850 ГОДИНИ РОБСТВО!

Текстът е написан от Петър Дончев за Вита Морена и изразява изцяло неговот лично мнение. Всяко цитиране следва задължително да посочва него като автор и Вита Морена като източник

Това е печалната истина за България и за нас, българите.

Статията си „Защо протестите в България са неуспешни„, публикувана на 27 февруари 2019 г. в сп. Вита Морена, завършвам със следните думи:

          „За жалост много български проблеми от онова време са валидни и днес, а думите на френския пътешественик, че ако я караме все така, винаги ще бъдем под нечие робство, са пророчески. Тъжната истина е, че от векове насам, та и до настоящия момент, ние все още сме под робство. Но това е друга една тема, на която, ако е рекъл Господ, имам намерение да се спра в близко бъдеще.“

          Мисля, че моментът да поясня думите си отдавна е дошъл, а проблемът е назрял до болка. България е древна държава, една от най-старите в Европа, а според някои и най-старата. 1338 години са минали от създаването на Първата Българска Държава. България е държава с 1338 годишна история!

          За голямо съжаление, по-голямата част от тях, цели 850 години /или приблизително толкова/ сме под нечие робство.

          Надявам се, че за всички, които са ходили на училище и са внимавали в часовете по история, е излишно да обяснявам подробно за византийското робство и за турското робство, продължили общо близо 700 години!

yasin-alsbey-j0hUquId-AY-unsplash

Искам обаче, да използвам случая и да изразя протеста си срещу опитите турското робство да бъде наричано присъствие, съжителство или по друг неподходящ начин, което е незачитане и дори подигравка със страданията на българите през тези пет века.

Измислени министри и продажни политици се опитват да угодничат някому. По този начин младите хора, последните български поколения, остават с деформирана представа за българската история, а това е опасен прецедент, който не вещае нищо добро за българщината и за жалката ни държавица, която и бездруго е на дъното.

Това, което не успяха да направят чуждите поробителите за много векове – да затрият българския род и той оцеля, са на път да го сторят само за няколко десетилетия шепа продажни „българи“. Те продължават да наричат турското робство с други, омаловажаващи думи, въпреки стотиците свидетелства, останали от онези времена – народни песни, писма и думи на Ботев, Левски, Хаджи Димитър, Раковски и много други, на художествени произведения на български поети и писатели, живели и творили по време на робството. Ще цитирам само един куплет от стихотворението „Хаджи Димитър“ от българската светиня Христо Ботев:

„Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни сърце!“

          Робска земя, казва Ботев! И това е истината! Всички тълкувания и уговорки са излишни. И ненапразно продажниците искат да махнат от учебниците по литература Ботев и Вазов. Пречат им. А на мене така ми се иска Ботев и Левски да бяха живи сега, че да ги видя продажниците каква песен щяха да запеят!

          И понеже стана дума за съвремието, ще продължа мислите си за робството от днешния ден, към миналото. Не вярвам да има някой, който да не вижда, че през последните 30 години сме под тежко колониално робство. Поробителят е Брюксел. Обосновал съм мнението си по този въпрос в статията „10 години преди и след: България в Европейския съюз“, публикувана на 28 декември 2016 година в сп. Вита Морена. Който желае, може да я прочете, а който я е чел, може да си я припомни. Ще добавя само един въпрос.

Как стана така, че могъщата някога България, чиито брегове се миеха от три морета и всички европейски владетели искаха да се сродят с българския цар, се озова на дъното? Как?! На абсолютното дъно по всички показатели? А народът ни спи ли, спи. И нехае!

          Предишните 45 години не се нуждаят от коментар. България е под Съветско робство. В интерес на истината, обаче, то беше доста по-поносимо от Европейското робство. Нямаше ги безкрайните забрани, „регулаторни изисквания“ и директиви, безумната бюрокрация. Освен това България беше ръководна от един мъдър държавник, може би най-успешният от времето на Втората Българска държава. Тодор Живков милееше за народа си и не допусна България да бъде прегазена от съветски ботуши и танкове, участ, която сполетя редица държави от Източния блок. За тези, които са негови съвременници, не е трудно да направят сравнение между неговото управление и безхаберието и крадливостта на сегашните управници. И все пак фактът си е факт – 45 години България е под робството на Москва.

          Така, връщайки се още по-назад във времето, достигаме до един изключително интересен период, – от Освобождението до 1944 г. В началото нещата потръгват добре за младата българска държава и дори се достига до Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. И тъкмо този толкова важен за страната ни акт довежда до доста сериозна криза и тласка събитията в нежелана посока. Държа да подчертая, че това е мое мнение, с което не задължавам никого.

         Русия не е съгласна със Съединението и изтегля от България своите военни инструктори, които подготвят офицери за  българската армия. Сърбия се възползва от ситуацията, предявява териториални претенции и обявява война на България. Младата българска армия, водена от младши офицери и юнкери буквално разгромява Сърбия за броени дни.

          След Съединението Русия упражнява натиск върху княз Александър Първи Български да се оттегли, следва преврат срещу него и в крайна сметка княз Александър е принуден да абдикира. Стига се до скъсване на българо-руските дипломатически отношения, Русия изпраща бойни кораби във Варненския залив и България се оказва сама срещу почти всички Велики сили.

          В тази усложнена обстановка, естествено трябва да бъде избран княз /впоследствие цар/ за освободения престол. ВНС изпраща тричленна делегация, която обикаля европейските столици да търси подходящ кандидат за български владетел.

          Винаги съм се питал, защо е трябвало да си внасяме цар от чужбина. Нима не е имало достоен българин, който да бъде коронясан? Имало е, разбира се, при това не един или двама. Тогава? Чувал съм какви ли не версии като обяснение. Например, че бъдещият цар трябвало да е от знатно потекло, съгласно някакви си неясни канони. Но дори и да е така, тази версия също не издържа, защото в Търново и Арабанаси, а и на други места е имало /има ги дори и днес!/ достатъчно българи със синя кръв – потомци на боляри и владетели от Втората Българска държава. 

          Една от вероятните причини, може би най-значителната, изпратената делегация да обикаля европейските кафенета и да търси цар, е вечният български проблем „кой да води бащина дружина“. Може и да греша, но така мисля. Предполагам, че всички са чували анекдота, че в Ада, при българския казан няма дявол, защото той е на самообслужване. Ако някой успее да си подаде главата навън, останалите българи веднага го дърпат за краката надолу. Анекдотът би трябвало да е смешен, но на мене винаги ми е бил тъжен. И какво следва от това? Че не може да бъде избран българин за цар, защото няма да просъществува дълго. Останалите българи ще бъдат раздирани от завист. Всеки ще си казва „Откъде накъде Иван ще е цар, а не аз?“.

          След редица перипетии, делегацията намира човек за цар, довежда го в България и ВНС го коронясва за княз, а впоследствие и цар на България. Цар Фердинанд. Не мисля, че представител на Кобургите е бил най-добрият избор и това го показват последвалите събития. Наред с две-три положителни прояви, като обявяването на Независимостта на България, Кобургът довежда страната до тежки национални катастрофи, тласка я в безсмислени войни, прави я сателит на Германия и тя участва на нейна страна и в двете Световни войни. Малко или много ние сме роби на Германия, на Кобургите, които сами сме си избрали, но най-вече сме роби на собствения си манталитет и разбирания, заради които си внасяме цар от чужбина.

          И така се събират близо 850 години робство, което продължава и днес.

alexandr-bormotin-u6Igr0mzcHQ-unsplash

          Но най-лошото от всичко е прогнозата, това, което ни чака. Пак подчертавам, че това е само мое мнение. За момента най-много брожения има срещу статуквото и „системата, която ни убива“. Простете, но намирам това за бял кахър, много лесен за преодоляване. Достатъчно е да има желание за това. Достатъчно е милионите българи да излязат на улицата с конкретни искания и дори ултиматуми. Гарантирам, че само за няколко часа виновниците и за статуквото, и за системата, ще изчезнат от погледите ни, ще се изпокрият в миши дупки и повече няма да си подадат носа навън. 

А после? Какво ще стане след това?

След това отново ще се сблъскаме с дилемата кой да води бащина дружина. И всичко ще започне отначало. Защото ние ще сме си същите. Защото злобата, завистта, лошотията и омразата са вече вкоренени дълбоко в нас. И ако не направим усилия да променим манталитета си, ние подписваме смъртната присъда на българския род и на българщината въобще. Не след дълго тях просто няма да ги има.

          Защото стара истина е, че злото, което човек сам може да си направи, никой друг не може да му го стори.

          Помислете, братя българи! Положението е много лошо. 

Реклама

Защо протестите в България са неуспешни

Ако хвърлим един малко по-задълбочен поглед към отминалата неотдавна 2018 година, неминуемо ще отбележим, че тя бе белязана от множество протести. С право може да бъде наречена „Година на протестите”. Не съм си поставял за цел да правя статистика, но ми се струва, че през нея имаше най-много протести от последните тридесет години, т.е. откакто избухна демокрацията.

През цялата година имаше протести, но особено много и особено масови станаха те през есента. Протестираха животновъдите, миньорите, енергетиците, лекарите, тютюнопроизводителите, оръжейниците, пчеларите, земеделските производители, шофьорите, пенсионерите, учените, металурзите, синоптиците, машиностроителите, хотелиерите, химиците, ресторантьорите и пр. и пр.
И разбира се майките на деца с увреждания, чийто протест се открояваше с настоятелността си и постигането на частични успехи.

На практика протестираха представители на всички професии, обществени групи и прослойки. Изключение направиха само представителите на някои етноси и огромната, в голямата си част напълно ненужна армия на държавните чиновници, на чиито брой биха могли да завидят далече по-големи и проспериращи нации.. По напълно обясними причини те предпочитат да си кротуват и да не надигат глава.

Хората от различни населени места и от различни професии излизаха на улицата и изразяваха своето недоволство от лоши условия на труд, от забавянето и неплащането на заплати, от мизерни доходи, от ниски изкупни цени, от безумните правила и ограничения, които им налага брюкселското чиновничество, от нескопосани закони и редица други безобразия. Като по правило протестиращите искаха нечия оставка на различни нива – от директор на предприятие или представител на местната власт, та до министри, депутати и цялото Правителство и Парламента.

Нито един протест обаче не постигна някакъв съществен успех.

Причините? Много са, но има и някои, които се открояват. Например, че ние, българите, въобще нямаме представа що е то протест и как да протестираме, за да имат усилията ни някакъв ефект.

Събираме се, правим шествия, дерем си гърлата да искаме оставки, сбиваме се с полицията, арестуват ни и се чувстваме герои. А резултат – нулев. Когато се налудуваме, кротваме, а когато други захванат протест, ние седим безучастни и гледаме сеир. Друга причина /от многото/ е, че ни липсва единомислие.

Баща ми, вечна му памят, мъдър човек беше, казваше: „Ние сме осем милиона българи, с девет милиона различни мнения”. Съвсем прав е бил! Как да успеят протестите ни при пълна липса на единомислие? И без някой да ни казва какво да правим. В това отношение трябва да се поучим от други народи, например гърци, французи, поляци.

Ще се спра по-подробно на това, как постигат поляците успех при своите искания. Ще дам два примера. И двата са от времето на социализма, когато никак не беше лесно и безопасно да протестираш. И когато нямаше интернет и мобилни телефони, нямаше социални мрежи, за да координарат хората действията си. А да използват медиите за такава цел беше просто немислимо.

Първият пример
В началото на осемедесетте години на миналия век в Полша повишили цената на млякото. Повишила го е държавата, защото тя определяше цените. Десетки милиони поляци са действали като един. Казали са си, че няма да умрат няколко дни, ако не пият мляко. И нито един човек не изменил на това, нито един не купил нито един литър мляко. За една седмица в складове и магазини се развалили хиляди тонове мляко и правителството било принудено да върне старите цени. Единомислието на полския народ победило. Без шествия, без крясъци, без байряци, без лозунги. С ум.

Не мога да не отбележа нещо, което навярно някои хора съшо помнят.

В началото на „Прехода”, при вече уж пазарна икономика, когато цените бяха освободени и започнаха да се покачват неудържимо, един премиер отправи призив: „За бога, братя, не купувайте!” А ние? От едното влязло, от другото излязло. Всеки си казваше, че това не се отнася за него, нека другите да не купуват, а той купуваше като за последно. Резултатът всички го видяхме и продължаваме го виждаме и днес. Е, кажете с ръка на сърцето – може ли такъв народ да просперира? Аз мисля, че е абсурд.

И вторият пример.
Пак около същото време, в целия източен блок, повишиха цените на бензина при поредната световна криза.
Ето как са отговорили поляците на това:

Всеки си карал колата, докато му свърши бензина в резервоара. Тогава слизал, слагал на предното стъкло лист с надпис „Свърши ми бензина”, заключвал колата, където и да се намира тя и си отивал. И така само за няколко дни Варшава, а и цялата страна се изпълнила с безразборно спрели автомобили. На кръстовища, светофари, прелези. Настъпил пълен хаос, с който властите били безсилни да се справят. И върнали цените на бензина.

Ето как единомислието и невероятната самодисциплина на полския народ отново победила. Въпрос на народопсихология и интелект. А ние? Ние си останахме с високите цени и не само купувахме, ами се редяхме на километрични опашки за бензин.  

Някой може би ще попита откъде зная тези неща. И дали са истина. И с право. Години наред ходех на почивка в къмпинг „Градина”, любимо място за летуване и на множество чужденци. Та там се запознах и сприятелих с поляци и те ми разказаха всичко това. Нещо повече, показаха ми тяхно любителско видеофилмче и аз видях с очите си автомобилния хаос във Варшава.

Така че би трябвало да погледнем към себе си и да потърсим у себе си причините за нерадостния си хал. В очерка си „Култура на бита по света и у нас”, публикуван на 3 ноември 2016 г. в сп. Вита Морена, пиша:

„А ние?

Ние все по-често изхвърляме боклука си направо от балконите и ругаем управляващите за неудачите си.
Ние чакаме някой пак да ни освободи.
Дано само този път този някой да ни освободи от самите нас.
Защото няма никакво съмнение, че причината България да е на дъното сме самите ние.”

Не е лошо да се замислим над тези думи, братя българи. И да се научим да протестираме. Защото съвсем очевидно е, че всички протести в България през миналата година /и не само през нея!/, имаха нещо общо помежду си – освен срещу проблемите в своя бранш, протестите на хората бяха насочени и срещу системата. Системата, която ни убива. И която причинява проблемите.

За жалост нов протест започваше, когато предишният вече беше свършил. Всеки протестираше сам за себе си, съгласно поговорката „Всяка коза за своя крак”. Нека сега да си представим, че тези дестки и стотици хиляди хора, вместо да протестират разпокъсано, да хабят време и нерви, бяха се събрали на един общ протест в центъра на София и не бяха мръднали от там, докато не постигнат всичко. И това неминуемо щеше да се случи, без никакво съмнение.

Но… За това обаче се иска единомислие, което явно на нас ни липсва. Да хвърлим един поглед назад, в миналото. Пет века робство, което ние не успяхме да отхвърлим. Въпреки стотиците бунтове и въстания. Но за зла участ разпокъсани, всяко едно само за себе си.

Още преди повече от два века един френски пътешественик ни е поставил тежка диагноза. Нерадостна. Но вместо да преразказвам надълго и нашироко, ви предлагам един откъс от 13-а глава на книгата ми „Стоян от Папазкьой”*, в който може би ще намерите отговор на много въпроси – Всички войводи се бяха събрали горе

Надявам се, че много събития са получили своето обяснение. Така, както ми се изясниха и на мене преди години неща, случили се преди повече от два века.

За жалост много български проблеми от онова време са валидни и днес, а думите на френския пътешественик, че ако я караме все така, винаги ще бъдем под нечие робство, са пророчески. Тъжната истина е, че от векове насам, та и до настоящия момент, ние все още сме под робство. Но това е друга една тема, на която, ако е рекъл Господ, имам намерение да се спра в близко бъдеще.

Автор: Петър Дончев

*Книгата „Стоян от Папазкьой“ можете да купите от тук!

Надежда всяка тука оставете…

Преди време в скечовете на “Пълна лудница” актьорът Алексей Кожухаров влизаше в образа на Мартин Габровски – комичен еквивалент на всеизвестния Карбовски.
Кожухаров по много смешен начин имитираше журналиста и напяваше в неговия стил – “милата ни, гадна, опоскана, оглозгана държавичка” България.

Доста забавно му се получаваше, докато не почна да звучи прекалено истински, което се случи някъде в последните години и особено сега.

Сега, когато имаме поредната жестоко убита жена. Да, говоря за разследващия журналист Виктория Маринова.

30 годишна майка на момиче, излязла да тича, тъй като се готвела да участва в маратон. Също така доста смел разследващ журналист, работещ заедно с колегите си Атила Биро и Димитър Стоянов по т. нар. ДжиПиГейт – сериозните съмнения за жестока корупция и неправомерно усвояване на еврофондове от GP Group, които в последно време станаха известни покрай скандалния ремонт на ул. “Граф Игнатиев” в София.

Това са горе-долу грубите факти. Трябва да се спомене също, че в момента основно европейските медии изказват съмнение, че може би убийството на Маринова е свързано с работата и разследванията ѝ. У нас да тази теория много бързо бе отхвърлена от вътрешния министър Младен Маринов, който уверено заяви, че става дума за изнасилване.

Ами да, толкова “удобно” звучи, особено с оглед на това, че сега полицията разполага с достатъчно днк, че да намери бързо предполагаемия убиец.

Проблемът обаче е, че каквато и да се окаже истината, ужасяващото е, че това е поредната убита жена в България! Поредната!

По-малко страшно ли е, ако Виктория е измъчвана и убита не по линия на работата си, а просто така случайно, от някой престъпник, психопат, ревнив бивш приятел или случаен побойник? Каквато и да се окаже развръзката, аз лично съм ужасена от случая. От поредния случай на без време и в мъки загинала жена в България…

Полицията и правителството се сърдят, че не сме имали доверие в тях, че в социалните мрежи хората били “хейтъри”, че не ги оставяме да си свършат работата, че сме прибързвали със заключенията и присъдите и т.н.

Как обаче да е по друг начин? С кое точно държавата е успяла да вдъхне сигурност в гражданите си, а полицията да заслужи уважение? Колко са тези от нас, които са се сблъсквали лично с корупция, без значение дали става дума за уж дребни услуги или големи такива?

А колко жени бихме излезли привечер  да тичаме сами в парка? Колко изобщо се чувстваме сигурни дори да се приберем сами до вкъщи, когато навън е тъмно?

За жалост недоверието в полицията е огромно и методично трупано в последните години, а всички уверения какви добри закони сме имали не носят успокоение на никого, защото престъпления от всякакъв характер се извършват ежедневно, а справедливо осъдени и излежащи присъдите си почти няма.

Лично аз усещам цялата ситуация като отново завърнали се “мутренски” години. Същото като през ужасните 90-те, но този път със социални мрежи, където шепа хора се вълнуват и протестират. А и сега се навява чувството, че мутрите далеч не са само по улиците, а ги виждаме и на телевизора всеки петък по време на парламентарния контрол… Контрол на какво? Може би на това кой по-първи да заграби повече от държавата.

Явно България наистина е богата страна, щом още има какво да се краде от нея.

Вместо финал бих искала да споделя личните си чувства от ситуцията, а те са крайно минорни. Страх ме е, че нищо няма да се подобри, а само ще се замаже положението, с времето хората ще забравят, докато не се случи поредният ужас.

Искрено съжалявам и за семействата на всички жертви, защото те са тези, които оставят да живеят с кошмарите, както и да четат всички простотии, които се пишат по кафявите медии. Семействата и най-вече децата на жертвите, чието детство е вече ограбено, а животът им белязан от трагедия.

Мога само да се надявам, че един ден черната хроника ще е само лош период в историята на страната и че някак, като с магическа пръчка, всичко ще се подреди към по-добро.

Дано, дано…

Когато здравето и животът ти са заложени на карта, но няма кой да те чуе

Знаете ли, едно от нещата, за които искрено благодаря на цялата Вселена е, че аз и моите близки сме здрави. Може много други неща да не са ни наред, да се караме от време на време или да мрънкаме за глупости, но всички сме здрави, а ако се случи да се разболеем, то се разминаваме с малко кашлица, запушен нос и нищо кой знае колко сериозно.

И то съм благодарна не толкова, защото ме е страх от по-тежките болести или наранявания, а защото истински се притеснявам, че няма да получа адекватна лекарски грижи. През ден чуваме за покъртителни лекарски грешки (а за колко ли още изобщо не разбираме?), а отделно на това Здравната каса изнемогва (или така казва) и не може да покрие лечение и лекарства на огромен брой истински нуждаещи се хора.

_mg_9484

С истинско смущение и притеснение прочетох писмото-отговор на пациентите от Сдружение „Асоциация на пациентите с ревматоиден артрит” и „Българско сдружение на болните от болестта на Бехтерев” към НЗОК, написано в израз на възмущение от липсата на желание за комуникация от страна на Касата с пациентите.

Прилагаме цялото писмо:

ДО:

Г-жа Иванка Кръстева
Подуправител НЗОК

КОПИЕ ДО:

Д-р Глинка Комитов
Управител на НЗОК
Председател Надзорен съвет НЗОК
Д-р Петър Москов
Министър на здравеопазването на РБ

                                                                              Д-р Ваньо Шарков
Зам. Министър на здравеопазването на РБ

 

Уважаемa г-жо Кръстева,

Ние, Пациентите от Сдружение „Асоциация на пациентите с ревматоиден артрит” и „Българско сдружение на болните от болестта на Бехтерев” бихме желали с това писмо да изразим мнението си и да изясним фактическите обстоятелства свързани с Прессъобщението на НЗОК, публикувано в сайта на НЗОК на 02.11.16 г.:

http://www.nhif.bg/web/guest/news_home?p_p_id=newsdisplay_WAR_newsportlet_INSTANCE_F8aH&p_p_lifecycle=0&p_p_state=maximized&p_p_mode=view&p_p_col_id=column-2&p_p_col_count=1&_newsdisplay_WAR_newsportlet_INSTANCE_F8aH_action=view_single_announcement&_newsdisplay_WAR_newsportlet_INSTANCE_F8aH_entryId=383565&_newsdisplay_WAR_newsportlet_INSTANCE_F8aH_redirect=http%3A%2F%2Fwww.nhif.bg%2Fweb%2Fguest

Няма как да не изразим разочарованието си от нежеланието на ръководството на НЗОК да обсъдим съвместно нашите предложения на лични срещи, още повече, че за инициирането на такива от наша страна има писма, които са адресирани до НЗОК, Надзорен съвет на НЗОК, Министерство на здравеопазването и Народно събрание със следните входящи номера:

  • НЗОК № 15-02-08 /11.02.16 г. – единствен получен отговор от 19.04.2016 г.
  • НЗОК № 15-02-8 / 25.03.16 г., МЗ № 15-00-81/25.03.16 г.,

Народно събрание № ПГ-628-00-28/25.03.2016 г.

  • НЗОК № 15-02-32 / 12.04.16 г.
  • НЗОК № 15-99-2 / 26.05.16 г.
  • НЗОК № НС-12-00-34 / 29.07.16 г.

Вследствие на тези писма не получихме нито адекватен отговор на нашите предложения, още по-малко дати за срещи. Искаме да ни предоставите доказателства, че към нас са отправени покани за срещи с НЗОК.

Още веднъж повтаряме: СЛЕД ИЗБРОЕНИТЕ ПИСМА С ЖЕЛАНИЕ ЗА СРЕЩА И КОНСТРУКТИВЕН РАЗГОВОР, ДО ТОЗИ МОМЕНТ НЕ СМЕ ПОЛУЧИЛИ НИКАКВА ОБРАТНА ВРЪЗКА ОТ НЗОК. ЩЕ ПРОДЪЛЖИМ С ОТЧАЯНИТЕ СИ ДЕЙСТВИЯ, ЗАЩОТО СТАВА ВЪПРОС ЗА НАШЕТО ЗДРАВЕ И ЩАСТИЕТО НА НАШИТЕ СЕМЕЙСТВА.

С позицията, изразена в прессъобщението се омаловажават усилията на „АПРА” и „БСБББ” в посока подобряване лечението на ревматично болните.

Целта на нашия скромен митинг пред Министерски съвет беше да постигнем чуваемост, да получим отговори и адекватни предложения, които не получихме от кореспонденцията си. Смятаме, че би следвало да се коментират реално нашите проблеми и предложения, а не да се дават оценки на кампанията ни.

Поради това, че нашите проблеми и предложения не бяха разгледани, подготвихме и внесохме писмо в Министерски съвет, лично адресирани до министър-председателя г-н Бойко Борисов, както и до Председателя на Надзорен съвет на НЗОК и д-р Глинка Комитов, Управител на НЗОК със следните входящи номера:

  • Министерски съвет на РБ  № 900 / 02.11.16 г.; Надзорен съвет НЗОК № НС-12-00-56 / 02.11.16 г.; НЗОК № 15-02-60 / 02.11.16 г.

Не става ясно в прессъобщението още защо се твърди, че г-жа Кръстева не е могла да знае за инициирани срещи от нас, след като името й присъства като адресат в официалната ни кореспонденция с НЗОК, МЗ, МС и НС. Диалогът между нас е прекъснал на 21.01.2016 г., когато беше и последната среща в Централното управление на НЗОК ( без присъствието на г-жа Кръстева ). За тази среща беше воден Протокол, който ясно показва какво беше обещано от представители на НЗОК и как това не се изпълнява до днес.

В прессъобщението се излагат твърдения, че на 15.10.2016 г. е проведена тристранна среща с наше участие – „АПРА” и „БСБББ”, заедно с експерти на НЗОК, проф. д-р Рашо Рашков, национален консултант по ревматология, и проф. д-р Румен Стоилов – председател на Българското дружество по ревматология. Ние от „АПРА” и „БСБББ” дори не сме получили покана за подобна тристранна среща. Не е искано от нас съгласие, не е постиган консенсус с нас за „Изисквания”, подготвени от работна група към такава тристранна среща. По отношение на това искаме да получим Протокол от тази тристранна среща за да научим какво е съгласувано и по какво е постигнат консенсус, какви решения са взети както и какво представляват тези „Изисквания”. Настояваме да получим и цитирания в прессъобщението доклад за резултати от срещи на Управителя на НЗОК със национални консултанти и водещи специалисти.

 

Дата:  15.11.16 г.                                                                   РОЗА ЧЕГЛАЙСКА

гр. София                                                                                Председател на Сдружение „АПРА”

 

ЖИВКО ЯНКОВ

Председател на Сдружение „БСБББ”

 

_mg_9433

Снимка от протеста, който се проведе вчера (15.11)

 

Ето такива неща ме карат да влагам истински умисъл и желание в думите „да бъдеш жив и здрав“, когато ги отправям към някого.

Ще следим случая, като искрено се надяваме да се реши по най-добрия за пациентите начин!