Да си търсиш работа не е особено весело занимание…

На 35 години съм, имам две деца, един съпруг, над 10 години работен опит, преминала съм през какви ли не периоди и съм се справяла с какви ли не изпитания, но все още ми става угнетено и криво, като получа отказ за работа…

Онези проклети имейли, които много учтиво ти благодарят за проявения интерес към позицията, но ще продължат напред с други кандидати.

И това, ако си имал късмета изобщо да ти отговорят, защото някои дори не го намират за нужно. 

Наясно съм с всички успокояващи и насърчаващи методи, прилагани в такива случаи.

Няма страшно, една врата се затваря, ще се отвори друга.
Не е било писано.
Ще стане следващия път.
Трябва да опитваш още.
Не се притеснявай, те губят.
Провалите са неизменна част от израстването.

И всииииичко останало, което може да бъде казано, си го повтарям сама на себе си. Това обаче не винаги успокоява и насърчава. 

Да си търсиш работа не е особено весело занимание и всеки отказ те удря по самочувствието и увереността, отронвайки по малко от тях.

Не очаквах обаче, че ще продължава да ме жегва под лъжичката, при положение, че в професионалния си живот до момента съм получавала безчет откази за какво ли не – от позиции за работа, през повишения, одобрения на проекти и идеи и т.н. 

Неуспехите са нормална част от живота и не трябва да се приемат като голяма драма или края на света. Въпреки това обаче е и съвсем нормално да ни вгорчават ежедневието. 

Майчинството ми е към края си, затова съм се ориентирала към търсене на по-удачна, смислена и удобна работа от предходната ми, която така или иначе трябва да напусна (нали се преместихме – Когато не си готов за сбъдването на мечтите ти и вече съм прекалено далече от работното място).

Оглеждайки за нова позиция, се чувствам развълнувана от различните възможности, които виждам в разглежданите обяви за работа. Получените откази обаче ме обезсърчават малко или много и зараждат в мен съмнение и притеснение, че може и да не ми се получат нещата. Може и да не успея да си намеря работата, която искам и тогава вече ще трябва да търся друга, не по сърце. А няма по-кофти от това да трябва да работиш нещо, което не ти харесва…

Е, поне успокояващото е, че работните места се сменят, шефове и колеги идват и си отиват, нищо не е чак толкова притеснително и страшно, защото това е само работа. Колкото и да е важна част от живота ни, професията не е семейството и не следва да получава повече внимание и емоция от него. 

От отказите боли, но слабо, пък и се забравя бързо, улисан в подготвянето на следващото мотивационно писмо и кандидатура. В крайна сметка, ако искам да продължавам напред в търсенето, ще трябва да се примиря и с неуспехите. Пък вярвам, че все в един момент ще ми се обърне късметът 🙂

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори…

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60…

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на…

Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като…

За завистта към мъжете

Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до…

Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане.  Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които…

Когато дъщеря ти каже в градината, че я удряш…

Беше слънчев пролетен понеделник, когато спокойно си бутах количката със спящото бебе, а преди това бях завела голямата му сестра на градина. Казах си, че този ден се очертава съвсем нормален и обикновен, когато телефонът ми звънна.

Първоначално мислех да не вдигам, защото бях почти убедена, че е някакъв телемаркетинг или молби за дарения, защото кой друг би ми звънял? С роднини и приятели отдавна ползваме месинджър и whats’up, ако непознат номер ми звъни, без предварително да е писал или известил себе си, значи не ме касае. 

Някак си обаче имах вътрешното чувство, че случаят може да е различен и все пак вдигнах. И добре, че го сторих, защото от другата страна ми се представи жена, работеща към социални грижи и ме уведоми, че ме търси във връзка с това, че дъщеря ми е споделила в детската градина, че я удрям. 

Не знам дали можете да си представите как настръхнах.

Бързо отвърнах, че имат цялото ми внимание, а оттам ме попитаха кога най-бързо можем да се видим, че да обсъдим ситуацията. До няколко минути вече бях обърнала количката към автобусната спирка, оттам светкавично намерих пътя към Общината, която до момента не бях имала нуждата да посещавам и ето че чаках за срещата си с датските социални работници. Заедно с мен щяха да присъстват и главният педагог от групата на малката, както и директорката на градината. 

Вътрешно благодарих на себе си, че днес сутринта като никога реших да сложа съвсем лек грим. Знаейки, че изглеждам прилично, а не като недоспала и малко смачкана майка на две деца, се чувствам по-уверена. 

И ето, че се озовах в малка стая с две дами от социалните и двете жени от градината с добавка малкото ми бебе, което пък за късмет се държа изключително спокойно, та ми спести стреса да се чудя и с него как да се справям.

Предложиха ми преводач от датски на български, но аз реших, че ще разчитам на познанията си по езика и само, ако запецна някъде, ще имам нужда от помощ.

Ще направя леко отклонение, за да се похваля сама, защото смятам, че наистина си е постижение, как успях да изкарам целия почти едночасов разговор на датски, да разбера всичко, че и да се изразявам успешно, защото доста говорене ми се събра за това време.

И така, първо ме запознаха с това, което дъщеря ми е казала, а именно че съм я била ударила по носа… След това ме известиха, че те вече са говорили с детето ми – още този предиобед в градината и били впечатлени от социалните ѝ умения.

Това е работата с дъщеря ми, че тя говори по много и постоянно, а за капак говори на датски и то така добре, че прави впечатление и на самите датчани. Неведнъж педагозите от яслата и градината ѝ са ми споделяли, че малката се изразява по-добре на датски отколкото връстниците си, чистокръвни датчани. А ние у дома говорим единствено български… 

Та, приказливата ми дъщеря разказвала какви ли не истории, много от които звучали фантастично невероятни, други съвсем истински, както случаят с въпросното удряне.

Тук е моментът да споделя, че аз не съм я удряла, дори и да съм се чувствала доста изкушена (родителите на супер активни деца ще ме разберат)!

Издърпвала съм ѝ ()леко!) ухото за наказание за тормоза, който осъществява умишлено над горката ни котка, но да я удрям по носа никога.

Сега остава само да го докажа и на социалните…

Те от своя страна бяха изключително приветливи, положително настроени и отзвивчиви.

Обясних им, че дъщеря ми е с богато въображение, но на 4 години още ѝ лиспва представа за времето и реалността и така много често премесва в историите си неща, които е видяла по детските филмчета или сме ѝ чели от детските ѝ книжки, както и представя като свои чужди истории.

Така активно обяснява, че ще се местим в Англия, защото нейно приятелче от предишната ѝ градина се преместиха обратно от Копенхаген към родния Лондон. От друга страна пък иска вечер преди лягане да ѝ разказваме истории от нашето детство, които след това често ползва като свои. Мъжът ми незнайно защо ѝ разказал как негов приятел хвърлил камък по него и му разбил главата и познайте каква история ми разказа тя на следващия ден след градината.

Как обаче е решила да каже, че съм я ударила по носа, не ми стана ясно.

Социалните и представителите от градината обаче се съгласиха с мен, че детското въображение е необятно, похвалиха ме за желанието и старанието да се изразявам на датски и обявиха случаят за приключен. Допълниха, че от каквото са видели и чули, дъщеря ми изглежда като щастливо и енергично дете, което не живее в застрашаваща го среда. 

И срещата приключи, но не и моите вълнения.

Няколко часа по-късно минах през различни чувства като първо дойде гневът, после разочарованието, след това тъгата. Накрая преглътнах и си казах, че явно отглеждането на деца наистина не е лесна задача.

Ден по-късно, докато си играехме вкъщи, дъщеря ми измъкна от някъде една от снимките си от яслата и гордо ми я показа с думите “ето виж, тука, където си ме ударила”.

Погледнах снимката и всичко ми стана ясно.

Когато посещаваше още ясла и ползваше биберон, се случи веднъж да я одраскам по носа с дългите си нокти, в опит да ѝ дам биберона, докато тя активно извръщаше глава. Тва отглеждането на малки деца е абсолютно несъвместимо с дълъг маникюр, пусната коса, висящи обеци, че и гривни.

За жалост, наистина одрасках доста детето по върха на носа и там ѝ стана малка раничка. В яслата точно в този период ги снимали, изпринтили снимките на А4 и ги ламинирали, че децата да си имат за спомен.

Наскоро се преместихме в нов дом, съответно тази снимка беше намерена и подредена сред книгите и играчките в детската ѝ стая. Когато малката ме попита от какво ѝ е раничката на носа, аз чистосърдечно си ѝ признах, че съм я одрала, докато ѝ давах биберона, а тя ми се дърпаше и така без да искам съм я наранила.

И ето ти история за споделяне в градината, разбира се, без всички тези иначе така важни подробности.

Звъннах един телефон на социални грижи да се обясня, оттам показах снимката в градината и разказах какво подозирам, че е породило историята на дъщеря ми, всички се засмяха успокоени и хайде дано този случай да остане блед и незначителен спомен в родителстването ми.

Трябва да споделя обаче, че все пак съм доволна да знам, че служителите в градината няма да останат безучастни, ако подозират, че някое от децата е под заплаха, както и че в общината са толкова проактивни, но и разбрани, готови са изслушат и непредубедени.

Аз, като дете, което е било доста бито от майка си, си мисля колко ли различен щеше да е животът ми, ако някога в моята градина действаха така, а не всеки да си затваря очите и запушва ушите, като стане свидетел на насилие над дете.

Как се осмисля, приема и преживява една трагедия?

Вчера беше неделя, любимият ми ден от седмицата. Имахме хубав ден, посветен на палачинки, пазаруване, домашна работа, игри с децата. Очаквах времето, в което малките ще са вече по леглата, че да се отпуснем с мъжа ми на дивана в хола и да си изберем хубав филм за гледане. Вечерта обаче не се разви така…

Да си търсиш работа не е особено весело занимание…

На 35 години съм, имам две деца, един съпруг, над 10 години работен опит, преминала съм през какви ли не периоди и съм се справяла с какви ли не изпитания, но все още ми става угнетено и криво, като получа отказ за работа… Онези проклети имейли, които много учтиво ти благодарят за проявения интерес към…

Посрещаме Джулая с 3-дневен фестивал и вечеря с НУЛЕВ отпадък на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Фестивалът ще приложи редица мерки за опазване на локацията – почистване на плажа 25 юни, лекции и дискусии с експерти еколози, разделно събиране на отпадъци и информация за опазване на…

Уроци по родителство? Защо не!

Замислете се само – за всичко в този живот се иска удостоверение за известна компетентност. За намиране на работа – диплома, сертификат, специализиция, за каране на автомобил – шофьорска книжка, даже да преподаваш йога или да правиш масажи е нужно да си минал определен курс на обучение.  Защо тогава за едно от най-важните занимания, че…

“А майката къде е?!”

На детските площадки като цяло е скучно, поне за родителите. Хем трябва да наглеждаш хлапето да не направи някоя опасна глупост, хем никак не ти е интересно да го буташ на люлката или да търкаш пейката и се бориш с напиращото желание да си гледаш телефона. Който е готов да осъди това признание, просто не…

Впечатления от България, пролет 2022

Заради проклетия ковид близо две години не успях да се прибера до България, но ето че тази пролет най-сетне заведох себе си и децата до родината, за радост на баби, дядовци, лели и приятели.  Престоят ни от 4 седмици традиционно беше поделен между Пловдив, Русе и малко София.  За това как летях сама с две…

А днес искам да съм котка…

Днес преди обед бутах количката из квартала, за да спи бебето. Нищо, че беше около нулата, а слънцето се криеше зад дебели мътни облаци. За малките е добре да спят навън, пък и на него му харесва, заспива бързо и за по-дълго. Аз обаче не трябва да спирам на едно място, че като секне движението, той усеща и се буди. Но няма проблем, ще се разхождам, добре е и за мен да съм на въздух и да се движа. 

Слушам музика на слушалки и си гледам телефона. Да, майките винаги ги съдят, че си гледат в телефоните, защото никой не се замисля, че това им е прозорецът към света и връзката с останалите, а често и единственият начин за развлечение. 

Нямаше как обаче да се забавлявам с инстаграм и фейсбук, защото измежду всички котки, кафета, екзотични дестинации и смешни клипчета, излизат и новините за случващото се в Украйна. 

Знам какво става там, няма как да е иначе. Знам, че преди няма и 24 часа руснаците са пуснали бомби над детска болница и родилно отделение, както и над училища… Знам, че са посегнали и на хуманитарните пътища, както и че вече военните им престъпления са толкова многобройни, че се губи бройката.

Знам прекалено много, но ето че сега и видях – снимки, видеа от бомбандирания майчин дом… И сърцето ми се сви като убодено с нещо много, много остро…

Едната ми приятелка беше споделила статия във фейсбук по въпроса и изрично беше написала, че хора с лабилни нерви и родители по-добре да не отварят линка. Благодаря ѝ за това предупреждение, защото моята психика изключително трудно понася сцените на насилие и нещастие. Не мога да ги изтрия от ума си в продължение на години, тормозят ме, страдам и затова гледам да не си ги причинявам.

Нека това не се разбира като безразличие, напротив. Въображението ми прекалено добре може да възпроизведе чутото/прочетенето и цялото ми същество да се свие от ужас и мъка.

Особено когато става дума за деца, сърцето ми трудно понася. Затова не искам да виждам кадрите от бомбандираните болници, училища, жилищни блокове в Украйна… още трудно се възстановявам от онзи кошмарен случай на открита стрелба по родилки и новородени в Афганистан преди две години. Още ме избива на плач.

Така и тази сутрин очите ми се наляха със сълзи и за да не се разплача насред улицата, вдигнах поглед от телефона. Той попадна върху една от котките на съседите, пусната свободно да тича из квартала. Слизаше от някакво дърво и с леко подскачане по поляната се насочваше към поредното си котешко приключение. 

Изведнъж ми се прииска да съм котка. Без значение каква, но котка, която си ходи по котешките си занимания, вълнува се от птиците в храстите и купичката си с храна, обича да си чисти козината и да спи на топло. Котка, която има капацитета да осъзнае едва шепа от случващото се около нея, а за останалия огромен, пъстър и необятен свят дори си няма идея. 

Котка, която не знае, че точно в този момент някъде там майки и деца страдат по неописуем начин. Котка и нищо повече.

Трудно е, толкова е трудно да живееш в наши дни и пак аз съм една от големите късметлии. Чак ми става неудобно малко, че аз имам лукса на моя спокоен живот, а други не. Защото с какво съм по-различна аз от украинките в унищожената болница?

Старая се да правя каквото мога, за да помогна, което в моя случай се изчерпва до даряване на средства и молби скоро този ужас да приключи. Молби за по-малко засегнати, по-малко ранени, никакви мъртви. 

Не знам дали молбите помагат някак… 

Животът обаче продължава, слънцето изгаря и залязва без значение какво се случва у нас и по света. А на мен някакво успокоение ми носи единствено, като виждам колко много се прави за страдащите в Украйна и на бежанците от страната. Да виждам толкова много организирана помощ и стремеж да се спасят възможно най-много страдащи, ми помага да си върна надеждата, че скоро пак всичко ще е наред.

И дано повече бомби не падат над беззащитни и невинни цивилни глави…

Време за четене: Изключителният роман „Чумни нощи“ на Орхан Памук

В книгите на Орхан Памук се влюбих бавно, но всепоглъщащо. Първо в ръцете ми попадна „Сняг“, който никак не успя да ме грабне. Повествованието вървеше прекалено бавно и тягостно за вкуса ми, едва дочетох книгата и честно казано, към днешна дата не си спомням абсолютно нищо от нея, освен един абсурдно дълъг монолог, случил се…

Не пропускайте – Първа международна олимпиада по ментална аритметика

На 11 и 12 юни 2022 г. България ще е домакин на първата по рода си международна олимпиада по ментална аритметика за деца на възраст от 4 до 14 години.  Събитието се организира от SmartyKids България – мрежа от детски образователни центрове, представена в 11 държави, в т.ч. и в България в 38 населени места.…

Време за четене: Роман за съдбовната връзка на великата дива Мария Калас и Аристотел Онасис

 В тематичната си Колекция „Музи“ издателство „Емас“ ни поднасят роман за любовта на най-великата оперна дива на всички времена Мария Калас и несметно богатия Аристотел Онасис – една от най-емблематичните двойки на 20-и век. Авторката Мишел Марли убедително вдъхва живот на Мария и Аристотел и на техните дръзки и трагични взаимоотношения и ни пренася в…

Хайде на балет! „Вълшебството на Пепеляшка“ – детски балетен спектакъл ви очаква

             Чрез класическия балет и разкошната музика на П. И. Чайковски, малките балерини от балетно студио „Пирует“ и балетно студио „Красимира Колдамова“, разказват за силата на майчината обич, приятелството и вярата в доброто. Изключително цветен и забавен, спектакълът пренася малките зрители в приказния свят на Пепеляшка и нейната майка, чиито дух се превъплъщава в добрата фея.…

Мащабно почистване на плаж Камчия, благодарение на фестивала Ritual Gatherings

Един от най-красивите плажове на северното Черноморие често страда от замърсяване след зимата и преди началото на летния сезон. На 11 юни, от 10 до 14 часа организаторите на фестивала Ritual Gatherings събират доброволци за почистването му. Те си партнират с Община Аврен, която ще осигури извозване на събрания боклук, чували и ръкавици. Целта на…

„Отгледано с грижа в България“ или как се насърчава родната продукция

И тази пролет екипът на МЕТРО България лично се включи във вече традиционното засаждане на изчезващия сорт български домати „Розова магия“ в с. Първомай, област Петрич. За шеста поредна година компанията се фокусира върху съхранението на автентичните български вкусове и подкрепя родните фермери в рамките на програмата „Отгледано с грижа в България“.  Инициативата обхваща локални…

Щастието да заспиваш в собственото си легло, в твоя си дом, до любимите ти

Преди няколко месеца, когато се роди синът ми, се появяваха коя от коя по-плашещи новини за ситуацията в Афганистан, след като талибаните поеха окончателно властта в страната. Гледах различни репортажи, в един от който показаха жена – една от стотиците хиляди страдащи там, на която се е наложило да продаде едното си дете – бебе, за да купи лекарства и да спаси дъщеря си.

Хуманитарната криза в района на Афганистан, Иран и Ирак е просто чудовищна и продължава вече години! Всякакви смразяващи кръвта истории се чуват от там.

Тогава, докато се опитвах да успокоява съдиращото се от рев бебе (колики, нормално, но пак гадно), си мислех каква съм късметлийка. Да, бебето ми плаче неутешимо с часове наред всяка вечер, да, не ме оставя и да спя много, цялостно се чувствам доста смачкана, но какъв лукс е да имам дома и семейството си, спокойствието на здравното осигуряване, пълните супермаркети, безопасен квартал и т.н.

Мислех си колко ли майки са принудени да успокояват децата си в нечовешки условия и с ужас да мислят за утрешния ден. Колко ли майки изобщо имат покрив над главата си и меко легло, в което да легнат?

Сега пък, за всеобщ ужас, в Европа избухна война. Война! За едно денонощие Украйна се превърна от независима държава в бойно поле, а украинците – в заплашен от избиване народ… 

Сърцето ме заболя, когато видях видеоклиповете от невръстни бебенца, увити в одеала, сложени на носилки и понесени към бомбоубежища… И още толкова много покъртителни гледки на беззащитни души, търсещи помощ и спасение. 

И за пореден път се замислих какъв невероятен късмет имам аз да гледам спокойно децата си вкъщи, да ходим до магазина за вафли и мляко, да ги водя на разходки, на музеи, на ресторант и да не се притеснявам как ще прекараме нощта.

Един от любимите ми моменти е вечер, когато приспивам бебето и лягаме заедно на леглото. Полагам глава на възглавницата си, вдишвам дълбоко, издишам и ми става хубаво, че е минал поредният ден, в който семейството ми е добре. Дори и да сме имали кавги, дори и да е бил чоглав, труден ден, в края му винаги съм благодарна за всичко, което имам. Моята малка молитва към небесата – благодаря! Благодаря за всичко това, за живота ми. Благодаря.

Има много и различни начини, по които можем да помогнем за решаване на кризите навсякъде по света, както и да подпомогнем засегнатите и страдащите от тях. Може би най-бързият и ефикасен е даряването на средства на съответните организации – Червен кръст, Уницеф и т.н., които работят денонощно, за да помагат там, където е нужно. 

Но е добре и да си припомняме в какво добро положение се намираме ние, колко трябва да сме благодарни и тези мисли да ни правят малко по-смирени. Да не ламтим за трупане на материално, за ояждане, опиване и разглезване. Да сме благодарни, смирени и да помагаме с каквото можем, дори и да е малко. Че не се знае как може да се завъртят събитията и утре ние да сме лишени от удобното ни легло.

Кралят на скандинавския трилър Ю Несбьо безкомпромисно изследва тъмните ъгли на човешката душа в „Ревност и други истории“ 

Излизането на нова книга от норвежката крими суперзвезда Ю Несбьо винаги е събитие. А това лято читателите имат възможност да срещнат „бащата“ на инспектор Хари Хуле в ново амплоа с първия му сборник разкази – „Ревност и други истории“, издаван от „Емас“ в безупречния превод на Ева Кънева. В този впечатляващ сборник Несбьо е събрал…

Как да започнем с финансовото ограмотяване на децата

Напоследък все повече се говори за обучение по финансова грамотност и предприемачество за деца, а родителите си задават въпроса: “Необходимо ли е и с какво е полезно на детето ми?”. В училище не се говори достатъчно подробно за това как да управляваме парите си, вместо те нас. Затова екип от педагози и психолози, заедно със…

Време за по-различно четене: Български шевици от русенски регион

Над 300 български шевици, събрани в луксозно двуезично издание, което съхранява духа и традициите и се превръща в мост към следващите поколения! “Шевицата е молитва и благослов” В страна с богато минало, каквато е България, фолклорът е онзи даровит майстор, който събира нишките на времето и разказва истории. Веднъж избира да говори с песен, друг…

Да си изпътуваш пътуванията или как сама благодаря на себе си

Една от любимите функции на телефона ми е, когато показва снимки от същата дата преди няколко години. Периодично ме сюрпризира с избрани кадри от определен период и така ми припомня за прекрасни моменти, които съм имала късмета да преживея. И огромна част от тях са спомени от пътешествия. Когато бях малка, семейството ми не пътуваше.…

Ritual Gatherings и July Morning на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Зад избора на локация се крие желанието на организаторите да върнат и пресъздадат през съвременното изкуство и музика, станалия традиционен за България, ритуал по посрещане на първия юлски изгрев. Фестивалът…

Две майки във влака – споменът, който ме изгаря

Има спомени, от които ти става гузно и неудобно. Припомниш ли си ги, изпитваш съжаление за действията или бездействията си. Аз имам не малко такива, които периодично изплуват и ме карат отново да преосмисля себе си.  Иска ми се да споделя за един такъв, пък току виж това е начинът да се освободя поне малко…

4 години майка – толкова много благодарност и такива хубави спомени

Вчера отбелязахме четвъртия рожден ден на дъщеря ми, което аз приемам и за рожден ден на майчинството ми

Докато я гледах как сама си избира и облича дрехите, се замислих (за пореден път) колко е пораснала! И колко прекрасно е това.

Колкото и ясни да са спомените ми от деня на раждането, не бих казала, че времето лети. От тогава насам се случиха толкова много неща, че сякаш цяла вселена се е побрала в тези 4 лета. Толкова радости, изненади, трудни моменти и предизвикателства откакто започнахме да се учим да бъдем родители. А колко ли още ни предстоят!

Сутринта на рождения ѝ ден, когато още по пижама си вижда подаръците 🙂 Датското знаме е задължителен елемент за всеки рожден ден тук, така че тя като родена и растяща в Дания, му се радва, а и го очаква за празника си.

Рожденият ден на малката го отбелязахме със семейно посещение на Den Blå Planet – разкошен датски музей, посветен на морските обитатели. Бяхме ходили там и преди, когато малката беше още бебе. Сега брат ѝ е няколко месечно човече, а тя – гордата му сестра, търчаща из музея с раница на гърба и дърдореща безспир.

Дъщеря ни пред един от най-големите аквариуми

На кратко – имахме чудесен ден. Обикаляхме из музея, дивяхме се на аквариумите и невероятните им обитатели, на видрите, на тропическата гора, после обядвахме в бистрото на музея, поразходихме се още малко, а после се натоварихме в автомобила ни и се отправихме към вкъщи, където ни чакаше (направена от мен) торта и завършек на деня с малко телевизия, хубава вечеря и сладък сън.

С мъжа ми обаче си говорихме колко се е променил животът ни от преди четири години досега. И колко се е вдигнал стандартът ни. 

Когато решихме да се съберем и да имаме семейство, може да се каже, че двамата бяхме на нулата. Аз, местейки се в Дания и в началото на бременността ми, нямах особен избор от възможности за работа. Съпругът ми пък завършваше образованието си и беше неплатен стажант на стипендия и студентски заем. 

Живеехме в едностайно студентско жилище, дюнери от улиците на Ньоребро* бяха нашето “поглезване”, а наемането на кола за ходене до болницата си беше разход. Само 4 години по-късно живеем в къща, посрещаме спокойно разходите си, имаме собствен автомобил и възможност да отидем на музей, да седнем за обяд в заведение навън, да отбележим празниците ни както пожелаем.

Нека не звучи като консуматорска мечта, защото в крайна сметка идеята на парите е да правят живота ти по-лек и да ти помагат да се забавляваш. Не говоря за безразборно харчене за всяка глупост, която видиш или за излишно трупане на вещи, а за това да можеш да живееш спокойно. 

Хубавото е, че дори и преди, когато нямахме много, ние се чувствахме щастливи, уверени в себе си и възможностите ни и смело правехме планове за бъдещето ни. Не си поставяхме грандомански цели, нито пък сме се обсебвали от материалното, но се стремяхме към по-добър стандарт.

Сега, когато го постигнахме, го ценим високо и обичаме да си припомняме как е било преди. Спомените ни радват, защото и тогава се обичахме, бяхме щастливи и също оценявахме какво имаме и колко е ценно то за нас, било и малко.

Тортата е мое дело и трябваше да е с формата на сърце.

Единствено се замислих, че дъщеря ми е все още малка, за да разбере всички тези неща. Тя не може и да оцени колко голяма работа е фактът, че ѝ купихме играчка ит сувенирния магазин на музея. Артикулите там са скъпички, но пък голяма част от стойността им се използва за дарения на различни благотворителни организации (в случая с този музей парите отиват за подпомагане на децата в най-бедните райони на Непал).

Когато аз бях малка, никога не са ми купували играчки или сувенири от забележителните места, на които сме били, а яденето навън беше само на повод, никога просто ей така, защото ни беше скъпо. Бях се научила да искам да ми се взимат неща от магазинчетата и заведенията към различните туристически обекти и забележителности из страната, защото струват прекалено много.

Сега дъщеря ми расте без тези притеснения, но и за да съм честна следва да кажа, че в Дания няма подобни налудничави надценки на обикновени стоки като напитки, храна, вода, сладолед и т.н., само защото се намират на силно посещавано място. Има скъпи ресторанти и туристически капани, но няма да сложат двойна цена на сладоледа в будката на зоологическата градина.

Такива неща си мислех, докато се прибирахме към вкъщи и ме обзе чувство на спокойствие и доволство. Не е нужно децата ни да бъдат обременявани с нашите отдавнашни несгоди. Следва обаче да се стараем да им създаваме хубави спомени. 

А благодарността идва именно от чувството на щастие – когато си щастлив, неминуемо си и благодарен.

С радост очаквам следващите рождени дни на децата ми, за да мога отново така да се обръщам назад и припомням през какво сме минали и колко много имаме.

Другото е здраве. 

*Един от централните и изключително мултикултурни квартали на датската столица, наситен с имигранти и дюнери на всяка крачка.ь

Граничарски дневник: Две леви обувки

Автор: Петър Дончев Поради причина, която няма да коментирам сега, влязох в казармата със закъснение от три седмици. Пристигнах вечерта във Варна. Преспах и рано сутринта поех към Галата, където се явих в Учебния пункт на 8 Граничен отряд или както го наричаха батальона. Показаха ми стая, в която да чакам. После се появи един…

Любимият ден на мама – понеделник, когато градината работи

Някъде бях прочела, че родените в неделя са галениците на съдбата, радват се на късмет и благополучие. Аз съм родена в неделя и може да се каже, че винаги съм се приемала за дарена с късмет. Или поне когато ми се е случвало нещо кофти, съм си мислела “е, можеше да е къде-къде по-лошо, пак…

Когато дъщеря ти каже в градината, че я удряш…

Беше слънчев пролетен понеделник, когато спокойно си бутах количката със спящото бебе, а преди това бях завела голямата му сестра на градина. Казах си, че този ден се очертава съвсем нормален и обикновен, когато телефонът ми звънна. Първоначално мислех да не вдигам, защото бях почти убедена, че е някакъв телемаркетинг или молби за дарения, защото…

Време за четене: „Дъщерите на Ханна“

За греховете на бащите Господ наказва децата до трето и четвърто поколение. За делата на майките няма библейски стих, въпреки че те вероятно имат по-голямо значение от делата на бащите. Прастари образци се предават от майки на дъщери, които раждат нови дъщери, които раждат… В края на XIX в. тринайсетгодишната Ханна ражда незаконно дете в…

Граничарски дневник: Старшина по чорапи

Автор: Петър Дончев      През първата година, докато бях новобранец, давах наряд часови – на портала, на складовете, на секретна секция. И на знамето. Ужасен наряд – два часа мирно, никакво движение, а не дай боже да заспиш на поста – до военен съд можеше да се стигне. През нощта опасността от заспиване беше съвсем реална.…

Телемедицина в действие – повече професионална помощ и внимание към бременните

Д-р Милена Цолова е сред първите акушер-гинеколози у нас, който внедри възможностите на телемедицината в своята практика. Това ще даде възможност да се провеждат консултации със специалисти по пренатална диагностика извън пределите на лечебното заведение. Чрез внедряване на системата за конферентна връзка по време на преглед, д-р Цолова дава възможност и на бъдещите татковци и…

И днес опазих децата живи и здрави, това не е малко

Майчинството е занимание самотно. С второто дете само се убеждавам в това.

Колкото и да говориш с други хора, да споделяш с околните майки, да намираш подкрепа и да получаваш насърчаване от близки и приятели, вътрешно ти остава чувството на самотност. 

Партньорът ти отива сутрин на работа, вечер се връща, вълнува се от работните си въпроси и това е съвсем нормално. Ти обаче имаш чувството, че животът за теб е спрял или по-скоро е прескочил на друга вълна.

Теб те вълнува кога (и какво) е акало бебето, кога (и дали?) ще спи, ще успееш ли да се изкъпеш днес, ще успееш ли да сготвиш (какво ще готвиш?), имаш ли достатъчно памперси, с количката или раницата ще е по-удачно да изведеш бебето, кога беше часът за ваксината и още тооооолкова много въпроси!

В главата ти постоянно ври и кипи от мисли за децата и въпреки това имаш чувството, че мозъкът ти сякаш с спрял. 

По цял ден си на крак и вечер си смазана от умора, но усещането е, че нищо не си свършила, нищо полезно не си направила.

Сякаш непрекъснато бършеш кухненската маса и кухненския плот, сякаш непрекъснато нещо подреждаш, прибираш, организираш, купуваш, а ето, че къщата пак има нужда от чистене, от пазаруване, от внимание.

Баба ми, както много нейни наборки, често казваше “къщната работа край няма” и това е самата истина. 

Осъзнаваш, че в майчинството няма особена романтика. Надпреварваш се със себе си и с бебето, за да намериш пролука свободно време да свършиш това, което искаш, а през останалата част от денонощието едва смогваш с това, което се налага да вършиш.

И пак ти остава чувството, че си сама на фронта и че дните са се изтърколили празни.

С тези чувства обаче трябва да се борим, защото са най-сигурният път към депресията. Ако сами не се хвалим и уважаваме за всичко, което вършим (а то е много повече, отколкото ни се струва), няма кой друг да го направи вместо нас. 

Из майчинските постове в инстаграм бях прочела своеобразен мотивиращ пост, който сумиран в едно изречение, звучеше така: “И днес запази децата живи и здрави. Това не е малко!”
Замислих се колко верни са тези думи, всъщност.

Само който се е грижил за друго същество 24/7, е наясно колко предизвикателно може да е това начинание. Особено, че малките деца постоянно търсят начини да се наранят.

Дъщеря ми е абсолютен специалист! Тя не вижда причина да ходи, когато може да тича или да стои на едно място, когато може да се опита да бъде на 10 едновременно. Колело, тротинетка – всичко се кара на максимум скорост, а и решава, че защо пък да не се спусне с колелото по нанадолнище или да кара опасно близо до ръба на пристанището и все ей такива неща.

В повечето пъти подвизите ѝ завършват без наранявания, но има случаи на падания, обелени носове, синини, сълзи (от нейна и моя страна) и това са дните, които преживявам най-тежко. Разбира се, винаги се чувствам лично виновна и отговорна, че не съм успяла да предотвратя падането/нараняването. Все пак аз съм възрастният, аз отговарям за детето. 

Та, когато имам ден, завършил без нечие нараняване или семейна драма, се потупвам сама по рамото и си казвам “браво, това си е успех”. Както и когато съм успяла да свърша дори нещо дребно за себе си – напомням си, че и това е от значение и не трябва да се пренебрегва.

Истината е в малките неща. Те се трупат като зрънца пясък и създават обширния златист плаж на нашето ежедневие и щастие. Затова не трябва да ги пренебрегваме, гледайки и надявайки се само на сбъдването на големите мечти.

Всичко е важно – от това да се събудиш сутрин, до полагането на главата на възглавницата вечер. Ние сме важни, наравно с децата и семейството ни. И когато сме успели да създадем поредния добър, спасен от инциденти или драми ден, следва да го отбележим като значимо постижение. Пък в един момент осъзнаваме колко много са пораснали децата и колко много знания и умения са усвоили.

Тогава разбираме, че всички изминали дни, които ние сме усещали празни, са били всъщност важни. Именно те са помогнали на децата ни да пораснат и съзреят, а какво по-хубаво и добро от това!

Граничарски дневник: Празна пушка двама плаши

Автор: Петър Дончев      „Учебна ли е, другарю старшина?“      Този въпрос задавахме винаги, когато среднощ ни будеха по тревога. „Хайде, момчета, обличайте се по-бързо!“, казваше старшината.       За минутка-две бяхме готови, грабвахме оръжието, излизахме навън и се строявахме пред склада. Идваше старшината и ни раздаваше патрони. По това дали са бойни или халосни, разбирахме дали тревогата е…

“Остайница”, “Добър ден, тъга”, “Всички цветя в Париж”, “Корнелия” и още – кое си заслужава да се прочете и кое не

Доскоро гледах на аудио книгите с известно подозрение, че и доза подценяване, но ето че от Коледа насам не мога да спра да слушам. Сторител се оказа изключително добра алтернатива за хора като мен, които поради една или друга причина нямат възможност да четат хартиен или електронен носител, но пък могат да обикалят със слушалки…

Време за четене: „Из мемоарите на едно влечуго“ – завладяващ трилър

На българския пазар вече излезе „Из мемоарите на едно влечуго“ – завладяващия психологически трилър на младата норвежка писателка Силие У. Юлстайн. Това е едва дебютният ѝ роман, но правата за него вече са продадени в повече от тринайсет страни, а у нас се появи с логото на издателство „Емас“ и в превод на награждаваната преводачка…

Граничарски дневник: Кой каза на магарето „ТПРУ“

Автор: Петър Дончев Преди да ме пратят на заставата, бях известно време в Резервна рота в щаба на Граничния отряд. Поделението се намираше в центъра на Бургас, на площад Тройката.      Свободните от наряд и учебни занятия можеха следобед да поспят в спалното помещение. Прозорците му гледаха към малка уличка, лятно време бяха широко отворени и…

А днес искам да съм котка…

Днес преди обед бутах количката из квартала, за да спи бебето. Нищо, че беше около нулата, а слънцето се криеше зад дебели мътни облаци. За малките е добре да спят навън, пък и на него му харесва, заспива бързо и за по-дълго. Аз обаче не трябва да спирам на едно място, че като секне движението,…

Време за четене: „Най-добрият приятел“ – роман за словашките Хъкълбери Фин и Том Сойер

„Първата прозаична творба на „момчето, записващо всичко в тетрадки“, е блестяща. Всичко е написано с прелестен почерк, сякаш още момчешки, докато разсъжденията и световъзприятието са вече зрели, мъжки. Тази остра двуполюсност създава напрежение, което не ти позволява да оставиш книгата, докато не я дочетеш. Написаното е точно, искрящо и все пак тайнствено. Като живота.“    …

Очарованието, удобството (и финансовата практичност) на аудио книгите

Да, и аз бях скептична към книгите за слушане. Че книга ли е, ако не го държиш в ръце и четеш с очите си? Университетското ми образование обаче е “Книгоиздаване” и там имах някои доста готини (понякога и леко лудички) преподаватели, които се постараха да ни отворят очите за многото и различни типове книги и четене

Даже в една от лекциите ни разглеждахме различни европейски катедрали като своеобразни книги, след като разказват многовековната си история, включваща ключови за човечеството събития.

Та, да, няма как да се отрече, че и аудио книгите са книги. Не е нужно всички да ги ползват или дори харесват, но пък понякога могат да се появят в точния момент от живота ти и да ти помогнат много.

Така се случи и при мен, когато за Коледа 2021 получих от най-близката си приятелка подарък 6 месеца абонамент за Storytel.

Първата книга, която подхванах, беше “Човек на име Уве” на Бакман и леле, колко ми хареса!!! Отдавна исках да прочета романа, но или не ми оставаше време, или не ми се даваха пари за изданието, или подхващах друга книга. Сега обаче ми се стори удачен момент и честно да си призная, не можех да спра да я слушам!


Именно тази книга ми помогна през часовете истеричен рев на новороденото ми бебе, докато го разнасях на ръце в опити да го успокоя. Както и на часовете самотно бутане на количка, носене в ерго раницата и т.н. Мислите ми потъваха в книгата и така успявах да се разсея и да не полудея от бебешкия рев (който е напълно нормален, но това не го прави по-лесно поносим).

След Уве подхванах другите издания на Бакман, налични в аудио вариант – “Баба праща поздрави и се извинява”, “Брит Мари беше тук”, “Тревожни хора”, както и “Една Коледа в Париж” на Съмърсет Моъм. Изслушах и редица приказки от 1001а нощ, които ми подействаха така добре. 

Имаше някои книги, които подхванах, но оставих, поради липса на запален интерес. 

Съвсем логично, за всяка аудио книга е от значение кой и как я чете. Гласът може да ти хареса, може и да те отблъсне. Девойката, която четеше “Баба праща поздрави” едва я издържах, докато Симеон Лютаков – прочел “Тревожни хора”, толкова ми допадна, че искам да прочета всичко, което той е озвучил, само за да го слушам.

Другото прекрасно на преживяването с аудио книгите е, че ти позволяват да “четеш” във време, когато би било немислимо да подхванеш хартиена или електронна книга. 

Докато готвя, чистя, разхождам , приспивам или кърмя бебето, докато караш колело, кола, докато рисуваш, боядисваш и прочее.

Другото особено удобно е подобен абонамент към услуга като Сторител (този материал в никакъв случай не е реклама и не е маркетингово обвързан към платформата), защото на цената, която плащаш, получаваш невероятен избор от издания.

Докато ако трябваше да купя дори само три от книгите на Бакман на хартия, щях да дам сума, която се равнява на абонамента ми за 6 месеца. И определено щях да съжалявам! Защото Бакман е много приятен и романът за Уве ще ми остане завинаги сред любимите, но като цяло авторът пише доста шаблонно, та определено не бих инвестирала парите си в хартиени или електронни негови издания.

Сега съм подхванала “Добра година” на Питър Мейл, който е голямо разочарование и се поздравих сама себе си, че не съм си купувала неговите книги, когато бяха особено рекламирани на първото си издаване на българския пазар. Но за тях може да напиша отделен материал по-нататък.

Мога да обобщя, че аудио книгите са нещо прекрасно и когато се обърнеш към тях в правилния момент, могат да ти помогнат много с характерните за всички книги качества – разпалване на въображението, вълнуване на съзнанието, създаването на нови спомени, усещания и компнежи. Понякога дори да те ядосат 🙂 

Четенето е четене, дори когато е слушане, удоволствието от книгата остава.

Граничарски дневник: Олга

Спомени на Петър Дончев от войнишкия му живот, описани от него самия На заставата имахме три коня. По-точно два коня и една кобила, Олга се казваше. Беше щуро животно и не даваше на никой да я докосне. Можеше да я язди само Петко Конски, който се грижеше за конете и конюшнята. Всеки друг, опитал се…

8и март – „Ден на мама, ден на моята мадама“, ама не точно!

Днес е 8и март и много ми се иска да спрем да гледаме този празник през призмата на майката и партньорката…  Имах преди години едно гадже, който много обичаше да казва “8и март е ден на мама и на моята мадама”. За жалост, това е доста добре формулирано обяснение как традиционно в България се гледа…

Щастието да заспиваш в собственото си легло, в твоя си дом, до любимите ти

Преди няколко месеца, когато се роди синът ми, се появяваха коя от коя по-плашещи новини за ситуацията в Афганистан, след като талибаните поеха окончателно властта в страната. Гледах различни репортажи, в един от който показаха жена – една от стотиците хиляди страдащи там, на която се е наложило да продаде едното си дете – бебе,…

4 години майка – толкова много благодарност и такива хубави спомени

Вчера отбелязахме четвъртия рожден ден на дъщеря ми, което аз приемам и за рожден ден на майчинството ми.  Докато я гледах как сама си избира и облича дрехите, се замислих (за пореден път) колко е пораснала! И колко прекрасно е това. Колкото и ясни да са спомените ми от деня на раждането, не бих казала,…

Книга с кауза: „Войната, която промени Рондо“

„Войната, която промени Рондо“ от Романа Романишин и Андрий Лесив в превод на Христина Йотова идва в момент, в който подобни книги са по-нужни от всякога. Това е история, в която малките читатели намират отговори на безспирния поток от въпроси, провокиран от реалността, в която живеем днес. А техните родители откриват надежда, че светлината побеждава…

Граничарски дневник: Дон Карлос

Комсомолската стая се намираше на втория етаж на заставата. Беше ми любимо място за прекарване на свободното време – имаше два шаха, вестници, списания и радиоапарат, поставен на лавичка високо на стената до прозореца.  В един летен следобед влязох в комсомолската стая. Нямаше никой, прозорецът беше широко отворен. Пуснах радиото и за мой късмет тъкмо…

Майчинството – занимание самотно или как да намериш общ език с другите майки

С второто дете имам и втора майчинска група.

Концепцията е, че майки от един квартал с бебета на сходна възраст е добре да бъдат свързани една с друга, за да могат да си комуникират.

Организацията се прави от здравния консултант, който те посещава периодично в дома ти след раждането на бебето. Аз лично наричам това явление “домашна сестра” и трябва да споделя, че след раждането на първото ми дете, ни беше от огромна полза! Даваше ни чудесни съвети и насоки, разбулваше различни митове, в които вярвахме, окуражаваше ни и разбира се, правеше нужните прегледи и измервания на бебето, за да види дали расте както трябва. 

С второто дете обаче тези посещения са доста по-малко и като цяло системата ти гласува доверие, че вече си врял и кипял родител. Е, ако на посещенията си сестрата остане с други впечатление или ти помолиш за повече инфо и/или срещи, ще те навестяват по-често. Но да имаш майчинска група остава силно препоръчително. Съответно в случая те свързват с други майки, които имат второ дете, тъй като си е различно преживяване от първото.

Моята нова група е истинска такава (понеже първата беше съставена само от мен и една съседка испанка). Събрали сме се 6 англоговорящи дами с поне едно налично дете и съответно новородено. В идеалния вариант следва да се виждаме веднъж седмично, но реалността налага по-разредени срещи, особено в сезона на настинки и грипове, когато да си сама с бебето вкъщи се вижда като ваканция.

Та, имах вече няколко срещи с майчинската ми група, отделно си комуникираме и в общ чат. По едно време обаче се зачудих имам ли наистина нужда от разговорите с тези госпожи? Знам, че се приема за полезно, за да не задълбаваш в бебешкото ежедневие, което е доста самотно занимание, от друга е хубаво да имаш с кого спокойно да си говориш на майчинско-детска тематика. 

Но след първите ни събирания останах леко разколебана дали имам някаква истинска полза или повече се дразня. Така например не можех да подмина факта, че моето бебе беше първото разплакало се (в минутата, след като съм си поръчала кафето и той вече е ревнал), докато останалите спят тихо в количките си. След това дойдоха разговорите за харчене на маса пари за всевъзможни неща, които аз определям като излишни, както и за уговорките за ходене на какви ли не места – бебешко кино (кино за възрастни, но през деня с място за количка и по-тих звук), брънч, семинари за това и онова, разходки до доста отдалечени от дома места и т.н. 

Имала съм и преди подобен опит с други копенхагенски майки, които сякаш виждат майчинството като време за тях самите да наваксат с новооткритите кафенета в града, шопинга и трошенето на пари за глупости.

Да не звучи все едно ги съдя, това си е техният избор, но аз рядко съм се припознавала в тези жени и трудно намирам език с тях.

Първо, защото и двете ми деца като бебета не са били толкова спокойни, че да се чудя къде да обикалям няколко часа, второ защото ми харесва да прекарвам време и у дома, особено когато имам новородено. То все пак има и нуждата от време вкъщи, от раздвижване и известно стимулиране в будните минути. 

Пък и изпитвам известен стрес при мисълта, че ще реша да ида на дневно кино – занимание, отнемащо поне 3 часа, ако включа и пътя до мястото, а бебето ще ме ореве по средата на цялото занимание.

Да не говорим, че имам и някакви домашни задължения, особено когато вкъщи има и по-голямо дете, та пазаруване, почистване и някакво готвене все трябва да се случват. 

Другото обаче, което сериозно ме дистанцираше от майчинската ми група е, че почти никоя от тях не споделя нищо за предизвикателствата, които изпитва с грижите за две деца. В един момент имах чувството, че съм единствената, която не спи добре вечер, а дните ѝ минават в напразни опити да приспи ревящото бебе.

Затова реших да хвърля първия камък и да раздвижа застоялите теми за къде ще ходим на брънч и кой (скъпо платен) семинар за масаж на бебето е по-добър.

Споделих в чата ни, че бебето ми е с колики и дали някоя има полезен съвет или опит да сподели. И оттам се раздвижиха нещата. Една по една останалите майки започнаха да споделят, че и тяхното бебе не спи добре в последно време, или пък че голямото дете е болно и трябва да си стои вкъщи, което създава истински домашен хаус, трета пък каза, че нейното новоредно вече не иска да се вози в количка, а само да бъде носено (в каквато фаза е и моят мил син…) и така в един момент се спука балона на перфектното майчинство.

Честно казано, почувствах се по-добре. Не защото и другите страдат, а защото когато си потънал в спиралата на безкрайни нощи и тежки дни с новороденото, започваш да си мислиш, че само ти срещаш подобни трудности. 

Пък и нали това е първоначалната цел на групата – да си споделяме, за да си помагаме, понеже всички минаваме през горе-долу едни и същи фази в развитието на децата ни. А кафето и брънча в уютно заведение може да е само бонус.

Едно от нещата, на които майчинството ме е научило със сигурност, е че споделянето помага. Понякога изричайки на глас това, което ти е в главата и на сърцето, ти помага да осъзнаеш, че всъщност не е толкова страшно. А понякога отключва разговор с отсрещната страна и осъзнаваш, че не си сам във водовъртежа на емоциите си. Други майки изпитват същото и това наистина действа успокояващо и някак заземяващо.

Накрая дружно си казвате “и това ще мине” и някак ти олеква.

Да, трудно е намериш общ език с различни хора, особено когато са замесени различни културно-социални фактори, но никога не пречи да споделиш какво ти е на сърце, за да откриеш, че и другите изпитват същото. Оттам вече става по-лесно 🙂

Ако самите вие искате да споделите опит, мъка или съвет, чувствайте се свободни да ми пишете на vitamorenablog@gmail.com

И днес опазих децата живи и здрави, това не е малко

Майчинството е занимание самотно. С второто дете само се убеждавам в това. Колкото и да говориш с други хора, да споделяш с околните майки, да намираш подкрепа и да получаваш насърчаване от близки и приятели, вътрешно ти остава чувството на самотност.  Партньорът ти отива сутрин на работа, вечер се връща, вълнува се от работните си…

Граничарски дневник: Образцова застава

Петър Дончев публикува първият си разказ, посветен на спомените си от войнишките години.      През лятото на 1961 г.16-та застава, на която служех, щеше да бъде обявена за Първата Образцова застава на Осми граничен отряд. Намираше се в село Бяла /сега град/, Варненски окръг. Логично изборът беше паднал на нея, Бяла беше родното село на полковник…

Очарованието, удобството (и финансовата практичност) на аудио книгите

Да, и аз бях скептична към книгите за слушане. Че книга ли е, ако не го държиш в ръце и четеш с очите си? Университетското ми образование обаче е “Книгоиздаване” и там имах някои доста готини (понякога и леко лудички) преподаватели, които се постараха да ни отворят очите за многото и различни типове книги и…

Време за четене: Ексцентричната любовна история на 20-и век – „Гала и Дали. Неразделните

Книги за любов са се писали винаги. Книги за любов са се издавали винаги. Книги за любов са се чели винаги. И не е нужен какъвто и да е повод, за да се отвори темата „любов“ – най-вечната от вечните, темата за тази част от човешките взаимоотношения, без която няма живот.            И все пак, наближи…

Време за четене: „Бездна“ от исландската крими кралица Ирса Сигурдардотир

Ирса Сигурдардотир неслучайно е наричана от медиите Кралицата на криминалния роман на Исландия и българските читатели имат възможност да разберат сами защо – първите три части от поредицата ѝ за комисар Хюлдар и детската психоложка Фрея могат да бъдат открити по родните книжарници („ДНК“, „Водовъртеж“ и „Изкупление“). За радост на феновете ѝ от издателство „Емас“…

Време за четене: Противоречивата и могъща владетелка Исабел Кастилска“

      Сред „Известните жени в историята“, популярната поредица историческиромани на издателство „Емас“, се нареди испанка – Исабел I ТрастамараКастилска, една от най-великите владетелки на всички времена. Обединителка на Испания, разширила територията ѝ до невиждани дотогаваразмери. Благодетелка на Христофор Колумб, с чиято благословия генуезкиятмореплавател открива Америка, а Испания прибавя нови земи към териториятаси, ставайки…

Чудесата, които се случват, когато си зарежеш телефона за няколко часа

Може да се каже, че съм от пристрастените към мобилния си телефон хора. И честно казано, не виждам нещо особено лошо в това, особено като се вземе под внимание, че се старая да не прекалявам.

Мобилният ми телефон, освен че ме свързва с всичките ми важни и любими хора, както и е способен винаги да ми предостави нужна на момента информация (да живее 5G!), също е свързан към дебитната ми карта (+ Револют) и мога да плащам с него, отделно носи мобилното приложение с корона паспорта ми и още по-важно – на него имам и електронен вариант на здравната си карта, която в Дания е като еквивалент на личната карта в България.

Та, казано накратко – доста полезно устройство.

Понякога обаче е толкова хубаво, когато си оставиш телефона вкъщи и забравиш за него за няколко часа.

Не знам как е при вас, но аз остана ли без телефон за някакво време, после намирам поне 10 известия за пропуснати обаждания, sms-и и какво ли не. А по принцип не съм от хората, на които телефонът им звъни през 20 мин! Ползвам основно чат каналите на месинджър, инстаграм, войс съобщения и т.н., но реално говорене по класическия начин се случва доста рядко и предимно с родителите ми в България.

Та, затова и тази неделя като си оставих телефона вкъщи да се зарежда и излязох за дълга разходка (комбинирана със сладкарница, ммм!) заедно със съпруга и дъщеря ми, се чувствах прекрасно, освободена от отговорността да съм на линия.

И разбира се, когато се прибрах привечер, открих задължителните пропуснати обаждания от близки и непознати, както и смс от мениджъра ми на работа, гласящ “Моля те, обади се при първа възможност”.

На всеки работещ човек е ясно, че нищо добро не вещае включване от мениджмънта в неделя следобед, особено когато аз съм току що излязла в майчинство.

Денят ми до момента беше толкова хубав, че никак не исках да се разваля, но чувството ми за отговорност (и любопитство) надделя и звъннах да чуя какво ще искат от мен.

И о, чудо! Оказа се, че имат неочаквана ситуация с болни колеги и щели да ме помолят за още един извънреден и последен работен ден в понеделник, но докато аз им върна обаждане, те намерили кой друг да спаси положението.

Мисля, че можете да си представите доволната ми усмивка!

За мен технологиите са нещо прекрасно и могат да бъдат от невероятна полза (отделно на животоспасяващи), стога обаче да се ползват умно и с мярка. 

Както е с всичко останало в живота, и най-полезното, добро, интересно или весело нещо почва да вреди, когато прекалиш с него.

Затова си и мисля, че подобни “очистителни” периоди от по няколко часа без телефон могат да са особено ободряващи, а често дори и полезни, както беше в случая от неделя (защото като се познавам, почти със сигурност щях да кажа “да” и да отида за още един работен ден).

За финал мога да обобщя с крилатото клише “лекарството е в дозата” и не виждам нищо лошо както в това, че обичам телефонът ми е да е винаги зареден и близо до мен, така и да имам периоди от деня, в които изобщо да не го поглеждам.

Когато не си готов за сбъдването на мечтите ти

Когато мъжът ми ме попита какво искам за Коледа и аз му отвърнах “къща”, не си представях, че желанието ми може да се изпълни толкова бързо и да ми причини такива непоносими количества стрес.  Понякога мечтите се сбъдват и ние трябва да се справим с всички последици от това. Истината е, че отдавна искахме да…

Време за четене – трилър от Дания „Сърце в лед“ показва тъмното минало на страната

Българските читатели вече са се убедили, че в скандинавската криминална поредица на издателство „Емас“ влиза само най-доброто от жанра. От техния подбор четем автори като Ю Несбьо, Сьорен Свайструп, Юси Адлер-Улсен, Ирса Сигурдардотир… Издателството отново не разочароват и ни срещат с новото впечатляващо писателско дуо на Дания – Лине Холм и Стине Болтер. Със своя…

Нова година по пижама на дивана или щастието в малките победи

Някъде около втората година след раждането на дъщеря ми започнах да недоволствам, че забавленията ми се изчерпват до това да гледам телевизия вечер на дивана вкъщи заедно със съпруга ми. Сега – три месеца и нещо след появата на второто ми дете, си мечтая за това. Винаги ме е изумявало как може да ти се…

Майчинството – занимание самотно или как да намериш общ език с другите майки

С второто дете имам и втора майчинска група. Концепцията е, че майки от един квартал с бебета на сходна възраст е добре да бъдат свързани една с друга, за да могат да си комуникират. Организацията се прави от здравния консултант, който те посещава периодично в дома ти след раждането на бебето. Аз лично наричам това…

О, добре, че е 1и декември!

1и декември и нека подготовката за Коледа официално започне. В редица съседски къщи видях украсени коледни елхи (че даже и по две в апартамент) още преди две седмици, но ние предпочитаме да изчакаме започването на декември за слагането на украсата. Само лампичките се появяват по-рано на терасата, но те носят толкова светлина и радост в…

Всеки белег има своята история, но нека я разказва „тихо“

Белезите от операции, травми, изгаряния, както и други нарушения на целостта на кожата са повод за притеснения у много хора. Те не подминават и популярните личности, които разкриват как са успели да заличат своя белег в името на суетата си. Понякога белезите се превръщат в сериозен естетичен проблем, водещ до понижаване на самочувствието и качеството…

Единственото дете на плажа, което

Дъщеря ми в пълния си блясък или колко добре се получава, когато за обличането слуша мама

Дъщеря ми е вече на 3 години и половина, и аз почти свикнах (но още успявам да се изненадам), когато тя е единственото дете сред останалите, правеща нещо различно. Разбира се, повечето пъти е нещо забранено или опасно – катерене прекалено високо, бързо отдалечаване от погледа ми, събиране на откровени боклуци от земята, опити за сприятеляване с преминаващи кучета и т.н.

Никак не искам и аз да бъда единствената майка, която вика по детето си, но трябва да си призная, че ми се случва. Викането се налага основно, защото тя вече се е отдалечила прекалено далеч, за да ме чуе, ако говоря нормално, както и защото нервите са ми кипнали или страхът, че ей сега ще се пребие, взима връх над желанието ми да бъда уравновесена и спокойна като датчанките наоколо.

Още от бебе, дъщеря ми търсеше вечното движение, смяна на обстановка и разнообразие.

Изискваше да ѝ ги осигуряваме чрез категоричния ѝ отказ да стои на едно място в стол или количка (никога не успях да я заблудя, че количката ѝ се движи, докато реално я побутвам напред-назад с една ръка, седнала на пейка).

С тъга, а понякога и сълзи на очите, гледах към другите майки, които се срещаха за по кафе и торта, брънч или дори йога, а бебетата им си стояха спокойни наоколо, дъвчейки крайчеца на дрехата си или парче хляб, докато аз трябваше да навъртам километри разходки, защото моята щерка надаваше недоволни вопли, ако се застоим на едно място.

Заведенията пък ѝ бяха интересни точно 15 минути, след изтичането на които тя искаше да бъде пусната да изследва околната среда чрез пълзене и ядене на всичко, изпречило се на пътя ѝ.

И не си мислете, че не съм се опитала да я приуча да стои на едно място, като съм използвала всякакви налични трикове, освен даването на телефон/таблет. Колкото и да ми е било тежко, твърдото ми разбиране, че бебета и деца под 4 години не трябва да бъдат забавлявани с подобни устройства за повече от 10 минути, винаги взимаше връх.

С израстването на малката обаче положението ставаше по-лесно, защото тя вече разбираше повече и можеше да се заиграва с различни неща. Но пък любознателната ѝ и дива натура растяха заедно с нея, затова и покоят ми като родител беше далеч от необезпокояван.

Никога не трябва да я изпускам от очи на площадката, нито пък да ѝ вярвам, че ще си спази обещанието да не се опитва да се спусне по супер високата и тотално неподходяща за възрастта ѝ пързалка.

По-скоро се стараех да ѝ помагам да си изпълни подвизите без да се самонарани.

На фона на цялата ѝ диващина, малката държи да бъде облечена като “принцеса”, затова тя е момичето с искряща рокля на пайети и вече развалени опашки тип Пипи на главата, която се катери там, където не трябва и заплашително дава вид, че ще падне и пребие всеки момент. 

Учителите в детската градина също като мен вече са ѝ свикнали и са се примирили, че след като няма как да я спрат, поне да ѝ помогнат в начинанието.

Сега в разгара на лятото често ходим на плаж (кварталът ми в Копенхаген е реално издигнат върху морето и навсякъде около нас са канали с морска вода, в която можеш да се къпеш, а като цяло датската столица е богата на градски плажове). Това вече сменя страха ми от пребиване на алармираща опасност от падане във водата.

Напълнила съм ѝ малкия басейн в двора, а тя необезпокоявана тича наоколо гола

Разбира се, миналото лято дъщеря ми успя да падне в единия морски басейн, но за щастие мястото беше плитко и без течение, та успях ловко да я уловя за ръката и извадя от водата (докато вече един от плажуващите на близо татковци демонстративно се беше хвърлил във водата да я спасява).

Тази година – вече на 3 и половина, дъщеря ми се интересува не само от водата, но и от пясъка.

Без значение колко готин бански ще ѝ купя, с какви Елзи, Ани и лъщящи елементи ще бъде украсен, тя го възприема като дреха, с която да стигне до плажа/басейна и там бързо да се съблече и да остане по “гола гъз”, както сама обича да казва. След това хуква през глава, хавлии и хора, за да си намери удобно място, където да се хвърли по корем и да почне с такова удоволствие да се въргаля в пясъка, че чак леко ѝ завиждаш за радостта, която изпитва. 

На моменти даже ми напомня на 3-годишен лабрадор, който се радва на плажа и морето точно така – като се мокри във водата, колкото да му стане приятно настръхнало и после да се овъргаля целия в топлия пясък, за да ръси песъчинки минимум до утре.

Защото защо не?

Гледайки към щастливото ми опесъчено дете, вече изровило си дупка в пясъка, но продължаващо да се премята и търкаля, се замислих, че на целия плаж и сред всички останали деца на всякаква възраст не виждам нито едно друго, което да е голо и въргалящо се между хавлиите на хората…

Защото иска да плува, а още не може

За мое леко успокоение поне сме в Дания, където толерантността към подобни детски прояви е невероятно висока.

Пък и се замислих, че не искам да попарвам радостта и удоволствието ѝ, за да си спомня един ден как майка ѝ ѝ се е карала, че си играе в пясъка гола.

Може би ще си спомня как майка ѝ я е карала, изключително против волята ѝ, да си облече жилетката за влизане във водата, която ще я предпази от потъване, но съм по-склонна да приема този спомен, защото какво би могло да е обвинението след това – “ти искаше на всяка цена да ме предпазиш от удавяне”!?

Наясно съм, че не съм единствен родител на палаво хлапе, но определено ми се иска един ден да разбера и какво е да си майка на послушно, играещо си тихо на едно място дете (каквато аз самата съм била).

А вашите родителско-детски истории или съвети можете да ми споделите на Vitamorenablog@gmail.com 🙂

Време за четене: Любовта на Роми Шнайдер и Ален Делон в „Роми и пътят към Париж“

Когато говорим за любов, времето сякаш не съществува. Дали ще са Ромео и Жулиета, дали ще са Яворов и Лора, или пък Салвадор Дали и Гала… Дали ще ни делят десетилетия, или векове – усещането за непосредствена близост е винаги едно и също.           Изминаха вече над 60 години от съдбовната среща…

И всеки ден се питам „Аз добра майка ли съм?“

Трудно се създават и отглеждат човеци… Колкото и да си мислиш, че си подготвен за появата и отглеждането на бебе, дори и след като вече имаш опит с едно налично, винаги оставаш изненадан от предизвикателствата и трудностите, съпътстващи родителството. Четенето на книги, статии и различни съвети от специалисти доста помагат, но в крайна сметка децата…

Вчера, когато имах време или как се променя перспективата на майките

Изумително е как се променя перспективата ти в различните етапи от живота. Когато не си отговорен за друг, освен за себе си, мислиш, че от работа и социален живот не ти остава време за самия теб и за почивка.  После решаваш, че ще имаш дете и когато то стане факт, страдаш по изгубената свобода да…

Колко кафе можем да пием, всъщност?

Независимо дали става дума за консумация на кафе или енергийни напитки, има много противоположни мнения. Много хора дори не могат да си представят как биха преминали през деня без кафе, докато други не харесват вкуса или не търсят ободряващия ефект. Въпреки че за кофеина има разнопосочни мнения, все повече изследвания показват, че той всъщност може…

Време за четене – „Корона от корал и перли“ предлага спасение от есенната меланхолия

С настъпването на все по-кратките дни и надвисналата зима спомените за море и топли следобеди стават все по-изкушаващи. Тъкмо навреме от издателство „Емас“ представят „Корона от корал и перли“ – пленяващия дебют на Мара Ръдърфорд, който идеално да послужи за бягство от ноемврийската реалност и като билет за Вариния, дом на близначките Нор и Зейди…

Неудачницата (разказ)

     Автор: Петър Дончев 56-и километър.      Автобусът гълташе километрите. Ема седеше до прозореца и гледаше километричните камъни. Изгаряше от нетърпение да пристигне час по-скоро в малкото крайморско градче. Имаше предчувствие, че там най-сетне ще ѝ се случи нещо различно от всичко досега. Изпрати децата на село при майка си, взе си годишната отпуска и ангажира стая…