Ако хвърлим един малко по-задълбочен поглед към отминалата неотдавна 2018 година, неминуемо ще отбележим, че тя бе белязана от множество протести. С право може да бъде наречена „Година на протестите”. Не съм си поставял за цел да правя статистика, но ми се струва, че през нея имаше най-много протести от последните тридесет години, т.е. откакто избухна демокрацията.
През цялата година имаше протести, но особено много и особено масови станаха те през есента. Протестираха животновъдите, миньорите, енергетиците, лекарите, тютюнопроизводителите, оръжейниците, пчеларите, земеделските производители, шофьорите, пенсионерите, учените, металурзите, синоптиците, машиностроителите, хотелиерите, химиците, ресторантьорите и пр. и пр.
И разбира се майките на деца с увреждания, чийто протест се открояваше с настоятелността си и постигането на частични успехи.
На практика протестираха представители на всички професии, обществени групи и прослойки. Изключение направиха само представителите на някои етноси и огромната, в голямата си част напълно ненужна армия на държавните чиновници, на чиито брой биха могли да завидят далече по-големи и проспериращи нации.. По напълно обясними причини те предпочитат да си кротуват и да не надигат глава.
Хората от различни населени места и от различни професии излизаха на улицата и изразяваха своето недоволство от лоши условия на труд, от забавянето и неплащането на заплати, от мизерни доходи, от ниски изкупни цени, от безумните правила и ограничения, които им налага брюкселското чиновничество, от нескопосани закони и редица други безобразия. Като по правило протестиращите искаха нечия оставка на различни нива – от директор на предприятие или представител на местната власт, та до министри, депутати и цялото Правителство и Парламента.
Нито един протест обаче не постигна някакъв съществен успех.
Причините? Много са, но има и някои, които се открояват. Например, че ние, българите, въобще нямаме представа що е то протест и как да протестираме, за да имат усилията ни някакъв ефект.
Събираме се, правим шествия, дерем си гърлата да искаме оставки, сбиваме се с полицията, арестуват ни и се чувстваме герои. А резултат – нулев. Когато се налудуваме, кротваме, а когато други захванат протест, ние седим безучастни и гледаме сеир. Друга причина /от многото/ е, че ни липсва единомислие.
Баща ми, вечна му памят, мъдър човек беше, казваше: „Ние сме осем милиона българи, с девет милиона различни мнения”. Съвсем прав е бил! Как да успеят протестите ни при пълна липса на единомислие? И без някой да ни казва какво да правим. В това отношение трябва да се поучим от други народи, например гърци, французи, поляци.
Ще се спра по-подробно на това, как постигат поляците успех при своите искания. Ще дам два примера. И двата са от времето на социализма, когато никак не беше лесно и безопасно да протестираш. И когато нямаше интернет и мобилни телефони, нямаше социални мрежи, за да координарат хората действията си. А да използват медиите за такава цел беше просто немислимо.
Първият пример
В началото на осемедесетте години на миналия век в Полша повишили цената на млякото. Повишила го е държавата, защото тя определяше цените. Десетки милиони поляци са действали като един. Казали са си, че няма да умрат няколко дни, ако не пият мляко. И нито един човек не изменил на това, нито един не купил нито един литър мляко. За една седмица в складове и магазини се развалили хиляди тонове мляко и правителството било принудено да върне старите цени. Единомислието на полския народ победило. Без шествия, без крясъци, без байряци, без лозунги. С ум.
Не мога да не отбележа нещо, което навярно някои хора съшо помнят.
В началото на „Прехода”, при вече уж пазарна икономика, когато цените бяха освободени и започнаха да се покачват неудържимо, един премиер отправи призив: „За бога, братя, не купувайте!” А ние? От едното влязло, от другото излязло. Всеки си казваше, че това не се отнася за него, нека другите да не купуват, а той купуваше като за последно. Резултатът всички го видяхме и продължаваме го виждаме и днес. Е, кажете с ръка на сърцето – може ли такъв народ да просперира? Аз мисля, че е абсурд.
И вторият пример.
Пак около същото време, в целия източен блок, повишиха цените на бензина при поредната световна криза.
Ето как са отговорили поляците на това:
Всеки си карал колата, докато му свърши бензина в резервоара. Тогава слизал, слагал на предното стъкло лист с надпис „Свърши ми бензина”, заключвал колата, където и да се намира тя и си отивал. И така само за няколко дни Варшава, а и цялата страна се изпълнила с безразборно спрели автомобили. На кръстовища, светофари, прелези. Настъпил пълен хаос, с който властите били безсилни да се справят. И върнали цените на бензина.
Ето как единомислието и невероятната самодисциплина на полския народ отново победила. Въпрос на народопсихология и интелект. А ние? Ние си останахме с високите цени и не само купувахме, ами се редяхме на километрични опашки за бензин.
Някой може би ще попита откъде зная тези неща. И дали са истина. И с право. Години наред ходех на почивка в къмпинг „Градина”, любимо място за летуване и на множество чужденци. Та там се запознах и сприятелих с поляци и те ми разказаха всичко това. Нещо повече, показаха ми тяхно любителско видеофилмче и аз видях с очите си автомобилния хаос във Варшава.
Така че би трябвало да погледнем към себе си и да потърсим у себе си причините за нерадостния си хал. В очерка си „Култура на бита по света и у нас”, публикуван на 3 ноември 2016 г. в сп. Вита Морена, пиша:
„А ние?
Ние все по-често изхвърляме боклука си направо от балконите и ругаем управляващите за неудачите си.
Ние чакаме някой пак да ни освободи.
Дано само този път този някой да ни освободи от самите нас.
Защото няма никакво съмнение, че причината България да е на дъното сме самите ние.”
Не е лошо да се замислим над тези думи, братя българи. И да се научим да протестираме. Защото съвсем очевидно е, че всички протести в България през миналата година /и не само през нея!/, имаха нещо общо помежду си – освен срещу проблемите в своя бранш, протестите на хората бяха насочени и срещу системата. Системата, която ни убива. И която причинява проблемите.
За жалост нов протест започваше, когато предишният вече беше свършил. Всеки протестираше сам за себе си, съгласно поговорката „Всяка коза за своя крак”. Нека сега да си представим, че тези дестки и стотици хиляди хора, вместо да протестират разпокъсано, да хабят време и нерви, бяха се събрали на един общ протест в центъра на София и не бяха мръднали от там, докато не постигнат всичко. И това неминуемо щеше да се случи, без никакво съмнение.
Но… За това обаче се иска единомислие, което явно на нас ни липсва. Да хвърлим един поглед назад, в миналото. Пет века робство, което ние не успяхме да отхвърлим. Въпреки стотиците бунтове и въстания. Но за зла участ разпокъсани, всяко едно само за себе си.
Още преди повече от два века един френски пътешественик ни е поставил тежка диагноза. Нерадостна. Но вместо да преразказвам надълго и нашироко, ви предлагам един откъс от 13-а глава на книгата ми „Стоян от Папазкьой”*, в който може би ще намерите отговор на много въпроси – Всички войводи се бяха събрали горе
Надявам се, че много събития са получили своето обяснение. Така, както ми се изясниха и на мене преди години неща, случили се преди повече от два века.
За жалост много български проблеми от онова време са валидни и днес, а думите на френския пътешественик, че ако я караме все така, винаги ще бъдем под нечие робство, са пророчески. Тъжната истина е, че от векове насам, та и до настоящия момент, ние все още сме под робство. Но това е друга една тема, на която, ако е рекъл Господ, имам намерение да се спра в близко бъдеще.
Автор: Петър Дончев
*Книгата „Стоян от Папазкьой“ можете да купите от тук!
Vita Morena 