Има неща, които правиш, за да не нараниш хората, които обичаш. Има и такива, които колкото и да ти се иска да сториш, умишлено НЕ правиш – отново, за да не нараниш хората, на които държиш.
Нарича се любов, грижа и отдаденост.
Тази история е именно за онези усещания – когато знаеш с целия си разум, че се държиш ужасно, че си най-лошата и отвратителна версия, че си издънил толкова много ценностите и авторитета пред самия себе си. Но все пак вътрешно си напълно откровен със себе си, че е за добро.
С едно изречение
Ужасна бях, но те обичах истински…
Осъзнаваш с ясна мисъл в колко отблъскващ човек се превръщаш, как нараняваш хората, които те обичат, но си наясно и че това е единственият възможен път да спасиш душата си.
Спомням си онази мисъл, че
Всички чудовища са хора
И добрите, и лошите.
И понякога дори добрите хора, без изобщо да разбереш как и кога се е случило, могат да станат лоши в даден период от живота си, под определени обстоятелства. Неусетно, разочароващо и дори шокиращо, изневиделица.
Не, това не означава, че са злодеи. Просто нещо ги е принудило да бъдат такива, за малко.
Всъщност и аз бях от тях, от чудовищата. Може би още съм такова.
Нараних хора, на които държах с цялото си същество. Бях в труден период, в който каквото и окончателно решение за живота си да бях взела, щеше да е катастрофално.
Оставих се по течението и действах повече с инат и егоизъм, отколкото с разум. Обичах ги безусловно и вкарвах всичките си надежди и очаквания в тях – тези, на които причиних болка. Направих го от страх, от неувереност, от липса на твърдост и постоянство в мнението и позициите си. Усещането за самота и уплахата от вечна такава наистина можел да променя възприятията.
И макар и те да ме бяха наранявали преди, това не ме оправдаваше.
Злото не се омилостивява с поводите да го извършиш…
Добри сме към другите, защото искаме да сме такива – не защото го заслужават или не.
Не мисля, че съществува безгрешен човек. В което и минало да се потърси по-обстойна информация, може да се извади „мръсното бельо“ и да се разкрие, че и най-праведният всъщност не е бил съвсем хрисим.
Всеки има своите лични грехове – някой се разкриват, други остават в тайна завинаги. И докато те не вредят на хората, които обичаме, докато не нараняват здравето им, физическото и психическото, могат да бъдат разбрани, и приети. Оттам нататък идва лошото…
Наскоро чух една сентенция
Животът е като рисуването с водни бои. Цветовете са различни, когато мине време и изсъхнат.
Така и времето, което минава, ни кара да виждаме грешките по друг начин, да ги осмисляме, да не ги повтаряме.
Сега искам да бъда по-добър човек. По-добър дори от онзи, който съм била някога преди. Преди пропукването ми в страхове, несигурност и колебания. Не заради някой друг, а заради самата мен.
И ако животът преди някой да те опознае напълно с всичките ти цветни и тъмни страни, с всички прекрасни неща, на които си способен, и всички прегрешения, е полет, то онези, които остават след като спрем да летим, са именно онези, които ни обичат безусловно.
И за тях си заслужава да дадеш всичко, за да ги задържиш в настоящето и бъдещето. Да ги подкрепяш и да им помагаш завинаги. И да се стараеш да не ги нараняваш повече – съзнателно или не…
Или както се казваше в края на стихотворението „Голямата игра“ на Станка Пенчева…
Сега, мили, тръгваме пеш. Свърши летенето.
Ако много се измориш –
облегни се на мене.
Vita Morena 