна възраст. Трудно можех да си представя, че и триста души могат да вдигнат такъв шум. Понаближиха още и разбрах, че всички говорят едновременно. Но защо по дяволите трябваше да крещят така? Гласовете им ехтяха като ерихонски тръби и врявата огласяше тихия и спокоен Сегед.
Само след минутка ми се поиска да потъна в земята от срам.
Бързо съобразих обаче, че никой от случайните минувачи не знае, че съм българин и следователно няма защо да потъвам.
Срещу мене идваше група българи, най-веротно екскурзианти. Не, идваше група бай Ганьовци и лели Ганки, тръгнали да покоряват Европата. Очаквах всеки момент да започнат да се бият в гърдите и да крещят гордо: „Булгар, булгар…“
Скандализираните унгарци с погнусени физиономии тръгнаха по пътя си. Аз също се поокопитих и съвзех от стреса и се канех да продължа безцелната си разходка.
И в този момент в мене се пробуди ловецът. Така наричам на шега за себе си внезапно появяващото се желание да наблюдавам нестандартни хора в нестандартни ситуации, особено не често срещащите се. „Купувам“ характери и образи, не измислени, а от плът и кръв и когато се наложи, ги имам готови под ръка. Такъв ми е занаятът.
Тъкмо се канех да се присединя незабелязано към тях, когато случаят ми даде по-добър шанс. Първите се изравниха с мене, когато една от жените извика:
-И-и-и-и! Цецо, я питай човека къде е този магазин! – тя чевръсто измъкна от сутиена си кътаното като светиня листче с написан адрес, а човекът бях аз. Подаде листчето на Цецо и допълни – Братовчетката ми го даде и каза, че там са най-евтините стоки в цяла Унгария!
Като стана дума за евтини стоки, групата като по даден сигнал млъкна, наостри уши и се скупчи около нас. Всяка екскурзиантска група си има тартор. Това обикновено е човек, който е пътувал вече, знае кое как е, а и се оправя с чужди езици. Затова и думата му се слуша. Очевидно Цецо беше тарторът на тази група и разговорът му с мене щеше да бъде неговият изпит по унгарски език пред групата. Видимо попритеснен, той се изкашля няколко пъти и предпазливо започна:
-Добар дньом!
Спрях смеха си, преди да излезе от гърлото ми и любезно кимнах с глава. Това окуражи тартора, явно го разбираха и той продължи:
–Скажете на меною, куде требе да находилсе етому адресий?
Унгарският му се състоеше от неправилен руски и неправилен български. Вероятно за да изглежда езикът колкото се може по-чужд. Можеше да мине и за международен. Цецо ми подаде листчето с адреса. За мой късмет знаех къде е тази улица, дори и магазина знаех, защото се намираше недалече от любимото ми ресторантче, в което всеки път вечерях известния сегедински гулаш. Разбира се, не трябваше да се издавам, че съм българин, затова с красноречив жест им показах, че ще ги заведа до там.
Цецо изпадна във възторг и се разкрещя:
-Видяхте ли, бре, аз какво ви казвах! Видяхте ли как се оправих с унгареца?! Хем унгарският е най-трудния език на света!
Видели бяха и го гледаха с благодарност и умиление, а той хвана ръката ми и дълго я друса.
Тръгнахме бавно към магазина и врявата се поднови с нова сила. Говореха, по-точно крещяха за какво ли не и аз за десетина минути успях да разбера почти всичко за тях.
Били цяла една бригада от голям машиностроителен завод в малко подбалканско градче. Спечелили социалистическото съревнование и профкомитетът ги наградил с двуседмична екскурзия до Будапеща, Прага и Берлин.
На пълни разноски на завода. Лично другарят директор им бил отпуснал най-новичкия заводски автобус, с все шофьора. Сегед бил първата им спирка. В какъв хотел ги били настанили само – супер лукс! Това било то да си „на Запад“…
Изтръпнах при мисълта, че може да са в моя хотел и цяла нощ нощ няма да мога да мигна от шумотевицата, но бързо се успокоих- в друг хотел бяха настанени.
-Ей, елате, ма! – две лелки се залепиха на витрината на магазина, покрай който минавахме. – Елате, ма, секретни копчета!
Цялата група се юрна да види чудото, като че на витрината бяха изложени Мерцедеси по 2 за лев. Едва не строшиха стъклото.
-За какво са ви да ги мъкнете от тук? – каза млад мъж. – В ЦУМ имаше колкото искаш само по 3 стотинки едното.
Нужен беше арбитър.
-Цецо, я ела да кажеш колко струват в пари, че тук цената е във форинти!
„В пари“ би трябвало да означава в левове. Като че форинтите бяха дренки, а не пари.
Цецо бавно и авторитетно се приближи, направиха му път да мине. След кратки изчисления на ум, той тържествено обяви цената в пари – една стотинки и четири десети.
–Малииии, колко е на сметка! Хайдете да купуваме! – няколко жени не издържаха на изкушението и се юрнаха към вратата.
-Ваня, Елке, чакайте! – извика Цецо. – Миналата година в Берлин, в Центрума, секретните копчета бяха една стотинка и две десети и половина.
Центрумът е берлинският Цум, универсалният магазин. Само преди двайсетина дни имах възможност да наблюдавам как вършеят българските групи там – излизаха с огромни пакети, превивайки се под тежестта им. Всеки купуваше всичко онова което не му трябва, но беше на сметка.
Един ден се случи така, че през Центрума минаха четири големи български групи, в резултат на което рафтовете на огромния магазин останаха полупразни.
На другия ден един от колегите ни прочете уж написаното във вестника: „Кметът на Берлин изказва специална благодарност на българските туристи, които са прочистили Центрума от ненужните и залежали боклуци…“
-Ех, кога ще стигнем по-бързо в Берлин…- размечта се Ваня. – Ще купя сто секретни копчета! В България ще има да раздавам подаръци…
Лесно беше за изчисляване – щеше да спести 15 стотинки. Почти съм сигурен, че ако в България види 15 стотинки на улицата, едва ли ще се наведе да ги вземе. Но щом е келепир, то и половин стотинка е важна!
Години вече си блъскам главата върху този български феномен – келепира и все още не мога да разбера какво е това и от какво е продиктувано. Но едно е ясно – това е национално заболяване.
Придвижвахме се бавно, от витрина на витрна, с безкрайни коментари на цените и крясъци до Бога. Сънародниците ми бяха опиянени от сполетялата ги слободия – могат да говорят всичко, никой не ги разбира, давай, сега ни е паднало! Това е то свободата, това е то да си „на Запад“! Правиш си каквото ти душа иска…
По тази причина не липсваха и нецензурирани подмятания. Минава красива унгарска девойка с къса поличка. Изящна е, като правена на струг. Цялата група, мъже и жени придружават обръщането си след нея с неприлични дюдюкания и подсвирквания. Един от мъжете заявява, че тази… /ще спестя думата, която употреби/, само да му падне… Следва подробно описание какво точно и как точно ще ѝ го направи. Очаквах на тези думи женската половина от групата да запуши уши и да се изчерви. Нищо подобно!
Ехтеше неистов женски кикот и допълнения какво още може да се ѝ се направи на тази… Жените като че гледаха да не изостават и когато минеше хубав младеж, се чуваше: „Ах, на кака! Ела, какичка да си го схруска като бонбонче!“ „Не, при мене ела, да видиш как е на седмото небе!“
Като отвързани коне бяха. Съвсем очевидно, групата освен от слободията, беше блъсната здраво и от хормона, но това явно бяха свързани неща.
На фона на всичко правеше впечатление един мъж на предпенсионна възраст, който като че бе със заключена уста. Дори и думичка не обелваше. А останалите отвреме навреме му викаха:
-Евала, бай Иване! Браво бай Иване, на тебе дължим всичко!
Бай Иван беше бригадирът на групата и главно негови бяха заслугите за спечелването на социалистическото съревнование и екскурзията. Не отвръщаше на поздравленията и хвалбите, а оставаше вглъбен в себе си. Може би обмисляше как ще спечелят и следващото съревнование.
Стигнахме най-сетне заветния магазин, показах им го, а аз продължих малко по-нататък, влязох в ресторанта и след няколко минути се отдадох на любимия си сегедински гулаш. Поръчах си и втори и го полях обилно с бира. Мислех си за моите нови познати, за байганьовщината, за келепироманията.
Класическият сегедински гулаш
Припомнях си разни случки с български групи, за които ми бяха разказказвали. Например за Папагала, който имал магазин на пристанището на Неапол. Продавал парцалки, обувки и разни джунджурийки. Не вървяла особено търговията му, но човекът не губел надежда – знаел, че ще удари и неговият час. Често наблюдавал с бинокъл в открито море пристигащите кораби. И когато видел български трибагреник, запретвал ръкави. За минути преобразявал магазина си.
Облепвал витрините с огромни надписи със сигнален цвят: Салди, Салди, Салди -40%. На всички стоки сменял табелките с цените. Ако примерно нещо е струвало 2000 лири, той слагал предварително приготвена нова цена 4000, задраскана, а отдолу написана цената минус 40% – 2400 лири. Докато българската група слезе на брега, всичко било готово. Първите, стигнали до магазина, крещяли на останалите: „Тичайте, бре, че при Папагала пак има намаление! Почти наполовина!“
След половин час в магазина оставали празни рафтове. Доволните нашенци мъкнели пакетите на кораба и повече не слизали на брега – какво толкова да му гледаш на Неапол? Къщи и хора те гледали всеки ден и в България. Щом е имало келепир, другото не е важно. А предоволният Папагал броял пачките и благославял лакомията и глупосттта. И така – до следващата българска група.
По-късно, когато падащата нощ прогонваше светлината, се разходих по бреговете на Тиса. Вечер осветяваха реката и моста с цветни светлини, предимно в жълто и гледката беше красива и феерична. Имах чувството, че съм попаднал в златен декор на някаква приказка. С неохота си тръгнах, но трябваше да се прибирам в хотела, защото утре ме чакаше път до България.
Съвсем близо до входа се спрях да разгледам осветена рекламна витрина с фотоси от някакъв нов филм.
И в този момент ги чух. Такъв мощен смях, разцепващ тишината на сънения Сегед, можеше да излиза само от гърлата на моите сънародници. След няколко секунди последва нов залп от смях, вече по-наблизо. След миг групата, водена от Цецо, изскочи иззад ъгъла на хотела и се понесе към мене. Повечето вървяха по двойки – мъж и жена, хванати за ръка, под ръка или прегърнати. Очевидно с настъпването на нощта чифтосването беше започнало.
Залепих се за витрината с надежда да не ме забележат.
Но не би.
-Я вижте кой е тук! – извика една лелка. – Нашият унгарски приятел!
Заобиколиха ме и се наложи да се обърна с лице към тях. „Ей, как си, бе, що си, бе, ей, откога не сме се виждали, ей!“ Потупваха ме по раменете и фамилиарничеха, сякаш три години бяхме делили хляб и покрив.
-Ама този хич не е за изхвърляне! – викна една жена, която засега нямаше партньор за тази нощ. – Само да каже и съм готова!
Дружен кикот, предимно женски, се опита да пробие тъпанчетата на ушите ми.
Нямаше „да кажа“, но все пак ѝ благодарих мислено за комплимента.
-Цецо, попитай го за реката, бе, да не се мотаем много! – рече някой.
Цецо, този път доста по-уверено, се обърна към мене:
-Кажите, где тук находитса реката Тиса?
Отговорих на колкото се може по-чист български език:
-Продължете в същата посока, на втората пряка завийте на дясно и ще излезете на Тиса при самия мост. Аз оттам идвам – много е красиво!
-О, сбасибо, спасибо! Лекой ночт!
И с обичайната шумотевица групата се понесе към Тиса.
Това вече беше в повече – никой дори не забеляза че им отговорих на български. Тези хора изглежда не бяха на себе си от обсебилата ги еуфория. Но не изминали и няколко крачки, Цецо спря и се обърна към мене. Изглежда беше забелязал, че нещо не е наред, а може и да се бе досетил, че съм говорил на български. Помълча, разглеждайки ме внимателно и неочаквано запита:
-А значит вий…вий болгар?
Това пък беше капакът на всичко.
Цецо не дочака отговора ми и поведе дружината си към Тиса.
А на мене вместо смешно, ми стана тъжно. Шумната и интересуваща се само от себе си простащина вървеше към реката. Една влюбена двойка, идваща насреща, предпазливо мина на отсрещния тротоар.
Гледах след тях, докато се скриха от погледа ми и си мислех за Алеко Константинов. И ми беше много тъжно.
И кой знае защо малко страшно.
Още от Петър Дончев:
Пратерът и среднощната истроия на една разбита мечта
Как бях цар за една нощ
А Ш А
Култура на бита по света и у нас
Vita Morena 