Запознах се с Надин Лабаки преди близо 10 години, когато случайно попаднах на филма „Карамел“ (за него вече писах, припомнете си тук). Направи ми впечатление на първо място нейната красота и излъчване на истинска жена – тази, която не иска да е съвършена, а да обича и да бъде обичана. Такова излъчване имат Моника Белучи, Пенелопе Круз, Невена Коканова…
Толкова се впечатлих от Надин, че не можех да повярвам как не е известна (поне за мен не беше), затова реших да се разровя и да прочета повече за нея. Оказа се, че съм се заблуждавала – тя е един от най-добрите и обичани съвременни режисьори, а филмите ѝ обират наградите в Кан, Торонто и останалите сносни филмови фестивали.
Нека ви разкажа за Надин, която познавам аз (благодарение на интернет).
Родена е на 18 февруари (Водолей) 1974 г. в Бейрут, Ливан. Говори и пише свободно на арабски, френски, английски и италиански. Изучава аудио-визуални изкуства в университета „Saint Joseph“ в Бейрут, а дипломният ѝ проект „11 Rue Pasteur“ получава наградата за най-добър късометражен филм на фестивала на арабското кино Biennale към арабския световен институт в Париж през 1997 г.
През следващата година записва курс по актьорско майсторство в столицата на Франция, като паралелно с него снима разнообразни видеоклипове към песните на изпълнители от Близкия Изток.
През 2005 г. Надин решава да създаде филма „Карамел“, а през 2006 г. лентата е завършена. Идеята, режисурата и главната роля са на Лабаки, а самият филм представя една непозната страна на Бейрут, като нито засяга политиката, нито религията или някои от другите наболели проблеми в региойан.
„Карамел“ разказва за извечните човешки радости и нещастия – любовта, семейството, традициите, разочарованието, сексуалността, младостта, остаряването, копнежите, реалността… И всичко това през историите на 5 жени, преплетени във върволицата на живота.
Филмът заслужено жъне невероятен успех не само на различни фестивали, но и като любим на публиката.
Следващият проект на Лабаки представя една по-различна и в същото време близка до всички нас действителност. „Where Do We Go Now“ ни пренася в едно село, в един размирен регион на една безмислена война, която никой не помни защо точно се води, но се включва в нея с фанатичен плам в очите. Филмът е колкото комедия, толкова и трагедия, но си заслужава да бъде изгледан.
Надин отново е в една от главните роли, като този път е още по-женствена и истинска в мечтите и страховете си. Тя е част от жените в селото, които се опитват по всякакъв начин да поддържат крехък мир между твърдоглавите си мъже, разделени от религията. И въпреки че църквата се издига редом до минарето, а попът и иманът са приятели, гробището е разделено на две за съответно мюсюлмани и християни, а страстите и насилието избухват като летен пожар.
В ДНК-то на жените обаче е вкоренено да се грижат, пазят и обичат децата и мъжете си, което им вдъхва свръхестествени сили да творят чудеса. Дали обаче чудото ще е достатъчно да усмири глупостта? Надин търси отговора…
Някой може да каже, че Лабаки е политически или религиозно ориентирана, но това би било погрешно разбиране на желанието ѝ да представи реалността около себе си по най-точния и истински начин. Самата тя споделя, че правенето на кино за нея се е превърнало в терапия и начин да се опита да промени хората и света към по-добро.
„Искам филмите ми да бъдат истински. Не мога повече да гледам из страната ни жени в траур, жени, които виждат как убиват децата им в бомбени атентати или отвличания.“
И добавя:
„Старая се да изследвам страха от „различния“ и да покажа постоянното търсене на по-добрия свят.“
Цялата ѝ кариера, гражданска активност и публично присъствие подкрепят думите ѝ. Тя е сред малкото жени в днешни време, които реално се опитват да направят промяна към по-толерантен и добър свят, а не са съсредоточени в качване на селфита и букети.
В личен план Надин е съпруга и майка, засега на едно дете. През 2007 г. тя се омъжва за Khaled Mouzanar – музикант и певец, който е работил по саундтрака на „Карамел“, а през 2009 г. се ражда синът им Wаlid.
Освен в собствените си филми, Надин играе и в други като “Stray Bullet”, “Mea Culpa”, “Rio, I Love You”. Не е лесно да успеете да гледате някои от тези филми, най-големият проблем са субтитрите, но пък не и невъзможно.
Успокояващо и вдъхновяващо е да знаеш, че има и жени като Надин Лабаки, които показват какво всъщност са феминизмът, женствеността и волята да направиш промяна. Техните истории трябва да се знаят и разказват, за да вдъхновяват и други, а и за да служат като пример, че дори и да говорим на различни езици и да живеем в различи светове, всички носим в сърцата си едни и същи надежди и страхове.
В последно време (да се разбира последната година) ми е особено трудно да си харесам филм за гледане. Драмата ми е, че често вечер след работа нямам желание да се натоварвам психически с нищо, ама абсолютно нищо. Не искам да гледам новини (така или иначе злободневните теми съм ги изчела и коментирала още в работно време), често не искам и да чета книга (тъй като работата ми е свързана с ежедневно четене и писане), искам просто да разтоваря с някой приятен филм, с който ще се посмея и ще ми стане хубаво. Филм, който да ми подейства като пилешка супа за душата.
Vita Morena 