Има ли шанс за кариера след майчинството и коя е Урсула фон дер Лайен – голямата жена със седемте деца

В предходната ми публикация относно никнещите бебешки зъби и съпътстващите ги драми споделих, че чета “Черно мляко” на Елиф Шафак – автобиографична книга, в която авторката изследва дълбините на душата и сърцето си и разсъждава може ли жената да бъде както успешен и признат творец, така и добра майка.

Елиф разглежда най-различни исторически примери на жени писатели и философи, които са се опитвали да се впишат в общите възприятия на обществото за това как трябва една жена да живее живота си – да е добро момиче, а след това грижовна майка, съпруга и т.н. Тя споменава и различни дами, които са взели решението, че в името на реализацията си в избраното професионално поприще, няма да създават деца.

Към момента съм до средата на книгата и всяка една дума на писателката, попада дълбоко в мен, сблъсквайки се със собствените ми мисли и мъчения по темата.

Можем ли да се реализираме успешно, след като имаме семейство и деца?

william-iven-SpVHcbuKi6E-unsplash

Най-лесно е да се махне с ръка и да се каже “Ама разбира се! Живеем в модерни времена, жената има право да бъде всичко, което пожелае. Sky’s the limit!”

Реалността обаче е съвсем различна и само който се е сблъсквал с предизвикателството на съвместяване на деца и кариера, знае за какво става дума (не обичам подобни генерализации на база конкретна житейска ситуация, но няма как).

Всъщност, трябва да подчертая, че говоря основно за жените.
Защото колкото и да се стараят, обичат и грижат, след раждането на бебето татковците се връщат скоропостижно към работата си, докато животът и умът на жената са подчинени на новороденото и то още от месеците на бременността. 

Истината е, че мъжете трудно могат да разберат какво е да си майка, защото природата така ни е устроила.

Жената е тази, която износва плода, тя го довежда на този свят (до момента няма човек, който да се е родил по различен начин) и след това отново тя се грижи изцяло за него. Бебетата са силно привързани към майката най-вече, защото нейното тяло, глас и миризма са били първите познати за тях неща. Затова и новородените искат да се гушкат в майка си и плачат, ако не са на ръцете ѝ.

Та, няма как, така е устроен светът – докато мъжът може да разполага с времето и тялото си на 100%, жената е доста ограничена в свободата си

Върху това се мъчи и Шафак, анализирайки себе и колкото може повече жени преди нея, сблъсквай се с едни и същи проблеми – ще продължа ли да бъда творец, след като стана майка? А ще бъда ли също толкова добра майка, колкото и творец? Мога ли да не бъда майка? 

Преди доста години в един фризьорски салон чух как една от клиентките обясняваше за промяната в отношението ѝ към работата, след появата на децата. Тя обясни как преди да бъде майка е била много по-амбициозна и надъхана, постепенно обаче с появата на първото, а после и второто дете, фокусът ѝ се е изместил основно върху семейството и най-вече децата. Към края на работния ден тя мисли много повече за това как иска да си тръгне по-бързо, за да направи това и онова за вкъщи, както и всяко извъняване на телефона поражда в нея мисли първо за децата – “дали са добре или ми звънят, защото нещо се е случило?”. С времето нервната система на човек се износва, а страстта намалява, затова е някак нормално да ограничаваме фокуса си до най-важните за нас неща, което често са децата.

Мислейки върху този спомен, както и много други плюс потъването ми в книгата на Шафак, мога да сведа заключенията си само до едно – за всичко ти е нужно време, а то рязко намалява, когато имаш деца.

Не че не можеш пак да си работоспособен, амбициозен, идеен, творящ, щастлив и добре реализиран човек, но ти трябва физическо пространство за разгръщане на таланта, както и време за изпълнение. И най-вече – време за почивка! Защото дори и да имаш два свободни часа за творчество, ако мислите ти са претъпкани с притеснения и битовизми, не можеш да очакваш много от себе си. Но ако имаш първо два часа за някакъв вид разтоварване, а след това още два за проектите ти, то можеш да си сигурен, че ще сътвориш чудеса. Но как да намериш толкова свободно време?

Имам примери на доста жени с едно-две деца, които правят страхотни неща в кариерата си, нооо задължително трябва да подчертая, че те разчитат почти на 100% на грижите на отдадена баба, която взима детето след детска, грижи се то да е нахранено и т.н. Не че майката е абдикирала от битовите си отговорности, но до огромна степен е отменена от своята майка или пък тази на партньора. В по-заможните семейства това е платена помощ, предоставена от веща бавачка/икономка.

Та, каква е мисълта ми – много трудно би било грижите за дете, къща и семейство да се разпределят единствено между теб и в идеалния случай партньора, и да успееш да постигаш чудеса в кариерата си. Едно от всичките неща ще трябва да изчака за по-свободни дни и най-често това са мечтите ни. Без значение дали са мечти за пътешествия или изпълнение на отдавна замислени проекти, жертваме личното в името на общото.

Та, тази мисъл не е особено приветлива за майките, имащи амбиции да са супер жени, особено като се замислиш дали изобщо ще е останало нещо от креативизма, желанието и адекватността ти, когато най-сетне имаш възможност да се завърнеш към кариерните си амбиции и/или творчество.

Наскоро обаче в статия на “Свободна Европа” попаднах на името Урсула фон дер Лайен и интересния факт за нея, че има 7 деца.

Ursula-von-der-Leyen-2

Любопитството ми хвърчеше в небесата, докато търсех в Гугъл повече инфо за тази така интересна дама. Първоначално реших, че тия седем деца са общият брой между нейни три и да речем още четири на втория ѝ мъж, които той има от две различни жени. Мислех, че журналистът, споменал фактът за седемте деца, е търсил просто клик-байт за повече импресии и аз съм се вързала. 

Оказа се обаче, че Урсула и единственият ѝ съпруг наистина се радват на седем общи деца!

Личността на Урсула е изключително интересна, затова нека дам някои от най-интересните и общи факти за нея (повярвайте, тази жена ще ви изуми!).

В момента Урсула е на 60 години и е един от най-добрите политици на Германия, а в момента има шанс да стане първата жена председател на Еврокомисията. Първоначално се насочва към икономическо висше образование, но в последствие се пренасочва към медицината. През 1987 г. получава лекарски лиценз, започва работа като лекар-асистент, а през 1991 г. се дипломира като Доктор по медицина, а идните 5 години ще прекара като домакиня в Станфор, Калифорния, където е работата на съпруга ѝ.

Урсула се завръща към образователната си квалификация чак през 1998 г., а през 2002 се дипломира като магистър по публично здраве към “Hanover Medical School”.

В политиката тя навлиза още през 1999 г. като член на християн-демократичната партия на Германия и оттам до сега възходът в политическата ѝ кариера е все напред и нагоре.

Относно децата, първото ѝ се ражда през 1987 г., когато тя е на 29 години и учи медицина. Урсула споделя, че колегите ѝ са били силно разочаровани от избора ѝ да стане майка точно сега и били убедени, че тя повече няма да се върне към науката. Седем деца по-късно (най-малкото ѝ дете е вече на 20, тоест го е родила на 40 години) и шеметна кариера, тя им доказва точно обратното.

Урсула е една от жените в немската политика, които активно се борят за подпомагане на младите семейства и най-вече майки. В свои интервюта тя споделя, че в Германия още тегне разбирането, че добрата майка е неработещата такава, тоест домакинята, посветила се на децата и семейството си. Именно това статукво Урсула разбива на пух и прах, както и притесненията на такива като мен, че не можеш да бъдеш и майка и успешна в кариерата си.

Разбира се, че на Урсула е имало кой да ѝ помага с децата, но с каквато и помощ да разполагаш, шест бременности (едната е с близнаци), шест раждания, кърмене, отглеждане на седем бебета, грижите покрай тях до превръщането им в самостоятелни индивиди, си е голяма работа!

23-91457693-23-91457694-1504352976

Така че явно има начин, а ключовият мотив е да не спираш да вярваш в себе си и да се стремиш към развитие. Ако се поддържаме здрави и ни е писано да имаме дълъг живот, то можем да постигнем страшно много от мечтите си.

С удоволствие ще следя занапред кариерата на Урсула и съм благодарна на интернета (и Гугъл в частност), че ни улеснява в откриването на толкова много информация, която да просветли философските ни чудения и да ни подкрепи по пътя към личностната ни реализация.

Реклама

Надежда всяка тука оставете…

Преди време в скечовете на “Пълна лудница” актьорът Алексей Кожухаров влизаше в образа на Мартин Габровски – комичен еквивалент на всеизвестния Карбовски.
Кожухаров по много смешен начин имитираше журналиста и напяваше в неговия стил – “милата ни, гадна, опоскана, оглозгана държавичка” България.

Доста забавно му се получаваше, докато не почна да звучи прекалено истински, което се случи някъде в последните години и особено сега.

Сега, когато имаме поредната жестоко убита жена. Да, говоря за разследващия журналист Виктория Маринова.

30 годишна майка на момиче, излязла да тича, тъй като се готвела да участва в маратон. Също така доста смел разследващ журналист, работещ заедно с колегите си Атила Биро и Димитър Стоянов по т. нар. ДжиПиГейт – сериозните съмнения за жестока корупция и неправомерно усвояване на еврофондове от GP Group, които в последно време станаха известни покрай скандалния ремонт на ул. “Граф Игнатиев” в София.

Това са горе-долу грубите факти. Трябва да се спомене също, че в момента основно европейските медии изказват съмнение, че може би убийството на Маринова е свързано с работата и разследванията ѝ. У нас да тази теория много бързо бе отхвърлена от вътрешния министър Младен Маринов, който уверено заяви, че става дума за изнасилване.

Ами да, толкова “удобно” звучи, особено с оглед на това, че сега полицията разполага с достатъчно днк, че да намери бързо предполагаемия убиец.

Проблемът обаче е, че каквато и да се окаже истината, ужасяващото е, че това е поредната убита жена в България! Поредната!

По-малко страшно ли е, ако Виктория е измъчвана и убита не по линия на работата си, а просто така случайно, от някой престъпник, психопат, ревнив бивш приятел или случаен побойник? Каквато и да се окаже развръзката, аз лично съм ужасена от случая. От поредния случай на без време и в мъки загинала жена в България…

Полицията и правителството се сърдят, че не сме имали доверие в тях, че в социалните мрежи хората били “хейтъри”, че не ги оставяме да си свършат работата, че сме прибързвали със заключенията и присъдите и т.н.

Как обаче да е по друг начин? С кое точно държавата е успяла да вдъхне сигурност в гражданите си, а полицията да заслужи уважение? Колко са тези от нас, които са се сблъсквали лично с корупция, без значение дали става дума за уж дребни услуги или големи такива?

А колко жени бихме излезли привечер  да тичаме сами в парка? Колко изобщо се чувстваме сигурни дори да се приберем сами до вкъщи, когато навън е тъмно?

За жалост недоверието в полицията е огромно и методично трупано в последните години, а всички уверения какви добри закони сме имали не носят успокоение на никого, защото престъпления от всякакъв характер се извършват ежедневно, а справедливо осъдени и излежащи присъдите си почти няма.

Лично аз усещам цялата ситуация като отново завърнали се “мутренски” години. Същото като през ужасните 90-те, но този път със социални мрежи, където шепа хора се вълнуват и протестират. А и сега се навява чувството, че мутрите далеч не са само по улиците, а ги виждаме и на телевизора всеки петък по време на парламентарния контрол… Контрол на какво? Може би на това кой по-първи да заграби повече от държавата.

Явно България наистина е богата страна, щом още има какво да се краде от нея.

Вместо финал бих искала да споделя личните си чувства от ситуцията, а те са крайно минорни. Страх ме е, че нищо няма да се подобри, а само ще се замаже положението, с времето хората ще забравят, докато не се случи поредният ужас.

Искрено съжалявам и за семействата на всички жертви, защото те са тези, които оставят да живеят с кошмарите, както и да четат всички простотии, които се пишат по кафявите медии. Семействата и най-вече децата на жертвите, чието детство е вече ограбено, а животът им белязан от трагедия.

Мога само да се надявам, че един ден черната хроника ще е само лош период в историята на страната и че някак, като с магическа пръчка, всичко ще се подреди към по-добро.

Дано, дано…

Как се прави пастет от мъже

1045735969

Политиката не ми е сред любимите „ястия в менюто“ сред международните новини.

Но когато Хилари Клинтън и Доналд Тръмп правят първия си публичен дебат на живо пред 100 милиона американци срещу телевизионните екрани, няма как да остана равнодушна.

Особено щом една жена слага на място в ефир мъж сексист.

Абстрахирам се от политическите качества на двамата кандидати за президент на Щатите. Защото със сигурност нито тя, нито той не са изцяло бели или изцяло черни. Политическите анализатори пък казват, че и двамата имат пропуски в презентацията си пред гласоподавателите, но тук фокусът е друг.  И той е една много специална дата.

clinton-trump

Датата 26 септември 2016 година, денят дебата. Която завинаги ще запомня с едно-единствено ярко явление:

Как мъжете се „правят на пастет“!

Или иначе казано – как се запушват самоуверените, надути, многознаещи усти на женомразци със самочувствие без напълно оправдано покритие.

a-deal-for-donald-trump-b

Начинът, по който бившата първа дама на САЩ, не оставаше длъжна на Тръмп по време на целия дебат, начинът, по който не се разконцентрираше, докато той се опитваше да саботира речта ѝ и начинът, по който тя не си даде думата, а защитаваше вярванията си докрай, ме накара да се гордея.

Че съм жена. Че мога. Че всичко е възможно. Аз бях Хилари, ти беше Хилари, всички бяхме Хилари.

Най-силната част от представянето ѝ със сигурност беше мигът, когато припомни как магнатът, тогава собственик на престижния конкурс за красота, обижда Алисия Мачадо по време на годината ѝ като кралица през 1996 г., наричайки я Мис прасе затова, че е качила килограми и Мис домакиня затова, че е испаноговоряща.

africanjam

„Тя вече е американска гражданка. Бъди сигурен, че ще гласува през ноември „– ето така смело го затапи тя! И публиката избухна в аплодисменти. А Тръмп замълча, нямаше какво да каже или да се оправдае.

Понякога животът ни поставя в ситуации, когато женомразците отправят обидни и унизителни твърдения към нежната половина от човечеството. Обаче изразът „на пастет“ ясно илюстрира какво може да се случи с всеки един от тях, когато си намерят майстора или по-точно – попаднат на жена като Хилари.

hillary-clinton-debate-w710-h473-2x

Обещавам си следващия път, когато съдбата ме срещне с подобен самонадеян екземпляр, да използвам ума си като оръжие. Да не му оставам длъжна. Точно като Хилари. Ще бъда Хилари, ще бъда смела… Бъди и ти!

Ако някой се опита да ми отнеме мечтата, за която се боря, ще запазя самообладание и ще уцеля високомерника право в сърцето, и то с неговите слаби страни, които той счита за силни, но всъщност не е познал!

Все пак, пастетът никога няма да е излишен, нали?

hillaryclintonsept2016debate640

P.S: Хилари, стискам ти палци. Нека и България да създаде жени политици като теб.