След близо две години закъснение снощи най-сетне гледах филма на Алмодовар от 2019 “Dolor y gloria” (или както е известен с английското си заглавие “Pain and Glory”).
Не знам защо ми отне толкова дълго време да видя лентана, но някак досега не усещах, че ми е дошло времето за нея.
Нали знаете, онова чувство за конкретни филми и книги, с които трябва да се срещнеш в определен период от живота си, за да ги приемеш, разбереш или дори харесаш.
Усещах, че досега моментът за този филм на иначе така любимият ми Алмодовар не е настъпил.
Ето обаче, че снощи изгледах лентата и за пореден път се убедих колко невероятен режисьор и разказвач е Педро, какви фантастични актьори са Пенелопе Круз и Антонио Бандерас (между другото, и двамата открития на Алмодовар и негови музи, като именно той, благодарение на ролите, които им дава, а оттам и натрупаната за тях известност, им отваря вратите към Холивуд).
Не бих си позволила да кажа “който не е гледал “Dolor y gloria”, веднага да поправи тази грешка, филмът е прекрасен”, защото творенията на режисьор като Педро са прекалено индивидуалистични и специални, и определено не биха се харесали на всеки, а и няма нужда.
Филмите на Алмодовар все пак са изключително популярни, винаги предизвикват бурни реакции, но не бих казала, че са за всеки вкус и в това няма нищо лошо. Но и именно поради тази причина не си позволявам да ги препоръчвам на всеки, както и не съдя хората, които избират да не ги гледат или пък не ги харесват. Това е като с храната и напитките – някои вкусове и аромати са прекалено специфични, за да бъдат приети от всички.
Докато гледах филма и особено след края му, се замислих колко много удоволствие ми носят творенията на Алмодовар. Нямам нужните сцениматографични познания и речник, за да изразя как точно лентите и използваните в тях изразни средства са ми повлияли, но мога просто да споделя, че всеки път усещам историята близка до мен, вдъхва ми чувство на уют и остава в съзнанието ми ярка следа от различни емоции.
Не трябва да подценявам и самия испански език, който звучи така меко, напевно и красиво, сякаш разбираш казаното само по интонацията.
Замислих се за първия път, когато попаднах на филм на Алмодовар.
Не си спомням коя точно година е било, но предполагам, че точно съм започнала гимназия. Беше тих следобед, скучаех сама в нас и търсех из телевизионните канали нещо, което да гледам.
Филмът точно беше почнал и някак успя да ме грабне още от първата сцена. Държа вниманието ми до самия си край, когато може би за първи път през живота си исках да прочета надписите, за да разбера кой е филмът и режисьорът, за да мога да разкажа на приятелите си за тях и да ги наричам “любими”.
Бях невероятно впечатлена и дълбоко емоционално трогната от лентата! Чак не можех да повярвам как този филм е попаднал сред иначе така постната следобедна програма на кабеларките.
Наложи се да издиря хартиен вестник с телевизионната програма и там да намеря името на филма (свободен достъп до интернет беше още мираж за мен).
Така разбрах, че съм гледала “Todo sobre mi madre” или както е на български “Всичко за майка ми”. Отделно разбрах, че филмът има спечелени какви ли не награди, но това никак не ме вълнуваше. Ако ще да нямаше нито едно отличие и да беше на тотално неизвестен и непознат режисьор, за мен това е един от най-добрите филми в историята на киното, както и изобщо история.
Сложи се началото на интереса ми към работата на Алмодовар. Честно казано, отношението ми към него изключва онзи тип фенщина, когато се хващаш да проучиш и научиш всичко за човека, неговите навици, хобита, проблеми, изказвания и т.н.
Аз просто искам да гледам неговите филми и да ги усещам сама за себе си. Даже не се вълнувам какво точно самият режисьор има да каже за тях, защото каквито са били мотивите, мислите и идеите му, той вече ги е изразил в самата лента. Повече обяснения не са нужни.
Беше ми интересно обаче да наблюдавам каква невероятна актьорска игра правят Пенелопе Круз и Антонио Бандерас, които аз познавах от холивудските филми. Във филмите на Алмодовар виждаш наистина какви фантастични актьори са те и какъв страхотен талант разкриват пред камерата, особено като се вземе предвид, че в първите си роли са още съвсем млади, почти тийнейджъри.
И така, постепенно и с доста усилия (защото тогава трябваше да идеш на интернет зала или при някой приятел с компютър и интернет, за да търсиш филма, да чакаш понякога с дни да се свали и после да го запишеш на някакво преносимо устройство) успях да изгледам почти всички филми на Алмодовар. Това не се случи бързо, защото вече усетих, че неговите продукции не са холивудските филми-пуканки, които да си пуснеш за разсейване вечер, колкото да мине времето.
Но колкото повече гледах, толкова повече се влюбвах в света, който Педро създава чрез изкуството си.
Не ме разбирайте обаче погрешно. Не всеки един негов филм се превръщаше в любим мой. Имаше някои, които усетих по-слабо от други, но все пак за нито един не съжалявах, че съм отделила време и емоции да гледам.
Сега чакам с особено нетърпение последната му продукция “Madres paralelas” (Parallel Mothers – английско заглавие) и си мисля, че този път няма да ми отнеме година и половина, за да узрея за лентата.
Vita Morena 