Майката, която няма нужда от майки-приятелки

Наскоро една от най-добрите ми приятелки в Дания сподели, че със семейството ѝ се връщат обратно в Прага (откъдето е родом тя).

Те поживяха в Копенхаген близо две, няма и три години, но тя – приятелката ми, така и не успя да се адаптира и почувства щастлива в датската среда.

От една страна се зарадвах много за нея, защото човек няма нужда от нещастни приятели. Нито те са “полезни” за себе си, нито пък могат да изградят стабилни отношения с околните. Та, зарадвах се за нея, че ще може отново да диша с пълни гърди и няма да се чувства притеснена и подтисната, както ми е споделяла, че се усеща тук.

Но нямаше как да не ми стане мъчно, че оставам с приятел по-малко… Особено, че тя живее на съседната улица и неведнъж сме се срещали за по кафе или питие.

Имах чудесен късмет да се запозная с нея на курса ми по датски и след щастливо стечение на обстоятелствата да се окажем съседи в един и същи квартал. И тя е майка, но на две момчета, които полека-лека навлизат в пубертета и това води до покачване на градусите и настроенията в дома им.

За мен и мъжа ми е било винаги приятно да ходим на гости на тези наши приятели, “чехите”, както ги наричаме, въпреки че съпругът на жената е от френско-италиански произход, но пък основната част от живота им като възрастни е минала не другаде, а в Прага.

Замислих се как и друга моя позната – испанка, която също живее на хвърлей разстояние от мен, ще се завърне със семейството си към родната Испания, след като решиха, че Дания не е за тях.

За нея ми е по-малко (да не кажа изобщо) мъчно, че си тръгва. И двете имаме деца на почти еднаква възраст, като обаче въпросната жена има още една по-голяма дъщеря. По едно време бяхме особено близки, но постепенно разликите в това какви майки сме (или може би какви хора) започнаха да избуяват и да ни раздалечават.

Следва да споделя, че аз съм майка, която няма и вече май не иска да има други майки за приятелки. Е, поне не и майки с деца на същите години като моето.

На какво се дължи този факт? Не съм сигурна, но определено с всички досегашни майки досега успявам да достигна някакъв пик, след който нямам желание да продължавам отношения.

phil-hearing-42LLGP-QPj4-unsplash

Първата такава беше симпатична българка, с която се запознахме по време на курса за бременни. За нея това беше второ дете, което се роди съвсем малко преди дъщеря ми. Та, тази дама се опита да ме увлече в нейния модел на майчинство, който основно се изразяваше в обикаляне на възможно повече места – кафенета, ресторанти, паркове и кина, заедно с бебето, разбира се. Аз някак не се чувствах комфортно с това и не можех да откликна на постоянните ѝ призиви да излизаме.

Имах нужда да се “запозная” с това малко същество, което съвсем наскоро се бе появило в живота ми, да разбера какво му харесва и какво не (а това е страшно трудна задача, когато въпросното има плачът за единствено изразно средство), както и самата аз да се науча да бъда майка, ако мога така да се изразя.

Повярвайте ми, дори за управлението на количка се искат умения, да не говорим за цялото изкуство по организиране на бебешката чанта с нещата, от които наистина ще имаш нужда, както и привеждането във вид на самата теб.

Следва да кажа, че обожавах да излизам на разходки с бебето, но изпитвах физическа непоносимост към организирането на среща с други хора! Дори и сега – година и половина по-късно, не искам да се уговарям за точни часове, за които да се стресирам мога ли да спазя.

Пиковият момент в отношенията ми с тази майка обаче бяха, когато си говорихме за кърменето и аз споделих колко тежко преживях целия процес – страдах от невероятни болки, които така и не отшумяха, та след втория месец се отказах.

Тя ми отвърна, че ме разбира, а след това сподели как ще си прави бижута от кърма, защото кърменето за нея символизирало грижите и отдадеността ѝ към децата ѝ…

guille-pozzi-y1wVavuxZtE-unsplash

Попита ме дали и аз си пазя кърма, че да си поръчаме двете бижута. За малко да ѝ отвърна, че си пазя първото ако на дъщеря ми и предпочитам да ползвам него.

Но от този момент нататък комуникацията ни постепенно замря, ние се преместихме в друг квартал далеч от нейния и така.

С испанската майка (както галено си я наричам), с която бяхме съседки, имахме чудесни отношения и определено съм черпила доста от нейния опит.

Но фактът, че аз исках дъщеря ми да ходи на градина (защото вярвам, че е добре за нея), а аз започнах отново работа, както и курсове по датски, сякаш ни раздели като с нож.

В един разговор, в който ме питаше как успявам да се справям с всичко, тя сподели за себе си, че не била като “другите майки, които се опитват да бягат от децата си, ходейки на работа”, а се наслаждавала на времето си вкъщи с децата.

Не съм сигурна дали го разбирам точно, но някак ми прозвуча като леко осъждане от нейна страна.

Разбира се, може случаят изобщо да не е такъв и да го е казала съвсем непреднамерено и с добри чувства, но пък така или иначе комуникацията ми с нея се изчерпваше до обикновени битовизми – какво направило кучето ѝ, какво детето, пък съседите това, в училището на дъщеря ѝ онова.

Знам, че проблемът е в мен. Аз не мога да изградя прилични приятелски отношения с другите майки. По-точно казано можем да бъдем чудесни познати, но не и добри приятели… за мен приятелството е много повече от пиене на кафе и обсъждане на ежедневието. А времето ми е толкова безценно, че никак не ми се пилее в опити да превръщам в близки до мен хора, които не дават индикации да са сродни души.

Така се озовавам с много познати, но малко или даже никакви приятели (в истинския смисъл на думата) на датска почва и една шепа по-близки и доверени като сестри приятелки в България и почти никакво желание да променям това положение.

Някъде бях чела, че след 30 години човек трудно създава нови истински приятелства, но ако е запазил до този момент старите си приятели, то те ще си останат такива доживот.

Мисля, че това е доста вярно твърдение. Колкото повече напредваме във възрастта си, толкова повече се фокусираме върху най-близките до нас неща, които стават и най-ценни. Все по-малко имаме желание да излизаме от зоната си на комфорт, защото сме оставили авантюристичните години и скачането с главата напред в непознати ситуации и връзки някъде в 20-те. И това ни радва!

matt-hoffman-vL300WiTaMs-unsplash

Отдавна съм стигнала до прозрението, че човек няма нужда от хора, комуникацията с които не го обогатява по никакъв начин. Но пък не очаквах “майчинските” среди чак толкова да не ми допаднат и да не искам да имам “майчина” компания.

Е, винаги е възможно това да се промени с порастването на детето ми, когато тя сама ще се запознава и ще става приятел с други деца, а ние родителите ще трябва да се погаждаме по между си 🙂

Реклама

Последното дете в детската градина

Опитвам се да сетя дали друг път през живота си съм бързала така, както когато трябва да взема дъщеря ми от детска градина. 

Глаголът “придвижвам” се с колело не е правилен за мен, тъй като аз по-скоро летя. Не знам каква скорост развивам, честно казано не искам и да научавам, само ще споделя, че вече нося каска и малко са другите колоездачи, които ме изпреварват.

Не искам да звучи като хвалене, защото не съм особено горда с това. Бих предпочела да съм като онези романтични майки, елегантно кацнали на големите си дамски колелета, въртящи спокойно педалите из Копенхаген, придвижвайки се към градината на детето си.

Аз пак съм с дамски велосипед, но съм залегнала здраво над него и профучавам по алеите в стремеж да стигна колкото мога по-бързо при дъщеря си. Защото всяка минута ми е важна!

Миналият петък (2 август) някак се замотах на работа и в един момент осъзнах, че ще закъснея за прибирането на малката от ясла. Времето ми с велосипед от работното място до градината е 20-25 мин. Карах като луда и разбира се, заради стреса, който сама си причиних, обърках пътя, което ме забави едни допълнителни 3 минути и когато стигнах до градината (плувнала в пот и червена като презрял домат), часът беше 16:50 (работното им време е до 17ч).

Когато влетях вътре, видях, че дъщеря ми е останала последното детенце и щастливо стои с две от учителките си и нещо си играят.

Толкова зле се почувствах – че въпреки спартанските ми усилия да се надпреварвам с времето, пак съм закъсняла, че се разплаках като малко дете. Учителките трябваше да ме успокояват, неразбиращи какво ми има, а аз хлипайки да им обяснявам, че страшно много съм бързала, но не искам детето ми да е последното в градината и с мъжа ми се стараем, ама ни е трудно и т.н.

По-възрастната от двете педагожки майчински ме погледна и съвсем спокойно ми каза, че на дъщеря ми всъщност всичко ѝ е наред – забавлявала се е чудесно през целия ден, не е плакала, не е мрънкала, не е страдала от това, че закъснявам с 5-10 минути и че проблем, заради който да се разстройвам, реално няма. Също и допълни, че добре ме разбира какво ми е, след като е минала през същото с нейните деца преди години, но особен смисъл от нерви и притеснения няма. 

Не мога да ѝ отрека, че е права.

На мен обаче ми стана толкова мъчно, като я видях останала последна и как е виждала другите дечица да си тръгват с родителите си, а тя е чакала и чакала, без аз да дойда, докато не са останали повече деца, че сълзите ми отново са готови да тръгнат.

IMG_20190724_152231.jpg

А едно от любимите ѝ неща е след детска градина да отидем заедно на разходка с колелото

Не мога да си обясня какво работят другите хора, че успяват да си взимат децата от градина още в 15:30ч! Особено в петък в нашата ясла децата ги прибират преди 16ч, до 16:30 са останали по-малко от петима малчугани. Сериозно, какво работят тия хора?!

И двамата с мъжа ми се разкъсваме между работата си, взимането на време на детето от градина, желанието ни да спортуваме, да прекараме време заедно, да си почистим все пак къщата, да напазаруваме, да сготвим… 

Може би има и други родители, които разбират правилно написаното от мен и знаят точно какво изпитвам и с какво се боря. Ако имат някакъв (градивен) съвет или пък поне думи на съпричастност, ще се радвам да ги споделят с мен.

Все си мисля, че колкото повече време минава, толкова по-”умели” ставаме в родителството, но дали съм права, само времето може да покаже. А до тогава се моля само то да е на моя страна и да не се опитва да бяга по-бързо от мен.

Четете още:

Специфики на летенето с бебе

Има ли шанс за кариера след майчинството и коя е Урсула фон дер Лайен – голямата жена със седемте деца

Малка, драматична Одисея – да преживееш никненето на зъби и да бъдеш отново щастлив

Има ли шанс за кариера след майчинството и коя е Урсула фон дер Лайен – голямата жена със седемте деца

В предходната ми публикация относно никнещите бебешки зъби и съпътстващите ги драми споделих, че чета “Черно мляко” на Елиф Шафак – автобиографична книга, в която авторката изследва дълбините на душата и сърцето си и разсъждава може ли жената да бъде както успешен и признат творец, така и добра майка.

Елиф разглежда най-различни исторически примери на жени писатели и философи, които са се опитвали да се впишат в общите възприятия на обществото за това как трябва една жена да живее живота си – да е добро момиче, а след това грижовна майка, съпруга и т.н. Тя споменава и различни дами, които са взели решението, че в името на реализацията си в избраното професионално поприще, няма да създават деца.

Към момента съм до средата на книгата и всяка една дума на писателката, попада дълбоко в мен, сблъсквайки се със собствените ми мисли и мъчения по темата.

Можем ли да се реализираме успешно, след като имаме семейство и деца?

william-iven-SpVHcbuKi6E-unsplash

Най-лесно е да се махне с ръка и да се каже “Ама разбира се! Живеем в модерни времена, жената има право да бъде всичко, което пожелае. Sky’s the limit!”

Реалността обаче е съвсем различна и само който се е сблъсквал с предизвикателството на съвместяване на деца и кариера, знае за какво става дума (не обичам подобни генерализации на база конкретна житейска ситуация, но няма как).

Всъщност, трябва да подчертая, че говоря основно за жените.
Защото колкото и да се стараят, обичат и грижат, след раждането на бебето татковците се връщат скоропостижно към работата си, докато животът и умът на жената са подчинени на новороденото и то още от месеците на бременността. 

Истината е, че мъжете трудно могат да разберат какво е да си майка, защото природата така ни е устроила.

Жената е тази, която износва плода, тя го довежда на този свят (до момента няма човек, който да се е родил по различен начин) и след това отново тя се грижи изцяло за него. Бебетата са силно привързани към майката най-вече, защото нейното тяло, глас и миризма са били първите познати за тях неща. Затова и новородените искат да се гушкат в майка си и плачат, ако не са на ръцете ѝ.

Та, няма как, така е устроен светът – докато мъжът може да разполага с времето и тялото си на 100%, жената е доста ограничена в свободата си

Върху това се мъчи и Шафак, анализирайки себе и колкото може повече жени преди нея, сблъсквай се с едни и същи проблеми – ще продължа ли да бъда творец, след като стана майка? А ще бъда ли също толкова добра майка, колкото и творец? Мога ли да не бъда майка? 

Преди доста години в един фризьорски салон чух как една от клиентките обясняваше за промяната в отношението ѝ към работата, след появата на децата. Тя обясни как преди да бъде майка е била много по-амбициозна и надъхана, постепенно обаче с появата на първото, а после и второто дете, фокусът ѝ се е изместил основно върху семейството и най-вече децата. Към края на работния ден тя мисли много повече за това как иска да си тръгне по-бързо, за да направи това и онова за вкъщи, както и всяко извъняване на телефона поражда в нея мисли първо за децата – “дали са добре или ми звънят, защото нещо се е случило?”. С времето нервната система на човек се износва, а страстта намалява, затова е някак нормално да ограничаваме фокуса си до най-важните за нас неща, което често са децата.

Мислейки върху този спомен, както и много други плюс потъването ми в книгата на Шафак, мога да сведа заключенията си само до едно – за всичко ти е нужно време, а то рязко намалява, когато имаш деца.

Не че не можеш пак да си работоспособен, амбициозен, идеен, творящ, щастлив и добре реализиран човек, но ти трябва физическо пространство за разгръщане на таланта, както и време за изпълнение. И най-вече – време за почивка! Защото дори и да имаш два свободни часа за творчество, ако мислите ти са претъпкани с притеснения и битовизми, не можеш да очакваш много от себе си. Но ако имаш първо два часа за някакъв вид разтоварване, а след това още два за проектите ти, то можеш да си сигурен, че ще сътвориш чудеса. Но как да намериш толкова свободно време?

Имам примери на доста жени с едно-две деца, които правят страхотни неща в кариерата си, нооо задължително трябва да подчертая, че те разчитат почти на 100% на грижите на отдадена баба, която взима детето след детска, грижи се то да е нахранено и т.н. Не че майката е абдикирала от битовите си отговорности, но до огромна степен е отменена от своята майка или пък тази на партньора. В по-заможните семейства това е платена помощ, предоставена от веща бавачка/икономка.

Та, каква е мисълта ми – много трудно би било грижите за дете, къща и семейство да се разпределят единствено между теб и в идеалния случай партньора, и да успееш да постигаш чудеса в кариерата си. Едно от всичките неща ще трябва да изчака за по-свободни дни и най-често това са мечтите ни. Без значение дали са мечти за пътешествия или изпълнение на отдавна замислени проекти, жертваме личното в името на общото.

Та, тази мисъл не е особено приветлива за майките, имащи амбиции да са супер жени, особено като се замислиш дали изобщо ще е останало нещо от креативизма, желанието и адекватността ти, когато най-сетне имаш възможност да се завърнеш към кариерните си амбиции и/или творчество.

Наскоро обаче в статия на “Свободна Европа” попаднах на името Урсула фон дер Лайен и интересния факт за нея, че има 7 деца.

Ursula-von-der-Leyen-2

Любопитството ми хвърчеше в небесата, докато търсех в Гугъл повече инфо за тази така интересна дама. Първоначално реших, че тия седем деца са общият брой между нейни три и да речем още четири на втория ѝ мъж, които той има от две различни жени. Мислех, че журналистът, споменал фактът за седемте деца, е търсил просто клик-байт за повече импресии и аз съм се вързала. 

Оказа се обаче, че Урсула и единственият ѝ съпруг наистина се радват на седем общи деца!

Личността на Урсула е изключително интересна, затова нека дам някои от най-интересните и общи факти за нея (повярвайте, тази жена ще ви изуми!).

В момента Урсула е на 60 години и е един от най-добрите политици на Германия, а в момента има шанс да стане първата жена председател на Еврокомисията. Първоначално се насочва към икономическо висше образование, но в последствие се пренасочва към медицината. През 1987 г. получава лекарски лиценз, започва работа като лекар-асистент, а през 1991 г. се дипломира като Доктор по медицина, а идните 5 години ще прекара като домакиня в Станфор, Калифорния, където е работата на съпруга ѝ.

Урсула се завръща към образователната си квалификация чак през 1998 г., а през 2002 се дипломира като магистър по публично здраве към “Hanover Medical School”.

В политиката тя навлиза още през 1999 г. като член на християн-демократичната партия на Германия и оттам до сега възходът в политическата ѝ кариера е все напред и нагоре.

Относно децата, първото ѝ се ражда през 1987 г., когато тя е на 29 години и учи медицина. Урсула споделя, че колегите ѝ са били силно разочаровани от избора ѝ да стане майка точно сега и били убедени, че тя повече няма да се върне към науката. Седем деца по-късно (най-малкото ѝ дете е вече на 20, тоест го е родила на 40 години) и шеметна кариера, тя им доказва точно обратното.

Урсула е една от жените в немската политика, които активно се борят за подпомагане на младите семейства и най-вече майки. В свои интервюта тя споделя, че в Германия още тегне разбирането, че добрата майка е неработещата такава, тоест домакинята, посветила се на децата и семейството си. Именно това статукво Урсула разбива на пух и прах, както и притесненията на такива като мен, че не можеш да бъдеш и майка и успешна в кариерата си.

Разбира се, че на Урсула е имало кой да ѝ помага с децата, но с каквато и помощ да разполагаш, шест бременности (едната е с близнаци), шест раждания, кърмене, отглеждане на седем бебета, грижите покрай тях до превръщането им в самостоятелни индивиди, си е голяма работа!

23-91457693-23-91457694-1504352976

Така че явно има начин, а ключовият мотив е да не спираш да вярваш в себе си и да се стремиш към развитие. Ако се поддържаме здрави и ни е писано да имаме дълъг живот, то можем да постигнем страшно много от мечтите си.

С удоволствие ще следя занапред кариерата на Урсула и съм благодарна на интернета (и Гугъл в частност), че ни улеснява в откриването на толкова много информация, която да просветли философските ни чудения и да ни подкрепи по пътя към личностната ни реализация.

Луда майка с бинокъл или как се случва свикването с детската градина

От днес официално мога да се обявя за луда майка.

Ако някой ме беше видял как съм залегнала на прозореца в хола и шпионирам с бинокъл дъщеря ми, намираща се в детската градина отсреща, щеше да се обади на полицията моментално.

Всъщност, полицаите може да са вече тръгнали към мен, защото пиша текста десетина минути след случката. Не че толкова силно искам да споделя падението си в здравия разум, но просто трябваше да се разсея с нещо от шпионското си занимание, а подреждането на къщата не беше толкова привлекателна опция.

Сигурна съм обаче, че има майки, които биха ме разбрали!

Разбирате ли, дъщеря ми ходи на детска ясла едва от миналата седмица и днес, когато я оставих, тя се разплака сърцераздирателно и протегна ръчички към мен, за да я гушна, а аз си тръгнах от нея (също разплакана).

Интересното обаче е, че детската градина се намира в жилищния комплекс, където живеем ние и от прозорците на хола има изглед към задната страна на градината. И тъй като навсякъде прозорците са огромни, видимостта е чудесна, особено пък ако имаш бинокъл под ръка (а домакинството ни притежава такъв, подарък от баща ми, за да може съпругът ми да държи под по-добро око случващото се наоколо…)

И така аз реших, че не мога да игнорирам чудесната възможност за тих шпионаж, подтикнат изцяло от майчински чувства. Ами, ако тя още плаче?! Ами, ако не я гушкат, за да я успокоят?! Ами, ако нещо си друго?! Вероятностите са прекалено много, за да ги игнорирам и се поддадох на лудостта.

Ако някой ме беше видял как се мъча да наглася бинокъла, докато установя, че гледам от грешната страна, щеше да се търкаля от смях.

Но пък в крайна сметка успях да видя каквото ме интересуваше – дъщеря ми стои на масата с другите деца и хапва плодове, хляб с масло, залива се с вода в опита си да пие от чаша и като цяло цари мир и разбирателство.

Обещах пред себе си, че повече няма да посягам към бинокъла и няма да се поддавам на глупави паранои. Сега само се моля да спазя обещанието си.

Това да имаш детска градина буквално на една минута от входната ти врата има и своите минуси. Така например ще е нужно да заобикалям, ако искам да отида до магазина, за да не ме види случайно дъщеря ми как минавам под прозорците на яслата.

Може би трябва да уточня, че учреждението, където ходи тя, приема деца от 0 до 5 години, затова така смело ползвам “градина” и “ясла” като синоними.

gabriel-crismariu-1233476-unsplash

Иска ми се да споделя малко повече за метода, по който децата в Дания започват да посещават børnehuset (от дат. “Детска къща” буквален превод и “детска градина” по смисъл). Записването за детска градина става от момента, в който детето има CPR номер (еквивалент на нашето ЕГН). Родителите могат да изберат до две детски градини и да чакат място в тях. Препоръката е детето да е на поне година, преди да тръгне на ясла, но на някои им се налага да започнат още на 8-9 месеца, ако майката/бащата нямат възможност за по-дълго майчинство.

Самото майчинство е 12 месеца и започва да тече относително 30 дни преди термина. Интересното обаче е, че за работещите на трудов договор татковци има 12-месечно платено бащинство, което те могат да ползват до навършване на 6 (или 8, не съм сигурна) години на детето.

Най-честата практика тук е бащата да си вземе 1-2 или дори 3 последователни месеца бащинство и да гледа детето, когато майката вече се е върнала на работа, а място в детска градина още не е получено.

Относно списъците с чакащи – има градини, които са силно желани, защото се водят “по-хубави” заради местоположение, големина, оборудване и т.н., съответно за тях се чака по-дълго. Има и т.нар. “експресни” списъци, в които можеш да запишеш детето, ако е много наложително, и ще получиш място до 3 месеца, но то може да е къде да е из Копенхаген и в коя да е градина.

Има и т.нар. частни детски градини, което представлява жена, гледаща до 4 деца, част от които може да са нейните собствени. Тя (и домът ѝ) действат като нещо средно между детска градина и бавачка.
За подобна услуга таксите са по-високи – около 5000кр на месец +/-, ако не ме лъже паметта, а за стандартна ясла е 3798кр на месец (за да се ориентирате крони спрямо лева, делите на 4). Ако годишният доход на домакинството ви е под 551 700кр бруто, то имате право на отстъпка в таксата, процентът от която се изчислява индивидуално.

Като цяло това не е малка сума за плащане, при положение, че детските за деца до 2 години са към 4500кр за тримесечие (от 2 години нататък сумата постепенно намалява), но пък в Дания стандартът така или иначе е висок, а и плащайки тази такса, не е нужно да се дават абсолютно никакви пари повече. Нито пък изискват от теб да носиш/осигуряваш нещо допълнително за детето ти.

Единственото, което съм занесла в градината, е втори чифт дрехи, биберон и парцалче за гушки (малка плюшена кърпа с мече към нея, с която дъщеря ми се приспива).

Отделно на това е цялостното отношение на персонала към децата, което е просто чудесно! Искрено се възхищавам на търпението и устойчивостта на тези хора. Средно на 4-5 деца се явява един педагог, полагащ грижи за тях. Никой никога по никакъв повод не вика на децата и не се държи зле с тях. Напротив. Гушкат ги много, оставят ги да си играят свободно, но не ги оставят да се държат лошо едно с друго и т.н., помагат им да се хранят, да се обличат и т.н.

След първия ден, в който беше сама за един час в градината, дъщеря ми – на 14 месеца, твърдо реши, че иска да яде с лъжица, защото беше видяла другите деца да го правят.

И така вече втора седмица тя се маже цялата в опита си да яде самостоятелно, но пък ѝ се получава и аз я оставям да се справя както може (особено след като опитите ми да ѝ помогна се посрещат с рев и блъскане).

60069298_441382639954066_7521149916173828096_n.jpg

Папарашка снимка от нашата детска градина и как бебинаторите спят в тези колички

И най-важното – спането! Никое дете не е принудено да спи в конкретен час, защото “така трябва”. До 2 години децата спят в големи колички, задължително изкарани в двора (спането навън е нещо, на което датчаните ужасно много държат), а над 2 спят на подвижни дюшеци, които се нахвърлят на земята, всеки си взима завивката и спинка, ако иска. Ако не иска, бива заведен в друго помещение на градината, където да си играе спокойно с педагог под ръка.

Свикването с градината се случва, като в първия ден мама остава заедно с бебе за час, час и нещо, вторият ден остава бебе само за един час, след това за 2, после за още толкова + една дрямка и така, докато детето свикне изцяло.
Относно казването на “чао” с мама подходът е детето да чуе и види майка си да му казва “довиждане” и да си тръгне, дори и това да коства сълзи, защото се вярва (и аз изцяло подкрепям), че “изчезване” на майката, докато детето е залисано с нещо друго, може да е в пъти по-стресиращо за малкото. А и с времето то ще разбира все по-добре, че мама казва “чао”, но ще се върне и ще си го вземе вкъщи. До момента дъщеря ми е плакала само за минута-две, след като я оставя и след това си играе с останалите деца и не е имало проблеми.

Изключително ми харесва този метод и съм щастлива, че упорито изчаках да получим място в именно тази детска градина, дори и това да значи, че ще се изкушавам да шпионирам с бинокъла 🙂

Ако имате някакви въпроси или пък искате да споделите ваш опит с оставянето на градина и майчинството като цяло, можете да ми пишете на vitamorenablog@gmail.com

Силата на едно безплатно кафе

Миналият ден беше от онези специфични майчински периоди, когато всичко ти се вижда по-черно, отколкото е. Mоже би по-точно ще е да кажа сиво.

Лепкаво и сиво във всичките му нюанси.

Имаш чувството, че само при теб ежедневието тече с безизразна повтаряемост, а когато се случва нещо, то е по-скоро натоварващо, отколкото забавно и отмарящо.

Детето ти е криво поради някакви бебешки причини*, ти си опитала вече всичко, за да му помогнеш, но без успех, буташ вяло количката и поглеждайки случайно отражението си, установяваш, че не само се чувстваш като настъпана жаба, но и изглеждаш като такава.

Тъпо ти е и толкоз.

Като всеки друг ден, влязох в близкия супермаркет, за да купя хляб, мляко, плодове и други прозаични битови продукти.
Като плащах сметката, касиерът ми предложи плод за малката, която любопитно го наблюдаваше от количката. (В магазините в Дания редовно дават на децата безплатен плод.)
Благодарих му и отказах, защото така или иначе бях купила банани.

Тогава човекът настоя да ми направи кафе (продават прясно приготвено кафе, капучино и т.н. от машина до касата).

Погледнах го леко въпросително.

– Но защо?
– Защото настоявам. Със захар или не? – отговори той и стана да приготви кафето.

Вродената ми българска подозрителност леко се наостри – какво ли цели този?После пък се смутих от жеста.

Винаги се смущавам от такива неща (защото съм смотана!) и никога не се редя да взема безплатна кола, шоколад и т.н., когато има промоция някъде. Трябва да ми набутат продукта в ръцете, за да го взема и после се чувствам някак задължена.

Взех си голямата чаша топло кафе, благодарих на човека, който се върна спокойно към работата си и потеглих към вкъщи, нахилена до уши с количката.

В главата ми обаче се въртяха какви ли не мисли. Може би въпреки грима, ми личи, че съм будна от 5:30? Или пък човекът ме е видял с посърналата физиономия и си е помисли – “сигурно тази майка са я налегнали някакви много лоши проблеми, че да изглежда така нещастна.”

Разбира се, най-вероятно не си е мислил нищо конкретно или е искал да ме “зариби” с кафето в магазина.

Но на мен ми стана неудобно от самата себе си. Замислих се как изглеждам отстрани и има ли наистина основание за кривото ми настроение? Това, което ме измъчва, реални проблеми ли са, че изглеждам все едно нося мировата скръб на плещите си, или е само едно недоспиване?

Дoпивайки кафето, си дадох сметка, че напук на собствените ми съвети (можете да ги прочетете тук), се пренавивам заради глупости и безпочвени проблеми. Вместо да виждам хубавите неща около себе си, се вторачвам с дребни несгоди, които не заслужават капка внимание.

Нахоках се сама заради всичко това и настроението ми рязко се подобри.

Отрезвяващо е от време на време да провеждаме честен и личен вътрешен разговор, за да се запитаме имат ли значение наистина тия работи, с които се тормозим или само мрънкаме?

И е добре да не чакаме случайни жестове на добрина от непознати да бъдат повод за тези разговори, а да живеем по-осъзнато и в хармония със себе си.

coffee1611

*бебешкият кривиндул се оказа първо зъбче. Напук на стандарта, че уж предните зъби излизали първи, малката се сдоби с горен ляв резец.

Специфики на летенето с бебе

След като миналата година споделих личния си опит за спецификите на летенето с котка, сега дойде ред да разкажа и за пътуването с бебе.

Дестинацията отново е Дания (Копенхаген) – България (София), компанията е WizzAir – единствените с директен полет по маршрута към този момент, аз съм мама с бебе на 6 месеца.

Още като купувахме билетите, таткото (който нямаше да може да ни придружи) прояви чудесна прозорливост и настоя да вземем две места. Повечето сигурно знаете, че бебе до 2 години може да пътува в скута на възрастен, като се заплаща единствено такса за детето, а не цяло място.

Ние обаче решихме, че ще е излишно предизвикателство за нашите и чужди нерви да летя почти три часа с бебе в скута ми. Отделно, че местата в WizzAir са тесни дори за сам възрастен, пък какво ли остава за шавливо дете.

Билетите бяха достатъчно евтини, затова купихме две седалки, което ми осигури не само допълнително място, но и възможност да взема столчето за кола на борда с мен. То ми беше изключително важно за всички предстоящи пътувания, а и е много по-лесно, като по време на полета оставя бебето в него и ръцете ми са свободни поне за малко.

С наближаване датата на полета се засилваха притесненията ми и то не за друго, а как ще приеме малката цялото пътешествие от има-няма 2000км. В бебешката чанта бях приготвила освен храна за нея, всевъзможни залъгалки.

Интересното при моето бебе е, че обича да си играе с всичко друго, но не и конкретни бебешки играчки. Затова имах под ръка шнола за коса, крем за лице, обикновена връзка, тубичка гел за никнещи зъби (на Бочко, абсолютно разочарование – страшно парфюмиран и захаросан продукт, но пък опаковката ѝ е любима за чесане на венци) и други подобни.

И ето, че заветната дата дойде и таткото ни остави на летището – аз, екипирана с ергономичната раница, в нея любопитното бебе, ръчен багаж (сак), бебешка чанта и столче за кола + два паспорта и два акта за раждане (датски и български) в задния ми джоб.

На излизане от Дания единственото, което трябваше да покажа на граничните власти бе паспорта на малката. При напускане на България обаче е задължително да се представи нотариално заверено разрешително от другия родител, че е съгласен детето да напуска страната в компанията на майка му. На въпросния документ трябвало да имам ксерокопие, което се взима от българските гранични власти. Тъй като нямах такова, а само оригинал, служителят – невероятно мило момче, снима оригинала с телефона си и така направи втори екземпляр и ме пусна да си ходя по живо по здраво.

Актовете за раждане бяха напълно излишни, но аз от параноя реших да ги взема с мен за всеки случай. Но да знаете, ако ви се наложи да пътувате, няма смисъл да ги носите със себе си.

На проверката на багажа отново нямах никакви проблеми, като на родители с бебета е позволено да пренасят вода, както и готова бебешка храна.

И ето, че се озовах в самолета, където всях смут из стюардесите с моето столче за кола. Като начало се опитаха да спорят с мен защо столчето е на борда, после дали наистина е такова, каквото трябва – да се сложи обратно на посоката на движение, а след това как точно се връзва с колан. Явно много рядко се сблъскват с подобни предизвикателства, та не знаеха точно как да реагират, докато аз бях изчела и проверила всичко по темата, за да знам, че имам точното столче и как точно да го сложа в самолета.

В крайна сметка нагласих всичко и с притеснен трепет се чудех как ще протече самия полет.

В резюме накратко – на отиване бебе беше една идея по-изнервено, отколкото на връщане. И на двата полета се разплака единствено при кацане, като подозирам, че е имала болки в ушите от смяната на налягането. При първия полет успях да я приспя в ръцете ми, но събуждането беше съпроводено от стрес и съответния плач, който беше толкова отчаян, че разплака и мен. Успях обаче бързо да успокоя нея и себе си, и кацнахме в добро настроение и избърсани сълзи.

В полета на връщане не спа изобщо, а се закачаше с всички около нея, както и настояваше да стои изправена, нещо, на което научи по време на ваканцията ни.

За пореден път се уверих колко добро решение са били двете седалки. Само с една щеше да е кошмар.

По време и на двата престоя във въздуха се наложи да тествам как се сменя памперс в тоалетна на самолет (че и по време на турболенция) и трябва да кажа, че е доста клаустрофобично. За неприятна изненада обаче на българското летище – терминал 1, няма място за смяна на бебешки дупета… Не обичам да правя сравнения, но на копенхагенското летище тоалетните освен, че са през няколко метра, за да обслужат огромния поток пътници, са оборудвани и в помощ на родителите.

Като цяло в Пловдив – родният ми град, не намерих нито едно заведение, където да има станция за смяна на пелени… Крайно разочароващо. За опитите ми да се придвижвам с детска количка из града също не искам да отварям дума, че ще изложа Европейската столица на културата.

Ще кажа обаче, че всички срещнати хора – познати и непознати, бяха изключително мили и отзивчиви към мен и детето ми, и се стараеха да помогнат, дори и когато не съм го искала или не се е налагало.

За пореден път ще си позволя да спомена, че Ergobaby-то беше най-добрата ми бебешка покупка и ми позволи да разходя малката навсякъде, където исках, особено из Стария град. Отделно ми оказа незаменима помощ при обикаляне из летищата, качване/слизане от самолети и т.н. Всяка майка има нужда от едно подобно 🙂

В заключение мога само да кажа, че не е страшно да летиш сам с бебе, освен ако сам не си втълпиш, че е. За да мине всичко както трябва, се искат само здрави нерви, трезва мисъл и изобилие залъгалки от всякакъв характер. И най-важното – да си повтаряш, че и това ще мине, както всичко друго 🙂

Още от Дневникът на мама:

Розови бебешки дупета

Великата тайна за успокояване на бебета

Q1 от живота на бебето – ще става все по-лесно, повярвайте

Шестото чувство на бебетата

Аз съм такава майка

Всеки ти казва “Ти ще видиш един ден, като ти дойде до главата”.

Това съм го чувала толкова често. Последно беше по повод на родителството.

И честно да си кажа, очаквах, че може да се окаже вярно. Бях приела, че като нищо може и аз да се променя под напора на промяната в живота ми, хормоните и класическата заплаха за безкрайни безсънни нощи.

За няколкото месеца, през които имам щастието да съм родител, мога да кажа, че нямам идея дали съм се променила или не, но мога да споделя каква майка съм аз. Поне засега.

Аз съм:

Спокойна майка. Като цяло. Притеснявам се за някои неща, но колкото повече време минава, толкова по-спокойна се чувствам. Както съм споделяла и преди (виж тук – Q1 от живота на бебето – ще става все по-лесно, повярвайте), с всеки изминал ден става по-лесно да гледаш бебе, тъй като въпросното расте като гъба и започва по-ясно да му личи кога е гладно, кога му се спи и т.н. Единственият ми натрапчив страх е да не изпуснем бебето. Иначе без угризения я оставям да спи сама в стаята ѝ още от третия месец, не се плаша, че ще настине и други такива.

Антисоциална майка. Е, не чак до степен да се изолирам, но определено не изпитвам никакво желание да се срещам с други “мами”. Опитвам се да разбера на какво се дължи този феномен. Може би основната причина е, че не искам всичко, за което говоря с всички срещнати хора да е свързано с бебешки неща. А колкото и да се опитват, майките основно говорят за децата си.

От друга страна изпитвам усещането, че детето и мъжът до мен са ми напълно достатъчни. Никога не ми е скучно, когато съм с малката, нито пък съм изпитвала нужда от компания, докато обикалям с часове на бебешки разходки. Все по-високо ценя приятелките ми без деца, благодарение на които не потъвам безкрайно в бебешкия свят, а държа връзка и с другия.

Неромантична майка. Или поне така най-добре мога да определя пълната ми липса на желание за всякакви бебешки фотосесии, рамкиране на отпечатъци на малки крачета и ръчички, бижута от кърма (да, съвсем сериозно има такова нещо), хвърляне на пъпа на знаково място и т.н. Не виждам нищо лошо в тези неща, просто не са моето нещо. С таткото много повече харесваме непринудените снимки, които сами правим и които не споделяме в социалните мрежи, а в една конкретна – Lifecake, където достъп имат само определени от нас хора, които могат да се радват на бебето, когато преценят (а не да им изскачат по 20 почти еднакви снимки щом отворят фейсбук).

33207356_10213423969486203_4776962244082663424_n

Също така не съм си снимала корема, докато бях бременна. Добре че няколко приятелки настояваха да им се показвам (защото ни делят няколко държави разстояние), та имам “документиран” бременен корем.

Оглеждаща майка. Да, признавам си, винаги оглеждам другите деца (и майки). Не съм вманиачена в това занимание, нито пък си го слагам кой знае колко на сърце, но винаги оглеждам чуждите бебета. Обръщам внимание как са облечени – дебело или тънко, колко коса имат, какъв цвят са им очите, колко са големи като килограми и т.н. Въпреки тази ми слабост, не страдам изобщо от излишни терзания как изглежда моето дете, количката му или аз самата. Заради личния ми комфорт се старая да изглеждаме всички спретнати и чисти, но не ме вълнува “какво ще кажат хората”.

Неглиже майка. Ще прозвучи противоречиво на горните редове, но съм такъв тип жена, че обичам козметиката и гримирането в частност. Имам ли желание, намирам и време да сложа малко руж, спирала, да подчертая миглите и устните, дори и когато съм с бебе. Това обаче не ми е фикс идея. Случвало се е да изляза от вкъщи с неизмити зъби, несресана коса и ревящо бебе.

Неглижираността ми произтича по-скоро от там, че не се напъвам излишно всичко да изглежда перфектно. Ако случайно се случи така, че да постигна изглед на съвършенство, съм доволна, но лекият хаос не ми причинява душевни терзания.
Отделно не изпитвам никакво желание да обличам малката с рокли, да ѝ слагам ленти с панделки на главата и т.н. Не че не е изключително сладка с тях, просто ги намирам за крайно непрактични за първите почти 12 месеца. Роклите ми създават неудобство да ги намествам отново и отново, след като ѝ са се увили около врата. Що се отнася до аксесоарите за бебешки главички – все още не ѝ стават, нито пък има достатъчно коса, за да закрепя нещо върху нея. Мога да я облека “като момиченце” колкото да се щракнат една-две снимки и толкоз.

Що се отнася до пробиването на уши, мисля, че е истинско престъпление от страна на родителите да го правят, докато детето не е достатъчно голямо, че да го пожелае само. Дори и тогава следва да се обмисли внимателно.

Спортна майка. Четири месеца след раждането бях същите килограми, както преди да забременея. И да, започнах да спортувам по малко, но редовно, веднага щом минаха осемте седмици след раждането и лекарят ми каза, че всичко ми е наред. Не мога да кажа, че се подлагам на диети, но определено внимавам да не преяждам със захар и мазнини. Спортът е здраве, въпреки че понякога ти става ужасно досадно дори само при мисълта да тренираш. Но е нужно упорство и воля, за да може после спокойно да се гледаш в огледалото без да тръсиш оправдания защо отражението там не ти харесва. Или както казва една моя приятелка – за 9 месеца си качила тия килограми, за още толкова трябва да можеш да ги свалиш. И е права.

Виновна майка. Майчината вина ме хваща неочаквано и за различни неща, като за това гушкам ли достатъчно детето си? Или огромната тежест в гърдите, че съм ѝ се ядосала, когато се е засинявала от рев поради единствената причина, че иска да я взема на ръце. Когато съм ѝ се дразнила, че не ми позволява да вечерям спокойно, а изисква цялото ми внимание.

Ужасна, тежка, лепкава и задушаваща майчина вина… Все още търся начини как да се боря с нея и най-вече да се старая да не си я причинявам, но за момента не знам да има перфектни родители. Само такива, които се стараят да дават най-доброто от себе си и аз се нареждам сред тях.

Въпреки всичко обаче се чувствам благодарна, щастлива и горда дори, че на първо място съм майка! Това дава смисъл на всичко, а останалото са подробности 🙂

Шестото чувство на бебетата

Новородените са изключителни създания, които далеч не са чак толкова безпомощни, колкото изглеждат. Напротив. Те са като добре програмирани машини за оцеляване и когато нещо не им е наред, бъдете сигурни, че веднага ще разберете.

В първите няколко месеца след раждането и особено първите три-четири седмици бебето има изключително силна нужда от единствено от своята майка. Не че таткото не го обича достатъчно и не иска да се грижи за него, но малкото познава единствено тялото, в което е започнало живота си.

Освен това новороденото още не осъзнава, че е извън утробата. Първночално бебетата са почти слепи и зрението им се прояснява бавно, ден след ден. Затова за тях е жизненоважно да усещат топлината и миризмата на майчиното тяло – единственото нещо, което познават и което им вдъхва спокойствие.

Затова и бебето ще плаче, ако не е при майка си, което пък леко усложнява нейния живот и елементарни нужди като това да се изкъпе или да иде до тоалетна. Но не можем да се сърдим на децата, а по-скоро да се опитаме да ги разберем и да им осигурим чувство на защитена среда и спокойствие. А това става най-лесно, когато майките ги гушкат.

Както обичаше да казва една от акушерките ми – не можеш да разглезиш бебе с прегръдки и целувки! Даже напротив – колкото повече любов и нежност му даваш, толкова по-спокойно и щастливо ще се чувства то.

Всичко това е чудесно и аз перфектно го разбирам, но леко ми пречи, когато ми се налага да ям.

Какво имам предвид – откакто се е родила преди два месеца, малката усеща абсолютно винаги, когато се каня да се храня и решава да нададе вой. Разбира се, успокоява се само, когато я взема в мен, което обаче технически ми пречи на храненето.

Затова и съм се специализирала в най-различни варианти на ядене – с лява ръка, с дясна, с пръсти и даже да бъда хранена от милия ми съпруг хапка по хапка като дете. Това последното ни се беше наложило да го правим няколко пъти, когато бебето беше съвсем ново бебе и ми бяха нужни и двете ръце, за да я крепя добре нагушена в мен.

Тогава се сетих да ползвам великото ергобейби (справка – https://ergobaby.com/black-and-camel-bundle-of-joy ). Трябва да кажа, че това е една от най-удачните ни бебешки покупки и препоръчвам на всички родители!

Всеки един ден това ергобейби ми помага да успокоя малката, щом е достигнала финалната фаза на кривиндул, когато нищо друго не помага.

Това обикновено се случва вечерно време между 19 и 21ч. Обяснението на педиатрите е, че по това време на денонощието децата, също като възрастните, са изморени и раздразнителни.

baby mama

Грешната мадона с малкото бебе

Та, благодарение на ергото успявам да се нахраня относително спокойно, когато малката е активирала шестото си чувство “Мама яде, трябва да се разрева, за да ѝ привлека вниманието”.

Разбира се, ситуацията не е перфектна и често се случва да накапя ергото или да натроша храна по главата на милото ми дете, но като не желае да ме остави на спокойствие да вечерям, ще трябва да приеме тези рискове.

Можете да споделите вашите бебешки и детски истории или опит на редакционния ни имейл – editors@vitamorena.com. С радост ще ги прочетем и публикуваме, при ваше желание 🙂

Вита Морена стана мама

Причината за “мълчанието” на Вита Морена в последно време и за намаленото присъствие на същата в социалните мрежи е, че стана майка 🙂

Преди няма и два месеца семейството ни се обогати с още една малка, здрава и очарователна Морена, която обаче изисква доста внимание и грижи. Това доведе до спад в потока статии в сайта, но майка ѝ упорито се опитва да “открадне” по малко време за себе си и съответно за писане.

Затова и се създаде новата категория – Дневникът на Мама, където ще споделям аз – като новоизпечена майка, наблюденията, вълненията и премеждията си.

Важно е да се отбележи, че майчинството ми до огромна степен е повлияно от датския модел на отглеждане на майки и деца, поради факта, че семейството ни живее в Копенхаген (както повечето читатели на Вита Морена вече знаят).

mde

Затова не се сърдете, когато занапред ще правя сравнения между българското майчино и детско състояние и датското. Честно казано, разликите са толкова големи и понякога фрапиращи, че може цяла книга да се напише, но засега ще започна със статиите.

Можете да пишете, за да споделяте или питате каквото ви е на душа на редакционния имейл на сайта – editors@vitamorena.com, ще отговоря на всички, както и ще публикувам разкази на други родители, ако имат желание да споделят историята си с аудиторията ни.

Жените, разбиващи стъкления таван над всички нас

Една приятелка преди време ми каза, че жените сами се подценяваме взаимно и не очакваме много една от друга. Често се сещам за думите ѝ и се замислям върху тях, като всеки път установявам, че е права.

Жените имаме ужасния навик да съдим – себе си, другите жени, мъжете, децата ни дори, всички. В желанието си да се справяме по-добре с живота и задачите си и да сме колкото можем по-успешни, не се усещаме как започваме настървено състезание, в което често гледаме лошо изпод вежди към другите състезатели.

Лесно раздаваме оценки коя била “кифла” или лоша приятелка/майка/баба, коя била мързелива или “представяш ли си какви неща говори/прави!?”.

Така се стига до момента, в които съзнателно или не ние спираме да очакваме повече от собствения си пол. Радваме се за успехите на другите жени, но подкрепяме ли ги, когато се борят за желанията си? Насърчаваме ли се една друга, за да бъдем по-успешни? Или ни е по-лесно пренебрежително да махнем с ръка и да се върнем към личните си занимания и проблеми.

За нас във Вита Морена винаги е било от ключово значение да показваме и разказваме за успешни дами от целия свят. Ние вярваме, че именно добрият пример може да послужи като силна мотивация, да създаде конкуренция дори и така да доведе до рекорди, постижения и сбъднати мечти.

Ненапразно и слоганът ни е „Зад всяка успяла жена стои самата тя„, защото успехът винаги изисква жертви, спартанска отдаденост, талант, много упорство и щипка успех.

А и искаме да разбием мита, че на жените – особено красивите такива, им се дава даром добрия живот.

Днес искаме да ви покажем още няколко разкошни дами, които са счупили стъкления таван над женския пол и доказват, че жените могат да бъдат супер успешни в уж типично мъжки професии.

Сержант Риана Конър е жена, която след като видиш, можеш с лека ръка да обявиш за зайче на Плейбой, трофейна съпруга или обикновен модел.

rianna1

Тя е с разкошна фигура, изкушаващ поглед, дълга руса коса, големи силиконови гърди и вкус към високите токчета и добрия грим.

В същото време тя е сред най-отдадените на работата си сержанти във военоморската армия на САЩ и служи на страната си вече 7 години.

Паралелно с това е студент, репортер, а отскоро и омъжена жена.

Физическата и психическа подготовки, за да влезе изобщо в армията, да се задържи там, че и да достигне до чин “сержант”, са тежки и изискват пълна отдаденост.

Сержант Конър разбива на пух и прах клишетата за “мъжките момичета” в армията и е прекрасно доказателство, че жените могат да имат успешна кариера като военни.

Знаете ли, че по-малко от 6% от всички авиопилоти на туристическите самолети са жени? Това е прекрасен пример за стъклен таван – уж нямаш ограничения, но реално имаш. За щастие, има жени като Линди Катс, които нагледно показват как можеш да стигнеш звездите и мечтите си, без да се притесняваш дали си жена или мъж.

lindy3

Тя е сред най-успешните, а и със сигурност най-красиви пилоти на пътнически самолети.

“Не се чувствам с нещо по-различна от колегите ми мъже. Когато получим документите си за пилоти, всички ставаме равни”, споделя Линди и е напълно права.

Инстаграм профилът ѝ можете да видите тук.

Друг прекрасен пример за супер успешна жена в “запазена” за мъже професия, която разбива и митовете, че умните жени са задръстени, е доктор Кат Бегович. Към момента тя е сред най-най-добрите пластични хирурзи в Бевърли Хилс, отделно е щастливо женена и майка на момиченце.

drcat4

Д-р Бегович често споделя в своите социални канали истории от личния си живот и колко много ѝ е коствало да има целия бляскав живот.

За нея сме ви разказвали вече във специална статия – Жените, на които се възхищавам: Кат Бегович

Инстаграм профилът на д-р Кат – вижте тук, е изключително интересен и поучителен за това как трябва да изглежда тялото след определена пластична процедура. Особено ако сравните резултатите ѝ с тези на други уж много популярни лекари (визираме и бг такива), ще видите колко по-натурални и естествени изглеждат нейните пациенти.

Идеф Иден Гриндшпан (вижте сайта ѝ тук) е сред най-успешните готвачи в световен мащаб, въпреки че статистиката сочи как 77% от големите готвачи са мъже.

grinshpan_eden

С много труд, всеотдайност и упоритост, към момента тя има свое собствено кулинарно предаване, отделно е съдия в готварското шоу „Top Chef Canada“ и противно на всички очаквания, е забележително слаба!

Hero-Tastemakers-Eden-Grinshpan-Cooking-Channel-Eden-Eats112

Иден е и горда майка и съпруга, а към личния ѝ живот можете да надникнете в инстаграм профила ѝ тук.

Една от последните, но не и по важност, забележителни жени, за които искаме да ви разкажем, е Мишел Далтън. Тя има вид на перфектната жена, но професията ѝ е абсолютно и типично мъжка. Мишел от 6-годишна се занимава с риболов!

michelle3

Към момента тя се занимава с ловене на роба на професионално ниво и събира очите на всички с улова, тялото и цялостното си излъчване. Нейният инстаграм профил можете да разгледате тук.

Представете си как като малко момиченце е отговаряла на въпроса „Каква искаш да станеш, като пораснеш“ и след това се замислете как бихте реагирали, като чуете отговора – „Рибар!“.

Истината е, че всички ние – мъже и жени, можем да бъдем каквито поискаме, стига да се постараем достатъчно и няма нужда от излишни нерви и съдене. Важното е да работим в посока подобряване на себе си и околния свят, както и да бъдем повече в помощ, а не във вреда. Така че главата горе и тръгвайте смело по пътя, който сте си избрали, дори и той още да не е утъпкан.

Всяко голямо пътешествие започва с една първа малка крачка 🙂

Прочетете още:

Урок по женственост и сила от Мерил Стрийп

Надин Лабаки: женственост, талант и човечност в 24 кадъра

Тя получава 1000 долара, той – 1,5 милиона. И сега накъде?

Те, които отвориха пътя за останалите

Митът за супержената и пропагандата да имаш деца

Новите герои или как жените завладяха троновете и игрите

Най-вдъхновяващите и успешни жени в науката