„Заблуди в любовта“ и как да познаем признаците на насилие преди да е станало късно

На вчерашния 14 февруари, сред всички изпити бутилки вино, изяден шоколад и подарени букети цветя, се случи и нещо особено важно, което заслужава внимание!

Българският фонд за жените обявяви началото на кампания, напомняща кои са най-разпространените „Заблуди в любовта“. Целта на кампанията е жени и момичета да разпознават отрано признаците на насилие и да не позволяват то да бъде упражнено върху тях!

Въпреки стряскащата статистика, че всяка трета жена в България е жертва на насилие и ескалацията на убийствата на жени през последните месеци (35 убити от близък до тях мъж или партньор само за 2018 г.), липсват достатъчно ефективни кампании срещу насилието над жени и домашното насилие, а превенцията е най-важното оръжие срещу този наболял проблем.  Именно затова организаторите стартират тази кампания с провокиращи послания.

Серията илюстрации и предизвикващи естествено несъгласие твърдения целят да изобличат най-разпространените клишета, с които се оправдава насилието над жени.

love errors (1)

Аз го предизвиках. Аз съм си виновна“, „Той ще престане, ако спра да излизам без него“, „Е, хайде, един шамар не е драма“ – са само част от най-вкоренените заблуди, на които често са подвластни младите жени, които сега влизат в романтични взаимоотношения или вече имат връзка.

Търсейки любовта, те са склонни да оправдават или прикриват, пренебрегват или приемат първите признаци на насилие. Извиняват думи и действия в името на това да спасят връзката си, иска им се да вярват, че това няма да се повтори и че са способни да променят човека до себе си. А истината е, че човекът до тях най-вероятно е насилник и трябва да потърси помощ. Както и самите те.

love errors (2)

Организаторите призовават „Не вярвай на заблуди. Разпознай насилието и потърси помощ!“ и напомнят, че невинаги прекаленото внимание, следенето, скъпите подаръци и цветята са израз на обич.

Любовта е доверие и подкрепа, зачитане на правото на другия да има мнение, свобода да прави собствени избори и да изразява своята индивидуалност, без страх.

love errors (3)

Сътрудничеството между Български фонд за жените и AVON е естествено продължение на мисията на козметичната компания да работи срещу насилието над жени като подкрепя информационни кампании и дейности в посока закрила и подкрепа на жертви, като създаването на телефонна линия за консултация, обслужвана от професионалисти.

Средствата за „Мисия срещу насилието над жени и момичета“ се набират чрез продажба на благотворителни продукти от серията срещу насилието над жени, която всеки може да подкрепи като ги поръча на Представител или онлайн тук.

Кампанията е реализирана с подкрепата на AVON България като част от тяхната „Мисия срещу насилието над жени и момичета“, а зад творческата реализация стои безвъзмездният и отдаден труд на рекламна агенция Direct Media KRES.

Реклама

Не, не можеш да шамариш децата си

Къде е Кирчо? Техните го търсят да го бият.” – крилата фраза от култовия български филм “С деца на море”. Фраза, която би била смешна, ако не илюстрираше самата реалност.

Наскоро се забърках в дискусия в социалните мрежи (Туитър), в която се обсъждаше може или не родителите на бият децата си, има ли нещо лошо в шамарите и трябва ли да се намесиш, ако видиш родител да бие детето си.

Оказва се, че голяма част от българите (без значение родители или не) не виждат нищо лошо в шамарите. За тях те са краен, но удачен метод за възпитание. Отделно на това почти всеки има спомени как е бил ошамарван като малък, в което не вижда нищо лошо, даже оправдава родители си с думите “аз наистина си го заслужих”.

Аз пък не мога да си представя какво точно трябва да направи едно дете, че да заслужи да бъде набито!

Още повече не мога да повярвам, че хората, посягащи на децата си, не се срамуват от постъпките си, а ги споделят, че даже и защитават! Все си мисля, че ако някога ми се случи да изпусна нервите и ръката си върху детето ми, ще се чувствам толкова гузна, виновна и лоша, че не бих могла да го споделя, какво ли остава пък да защитавам деянието си.

Във въпросната дискусия се защитаваше тезата, че децата в някои моменти имат нужда да бъдат вразумени със сила. Да ги ошамариш, когато отново правят беля, след като десет пъти си им повторил, че не трябва, е допустимо. Отделно се цитираха всякакви крилати фрази на дядовци и баби, звучащи в духа на “бий дупе, да не биеш гъзище” и други простотии.

sharon-mccutcheon-649119-unsplash

За жалост, в България толерантността към насилието е учудващо висока. Особено пък щом се отнася до домашното такова. Масово никой не иска да приеме, че шамарите са израз на насилие! Не е нужно някой да бъде с насинено око, разбит нос и пукната глава, за да може да бъде определен като жертва на насилие.

Ако на работното ти място някой ти тресне два шамара, защото си направил грешка в работата си, ще бъде абсолютно недопустимо, нали? Едва ли повечето биха могли да си представят подобна ситуация. Ако пък нещо такова се случи, то ще доведе до оплаквания, търсене на права и т.н.

С какво тогава да ошамариш дете е по-различно и допустимо? Може би с това, че то не може да се защити и ще ти се размине безнаказано под защитния чадър “аз съм родител”.

Физическото посегателство върху друго човешко същество, особено по-слабо и беззащитно, издава единствено слабост и агресия! И противно на масовото разбиране, не внушава респект, а страх!

Разбира се, има и Европейска харта за правата на детето от 1989 г., ратифицирана от България пред 1991 г., в която има член 19, точка 1, оповестяваща задължението на държавите страни по Конвенцията да защитават децата от “всички форми на физическо или умствено насилие, посегателство или злоупотреба, липса на грижи или небрежно отношение, малтретиране или експлоатация, включително сексуални престъпления.” И да, шамарите влизат в тези “всички форми” на насилие.

Това, че са вкоренени в бита и народопсихологията ни, не ги валидира като успешен метод за възпитание, нито пък оправдава родителите.

Знам, че няма перфектни хора, знам, че нервите понякога могат да бъдат опасно опънати и знам, че всеки допуска грешки.

Важното обаче е да си даваме сметка за тях, да се стремим да бъдем по-добри, първо заради нас самите, а след това заради децата ни. Защото само с излизане от матрицата и надграждане на собствените ни възможности и разбирания може да се постигне успех. Останалото е тъпчене на едно място, вгледани в пъпа си и оправдаващи се с “така е било винаги, така ще е и занапред”.

А що се отнася до реакцията, когато видиш някой да шамари детето си или изобщо да върши нещо нередно на публично място, това е първо човешка, а след това гражданска позиция. Ако сами не сме коректив и не се противим срещу нередностите, няма кой да чакаме да го направи.

Насилието днес, което старателно отгледахме вчера

Домашното насилие и физическият и психически тормоз над жени като цяло отдавна са болна, но важна тема в страната ни. Проблемите ескалираха още повече покрай Истанбулската конвенция, обсъжданията на която показаха няколко основни неща – масово хората не знаят как се пише “истанбулска” и редовно заменят Н с М и още по-страшното – нито четат, нито толкова се интересуват какво точно пише в нея, а повтарят като папагали глупости. Голям процент от министрите ни също.

Всичко, което е нужно да знаете относно конвенцията и проблемите с нея е прекрасно обяснено от Мирела Веселинова в статия за “Капитал” ТУК!

По повод на насилието над жени обаче искам да споделя лична случка. Тя се корени години назад в детството ми и първите училищни години и засягаше не само мен, а още много момичета. Може би те вече дори не си спомнят, но на мен ми е останало в съзнанието.

Който е гледал деца, знае, че те не винаги се държат като ангелчета, нито пък са особено хрисими и добри. Всяко дете има своите диви периоди, особено когато тепърва осъзнава физическата си сила. То често “тества” тая сила върху по-слаби същества, независимо дали са връстници или пък животни.

Истината е, че в един кратък период от развитието си децата са като малко спартанско общество, което негласно уважава по-силния и по-големия, и неусетно изолира (или пък засипва с подигравки) физически или ментално различния. Малцина са изключение и ако се разровите добре в детските си спомени, ще откриете доказателствата.

Всеки може да се сети поне за един случай, в който като малко дете е проявявал жестокост към друг индивид и въпреки че сега се чувства дълбоко засрамен от спомена си, тогава се е опиянявал от усещането за надмощие.

Тези неща отшумяват с времето, с възпитанието и с примерите, които подрастващите виждат около себе си. Родителите и обществото са отговорни за моделирането на достойни личности и отговорни граждани.

Ето и откъсът от детството ми, който желая да споделя.

Времевият период е някъде между 1 и 3 клас или иначе казано преди повече от две десетилетия.

Тогава наред с останалите ми детински проблеми като това да си напиша домашното, да скрия някак белята със счупената ваза и други подобни, имах проблем с момчетата в училище. Те бяха познати деца, с които деляхме един квартал и дори една детска градина, но въпреки това отношенията между момчета и момичета бяха обострени. В игрите винаги се деляхме по пол и най-страшно беше, ако някой каже на всеослушание, че харесваш еди кого си. С пламнали бузи и почти сълзи на очите почваш да крещиш, че това не е вярно.

 

Момчетата обаче имаха изключително неприятния навик да ритат момичетата в краката. Ясно си спомням синините, превръщащи се постепенно в лилави петна, с които се сдобивах редовно от някое от момчетата.

Разбира се, не ритаха само мен, а и останалите момичета, а възрастните знаеха какво се случва – от една страна, защото виждаха, от друга защото аз си казвах.

Виждаше ми се като ужасна несправедливост и затова отивах при някоя от госпожите в училище или пък при майка ми, за да се оплача.

Знаете ли какъв беше отговорът им? Съвсем спокойно отвръщаха “Това е, защото той те харесва!” и въпросът приключваше. Винаги получавах този отговор и протестите ми оставаха пренебрегнати.

В малката ми глава обаче това стоеше като огромна несправедливост. Опитвах се да разсъждавам върху отговора и винаги стигах до едно и също място – след като ме харесва, защо трябва да го показва по толкова груб начин? Не ми беше до болката, нея даже не си я спомням, но се чувствах обидена…

Обидена и унизена, че явно съм по-слабата физически, която не може да се защити и бива наранявана, пък било то и от човек, който всъщност ме харесвал!

В крайна сметка реших, че няма да оставя нещата така.

На момченцето, което най-често ме риташе и което аз всъщност много, много харесвах (и то в продължение на цялото ми основно образование) смело заявих, че ако не престане да ме рита, ще кажа на баща ми (след като реакция от страна на учителите и от майка ми нямаше). Той продължи да ме рита, разбира се.

Тогава аз изпълних заканата си, споделих на баща си, на когото винаги можех да разчитам, че ще е на моя страна) и зачаках резултат.

Въображението ми рисуваше картини като от комикс как татко като един супермен влетява в училище и прави въпросното момче на пух и прах, но реалността бе съвсем различна, за щастие.

Баща ми дойде по време на междучасие в училищния двор, запозна се с момчето, сложи го да седне до него на пейка и му обясни съвсем кротко и бащински защо не е редно да се нараняват, било то и на игра, момичетата. Каза му, че не се изразява така емоцията към тях и насилието е нещо грозно и нередно.

Не си спомням точните думи, но това беше смисълът на разговора. После татко стана и си замина, а аз бях подигравана от същото момче и от други, че съм се била оплакала на родителите си. Но ритниците спряха.

Често съм се сещала за тази случка в контекста на разговори за насилие и възпитание на деца. Най-ярко в спомените ми изпъква непукизмът на възрастните (с изключение на баща ми), когато им се оплаквах. И защо изобщо е трябвало да се стига до там, че сама да си казвам? Възпитателите в училище не виждаха ли какво става в междучасията, родителите не виждаха ли синините по краката на дъщерите си?

И защо всичко се разминаваше с краткото обяснение, изречено дори с усмивка, “момчетата така показват, че те харесват!”.

Не си ли дават сметка тези жени – учителки, майки и т.н., какъв покъртително лош, престъпен дори урок дават на децата си?! Не им ли става ясно, че така още от крехка възраст учат на покорство при тормоз?!

Разбира се, това е един малък пример, а могат да се дадат още много.

С горичвина си спомням как баба ми, която е забележително интелигентна и модерна жена дори и на сегашните си 80 години, споделяше за комшийката и мъжът ѝ пияницата, който редовно я гонил из улиците на квартала, за да я бие.

Тази история се разказваше като пример какво „лошо“ семейство са, а разказът се допълваше как тя, когато помислила да се обади в полицията, за да сигнализира за поредния пиянски скандал и бой, решила, че в крайна сметка не е нейна работа и по-добре да не се намесва. Поуката за мен беше също да не се бъркам в хорските проблеми, което едва ли не е равно на грозно любопитство…

Със сигурност някой специалист в психологията и социалната такава може да каже много по въпроса, но за мен резултатите от цялото това криворазбрано възпитание личат със страшна сила в последните години.

Плашещ е процентът на жени, страдащи от системен психически и физически тормоз. Убийства също не липсват, като всеки, следящ поне малко новините, е чул за тях (присъда за поредното такова излезе наскоро, можете да прочетете тук).

Мисълта ми след всичко написано е, че имаме нужда от още много, много работа в посока правилно възпитание не само на децата ни, но и на самите нас! На първо място би следвало да подложим на съмнение нещата, които самите ние знаем и в които вярваме. Наистина ли те са основателни и следва да бъдат предадени на поколението или повтаряме като папагали заучени лъжи, като това, че щом момчетата те харесват, ще ти дърпат плитките на косите или сритват в краката?

И още – дали няма нужда от по-активна работа срещу насилието, която да започне след като се запознаем по-добре с него и различните нормативни уредби и конвенции?

Последно, но не и по важност – никога не си премълчавайте! Независимо дали се случва на вас или на някой друг, но вие сте свидетел. Никога! Дори и да ви е страх да потърсите помощ, дори и да не ви вземат на сериозно, дори и да ви се подиграват. Търсете правдата и не оставяйте насилието безнаказано. Защото невинно насилие няма, още по-малко ако се случва между деца. Децата днес са бъдещето утре и от всички нас – не само родители, но и хора от обществото, зависи как ще ги подготвим.