Писма от Копенхаген и моята нестихваща пощенска епопея

Винаги съм обожавала хартиените писма. От момента на очакването и надничането в пощенската кутия, до откриването на плика и прочитането на подателя, после отварянето на писмото и потапянето в съдържанието му.

Като малка си търсех penfriends (толкова добър термин на английски – приятели, с които се познавате и комуникирате само чрез писма) във вестник Тийнейджър LOVE (ако го помниш, значи знаеш, че излизаше всеки петък, беше супер хит и имаше рубрика точно за намиране на приятели през писма).

С двама от откритите ми там приятели успях да поддържам доста дълго време “хартиено” приятелство. Едното момиче веднъж ми се обади по телефона, само за да установим, че и двете може да си разменяме дълги страници с обяснения за живота и чувствата ни, но през слушалката разговорът никак не върви.

Другият пък беше момче и нашите дълбоко се притесниха как така си пиша с някакво непознато момче от друг град, с когото даже не сме си говорили да се виждаме или каквото и да било друго… родителите могат да бъдат доста странни и досадни понякога.

С времето писмата замряха и се забравихме с “хартиените” приятели, но пък аз не се бях отказала от желанието да изпращам и получавам писма. Затова когато вече в гимназия, прекарвах по 1-2 месеца от лятото на вилата ни, се заех да пиша на най-добрата ми приятелка, останала в Пловдив. Даже открих, че ако разтопя със запалка мазен пастел, мога да направя разкошен восъчен печат на плика, какъвто съм виждала само по филмите. 

Котката ми държи също да участва в писането

Десетилетие и половина по-късно, се преместих в Копенхаген и реших, че ще създам малко оборот и работа на датски и български пощи. 

Първите ми препятствия обаче бяха доста неочаквани, а именно – да си намеря химикал и тетрадка… Знам, че това звучи повече от странно, но Дания е доста дигитализирана и еко-ориентирана държава, което е свело до абсолютен минимум ползването на хартия и мастило. Цялата комуникация с община и държава се извършва онлайн, никъде по институции няма да ти се наложи да пишеш или подписваш нещо на хартия, съответно ги няма и симпатичните химикалчета, вързани на канап за бюрото.

Така изведнъж установих, че в наскоро създадения ми датски дом има един химикал пред свършване и някакъв стар тефтер, който няма да ми свърши подходяща работа за писане на писма. След обиколка на всичките три квартални супермаркета, разбрах, че тетрадки и химикали явно се продават сезонно – в навечерието на първия учебен ден и трябва да потърся книжарница. Такива обаче има основно в търговските центрове, където аз – с прясно родено бебе по онова време, нямах чак такова желание да обикалям. 

В крайна сметка след известно търсене успях да сглобя пощенския волтрон и писмата ми към България тръгнаха.

С времето разбрах няколко важни и доста тъжни неща – софийски пощи (как не ви е срам!!!) активно губят (или крадат?!) писма, защото 8 от 10 изпратени до адреси в София така и не пристигнаха. Получените 2 се появиха месец и половина след изпращането им, измачкани и ОТВОРЕНИ!
Българският народ явно още вярва, че хората от чужбина пращат надиплени пачки в хартиени пликове… особено ако писмото е с по-хубава опаковка, по-твърдо и тежко (когато вътре има картичка), почти задължително бива вандализирано. 

За сметка на това писмата ми до Пловдив се получават за рекордно кратко време и без никакви проблеми. 

Хартиените писма носят една особена радост, не мислите ли?

Реших за допълнителна сигурност да “маскирам” пликовете като изпратени от дете и започнах да им лепя стикери с цветенца, сърчица, да рисувам по тях и други подобни. Приятелките ми от своя страна изпитват други трудности и те са основно свързани с пълната невъзможност на Български пощи да влезе поне в 20 век и да започнат да обслужват клиенти адекватно бързо и приятно. Та, купуването на марки е едно малко приключение. 

Аз си мислих, че и за мен е такова, докато една усмихната баба-касиерка не ми разкри, че мога да си купувам пощенски марки през мобилното приложение на датските пощи. Както мога да си поръчам марки, които да ми доставят, така мога да си купя самия номер, който ми е нужен, да го напиша на плика и да си изпратя писмото. Отделно на това мога да направя и персонализирани марки – слагам снимка по мой избор, изпринтвам готовия резултат и воала – имам пощенска марка с моя образ! 

Към момента едно мое писмо с написан код на плика, вместо пощенска марка, е тръгнало към България и чакам с лек скептицизъм да разбера дали ще пристигне или ще се стори прекалено иновативно и неясно на някой пощаджия и ще бъде върнато обратно или ще потъне в небитието на загубените писма (където може би се намират и всички втори чорапи, както и обещанията “повече няма да правя така”).

Нека спомена обаче, че благодарение на пощенските марки и една картичка от Норвегия, разбрах, че една от най-обичаните и до днес джаз певици в скандинавската страна се е казвала Радка Тонев и е била българска (прочетете повече тук)

А любовта ми към изпращането и получаването на писма надали скоро ще стихне и ще се боря до последно с пощи, хартия и премеждия, за да поддържам хартиените си приятелства и очарованието от писмата. 

Реклама

Ленард Коен към първата си любов: „протегни ръка и ще ме докоснеш“

На 7 ноември на 82 години почина Ленард Коен, който най-простичко може да бъде описан като канадски поет, писател, автор и изпълнител на песни.

Аз обаче го възприемам като един от певците с най-красив и дълбок глас.

Ако затвориш очи, докато го слушаш, имаш чувството, че потъваш в красива приказка, в която властват любовта и скритата, сладка тъга по отминали щастливи дни.

Творчеството на Ленард Коен и цялото му излъчване като мъж ти дават увереността, че не всичко романтично, нежно и джентълментско е потънало във въртопа на съвременната арогантност и пошлост.

Едно писмо, което той написал преди няколко месеца и изпратил до умиращата му първа любов, и което след смъртта му стана особено популярно, ме накара да се замисля за странностите на живота.

Унесени в ежедневните си проблеми и моментни страсти, си мислим, че контролираме нещата, че вървим по път, който сами сме си начертали и че знаем какво да очакваме. В един момент обаче се будим на 80 години, заобиколени от спомени. Няма да забравя как милата ми прабаба, вече минала 90-те години, от време на време въздъхваше и казваше сякаш на себе си „кога остарях толкова… кога минаха тези години…“

Но нека ви разкажа за Ленард Коен. Преди няколко месеца получава вест, че една негова голяма и далечна любов – Мариан, умира от левкемия. Оставали ѝ броени дни живот. Ленард ѝ написал писмо, което тя получила два дена преди да умре:

„Е, Мариан, дойдохме до момента, когато сме толкова стари, че телата ни се разпадат и имам усещането, че съвсем скоро ще те последвам. Знам, че съм толкова близо зад теб, че ако протегнеш ръката си, ще ме докоснеш. Знаеш, че винаги съм те обичал заради красотата и мъдростта ти, и няма нужда да казвам нищо повече, тъй като ти знаеш всичко достатъчно добре. Искам обаче да ти кажа, че ти пожелавам леко пътуване.
Сбогом, стара приятелко. Ще се видим в края на пътя.“

Близките на Мариан ѝ прочели писмото и споделят, че тя била истински щастлива да получи вест от него. И протегнала ръката си, сякаш за да го докосне. Два дена след това изпаднала в безсъзнание и починала. Тогава близките ѝ написали писмо до Ленард, за да го известят за смъртта ѝ, а и за да му кажат още нещо.

Скъпи, Коен,
Мариан напусна този свят вчера вечерта. Тя бе спокойна и заобиколена от най-близките си приятели. Писмото ти дойде, когато тя все още беше в съзнание и можеше да говори и да се смее с ясно съзнание. Когато ѝ го прочетохме, Мариан се усмихна така, както само тя може. Повдигна ръката си, когато ти казваш, че си толкова близо зад нея, че ако протегне ръка, ще те докосне.
Това, че ти знаеше за състоянието ѝ, ѝ даде истинско спокойствие. Благословията ти ѝ даде сили. Близките ѝ, които видяха какво въздействие имаше писмото ти върху нея, ще сме ти винаги благодарни, че успя да ѝ пишеш толкова бързо и с толкова любов и състрадание.
В последния ѝ час тананикахме Bird on a Wire, докато тя едва забележимо дишаше. Когато душата ѝ напусна тялото и се отправи към своето ново приключение, я целунахме по челото и прошепнахме думите ти „Сбогом, Мариан“.

Ленард Коен и Мариан се запознават в далечната 1960 година в Гърция.

Той е на 26, а тя на 25 и току що изоставена от бащата на 6-месечния ѝ син.

Ленард и Мариан, заедно със сина ѝ, в Гърция през 1060 г. Снимка: James Burke/ The LIFE Picture Collection

Двамата се влюбват и заживяват заедно в малкото апартаментче, което Коен е наел в Хидра, Гърция, срещи 14 долара на месец. По-късно заживяват заедно в Монреал, Канада. Романсът им продължава почти 10 години, а какво точно е довело до раздялата им, вече не се помни. Коен обаче посвещава няколко песни на любовта им, като най-известната от тях е „Сбогом, Мариан“.

По-късно той се влюбва в други жени, една от тях го дарява с две деца, а той посвещава най-големите си хитове на своите любови. Сам казва, че никога не се е оженил поради „липса на кураж“ и „страх“.

Близките на Ленард казват, че той е усещал, че е близо до смъртта и ненапразно е написал тези думи до любимата му Мариан.

Може би тя го е изчакала в края на пътя, както той ѝ заръчва в последното си писмо до нея. Може би сега двамата са поели към своето ново приключение ръка за ръка и с усмивка. Точно както някога са се запознали в Гърция – необременени от теглото на живота. Заедно по пътя на едно ново начало…