Да си изпътуваш пътуванията или как сама благодаря на себе си

Една от любимите функции на телефона ми е, когато показва снимки от същата дата преди няколко години. Периодично ме сюрпризира с избрани кадри от определен период и така ми припомня за прекрасни моменти, които съм имала късмета да преживея. И огромна част от тях са спомени от пътешествия.

Когато бях малка, семейството ми не пътуваше. Дори и малки излизания от града бяха рядкост. Затова пък ме изпращаха на каквито училищни екскурзии е имало. От тях обаче основно са ми останали спомени за безкрайни и скучни автобусни преходи, кофти леглова база и кофти храна, както и редовното явление да си изхарчиш джобните пари без време. 

Когато обаче пораснах достатъчно, че да изкарвам сама парите си и да решавам аз кога и къде искам да прекарвам свободното си време, започнах с плам да се оглеждам за достъпни дестинации. 

Огромен късмет изкарах и с най-добрата ми приятелка, с която се оказахме идеалната пътуваща двойка. Паснахме си чудесно в това къде искаме да отидем, какво да видим, какво да пропуснем, къде да се разхождаме, какво да ядем и кога да си лягаме вечер. За да бъде всичко още по-хубаво, живеехме под един покрив и така лесно планирахме и изпълнявахме пътуванията си.

Имахме навика да лекуваме криви периоди с разглеждане на самолетни билети и airbnb-та, като вдъхновени от видяното, много бързо купувахме билети и буквахме квартири. Да знаеш, че имаш предстоящо пътуване, за което да си мечтаеш и планираш, е сред най-добрите лечители на депресия и стрес. Поне за нас.

Може би тук е удачен момент да подчертая, че в никакъв случай не сме разполагали с кой знае какви излишни финанси, за да харчим за самолети и почивки. Просто планирахме добре, следяхме за изгодни оферти, а и пътешествията ни бяха с приоритет пред барове, дискотеки, нови телефони, маркови дрехи или скъпи хобита. Нашата логика беше, че нямаме против да сме със стари кецове, ако се разхождаме с тях из Париж. А и на местата, които посещавахме, избягвахме туристическите капани.

Спомням си, че след поредното пътуване, един колега ме попита шеговито дали все още сме с равни заплати или съм получила увеличение.

Париж

Стана ми смешно, но не изкоментирах, че той има комфорта на личния си автомобил, който не е като да не гълта доста пари за гориво, поддръжка и т.н., докато аз си късах нервите със софийския градски транспорт или разчитах на велосипеда си.

Другата причина да можехме да си позволим толкова разходки из Италия, Париж, Лондон, Истанбул, Гърция и т.н., беше, че планирахме добре разходите си и ги разпределяхме във времето – първо пътните, след това квартирата, после купувахме предварително билети за местата, които задължително искаме да посетим (като музеи, градини и т.н.), след което вече отделяхме джобни и така разходът не се натрупваше, нито усещаше в тежест.

Имах късмета да посетя толкова прекрасни места, да видя толкова вдъхновяващи гледки, да се почувствам като у дома си в градове, където стъпвам за първи път, да вкусвам, да докосвам, да вдъхвам, да преживявам така прекрасни емоции, че се чувствам истински щастлива, обръщайки се назад към пътешествията ми.

Останали са ми топли и красиви спомени, които ме изпълват с радост и благодарност. Не съжалявам нито за момент за похарчените пари, посветенето време, направените усилия, които са ме завели там, където съм искала.

Бари, Италия

Замислих се и че се чувствам много по-щастлива, докато пътешествам, защото смяната на средата ми помага да се задържам в момента, да бъда тук и сега, и именно така успяваш да уловиш щастието в ръка. Не мислиш за вчера, не се притесняваш за утре, далеч си от ежедневните битовизми и сякаш именно така се докосваш по-добре до себе си. 

В годината преди да се роди дъщеря ми имах 11 полета (нечетно число, защото един беше еднопосочен към новия ми дом в Копенхаген) и честно казано, добре, че осъществих всички желани пътувания тогава!

Не че децата толкова пречат, но със сигурност те забавят, правят планирането малко по-трудоемко, а и вече не мислиш само за себе си и какво ти искаш да видиш, къде да отидеш и т.н., а се съобразяваш (и то много) с бебешко-детския режим и неговите специфики. 

В заключение бих искала да кажа само, че колкото и клиширано да звучи, няма лошо да се борим за мечтите си, защото щастливите спомени от сбъдването им наистина топлят! И вдъхновяват да продължаваме напред, да се борим за щастието и радостта си. И да пътуваме, когато ни се иска, няма по-хубаво от това 🙂

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори … Нататък Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Реклама

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60 … Нататък Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на … Нататък По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Тиволи – радостта на Копенхаген

Да отида в Tivoli (ударението е на първото и) ми беше мечта, откакто посетих Копенхаген за първи път. Чак две години по-късно обаче успях да я осъществя, но не съжалявам за забавянето, чакането си заслужаваше.

Малко предистория

Тиволи е увеселителен парк с разкошна градина, отворил врати през далечната 1843 година. Той е вторият най-стар увеселителен парк в Европа, като първият е “Dyrehavsbakken” (Дурехаусбаке), намиращ се отново в Дания, близо до град Клампенборг.

david-romualdo-325030-unsplash

Георг Карстенсен (Georg Carstensen) – бащата на Тиволи, дълго е убеждавал крал Крисчън VIII, че Копенхаген има нужда от подобен парк, защото “когато народът се забавлява, не мисли за политика”. В крайна сметка кралят дава зелена светлина на Карстенсен, като му осигурява 61 000 кв.м край Вестерпорт, където е била Западната порта на Копенхаген. Тоест, първоначално Тиволи се е намирал извън града, докато днес е в самото му сърце – между Централна гара, Общината, Централния площад и музея Глиптотекет.

От самото си начало декорацията на Тиволи е издържана в ориенталска тематика, което се е запазило като устойчив мотив и до днес.

Едни от най-красивите фойерверки се изстрелват на специални поводи от езерото в парка и красотата е неземна. Поради строгата политика за опазване на околната среда в Дания и силното екосъобразно чувство на датчаните, зарята е рядкост, но когато се случва, е забележителна.

Няма да лъжа, Тиволи е скъпичко място, ако решиш да се отдадеш на всичките му удоволствия. Цените за билети са най-разнообразни, тъй като има комбинирани билети вход + разходка с гид, вход + разходка + представление в театъра, вход за групи, вход в дни със специална програма и концерти, годишни карти – сребърни и златни, спрямо включените екстри и така нататък.

Нека дам някои базисни разяснения и насоки за цените (валидни към 2019 година).

Входът за всички над 8 години е 130кр, а от 3 до 7 год. – 60кр. За групи по 20 човека, цената на билет пада до 117кр. Вход за два последователни дни е 200кр за над 8 години и 75кр за деца между 3 и 7.

Можете спокойно да си платите само вход за парка, без никакви допълнителни екстри като люлки, театър, мюзикъл, посещение на музей или аквариум (защото Тиволи предлага всичко), да се разходите наоколо, да хапнете, пийнете и да си вземете сувенир.

За всеки сезон или голям празник Тиволи има специална украса. Около Коледа и Нова година паркът е оживяла от романтичните приказки зимна феерия, за Великден има страхотни зайци, яйца и т.н., лятото е потънал в цветен разкош, а есента е основно подвластен на хелоуинска тематика и летящи вещици на метли висят от всеки ъгъл. Много хора плащат билети за вход единствено да разгледат украсата, а повярвайте ми, тя си заслужава винаги!

Ако искате да се качите на някой от атракционите, трябва да заплатите допълнително, като пред всяко съоръжение има автомат за купуване на билети. Каква е уловката тук – колкото по-голяма и “страшна” е люлката, толкова е по-скъпа, като цените варират между два, три или четири билета от по 30кр всеки за атракцион. “Бебешките”, както наричам малките люлки, са по един или два билета за 30кр.

Можете обаче да си купите неограничен достъп до всички атракционни люлки на цена от 240кр на човек. Ние със съпруга ми направихме точно така и не съжалихме, защото успяхме да се качим на страшното влакче, кулата със свободно падане, люлките във въздуха, самолетите и още куп атракционни, които не знам как да опиша, но ми разходиха стомаха от петите до гърлото и обратно из цялото тяло 🙂

tim-gouw-127143-unsplash

За да съм честна, трябва да кажа, че всяка крона си заслужаваше на 100% да бъде похарчена! Тиволи е изумително красиво, перфектно подредено и организирано място, което те потапя в приказен свят с екзотичен привкус и ти връща всички забравени детски радости.

Усмивката не слезе от лицето ми, докато тичахме от атракцион на атракцион и пищяхме от страх и радост, докато се въртяхме във всички посоки.

За безопасността се мисли постоянно и персоналът на парка проверява винаги и много внимателно кой как е седнал, закопчани ли са добре коланите му, има ли опасни предмети наоколо и т.н. Някои от най-бързите и предизвикателни атракциони са конструирани така, че да те държат здраво седнал без да можеш да мръднеш нито сантиметър и повярвайте, когато шоуто започне, ще си благодарен за това.

Отделно на всяка една люлка има място, където да си оставиш чанта, очила, слушалки и т.н. предмети, които могат да изсхвърчат и да бъдат потенциално опасни или най-малкото строшени. Има и безплатни ластици за коса, за да нямаш кичури в устата, очите и ушите си 🙂

Относно хапването, в парка ще откриете страхотно разнообразие от ресторанти, пицарии, сладкарници, хапване на крак, на пейка, на тревата, кръчми и т.н.

Цените не се различават от всички останали места в Копенхаген, тоест не са излишно завишени само, защото са в Тиволи.

IMG_20190524_125609

Сувенири има колкото и каквито си пожелаете. Паркът също така разполага с тоалетни и заключващи се гардероби.

IMG_20190524_125638

Станция за целувки 🙂

В началото на статията казах, че съм посетила Тиволи в най-точния момент и следва да уточня защо така. Малко след като започнах живота си в Копенхаген разбрахме, че съм бременна. Не знам дали и други жени са изпитвали това, но още в първите месеци дори качването на най-обикновена люлка на детска площадка ми преобръщаше стомаха, сякаш летя към Космоса с главата надолу, та решихме, че атракционите на Тиволи ще почакат. После пък или нямаше на кого на оставим бебето, за да избягаме заедно с татко му към парка, или когато имахме бавачки, времето беше лошо.

Когато пък имахме идеалните условия – баба на разположение и разкошно слънце с меки температури, се оказа, че паркът е затворен за едноседмична почивка (непосредствено след Великден).

Най-сетне успяхме да му прекрачим прага на 24 май, когато празнувах 32-я си рожден ден 🙂 Бяхме едни от първите посетители в парка и добре, че не се забавихме, защото до обяд се радвахме на разкошно слънце и топлина, но от обяд нататък задуха Северняка и доведе буреносни облаци. Та, всичко се получи прекрасно като по поръчка.

Новата ми мечта е да посетя парка в някоя топла вечер, за да се порадвам на вечерните му светлини, както и на нощен Копенхаген, който повярвайте ми, е омайващо прекрасен.

Сайтът на Тиволи можете да посетите тук, а повече информация за атракционните – тук.

Прочетете още:

Кръглата кула на Копенхаген – уникална архитектура, богата история и дом на най-старата обсерватория в Европа

Копенхаген – градът на щастието

Няколко неща, които да очакваш от Дания

Забавното скучно празненство с датски пенсионери

Литературен клуб в Копенхаген: първи впечатления

Ноемврийски книжки съкровища

Пазарът на българската книга е много по-богат и активен, отколкото мнозина си мислят. Само за последните седмици няколко нови заглавия „цъфнаха“ по книжарските рафтове, а аз ви ги представям на кратко, но с удоволствие.

„Внезапна смърт“ от Ане и Евен Холт, изд. „Емас“

Показна кражба на картини от частна колекция. Поредица от странни смъртни случаи на проминентни футболисти от „Нотингам Хил“. Какво общо може да има в двата случая? Единственото общо всъщност е собственикът и на картините, и на футболния клуб – крупният бизнесмен и меценат от ливански произход Наджиб Айша.

Внезапна смърт

Колкото и да е абсурдна тази връзка, тя привлича вниманието на кардиоложката Сара Цукерман, чийто приятел Ула е лекар на отбора.

Дали необяснимата смърт на младите мъже в цветущо здраве не се дължи на неизвестно стимулиращо вешщество?

Ако е така, защо Наджиб Айша е прибегнал до него?

Заради недобро финасово положение? И има ли застраховката на картините връзка с това?

Все въпроси, трудно разрешими за една лекарка.

Но в съзнанието на Сара изниква стара снимка.

И ключът на загадката се оказва в нея…

Ане Холт

Ане Холт


Вторият роман на тандема Ане и Евен Холт – писателката юристка и братът кардиолог – отново ни повежда в лабиринта на една от най-страшните мафии: фармацевтичната…

„Магията на пътешествията“ от Асоциацията на българските журналисти и писатели по туризма, изд. „СофтПрес“

Истинският пътешественик знае, че всяко място на Земята е уникално и си заслужава да бъде посетено.

магията на пътешествията

Отдайте се на страстта си за пътешествия и предизвикайте откривателския си дух. Разлистете страниците на тази книга и пътувайте до уникални световни дестинации, където ще се срещнете с нови хора и ще опознаете чудни места, на които никога не сте били. В нея са поместени пътеписите на автори, част от Асоциацията на българските журналисти и писатели по туризма (според изписването ѝ на френски език – ABUJET). В нея членуват повече от 50 журналисти и писатели. Част от членовете на АBUJET са членове на FIJET.

FIJET е Международната федерация на журналистите и писателите по туризма (Fédération Internationale des Journalistes et Ecrivains du Tourisme). Създадена е в Париж в края на 1954 година от журналисти от Белгия, Франция и Италия. 

„Дълга нощ в Париж“ от Дов Алфон, изд. „Обсидиан“

Дов Алфон, писател, журналист и бивш офицер от секретното звено на израелското разузнаване, познава отлично света на сенките и шпионските игри. Дебютният му трилър „Дълга нощ в Париж“ определено ще зарадва почитателите на Джон льо Каре и Чарлс Къминг, както и зрителите на „Вътрешна сигурност“.

След полет от Тел Авив и невинен флирт с облечена в червена униформа блондинка на летище „Шарл дьо Гол“ млад компютърен специалист изчезва безследно. Причини за безпокойство на пръв поглед няма, но в Израел е обявена тревога. А полковник Зеев Абади, новият шеф на Специалната секция към суперсекретното Звено 8200, точно в този момент съвсем случайно се намира в Париж.

LONG NIGHT IN PARIS BG COVER

За комисар Леже всяко съвпадение е подозрително. И когато след няколко часа друг млад израелец е отвлечен от хотелската си стая, опасенията на френския полицай прерастват в неприкрита паника. Възложеното му разследване се оказва неочаквано сложно. Очертава се дипломатически скандал. Намесват се политически фигури от най-висок ранг. Медиите внасят допълнителен хаос и объркване.

Единствено полковник Абади успява да се ориентира в извънредната ситуация. И реагира светкавично. За помощ той може да разчита само на своята заместничка в Тел Авив Ориана Талмор, която трябва да идентифицира жертвите.

Но всяка тяхна стъпка се следи от китайски командоси, които провеждат невероятна по мащабите и жестокостта си тайна операция във френската столица. Убийствата следват едно след друго. Напрежението в кабинетите на властта расте.

Очертава се дълга нощ в Града на светлината…

„Леонардо да Винчи“ от Уолтър Айзъксън, изд. „СофтПрес“ 

Почти пет века животът и творчеството на Леонардо да Винчи са обект на възхищение, клюки и конспирации. На български излиза най-новата му биография, плод на задълбочените проучвания на Уолтър Айзъксън –  автор на биографиите на Стив Джобс, Айнщайн, Кисинджър и Бенджамин Франклин.

Leonardo_web_316x

За разлика от много биографи, Айзъксън никога не се съсредоточава единствено върху сухите факти и формалната хронология на събитията.

Той търси връзките, подводните течения, процесите, които влияят върху съдбата на човека и го превръщат в гениален учен, в креативен гений, или в случая на да Винчи – и двете.

Хиляди страници от изумителните лични дневници на Леонардо, свидетелства от съвременници и десетки нови открития — това са основите, върху които стъпва Уолтър Айзъксън, за да пресъздаде историята на един от най-великите и всеобхватни гении. Откъс изтеглете от тук – Pages from Leonardo_da_Vinci_web

Leonardo da Vinci exhibitions

Отвори прозореца и поздрави света

Санди Мейджър е поредният творец, на когото съм благодарна, че споделя работата си със света, оттам и с мен.

Тя е ливано-американка, както сама се определя, живее във Вашингтон, САЩ и е фотограф. Едно от любимите ѝ неща е да снима, докато пътува. Разбира се, ние всички също правим това, когато посещаваме нови места, но на Санди някак ѝ се получава по-добре 🙂

Последният ѝ проект е плод на страстта ѝ към снимането и пътешествията и се казва  „An Open View“ (буквален превод от англ. „Отворен изглед“). Като разгледате снимките, ще ви стане ясна цялата ѝ концепция:

Capri-copy-5935764074953__880IslasDelRosario-copy-59357646ec186__880Lebanon-copy-5935764d96aff__880Maldives-copy-59357652542b7__880Naples-5935765520f71__880Paris-5935765b1a686__880Porto-59357660b2ab6__880Positano-copy-59357663eb26a__880Rome-59357667277e7__880Tuscany-5935766be85e3__880

Урокът на 2017 година – как се сбъдват желания

Надявам се винаги да помня невероятното чувство, което изпитвах в началото на 2017 година.

Поради неприятни и неочаквани обстоятелства се случи така, че останах без пари. А зимата беше страшно студена. Не можех да си взема нови ботуши или пък по-топло зимно палто, с храната също трябваше сериозно да се ограничавам, наложи се спешно да се нанеса при най-добрата ми приятелка в нейното миниатюрното студио и не бях особено сигурна как точно ще успея да се справя с новосъздалата се ситуация. Но се чувствах прекрасно! Виждах света през нови очи и усещах всичко по различен, по-добър начин.

Бях убедена, че годината ще е прекрасна и ще успея да си извоювам това, от което се чувствах лишена през 2016.

„Лишена“ не е точната дума… Може би просто не се постарах достатъчно предишните 12 месеца да догоня щастието си. Може би се оставих на чужди течения да ме затлачат някъде покрай бреговете на апатията и да позволя да затъвам в тинята на чужди проблеми и комплекси.

Каквото и да е, вината е само моя, че позволих толкова дълго животът ми да не тече така, както искам и чувствам, че трябва да бъде.

С началото на 2017 обаче усещах вятъра на промяната и реших да го използвам максимално, за да ме отведе към нови приключения. И те не закъсняха.

Първите месеци, прекарани в жилището на най-близкия ми човек, се оказаха толкова уютни и хубави, че ме заредиха с оптимизъм за дълго напред. Тя, която ми е по-близка от сестра, има таланта да превръща в дом всяко място, където живее и аз се чувствам винаги спокойна и като у дома си, без значение дали става въпрос за общежитие, самостоятелна стая или цяла квартира.

При изнасянето ми някъде около средата на февруари, ѝ оставих бележка, че я обичам и че ще се върна. Дали подсъзнателно съм знаела, че това са били пророчески думи?

Февруари се случи и първото ни пътешествие – отидохме за няколко дни до Бари, Италия, където ни посрещна истинско лятно време. Наслаждавахме се на храната, виното, сиестата, неподправената италианска атмосфера, морето и ароматът на босилек, чесън и домати.

(За пътешествието ни в Бари и околоността можете да прочетете тук – Писма на пътешественика: Бари, Италия;  Античната и романтична Матера)

Преди края на месеца се случи така, че неочаквано и спонтанно се запознах с човек, за който си казах, че или е поредният въздухар или ще си намеря майстора с него. Преди началото на март си бях купила билети за Копенхаген, където живее той. Реших, че ще проверя лично дали е това, за което се представя. В същия ден си чухме гласовете за първи път, а аз изпълних отдавна замислен и планиран татус, който се превърна в красива част на калиграфската ми „колекция“.

Ако някога имам дете, особено пък дъщеря, и тя ми каже, че ще лети 3 часа, за да се срещне с непознат, с когото само са си писали, мисля, че никога не бих ѝ разрешила. Ще ѝ кажа, че е луда, че е страшно опасно, че не искам да чувам дори за подобни неща, дори и да е на почти 30 години, дори и да е убедена, че той е „различен“.

Аз обаче имах невероятно вътрешно спокойстие и вяра, че всичко ще е наред.

Докато стане време да полета ми до Дания, направих още два – отиване и връщане до Бергамо, където прекарах няколко прекрасни дни с друга моя близка приятелка. Вкусвахме доволно от италинаското кафе, кроасани, паста, вино, правихме дълги разходки из стария град и благодаряхме всеки ден на себе си и решението си да направим тази малка своеобразна почивка.

Може би вече се чудите как така изведнъж имам пари за подобни пътешествия? Истината е, че билетите за Италия бяха купени на безценица още миналата година, когато не подозирах какви финансови колапси ме очакват. Освен това имах късмета да получа няколко проекта, които изпълнявах паралелно с редовната си работа и които ми помогнаха да скрепя положението.

Е, наложи се да се лиша от съня и свободното си време (буквално). Спях по 4 часа на денонощие, но бях благодарна, че имам късмета да получа тази допълнителна работа и така да финансирам мечтите си.

Малките пътешествия ми помагаха да релаксирам и да събирам сили да продължа с всичките ми ангажименти.

Пролетта беше прекрасна! Изпитвах силното желание да превърна малката си квартира в по-уютно местенце и поетапно започнах подобряване на цялостния интериор. Отделно се появиха и цяла плеяда саксии на терасата ми. Исках да посадя семеца и да видя как от тях порасват цветя! И ми се получи 😊

Неусетно дойде и времето да отлетя за Копенхаген. Непосредствено преди кацането на летището там почувствах истински прилив на щастие и спокойствие. Помислих си, че ако сега нещо се случи със самолета и всички вътре се разпаднем на атоми и молекули, ще съм си отишла щастлива и доволна от живота си.

На летището го видях. Беше точно това, което трябваше, че и повече. Докато стигнем от терминала до метрото дъждовните облаци се бяха разсеяли и като че след щракване с пръсти слънцето бе изгряло и никой не би заподозрял, че допреди малко е валяло. Гледах го в очите и имах чувството, че се познаваме отдавна.

Копенхаген се представи пред мен в най-добрата си и слънчева светлина. (Прочетете повече за града на приказките тук – Копенхаген – градът на щастието)

Времето мина неусетно, отново бях в София и смело продължавах да върша работа за трима души в едно денонощие, както и да градя още планове. Не на последно място – да купувам още самолетни билети 😊

Интересното е, че преди първото ни виждане в Дания, аз вече бях взела билети за второто ми ходене, което планирахме да е през Великден. Тогава трябваше да летя на отиване и на връщане през Скопие, тъй като през София нямаше удобни полети. Не виждах нищо лошо или страшно в това, даже си намерих група за споделено пътуване и срещу 20 евро щяха да ме вземат с автомобил от нашата столица и закарат до летището в Македония. Така опознах и братята македонци, които вярвате или не, но развиват доходоносен бизнес с подобни таксиметрови услуги между двете държави и аз далеч не съм първата, която пътува по подобен начин.

За Великден в Копенхаген беше още по-хубаво. Е, времето бе по-студено и дъждовно, но между нас връзката се бе засилила и имахме усещането, че довчера сме били заедно. Реално то беше така – всяка свободна минута прекарвахме в разговори. Да живее интернет, мобилните данни и всички приложения, които ти помагат да се виждаш и чуваш с когото пожелаеш, без значение къде се намирате.

Изпитанията продължаваха, разбира се. На връщане след Великден полетът закъсня и сред редица балкански административни абсурди, за които няма смисъл да разказвам, се оказах ранния следобед на автогарата в Скопие, където трябваше да чакам до полунощ, за да хвана единствения възможен автобус за София. Беше студено, мръсно, леко страшно, wi-fi нямаше, не можех и да говоря по телефона с никого заради супер високите цени на разговорите извън ЕС, но след като си поплаках над една бутилка Скопско пиво, си възвърнах спокойствието. Успях да стигна до София в ранните часове на следващия ден, да се изкъпя и да отида на работа без да съм спала повече от 2 часа в автобуса, но важното е, че вече бях на родна почва.

Май месец се задаваше, а с него и рожденият ми ден. Навършвах 30 и знаех точно как искам да посрещна новото ми десетилетие – в Париж! Моята отдавнашна мечта, която на няколко пъти да сбъдна, но все нещо се проваляше. Е, сега бях решила, че ако трябва ще отида сама, но ще посрещна 24 май (рождения ми ден) в този град.

Най-добрата ми приятелка реши, че няма да ме оставя самостоятелно в това начинание и скоро двете имахме купени самолетни билети, намерена разкошна квартира в центъра на града и пуснати отпуски за почти седмица през май.

Това е едно от най-прекрасните ми пътешествия, за които съм разказала с подробности и полезни съвети тук – Един Париж, който не очаквах. Или как се сбъдват мечтите.

Забравих да спомена, че в началото на май месец, когато се събираха някакви официални почивни дни реших, че е добра идея вместо да харчим пари с София, да отскочим отново с най-добрата ми приятелка до нашия любим, любим Истанбул. Получи ни се перфектно!

Това кратко приключение е описано и илюстрирано със снимки тук – Писма на пътешественика: магнетичният Истанбул

Годината почти е беше стигнала половината си, когато вече бях взела решението, че през следващите месеци ще сменя не само жилището, но и държавата.

Да, двамата с него решихме, че не искаме да пропиляваме това, което ни се случва и сме достатъчно стабилни в чувставата си, за да тестваме как ще е да се съберем изцяло. Той е първият мъж в живота ми, който е сигурен, че иска да бъде с мен. Без излишни въпроси, без вайкане, без чудене и колебания. Спокойно, но твърдо решение аз да бъда жената до него и той мъжът до мен.

Така и се случи.

Веднага след кацането ни от Париж, се преместих отново при най-добрата ми приятелка. Преди това цялата ми досегашна покъщина бе редуцирана до няколко сака. При следващото ми ходене в Копенхаген, планирано за края на юни, щях да занеса един куфар, а окончателното ми пренасяне в Скандинавието щеше да се случи в началото на август и тогава с мен щеше да пътува единствено моята любима Кота и ръчния ми багаж. Това пътуване бе истински епично и изпълнено с предизвикателства.

Разказвам за него тук – Модерна одисея – как се спасяваш, когато всичко с полетите ти се обърка, а съвети от личен опит как се лети с животно ще откриете тук – Специфики на пътуването с котка в самолет.

Най-страдах за библиотеката ми. Книгите са специална част от моя живот и ми беше трудно да се разделя с тях, след като всяка една съм я купува лично или ми е била важен подарък. Половината дарих на едно читалище, а другата занесох на родителите ми в Пловдив.

С дрехите беше далеч по-лесно. Изумих се как без да се усетим потъваме в суета и трупаме толкова излишни вещи, аксесоари и парцали, които дори не ни трябват, нито пък реално ползваме. Рециклирах огромно количество дрехи, други подарих и една малка част натъпках в куфара си за юнското ми посещение в Копенхаген. Паралелно с това завършвах част от проектите си, които вече ме оставяха без сили и нямах търпение да ги приключа.

Животът в малката квартира на приятелката ми течеше толкова романтично и прекрасно, че искрено благодарях за него! Последните ми месеци в страната щяха да бъдат наситени на красота, спокойствие и чисто приятелство.

Юли месец също не се размина без полети. С моята по-добра половинка, както наричах приятелката си, отидохме в Сицилия за нейния рожден ден, който е на 1 август. Сицилия ни посрещна гореща, средиземноморска, малко разпиляна и мърлява, но изключително колоритна и запомняща се.

Малко след връщането ни оттам, трябваше да подготвя себе си и милата ми котка за летенето до Копенхаген. Както казах по-горе, това беше шеметно пътуване, което се проточи в почти 24 часа и дори имаше момент, когато си мислех, че никога няма да стигна до Дания, а ще си остана някъде из Германия. Всичко обаче се нареди както трябва накрая и сега пухкавата Кота се радва на датския си дом както на никой друг досега. Имам и подозрения, че обича мъжа ми повече от мен.

О да, оженихме се в края на август в общината в Копенхаген на най-прекрасната, малка и кокетна сватба!

Разказвам със снимки за нея ето тук – Как се регистрира в България брак, сключен в чужбина.

Годежът се случи в една разкошна слънчева неделя (моят любим ден) край бреговете на Северно море. И в най-смелите си мечти не съм си представяла подобни годеж и сватба, нито пък че ще си спомням с гордост и вълнение за всеки един момент от тях. Нямаше напрежение, нямаше стрес, нямаше излишно планиране. Имаше обаче много смях, целувки, весели вълнения и усещането, че с щастие в сърцето прекрачваш прага на новия си живот.

Традицията на самолетни полети всеки месец се запази и през октомври, когато реших, че ще се възползвам от намалените билети и ще посетя за кратко родителите си.

Връщайки се в Копенхаген, усещах как се завръщам у дома, нищо, че живеех само от няколко месеца тук. Чувствах, че това е новото ми място, на което съм паснала така добре, сякаш съм липсващото парченце от пъзела, което най-сетне се е намерило и е направило картинката завършена.

Възхищавам се на този град, харесвам хората в него, културата и привичките му, чувствам го свой и усещам, че занапред има още много да се опознаваме и влюбваме още по-дълбоко и силно един в друг.

Що се отнася до нашето малко, новообразувало се семейство, то се радва на хармония и на първата си Коледа заедно. Празниците бяха наситени с аромати на български традиционни блюда, които с удоволствие приготвих, както и на тихата задушевна атмосфера, каквато може да има само между сродните души.

2017 бе истински ярка, запомняща се и необикновена година. Случваха са невероятни неща, стига да имаш очите за тях и смелостта да ги посрещнеш. Личният ми извод и съвет е, когато съдбата ти дава, взимай! Взимай смело, без да се чудиш и колебаеш, без да задаваш излишни въпроси. Късметът е на страната на смелите, а дори и да сбъркаш, ще извлечеш ценен опит и ще знаеш как да постъпиш следващия път.

И ако чувствате, че нищо не се променя около вас или не се случва по начина, по който искате, то това е ясен знак, че трябва да промените нещо в себе си. От вас самите зависи да гоните щастието си, да го заслужите и да сбъднете мечтите си. И си поставяйте винаги нови цели, защото само така ще имате мотив да се движите напред.

Нищо не се случва без движение, а промяната може да е за добро, стига да не сме прекалено вгледани в ежедневието си, а да успеем да уловим и оползотворим даващите ни се възможности.

Една рускиня и нейните рокли покоряват света

За рускините се носят легенди – като започнем от красотата и преминем през отношенията им с мъжете, та чак до това какви домакини са.

И ако в голямата част от тези митове и легенди са абсолютна измислица, тъй като няма как да сложиш милиони жени под общ знаменател, то поне едно е сигурно – рускините никога не остават незабелязани.

Поредният такъв пример е блогърката Нинели. Тя е решила да се снима на различни места по света, облечена в ефирни рокли. Проектът е под името #MyDressStories и е истински забележителен!

Нинели споделя, че голяма част от роклите са създадени по нейн дизайн, а целта ѝ е да улови магията на природата и смелостта на женския дух.

До момента е обиколила Нова Зеландия, Индия, Шотландия, Турция, Израел и Казакстан и казва, че няма намерение скоро да си взима почивка.

Ние искрено се възхищаваме на снимките ѝ, но също така се чудим и как успява да спонсорира своите пътувания до толкова далечни и различни дестинации? Отговор на въпроса тя на дава, но пък с удоволствие се радваме на креативността ѝ.

57ClTGuE8Ws-59c1102e4e762__880

Изгрев някъде из планините на Русия

BG8wuNqBLnY-png__880

Улица „Пятницкая“ в Москва, Русия

BK2V3LeBH6R-png__880

Батуми, Грузия

BPka5rIhq2Y-png__880

Индия

BRLM5FuAoxq-png__880

Кападокия, Турция

BSf9skQgG8M-png__880

Уанака, Нова Зеландия

BVUM6DEg5wc-png__880

Кормайер, Италия

BVUwh-sARmn-png__880

Милано, Италия

BYIoMICAIMT-png__880

Ньошатѐл, Швейцария

IMG_0152-59c232e9b2bb5__880

Планински масив Кук, Нова Зеландия

IMG_2448-59c2348f6bfb3__880

Индия

IMG_2746-59c2327eedd26__880

Тадж Махал, Индия

IMG_5105-59c235e63a940__880

Езеро Брайес, Италия

IMG_5997-59c2328e2a9de__880

Площад Сан Марко, Венеция, Италия

photo_2017-01-18_17-55-16-59c11052b40cb__880

Удайпур, Индия

photo_2017-02-28_11-01-48-59c11136b3fdf__880

Из планините на Грузия

UY2W1G9XQDM-59c1113c9f2f1__880

Москва, Русия

 

Специфики на пътуването с котка в самолет

В началото на август месец т.г. ми предстоеше окончателно преместване в Копенхаген. Да се разбира, че се разделих с целия си гардероб, вещи и книги, освен един сак с най-важното.

Може би звучи като фрапираща загуба на ценности, но реално беше като чудесно “почистване” в буквален и преносен смисъл на живота ми 🙂

Хората не се усещаме колко много, ужасно много излишни неща трупаме и си мислим, че са ни важни, че трябва да ги пазим, а реално само заемат място, събират прах и ни “тежат”.

Та, не страдам по вещите си, освен по милите ми книги, но и те намериха добър дом – половината останаха в библиотеката на родителите ми, другата половина дарих на читалището в Дряново, което е активно действащо и се радва на голяма посещаемост от деца и възрастни.

Едно от нещата, които не можех да оставя след себе си, беше котката ми – прекрасна, 4-годишна красавица с най-пухкавата опашка, която сте виждали, и тигрова украска. Носи звучното (и не особено оригинално) име Кота.

Кота получих като подарък за рождения си ден през 2013 година от страна на особено стиснато гадже, което си мислеше, че е голям хитрец с тая постъпка. Реално да подариш животно е изключително безотговорна постъпка, освен ако човекът, на когото го даваш, ти е много близък и не си убеден на 100%, че иска и най-вече може да се грижи за това животно.

Във всеки друг случай е лоша идея за подарък и именно в следствие на подобни “оригинални” подаръци, броят на изоставените животни расте.

Аз обаче не можех да изоставя моята Кота. Нито тогава, когато я получих и изобщо не бях финансово готова за отглеждането ѝ, нито сега, когато ми предстоеше сериозно пътуване и всички ми казваха да ѝ намеря нов дом и да не си причинявам главоболията.

С Кота сме имали редица приключения, тя е сменяла заедно с мен квартири, великодушно търпеше останалите кучета и котки, на които ставах приемен дом през годините, вечер спеше до главата ми, а сутрин ме събуждаше заедно с алармата.

А и не само това – чувствах се отговорна към животното и знаех, че ако сега я дам на други хора, защото ще ми е по-лесно, ще усещам това винаги като голяма своя вина и абсолютна грешка. За мен това е изоставяне и изключително егоистична постъпка. Ще си гледам животното, пък живеем в 21 век, колко може да е трудно да закарам едно коте от България до Дания?

kota

Е, оказа се, че е по-трудно от очакваното, че и доста по-скъпо.

Бих искала да споделя опита си, за да послужи на някой друг, който е решил да прави подобни маневри и търси инфо и съвети. Защото аз лично търсих и почти не намерих.

Защо котка в самолет, не може ли с друг транспорт

Първоначално проверих дали няма някакъв начин Кота да бъде закарана по земя до Копенхаген. Открих в интернет зоотакси, което предлага транспортиране на животни както на територията на България, така и в Европа. Оказа се обаче, че могат да закарат Кота само до Германия срещу приблизителна сума от 400 евро (!!!), а оттам вече аз да си поема “внасянето” на животното в Копенхаген. Отделно, че ще пътува в клетка в микробус в продължение на дни. Този вариант отпадна много бързо. Оставаше опцията да лети заедно с мен в самолета.

Как се купува самолетен билет за котка

Нека започна от купуването на самолетни билети – трябва да проверите коя компания позволява пътуване на животни на самолетите си и при какви условия.

Тук беше първият студен душ за мен – единствено WizzAir летят директно София – Копенхаген, абсолютно никой друг!!! Дори да искам да дам 1000лв за билет, няма кой да ми предложи услугата, а Wizz като нискотарифна компания не допускат животни при каквито и да е обстоятелства на самолетите си.

С всички компании, позволяващи ми да летя с котка до Копенхаген, трябваше да прикачам полети… Къде едно прекачване, къде три, къде за 5 часа, къде за 16. А цените бяха фамозни. В крайна сметка се спрях на AirBerlin и най-изгодният откъм време и цена полет с две прикачвания от София към Копенхаген.

Първо прикачах във Франкфурт (голямото летище, не на Хан или друго), след това в Берлин Тегел и накрая стигам Дания. Цената на билета за мен беше към 400лв, за Кота – 120лв, а общите часове за летене бяха към 6.

С ужас установих, че във Франкфурт ще имам само 50 мин “дупка” между кацането и излитането, за което време трябваше да сменя терминалите. Кожата ми настръхваше всеки път, като мислех за това, отделно че прекарах дълги часове в гледане на клипове в Ютуб на хора, обикалящи това летище (учудващо, има много такива).

Оказа се, че самото летище имат схема като слънце на сайта си, която ти помага да се ориентираш, както и приложение за смартфон, което също те улеснява с навигацията си.

Берлин Тегел e много малко летище, където щях да имам час и малко време за прикачане, така че него не го мислех.

И така временно се успокоих, че всичко ще бъде наред. Сега се чудя, ако тогава знаех как щяха реално да се развият нещата, дали щях да тръгна?

След като проверих цените, трябваше да се запозная и с условията за пренос на животни. Изискванията при различните компании могат да се различават, затова четете внимателно информацията в сайта им. В повечето случаи, какъвто беше и моят, животно до 8 кг общо тегло с транспортната кутия, може да пътува в кабината при пътника.

В специалните багажни помещения за животни се приемат по-тежки индивиди, като за там цените са по-високи, а и животните са в пъти по-стресирани.

Изискване животното да е приспано по време на полета НЯМА! Нямам идея от къде е тръгнал тоя мит, но моля ви, не му вярвайте и в никакъв случай не приспивайте животното, мислейки си, че така е по-добре за него и за вас. Пълните упоики са опасни точно толкова, колкото и при хората, така че се прилагат само в крайно наложителни случаи, каквито не са пътуванията със самолет, кораб или друго превозно средство.

Има обаче доста стриктни изсквания към транспортната кутия, като в случая на AirBerlin беше да е т. нар. soft box, което е съвсем различно от типичните клетки, в които виждаме да носят кучетата и котките. Такива “меки кутии” за животни се продават, като не са особено изгодни, но с повече търсене, можете да откриете добри оферти.

Кота се бе сдобила с чуден софтбокс от вторите употреби в Копенхаген, който бях донесла при предходно пътуване. Цялото нещо приличаше на сак за път, имаше удобна дълга дръжка и мека постелка отвътре за самото животно.

След като проверите за размерите на транспортната клетка и преди да купите билетите, е изключително важно да се обадите на самолетната компания и да попитате за полета, който сте си избрали, има ли други животни и ако ви кажат “не”, заявявате, че вие ще сте с котка. Това се прави, заради изискването да няма повече от две котки на борда при пасажерите.

В моя случай трябваше да звънна първо на AirBerlin, а после на BulgariaAir, който се оказа, че изпълняват първия ми полет (София – Франкфурт) и които също си имат изисквания за пренасянето на животни.

Цялата логистика оттук насетне става малко сложна, ще се опитам да обяснявам ясно и точно, но и вие внимавайте 😉

Ако ви се налага да комуникирате с BulgariaAir, ви съветвам да им пишете имейл на посочените контакти, тъй като с колцентъра е почти невъзможно да се свържеш и е безкрайно дразнещо, тъй като след няколко свободни сигнала, разговорът приключва и трябва да набереш пак.

В крайна сметка, се оказа, че и на трите полета няма да има други животни, така че мога спокойно да си летя с Кота. Купих билетите и тук дойде другото объркване и произтекъл проблем – за животни се заплаща допълнително, като се оказа, че аз за трите си полета е трябвало да платя директно на BulgariaAir в деня на полета, когато съм на летището.

Никой обаче не ми го каза това, та платих на AirBerlin за двата полета с тях (Франкфурт – Берлин – Копенхаген) и отделно на BulgariaAir за София – Франкфурт.

Както се казва – здраве да е!

Изисквания за котката – паспорт, ваксини, обезпаразитяване

Имаше още неща по подготовката на Кота за път, а те са – абсолютно задължителен паспорт, в който е отбелязан номер и дата на поставяне на абсолютно задължителния чип, годишна ваксина против бяс и отбелязано обезпаразитяване – вътрешно и външно, на животното 48 часа преди полета.

Всичко това го направих и познайте! НИКОЙ не провери нито паспорт, нито нищо на тая котка на което и летище или граничен контрол да бях! А аз толкова се притеснявах, че нещо може да не е наред. Можех да прекарам каквато си пожелая котка без паспорт, ваксини или чипове, защото никой не ѝ обърна внимание, освен да каже “ауу, колко е сладка!”, а минах през две проверки на багаж – в София и във Франкфурт.

И тук започна другото ми притеснение – проверката на багаж и съответно на клетката на Кота.

Как се проверява котката на летището

На летището в Копенхаген, като се връщах към България още преди “голямото” ми пътуване, питах как протича процедурата и ми казаха, че задължително изкарвам животното от софтбокса, за да проверят клетката на скенера.

Това искрено ме притесни, защото как си представяте да успеете да задържите супер изплашена котка в ръцете си, докато ѝ проверяват клетката и най-вече – после да успеете да я върнете в тая клетка! Който е гледал котка, знае за какво говоря.

Какви ли не варианти не обмислях, включително писах до Animal Rescue, които изпращат постоянно кучета към Германия и Холандия. Консултирах се и с една разкошна дама от Let’s Adopt Bulgaria, която също е спец в изпращането на котки със самолет за чужбина.

Общо взето точна рецепта нямаше, но случаи на изпуснати и изгубени на летище животни колкото искаш.

Сигурното беше, че ще взема успокоителни на билкова основа за Кота. Ако не знаете за тях, то нека да ви кажа, че са уникални и не вредят на животното. Най-разпространени са CalmVet, които са под формата на меки ампули. Ако е куче – ще го изяде без проблем, ако е котка – късаш ампулата в края ѝ и изсипваш съдържанието в устата на котката. Това е доста трудно и почти невъзможно, но и по муцуната да остане е достатъчно, тъй като котката веднага ще започне да се ближе, за да се почисти и така ще изяде всичко.

Другото супер успешно успокоително, което съм прилагала на Кота, е пипета с разтвор без мирис, направен от валериан и други билки, която се покапва между плешките на животното. Действа на момента и я “държи” няколко дни, без да мирише неприятно или да ѝ причинява какъвто и да е дискомфорт.

С такава пипета буквално спасих Кота от едно кошмарно тежко и дълго разгонване, което преживя, преди да я кастрирам.

Оставаше обаче въпросът как ще я извадя и върна в кетката ѝ при проверката на багажа?! Мен и без котка ми е напрегнато при тая процедура, заради бързането, с което се налага да минеш, пък какво ли остава като съм с малката косматка.

Реших да разчитам на късмета си и да взема нагръдник с каишка за чихуахуа, които да сложа на Кота и да съм сигурна, че и да се опита да бяга, ще я хвана. Проблемът беше, че тя никога не е носила каишка или нещо подобно и буквално полудява, когато ѝ сложиш нещо около врата и тялото.

В крайна сметка реших, че няма да ползвам нагръдника, защото ще я притесня и нервирам повече, но ако вашата котка е свикнала, това е чудесно решение за подобни ситуации.

На новия терминал на нашето летище обаче ми казаха, че животното може да си остане в клетката и така да мине през скенера, което аз реших, че е най-разумното. Знам, че не е добре да се облъчва, но това все пак не ѝ се случва всеки месец, а за първи (надявам се и единствен) път през живота ѝ.

Минах без проблем само, за да отида до гейта и да видя, че сладурите от BulgariaAir имат час и половина ЗАКЪСНЕНИЕ на полета за Франкфурт. Беше сигурно, че ще изпусна прикачването, но реших да не се панирам и звъннах веднага на AirBerlin. Те ми обясниха, че в такъв случай като стигна Франкфурт да намеря на летището там техния офис и оттам ще ми ребукнат билета за друг полет. ЧУДЕСНО! – казах си аз, ако това не беше една огромна лъжа.

Продължението на одисеята и какво още се обърка можете да прочетете във втора част на разказа ТУК. Там се споменава повече за моите премеждия, но давам и изпитани съвети как да процедирате, когато сте с котка на летище и ви очаква 10-часов престои.

Ако имате въпроси относно пътуването с животно или друго подобно и мислите, че бих ви била полезна със съвет, можете да ми пишете на:
editors@vitamorena.com

 

Поглед към Гърция

Гръцките острови и полуострови са едни от най-прекрасните места, които можете да посетите през лятото.

Там ще почувствате обещание, че раят наистина съществува, щом дори на грешната ни земя може да има подобни красоти.

И тук не говорим само за така популярната сред българите дестинация Халкидики, а включваме и по-далечните и не толкова известни гръцки острови.

Искаме да ви покажем част от снимките на Viktoria Viaggia, която тя е направила по време на почивката си на островите Санторини и Наксос. Виктория няма претенции да е фотограф, снима сGalaxy S7 Edge и публикува в профила си в Инстаграм. Но това, което кадрите ѝ показват, заслужава внимание! Насладете се на Гърция през прогледа на Вики:

13-599b3e3c2fc7b-jpeg__88014-599b3e3fa5e48-jpeg__88015-599b3ec1e37d9-jpeg__88016-599b3ec3eb68d-jpeg__88017-599b3ec739331-jpeg__88018-599b3eca26053-jpeg__88019-599b3ecfcd342-jpeg__88020-599b3ed56d97b-jpeg__88021-599b3ed9a65e5-jpeg__88022-599b3ee12887e-jpeg__880

Сегедински гулаш

Текстът е написан от Петър Дончев и предоставен на Вита Морена за публикуване. Всяко следващо републикуване трябва да посочва него като автор и Вита Морена като източник.

 

Разхождах се безцелно из центъра на Сегед и се любувах на красивата архитектура на някои сгради. Бях в този не много голям, но прелестен унгарски град за трети или четвърти път. Но винаги за по един ден.

Сегед е разположен на място, недалече от границата с Югославия, което го прави удобен за преспиване при пътувания към по-далечни части на Европа или на връщане към България.

Този път се връщах от продължителна командировка в Германия и Австрия. Беше горещ летен късен следобед в началото на седемдесетте, слънцето слизаше все по-ниско и аз с нетърпение очаквах вечерната прохлада.

Вниманието ми бе привлечено от невероятна глъчка. На площада навлезе група хора, които вдигаха неописуема врява. В началото не можах да разбера плачат ли, смеят ли се, скандират ли нещо. Казах си, че най-вероятно са демонстранти или стачници, но бързо отхвърлих тази мисъл – не видях никакви плакати, пък и не се появи и милиция да ги разпръсне. Спрях, да видя какво чудо се задава, част от минувачите – също.

Тълпата, която приближаваше на талази, се състоеше от около 30 – 40 души, мъже и жени. От двайсет и няколко годишни, та до предпенсионна възраст. Трудно можех да си представя, че и триста души могат да вдигнат такъв шум. Понаближиха още и разбрах, че всички говорят едновременно. Но защо по дяволите трябваше да крещят така? Гласовете им ехтяха като ерихонски тръби и врявата огласяше тихия и спокоен Сегед.

segedin-3

Само след минутка ми се поиска да потъна в земята от срам.

Бързо съобразих обаче, че никой от случайните минувачи не знае, че съм българин и следователно няма защо да потъвам.

Срещу мене идваше група българи, най-веротно екскурзианти. Не, идваше група бай Ганьовци и лели Ганки, тръгнали да покоряват Европата. Очаквах всеки момент да започнат да се бият в гърдите и да крещят гордо: „Булгар, булгар…“

Скандализираните унгарци с погнусени физиономии тръгнаха по пътя си. Аз също се поокопитих и съвзех от стреса и се канех да продължа безцелната си разходка.

И в този момент в мене се пробуди ловецът. Така наричам на шега за себе си внезапно появяващото се желание да наблюдавам нестандартни хора в нестандартни ситуации, особено не често срещащите се. „Купувам“ характери и образи, не измислени, а от плът и кръв и когато се наложи, ги имам готови под ръка. Такъв ми е занаятът.

Тъкмо се канех да се присединя незабелязано към тях, когато случаят ми даде по-добър шанс. Първите се изравниха с мене, когато една от жените извика:

-И-и-и-и! Цецо, я питай човека къде е този магазин! – тя чевръсто измъкна от сутиена си кътаното като светиня листче с написан адрес, а човекът бях аз. Подаде листчето на Цецо и допълни – Братовчетката ми го даде и каза, че там са най-евтините стоки в цяла Унгария!

Като стана дума за евтини стоки, групата като по даден сигнал млъкна, наостри уши и се скупчи около нас. Всяка екскурзиантска група си има тартор. Това обикновено е човек, който е пътувал вече, знае кое как е, а и се оправя с чужди езици. Затова и думата му се слуша. Очевидно Цецо беше тарторът на тази група и разговорът му с мене щеше да бъде неговият изпит по унгарски език пред групата. Видимо попритеснен, той се изкашля няколко пъти и предпазливо започна:

-Добар дньом!

Спрях смеха си, преди да излезе от гърлото ми и любезно кимнах с глава. Това окуражи тартора, явно го разбираха и той продължи:

–Скажете на меною, куде требе да находилсе етому адресий?

Унгарският му се състоеше от неправилен руски и неправилен български. Вероятно за да изглежда езикът колкото се може по-чужд. Можеше да мине и за международен. Цецо ми подаде листчето с адреса. За мой късмет знаех къде е тази улица, дори и магазина знаех, защото се намираше недалече от любимото ми ресторантче, в което всеки път вечерях известния сегедински гулаш. Разбира се, не трябваше да се издавам, че съм българин, затова с красноречив жест им показах, че ще ги заведа до там.

Цецо изпадна във възторг и се разкрещя:

-Видяхте ли, бре, аз какво ви казвах! Видяхте ли как се оправих с унгареца?! Хем унгарският е най-трудния език на света!

Видели бяха и го гледаха с благодарност и умиление, а той хвана ръката ми и дълго я друса.

segedin-putovanja-evropa-6

Тръгнахме бавно към магазина и врявата се поднови с нова сила. Говореха, по-точно крещяха за какво ли не и аз за десетина минути успях да разбера почти всичко за тях.

Били цяла една бригада от голям машиностроителен завод в малко подбалканско градче. Спечелили социалистическото съревнование и профкомитетът ги наградил с двуседмична екскурзия до Будапеща, Прага и Берлин.

На пълни разноски на завода. Лично другарят директор им бил отпуснал най-новичкия заводски автобус, с все шофьора. Сегед бил първата им спирка. В какъв хотел ги били настанили само – супер лукс! Това било то да си „на Запад“…

Изтръпнах при мисълта, че може да са в моя хотел и цяла нощ нощ няма да мога да мигна от шумотевицата, но бързо се успокоих- в друг хотел бяха настанени.

-Ей, елате, ма! – две лелки се залепиха на витрината на магазина, покрай който минавахме. – Елате, ма, секретни копчета!

Цялата група се юрна да види чудото, като че на витрината бяха изложени Мерцедеси по 2 за лев. Едва не строшиха стъклото.

-За какво са ви да ги мъкнете от тук? – каза млад мъж. – В ЦУМ имаше колкото искаш само по 3 стотинки едното.

Нужен беше арбитър.

-Цецо, я ела да кажеш колко струват в пари, че тук цената е във форинти!

„В пари“ би трябвало да означава в левове. Като че форинтите бяха дренки, а не пари.

Цецо бавно и авторитетно се приближи, направиха му път да мине. След кратки изчисления на ум, той тържествено обяви цената в пари – една стотинки и четири десети.

Малииии, колко е на сметка! Хайдете да купуваме! – няколко жени не издържаха на изкушението и се юрнаха към вратата.

-Ваня, Елке, чакайте! – извика Цецо. – Миналата година в Берлин, в Центрума, секретните копчета бяха една стотинка и две десети и половина.

Центрумът е берлинският Цум, универсалният магазин. Само преди двайсетина дни имах възможност да наблюдавам как вършеят българските групи там – излизаха с огромни пакети, превивайки се под тежестта им. Всеки купуваше всичко онова което не му трябва, но беше на сметка.

Един ден се случи така, че през Центрума минаха четири големи български групи, в резултат на което рафтовете на огромния магазин останаха полупразни.

На другия ден един от колегите ни прочете уж написаното във вестника: „Кметът на Берлин изказва специална благодарност на българските туристи, които са прочистили Центрума от ненужните и залежали боклуци…“

-Ех, кога ще стигнем по-бързо в Берлин…- размечта се Ваня.  – Ще купя сто секретни копчета! В България ще има да раздавам подаръци…

Лесно беше за изчисляване – щеше да спести 15 стотинки. Почти съм сигурен, че ако в България види 15 стотинки на улицата, едва ли ще се наведе да ги вземе. Но щом е келепир, то и половин стотинка е важна!

Години вече си блъскам главата върху този български феномен – келепира и все още не мога да разбера какво е това и от какво е продиктувано. Но едно е ясно – това е национално заболяване.

Придвижвахме се бавно, от витрина на витрна, с безкрайни коментари на цените и крясъци до Бога. Сънародниците ми бяха опиянени от сполетялата ги слободия – могат да говорят всичко, никой не ги разбира, давай, сега ни е паднало! Това е то свободата, това е то да си „на Запад“! Правиш си каквото ти душа иска…

По тази причина не липсваха и нецензурирани подмятания. Минава красива унгарска девойка с къса поличка. Изящна е, като правена на струг. Цялата група, мъже и жени придружават обръщането си след нея с неприлични дюдюкания и подсвирквания. Един от мъжете заявява, че тази… /ще спестя думата, която употреби/, само да му падне… Следва подробно описание какво точно и как точно ще ѝ го направи. Очаквах на тези думи женската половина от групата да запуши уши и да се изчерви. Нищо подобно!

Ехтеше неистов женски кикот и допълнения какво още може да се ѝ се направи на тази… Жените като че гледаха да не изостават и когато минеше хубав младеж, се чуваше: „Ах, на кака! Ела, какичка да си го схруска като бонбонче!“  „Не, при мене ела, да видиш как е на седмото небе!“

Като отвързани коне бяха. Съвсем очевидно, групата освен от слободията, беше блъсната здраво и от хормона, но това явно бяха свързани неща.

На фона на всичко правеше впечатление един мъж на предпенсионна възраст, който като че бе със заключена уста. Дори и думичка не обелваше. А останалите отвреме навреме му викаха:

-Евала, бай Иване! Браво бай Иване, на тебе дължим всичко!

Бай Иван беше бригадирът на групата и главно негови бяха заслугите за спечелването на социалистическото съревнование и екскурзията. Не отвръщаше на поздравленията и хвалбите, а оставаше вглъбен в себе си. Може би обмисляше как ще спечелят и следващото съревнование.

Стигнахме най-сетне заветния магазин, показах им го, а аз продължих малко по-нататък, влязох в ресторанта и след няколко минути се отдадох на любимия си сегедински гулаш. Поръчах си и втори и го полях обилно с бира. Мислех си за моите нови познати, за байганьовщината, за келепироманията.

h2048w2048p

Класическият сегедински гулаш

Припомнях си разни случки с български групи, за които ми бяха разказказвали. Например за Папагала, който имал магазин на пристанището на Неапол. Продавал парцалки, обувки и разни джунджурийки. Не вървяла особено търговията му, но човекът не губел надежда – знаел, че ще удари и неговият час. Често наблюдавал с бинокъл в открито море пристигащите кораби. И когато видел български трибагреник, запретвал ръкави. За минути преобразявал магазина си.

Облепвал витрините с огромни надписи със сигнален цвят: Салди, Салди, Салди -40%. На всички стоки сменял табелките с цените. Ако примерно нещо е струвало 2000 лири, той слагал предварително приготвена нова цена 4000, задраскана, а отдолу написана цената  минус 40% – 2400 лири. Докато българската група слезе на брега, всичко било готово. Първите, стигнали до магазина, крещяли на останалите: „Тичайте, бре, че при Папагала пак има намаление! Почти наполовина!“

След половин час в магазина оставали празни рафтове. Доволните нашенци мъкнели пакетите на кораба и повече не слизали на брега – какво толкова да му гледаш на Неапол? Къщи и хора те гледали всеки ден и в България. Щом е имало келепир, другото не е важно. А предоволният Папагал броял пачките и благославял лакомията  и глупосттта. И така – до следващата българска група.

По-късно, когато падащата нощ прогонваше светлината, се разходих по бреговете на Тиса. Вечер осветяваха реката и моста с цветни светлини, предимно в жълто и гледката беше красива и феерична. Имах чувството, че съм попаднал в златен декор на някаква приказка. С неохота си тръгнах, но трябваше да се прибирам в хотела, защото утре ме чакаше път до България.

Съвсем близо до входа се спрях да разгледам осветена рекламна витрина с фотоси от някакъв нов филм.

И в този момент ги чух. Такъв мощен смях, разцепващ тишината на сънения Сегед, можеше да излиза само от гърлата на моите сънародници. След няколко секунди последва нов залп от смях, вече по-наблизо. След миг групата, водена от Цецо, изскочи иззад ъгъла на хотела и се понесе към мене. Повечето вървяха по двойки – мъж и жена, хванати за ръка, под ръка или прегърнати. Очевидно с настъпването на нощта чифтосването беше започнало.

Залепих се за витрината с надежда да не ме забележат.

Но не би.

-Я вижте кой е тук! – извика една лелка. – Нашият унгарски приятел!

Заобиколиха ме и се наложи да се обърна с лице към тях. „Ей, как си, бе, що си, бе, ей, откога не сме се виждали, ей!“ Потупваха ме по раменете и фамилиарничеха, сякаш три години бяхме делили хляб и покрив.

-Ама този хич не е за изхвърляне! – викна една жена, която засега нямаше партньор за тази нощ. – Само да каже и съм готова!

Дружен кикот, предимно женски, се опита да пробие тъпанчетата на ушите ми.

Нямаше „да кажа“, но все пак ѝ благодарих мислено за комплимента.

-Цецо, попитай го за реката, бе, да не се мотаем много! – рече някой.

Цецо, този път доста по-уверено, се обърна към мене:

-Кажите, где тук находитса реката Тиса?

Отговорих на колкото се може по-чист български език:

-Продължете в същата посока, на втората пряка завийте на дясно и ще излезете на Тиса при самия мост. Аз оттам идвам – много е красиво!

-О, сбасибо, спасибо! Лекой ночт!

И с обичайната шумотевица групата се понесе към Тиса.

Това вече беше в повече – никой дори не забеляза че им отговорих на български. Тези хора изглежда не бяха на себе си от обсебилата ги еуфория. Но не изминали и няколко крачки, Цецо спря и се обърна към мене. Изглежда беше забелязал, че нещо не е наред, а може и да се бе досетил, че съм говорил на български. Помълча, разглеждайки ме внимателно и неочаквано запита:

     -А значит вий…вий болгар?

Това пък беше капакът на всичко.

Цецо не дочака отговора ми и поведе дружината си към Тиса.

А на мене вместо смешно, ми стана тъжно. Шумната и интересуваща се само от себе си простащина вървеше към реката. Една влюбена двойка, идваща насреща, предпазливо мина на отсрещния тротоар.

Гледах след тях, докато се скриха от погледа ми и си мислех за Алеко Константинов. И ми беше много тъжно.

И кой знае защо малко страшно.

Още от Петър Дончев:

Пратерът и среднощната истроия на една разбита мечта

Как бях цар за една нощ

А Ш А

Култура на бита по света и у нас

Край езерото Комо – как живеят аристократите

Ако сте имали късмета да се разходите край езерото Комо, то сте останали възхитени от разкошните вили, сгушили се в района.

Това е едно от най-живописните кътчета в Италия, а гледайки невероятните къщи, няма как да не ти се прииска да живееш в някоя от тях.

Истината е, че има облагодетелствани от съдбата хора, които живеят в приказните крайбрежни вили или поне ги притежават. Надяваме се да знаят какви щастливци са и да оценяват истински това, което имат.

Благодарение на Vogue, днес ще ви отведем на пътешествие точно в една от тези къщи в Комо.

Тя с казва Villa Sola Cabiati и датира от 18 век. Първият ѝ собственик е бил завидно заможния херцог Gabrio Serbelloni, но неговите деца префасонират вилата в бароковия вид, в който ни е известна към днешна дата.

Интересен факт е, че в къщата са нощували Наполеон и жена му Жозефин.

Последните години вилката функционира като хотел (виж тук), така че ако разполагате с достатъчно средства бихте могли също да прекарате ден-два на това поразително с красотата и изтънчеността си място.

Ето и малко повече от Villa Sola Cabiati

Vila 1Vila 14Vila 13Vila 12Vila 11Vila 10

Прочетете още:

Един Париж, който не очаквах. Или как се сбъдват мечтите

Писма на пътешественика: Бари, Италия

Vila 9Vila 8Vila 7Vila 6Vila 5Vila 4Vila 3Vila 2