Да си изпътуваш пътуванията или как сама благодаря на себе си

Една от любимите функции на телефона ми е, когато показва снимки от същата дата преди няколко години. Периодично ме сюрпризира с избрани кадри от определен период и така ми припомня за прекрасни моменти, които съм имала късмета да преживея. И огромна част от тях са спомени от пътешествия.

Когато бях малка, семейството ми не пътуваше. Дори и малки излизания от града бяха рядкост. Затова пък ме изпращаха на каквито училищни екскурзии е имало. От тях обаче основно са ми останали спомени за безкрайни и скучни автобусни преходи, кофти леглова база и кофти храна, както и редовното явление да си изхарчиш джобните пари без време. 

Когато обаче пораснах достатъчно, че да изкарвам сама парите си и да решавам аз кога и къде искам да прекарвам свободното си време, започнах с плам да се оглеждам за достъпни дестинации. 

Огромен късмет изкарах и с най-добрата ми приятелка, с която се оказахме идеалната пътуваща двойка. Паснахме си чудесно в това къде искаме да отидем, какво да видим, какво да пропуснем, къде да се разхождаме, какво да ядем и кога да си лягаме вечер. За да бъде всичко още по-хубаво, живеехме под един покрив и така лесно планирахме и изпълнявахме пътуванията си.

Имахме навика да лекуваме криви периоди с разглеждане на самолетни билети и airbnb-та, като вдъхновени от видяното, много бързо купувахме билети и буквахме квартири. Да знаеш, че имаш предстоящо пътуване, за което да си мечтаеш и планираш, е сред най-добрите лечители на депресия и стрес. Поне за нас.

Може би тук е удачен момент да подчертая, че в никакъв случай не сме разполагали с кой знае какви излишни финанси, за да харчим за самолети и почивки. Просто планирахме добре, следяхме за изгодни оферти, а и пътешествията ни бяха с приоритет пред барове, дискотеки, нови телефони, маркови дрехи или скъпи хобита. Нашата логика беше, че нямаме против да сме със стари кецове, ако се разхождаме с тях из Париж. А и на местата, които посещавахме, избягвахме туристическите капани.

Спомням си, че след поредното пътуване, един колега ме попита шеговито дали все още сме с равни заплати или съм получила увеличение.

Париж

Стана ми смешно, но не изкоментирах, че той има комфорта на личния си автомобил, който не е като да не гълта доста пари за гориво, поддръжка и т.н., докато аз си късах нервите със софийския градски транспорт или разчитах на велосипеда си.

Другата причина да можехме да си позволим толкова разходки из Италия, Париж, Лондон, Истанбул, Гърция и т.н., беше, че планирахме добре разходите си и ги разпределяхме във времето – първо пътните, след това квартирата, после купувахме предварително билети за местата, които задължително искаме да посетим (като музеи, градини и т.н.), след което вече отделяхме джобни и така разходът не се натрупваше, нито усещаше в тежест.

Имах късмета да посетя толкова прекрасни места, да видя толкова вдъхновяващи гледки, да се почувствам като у дома си в градове, където стъпвам за първи път, да вкусвам, да докосвам, да вдъхвам, да преживявам така прекрасни емоции, че се чувствам истински щастлива, обръщайки се назад към пътешествията ми.

Останали са ми топли и красиви спомени, които ме изпълват с радост и благодарност. Не съжалявам нито за момент за похарчените пари, посветенето време, направените усилия, които са ме завели там, където съм искала.

Бари, Италия

Замислих се и че се чувствам много по-щастлива, докато пътешествам, защото смяната на средата ми помага да се задържам в момента, да бъда тук и сега, и именно така успяваш да уловиш щастието в ръка. Не мислиш за вчера, не се притесняваш за утре, далеч си от ежедневните битовизми и сякаш именно така се докосваш по-добре до себе си. 

В годината преди да се роди дъщеря ми имах 11 полета (нечетно число, защото един беше еднопосочен към новия ми дом в Копенхаген) и честно казано, добре, че осъществих всички желани пътувания тогава!

Не че децата толкова пречат, но със сигурност те забавят, правят планирането малко по-трудоемко, а и вече не мислиш само за себе си и какво ти искаш да видиш, къде да отидеш и т.н., а се съобразяваш (и то много) с бебешко-детския режим и неговите специфики. 

В заключение бих искала да кажа само, че колкото и клиширано да звучи, няма лошо да се борим за мечтите си, защото щастливите спомени от сбъдването им наистина топлят! И вдъхновяват да продължаваме напред, да се борим за щастието и радостта си. И да пътуваме, когато ни се иска, няма по-хубаво от това 🙂

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори…

by vitamorena октомври 17, 2022

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60…

by vitamorena август 4, 2022

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на…

by vitamorena юли 15, 2022юли 15, 2022

Реклама

Нова година по пижама на дивана или щастието в малките победи

Някъде около втората година след раждането на дъщеря ми започнах да недоволствам, че забавленията ми се изчерпват до това да гледам телевизия вечер на дивана вкъщи заедно със съпруга ми.

Сега – три месеца и нещо след появата на второто ми дете, си мечтая за това.

Винаги ме е изумявало как може да ти се променят възприятията, нагласите и желанията във времето. Да, клише е да се каже, че започваш да цениш нещо чак, когато го загубиш, но като го изживееш, осъзнаваш пълния смисъл на израза. 

Преди ми се виждаше скучно и на моменти чак досадно, че всяка една вечер сме приковани в хола на дивана, защото детето спи в другата стая, а баби и дядовци са на 3 часа със самолет от нас. Вече 3 Нови години посрещахме по този начин и аз все си мислех как ми се иска събиране с приятели, по-празнична обстановка, смях, забава, музика, а не пазене на тишина след 20ч и ядосване на всичките гърмежи и фойерверки.

Когато обаче се оказах сама със залепено за мен бебе в тъмна стая, опитваща се да го успокои и приспи, и така всяка една вечер в продължение на месеци, рязко започнах да бленувам за изтягане на дивана, небрежно поглеждане към телевизора и разговор на каквато и да е тема заедно с мъжа ми.

Майките биха ме разбрали най-добре.

На 31и си повтарях, че Нова година е ден като всички останали, сменя се страницата на календара, един месец идва след друг и нищо не е кой знае колко по-различно, та е излишен целият този шум, пукот и напън за партита и забавления. Но вътрешно в себе си го усещах все едно да се убеждавам, че рожденият ми ден не е нищо специално и особено, просто набор от 24 часа, като всички останали 364 дни в годината.

Замислих се в сегашната ни битова ситуация, подчинена на бебешкия режим и нужди, какво би ме накарало да се почувствам по-добре, какво посрещане на 2022а би ме зарадвало. И отговорът беше точно това, от което недоволствах преди – аз и той на дивана по пижами, с пуснат телевизор за фон и говорещи си за нашите си неща. Може би някоя чаша вино, малко шоколад, но най-вече спокойствието да си починеш за няколко часа от грижите за деца и бебета.

Бях убедена, че няма да ми се изпълни това желание. Синът ни имаше като цяло тежки вечери с трудно заспиване, многорев и нужда от мама плътно до него. Като се замислих и за невероятните гърмежи, които започнаха още от 17ч на 31и, реших, че той може да е по-разстроен от преди. Имаше вероятност голямото ни дете, което вече осъзнава какво се случва, но още се плаши от оглушителния шум, да е също стресирано и да има нужда от гушките на родител.

Та, с мъжа ми се настроихме, че ще посрещнем новата година успокоявайки децата ни и си казахме, че това не е чак толкова лошо. В крайна сметка, искали сме ги тези деца, ще се грижим за тях, пък те все растат и ще дойде времето да се забавляват заедно с нас.

Оказа се обаче, че старата и новата година бяха решили да ни направят подарък – старата, за да се компенсира за доста разочарования, новата – за да докаже, че ни готви добри изненади.

На 31и успяхме да приспим успешно и без плач и двете деца. Още по-невероятно, че и двете проспаха абсолютно цялата безумна пукотевица и гърмежи, част от тях случващи се под прозорците ни. Да, на няколко пъти трябваше да влизам в стаята на бебето, да го кърмя и приспивам отново, но в крайна сметка вкъщи беше спокойно, уютно и аз и мъжът ми посрещнахме 2022а заедно, на дивана, с по чаша пенливо вино, усмивки и благодарност.

Даже успяхме да поседим така и да се порадваме на времето си заедно без деца около нас за час и нещо, докато в крайна сметка решихме да си легнем и да поспим.

Чувствах се толкова щастлива и благодарна за малкото ми новогодишно чудо, че чак леко се засрамих от себе си за мрънкането ми преди. После се замислих как сега желая и се радвам на това, което преди виждах като вече изтъркано и още повече ми се повдигна настроението. 

Животът с неговите обрати никога няма да ни обрече на скука. Само е нужно да се научим да не подминаваме малките радости и дребните сбъднати желания.

Именно те са солта на ежедневието ни и го превръщат от нещо посредствено блудкаво в задоволяващо и интригуващо. 

Пък и най-приятно е да знаеш, че имаш още неща, към които да се стремиш и да желаеш, дори и това да е новогодишни празници, прекарани на парти с приятели. Така имаш стимул да продължаваш с всеки един ден, колкото и тежък или досаден да ти се струва той. 

И да, Нова година е ден като всички останали, но и дава усещането за ново начало и именно това му е прекрасното. Пожелавам си единствено и идните нови години да посрещам със същото чувство на благодарност и тиха радост, каквито изпитвах в първите часове на 2022а. А останалото ще дойде от само себе си 🙂

Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като…

by vitamorena юли 13, 2022

За завистта към мъжете

Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до…

by vitamorena юли 12, 2022юли 12, 2022

Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане.  Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които…

by vitamorena юли 7, 2022

Как се осмисля, приема и преживява една трагедия?

Вчера беше неделя, любимият ми ден от седмицата. Имахме хубав ден, посветен на палачинки, пазаруване, домашна работа, игри с децата. Очаквах времето, в което малките ще са вече по леглата, че да се отпуснем с мъжа ми на дивана в хола и да си изберем хубав филм за гледане. Вечерта обаче не се разви така…

by vitamorena юли 4, 2022юли 15, 2022

Да си търсиш работа не е особено весело занимание…

На 35 години съм, имам две деца, един съпруг, над 10 години работен опит, преминала съм през какви ли не периоди и съм се справяла с какви ли не изпитания, но все още ми става угнетено и криво, като получа отказ за работа… Онези проклети имейли, които много учтиво ти благодарят за проявения интерес към…

by vitamorena юли 2, 2022юли 12, 2022

Посрещаме Джулая с 3-дневен фестивал и вечеря с НУЛЕВ отпадък на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Фестивалът ще приложи редица мерки за опазване на локацията – почистване на плажа 25 юни, лекции и дискусии с експерти еколози, разделно събиране на отпадъци и информация за опазване на…

by vitamorena юни 24, 2022

Творец под Северното сияние – историята на Йона Йинтън

От известно време насам искам да ви разкажа за Йона Йинтън (Jonna Jinton*). Много е вероятно да сте виждали някое от забавните ѝ кратки видеа, в които гази през сняг до гърдите, за да стигне до простора на двора или пък вика кравата си с типични шведски напеви. Още по-вероятно е да сте попадали на разкошните ѝ природни снимки или дори да имате такава в дома си, след като Икеа предлагат една от фотографиите ѝ като картина за дома.

Историята на Йона заслужава внимание, защото звучи като модерна приказка, но и не само заради това.

Нека обаче започна от начало.

Йона е шведка и то типична такава – бяла, руса, синеока и мила. През 2010 година, когато е на 21 години, тя установява, че животът в града не я прави щастлива.

След известно обмисляне, взима трудното решение да напусне университета и квартирата си, за да се премести в стара семейна къща в село Грюнчан, северна Швеция, където живеят едва 10 души.

Мотивите за решението на девойката са, че има нужда да бъде в колкото може по-близък контакт с природата. Целта ѝ е да успява да печели достатъчно, че да се изхранва. Методите за това са изкуството на Йона.

Тя споделя, че озовавайки се сред дивото, усетила силен прилив на творческа енергия. Започнала да снима, да записва музика, да рисува, да прави кратки видеа и да списва свой блог.

 

Постепенно успехът идва и нещата за Йона се нареждат чудесно. Сега тя има достатъчно средства не само да живее спокойно, но и да инвестира в изкуството си и да го развива.

Към момента майка ѝ работи за нея, като помага в сметките и организирането на бизнеса, а годеникът на Йона, с когото се е запознала впоследствие, също съдейства, като изработва сребърни бижута, продавани под бранда “Jonna Jinton”.

Йона заедно с годеника си

Марката им ръчно изработени сребърни бижута носи нейното име

Това върху, което аз искам да акцентирам в историята на Йона, е трудът, лишенията, мъките и притесненията, които тя е преживяла, за да достигне до сегашния така идилично изглеждащ живот.

Самата тя споделя, че първата зима в почти изоставената семейна селска къща е била толкова тежка, че за малко да я откаже от плановете ѝ.

 

Поддържането на къщата и запазването ѝ в приличен за живот вид е изисквало ежедневна работа, която никак не е била лека, най-малкото пък романтична. Защото отстрани всичко може да изглежда напудрено и сладко, все едно е коледна комедия по “Холмарк”.

Който обаче има идея какво означава да живееш в селска къща насред нищото, знае колко е трудно, че и опасно подобно начинание.

Резултатът след няколко часа ходене боса в гората – краката на Йона били нахапни от стотици комари, а в блога си тя споделя, че от болка е получила паник атака.

Отделно на това са всички дълги скандинавски нощи, в които Йона е имала за компания единствено Северното сияние, едно добродушно, космато куче и всички мисли дали това не е грешка, ще успее ли да се справи и т.н.

Споделям това не заради друго, а за да сложа акцент върху нещата, които често не виждаме зад бляскавия успех на някого, особено когато става дума за истории от типа на “те продадоха къщата си, за да пътуват по света и сега са богати”.

Да решиш да обърнеш живота си на 180 градуса, за да преследваш мечтите си, изисква много повече усилия, отдаденост и жертви, отколкото когато имаш работа на заплата.

Възхищавам се на хора на Йона и мисля, че те дават ценен урок – няма смисъл да живееш сигурен, но нещастен, но трябва и да си подготвен за трудности и несполуки щом тръгнеш по пътя на мечтите.

Можете да разгледате повече от творчеството на Йона на страницата ѝ във фейсбук, както и на нейния сайт – jonnajinton.se

Разкажете ми за вашите любими личности на vitamorenablog@gmail.com.

*Скандинавците нямат звук дж и когато видите J в име или дума, то да знаете, че се произнася като йо/ьо или в някои случаи дори ю.

Жените, разбиващи стъкления таван над всички нас

Една приятелка преди време ми каза, че жените сами се подценяваме взаимно и не очакваме много една от друга. Често се сещам за думите ѝ и се замислям върху тях, като всеки път установявам, че е права.

Жените имаме ужасния навик да съдим – себе си, другите жени, мъжете, децата ни дори, всички. В желанието си да се справяме по-добре с живота и задачите си и да сме колкото можем по-успешни, не се усещаме как започваме настървено състезание, в което често гледаме лошо изпод вежди към другите състезатели.

Лесно раздаваме оценки коя била “кифла” или лоша приятелка/майка/баба, коя била мързелива или “представяш ли си какви неща говори/прави!?”.

Така се стига до момента, в които съзнателно или не ние спираме да очакваме повече от собствения си пол. Радваме се за успехите на другите жени, но подкрепяме ли ги, когато се борят за желанията си? Насърчаваме ли се една друга, за да бъдем по-успешни? Или ни е по-лесно пренебрежително да махнем с ръка и да се върнем към личните си занимания и проблеми.

За нас във Вита Морена винаги е било от ключово значение да показваме и разказваме за успешни дами от целия свят. Ние вярваме, че именно добрият пример може да послужи като силна мотивация, да създаде конкуренция дори и така да доведе до рекорди, постижения и сбъднати мечти.

Ненапразно и слоганът ни е „Зад всяка успяла жена стои самата тя„, защото успехът винаги изисква жертви, спартанска отдаденост, талант, много упорство и щипка успех.

А и искаме да разбием мита, че на жените – особено красивите такива, им се дава даром добрия живот.

Днес искаме да ви покажем още няколко разкошни дами, които са счупили стъкления таван над женския пол и доказват, че жените могат да бъдат супер успешни в уж типично мъжки професии.

Сержант Риана Конър е жена, която след като видиш, можеш с лека ръка да обявиш за зайче на Плейбой, трофейна съпруга или обикновен модел.

Тя е с разкошна фигура, изкушаващ поглед, дълга руса коса, големи силиконови гърди и вкус към високите токчета и добрия грим.

В същото време тя е сред най-отдадените на работата си сержанти във военоморската армия на САЩ и служи на страната си вече 7 години.

Паралелно с това е студент, репортер, а отскоро и омъжена жена.

Физическата и психическа подготовки, за да влезе изобщо в армията, да се задържи там, че и да достигне до чин “сержант”, са тежки и изискват пълна отдаденост.

Сержант Конър разбива на пух и прах клишетата за “мъжките момичета” в армията и е прекрасно доказателство, че жените могат да имат успешна кариера като военни.

Знаете ли, че по-малко от 6% от всички авиопилоти на туристическите самолети са жени? Това е прекрасен пример за стъклен таван – уж нямаш ограничения, но реално имаш. За щастие, има жени като Линди Катс, които нагледно показват как можеш да стигнеш звездите и мечтите си, без да се притесняваш дали си жена или мъж.

Тя е сред най-успешните, а и със сигурност най-красиви пилоти на пътнически самолети.

“Не се чувствам с нещо по-различна от колегите ми мъже. Когато получим документите си за пилоти, всички ставаме равни”, споделя Линди и е напълно права.

Инстаграм профилът ѝ можете да видите тук.

Друг прекрасен пример за супер успешна жена в “запазена” за мъже професия, която разбива и митовете, че умните жени са задръстени, е доктор Кат Бегович. Към момента тя е сред най-най-добрите пластични хирурзи в Бевърли Хилс, отделно е щастливо женена и майка на момиченце.

Д-р Бегович често споделя в своите социални канали истории от личния си живот и колко много ѝ е коствало да има целия бляскав живот.

За нея сме ви разказвали вече във специална статия – Жените, на които се възхищавам: Кат Бегович

Инстаграм профилът на д-р Кат – вижте тук, е изключително интересен и поучителен за това как трябва да изглежда тялото след определена пластична процедура. Особено ако сравните резултатите ѝ с тези на други уж много популярни лекари (визираме и бг такива), ще видите колко по-натурални и естествени изглеждат нейните пациенти.

Идеф Иден Гриндшпан (вижте сайта ѝ тук) е сред най-успешните готвачи в световен мащаб, въпреки че статистиката сочи как 77% от големите готвачи са мъже.

С много труд, всеотдайност и упоритост, към момента тя има свое собствено кулинарно предаване, отделно е съдия в готварското шоу „Top Chef Canada“ и противно на всички очаквания, е забележително слаба!

Иден е и горда майка и съпруга, а към личния ѝ живот можете да надникнете в инстаграм профила ѝ тук.

Една от последните, но не и по важност, забележителни жени, за които искаме да ви разкажем, е Мишел Далтън. Тя има вид на перфектната жена, но професията ѝ е абсолютно и типично мъжка. Мишел от 6-годишна се занимава с риболов!

Към момента тя се занимава с ловене на роба на професионално ниво и събира очите на всички с улова, тялото и цялостното си излъчване. Нейният инстаграм профил можете да разгледате тук.

Представете си как като малко момиченце е отговаряла на въпроса „Каква искаш да станеш, като пораснеш“ и след това се замислете как бихте реагирали, като чуете отговора – „Рибар!“.

Истината е, че всички ние – мъже и жени, можем да бъдем каквито поискаме, стига да се постараем достатъчно и няма нужда от излишни нерви и съдене. Важното е да работим в посока подобряване на себе си и околния свят, както и да бъдем повече в помощ, а не във вреда. Така че главата горе и тръгвайте смело по пътя, който сте си избрали, дори и той още да не е утъпкан.

Всяко голямо пътешествие започва с една първа малка крачка 🙂

Прочетете още:

Урок по женственост и сила от Мерил Стрийп

Надин Лабаки: женственост, талант и човечност в 24 кадъра

Тя получава 1000 долара, той – 1,5 милиона. И сега накъде?

Те, които отвориха пътя за останалите

Митът за супержената и пропагандата да имаш деца

Новите герои или как жените завладяха троновете и игрите

Най-вдъхновяващите и успешни жени в науката

По телефона

Разказът е написан от Петър Дончев и предоставен за публикуване на Вита Морена. Всяко последвало ре-публикуване трябва да посочва задължително двете имена на автора и Вита Морена като източник.

Бележка от автора:
„Разказът съм писал преди повече от 60 години, през 1958 или през 1959 г. Във всеки случай бях още ученик в гимназията. Предлагам го за Вита Морена без да променям дори и една буква. Само на едно място си позволих да сложа многоточие, вместо точка и на още едно място да разменя местата на две съседни думи, т.е. да направя козметична редакция в словореда. Разказът е поместен в един от столичните вестници, но не зная в кой. По това време написах много разкази и всичките са публикувани и вече не зная кой къде е. А за съжаление, при многократната смяна на квартири, нещата ми се изпогубиха безвъзвратно.“

ПО ТЕЛЕФОНА

Набрах номера, зачаках. Телефонът дълго звъня и най-сетне вдигнаха слушалката. Отговори ми женски глас:

         -Да, моля! Кого търсите?

В първия момент не можах да кажа нищо от изненада. Моят приятел нямаше нито майка, нито сестра, а почти изключено беше да е негова приятелка, защото с момичетата много не се разбираше. А по всичко личеше, че гласът е на младо момиче. „Вероятно на двадесет години” – помислих си аз. Все пак попитах:

         -Извинете, Сашо вкъщи ли е?

         -Не, няма го… впрочем… тук изобщо няма Сашо.

Забелязах, че гласът е мек, приятен, бих казал красив.

         -А кой номер имате?

Сега пък отсреща замълчаха за няколко секунди.

         -…3-34-34.

         -Значи грешка! Извинете…

         -А, моля ви се… – каза красивият глас.

Сега би трябвало да затворя, но не го направих. Кой знае защо. Може би чаках тя да затвори първа. Но и това не стана. Мълчахме цяла минута, после казах пак:

         -Извинете, моля.

Красивият глас стана съвсем тих и аз не можах да доловя какво точно каза той. Помълчахме още малко, после аз се готвех да затворя, когато чух:

         -Извинявайте, имате ли часовник?

Гласът бе все така тих и стори ми се – малко тъжен.

         -Да – казах. – Часът е точно два.

         -Благодаря ви!

После бавно и неохотно поставих слушалката.

На Сашо забравих да се обадя. Вечерта съвсем случайно го срещнах и той се нахвърли върху мене отдалече:

         -Защо не ми се обади, а? Само обешаваш.

И без да дочака да се оправдая, добави:

         -Сега нямам време, много бързам. Утре в два ще си бъда в къщи, обади ми се! И гледай пак да забравиш!

На другия ден, точно в два часа вдигнах слушалката, набрах номера и зачаках да се обади приятелят ми.

         -Да, моля! Кого търсите? – попита красивият глас.

Смутих се много. Разбрах, че без да съзнавам, съм набрал 3-34-34. Беше глупаво, но все пак попитах:

         -Извинете, Сашо вкъщи ли е?

         -Не. Няма го. Тук изобщо няма Сашо.

Стори ми се, че в красивия глас има някаква нотка на смях. Положително имаше. От това се смутих още повече. Само промърморих:

         -Значи грешка, извинете! – и побързах да затворя.

В последния момент отсреща казаха нещо и веднага вдигнах слушалката, но чух само монотонния звук. Връзката беше прекъсната.

Дълго мислих за случилото се. Дали тя наистина ми се надсмя? Невъзможно! Гласът беше толкова мек, приятен, кротък. Навярно тя беше много добра. И много красива. Ах, този глас!

С мене ставаше нещо нередно. На другия ден в два часа вдигнах слушалката и започна да въртя 3-34… „Ставам смешен!” – помислих си и веднага затворих. На следващия ден посегнах към телефона, но си казах: „Ти си луд! Не прави глупости!”

С мене ставаше нещо. Мисълта за красивия глас не излизаше от главата ми и не ми даваше покой. На третия ден в два часа бях вече около телефона. Дълго се колебах, но си казах: „Какво пък, ще се обадя! В края на краищата все едно грешка”. Грабнах смело слушалката. 3-34-34.

         -Да, моля. Кого търсите?

Уверен бях, че гласът ѝ трепери. Аз също треперех целия.

         -Извинете, Сашо вкъщи ли е?

         -Не, няма го… но се страхувах, че повече няма да се обадите.

Това беше толкова неочаквано, че аз дълго стоях, без да мога да кажа нещо. Тя също мълчеше. Изненадах се, когато се чух да казвам:

         -А вие…

Какво всъщност исках да я питам? Сам не зная.

         -Моля? – красивият глас като че долетя отдалече.

В това „моля” имаше толкова много очакване! Имах чувството, че тя се е свила и очаква нещо. Аз също. Какво?

         -А вие… как се казвате?

         -Албена. Аз съм студентка… а вие?

         -Чавдар. И аз съм студент.

Сякаш някаква голяма тежест се смъкна от раменете ми. А тя се разсмя. Какъв смях имаше Албена! Един такъв звънлив, ясен. Човек можеше да помисли, че някой удря с пръчка по огромни кристални висулки. Смя се дълго и заразително. Разсмях се и аз. Беше ми толкова весело! Вече не помня как протече разговорът ни нататък. А говорихме много дълго. После тя изведнъж попита:

         -Колко е часа?

Погледнах часовника си.

         -Три и петнадесет.

Отговорът ми я ужаси.

         -Закъснях за лекции! Извинявай, трябва да тръгвам. Боже, та ние сме говорили повече от час – и след секунда добави. – Кажи ми номера си.

         -Не, по добре да се обаждам аз. Дочуване, Албена!

         -Значи утре в два? Дочуване.

После започнах да се обаждам всеки ден – в началото винаги в два, а след тов и по всяко време на деня. Сутрин, щом се събудех, грабвах телефона и набирах 3-34-34.

         -Добро утро, Албена!

         -Добро утро, Чавдаре!

Вечер, преди да си легна, пак се обаждах:

         -Лека нощ, Албена!

         -Лека нощ, Чавдаре!

И казвах:

         -Пожелавам ти да сънуваш, че си чудната принцеса от приказките.

         -И съм омагьосана от злата фея. А ти си чудният принц. Ти ще дойдеш в съня ми и ще развалиш магията.

         -После ние ще се оженим и ще бъдем щастливи до края на живота си – допълвах аз.

А тя звънко се смееше. Не зная дали беше възможно, но дори само нейният кристален смях беше достатъчен да ме направи щастлив.

Често, когато ѝ се обаждах, казвах:

         -Извинете, Сашо вкъщи ли е?

А тя отговаряше:

         -Не, няма го! Тук изобщо няма Сашо!

След тези думи, станали ни толкова скъпи, ние разговаряхме по цели часове, разказвахме по нещо за себе си. След третия месец всеки знаеше всички подробности за живота на другия. От нея аз не криех нищо. Уверен бях, че и тя не крие нищо от мене. Ние се бяхме опознали толкова добре, като че цял живот бяхме прекарали заедно. А още не бяхме се виждали. И никой не го искаше. Беше ни добре и така.

Ведъж тя каза:

         -Често се питам какъв си?

         -И аз – отговорих.

         -Не съм те виждала никога, но съм сигурна, че мога да опиша точно портрета ти.

         -И аз също.

Действително си бях създал точна представа за външния ѝ вид. В разказите за себе си, ние никога не бяхме се описвали, но аз бях уверен, че тя е средна на ръст, стройна, с руси като злато коси и сини като небето на Соренто очи. И обичах този образ. Да, аз я обичах! Открих това съвсем неочаквано. Ето, значи, какво било това любов!

Беше изминала вече половин година – времето тук няма значение Тогава…

Ние разговаряхме както обикновено. И изведнъж млъкнахме, предчувствайки, че трябва да си кажем нещо важно. Мълчахме и аз чувах само нейното дишане – тя беше развълнувана. Аз също. Тогава, неочаквано за самия себе си казх:

         -Обичам те!

И настъпи тишина, в която долавях само нейния дъх.

После съвсем простичко тя попита:

         -А ти?

Разбрах, че ние сме казали „обичам те” едновременно и никой не беше чул другия. После повторих още много пъти: „обичам те, обичам те, обичам те…” Тя също.

В този момент като че зазвучаха всички най-хубави симфонии и от тях се роди най-хубавата – симфонията на нашата любов. Да, аз я чувах съвсем ясно. Тя също я чуваше. Иначе не би могло да бъде. Нищо друго не чувахме, нито виждахме. Напразно търсех ръката ѝ. Исках да докосна поне крайчеца на пръстите ѝ. Но държах само черната слушалка. И тогава се случи нещо необикновено. По тази слушалка аз усетих нейния пулс. Да, усетих го съвсем ясно. После усетих и своя. Сърцата ни биеха едновременно! Искаше ми се да изкрещя: „Хора, сърцата ни бият едновременно!”

После, кой знае как, решихме, че трябва да се видим. На всяка цена. И то веднага. Беше ме малко страх от тази среща. Страх? От какво? Не знаех, но все пак настоявах, настоявах. Чух, че тя каза:

         -След един час. Аз ще държа бяла роза, а ти дръж червена. Точно след един час!

Рози? Защо? Нямаше нужда от рози. Та аз я познавах много добре! Та ние се обичахме! „Руси като злато коси, сини като небето на Соренто очи!” Защо рози? Нямах време да попитам, тя беше вече затворила телефона.

После аз като насън тичах към мястото на срещата. Тичах и стисках в ръката си розата, бодлите ѝ се забиваха до кръв в дланта ми. Но аз не ги усещах, стисках розата и тичах. Заглеждах се по пътя във всички руси жени със сини очи, но нито една от тях не държеше в ръката си бяло цвете. Като в полусън си виках: „Още малко, още малко…” Видях, че срещу мене тича някакво красиво момиче – високо, стройно, с гарваново черни коси и големи, дълбоки като нощта черни очи. Но защо, по дяволите, това момиче стиска в ръката си бяла роза? Изведнъж разбрах, че това е тя. Спряхме на няколко крачки един от друг и се гледахме като чужди, непознати хора. В този миг погледът ми сигурно е бил безумен, тя също гледаше уплашено. Не, това не е тя! Не може да бъде! Пристъпих плахо, държейки розата пред себе си като щит и едва попитах:

         -Извинете, вие ли сте Албена?

         -Да – промълви тя. – А вие ли сте…

Не можа да довърши, от големите ѝ черни очи закапаха сълзи. Тя се обърна и побягна назад. Аз също се обърнах и започнах да тичам като луд. Плачех, но в момента не го усещах. Тичах, окрилян от една мисъл: „У дома, по-скоро у дома! При телефона. Телефонът ще ми върне…” Ето, от тук… още малко… така… и… 3-34-34…

Телефонът дълго звъня. Аз плачех и стисках до болка слушалката. А телефонът звънеше, звънеше… И ето, чух насреща едно неравно и бързо дишане.

         -Ало, кого търсите, моля? – тя плачеше.

         -Извинете, Сашо вкъщи ли е?

През сълзи тя каза:

         -Не, няма го… Тук изобщо вече няма Сашо!

Ридания заглушиха последните ѝ думи.

         В едната си ръка държах роза, а в другата черната слушалка.

Още от Петър Дончев:

Сегедински гулаш
Дворжакова симфония
Пратерът и среднощната истроия на една разбита мечта
А Ш А
Как бях цар за една нощ

Неподозираните ежедневни мигове на щастие, които пропускаме

Знаете ли, ние си мислим, че гоним щастието, стремим се към него и живеем така, че да се доближим повече и повече до постигането му.

А много често то е точно под носа ни, но ние го забелязваме. Нека ви споделим няколко от съвсем дребните, някои дори биха ги нарекли незначителни, неща, които правят нас – момичетата на Вита Морена, щастливи.

1. Да се събудиш без аларма и да се чувстваш наспана.
2. Да има слънце в стаята ти.
3. Голяма чаша кафе с мляко.
4. Чувството, когато всичко около теб е подредено.
5. Уханието на нова книга.
6. Уханието на списание.
7. Когато получиш неочаквно съобщение от добър приятел, с когото не сте се чували от много време.
8. Да разгледаш стари снимки и да ти стане щастливо меланхолично.
9. Първите глътки вода, когато си много жаден.
10. Да се отпуснеш спокойно с книга в ръка и да заспиш неусетно.
11. Да се събудиш с приятно усещане в себе си от хубав сън, който си сънувала.
12. Да се разсмееш искрено на нечия шега.
13. Да планираш мечтано пътуване.
14. Цифрите на часа и минутите да съвпаднат и да си пожелаеш нещо.
15. Да откриеш ненадейно смятана за отдавна загубена вещ.
16. Да имаш време за себе си.
17. Бавна разходка с най-добрия ти приятел.
18. Да си купиш спонтанно нещо хубаво.
19. Да изслушаш на спокойствие любима песен.
20. Да намериш нова любима песен.
21. Да усетиш ненадейно уханието на забравен парфюм.
22. Звукът от бутилката, когато сипваш в чаша. Виното пее!
23. Първата глътка вино.
24. Да сготвиш любима вечеря за любими хора.
25. Да се смеете на масата.
26. Да си пуснеш любим филм.
27. Да се разплачеш от щастие.
28. Дълъг горещ душ.
29. Ароматът на лосиона за тяло.
30. Целувка по врата.
31. Да си легнеш в чисти чаршафи.
32. Да усещаш как спокойствието се разлива от ума по цялото ти тяло.
33. Да заспиш гушната.

А вашите мигове на щастие кои са? Споделете ги с нас!

Съдбата ни дарява желаното тогава, когато сме се научили да живеем без него

Съдбата ни дарява желаното тогава, когато сме се научили да живеем без него. Ако това е вярно, значи ще ми се случиш толкова скоро…

Раят е там, където сме двамата, а адът – във всяка песъчинка време, когато те няма.

Винаги всичко започва и свършва с това на кого искаш да кажеш първо добрите новини в живота си. Аз искам да ги споделям единствено на теб.

Не можеш да мислиш за някого, ако и той не мисли за теб. По пътя на тази логика – вероятно и ти мислиш за мен 25 часа в денонощието… Поне така се надявам…

Ти си взрив, който избухва в моето мъничко сърце, в моята мъничка Вселена, всеки път, когато те видя.

Чувствата ми са рани, покрити с лейкопласт. И да ме нараниш жестоко, и да ме извисиш на върха на щастието, просто трябва да дръпнеш рязко лепенката от кожата ми. Да ме заболи от печал или от удоволствие, ти ще решиш.

Знам, че ти е трудно, когато нямаш сили да тръгнеш, нито причина да останеш.

Никога няма да ме намериш там, където си ме оставил някога. От цялото ти безмълвие осъзнах, че това, което не можеш да кажеш, много ти личи.

Сякаш съм създадена да те разбирам, но не и да бъда разбрана от теб…

Убедена съм, че бих могла да преживея всичките ти зими, за да бъдеш моето лято.

Вярно се оказа, че опиташ ли да обикнеш човек, да го почувстваш, да разбереш, че без него не можеш да живееш, той ще те убие…

Аз безмълвно ще продължавам да следвам слънцето в очите на този любим човек, ти, дето все го няма.

И нека ми се сбъдне онова, за което мълча…