Граничарски дневник: Две леви обувки

Автор: Петър Дончев

Поради причина, която няма да коментирам сега, влязох в казармата със закъснение от три седмици. Пристигнах вечерта във Варна. Преспах и рано сутринта поех към Галата, където се явих в Учебния пункт на 8 Граничен отряд или както го наричаха батальона. Показаха ми стая, в която да чакам.

После се появи един старшина и каза, че трябва да отида на баня. След като се изкъпя, трябвало да облека войнишки дрехи, а цивилните да сложа в куфара си. Един младши сержант щял да дойде да ме вземе и да ме заведе в банята, която била в Аспарухово.

     След час дойде младши сержантът. Носеше един вързоп с дрехи и обувки и тръгнахме към Аспарухово, на няколко километра от Галата. Беше приказливо момче и по пътя ми разказа какви страхотии ме очакват в батальона, колко тежка е подготовката, но пък съм щял да стана истински мъж и боец.

     След като се изкъпах, започнах да се обличам. Най-напред дрехите. Не можех да видя как ми стои граничарската униформа, тъй като нямаше огледало. После дойде ред и на чепиците, както наричаха войнишките обувки. Младши сержантът ми показа как се навиват партенки, обух левия чепик, а в десният кракът ми влезе много трудно. Премерихме ги външно, двата бяха съвсем еднакви. Но…

     Но се оказа, че и двата са леви!

     -Ами сега? – затюхка се момчето. – Не можеш да вървиш бос, изключено е… Добре, обуй го и пробвай да вървиш.

     Едва изминах около половин километър и седнах на земята. Болеше много, кракът ми беше се разранил, не можех да вървя повече.

     -Хм, май ще трябва да те нося – мърмореше младши сержантът.

     Метна ме на гърба си и така, малко по малко се добрахме до поделението.

     А там новобранците се превиваха от смях.

     -Гледайте! – викаха. – Старата служба носи новобранец на гръб!

     Преди да вляза в казармата съм слушал какви ли не истории. Разказвали са ми и как дават на новобранците две леви обувки и аз мислех, че това са измислици. А то…

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори…

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60…

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на…

Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като…

За завистта към мъжете

Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до…

Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане.  Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които…

Граничарски дневник: Старшина по чорапи

Автор: Петър Дончев

     През първата година, докато бях новобранец, давах наряд часови – на портала, на складовете, на секретна секция. И на знамето. Ужасен наряд – два часа мирно, никакво движение, а не дай боже да заспиш на поста – до военен съд можеше да се стигне. През нощта опасността от заспиване беше съвсем реална.

На всичкото отгоре имаше един старшина, който когато беше дежурен, обикновено след полунощ дебнеше да хване часовия в нарушение. Дори ботушите си събуваше, за да се промъква безшумно. 

     Знамето беше на втория етаж на сградата, в която бяха канцелариите на офицерите от щаба. След стълбите имаше дълъг коридор, после надясно портал без врата, през който се стигаше до знаменната стая, малко помещение 2 на 2 м. В него имаше подиум, на който зад стъклена витрина беше знамето. До него имаше място за часовия. Нощно време нямаше жива душа наоколо.

     Един път се случих часови, когато и старшината-мръсник беше дежурен. Отдавна чаках това и се бях зарекъл да го отуча да дебне. Застъпих на поста и първата ми работа беше да загася лампата пред знаменната стая.

Остана да свети само лампата в другия край на коридора. Не се наложи да чакам дълго. Чух леко поскръцване на дървените стъпала и внимателно надникнах от портала. Не рискувах да ме види, защото беше тъмно като в рог.

Скоро се появи старшината, разбира се по чорапи. Беше си събул ботушите още долу. Прокрадваше се като крадец. Изчаках го да се приближи още, излязох в коридора и заредих пушката /автомат получих втората година/. Затворът зловещо изтрака в тишината и аз ревнах: 

     -Стой, не мърдай! Горе ръцете или ще стрелям!

     -Дончев, аз съм бе, аз – запелтечи старшината. – Не ме ли позна? 

     -Никого не познавам! Освети си лицето!

     Бях проучил добре устава. В тъмното приближаващият се трябва да освети лицето си с фенерче, за да бъде разпознат. И още – часовият има право да напусне поста си, за да заеме по-добра позиция за защита на знамето.

     -Забравил съм си фенерчето…

     -Лягай тогава на пода с изпънати напред ръце!

     Старшината не чака втора покана и се просна по корем на пода с изпънати ръце. Така дочака да дойде началника на караула.

     Не се чу повече да дебне часовите.

Как се осмисля, приема и преживява една трагедия?

Вчера беше неделя, любимият ми ден от седмицата. Имахме хубав ден, посветен на палачинки, пазаруване, домашна работа, игри с децата. Очаквах времето, в което малките ще са вече по леглата, че да се отпуснем с мъжа ми на дивана в хола и да си изберем хубав филм за гледане. Вечерта обаче не се разви така…

Да си търсиш работа не е особено весело занимание…

На 35 години съм, имам две деца, един съпруг, над 10 години работен опит, преминала съм през какви ли не периоди и съм се справяла с какви ли не изпитания, но все още ми става угнетено и криво, като получа отказ за работа… Онези проклети имейли, които много учтиво ти благодарят за проявения интерес към…

Посрещаме Джулая с 3-дневен фестивал и вечеря с НУЛЕВ отпадък на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Фестивалът ще приложи редица мерки за опазване на локацията – почистване на плажа 25 юни, лекции и дискусии с експерти еколози, разделно събиране на отпадъци и информация за опазване на…

Уроци по родителство? Защо не!

Замислете се само – за всичко в този живот се иска удостоверение за известна компетентност. За намиране на работа – диплома, сертификат, специализиция, за каране на автомобил – шофьорска книжка, даже да преподаваш йога или да правиш масажи е нужно да си минал определен курс на обучение.  Защо тогава за едно от най-важните занимания, че…

“А майката къде е?!”

На детските площадки като цяло е скучно, поне за родителите. Хем трябва да наглеждаш хлапето да не направи някоя опасна глупост, хем никак не ти е интересно да го буташ на люлката или да търкаш пейката и се бориш с напиращото желание да си гледаш телефона. Който е готов да осъди това признание, просто не…

Впечатления от България, пролет 2022

Заради проклетия ковид близо две години не успях да се прибера до България, но ето че тази пролет най-сетне заведох себе си и децата до родината, за радост на баби, дядовци, лели и приятели.  Престоят ни от 4 седмици традиционно беше поделен между Пловдив, Русе и малко София.  За това как летях сама с две…

Граничарски дневник: Празна пушка двама плаши

Автор: Петър Дончев

     „Учебна ли е, другарю старшина?“

     Този въпрос задавахме винаги, когато среднощ ни будеха по тревога. „Хайде, момчета, обличайте се по-бързо!“, казваше старшината. 

     За минутка-две бяхме готови, грабвахме оръжието, излизахме навън и се строявахме пред склада. Идваше старшината и ни раздаваше патрони. По това дали са бойни или халосни, разбирахме дали тревогата е бойна или учебна. В случая, за който разказвам, патроните бяха халосни. Ротният командир ни обясни, че ще проведем учебна игра. На южната граница е станал пробив и на наша територия са проникнали двама диверсанти, които в момента  се намират някъде в Странджа. Нашата задача е да ги открием, обезвредим и задържим.

     На входа ни чакаха два камиона, на които се качихме и те потеглиха. Ролята на диверсанти обикновено играеха хора, които не познавахме, отлично обучени, добре екипирани, въоръжени с автомати Томпсън, радиостанции и пари в разни валути. Така всичко изглеждаше съвсем истинско.

     На разсъмване камионите спряха в недрата на Странджа. Слязохме без приказки и се разгърнахме в дълга верига, готови за поиска, както наричахме на граничарски език претърсването. Аз бях в трето отделение на трети взвод, което ще рече, че ние затваряхме десния фланг. Придвижвахме се бавно на юг и внимателно оглеждахме всеки храст, всяко дърво, всяка скала. 

     Отдельонният командир, младши сержант, чието име не си спомням, вървеше на няколко крачки пред нас. Внезапно той вдигна ръка, спря и залегна. Спряхме и залегнахме и ние. Пред него се намираше малка, почти кръгла долчинка и той я оглеждаше внимателно. После със знаци ни каза, че диверсантите са долу и ни нареди да обградим долчинката от всички страни. Видях ги и аз. Двамата бяха отворили консерви, седнали под едно дърво и закусваха. 

     По даден знак всички скочихме на крака и насочихме автомати и пушки надолу. Младши сержантът извика „Горе ръцете, обградени сте!“. Диверсантите видяха дулата, насочени към тях, станаха и вдигнаха ръце. Спуснахме се към тях, тръшнахме ги на земята и ги вързахме с бандитските върви. После отдельонният изстреля зелена ракета, знак, че учебната игра е завършила. Не след дълго пристигна джипка и от нея слязоха четирима офицери, начело с началникът на Осми граничен отряд, полковник Премянов. Младши сержантът докладва, че задачата е изпълнена и офицерите тръгнаха към завързаните. 

     Но на няколко крачки от тях те спряха, бързо извадиха пистолетите си и ги заредиха.

     -Това не са нашите хора! – каза пребледнял полковникът. – Добре ли са завързани?

     -Тъй вярно, другарю полковник! – каза отдельонният. – Не могат да мръднат!

     Оказа се, че ние сме заловили истински, тежко въоръжени диверсанти.

     Тогава си спомних думите на баща ми „Празна пушка двама души плаши – този, който я държи и онзи, който е срещу нея.“ Всъщност, добре че не знаехме, че диверсантите са истински. Защото в противен случай тази комична на пръв поглед история, можеше да завърши трагично…

Време за четене: Изключителният роман „Чумни нощи“ на Орхан Памук

В книгите на Орхан Памук се влюбих бавно, но всепоглъщащо. Първо в ръцете ми попадна „Сняг“, който никак не успя да ме грабне. Повествованието вървеше прекалено бавно и тягостно за вкуса ми, едва дочетох книгата и честно казано, към днешна дата не си спомням абсолютно нищо от нея, освен един абсурдно дълъг монолог, случил се…

Не пропускайте – Първа международна олимпиада по ментална аритметика

На 11 и 12 юни 2022 г. България ще е домакин на първата по рода си международна олимпиада по ментална аритметика за деца на възраст от 4 до 14 години.  Събитието се организира от SmartyKids България – мрежа от детски образователни центрове, представена в 11 държави, в т.ч. и в България в 38 населени места.…

Време за четене: Роман за съдбовната връзка на великата дива Мария Калас и Аристотел Онасис

 В тематичната си Колекция „Музи“ издателство „Емас“ ни поднасят роман за любовта на най-великата оперна дива на всички времена Мария Калас и несметно богатия Аристотел Онасис – една от най-емблематичните двойки на 20-и век. Авторката Мишел Марли убедително вдъхва живот на Мария и Аристотел и на техните дръзки и трагични взаимоотношения и ни пренася в…

Хайде на балет! „Вълшебството на Пепеляшка“ – детски балетен спектакъл ви очаква

             Чрез класическия балет и разкошната музика на П. И. Чайковски, малките балерини от балетно студио „Пирует“ и балетно студио „Красимира Колдамова“, разказват за силата на майчината обич, приятелството и вярата в доброто. Изключително цветен и забавен, спектакълът пренася малките зрители в приказния свят на Пепеляшка и нейната майка, чиито дух се превъплъщава в добрата фея.…

Мащабно почистване на плаж Камчия, благодарение на фестивала Ritual Gatherings

Един от най-красивите плажове на северното Черноморие често страда от замърсяване след зимата и преди началото на летния сезон. На 11 юни, от 10 до 14 часа организаторите на фестивала Ritual Gatherings събират доброволци за почистването му. Те си партнират с Община Аврен, която ще осигури извозване на събрания боклук, чували и ръкавици. Целта на…

„Отгледано с грижа в България“ или как се насърчава родната продукция

И тази пролет екипът на МЕТРО България лично се включи във вече традиционното засаждане на изчезващия сорт български домати „Розова магия“ в с. Първомай, област Петрич. За шеста поредна година компанията се фокусира върху съхранението на автентичните български вкусове и подкрепя родните фермери в рамките на програмата „Отгледано с грижа в България“.  Инициативата обхваща локални…

Граничарски дневник: Кой каза на магарето „ТПРУ“

Автор: Петър Дончев

Преди да ме пратят на заставата, бях известно време в Резервна рота в щаба на Граничния отряд. Поделението се намираше в центъра на Бургас, на площад Тройката.

     Свободните от наряд и учебни занятия можеха следобед да поспят в спалното помещение. Прозорците му гледаха към малка уличка, лятно време бяха широко отворени и ние се струпвахме на тях да гледаме минаващите хора и да въздишаме по цивилизацията.

     Един следобед по уличката мина малка каручка, теглена от магаре. Когато се изравни с нас, някой каза тпру-у-у и всички като папагали повторихме тпру. Магарето спря, каруцарят с мъка го подкара, но ние отново викнахме тпру. То отново спря и този път човекът едва го подкара. Не ще да тръгне, магарешки инат! И така няколко пъти, докато чухме дневалният да вика: „Я внимавай, стани! Мирно!

     Беше влязъл един офицер, който работеше в стая точно над спалното помещение. Очевидно и неговият прозорец е бил отворен и е видял всичко. Видът му не предвещаваше нищо добро и той ревна: „Кой каза на магарето ТПРУ?“ Прозвуча толкова нелепо и комично, че едва сдържах смеха си. Останалите също. И тогава офицерът започна разпит: „Ти ли каза на магарето ТПРУ?“, попита той най-близостоящия до него. „Съвсем не, другарю майор!“ Разпита всички и получи същия отговор. А ние затискахме устите си с длани, за да не излезе смеха от тях.

     След което майорът попита: „Щом никой не е казал на магарето ТПРУ, защо тогава магарето спря?“. „Ами питайте него, другарю майор!“, обади се някой от навалицата. Това беше капакът на всичко. Не издържахме и прихнахме. Смехът беше толкова силен, че зазвъняха стъклата на прозорците.

     Лицето на майора смени всички цветове на дъгата. Опита се да каже нещо, но думите му бяха заглушени от смеха ни.

     Завъртя се на пети и почти тичешком излезе от спалното помещение.

     Без да разбере кой е казал на магарето ТПРУ.

Кралят на скандинавския трилър Ю Несбьо безкомпромисно изследва тъмните ъгли на човешката душа в „Ревност и други истории“ 

Излизането на нова книга от норвежката крими суперзвезда Ю Несбьо винаги е събитие. А това лято читателите имат възможност да срещнат „бащата“ на инспектор Хари Хуле в ново амплоа с първия му сборник разкази – „Ревност и други истории“, издаван от „Емас“ в безупречния превод на Ева Кънева. В този впечатляващ сборник Несбьо е събрал…

Как да започнем с финансовото ограмотяване на децата

Напоследък все повече се говори за обучение по финансова грамотност и предприемачество за деца, а родителите си задават въпроса: “Необходимо ли е и с какво е полезно на детето ми?”. В училище не се говори достатъчно подробно за това как да управляваме парите си, вместо те нас. Затова екип от педагози и психолози, заедно със…

Време за по-различно четене: Български шевици от русенски регион

Над 300 български шевици, събрани в луксозно двуезично издание, което съхранява духа и традициите и се превръща в мост към следващите поколения! “Шевицата е молитва и благослов” В страна с богато минало, каквато е България, фолклорът е онзи даровит майстор, който събира нишките на времето и разказва истории. Веднъж избира да говори с песен, друг…

Да си изпътуваш пътуванията или как сама благодаря на себе си

Една от любимите функции на телефона ми е, когато показва снимки от същата дата преди няколко години. Периодично ме сюрпризира с избрани кадри от определен период и така ми припомня за прекрасни моменти, които съм имала късмета да преживея. И огромна част от тях са спомени от пътешествия. Когато бях малка, семейството ми не пътуваше.…

Ritual Gatherings и July Morning на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Зад избора на локация се крие желанието на организаторите да върнат и пресъздадат през съвременното изкуство и музика, станалия традиционен за България, ритуал по посрещане на първия юлски изгрев. Фестивалът…

Две майки във влака – споменът, който ме изгаря

Има спомени, от които ти става гузно и неудобно. Припомниш ли си ги, изпитваш съжаление за действията или бездействията си. Аз имам не малко такива, които периодично изплуват и ме карат отново да преосмисля себе си.  Иска ми се да споделя за един такъв, пък току виж това е начинът да се освободя поне малко…

Граничарски дневник: Олга

Спомени на Петър Дончев от войнишкия му живот, описани от него самия

На заставата имахме три коня. По-точно два коня и една кобила, Олга се казваше. Беше щуро животно и не даваше на никой да я докосне. Можеше да я язди само Петко Конски, който се грижеше за конете и конюшнята. Всеки друг, опитал се да се качи на нея, завършваше в лечебницата.

Отдавна се канех да ходя на наряд дозор с кон. Нарядът представляваше сутрешен обход до крайната точка на един от двата стика,  с цел проверка дали няма следи, оставени през нощта или нещо друго нередно. Отиване и връщане до заставата беше около двадесет километра. 

  Реших да си спестя ходенето пеша и докладвах на началника на заставата, че като ученик съм изкарал курсове по езда /пълна лъжа!/ и желая да ходя на нарядите „дозор“ на кон.

  И ето, дойде дългоочакваният момент – получих наряд дозор за следващата сутрин. Не можах да спя от вълнние, мислено си преговарях на ум как ще оседлая коня, какви думи ще му говоря, как ще се кача на седлото, как ще подръпна юздите… Гледах внимателно какво правят другите и помнех. На разсъмване влязох в конюшнята с разтуптяно сърце. Нямаше никой, Петко Конски още не беше станал. Погледът ми падна на Олга и взех безумното решение – ще отида с нея! Тя може да е щура, но и аз не падам по-долу!

Взех седлото, отидох при Олга, потупах я по шията, казах ѝ няколко гальовни думи и я оседлах, а тя стоеше кротка като агънце. Дотук добре! Изкарах я навън, галих я отново и бързо се метнах на седлото. Не беше за вярване, но всичко беше повече от добре!

След минутка минах покрай часовия, който видя, че съм  яхнал Олга и зяпна от учудване. Махнах му с вид на победител и продължих към северня край на селото. Когато и последните къщи останаха зад гърба ми, Олга внезапно се преобрази и започна да хвърля къчове.

Още на втория опит успя да ме изхвърли от седлото, аз се преметнах през главата ѝ, но се озовах под шията ѝ се вкопчих като индианец с ръце и крака в нея, с гръб към земята. Тогава кобилата направо побесня и хукна в луд галоп. Не зная колко дълго продължи това, но ми се стори цяла вечност. Автоматът удряше гърба ми на всяка нейна крачка и ме насини порядъчно.

Най-сетне Олга се измори и спря. Почаках малко, за да се убедя, че няма да хукне отново.  Стъпих внимателно на земята, а тя не направи дори опит да ме ритне с преден крак. Хванах юздите, заведох я бавно до близкото дърво и я вързах за него. Отсякох с големия войнишки нож чепат клон и без да го окастрям много, хвърлих на Олга един порядъчен бой. Удрях, докато се изморих, после седнах на земята да си почина, а тя чакаше, навела глава и сякаш признаваше, че аз съм по-силен от нея и съм победител. 

     Винаги съм си мислел, че приятелство и с бой може да се завърже. Сега обаче се убедих в това. С Олга останахме верни приятели докато си тръгнах от заставата.

Граничарски дневник: Две леви обувки

Автор: Петър Дончев Поради причина, която няма да коментирам сега, влязох в казармата със закъснение от три седмици. Пристигнах вечерта във Варна. Преспах и рано сутринта поех към Галата, където се явих в Учебния пункт на 8 Граничен отряд или както го наричаха батальона. Показаха ми стая, в която да чакам. После се появи един…

Любимият ден на мама – понеделник, когато градината работи

Някъде бях прочела, че родените в неделя са галениците на съдбата, радват се на късмет и благополучие. Аз съм родена в неделя и може да се каже, че винаги съм се приемала за дарена с късмет. Или поне когато ми се е случвало нещо кофти, съм си мислела “е, можеше да е къде-къде по-лошо, пак…

Когато дъщеря ти каже в градината, че я удряш…

Беше слънчев пролетен понеделник, когато спокойно си бутах количката със спящото бебе, а преди това бях завела голямата му сестра на градина. Казах си, че този ден се очертава съвсем нормален и обикновен, когато телефонът ми звънна. Първоначално мислех да не вдигам, защото бях почти убедена, че е някакъв телемаркетинг или молби за дарения, защото…

Време за четене: „Дъщерите на Ханна“

За греховете на бащите Господ наказва децата до трето и четвърто поколение. За делата на майките няма библейски стих, въпреки че те вероятно имат по-голямо значение от делата на бащите. Прастари образци се предават от майки на дъщери, които раждат нови дъщери, които раждат… В края на XIX в. тринайсетгодишната Ханна ражда незаконно дете в…

Граничарски дневник: Старшина по чорапи

Автор: Петър Дончев      През първата година, докато бях новобранец, давах наряд часови – на портала, на складовете, на секретна секция. И на знамето. Ужасен наряд – два часа мирно, никакво движение, а не дай боже да заспиш на поста – до военен съд можеше да се стигне. През нощта опасността от заспиване беше съвсем реална.…

Телемедицина в действие – повече професионална помощ и внимание към бременните

Д-р Милена Цолова е сред първите акушер-гинеколози у нас, който внедри възможностите на телемедицината в своята практика. Това ще даде възможност да се провеждат консултации със специалисти по пренатална диагностика извън пределите на лечебното заведение. Чрез внедряване на системата за конферентна връзка по време на преглед, д-р Цолова дава възможност и на бъдещите татковци и…

Граничарски дневник: Дон Карлос

Комсомолската стая се намираше на втория етаж на заставата. Беше ми любимо място за прекарване на свободното време – имаше два шаха, вестници, списания и радиоапарат, поставен на лавичка високо на стената до прозореца. 

В един летен следобед влязох в комсомолската стая. Нямаше никой, прозорецът беше широко отворен. Пуснах радиото и за мой късмет тъкмо започваше арията на Филип от операта Дон Карлос. Изпълняваше Борис Христов. Седнах на стол под радиото и започнах да слушам.

Не след дълго нахлуха няколко колеги войници, предвождани от Петко Конски, така наричахме едно полуграмотно длъгнесто момче от дунавските села в Северозападна България, което се грижеше за конете на заставата. Петко безцеремонно се пресегна над главата ми и премести радиото на друга станция. Зазвуча някакво хоро.

     -Ние предпочитаме народна музика – каза той и започна да се кълчи пред мене.

     Станах и преместих на Дон Карлос. Седнах да слушам, но Петко отново се пресегна над главата ми. Отново върнах на моята станция и му казах: 

     –Ако още веднъж го направиш, ще те изхвърля през прозореца! – и седнах на стола.

     Дружен смях посрещна думите ми. Никой не повярва, че мога да го направя. И когато Петко Конски посегна за трети път, го натоварих на раменете си, както ми беше на сгода, завъртях се и го хвърлих през прозореца. После седнах и спокойно изслушах арията.

     Имали сме късмет. И аз, и той. Точно под прозореца беше кухнята и имаше голяма купчина сухи клони и вършини за подпалване на печката. Петко Конски паднал върху тях и се отърва само с уплаха. Ако беше пострадал по-сериозно, не ми мърдаше военен съд. Сега минах само с десет дни арест в мазето.

     Тогава ми излезе и прякор Дон Карлос. 

Граничарски дневник: Празна пушка двама плаши

Автор: Петър Дончев      „Учебна ли е, другарю старшина?“      Този въпрос задавахме винаги, когато среднощ ни будеха по тревога. „Хайде, момчета, обличайте се по-бързо!“, казваше старшината.       За минутка-две бяхме готови, грабвахме оръжието, излизахме навън и се строявахме пред склада. Идваше старшината и ни раздаваше патрони. По това дали са бойни или халосни, разбирахме дали тревогата е…

“Остайница”, “Добър ден, тъга”, “Всички цветя в Париж”, “Корнелия” и още – кое си заслужава да се прочете и кое не

Доскоро гледах на аудио книгите с известно подозрение, че и доза подценяване, но ето че от Коледа насам не мога да спра да слушам. Сторител се оказа изключително добра алтернатива за хора като мен, които поради една или друга причина нямат възможност да четат хартиен или електронен носител, но пък могат да обикалят със слушалки…

Време за четене: „Из мемоарите на едно влечуго“ – завладяващ трилър

На българския пазар вече излезе „Из мемоарите на едно влечуго“ – завладяващия психологически трилър на младата норвежка писателка Силие У. Юлстайн. Това е едва дебютният ѝ роман, но правата за него вече са продадени в повече от тринайсет страни, а у нас се появи с логото на издателство „Емас“ и в превод на награждаваната преводачка…

Граничарски дневник: Кой каза на магарето „ТПРУ“

Автор: Петър Дончев Преди да ме пратят на заставата, бях известно време в Резервна рота в щаба на Граничния отряд. Поделението се намираше в центъра на Бургас, на площад Тройката.      Свободните от наряд и учебни занятия можеха следобед да поспят в спалното помещение. Прозорците му гледаха към малка уличка, лятно време бяха широко отворени и…

А днес искам да съм котка…

Днес преди обед бутах количката из квартала, за да спи бебето. Нищо, че беше около нулата, а слънцето се криеше зад дебели мътни облаци. За малките е добре да спят навън, пък и на него му харесва, заспива бързо и за по-дълго. Аз обаче не трябва да спирам на едно място, че като секне движението,…

Време за четене: „Най-добрият приятел“ – роман за словашките Хъкълбери Фин и Том Сойер

„Първата прозаична творба на „момчето, записващо всичко в тетрадки“, е блестяща. Всичко е написано с прелестен почерк, сякаш още момчешки, докато разсъжденията и световъзприятието са вече зрели, мъжки. Тази остра двуполюсност създава напрежение, което не ти позволява да оставиш книгата, докато не я дочетеш. Написаното е точно, искрящо и все пак тайнствено. Като живота.“    …

Граничарски дневник: Образцова застава

Петър Дончев публикува първият си разказ, посветен на спомените си от войнишките години.

     През лятото на 1961 г.16-та застава, на която служех, щеше да бъде обявена за Първата Образцова застава на Осми граничен отряд. Намираше се в село Бяла /сега град/, Варненски окръг. Логично изборът беше паднал на нея, Бяла беше родното село на полковник Андрей Премянов, командир на граничния отряд. Постройката беше нова, двуетажна с отлична материална база.

     Дойде комисия от щаба на Гранични войски в София, начело с генерал Борачев. Изпитваха ни по всички дисциплини, които изучавахме, а условието беше средният успех да бъде над 5,50 и да няма нито една двойка. Минаха строевата подготовка, политическият изпит, както и всички останали и последен беше изпитът по стрелба. До този момент нямахме нито една двойка, а средният ни успех беше близък до отличен 6. Всички бяхме добри стрелци и отидохме на полигона с повишено настроение. Вече предвкусвахме наградите, отпуските… Но както се казва – „Човек предполага, бог разполага“.

     Моя милост беше в трето отделение, което значи, че щях да бъда един от последните. До този момент всички стреляха за „отличен“. И вероятно всичко щеше да бъде наред, ако не беше се разиграла драматична сценка, в която бях главен герой. Две думи за правилата: стрелях с автомат Шпагин по картечна мишена от 50 или 100 метра, вече не помня точно колко. В пълнителя имах 18 патрона. Поразяване на мишената от първо показване означаваше шестица, от второ показване петица и т. н. Ако мишената въобще останеше непоразена – двойка. Подходих аз към рубежа, залегнах, заредих и зачаках показването на мишената. Но за зла участ едновременно с нея, но далече по-назад видях заек да подскача, вероятно подплашен от стрелбата.

Не зная какво ми стана, но пуснах един ред по него, заекът подскочи и повече не се показа. Мишената също се скри, но си казах, че няма нищо, ще я прострелям на второ показване за петица. Показа се, натиснах спусъка, затворът жално тропна, но изстрел нямаше. „Засечка отсечка“, казах си. Нищо, ще отстраня засечката и ще стрелям за четворка. Разглобих светкавично и гледам – нямам повече патрони. Всичко съм изстрелял по заека. Двойка! 

     Така попарих надеждите на всички за Образцова застава.

     Разбира се командирът веднага ме наказа с десет дни в ареста. Арестът беше в мазето на заставата. „Е, поне ще ми е хладно в тези горещини“, успокоявах са аз. Вечерта съм заспал, но към полунощ ме събудиха някакви песни, които идваха от гостната стая, точно над мазето. Малко след това вратата се отвори, влезе дежурният по застава и викна:

     -Дончев, бегом да си облечеш новата униформа, заший си и чиста якичка и отивай в гостната. Полковник Премянов те вика.

     Само след пет минути влязох в гостната и отдадох чест по устав:

     -Другарю генерал, разрешете да се обърна към полковник Премянов!

     -Разрешавам! – казва той.

     -Другарю полковник, ефрейтор Дончев се явява по ваша заповед!

     -Влизай, Дончев и сядай ей там! – и ми посочи свободното място до генерала.

     Седнах аз и чак сега видях, че масата, около която е седнала цялата комисия е отрупана с прибори и чаши с вино.

     -Това е за тебе, юнак – каза генерал Борачев и ми поднесе чиния с заешко бутче. – Премянов, трябва да се гордееш, че имаш такива войници! От двеста метра да улучи заек! Ако не бях го видял с очите си, нямаше да повярвам, че е възможно при тази разсеяна стрелба на Шпагините! А за Образцовата застава не се кахъри, след два месеца, като мине законния срок, ще дойдем пак и дано тогава да няма зайци!

     Така и стана, след два месеца положихме нов изпит и заставата ни стана образцова. То и тогава имах едни случки, но за тях ще разкажа друг път…

Граничарски дневник: Олга

Спомени на Петър Дончев от войнишкия му живот, описани от него самия На заставата имахме три коня. По-точно два коня и една кобила, Олга се казваше. Беше щуро животно и не даваше на никой да я докосне. Можеше да я язди само Петко Конски, който се грижеше за конете и конюшнята. Всеки друг, опитал се…

8и март – „Ден на мама, ден на моята мадама“, ама не точно!

Днес е 8и март и много ми се иска да спрем да гледаме този празник през призмата на майката и партньорката…  Имах преди години едно гадже, който много обичаше да казва “8и март е ден на мама и на моята мадама”. За жалост, това е доста добре формулирано обяснение как традиционно в България се гледа…

Щастието да заспиваш в собственото си легло, в твоя си дом, до любимите ти

Преди няколко месеца, когато се роди синът ми, се появяваха коя от коя по-плашещи новини за ситуацията в Афганистан, след като талибаните поеха окончателно властта в страната. Гледах различни репортажи, в един от който показаха жена – една от стотиците хиляди страдащи там, на която се е наложило да продаде едното си дете – бебе,…

4 години майка – толкова много благодарност и такива хубави спомени

Вчера отбелязахме четвъртия рожден ден на дъщеря ми, което аз приемам и за рожден ден на майчинството ми.  Докато я гледах как сама си избира и облича дрехите, се замислих (за пореден път) колко е пораснала! И колко прекрасно е това. Колкото и ясни да са спомените ми от деня на раждането, не бих казала,…

Книга с кауза: „Войната, която промени Рондо“

„Войната, която промени Рондо“ от Романа Романишин и Андрий Лесив в превод на Христина Йотова идва в момент, в който подобни книги са по-нужни от всякога. Това е история, в която малките читатели намират отговори на безспирния поток от въпроси, провокиран от реалността, в която живеем днес. А техните родители откриват надежда, че светлината побеждава…

Граничарски дневник: Дон Карлос

Комсомолската стая се намираше на втория етаж на заставата. Беше ми любимо място за прекарване на свободното време – имаше два шаха, вестници, списания и радиоапарат, поставен на лавичка високо на стената до прозореца.  В един летен следобед влязох в комсомолската стая. Нямаше никой, прозорецът беше широко отворен. Пуснах радиото и за мой късмет тъкмо…

Неудачницата (разказ)

     Автор: Петър Дончев

56-и километър.

     Автобусът гълташе километрите. Ема седеше до прозореца и гледаше километричните камъни. Изгаряше от нетърпение да пристигне час по-скоро в малкото крайморско градче. Имаше предчувствие, че там най-сетне ще ѝ се случи нещо различно от всичко досега. Изпрати децата на село при майка си, взе си годишната отпуска и ангажира стая в градчето. 

      Автобусът летеше по магистралата към морето, а мислите ѝ летяха назад, към последните седмици и месеци. Продължаваше да се среща с трите си приятелки всеки четвъртък след работа. Това беше близо двадесетгодишна традиция. Четирите бяха съученички от училище и още тогава бяха неразделни. Срещите им се превръщаха в празник за тях. Говореха за книги, филми, театър, опера, концерти, писатели и художници. Всяка споделяше какво е чула, чела или гледала през седмицата и го препоръчваше на останалите.

     Но през последните месеци нещата доста се промениха. Все повече говореха за секс и мъже, а Ема не участваше в тези разговори. Веднъж ги попита няма ли пак да си приказват както преди за изкуство, но ѝ отговориха, че след тридесет години темите им ще бъдат само за писатели, художници и композитори, а сега са във възрастта на любовта и е в реда на нещата да си говорят за секс и мъже. Приятелките наближаваха четиридесетте, всички бяха омъжени, имаха и деца.

     78-и километър.

     – Ти няма ли да разкажеш нещо? – попитаха я веднъж. – Мълчиш като риба. Или още си вярна на Тони…

     Антон беше съпругът ѝ, също техен съученик. Залюбиха се още в гимназията и щом завършиха се ожениха. Той беше единственият мъж в живота ѝ. Дори и с пръст не беше докосвала някой друг. А приятелките ѝ се хвалеха с похожденията си. Всяка имаше най-малко по един, двама, а понякога и по трима нови любовници всяка седмица. Разказваха си пикантни подробности, от които Ема се изчервяваше и навеждаше глава. А покрай ушите ѝ се вихреха дискусии за това дали размерът има значение.

     124-и километър.

      – Емилио, ще ти хване мухъл оная работа – каза веднъж едната, а друга допълни. – То май и паяжина ще завъдиш там.

     – Ами да, както Тони го няма вече две години и няма да се връща още една – захили се третата, – нищо чудно и паяци да ти се завъдят на….

     Дружен смях заглуши последната дума. 

     Тони беше заминал в дълга командировка в Южна Америка и много ѝ липсваше.

     – Да не мислиш, че той прощава на бразилките? Каквито са знойни… А ти си стой като първа будала. Не ти ли тежи вече въздържанието? Или си пееш песничката „Хей ръчички, хей ги две“? – питаха я приятелките ѝ, заливайки се от смях.

     А Ема се изчервяваше още повече и гузно навеждаше глава. Затова сега чакаше с нетърпение да пристигне на морето. Без да осъзнава това, искаше да докаже нещо и на себе си, и на приятелките си.

     Автобусът пристигна на свечеряване. Ема се настани в квартирата, взе освежителен душ, облече чисто бельо и хубава рокля и тръгна на нощен живот. Бързо откри нощно заведение и влезе в него. Седна на една маса и си поръча ликьор. Никога не беше дори близвала алкохол и сега още първата глътка я замая. Разгледа танцуващите на дансинга и премести погледа си към бара. На висок стол седеше млад мъж, вероятно около тридесет годишен, широкоплещест и здрав като бик. „Като младо биче е“, помисли си Ема и отпи отново. Само след минута Бичето седна без покана при нея и втренчено я загледа. 

     „Боже мили, той ме харесва! Чувате ли, приятелки, харесват ме!“ Добре, че беше седнала, защото краката ѝ омекнаха и ако беше права, сигурно щеше да падне.

     – Имаш ли квартира или да отидем на плажа? – попита той.

     – Защо ще ходим посред нощ на плажа?

     – За да те изчукам. Нали затова си дошла?

     „Той ли е ясновидец или на мене много ми личи?“ – помисли си тя.

     След няколко минути влязоха в стаята и той веднага започна да се съблича. Ема извади от чантичката си презерватив и му го подаде. Беше купила няколко от София преди да тръгне. Колко срам бра тогава! За презервативите се грижеше Тони и на нея ѝ беше за първи път. Избра една отдалечена аптека в краен квартал и дълго обикаля отвън, докато се убеди, че вътре няма други клиенти. Когато поиска презервативи, се задъха и се изчерви, като да вършеше престъпление.

     Ема посегна да загаси лампата, но Бичето я спря. Обичал да го прави на светло. Тя умираше от срам, че трябва да се съблича гола на светло. Накрая легна без да се съблича, вдигна роклята си върху главата и разтвори крака. Той я облада грубо и без никаква любовна игра и вместо удоволствие, тя изпита болка, но стискаше зъби. Слава Богу, че той свърши бързо. И едва тогава разбра, че не си е сложил презерватива.

     – Ама ти свърши в мене! – изохка тя.

     – Да. И какво?

     – Но не беше си сложил презерватива!

     – Не ги обичам тези гумички и никога не ги слагам.

     – Ами ако забременея?!

     – Това си е твой проблем. Не съм те карал да лягаш насила. 

     – Аз се казвам Ема – каза тя и откри главата си. – А ти как се казваш?

     – Няма значение. Защо питаш?

     – Няма ли да се запознаем?

     – Ха, ти много рано се сети да се запознаваш! Не, няма да се запознаваме. И без друго никога повече няма да се видим.

     – Как така… – почти проплака Ема.

     – Руснаците имат една поговорка. Ще ти я кажа на български, за да я разбереш по-добре: „Чукането не е повод за запознанство“.

     Той обу панталона и облече ризата си.

     – Поне ми кажи дали ме харесваш…

     – Какво значение има? За мене ти си само една бройка.

     – Каква бройка, какви ги говориш?

     – Бройка. Ще те запиша в дневника си под номер 74.

     – Какво значи 74?

     – Значи, че ти си седемдесет и четвъртата, която съм изчукал това лято.

     Ема онемя и инстинктивно прикри голотата си. Вече с ръка на дръжката на вратата той каза:

     -Но понеже съм добър човек, ще отговоря на въпроса ти. Не, не ми харесваш – и миг преди да излезе, добави. – Според мене ти си една неудачница.

     Едва когато остана сама, Ема осъзна напълно какво ѝ се беше случило и изтръпна от ужас. Ами ако наистина е забременяла?! А Тони го няма… Май ще ѝ се наложи да абортира, но изпитваше див ужас от болка.    

     Няколко седмици по-късно гинекологът приключи прегледа и каза:

     -Поздравления, Вие сте бременна, госпожо.

     Думите му бяха като шамар за Ема.

     -Това беше добрата новина. Но има и една лоша… – добави докторът и се позапъна. – Мисля, че трябва да отидете при специалист по кожни болести. Опасявам се, че някой Ви е лепнал една много неприятна венерическа болест.

Още от Петър Дончев:

A Ш А

По телефона

Пратерът и среднощната истроия на една разбита мечта

Сегедински гулаш

И днес опазих децата живи и здрави, това не е малко

Майчинството е занимание самотно. С второто дете само се убеждавам в това. Колкото и да говориш с други хора, да споделяш с околните майки, да намираш подкрепа и да получаваш насърчаване от близки и приятели, вътрешно ти остава чувството на самотност.  Партньорът ти отива сутрин на работа, вечер се връща, вълнува се от работните си…

Граничарски дневник: Образцова застава

Петър Дончев публикува първият си разказ, посветен на спомените си от войнишките години.      През лятото на 1961 г.16-та застава, на която служех, щеше да бъде обявена за Първата Образцова застава на Осми граничен отряд. Намираше се в село Бяла /сега град/, Варненски окръг. Логично изборът беше паднал на нея, Бяла беше родното село на полковник…

Очарованието, удобството (и финансовата практичност) на аудио книгите

Да, и аз бях скептична към книгите за слушане. Че книга ли е, ако не го държиш в ръце и четеш с очите си? Университетското ми образование обаче е “Книгоиздаване” и там имах някои доста готини (понякога и леко лудички) преподаватели, които се постараха да ни отворят очите за многото и различни типове книги и…

Спомен за студенсткия празник

Текст на Петър Дончев

Спомените ме връщат близо 60 години назад, към 1961-а. Денят е осми декември, времето не е студено, няма сняг и аз се присъединявам към студентите, които празнуват своя празник. Предишната година съм се уволнил от казармата, но още не следвам, ще започна следващата година. Чувствам се вече почти студент и отивам да видя как се празнува този празник. Тогава студентите все още не празнуваха в луксозни хотели и ресторанти, в скъпи курорти. Забавляваха се по друг начин.

Всичко започна на кръстовището на „Раковски“ и „Московска“. Там младите хора събраха всички кофи за боклук от околността. Тогава боклукът се изхвърляше не в контейнери, а в кофи, подобни на варели, поцинковани и с капак.

И се започна! Пускаха кофите да се търкалят една по една по стръмната улица покрай Операта. Трясък и възторжени крясъци огласяха заспалия град. Баща ми е разказвал, че търкалянето на кофи за боклук на това място е традиционно забавление, съществувало на студентския празник още по негово време, около 1930 година.

Кръстовището на „Дондуков“ и „Раковски“ се покри от камара поцинковани кофи за боклук. Когато и последната кофа застана долу, някой изкрещя „ЦУМ – студентска лавка“! Този лозунг се хареса на тълпата /защото това беше разбесняла се тълпа/ и тя се понесе към най-големия магазин на Балканския полуостров. Изтръпнах! Нима той ще бъде разбит и плячкосан?

Това изглеждаше неминуемо, но точно когато тълпата стигна до него, някой вдигна нов лозунг, „Балкан – студентско общежитие!“ и веднага всички се насочиха към съседния мега хотел. А в него обикновено отсядаха чужденци. Май назряваше международен скандал, но преди още студентите да нахлуят и да започнат да изхвърлят спящите хора, за да се настанят в новото си общежитие, последва нов призив  – „Дайте свобода на лъва!“

Тълпата с рев се отправи към Зоологическата градина, която тогава все още беше на бул. „Толбухин“ /сега „Левски“/ и ул. „Гурко“, срещу Спортната палата. Разбиха вратата на Зоопарка и най-куражлиите нахлуха, но скоро изхвръкнаха навън. Лъвът изревал срещу тях и те избягали.

След този неуспех решиха да се повозят на ремаркето за декори на Народния театър, което стоеше паркирано отвън. След броени минути огромното возило се понесе из заспалия град. Едни се возеха на него, други го бутаха. И така до Парка на свободата, така се казваше тогава Борисовата градина. Там натикаха ремаркето в езерото Ариана и по-голямата част от студентите и студентките навлязоха в огромния парк по двойки, за да продължат да празнуват върху пейките.

Сега, след като е минало толкова време, си викам, че ако това се случеше днес, сигурно щеше да има много бити и арестувани студенти. Това, според мене, има добра и лоша страна. Добрата е, че общественият ред трябва да бъде опазен, а спокойствието и сънят на гражданите – гарантирани. А лошата? България се е превърнала в полицейска държава.

Някой може би ще попита не се ли намеси навремето милицията? Не, не забелязах нито една униформа! А и в другите дни не сновяха патрулки по цяла нощ, нямаше и хайки. Нямаше и защо. Беше спокойно, нямаше престъпници по улиците.

Та спомените ми от студентския празник през 1961 година, добри или лоши, са такива. 

Автор: Петър Дончев

Време за четене: Ексцентричната любовна история на 20-и век – „Гала и Дали. Неразделните

Книги за любов са се писали винаги. Книги за любов са се издавали винаги. Книги за любов са се чели винаги. И не е нужен какъвто и да е повод, за да се отвори темата „любов“ – най-вечната от вечните, темата за тази част от човешките взаимоотношения, без която няма живот.            И все пак, наближи…

Време за четене: „Бездна“ от исландската крими кралица Ирса Сигурдардотир

Ирса Сигурдардотир неслучайно е наричана от медиите Кралицата на криминалния роман на Исландия и българските читатели имат възможност да разберат сами защо – първите три части от поредицата ѝ за комисар Хюлдар и детската психоложка Фрея могат да бъдат открити по родните книжарници („ДНК“, „Водовъртеж“ и „Изкупление“). За радост на феновете ѝ от издателство „Емас“…

Време за четене: Противоречивата и могъща владетелка Исабел Кастилска“

      Сред „Известните жени в историята“, популярната поредица историческиромани на издателство „Емас“, се нареди испанка – Исабел I ТрастамараКастилска, една от най-великите владетелки на всички времена. Обединителка на Испания, разширила територията ѝ до невиждани дотогаваразмери. Благодетелка на Христофор Колумб, с чиято благословия генуезкиятмореплавател открива Америка, а Испания прибавя нови земи към териториятаси, ставайки…

Когато не си готов за сбъдването на мечтите ти

Когато мъжът ми ме попита какво искам за Коледа и аз му отвърнах “къща”, не си представях, че желанието ми може да се изпълни толкова бързо и да ми причини такива непоносими количества стрес.  Понякога мечтите се сбъдват и ние трябва да се справим с всички последици от това. Истината е, че отдавна искахме да…

Време за четене – трилър от Дания „Сърце в лед“ показва тъмното минало на страната

Българските читатели вече са се убедили, че в скандинавската криминална поредица на издателство „Емас“ влиза само най-доброто от жанра. От техния подбор четем автори като Ю Несбьо, Сьорен Свайструп, Юси Адлер-Улсен, Ирса Сигурдардотир… Издателството отново не разочароват и ни срещат с новото впечатляващо писателско дуо на Дания – Лине Холм и Стине Болтер. Със своя…

Нова година по пижама на дивана или щастието в малките победи

Някъде около втората година след раждането на дъщеря ми започнах да недоволствам, че забавленията ми се изчерпват до това да гледам телевизия вечер на дивана вкъщи заедно със съпруга ми. Сега – три месеца и нещо след появата на второто ми дете, си мечтая за това. Винаги ме е изумявало как може да ти се…

Шаро

Разказ на Петър Дончев

          Случката, която искам да ви разкажа докосна сърцето ми и ме разтърси силно. За себе си мисля, че съм корав човек и едва ли една история, която при други обстоятелства бих нарекъл мелодраматична, неоснователно разбира се, може да ми въздейства толкова силно.

Бил съм войник, граничар, в годините, когато на границата се стреляше, куршуми са пищяли покрай ушите ми, лежал съм неподвижен по осем часа в преспи сняг в засада, на учения съм изминавал по тридесет километра за пет часа с тридесет килограма на гърба, изпивал съм с пресъхнали устни последните капки вода в отпечатък от волско копито.

Родителите ми не са ме пазили от тежки житейски ситуации, за което съм им бил много благодарен, тъй като съм навлязъл в живота добре подготвен и закален.

     Може би тъкмо затова така силно ми въздейства тази история.

     Всеки ден, след работа, се прибирах вкъщи по околовръстния път. Изминавах малко повече километри, но за сметка на това пристигах двойно по-бързо, тъй като избягвах задръстванията в часа пик. И този летен ден не направих изключение, само се отбих до будката и си купих току що излезлия вечерен вестник.

Утре предстоеше важен мач на националния отбор по футбол и нямах търпение да науча последните новини за състава на отбора. След туй излязох на околовръстния път и спрях колата под дървото на банкета.

В горещия, късен следобед сянката на огромната му корона беше божия благодат. На двадесетина метра по-нататък има автобусна спирка. Тъкмо отворих вестника и започнаха да прииждат пътници, които чакаха под сянката около колата ми. Дойде и мъж, който водеше на повод неголямо куче. „Сигурно се казва Шаро“, помислих си. Беше симпатично, със смешно клепнали уши и веднага ми хареса. Нямах представа каква порода е, не зная много за кучетата.

     Дойде автобуса, хората се придвижиха да се качват, а мъжът се наведе, откачи каишката от нашийника, даде на Шаро да подуши пръчка, която държеше в другата си ръка, силно я хвърли в изгорялата трева зад дървото, после бързо се качи в автобуса. В този миг кучето намери пръчката и се обърна, за да види как стопанинът му се качва. Изтича, пусна пръчката за миг, после отново я захапа и хукна след тръгващия автобус. Захвърлих вестника и потеглих и аз, за да видя какво ще стане.

Автобусът не се движеше бързо, сигурно с не повече от тридесет километра в час, но за малкия Шаро това беше голяма скорост. На първата спирка той го настигна и легна на банкета. Дишаше тежко, сигурно много се измори. После пак захапа пръчката и отново подгони автобуса.

     Изведнъж се досетих – Шаро беше обречен да стане едно от стотиците бездомни кучета с нашийници, изоставени от стопаните си. Не можех да ги укорявам. Бяхме преживели тежка криза, липсваха основни хранителни продукти, магазините бяха празни, рафтовете в супермаркетите пустееха и беше цяло събитие, ако човек успее да намери един хляб за семейството си. И разбира се, предпочиташе да нахрани децата си, а не домашните любимци.

     Автобусът зави надясно и тръгна по маршрута си през града. Редуваха се спирка след спирка, а Шаро все така тичаше подир него. Тръгнах и аз след тях. Сърцето ми се късаше, буца бе застанала на гърлото ми, като гледах как малкото кученце тичаше с последни сили. На всяка спирка то почиваше по няколко секунди, после отново хукваше. Стопанинът му така и не слизаше, но беше застанал на задното стъкло и гледаше.

     И така назря решението ми да взема Шаро и да го направя мое куче. Само че това едва ли можеше да стане в този момент, той щеше да се съпротивлява, може би дори щеше да хапе, затова, че някой иска да го откъсне от стопанина му. Такава любов, такава преданост и вярност човек трудно можеше да си представи!

     Автобусът стигна до крайната си спирка и започна да се връща по обратния път. Километрите се трупаха и аз се чудех как малкото същество все още издържа и сърчицето му не беше се пръснало. Докато в един момент и стопанинът му не издържа, на поредната спирка скочи от автобуса и се втурна назад. След миг човекът държеше в обятията си Шаро. Приседна на бордюра и го задуши в прегръдките си, а Шаро пусна пръчката в скута му и започна да ближе лицето му.

     Човекът плачеше, по моето лице също се стичаха сълзи, а Шаро ни гледаше с умните си кафяви очи и сякаш казваше: „Защо плачете, бе хора? Ето, аз съм тук, всичко е наред и ние сме отново заедно!“

Майчинството – занимание самотно или как да намериш общ език с другите майки

С второто дете имам и втора майчинска група. Концепцията е, че майки от един квартал с бебета на сходна възраст е добре да бъдат свързани една с друга, за да могат да си комуникират. Организацията се прави от здравния консултант, който те посещава периодично в дома ти след раждането на бебето. Аз лично наричам това…

О, добре, че е 1и декември!

1и декември и нека подготовката за Коледа официално започне. В редица съседски къщи видях украсени коледни елхи (че даже и по две в апартамент) още преди две седмици, но ние предпочитаме да изчакаме започването на декември за слагането на украсата. Само лампичките се появяват по-рано на терасата, но те носят толкова светлина и радост в…

Всеки белег има своята история, но нека я разказва „тихо“

Белезите от операции, травми, изгаряния, както и други нарушения на целостта на кожата са повод за притеснения у много хора. Те не подминават и популярните личности, които разкриват как са успели да заличат своя белег в името на суетата си. Понякога белезите се превръщат в сериозен естетичен проблем, водещ до понижаване на самочувствието и качеството…

Време за четене: Любовта на Роми Шнайдер и Ален Делон в „Роми и пътят към Париж“

Когато говорим за любов, времето сякаш не съществува. Дали ще са Ромео и Жулиета, дали ще са Яворов и Лора, или пък Салвадор Дали и Гала… Дали ще ни делят десетилетия, или векове – усещането за непосредствена близост е винаги едно и също.           Изминаха вече над 60 години от съдбовната среща…

И всеки ден се питам „Аз добра майка ли съм?“

Трудно се създават и отглеждат човеци… Колкото и да си мислиш, че си подготвен за появата и отглеждането на бебе, дори и след като вече имаш опит с едно налично, винаги оставаш изненадан от предизвикателствата и трудностите, съпътстващи родителството. Четенето на книги, статии и различни съвети от специалисти доста помагат, но в крайна сметка децата…

Вчера, когато имах време или как се променя перспективата на майките

Изумително е как се променя перспективата ти в различните етапи от живота. Когато не си отговорен за друг, освен за себе си, мислиш, че от работа и социален живот не ти остава време за самия теб и за почивка.  После решаваш, че ще имаш дете и когато то стане факт, страдаш по изгубената свобода да…