Светът се променя бавно, неусетно почти

Мислим си, че всичко около нас търпи непрестанни изменения, наложени до голяма степен от развитието на технологиите.

И да, до известна степен това е така. Интересно е обаче от време на време да търсим разликите с преди и сега.

Някои са покъртително грандиозни, други малки, незначителни почти.

Хората може и да обичат новото, но винаги ще имат сантимент и страст по предишното, особено когато то е наситено с толкова много спомени.

Нека ви представим една кратка селекция на преди и след снимки, показващи как различни точки от света са се изменили през годините. Насладете се 🙂

Одда, Норвегия

Мюнхен, Германия

Париж, Франция

Припят, Украйна

Ристат, Норвегия

Дрезден, Германия

Емблематичният Мулен Руж, Париж, Франция

Познан, Полша

Реклама

„Рандеву в „Кафе дьо Флор“: парижко великолепие и женска сила

„Когато си имал късмета да дойдеш в Париж като млад, през остатъка от
живота си ще носиш града в себе си, където и да отидеш.“ – Ърнест Хемингуей

Тази година с „Жило и мед“ от бестселъровата авторка Хани Мюнцер
издателство „Емас“ постави началото на нова поредица исторически романи,
чието действие се развива в края на XIX и първата половина на XX век.

Романи за забележителни жени с вълнуваща съдба, за жени-музи, разкъсвани между любовта, изкуството и дълга. Романи, успели да усетят и предадат духа на това неповторимо, преломно време от историята на света.

През този ноември серията ще отнесе българските читатели във великолепието на Париж, пропито в страниците на „Рандеву в „Кафе дьо Флор“ от
Каролине Бернард. Затрогваща, прочувствена и très français – това е историята на
две силни жени на фона на зашеметяващия метрополис, Града на светлината.

Младата Виан напуска през 1928 г. родния си дом във френската провинция
и пристига в Париж, за да започне нов живот. Голямата ѝ мечта е да стане
ботаничка. Идва и голямата любов – английският художник Дейвид.

Станала негова любима, муза и модел, Виан опознава зашеметяващия живот на френските авангардисти и макар да не го приема, става част от него. Едничката цел на всички тези хора е да шокират другите, в нейно име те са готови на всичко, дори да разрушат връзките си.

Мамят жените си, изоставят ги с дете или ги принуждават да направят аборт. Други се самоубиват, защото те са били изоставени. И всички вярват, че това ги прави много по-щастливи, отколкото да си изберат партньорка и да останат с нея.

Дейвид принадлежи към тази плеяда, един мъж, който може да обича само
когато не е завладян от поредната си картина. Но за Виан този мъж е съдбата ѝ,
нейното щастие, макар и непълно…

И когато най-сетне идва назначението в прочутата Ботаническа градина,
щастието ѝ изглежда вече пълно. Ала тогава Германия окупира Франция и
младата жена е изправена пред тежък избор…

Париж, 2015. При посещението си в музея „Д’Орсе“ 39-годишната Марлен
попада на портрета на жена, която изглежда като нейно копие.

Коя е красивата непозната и защо ѝ внушава усещането, че нейната история може да промени живота ѝ? Че може да преосмисли щастието и смисъла на своята вече изчерпана връзка…

За автора:   
Каролине Бернард е специалистка по история на литературата. Родена през
1961 г. в Хамбург, тя посещава за пръв път Париж още като гимназистка. И оставя
там сърцето си. Следват по-дълги престои във френската столица – като
детегледачка, курсистка по френски език, стипендиантка. Днес Каролине Бернард
живее край Хамбург и твори на свободна практика, а пътуванията ѝ до
Нормандия, Прованс, Париж са неразделна част от живота ѝ

Драсканиците на пътешественика

Максел Уилсе е пътуващ илюстратор и ние благородно му завиждаме. Той има невероятен талант да рисува местата, на които е бил и трябва да ви кажем, че стилът му изключително много ни харесва!

Споделяме ви част от неговите произведения, посветени предимно на Прага и Париж, а ако желаете, можете да го последвате в Инстаграм ТУК.

(цък върху всяка снимка, за да я видите като голяма)

Прочетете още:

Един Париж, който не очаквах. Или как се сбъдват мечтите

Новогодишни приключения в Прага. Част 1

Копенхаген – градът на щастието

70 години Dior, 70 години изящество, вдъхновение и финес

В чест на своята 70-годишнина модна къща Dior ще представи най-голямата изложба със свои модели и дизайни на дрехи, правена досега.

Тя ще вдъхновява жителите на Париж през следващите 6 месеца, а всички желаещи да я видят, могат да посетят Musée des Arts Décoratifs, където е поставено 70-годишното модно творчество на марката.

Изложбата проследява всички креативни периоди на къщата, по време на всичките ѝ креативни директори от основаването ѝ до ден днешен: Christian Dior, Yves Saint Laurent, Marc Bohan, Gianfranco Ferre, John Galliano, Raf Simons, и разбира се Maria Grazia Chiuri.

Експонатите на модното наследство на Dior ще бъдат над 300, разделени на над 25 модни тематики, обхващайки времето от 1947 до 2017 година. През 1987-а, по повод 40-годишнината на марката, в същия музей отново е била представена изложба на бранда.

 

Един Париж, който не очаквах. Или как се сбъдват мечтите

„Мръсен!“, „Голямо разочарование“, „Нищо особено“, „Изобщо не оправда очакванията“ – това са само част от глупостите, които бях чула от кого ли не по отношение на Париж. Задължително се подчертаваше и че градът е пълен с „негри“, „араби“ и т.н. явно неприятни индивиди. И като за финал се заявява твърдо, че французите са изключително неучтиви към чужденци, дори и да разбират какво ги питаш на английски, ти отговарят на френски и т.н.

Аз пък имам огромна мечта да посетя Париж от години насам. Дори не съм сигурна кога точно се зароди това желание, но с времето само нарастваше. Не можех обаче да го изпълня и вече с тъга си мислех как най-вероятно Айфеловата кула ще я съборят в някой терористичен акт, преди аз да я видя на живо.

В един момент ми писна само да мечтая и взех твърдото решение, че трябва да се пристъпи към действие. Около Коледа 2016 казах сама на себе си, че искам 30-я си рожден ден да го посрещна в Париж, без значение дали ще имам с кого да отида, а нужните пари… ако трябва ще ги изгладувам.

За щастие аз имам изключително добра приятелка, която ми е повече и от сестра, която каза, че ще дойде с мен в Париж, въпреки че не изгаря от желание да посети точно това място. Така че имах вече компания, а за финансите – реших, че ще е най-добре да плащам всяко нещо поетапно, за да не претърпи банковата ми сметка голям шок.

Билетите

Насочих се първо към самолетните билети – започнах да следя активно промоциите и полетите на WizzAir (единствените, които летят до там на някаква адекватна цена). Харесах си дати – излитане на 23 май (вторник) рано сутринта и връщане на 27 (събота) по обяд.

Френската земя, погледната от високо

Някъде към средата на февруари видях, че за полетите в тези дни остават още 2-3 места на съответната цена и реших да действам. Близо 200лв (с предварително харесани и запазени места в самолета) ми струваше отиване и връщане от София към летище Бове в Париж и обратно (имам карта за намаление, което също помогна да се свали цената).

Airbnb

След което пристъпихме към разглеждането на места за отсядане в Airbnb. Лошото при квартирите в Париж беше, че почти навсякъде хазяите изискваха някаква много голяма сума като депозит – по 200 до 400 евро за стая в апартамент! Искаше ни се да не трябва да плащаме подобен депозит, нищо че след това щяха да и върнат парите.

И съдбата ни се усмихна някъде към края на март, когато попаднах на нереално добър апартамент, точно в центъра – до Парижката Света Богородица. Отделна стая в апартамент в стара, аристократична сграда с типичната за града архитектура. Огромен прозорец с изглед към съседната разкошна сграда, чисто нови баня и тоалетна, кокетна кухня, светъл хол и най-кроткият и отзивчив парижанин за хазяин.

Френският ни дом! Клик върху някоя снимка, за да я видите голяма

След като имахме вече самолетните билети и квартирата, започнахме по-ясно да осъзнаваме, че ще ходим в Париж.

Бяхме наясно, че за 4 дена няма как да видим кой знае какво, а и никак не ни се тичаше от забележителност на забележителност като най-големите туристи. Искаме лежерно, кротко и спокойно да обикаляме из града и да установим колко точно разочароващ е 😊

Изгледът от стаята в парижкото ни „вкъщи“

Решихме да отидем във Версай, да се качим на Айфеловата кула, да минем през Монмартър, да посетим катедралата Свято Сърце, галери Лафайет, гробищата и колкото се може повече паркове и градини, като започнем с Люксембургската.

Полезно е да спомена, че всяка една забележителност в Париж си има сайт, през който можете да си купите предварително билети и така да си спестите чакането по опашки.

Искрено благодаря на Густаф Айфел и на всички, които са съдействали тази кула да се случи!

За Айфеловата кула обаче е нужно да си купите билети (от тук) няколко седмици по-рано. Ние закъсняхме с купуването и така останахме без билети. Затова пък открихме небостъргача Монпарнас. Там има тераса на 59-я етаж с умопомрачителна гледка към цял Париж! Установихме, че небостъргачът е бил по-доброто решение, защото от него се вижда Айфеловата кула (която вечерно време е осветена), докато ако си на самата кула, няма да можеш да видиш красотата и величието ѝ отстрани.

Изгледът на свечеряване от Монпарнас

За Монпарнас билетите са два вида – дневен и вечерен, както и комбиниран – в рамките на два дни можеш да посетиш кулата през деня и през нощта.

Така срещу 23 евро получихме две посещения и се насладихме на светлините на нощен Париж, като видяхме и емблематичните му покриви през деня. Забавното е, че асансьорът те качва за 38 секунди до 56-я етаж. Оттам имаш 3 етажа пеш, за да стигнеш до откритата тераса с гледката. Можете да си купите билет от тук.

Трябва да призная, че MotoZ на Lenovo прави фантастични снимки!

Нотр Дам и „Сакре Кьор“ (Свято Сърце) се посещават безплатно. Единствено за Свято Сърце се заплащат 6 евро на човек, ако искаш да се качиш до върха на базиликата и да погледнеш Париж оттам, което горещо ви препоръчвам! Това бе една от най-красивите гледки, на които съм била свидетел. Там опашки от чакащи няма, така че не е необходимо предварително да си купувате билети.

Свято Сърце е най-красивата базилика, които съм имала късмета да посетя

Интересното на базиликата Свято Сърце е, че по времето, когато е строена (1874 – 1914) е била пример за църква в романско-византийски стил.

Изгледът от Сакре Кьор определено си заслужава

Нотр Дам от своя страна полага основите на готическата архитектура, постепенно завладяла цяла Европа.

И двете места са невероятно красиви и горещо ги препоръчвам!

И моля ви, ако се окажете в храмовете, проявете уважение и пазете тишина, както и махнете светкавицата от фотоапарата/телефона си. Много е неприятно да виждаш туристи-идиоти, които смущават покоя на мястото и се налага разпоредителите да им шъткат, за да не обезпокояват молещите се (защото такива има!)

Повечето хора ми се изумяват, като им кажа, че съм посещавала гробищата в Париж и Копенхаген (припомнете си разказа ми за този разкошен град тук). Това е, защото не знаят, че въпросните гробища са истински впечатляващи и дори мога да кажа произведение на изкуството. Нямат почти нищо общо със стила на нашите гробищни паркове, всеки надгробен камък е интересен с нещо, а най-често това е скулптура или барелеф.

Ако сте в Париж, то задължително посетете старите гробища и ще разберете за какво говоря. Само трябва да знаете, че към 17-17:30 ч ги затварят (защото си имат охрана и високи дувари, които да предпазят от натрапници и вандали).

Не съм снимала много в гробищата, за да ви покажа красотата им, защото ми се струва неуважително към покойниците и роднините им…

Галери Лафайет е друго прекрасно място, което можете да посетите за няколко часа, да се потопите в лукса и красотата на предлаганите (доста скъпи стоки) там и задължително да се качите на последния етаж, където има разкошна открита тераса.

Изгледът от терасата на Лафайет

Можете спокойно да си носите храна и напитки, за да си направите пикник на терасата, никой няма да ви спре, даже напротив.

Това с хапването на открито много силно ме впечатли в Париж! Също като в Копенхаген, градът е наситен с добре поддържани паркове и градини, където е разрешено да се излегнеш на тревата, да ядеш, пиеш, спиш, ако искаш, стига след това да почистиш след себе си.

На площадката на Свято Сърце на 24 май

На моя рожден ден – 24 май, си спретнахме чудесен пикник в една от градините. На слизане от Монмартър, след като бяхме посетили Свято Сърце, минахме през супермаркет, напазарувахме сиренца, вино, хлебчета и други вкусотии, намерихме най-близкия парк и там спретнахме обяд за чудо и приказ! И в най-луксозния ресторант в Париж да бях, нямаше да ми е толкова хубаво както на тревата в този парк.

Цените

По отношение на цените на храната, трябва да ви споделя, че очаквах да е много по-скъпо. Сутрин закусвахме в близко до квартирата ни кафене, където се предлагаше френска закуска за 6-7 евро – капучино, плодов сок, половин франзела (доста големичка) щедро намазана с масло, купичка конфитюр и много маслен френски кроасан.

Закуска по парижки

Обедите ни се случваха в ливански, виетнамски, турски и подобни ресторанти с международна кухня. Не знам защо стана така, просто ни привличаха погледа и апетита с изкушаващите си менюта.

Специално ливанският ресторант беше в селцето на Версай и трябва да ви кажа, че там опитах най-вкусното телешко и агнешко месо! Това са специфични и малко миризливи мръвки, но готвачът ги беше приготвил така, че да ти се топят в устата и изобщо да не ти мирише на агне.

Вечерите си ги правихме край Сена по добър пример на всички парижани.

 

Това е другото, което ме изненада, защото не бях чувала за него – целият парижки народ се изсипва край Сена, сяда където може (има и тревни площи) и се започват едни весели гуляй!

Кадри от градините на Версай

От тийнейджъри, през влюбени двойки, шумни тумби young adults до семейства с деца и пенсионери. Всички се наслаждават максимално на хубавото време, хапват и пият край Сена. Трябва да ви кажа, че изживяването си заслужава.

За последната ни вечер в града си бяхме взели суши и бутилка вино, заехме място от слънчевата страна на реката върху тревичката и се почувствахме като най-щастливите момичета на света.

Вечерята ни край Сена

Друго полезно и важно – думата „тирбушон“ е еднаква и на нашия, и на техния език, което много помага, когато помолиш в магазина да ти отворят бутилката, за да си я изпиеш край реката.

За по-софистикираните натури нека кажа, че всеки бар предлага happy hour между 18 и 22ч, като тогава бирата и коктейлите са по 5-6 евро.

Градски транспорт

Относно градският транспорт, то мога да споделя единствено за метрото и железницата или казано по тяхно му “RER”. С rer-a за около 45 минути се стига до Версай. Билети се купуват от автомати в метрото, като самият вход за rer-a също е свързан с метрото. Нужно е просто добре да четете указателните табели, които са доста ясни, тъй като всичко е разделено с букви, цифри и цветове.

Полезна информация можете да откриете тук, а схема на самото метро тук.

Площад и фонтан Свети Михаил

Единичен билет струва 1,90 и можете да си го купите от автоматите, намиращи се на всяка спирка на метрото. Те приемат карти, банкноти и монети. Има и т. нар. „корнет“, който е за 10 пътувания и е нещо като нашия талон, но ние не се възползвахме от услугите му, така че не мога да дам повече яснота.

Кадри от Версай, където чесно казано, не ми беше чак толкова интересно, затова и не съм снимала много.

Ще споделя обаче, че на първия ни сблъсък с парижкото метро, поради някаква причина дебитната карта не беше успяла да плати билетите и ни пусна не билет, а някаква хартийка с неясни обяснения. При което ние отнесохме въпроса до продава на билети на самото гише (защото има и такива), който се оказа сърбин и реши да ни обясни на сръбски какъв е проблемът и като цяло беше супер отзивчив и приятелски настроен не само към нас, а към десетките останали туристи, които го ползваха за гише информация. Той обясняваше на всички, даваше им туристически карти на града, даваше подробни указания и се стараеше да е максимално полезен.

Местните

Навсякъде срещнахме невероятно разбиране и отзивчивост от всички. Никъде никой не се е държал грубо с нас. Във Версай ми се беше размагнетизирал билета за rer-a и не можех да премина към перона. Незнаеща какво се случва се въртях на място безпомощно, когато към мен се приближиха от персонала, попитаха ме „как да ви помогнем, мадмоазел“, а мадмоазел на свой ред си обясни тегобите и съответно получих нов билет.

В Париж малка бутилка вино струва колко една кола-кола. Не обичам газираното, затова нямам против да пия розе в 11 ч по обед. Все пак съм на курорт 🙂

Друго полезно е, ако пътувате през Бове, да си купите предварително билети за шатъл автобуса. Цената е 14,50, купуват се лесно и важат не за конкретна дата и час, а за цяла година.

Можете да носите билетите разпечатани или свалени на телефон, приемат ги навсякъде и в двата варианта. За да ги купите, цъкнете тук.

Почти се влюбих в тази парижка порта

Това, което мога да ви дам като съвет е, ако ще ходите скоро в Париж, е да си вземете най-удобните обувки, добре зареден смартфон (мога да ви препоръчам този, с който бях аз, вижте тук), защото постоянно ще ви се налага да гледате карта и да се ориентирате, както и да правите снимки*, и да не си забравяте слънцезащитния лосион, че слънцето е силно.

По 40-50 евро на ден на човек са напълно достатъчни, за да се чувствате спокойни, да хапвате прилично, да пиете кафе и да се возите на метро. Ако сте по-пестеливи, ще успеете и с по-малко. Избягвайте туристическите капани или иначе казано – заведенията, тупнати до самите забележителности.

И винаги преглеждайте менюто, което е изнесено отпред, за да се ориентирате. Така ще си спестите шока да получите огромна сметка след скромно хапване в ресторантче край Айфеловата кула.

И взимайте пример от местните 😊 Щом всички са се изсипали на тревичката в парка или са седнали край Сена на самата земя, значи нито е срамно, нито лошо, забранено, мръсно или страшно да го направите и вие.

Лувърът, в който нямах никакво желание да влизам. Оставих го за следващото ми посещение

Искрено очарована съм от Париж и се радвам, че имах шанса именно там да навляза в 30-тото десетилетие на веселия ми живот. Градът е невероятно красив и изумително спокоен! Няма орди тълпи по улиците, задръствания има само на най-големите кръстовища в града, масово хората са кротки (също така и много красиви и добре облечени), никой не ви гледа лошо или пък нещо подобно.

В Люксембургската градина има поствани столчета навсякъде, за да можеш спокойно да седнеш и да отмориш

Един от фонтаните в Люксембургската градина

Искрено се чудя какво точно са видели онези хора, които ми говориха толкова много колко разочароващ е градът.

Фонтанът Свети Михаил е нещо забележително!

С ръка на сърцето трябва да кажа, че това беше едно от най-прекрасните ми пътешествия до сега!

Препоръчвам на всеки, а ако имате някакви въпроси или искате да споделите своята пътешественическа история, то можете да го направите на editors@vitamorena.com

Ще се радвам да прочета и други истории 🙂

*За последните ми пътешествия ползвам MotoZ на Lenovo и съм искрено впечатлена и благодатна на този апарат! Буквално ме е спасявал, когато е трябвало спешно да купя билети или да представя такива, помагал ми е да си намеря пътя, прави фантастични снимки, видеа и гифчета, а батерията му е желязна! Ако си търсите смартфон, горещо ви препоръчвам този!

Още пътешествия на Вита Морена:

Писма на пътешественика: магнетичният Истанбул

Античната и романтична Матера

Писма на пътешественика: Бари, Италия

Новогодишни приключения в Прага. Част 2

Четири истории за голямата любов, след която никога не сме същите

Обичам да разказвам за филми. И още повече обичам да препоръчвам на приятели някой филм, който много ме е впечатлил. И тъй като възприемам всички читатели на милата ни Вита Морена за свой приятели, днес ще си позволя да ви представя няколко филма, които ако изгледате, няма да съжалявате. Убедена съм 🙂

Тематиката е любов и различно от американското кино (защото вече аман от Холивуд!).

Започвам с Brides (или както е оригиналното заглавие “Nyfes“ и преведено на български – „Булки“), който е от 2004 година, но аз попаднах на него съвсем наскоро. Режисьор е Pantelis Voulgaris, а филмът уж е гръцки, но сюжетът ни отвежда от остров Самотраки към (любимият ми) Истанбул, през Русия и после с рязък завой към САЩ. Годината е 1922-а, гърците са съсипани от войни, турците също, в Русия положението не е по-добро, а Америка се пълни с имигранти от цял свят, който въртят бизнес и я изграждат от нулата. По-интересното обаче е, че това е разцветът на реално съществуващото явление „булки по пощата“.

Имигрантите в новия свят искат да имат съпруги от родните си места, с които говорят един език, а за жените това е единственият шанс да се спасят от бедността и реално да създадат семейство и деца.

И така, в един момент няколко стотици жени – гъркини, туркини и рускини, се озовават на презокеанския кораб „Цар Александър“ с по една булчинска рокля в багажа и снимка на съпруга, при когото отиват в Америка.

Съдбата на пощенските булки е прекрасно илюстрирана през съдбата на Ники от Самотраки и нейната сила да се пребори с всички несгоди в този живот, включително и със собствените си чувства, желания и мечти, за да осигури по-добър живот на жените от семейството си.

И разбира се, на кораба се случват не една и две големи любови, както и страшни скандали, разкриват се тежки истини, но всеки трябва да намери правилния път за себе си и когато корабът най-сетне акостира в новата земя, да знае накъде да поеме.

Филмът е от онези, които като изгледате, ще ви стане хубаво. Също и ще ви разплаче.

Без да е излишно сантиментален, лентата показва как се случва голямата любов, как ни променя, но и как трябва да я пуснем да си отиде, а сърцето ни завинаги да промени ритъма си.

Второто заглавие, което отново разказва за унищожителната сила на голямата любов, но по коренно различен начин, е LOVE (Любов) на режисьора Gaspar Noé.

За тази лента обаче трябва да се направи една сериозна уговорка – не просто се показват секс сцени, а актьорите реално правят секс един с друг и камерата следи това доста подробно. Свободно се показват мъжки полови органи и как еякулират, затова е по-добре да не гледате филма в компанията на родителите или децата си и на прекалено чувствителни хора като цяло.

Историята обаче е силна и много истинска. Актьорската игра също.

Когато се самозабравиш в търсене на себе си и желанията си, когато прекалиш и когато не успяваш да задъриш в ръце това, което имаш. Или когато две вселени се сблъскат и потънат в черната дупка, която сами създават. Когато направиш от глупост грешния избор и после съжаляваш, но обръщайки се назад не откриваш вече нищо, защото миналото е само спомен.

Във филма имам един особено любим момент, който е към края на лентата, но показва запознанството на тях двамата и как от най-високата и слънчева точка в града (Париж, разбира се) двамата слизат надолу и без да осъзнават в един момент е вече сумрак, а те вървят през гробищата. Прекрасна метафора на отношенията им, които те още дори не знаят, че ще се случат. Гледайте LOVE, ще напрегне сетивата ви, но си заслужава.

От тежките и така красиви френски филми ще премина към една чудесна италианска комедия с елементи на драма – „Perfetti sconosciuti“ или на български – „Перфектни непознати“. Филмът е съвсем нов – от 2016-а, а режисьор е Paolo Genovese.

Още едно предупреждение – не гледайте филма в компанията на ревниви и параноични хора, особено ако са ви половинка, че само ще си навлечете излишна драма в живота.

Сюжетът ни повежда през живота на група приятели, които вече са в онази възраст на живота, в която проблемите в брака са се превърнали в тиха хладина и чувство на отчаяние, но нямаш сили да се откажеш от човека до теб, къде от любов, къде от чиста доза мързел.

И тайните. Тайните, които всеки има, без значение дали го признава пред себе си или не. Тайните, които понякога са безобидни, а друг път имат унищожителната сила да разрушат не само твоя живот, но и още няколко други.

Та, на симпатичната италианска вечеря, на която имах чувството, че тия сладури изядоха тонове храна, се отвори кутията на Пандора и повече нищо нямаше да бъде същото.
Най-ярка следа в съзнанието ми остави един от героите – домакинът на вечерята. Като изгледате филма, ще разберете защо 🙂

За финал съм оставила израелския филм „Lemon Tree“ с оригинално заглавие „Etz Limon“ и „Лимонена градина“ на български.

Лентата е от 2008 и е една от най-красивите и странно спокойни истории, които съм гледала в последно време.

Палестинско-израелските сложни и взривоопасни отношения отново са застъпени, но по един по-ненатрапчив начин, който пак ти показва безумието на целия конфликт и всичко, произтичащо от него, без обаче да те натоварва с батални сцени на насилие и смърт.

Може би ще го осъзнаете чак като изгледате филма, но любовта е основното, върху което е изградена историята.

Любовта към предците ти, любовта, която е необяснима, любовта към неща, които другите ще определят като смешни. Любовта, която не си подозирал, че ще се случи и знаеш, че ще приключи и теб ще те боли най-много, но потъваш в нея, защото иначе не си заслужава да живееш.

И самотата като основен елемент в живота на всеки – на този, който живее със спомените, и на онзи, който уж е обграден от любими хора.

Филмът е много истински и много красив. Това, което винаги ме поразява в израелското кино, е как историята уж се развива на другия край на света, но по някакъв странен начин ми изглежда страшно близка – и като бит на героите, и като светоусещане, всичко.

Лентата е тотално лишена от сцени на насилие или секс, и ще остави следа в съзнанието ви, така че да се присещате след това за лимонените дръвчерта и тяхната необичайна, но красива история.

Още за филми:
Две френски комедии + една гръцка, които си заслужават
5 неочаквани филма, от които ще ви стане хубаво
Надин Лабаки: женственост, талант и човечност в 24 кадъра
Новите герои или как жените завладяха троновете и игрите

Тренирай, за да видиш Париж – фитнес с добавена стойност

Един от най-омразните ми уреди във фитнеса е велоергометърът! И то не защото ме мързи да въртя педали, даже напротив – имам колело и смело се придвижвам цяло лято из града на него. Само като си помисля колко метри/километри съм навъртяла на бягащата пътечка или на велоергометърът, без реално да съм мръднала от потната зала, ми става малко тъжно и леко тъпо. Сещам се за хамстерите в техните въртящи се колела.

А и във фитнесите ми е страшно скучно. В залите винаги се шири една специфична миризма на трениращи тела, ароматизатор, климатик и фитнес уреди, отделно на това е музиката, която следва да бъде „надъхваща“ и „мотивираща“.

Затова с риск да нямам перфектната фигура, предпочитам да намирам други начини за раздвижване и спортуване като много ходене пеша (ежеднвено, а не само през уикенда), позлване на стълби вместо асансьор, правилно хранене и т.н.

Днес обаче попаднах на една разкошна идея, която ако бъде реализирана, ще ме спечели веднага като почитател на статичното фитнес колело!

Става дума за проект на италианската компания „Carlo Ratti Associati“, която иска да създаде плаваща фитнес-лодка, която ще се захранва единствено с енергията, произвеждана от трениращите в нея и така ще се движи по река Сена из прекрасния Париж.

Модел, който показва как би изглеждал фитнеса

Трениращите ще могат реално да виждат резултат от положените усилия не само чрез мускулната треска в краката след тренировка, но и наслаждавайки се на едни от най-неверояните гледки на френската столица.

Според компанията проектът може да бъде започнат и успешно финализиран до 18  месеца, което означава, че през 2018-а с малко повече късмет и желание ще мога едновременно да тренирам крака и да разгледам забележителностите на Париж, носейки се по Сена 🙂

 

Пожелавам си по-често да чета за подобни инициативи и съвсем скоро да ги видя реализирани!

Прочетете още:
Париж – сърцето на света
“Един американец в Париж” и още едно желание за подарък под елхата

Тя, която не съжалява за нищо: 101 години от рождението на Едит Пиаф

На днешния 19 декември се навършват 101 години от рождението на Едит Пиаф. Винаги съм смятала, че е много по-хубаво и смислено да се честват рождените дни, отколкото датата на смъртта. И все пак за информация – Едит Пиаф умира на 10 октомври 1963 година на 47 години.

Всяко сравнение или определение за Пиаф ми се струва прекалено неуместно и плоско, сложено до нейното име. Какво да кажа – че е велика? Че животът ѝ е забележителен? Че е гласът на Франция? Че е една от най-забележителните жени в историята?

Всичко това е вярно, но звучи като клише. За прекалено много други хора казваме същите думи и в един момент те започват да губят смисъла си.

По-скоро ми се иска да кажа, че Едит Пиаф е личното ми вдъхновение и ѝ се възхищавам не само заради гласа и музиката, но и заради това какъв човек е била.

А тя е била противоречива личност, чийто образ се представя като по-добър, отколкото реално е бил.

Била човек като всички – със своите страсти, силни и слаби страни, със своите грехове, големи любови и тежки мъки.

Нестройна душа на жена, подчинила съществуването на себе си.

Възхищението и уважението ми към нея не произлиза от това, че намирам мои черти в нея и по някакъв начин се отъждествявам с характера ѝ. Не, напротив. Но тя за мен е пример как трябва да живее всеки – спрямо своите желания, а не чуждите. Да гониш щастието си, дори това да значи да бъдеш заклеймен от околните.

Да живееш със съзнанието, че си дал свобода на чувствата си, а не че ги ограничаваш и потискаш, за да влезеш в удобна роля и да не търпиш критика на околните.

По-голямата част от живота на Пиаф тъне в неяснота и съмнения. Кога точно е родена, какви са били родителите ѝ, какво детство е имала не е особено ясно, но сред тъмнината на миналото ѝ ясно се очертават мизерията, разклатено възпитание, липсата на грижа и любов. Твърди се, че майка ѝ е била улична певица от с френска и италианска кръв, а баща ѝ е бил акробат. Без значение какви са били, и двамата решават, че не могат (или не искат) да се грижат за нея.

Малкото роднини, които момиченцето имат, я прехвърлят един на друг, докато Едит не попада в публичен дом, където грижите за нея поемат проститутките. Твърди се, че между своите 3 и 7 години Пиаф е страдала от кератит и е била загубила зрението си. Основната теория е, че се е изцелила в следствие на чудо и усърдните молби на проститутките в дома, които се привързват към момичето. На фона на бедността, в която Едит е живяла и липсата на качествени лекарски грижи, чудодейното излекуване звучи доста правдоподобно.

Около 14-тата си година Едит се събира с баща си, с когото започват да обикалят из Франция и да изнасят улични представления – той показва акробатични номера, а тя пее.

Някъде през тези години Пиаф се запознава със Симон Берто, по-известна като Момон.

Двете стават най-добри приятелки и в продължение на десетилетия са неразделни, като споделят както мизерията, униженията и тежките моменти, така и дошлата по-късна бляскава слава.

На 16 години Едит решава, че е влюбена в разносвача Луи Дюпон, с когото бързо се отдават на страстта си, а резултатът е, че Едит става майка на 17 години. Последното нещо, което тя иска е да бъде майка. Не чувства майчински усет в себе си и не може да приеме грижите за малката Марсел сериозно.

Заедно с Момон и бебето, но без мъжа си, се нанасят в евтин хотел. Двете обаче често потъват в нощния живот на града, оставяйки малката Марсел сама в хотелската стая. В един момент Дюпон решава да сложи край на това безумие, взима детето при себе си и заява на Едит, че ако иска да вижда дъщеря си, трябва да се прибере вкъщи при него. Това никак не я впечатлява и тя продължава с гастролите си по тротоари и кръчми.

На двегодишна възраст Марсел умира от менингит.

Едит е съсипана и осъзнава вината си като родител, но също така разбира, че не иска да бъде майка.

На 18 години тя живее в хотел Grand Hôtel de Clermont и препечелва пари, пеейки по улиците на френската столица. Гласът ѝ е абсолютно нешколуван, тя е самоука, но не ѝ пука изобщо. Пиаф няма претенции да е изтънчена певица, а точно обратното – дава на тълпата това, което иска – весели народни песни.

Собственикът на нощния клуб „Le Gerny“ – Луи Лупле, чува Едит някъде из квартал Пигал и остава впечатлен от характерния ѝ глас, който никога не можеш да сбъркаш. Той решава да я превърне в част от програмата на клуба му, като се превръща и в неин своеобразен мениджър. Дава ѝ прозвището „Врабчето“ (La Môme Piaf) заради дребния ѝ ръст – 1,42 м.

Всеки, който види и чуе Едит, остава впечатлен как толкова силен глас може да се крие в такова крехко, малко тяло. Желанието ѝ за живот обаче е по-силно от всичко, тя граби с пълни шепи и живее ден за ден.

Лупле я учи как да застава пред публика, как да се държи и как да изглежда, да забавлява тълпата и да остава на ниво. Той залага големи надежди на певицата и не остава излъган. Всички са впечатлени от нея и за да я слушат, пълнят заведението му.

В началото на април 1936 година обаче Лупле е убит, а Едит е една от обвинените за смъртта му. Кариерата ѝ е пред пълен провал, грози я затвор и тя ненапразно е изплашена за себе си. Полицейското следствие не успява да открие доказателства срещу нея и тя е пусната на свобода, но имиджът ѝ е съсипан.

Тогава певицата наема Реймонд Асо със задачата да я реабилитира отново. По някое време двамата стават любовници и може би това помага на Асо да изпълни качествено задачата си.

Именно той ѝ дава името Едит Пиаф (истинското ѝ е Едит Джована Гасион) и изгражда образа ѝ на бохем.

Маргьорит Момо, с която Пиаф си сътрудничи до края на живота си, ѝ пише песните, като по заръка на Реймонд набляга на мотива с живота ѝ на улицата.

Едит и Кокто

През 1940 година, когато е на 25, Пиаф участва в пиесата на великия Кокто „Le Bel Indifférent“, което ѝ помага да изгради връзки с влиятелните хора на онова време. Славата се превръща в добра приятелка на Едит, която заедно с добрата си приятелка Момон се опиянява от живота си. Двете най-сетне са получили място сред онази прослойка, която допреди няколко години ги е гледала от високо и им е подхвърляла петачета на улицата.

Пиаф е с голямо самочувствие за себе си и харчи през пръсти всичко, което получава без това да я притеснява. Всички искат да са около нея, всички искат да я чуят как пее.

Със златни букви пише името си в историята на музиката и великите жени благодарение на концертите си в зала „Олимпия“, които се провеждат между януари 1955 и октомври 1962 година.

През 1951 година Пиаф спасява от банкрут залата, като поставя грандиозен концерт там, изпълнявайки за първи път пред публика Non, je ne regrette rien. Песента, безсмъртна като самата Едит, олицетворява целия ѝ жизнен път – личен от каквито и да било съжаления, изживян пълноценно, белязан от големи мъки и велики радости.

Като ярка диря, оставена от падаща звезда, в живота на Едит Пиаф е любовта ѝ с Марсел Сердан.

Той е виден боксьор, медалист, любимец на нациите и медиите. И също така женен. Едит не е красавица, но има толкова силна харизматичност, че трудно някой ѝ устоява. Тя има различни любовници – мъже и жени, но сърцето ѝ се обръща в момента, в който се запознава с Марсел.

За жалост, той е женен и няма намерение скоро да променя семейния си статус. А Пиаф го обича с всяка фибра на тялото си.

Мрънкайки и настоявайки той да дойде да я види, докато тя е в Ню Йорк, Едит предизвиква съдбата. Желанието ѝ да го получи тук и сега ѝ коства да не го види никога повече. Самолетът, на който Марсел се качил, за да стигне до Пиаф, се разбива и всички на борда загиват.

Едит е смазана от чувство за вина и никога не си прощава. Марсел умира през октомври 1949, а няколко години по-късно Едит вече е пристрастена към алкохола и морфина. Освен душевната ѝ болка, няколко автомобилни катастрофи, в които тя е ранена, допринасят за засилване на пристрастяването ѝ.

През 1952 година Пиаф решава да се омъжи за Jacques Pills, а 5 години по-късно се развежда с него. През 1962 отново минава под венчилото, като този път неин избраник е 20-години по-младият Тео Сарапо. Той е фризьор, превърнал се в певец, а после в актьор и доколко е обичал Едит и до колко желаел просто да се прочуе на гърба ѝ не е ясно.

Тялото ѝ вече е уморено и изтощено от пороците ѝ и никаква любов или медицина вече не може да го спаси. На 10 октомври 1963 година певицата издъхва следствие рак на черния дроб.

Последните ѝ думи са:

„Плащаш си за всяко проклето глупаво нещо, което си направил в живота си“.

Погребана е в гробището Пер Лашез в Париж, до дъщеря ѝ Марсел. Римокатолическият архиепископ категорично отказва да я погребе по християнските обичаи поради скандалния ѝ и разгулен начин на живот.

Това обаче не спира погребалното шествие да привлече десетки хиляди по улиците на Парицж, а на погребението ѝ да присъстват повече от 100 000 поклонници. Със сигурност Едит ги е гледала с усмивка и благодарност, а архиепископа с махване на ръка е пратила по дяволите.

Днес, 101 години след идването ѝ на този свят, си спомям за нея и без да я познвам, тя ми липсва.

Едит Пиаф е една от жените, за които благодаря на съдбара и Вселената, че ги е изпратила сред нас, за да осветят живота ни в цветове, които до преди това не сме познавали.

„Един американец в Париж“ и още едно желание за подарък под елхата

Париж – моя несбъдната мечта! Мечтая за Града на светлината от години насам или по една или друга причина, все се разминавам с възможността да го посетя.

Мечтите обаче имат едно голямо преимущество – карат те да тръпнеш в сладко очакване и да се стремиш още по-пламенно към сбъдването им. Точно затова и толкова харесвам всякакви неща за парижка тематика.

Книги, филми, музика, картички, картинки, бижута, дрехи и тапети дори!

И в цялата ми тази отдаденост на Париж, а и поради слабостта ми към детски илюстрации, нямаше как да подмина новата музикална книга ИК „Емас“ – „Един американец в Париж“.

Какво ще рече музикална – към книжното издание има CD с едноименното музикално творение на Гершуин, на когото всъщност е посветена и книгата. Именно той е американецът от заглавието, който е погълнат от пулсиращия град още със стъпването си в него.

Улични кафенета, разходка на Монмартър, компанията на чаровна млада дама – ето това е истинският живот!

Джордж не може да задържи за себе си всички тези впечатления и ги излива в своята музика – „Един американец в Париж“ е възхвала на френската метрополия от двайсетте години на миналия век.

Световноизвестната композиция на Гершуин е онагледена с прекрасните илюстрации на Дорис Айзенбургер, уловили изцяло духа на епохата, а приложеният диск съдържа цялото музикално произведение.

 

Романтичната ми френска връзка с Bourjois

Не съм сигурна коя точно е причината да харесвам Bourjois толкова много – дали са красивите рекламни визии, които пефектно нацелват вкусова ми и разпалва стремежът ми към Париж, или практичните и красиви опаковки (малкият руж с неговата кукленска четчица е гениален) или качеството, което досега не ме е разочаровало. Разбира се, декоративната ми козметика далеч не е само Bourjois, но каквото и да съм си взела с тази марка, не съм сбъркала.

Спомням си, че първият ми сблъсък беше с парфюма Clin d’oeil Silver Dream на Bourjois.

Clin d’oeil в превод от френски означава „намигване“ и основното, с което ме спечели, беше първо цвета на опаковката – любимото ми лилаво, и с допълнението към парфюма, че има бляскащи частички в него.

Не че съм любител на броката, но видях парфюма около Коледа, а за мен това време от годината винаги се свързва с блещукащи светлинки. Та, някъде бях мернала този парфюм и реших, че трябва да го имам. Не си спомням да съм го подушила предварително и по-скоро ен съм, тъй като си спомням как когато го купувах, се притеснявах дали аромата ще ми хареса. Много беше трудно да открия парфюма, имах чувството, че съм обиколила половин София, докато накрая го намеря на някакъв парфюмериен щанд в Халите.

Важно е да подчертая, че това беше през 2008 година, когато парфюмът точно бе лансиран на пазара, а аз нямах особено понятие от „скъпите“ марки, за каквато тогава имах и Bourjois. Оказа се, че Clin d’oeil изобщо не е скъп и с нестихващо удоволствие вдишвах аромата му, напоен в дрехите ми.

След парфюма се сдобих и с гланц за устни на марката, който беше течен, прозрачен и с много фини бляскащи частички (явно искрено съм се опивала да изглеждам като коледна звезда) и окончателно се влюбих в Bourjois.

Изключително доволна съм от фон дьо тен-ите , които съм ползвала, тъй като имат лека текстура, добра плътност без да стоят като маска или да се събират в бръчките по лицето, малките ружчета и сенки (нужно ли е да казвам, че предпочитам тези с брокатени частици?) и разбира се, червилата!

Rouge Edition Velvet са уникални матови червила с четка, които се задържат часове върху устните без да ги усещате (защото съм имала неприятен опит с един издържлив гланц на MaxFactor, който толкова ме дразнеше върху кожата и толкова не можех да го премахна с нищо, че никога повече не искам да го ползвам).

Проблемът с матовите червила е, че често изсушават нежната кожа по устните и ви се появяват кожички, които почвате да хапете и дърпате, докато не си изядете червилото и скапете устните. Bourjois обаче са успели някак да се справят с този проблем, а самите цветове, включени в колекцията Rouge Edition Velvet, са истинско вдъхновение и предизвикателство!

Много мои приятелки не смеят да носят толкова силно червено червило, защото го възприемат за нещо прекалено смело или подходящо единствено за специални поводи като коледно парти. Аз обаче винаги ги насърчавам смело да ползват цветовете в козметиката и им повтарям вероюто ми, че нищо не повдига самочувствието както хубавото червено червило.

През октомври тази серия бе намалена в почти всички парфюмерии, предлагащи Bourjois, а аз успях да се сдобия с моето тъмно червено Rouge Edition Velvet с -30% (тоест 15лв) от любимите ми дрогерии lilly.

Душ геловете на марката и дезодорантите са изключително ароматни и парфюмни, точно както обичам за този тип козметика.

Хубавото е и, че периодично в различните дрогерии ги пускат с някакво намаление или в комплект.

И един съвет – комплект от Bourjois е чудесен подарък за жени от всяка възрастова граница, така че, ако някога се чудите какво да вземете за подарък, а бюджетът ви е ограничен, винаги можете да огледате козметиката на марката.

Следващата ми покупка съм решила отново да бъде Clin d’oeil Silver Dream, стига да успея да го намеря. Защото понякога е толкова по-приятно да се довериш на нещо отдавна изпитано и любимо, вместо да експериментираш и да рискуваш да се разочароваш. Е, не винаги, но понякога 🙂