За завистта към мъжете

Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до тоалетна сам и когато поиска, както и невероятния лукс да се възползва от фиксирана обедна почивка, през която получава готова питателна храна.

Който е гледал сам бебе, знае за какво говоря…

Завистта ми нарастна още малко, когато се появи второто дете, а известно време след него и редките, но все пак случващи се командировки. Нужно ли е да казвам каква недостижима мечта за една майка е идеята да ТРЯБВА да отидеш на чужди разноски в друг град (даже друга държава), сам в хотелска стая, служебни вечери и свободно време за разходки и цялото това нещо за няколко дена?

Отделно на това за завиждане са и разнообразните служебни вечери, тиймбилдинги и други подобни уж работни, но пък доста приятни и добре организирани активности, на които пак да подчертая – трябва да отидеш, защото са важни за кариерното ти развитие в самата компания.

Аз и сина ми

В такива моменти няма как да не си помислиш, че искаш в следващия живот да се родиш мъж.

За завиждане си е и фактът как като мъж хем се сдобиваш със свои деца, хем тялото ти не се раздува до неподозирани размери, после спуква и спихва.

Има доста за какво да им се завижда на мъжете… и който си мисли, че може да има абсолютно равенство между таткото и майката по отношение на грижата за бебетата, доста се бърка. Най-малкото самата природа ни е създала различни и по-различен начин е устроила механиките за възпроизвеждане и отглеждане на поколението. 

Когато обаче се улавям унесена в такива мисли – колко нечестно са устроени биологичните роли на мъжете и жените (поне да можеха и татковците да кърмят бебета, за какво изобщо природата им е дала тия зърна?!), се замислям и за обратната страна на нещата.

Дали щях да се чувствам добре, знаейки, че ми се налага сутрин да излизам от вкъщи, да прекарвам часове наред сред чужди хора, а вечер да се прибирам малко преди децата да трябва да си лягат? Да съм през целия ден далеч от тях и да пропускам толкова безценни моменти, като техните усмивки, смях, радост, опити да пълзят, да се изправят, да правят бели, да се хранят сами.

Да растат, докато аз трябва да работя, за да се поддържа финансовия баланс на домакинството и да чакам събота и неделя, за да прекарам малко повече време с тях.

Прекрасните ми спящи деца

Дали в тази “мъжка” ситуация не бих завиждала на майката, която има възможността да обгрижва бебенцето, да го прегръща и целува колкото иска, да го разхожда, да му пее, да го приспива, да го гледа, докато спи (тогава бебетата сякаш са най-сладки), да трупа толкова много абсолютно безценни спомени и най-вече – да не страда от натрапчивото усещане, че пропуска толкова много от порастването на децата.

Истината е, че когато се чувстваме угнетени, стресирани или сме недоспали, е много, много лесно да си помислим, че на другите им е по-добре. В чуждата градина винаги е по-зелено, гласи ненапразно поговорката.

Когато нещо ни липсва, то ни се струва още по-привлекателно, важно и желано. По-добре е обаче да се замислим как бихме се почувствали, ако ненадейно загубим това, което вече имаме. Тогава именно ти просветва колко дълбоко обичаш майчинството и колко се гордееш именно с факта, че си майка. И как не би сменила това с мъжката роля за нищо на света. Както децата са расли току до сърцето ти, така после не искаш да ги пускаш от ръцете ти. И това е благословия.

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори…

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60…

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на…

Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като…

Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане.  Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които…

Как се осмисля, приема и преживява една трагедия?

Вчера беше неделя, любимият ми ден от седмицата. Имахме хубав ден, посветен на палачинки, пазаруване, домашна работа, игри с децата. Очаквах времето, в което малките ще са вече по леглата, че да се отпуснем с мъжа ми на дивана в хола и да си изберем хубав филм за гледане. Вечерта обаче не се разви така…

“А майката къде е?!”

На детските площадки като цяло е скучно, поне за родителите. Хем трябва да наглеждаш хлапето да не направи някоя опасна глупост, хем никак не ти е интересно да го буташ на люлката или да търкаш пейката и се бориш с напиращото желание да си гледаш телефона. Който е готов да осъди това признание, просто не е прекарвал достатъчно време на детска площадка.

Случва се понякога обаче да намериш приятни за разговор родители или да стане нещо по-вълнуващо от обикновените падания и последвал рев.

Та, един ден на площадката в Пловдив, където ми се налагаше да прекравам доста време при последното ни прибиране в страната, се разигра неочаквана и не чак толкова забавна случка. 

Нека обрисувам първо сцената, а тя е следната – малка детска площадка, защитена с оградка и предлагаща редовните люлки, пързалка, пясъчник и т.н., в близост наблъскан до козирката с чипс, сладолед и семки павилион, предлагаща още три хладилника с бира, сайдер и сок (всичките на двойни и тройни от редовните цени), масички, столчета и пепелници за клиентите, общински пейки (неизпочупени!) наредени щедро една до друга и на тях насядали на раздумка баби и дядовци плюс тук-таме някой родител и безобидната квартална пиянка в компанията на двулитровка бира. 

Така ситуираната градинка се освежава от тупнатия в средата абсолютно безсмислен фонтан. Малък, но на три етажа, с шадраван, за да има къде да си охлажда алкохола пиянката и децата да се мокрят. В крайна сметка, защо общината да разшири детската площадка, едва побираща децата, да оправи разбитата настилка или пък околните съсипани тротоари, като може да харчи толкова усилия и средства за фонтан с шадраван! 

Ако си достатъчно врял и кипял като родител, ще си наясно, че с наличието на подобно водно съоръжение до играещи деца е само въпрос на време някое да се озове цялото във водата. И точно това се случи в един горещ (за щастие) майски следобед. 

Зяпайки вяло какво става наоколо и улисани в разговор, в един момент забелязахме как дядото от съседната пейка рязко скочи (евала, предвид годините му) и се засили към фонтана, откъдето изкара едно няма и двегодишно момиченце, току преобърнало се вътре. 

Настана суматоха, крякане и спорадични възклицания, натоварени с доста обвинителен тон “Майката къде е?!?!?!”

Майката – доста спокойно и невъзмутимо, се появи и започна да прегръща и успокоява изпадналото в истерия момиченце. 

Аз грабнах детското одеало, което носех с мен, и го дадох да завие детето, а друга майка предложи да донесе дрехи и обувки, защото живеела наблизо.

Жената благодари, но каза, че домът ѝ също е близо и ще се прибере без проблем да преоблече детето, а аз само настоях да задържи одеалцето, пък по-нататък може и да се засечем пак на площадката, за да ми го върне.

Така и стана – близо час след разигралата се сцена, се насочвахме към дома, когато по пътя срещнахме майката с вече сухото и спокойно момиченце. Тя носеше одеалото ми и се заговорихме за кратко. Жената сподели, че не е от родителите, които лесно се шашкат и щом не се е случило нищо фатално или страшно, не се притеснява излишно. 

Честно казано, искрено ѝ се възхитих – на това, а и на факта, че изглеждаше изключително добре – и като физика, и като облекло. Самата аз трябва изрично да се постарая, за да изляза от вкъщи в различен от спортно-смачкания вид. 

А относно шашкането, с първото ми дете до момента имам доста опит с падания на и от различни места. Тя също е цопвала във вода – голям детски басейн, малко по-дълбок от шадраван. Успях да я извадя бързо, като я издърпах за ръката, въпреки че до това време един татко вече беше скочил с намерение да помага. И сега се чудя дали не трябваше и аз да скоча, но логиката ми тогава и на място беше, че дълбочината е по-малко от метър и ще ми е по-удобно, а и по-бързо, да я уловя и издърпам. Но кой знае, може и да се бъркам, фактът обаче е, че нищо лошо не се случи, всичко беше наред и след първоначалната си уплаха (най-вече от студенината на водата), щерка ми се върна обратно на ръба на басейна, заплашвайки да падне отново. 

Замислих се, че и моята философия тогава и сега е “щом не е станало нищо страшно или опасно, няма защо да се шашкам”, но пък и често ме връхлитат мисли за конкретни детски падания и ме гризе съвестта и мисълта “а не можеше ли да го предотвратя?!”, както и “ами, ако беше станало нещо лошо?!”.

Почудих се аз как бих реагирала и бих се чувствала, ако бях на мястото на тази майка и моето дете беше паднало във фонтана. Не бих изпаднала в паника и бих реагирала максимално спокойно, но със сигурност осъдителните коментари и погледи на околните щяха да ме изгарят. Защото както вече споменах, насядалите на пейките бабички не си спестиха възгласите, че майката я няма, не си гледа детето и всякакви подобни. 

Истината е, че жената беше седнала на близка пейка и си беше хванала телефона. Много е лесно веднага да зацъкаш с език и да я обвиниш в безхаберие, но реалността е друга. Първо – колкото и да се стараеш, колкото и да кръжиш около децата си, колкото и да ги пазиш, те все някога и някак ще паднат. 

Дъщеря ми беше точно пред очите ми и на една ръка разстояние, когато се хлъзна и падна в басейна, за което писах по-горе.

Също нека кажа, че това, че си гледаш телефона, не означава, че задължително скролваш инстаграм или си пазаруваш обувки онлайн.

Аз съм от тези майки, които редовно могат да бъдат видяни с телефона в ръка и на този телефон в 7 от 10 случаи търся или чета нещо, свързано с децата. Разбира се, има и моменти, когато просто искам да разгледам нещо разтоварващо за себе си, като фейсбук, инстаграм, туитър и в това не трябва да има нищо лошо! Защото повярвайте ми, за повечето майки (мен включително) това е ЕДИНСТВЕНОТО забавление, което имаме!

Най-лесно е да раздаваш осъдителни погледи и да правиш коментари. По-трудно е да бъдеш съпричастен, да се постараеш да влезеш в положение, да разбереш отсрещната страна и първо да се опиташ да помогнеш, преди да съдиш. Защото никой не казва “ей, браво, виж тая майка как хубаво стои до детето си и го люля на люлката вече един час като гламава”, но веднага ще започнат да сочат с пръст, че не се справяш добре, ако детето ти вземе да падне някъде.

Пък аз си пожелавам да срещам по-често толкова уравновесени, усмихнати и спокойни майки, като тази в Пловдив, които не позволяват на детските падания и коментарите на случайни хора да навредят на настроението и родителските им методи.

И съм убедена, че това далеч не е първото, нито последното паднало дете в тоя безсмислен фонтан и за това вина ще носят не родителите, а инициаторите на проекта от Община Пловдив…

За завистта към мъжете

Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до…

Да си търсиш работа не е особено весело занимание…

На 35 години съм, имам две деца, един съпруг, над 10 години работен опит, преминала съм през какви ли не периоди и съм се справяла с какви ли не изпитания, но все още ми става угнетено и криво, като получа отказ за работа… Онези проклети имейли, които много учтиво ти благодарят за проявения интерес към…

Посрещаме Джулая с 3-дневен фестивал и вечеря с НУЛЕВ отпадък на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Фестивалът ще приложи редица мерки за опазване на локацията – почистване на плажа 25 юни, лекции и дискусии с експерти еколози, разделно събиране на отпадъци и информация за опазване на…

Уроци по родителство? Защо не!

Замислете се само – за всичко в този живот се иска удостоверение за известна компетентност. За намиране на работа – диплома, сертификат, специализиция, за каране на автомобил – шофьорска книжка, даже да преподаваш йога или да правиш масажи е нужно да си минал определен курс на обучение.  Защо тогава за едно от най-важните занимания, че…

Впечатления от България, пролет 2022

Заради проклетия ковид близо две години не успях да се прибера до България, но ето че тази пролет най-сетне заведох себе си и децата до родината, за радост на баби, дядовци, лели и приятели.  Престоят ни от 4 седмици традиционно беше поделен между Пловдив, Русе и малко София.  За това как летях сама с две…

Време за четене: Изключителният роман „Чумни нощи“ на Орхан Памук

В книгите на Орхан Памук се влюбих бавно, но всепоглъщащо. Първо в ръцете ми попадна „Сняг“, който никак не успя да ме грабне. Повествованието вървеше прекалено бавно и тягостно за вкуса ми, едва дочетох книгата и честно казано, към днешна дата не си спомням абсолютно нищо от нея, освен един абсурдно дълъг монолог, случил се…

Две майки във влака – споменът, който ме изгаря

Има спомени, от които ти става гузно и неудобно. Припомниш ли си ги, изпитваш съжаление за действията или бездействията си.

Аз имам не малко такива, които периодично изплуват и ме карат отново да преосмисля себе си. 

Иска ми се да споделя за един такъв, пък току виж това е начинът да се освободя поне малко от чувството на вина и неудобство, което ми носи.

Беше топъл месец май в Пловдив, аз се бях прибрала от Дания за няколко седмици почивка и посещение на роднини и приятели. Заедно с мен беше и едногодишната ми по това време дъщеря.

В онзи ден бях решила да я кача на доброто старо БДЖ и да посетим бабата на най-добрата ми приятелка, която имаше къща с прекрасен двор близо до Пловдив. Приятелката ми също щеше да е там, а бабата ме познава още докато бях пъпчива и дива тийнейджърка, и ѝ гостувахме през летата двете с внучка ѝ. Жената ме приемаше радушно и щедро вски път сякаш съм ѝ семейство и знаех, че ще се зарадва и на детето ми. 

Поех с количката към централна гара, купих си билет и се качих с малката на влака. За щастие, пътническите линии, които минават през всички села и паланки, се обслужват от чисто нови машини, предлагащи простор, сравнителна чистота и най-вече лесно качване с количка – детска, пазарска или инвалидна.

Спомням си колко добре се почувствах във влака. Времето беше слънчево и топло, дъщеря ми се радваше на малкото ни приключение, аз можех да седна удобно и да гледам през прозореца редом с нея. Детската количка беше паркирана на спирачка до нас и поглеждайки я, си помислих, че баща ми доста добре я е избрал. 

В Дания имам типичната за тези ширини голяма, стабилна, надеждна количка марка Емалюнга, която може да вози без проблеми до 20кг маса (тествала съм, така е), но пък е доста обемна и трудна за взимане на път. Затова разчитах, че в България ще имаме друга и баща ми на драго сърце се хвана да осигури такава.

Уреди мен и малката с чисто нова и много удобна лятна количка, издържана в лилав десен на цветя. Беше толкова хубава и практична, че се замислих дали да не си я взема обратно за Копенхаген. 

Във влака не бяхме много хора, все пак беше предиобед на делничен ден. Около мен имаше още една жена на средна възраст и малко по-встрани млада циганка* с нейното дете относително на годините на моето. Погледнахме се двете и се усмихнахме взаимно, когато децата ни започнаха приповдигнато да се радват на тръгването на влака, майки сме все пак и знаем как е.

Тя обаче стоеше леко встрани от мен и другата жена. Усещаше се, че поради една или друга причина търси дистанция. Забелязах и колко опърпана и стара беше нейната количка, кой знае коя поред употреба. Майката се беше постарала да я направи удобна за детето, но немотията си личеше както в количката, така и в дрехите и обувките на малкото и майка му. Но ние сме свикнали с подобни гледки, нали? Даже ги приемаме за нормални… хората от малцинствата, сякаш фактът, че са бедни, е съвсем в реда на нещата.

За мен пътуването щеше да е кратко – десетина минути до селото, където слизах. Вече наближаваше моята спирка, когато се появи кондукторката. Не бързаше да проверява пътниците, за нея пътуването на влака беше в началото си. Заговори се с другата жена при нас, явно се познаваха, после се обърна към дъщеря ми и започна да ѝ се радва, билетът ми го продупчи без дори да го погледне.

След това се насочи към циганката и детето ѝ. Хвърлих поглед към тях, защото предусещах какво ще се случи.

Кондукторката ѝ поиска билета, но тя нямаше такъв. Не чух какво отговори жената, но кондукторката вече беше повишила тон – назидателно и скандалджийски. Тогава дойде неин колега, който не знам дали е бил по-главен от нея, но определено даваше повече авторитет и съвсем спокойно, но твърдо каза “Остави я, с дете е”. 

Кондукторката продължи да кудкудяка някакви неща, но вече по-укротено и безобидно и замина към останалите пътници, а аз се почувствах ужасно неудобно… усещах как погледът на другата майка изгаря с негодуванието и гнева си. Гняв за много неща, но едно от тях беше, че станахме свидетели на унижението ѝ – тя няма билет и трябва моли да не я свалят с детето ѝ от влака.

Опитвах се да изглеждам особено заета с дъщеря ми и подготовката за скорошното ни слизане, да се правя, че нищо не е станало и да прикривам смущението си.

Чувствах се безкрайно неудобно заради самата себе си и фактът, че не предприех никакво действие. 

Бях убедена, че циганката няма да има билет. Знаех какво трябва и най-вече какво искам да направя – да ѝ платя билета, като просто ѝ дам 5 лева от джоба си. Без обяснения, без питане, без нищо, просто така. Но не го направих… поколебах се вътрешно, изпуснах момента, а след това ми стана още по-неловко и не действах.

Влакът намали скорост, аз си взех добре облеченото дете с хубавата чисто нова количка и когато машината спря, слязох на спирката си, за да продължа ведро към деня и живота си. Живот, в който така се е случило, че не се налага да пътувам, знаейки, че не мога да си платя билета, не мога да имам нова количка за детето си, не мога да облека нито него, нито себе си с нови и хубави дрехи и не може околните да погледнат към мен, без веднага да видят и осъдят етническата ми принадлежност…

Това се случи преди почти 3 години и знам, че не е кой знае каква случка или събитие, но още ми тежи на съвестта, че потънах удобно в привилегированото си положение и не направих дори дребен жест на помощ.

Да, ако ѝ бях дала пари за билета, нямаше да ѝ реша проблемите, надали пък тя щеше да иска да похарчи 5 лева точно за билет за влака, където най-вероятно е свикнала да пътува безплатно и да си има разправии с кондуктори и пътници. Но щеше да е жест, който поне малко да покаже човещина и разбиране.

Негодувам дълбоко от тази несправедливост – и двете сме майки, но защо аз да имам спокойствие, комфорт и да не се притеснявам за ежедневните нужди на мен и децата ми, а други да не могат да си позволят дори свястна количка?

С какво аз съм по-добра от циганката? С нищо… Или по-скоро с изваден късмет в генетичната лотария да се родя бяла и в семейство, пощадено от етикети като “роми”, “цигани”, “малцинства” и т.н.

Надявам се другата майка от онзи ден да е забравила отдавна случката и да не я гори въпросът с какво е по-лоша от другите, че трябва да им гледа подредените и красиви животи от страничния ъгъл на безизходното си положение на вечен недоимък.

А аз нека продължа да помня случката и да ми бъде за урок, че трябва да се действа, когато е нужно и когато искаш, а не да се колебаеш и да си траеш. Пък дано един ден се преборим да живеем в по-добър и справедлив свят, че сегашният хич не го бива…

*В никакъв случай не употребявам думата с обидна насоченост! Да използвам обаче “ромка” не желая, защото звучи изкуствено и излишно.

“А майката къде е?!”

На детските площадки като цяло е скучно, поне за родителите. Хем трябва да наглеждаш хлапето да не направи някоя опасна глупост, хем никак не ти е интересно да го буташ на люлката или да търкаш пейката и се бориш с напиращото желание да си гледаш телефона. Който е готов да осъди това признание, просто не…

Не пропускайте – Първа международна олимпиада по ментална аритметика

На 11 и 12 юни 2022 г. България ще е домакин на първата по рода си международна олимпиада по ментална аритметика за деца на възраст от 4 до 14 години.  Събитието се организира от SmartyKids България – мрежа от детски образователни центрове, представена в 11 държави, в т.ч. и в България в 38 населени места.…

Време за четене: Роман за съдбовната връзка на великата дива Мария Калас и Аристотел Онасис

 В тематичната си Колекция „Музи“ издателство „Емас“ ни поднасят роман за любовта на най-великата оперна дива на всички времена Мария Калас и несметно богатия Аристотел Онасис – една от най-емблематичните двойки на 20-и век. Авторката Мишел Марли убедително вдъхва живот на Мария и Аристотел и на техните дръзки и трагични взаимоотношения и ни пренася в…

Хайде на балет! „Вълшебството на Пепеляшка“ – детски балетен спектакъл ви очаква

             Чрез класическия балет и разкошната музика на П. И. Чайковски, малките балерини от балетно студио „Пирует“ и балетно студио „Красимира Колдамова“, разказват за силата на майчината обич, приятелството и вярата в доброто. Изключително цветен и забавен, спектакълът пренася малките зрители в приказния свят на Пепеляшка и нейната майка, чиито дух се превъплъщава в добрата фея.…

Мащабно почистване на плаж Камчия, благодарение на фестивала Ritual Gatherings

Един от най-красивите плажове на северното Черноморие често страда от замърсяване след зимата и преди началото на летния сезон. На 11 юни, от 10 до 14 часа организаторите на фестивала Ritual Gatherings събират доброволци за почистването му. Те си партнират с Община Аврен, която ще осигури извозване на събрания боклук, чували и ръкавици. Целта на…

„Отгледано с грижа в България“ или как се насърчава родната продукция

И тази пролет екипът на МЕТРО България лично се включи във вече традиционното засаждане на изчезващия сорт български домати „Розова магия“ в с. Първомай, област Петрич. За шеста поредна година компанията се фокусира върху съхранението на автентичните български вкусове и подкрепя родните фермери в рамките на програмата „Отгледано с грижа в България“.  Инициативата обхваща локални…

Любимият ден на мама – понеделник, когато градината работи

Някъде бях прочела, че родените в неделя са галениците на съдбата, радват се на късмет и благополучие.

Аз съм родена в неделя и може да се каже, че винаги съм се приемала за дарена с късмет. Или поне когато ми се е случвало нещо кофти, съм си мислела “е, можеше да е къде-къде по-лошо, пак извадих късмет”.

Хареса ми идеята за родените в неделя, винаги е хубаво да има нещо, което да ти помага да се чувстваш специален.

Доста дълго време неделя ми беше и един от любимите дни в седмицата. Има нещо толкова прекрасно в тихите неделни следобеди, когато съзнанието ти се смълчава и изпитваш уют и благодарност. 

После дойдоха децата и тишината рязко се изпари от дома ни. За тях няма особено значение кой ден от седмицата е, а ги занимава единствено идеята за игри и това е напълно нормално. Съответно уютните неделни дни, прекарани вкъщи, се изпариха, за сметка на нестихващата глъчка, непрекъснатото подреждане, бърсане и пране, както и повишеното внимание към опазване безопасността на децата и целостта на покъщината. 

Сега мога да кажа, че сред любимите ми дни е понеделникът – когато ясла и градина милосърдно отварят вратите си отново и аз без угризения им посвещавам децата си.

Към момента мога да изпратя само голямото дете, докато бебето остава на моите грижи, но пък е толкова по-лесно, когато имаш на ръцете си само едно. 

Отделно и мъжът ми заминава за офиса, което също осигурява повече спокойствие и тишина в дома. Не че ми пречи човекът, но когато искаш да си починеш от уикендите с пълна и шумна къща, всяка възможност за оставане насаме със себе си е приветствана.

Та, докато други хора с навъсено примирение пуфтят “оф, пак е понеделник”, аз с доволна усмивка казвам “ах, понеделник!”.

Разбира се, като всичко в живота и това ще се промени един ден. Колкото повече растат, децата стават толкова по-самостоятелни и съответно става по-лесно на родителите да си отдъхват и да намират време за себе си.

Ще дойде отново моментът да се наслаждавам на неделите си, когато и децата ще се радват на възможността да бъдат вкъщи и необезпокоявани да се отдават на своите си занимания. До тогава и понеделниците ми вършат работа 🙂

Кралят на скандинавския трилър Ю Несбьо безкомпромисно изследва тъмните ъгли на човешката душа в „Ревност и други истории“ 

Излизането на нова книга от норвежката крими суперзвезда Ю Несбьо винаги е събитие. А това лято читателите имат възможност да срещнат „бащата“ на инспектор Хари Хуле в ново амплоа с първия му сборник разкази – „Ревност и други истории“, издаван от „Емас“ в безупречния превод на Ева Кънева. В този впечатляващ сборник Несбьо е събрал…

Как да започнем с финансовото ограмотяване на децата

Напоследък все повече се говори за обучение по финансова грамотност и предприемачество за деца, а родителите си задават въпроса: “Необходимо ли е и с какво е полезно на детето ми?”. В училище не се говори достатъчно подробно за това как да управляваме парите си, вместо те нас. Затова екип от педагози и психолози, заедно със…

Време за по-различно четене: Български шевици от русенски регион

Над 300 български шевици, събрани в луксозно двуезично издание, което съхранява духа и традициите и се превръща в мост към следващите поколения! “Шевицата е молитва и благослов” В страна с богато минало, каквато е България, фолклорът е онзи даровит майстор, който събира нишките на времето и разказва истории. Веднъж избира да говори с песен, друг…

Да си изпътуваш пътуванията или как сама благодаря на себе си

Една от любимите функции на телефона ми е, когато показва снимки от същата дата преди няколко години. Периодично ме сюрпризира с избрани кадри от определен период и така ми припомня за прекрасни моменти, които съм имала късмета да преживея. И огромна част от тях са спомени от пътешествия. Когато бях малка, семейството ми не пътуваше.…

Ritual Gatherings и July Morning на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Зад избора на локация се крие желанието на организаторите да върнат и пресъздадат през съвременното изкуство и музика, станалия традиционен за България, ритуал по посрещане на първия юлски изгрев. Фестивалът…

Две майки във влака – споменът, който ме изгаря

Има спомени, от които ти става гузно и неудобно. Припомниш ли си ги, изпитваш съжаление за действията или бездействията си. Аз имам не малко такива, които периодично изплуват и ме карат отново да преосмисля себе си.  Иска ми се да споделя за един такъв, пък току виж това е начинът да се освободя поне малко…

Когато дъщеря ти каже в градината, че я удряш…

Беше слънчев пролетен понеделник, когато спокойно си бутах количката със спящото бебе, а преди това бях завела голямата му сестра на градина. Казах си, че този ден се очертава съвсем нормален и обикновен, когато телефонът ми звънна.

Първоначално мислех да не вдигам, защото бях почти убедена, че е някакъв телемаркетинг или молби за дарения, защото кой друг би ми звънял? С роднини и приятели отдавна ползваме месинджър и whats’up, ако непознат номер ми звъни, без предварително да е писал или известил себе си, значи не ме касае. 

Някак си обаче имах вътрешното чувство, че случаят може да е различен и все пак вдигнах. И добре, че го сторих, защото от другата страна ми се представи жена, работеща към социални грижи и ме уведоми, че ме търси във връзка с това, че дъщеря ми е споделила в детската градина, че я удрям. 

Не знам дали можете да си представите как настръхнах.

Бързо отвърнах, че имат цялото ми внимание, а оттам ме попитаха кога най-бързо можем да се видим, че да обсъдим ситуацията. До няколко минути вече бях обърнала количката към автобусната спирка, оттам светкавично намерих пътя към Общината, която до момента не бях имала нуждата да посещавам и ето че чаках за срещата си с датските социални работници. Заедно с мен щяха да присъстват и главният педагог от групата на малката, както и директорката на градината. 

Вътрешно благодарих на себе си, че днес сутринта като никога реших да сложа съвсем лек грим. Знаейки, че изглеждам прилично, а не като недоспала и малко смачкана майка на две деца, се чувствам по-уверена. 

И ето, че се озовах в малка стая с две дами от социалните и двете жени от градината с добавка малкото ми бебе, което пък за късмет се държа изключително спокойно, та ми спести стреса да се чудя и с него как да се справям.

Предложиха ми преводач от датски на български, но аз реших, че ще разчитам на познанията си по езика и само, ако запецна някъде, ще имам нужда от помощ.

Ще направя леко отклонение, за да се похваля сама, защото смятам, че наистина си е постижение, как успях да изкарам целия почти едночасов разговор на датски, да разбера всичко, че и да се изразявам успешно, защото доста говорене ми се събра за това време.

И така, първо ме запознаха с това, което дъщеря ми е казала, а именно че съм я била ударила по носа… След това ме известиха, че те вече са говорили с детето ми – още този предиобед в градината и били впечатлени от социалните ѝ умения.

Това е работата с дъщеря ми, че тя говори по много и постоянно, а за капак говори на датски и то така добре, че прави впечатление и на самите датчани. Неведнъж педагозите от яслата и градината ѝ са ми споделяли, че малката се изразява по-добре на датски отколкото връстниците си, чистокръвни датчани. А ние у дома говорим единствено български… 

Та, приказливата ми дъщеря разказвала какви ли не истории, много от които звучали фантастично невероятни, други съвсем истински, както случаят с въпросното удряне.

Тук е моментът да споделя, че аз не съм я удряла, дори и да съм се чувствала доста изкушена (родителите на супер активни деца ще ме разберат)!

Издърпвала съм ѝ ()леко!) ухото за наказание за тормоза, който осъществява умишлено над горката ни котка, но да я удрям по носа никога.

Сега остава само да го докажа и на социалните…

Те от своя страна бяха изключително приветливи, положително настроени и отзвивчиви.

Обясних им, че дъщеря ми е с богато въображение, но на 4 години още ѝ лиспва представа за времето и реалността и така много често премесва в историите си неща, които е видяла по детските филмчета или сме ѝ чели от детските ѝ книжки, както и представя като свои чужди истории.

Така активно обяснява, че ще се местим в Англия, защото нейно приятелче от предишната ѝ градина се преместиха обратно от Копенхаген към родния Лондон. От друга страна пък иска вечер преди лягане да ѝ разказваме истории от нашето детство, които след това често ползва като свои. Мъжът ми незнайно защо ѝ разказал как негов приятел хвърлил камък по него и му разбил главата и познайте каква история ми разказа тя на следващия ден след градината.

Как обаче е решила да каже, че съм я ударила по носа, не ми стана ясно.

Социалните и представителите от градината обаче се съгласиха с мен, че детското въображение е необятно, похвалиха ме за желанието и старанието да се изразявам на датски и обявиха случаят за приключен. Допълниха, че от каквото са видели и чули, дъщеря ми изглежда като щастливо и енергично дете, което не живее в застрашаваща го среда. 

И срещата приключи, но не и моите вълнения.

Няколко часа по-късно минах през различни чувства като първо дойде гневът, после разочарованието, след това тъгата. Накрая преглътнах и си казах, че явно отглеждането на деца наистина не е лесна задача.

Ден по-късно, докато си играехме вкъщи, дъщеря ми измъкна от някъде една от снимките си от яслата и гордо ми я показа с думите “ето виж, тука, където си ме ударила”.

Погледнах снимката и всичко ми стана ясно.

Когато посещаваше още ясла и ползваше биберон, се случи веднъж да я одраскам по носа с дългите си нокти, в опит да ѝ дам биберона, докато тя активно извръщаше глава. Тва отглеждането на малки деца е абсолютно несъвместимо с дълъг маникюр, пусната коса, висящи обеци, че и гривни.

За жалост, наистина одрасках доста детето по върха на носа и там ѝ стана малка раничка. В яслата точно в този период ги снимали, изпринтили снимките на А4 и ги ламинирали, че децата да си имат за спомен.

Наскоро се преместихме в нов дом, съответно тази снимка беше намерена и подредена сред книгите и играчките в детската ѝ стая. Когато малката ме попита от какво ѝ е раничката на носа, аз чистосърдечно си ѝ признах, че съм я одрала, докато ѝ давах биберона, а тя ми се дърпаше и така без да искам съм я наранила.

И ето ти история за споделяне в градината, разбира се, без всички тези иначе така важни подробности.

Звъннах един телефон на социални грижи да се обясня, оттам показах снимката в градината и разказах какво подозирам, че е породило историята на дъщеря ми, всички се засмяха успокоени и хайде дано този случай да остане блед и незначителен спомен в родителстването ми.

Трябва да споделя обаче, че все пак съм доволна да знам, че служителите в градината няма да останат безучастни, ако подозират, че някое от децата е под заплаха, както и че в общината са толкова проактивни, но и разбрани, готови са изслушат и непредубедени.

Аз, като дете, което е било доста бито от майка си, си мисля колко ли различен щеше да е животът ми, ако някога в моята градина действаха така, а не всеки да си затваря очите и запушва ушите, като стане свидетел на насилие над дете.

Граничарски дневник: Две леви обувки

Автор: Петър Дончев Поради причина, която няма да коментирам сега, влязох в казармата със закъснение от три седмици. Пристигнах вечерта във Варна. Преспах и рано сутринта поех към Галата, където се явих в Учебния пункт на 8 Граничен отряд или както го наричаха батальона. Показаха ми стая, в която да чакам. После се появи един…

Любимият ден на мама – понеделник, когато градината работи

Някъде бях прочела, че родените в неделя са галениците на съдбата, радват се на късмет и благополучие. Аз съм родена в неделя и може да се каже, че винаги съм се приемала за дарена с късмет. Или поне когато ми се е случвало нещо кофти, съм си мислела “е, можеше да е къде-къде по-лошо, пак…

Време за четене: „Дъщерите на Ханна“

За греховете на бащите Господ наказва децата до трето и четвърто поколение. За делата на майките няма библейски стих, въпреки че те вероятно имат по-голямо значение от делата на бащите. Прастари образци се предават от майки на дъщери, които раждат нови дъщери, които раждат… В края на XIX в. тринайсетгодишната Ханна ражда незаконно дете в…

Граничарски дневник: Старшина по чорапи

Автор: Петър Дончев      През първата година, докато бях новобранец, давах наряд часови – на портала, на складовете, на секретна секция. И на знамето. Ужасен наряд – два часа мирно, никакво движение, а не дай боже да заспиш на поста – до военен съд можеше да се стигне. През нощта опасността от заспиване беше съвсем реална.…

Телемедицина в действие – повече професионална помощ и внимание към бременните

Д-р Милена Цолова е сред първите акушер-гинеколози у нас, който внедри възможностите на телемедицината в своята практика. Това ще даде възможност да се провеждат консултации със специалисти по пренатална диагностика извън пределите на лечебното заведение. Чрез внедряване на системата за конферентна връзка по време на преглед, д-р Цолова дава възможност и на бъдещите татковци и…

Граничарски дневник: Празна пушка двама плаши

Автор: Петър Дончев      „Учебна ли е, другарю старшина?“      Този въпрос задавахме винаги, когато среднощ ни будеха по тревога. „Хайде, момчета, обличайте се по-бързо!“, казваше старшината.       За минутка-две бяхме готови, грабвахме оръжието, излизахме навън и се строявахме пред склада. Идваше старшината и ни раздаваше патрони. По това дали са бойни или халосни, разбирахме дали тревогата е…

А днес искам да съм котка…

Днес преди обед бутах количката из квартала, за да спи бебето. Нищо, че беше около нулата, а слънцето се криеше зад дебели мътни облаци. За малките е добре да спят навън, пък и на него му харесва, заспива бързо и за по-дълго. Аз обаче не трябва да спирам на едно място, че като секне движението, той усеща и се буди. Но няма проблем, ще се разхождам, добре е и за мен да съм на въздух и да се движа. 

Слушам музика на слушалки и си гледам телефона. Да, майките винаги ги съдят, че си гледат в телефоните, защото никой не се замисля, че това им е прозорецът към света и връзката с останалите, а често и единственият начин за развлечение. 

Нямаше как обаче да се забавлявам с инстаграм и фейсбук, защото измежду всички котки, кафета, екзотични дестинации и смешни клипчета, излизат и новините за случващото се в Украйна. 

Знам какво става там, няма как да е иначе. Знам, че преди няма и 24 часа руснаците са пуснали бомби над детска болница и родилно отделение, както и над училища… Знам, че са посегнали и на хуманитарните пътища, както и че вече военните им престъпления са толкова многобройни, че се губи бройката.

Знам прекалено много, но ето че сега и видях – снимки, видеа от бомбандирания майчин дом… И сърцето ми се сви като убодено с нещо много, много остро…

Едната ми приятелка беше споделила статия във фейсбук по въпроса и изрично беше написала, че хора с лабилни нерви и родители по-добре да не отварят линка. Благодаря ѝ за това предупреждение, защото моята психика изключително трудно понася сцените на насилие и нещастие. Не мога да ги изтрия от ума си в продължение на години, тормозят ме, страдам и затова гледам да не си ги причинявам.

Нека това не се разбира като безразличие, напротив. Въображението ми прекалено добре може да възпроизведе чутото/прочетенето и цялото ми същество да се свие от ужас и мъка.

Особено когато става дума за деца, сърцето ми трудно понася. Затова не искам да виждам кадрите от бомбандираните болници, училища, жилищни блокове в Украйна… още трудно се възстановявам от онзи кошмарен случай на открита стрелба по родилки и новородени в Афганистан преди две години. Още ме избива на плач.

Така и тази сутрин очите ми се наляха със сълзи и за да не се разплача насред улицата, вдигнах поглед от телефона. Той попадна върху една от котките на съседите, пусната свободно да тича из квартала. Слизаше от някакво дърво и с леко подскачане по поляната се насочваше към поредното си котешко приключение. 

Изведнъж ми се прииска да съм котка. Без значение каква, но котка, която си ходи по котешките си занимания, вълнува се от птиците в храстите и купичката си с храна, обича да си чисти козината и да спи на топло. Котка, която има капацитета да осъзнае едва шепа от случващото се около нея, а за останалия огромен, пъстър и необятен свят дори си няма идея. 

Котка, която не знае, че точно в този момент някъде там майки и деца страдат по неописуем начин. Котка и нищо повече.

Трудно е, толкова е трудно да живееш в наши дни и пак аз съм една от големите късметлии. Чак ми става неудобно малко, че аз имам лукса на моя спокоен живот, а други не. Защото с какво съм по-различна аз от украинките в унищожената болница?

Старая се да правя каквото мога, за да помогна, което в моя случай се изчерпва до даряване на средства и молби скоро този ужас да приключи. Молби за по-малко засегнати, по-малко ранени, никакви мъртви. 

Не знам дали молбите помагат някак… 

Животът обаче продължава, слънцето изгаря и залязва без значение какво се случва у нас и по света. А на мен някакво успокоение ми носи единствено, като виждам колко много се прави за страдащите в Украйна и на бежанците от страната. Да виждам толкова много организирана помощ и стремеж да се спасят възможно най-много страдащи, ми помага да си върна надеждата, че скоро пак всичко ще е наред.

И дано повече бомби не падат над беззащитни и невинни цивилни глави…

Когато дъщеря ти каже в градината, че я удряш…

Беше слънчев пролетен понеделник, когато спокойно си бутах количката със спящото бебе, а преди това бях завела голямата му сестра на градина. Казах си, че този ден се очертава съвсем нормален и обикновен, когато телефонът ми звънна. Първоначално мислех да не вдигам, защото бях почти убедена, че е някакъв телемаркетинг или молби за дарения, защото…

“Остайница”, “Добър ден, тъга”, “Всички цветя в Париж”, “Корнелия” и още – кое си заслужава да се прочете и кое не

Доскоро гледах на аудио книгите с известно подозрение, че и доза подценяване, но ето че от Коледа насам не мога да спра да слушам. Сторител се оказа изключително добра алтернатива за хора като мен, които поради една или друга причина нямат възможност да четат хартиен или електронен носител, но пък могат да обикалят със слушалки…

Време за четене: „Из мемоарите на едно влечуго“ – завладяващ трилър

На българския пазар вече излезе „Из мемоарите на едно влечуго“ – завладяващия психологически трилър на младата норвежка писателка Силие У. Юлстайн. Това е едва дебютният ѝ роман, но правата за него вече са продадени в повече от тринайсет страни, а у нас се появи с логото на издателство „Емас“ и в превод на награждаваната преводачка…

Граничарски дневник: Кой каза на магарето „ТПРУ“

Автор: Петър Дончев Преди да ме пратят на заставата, бях известно време в Резервна рота в щаба на Граничния отряд. Поделението се намираше в центъра на Бургас, на площад Тройката.      Свободните от наряд и учебни занятия можеха следобед да поспят в спалното помещение. Прозорците му гледаха към малка уличка, лятно време бяха широко отворени и…

Време за четене: „Най-добрият приятел“ – роман за словашките Хъкълбери Фин и Том Сойер

„Първата прозаична творба на „момчето, записващо всичко в тетрадки“, е блестяща. Всичко е написано с прелестен почерк, сякаш още момчешки, докато разсъжденията и световъзприятието са вече зрели, мъжки. Тази остра двуполюсност създава напрежение, което не ти позволява да оставиш книгата, докато не я дочетеш. Написаното е точно, искрящо и все пак тайнствено. Като живота.“    …

Граничарски дневник: Олга

Спомени на Петър Дончев от войнишкия му живот, описани от него самия На заставата имахме три коня. По-точно два коня и една кобила, Олга се казваше. Беше щуро животно и не даваше на никой да я докосне. Можеше да я язди само Петко Конски, който се грижеше за конете и конюшнята. Всеки друг, опитал се…

8и март – „Ден на мама, ден на моята мадама“, ама не точно!

Днес е 8и март и много ми се иска да спрем да гледаме този празник през призмата на майката и партньорката… 

Имах преди години едно гадже, който много обичаше да казва “8и март е ден на мама и на моята мадама”. За жалост, това е доста добре формулирано обяснение как традиционно в България се гледа на днешната дата. Празник на родителката и на партньорката. Зюмбюли за всички колежки в офиса, ръчно направена картичка от детето в детската градина и с повечко късмет и желание – вечеря “по женски” в любимата кръчма…

Това може да звучи хубаво, но всъщност, е тъжно.

Защото 8и март е ден за международно признание на икономическите, политическите и обществените постижения на жените. Без значение дали са майки или не.

Може да се каже, че това е и празник на нестихващата женска енергия, която кара светът да се движи (ама буквално!), защото най-малкото досега никога не се е появило човешко същество по друг начин, освен през тялото на жената. 

Много ми се иска на днешната дата да се гледа по-сериозно, отколкото като на своеобразен втори Свети Валентин – цвете да отбиеш номера и хапване/пийване, защото имаме повод. 

Женската сила и стойност трябва да се признава и уважава, независимо дали говорим за майки или не. Трябва и да излезем от стереотипното очакване всяка жена да бъде майка. Ако тя е решила, че не иска да има деца (или поради някаква причина не е имала такива), не означава, че е по-малко жена. Напротив.

През годините, че и до ден днешен, жените се борим с толкова много неща, че просто не знам как не ни е писнало тотално.

В модерното ни общество обаче се наложи (от самите нас – дамите) образът на супер-жената. Не някой мъж, а ние самите вдигнахме летвата високо – искаме да сме успели в кариерата, добри майки, образцови домакини, във форма и с хубав маникюр. 

Лошото е и че самите ние – жените, се съдим една друга, когато някоя не покрива измислените от нас стандарти. 

Редно е да се подкрепяме повече и по-малко да се гледаме взаимно като конкурентки. Ние всички трябва да сме на една страна и това е страната на успялата жена. Ако сами не се подкрепяме и не се борим за правата и желанията си, няма как да очакваме някой мъж да го направи за нас.

Затова нека на днешния ден не си пожелаваме да сме “живи, здрави и обичани”, а да сме “успешни и горди”. Защото ние жените имаме страшно много, с което да се гордеем и е добре да си го припомняме по-често.

Та, честит 8и март! Уважавайте първо себе си, а след това и останалите жени около вас и гледайте на тях като на съмишленици, а не конкуренти.

И да припомня – зад всяка успяла жена стои самата тя!

А днес искам да съм котка…

Днес преди обед бутах количката из квартала, за да спи бебето. Нищо, че беше около нулата, а слънцето се криеше зад дебели мътни облаци. За малките е добре да спят навън, пък и на него му харесва, заспива бързо и за по-дълго. Аз обаче не трябва да спирам на едно място, че като секне движението,…

Щастието да заспиваш в собственото си легло, в твоя си дом, до любимите ти

Преди няколко месеца, когато се роди синът ми, се появяваха коя от коя по-плашещи новини за ситуацията в Афганистан, след като талибаните поеха окончателно властта в страната. Гледах различни репортажи, в един от който показаха жена – една от стотиците хиляди страдащи там, на която се е наложило да продаде едното си дете – бебе,…

4 години майка – толкова много благодарност и такива хубави спомени

Вчера отбелязахме четвъртия рожден ден на дъщеря ми, което аз приемам и за рожден ден на майчинството ми.  Докато я гледах как сама си избира и облича дрехите, се замислих (за пореден път) колко е пораснала! И колко прекрасно е това. Колкото и ясни да са спомените ми от деня на раждането, не бих казала,…

Книга с кауза: „Войната, която промени Рондо“

„Войната, която промени Рондо“ от Романа Романишин и Андрий Лесив в превод на Христина Йотова идва в момент, в който подобни книги са по-нужни от всякога. Това е история, в която малките читатели намират отговори на безспирния поток от въпроси, провокиран от реалността, в която живеем днес. А техните родители откриват надежда, че светлината побеждава…

Граничарски дневник: Дон Карлос

Комсомолската стая се намираше на втория етаж на заставата. Беше ми любимо място за прекарване на свободното време – имаше два шаха, вестници, списания и радиоапарат, поставен на лавичка високо на стената до прозореца.  В един летен следобед влязох в комсомолската стая. Нямаше никой, прозорецът беше широко отворен. Пуснах радиото и за мой късмет тъкмо…

И днес опазих децата живи и здрави, това не е малко

Майчинството е занимание самотно. С второто дете само се убеждавам в това. Колкото и да говориш с други хора, да споделяш с околните майки, да намираш подкрепа и да получаваш насърчаване от близки и приятели, вътрешно ти остава чувството на самотност.  Партньорът ти отива сутрин на работа, вечер се връща, вълнува се от работните си…

Щастието да заспиваш в собственото си легло, в твоя си дом, до любимите ти

Преди няколко месеца, когато се роди синът ми, се появяваха коя от коя по-плашещи новини за ситуацията в Афганистан, след като талибаните поеха окончателно властта в страната. Гледах различни репортажи, в един от който показаха жена – една от стотиците хиляди страдащи там, на която се е наложило да продаде едното си дете – бебе, за да купи лекарства и да спаси дъщеря си.

Хуманитарната криза в района на Афганистан, Иран и Ирак е просто чудовищна и продължава вече години! Всякакви смразяващи кръвта истории се чуват от там.

Тогава, докато се опитвах да успокоява съдиращото се от рев бебе (колики, нормално, но пак гадно), си мислех каква съм късметлийка. Да, бебето ми плаче неутешимо с часове наред всяка вечер, да, не ме оставя и да спя много, цялостно се чувствам доста смачкана, но какъв лукс е да имам дома и семейството си, спокойствието на здравното осигуряване, пълните супермаркети, безопасен квартал и т.н.

Мислех си колко ли майки са принудени да успокояват децата си в нечовешки условия и с ужас да мислят за утрешния ден. Колко ли майки изобщо имат покрив над главата си и меко легло, в което да легнат?

Сега пък, за всеобщ ужас, в Европа избухна война. Война! За едно денонощие Украйна се превърна от независима държава в бойно поле, а украинците – в заплашен от избиване народ… 

Сърцето ме заболя, когато видях видеоклиповете от невръстни бебенца, увити в одеала, сложени на носилки и понесени към бомбоубежища… И още толкова много покъртителни гледки на беззащитни души, търсещи помощ и спасение. 

И за пореден път се замислих какъв невероятен късмет имам аз да гледам спокойно децата си вкъщи, да ходим до магазина за вафли и мляко, да ги водя на разходки, на музеи, на ресторант и да не се притеснявам как ще прекараме нощта.

Един от любимите ми моменти е вечер, когато приспивам бебето и лягаме заедно на леглото. Полагам глава на възглавницата си, вдишвам дълбоко, издишам и ми става хубаво, че е минал поредният ден, в който семейството ми е добре. Дори и да сме имали кавги, дори и да е бил чоглав, труден ден, в края му винаги съм благодарна за всичко, което имам. Моята малка молитва към небесата – благодаря! Благодаря за всичко това, за живота ми. Благодаря.

Има много и различни начини, по които можем да помогнем за решаване на кризите навсякъде по света, както и да подпомогнем засегнатите и страдащите от тях. Може би най-бързият и ефикасен е даряването на средства на съответните организации – Червен кръст, Уницеф и т.н., които работят денонощно, за да помагат там, където е нужно. 

Но е добре и да си припомняме в какво добро положение се намираме ние, колко трябва да сме благодарни и тези мисли да ни правят малко по-смирени. Да не ламтим за трупане на материално, за ояждане, опиване и разглезване. Да сме благодарни, смирени и да помагаме с каквото можем, дори и да е малко. Че не се знае как може да се завъртят събитията и утре ние да сме лишени от удобното ни легло.

8и март – „Ден на мама, ден на моята мадама“, ама не точно!

Днес е 8и март и много ми се иска да спрем да гледаме този празник през призмата на майката и партньорката…  Имах преди години едно гадже, който много обичаше да казва “8и март е ден на мама и на моята мадама”. За жалост, това е доста добре формулирано обяснение как традиционно в България се гледа…

Граничарски дневник: Образцова застава

Петър Дончев публикува първият си разказ, посветен на спомените си от войнишките години.      През лятото на 1961 г.16-та застава, на която служех, щеше да бъде обявена за Първата Образцова застава на Осми граничен отряд. Намираше се в село Бяла /сега град/, Варненски окръг. Логично изборът беше паднал на нея, Бяла беше родното село на полковник…

Очарованието, удобството (и финансовата практичност) на аудио книгите

Да, и аз бях скептична към книгите за слушане. Че книга ли е, ако не го държиш в ръце и четеш с очите си? Университетското ми образование обаче е “Книгоиздаване” и там имах някои доста готини (понякога и леко лудички) преподаватели, които се постараха да ни отворят очите за многото и различни типове книги и…

Време за четене: Ексцентричната любовна история на 20-и век – „Гала и Дали. Неразделните

Книги за любов са се писали винаги. Книги за любов са се издавали винаги. Книги за любов са се чели винаги. И не е нужен какъвто и да е повод, за да се отвори темата „любов“ – най-вечната от вечните, темата за тази част от човешките взаимоотношения, без която няма живот.            И все пак, наближи…

Време за четене: „Бездна“ от исландската крими кралица Ирса Сигурдардотир

Ирса Сигурдардотир неслучайно е наричана от медиите Кралицата на криминалния роман на Исландия и българските читатели имат възможност да разберат сами защо – първите три части от поредицата ѝ за комисар Хюлдар и детската психоложка Фрея могат да бъдат открити по родните книжарници („ДНК“, „Водовъртеж“ и „Изкупление“). За радост на феновете ѝ от издателство „Емас“…

Време за четене: Противоречивата и могъща владетелка Исабел Кастилска“

      Сред „Известните жени в историята“, популярната поредица историческиромани на издателство „Емас“, се нареди испанка – Исабел I ТрастамараКастилска, една от най-великите владетелки на всички времена. Обединителка на Испания, разширила територията ѝ до невиждани дотогаваразмери. Благодетелка на Христофор Колумб, с чиято благословия генуезкиятмореплавател открива Америка, а Испания прибавя нови земи към териториятаси, ставайки…

И днес опазих децата живи и здрави, това не е малко

Майчинството е занимание самотно. С второто дете само се убеждавам в това.

Колкото и да говориш с други хора, да споделяш с околните майки, да намираш подкрепа и да получаваш насърчаване от близки и приятели, вътрешно ти остава чувството на самотност. 

Партньорът ти отива сутрин на работа, вечер се връща, вълнува се от работните си въпроси и това е съвсем нормално. Ти обаче имаш чувството, че животът за теб е спрял или по-скоро е прескочил на друга вълна.

Теб те вълнува кога (и какво) е акало бебето, кога (и дали?) ще спи, ще успееш ли да се изкъпеш днес, ще успееш ли да сготвиш (какво ще готвиш?), имаш ли достатъчно памперси, с количката или раницата ще е по-удачно да изведеш бебето, кога беше часът за ваксината и още тооооолкова много въпроси!

В главата ти постоянно ври и кипи от мисли за децата и въпреки това имаш чувството, че мозъкът ти сякаш с спрял. 

По цял ден си на крак и вечер си смазана от умора, но усещането е, че нищо не си свършила, нищо полезно не си направила.

Сякаш непрекъснато бършеш кухненската маса и кухненския плот, сякаш непрекъснато нещо подреждаш, прибираш, организираш, купуваш, а ето, че къщата пак има нужда от чистене, от пазаруване, от внимание.

Баба ми, както много нейни наборки, често казваше “къщната работа край няма” и това е самата истина. 

Осъзнаваш, че в майчинството няма особена романтика. Надпреварваш се със себе си и с бебето, за да намериш пролука свободно време да свършиш това, което искаш, а през останалата част от денонощието едва смогваш с това, което се налага да вършиш.

И пак ти остава чувството, че си сама на фронта и че дните са се изтърколили празни.

С тези чувства обаче трябва да се борим, защото са най-сигурният път към депресията. Ако сами не се хвалим и уважаваме за всичко, което вършим (а то е много повече, отколкото ни се струва), няма кой друг да го направи вместо нас. 

Из майчинските постове в инстаграм бях прочела своеобразен мотивиращ пост, който сумиран в едно изречение, звучеше така: “И днес запази децата живи и здрави. Това не е малко!”
Замислих се колко верни са тези думи, всъщност.

Само който се е грижил за друго същество 24/7, е наясно колко предизвикателно може да е това начинание. Особено, че малките деца постоянно търсят начини да се наранят.

Дъщеря ми е абсолютен специалист! Тя не вижда причина да ходи, когато може да тича или да стои на едно място, когато може да се опита да бъде на 10 едновременно. Колело, тротинетка – всичко се кара на максимум скорост, а и решава, че защо пък да не се спусне с колелото по нанадолнище или да кара опасно близо до ръба на пристанището и все ей такива неща.

В повечето пъти подвизите ѝ завършват без наранявания, но има случаи на падания, обелени носове, синини, сълзи (от нейна и моя страна) и това са дните, които преживявам най-тежко. Разбира се, винаги се чувствам лично виновна и отговорна, че не съм успяла да предотвратя падането/нараняването. Все пак аз съм възрастният, аз отговарям за детето. 

Та, когато имам ден, завършил без нечие нараняване или семейна драма, се потупвам сама по рамото и си казвам “браво, това си е успех”. Както и когато съм успяла да свърша дори нещо дребно за себе си – напомням си, че и това е от значение и не трябва да се пренебрегва.

Истината е в малките неща. Те се трупат като зрънца пясък и създават обширния златист плаж на нашето ежедневие и щастие. Затова не трябва да ги пренебрегваме, гледайки и надявайки се само на сбъдването на големите мечти.

Всичко е важно – от това да се събудиш сутрин, до полагането на главата на възглавницата вечер. Ние сме важни, наравно с децата и семейството ни. И когато сме успели да създадем поредния добър, спасен от инциденти или драми ден, следва да го отбележим като значимо постижение. Пък в един момент осъзнаваме колко много са пораснали децата и колко много знания и умения са усвоили.

Тогава разбираме, че всички изминали дни, които ние сме усещали празни, са били всъщност важни. Именно те са помогнали на децата ни да пораснат и съзреят, а какво по-хубаво и добро от това!

Когато не си готов за сбъдването на мечтите ти

Когато мъжът ми ме попита какво искам за Коледа и аз му отвърнах “къща”, не си представях, че желанието ми може да се изпълни толкова бързо и да ми причини такива непоносими количества стрес.  Понякога мечтите се сбъдват и ние трябва да се справим с всички последици от това. Истината е, че отдавна искахме да…

Време за четене – трилър от Дания „Сърце в лед“ показва тъмното минало на страната

Българските читатели вече са се убедили, че в скандинавската криминална поредица на издателство „Емас“ влиза само най-доброто от жанра. От техния подбор четем автори като Ю Несбьо, Сьорен Свайструп, Юси Адлер-Улсен, Ирса Сигурдардотир… Издателството отново не разочароват и ни срещат с новото впечатляващо писателско дуо на Дания – Лине Холм и Стине Болтер. Със своя…

Нова година по пижама на дивана или щастието в малките победи

Някъде около втората година след раждането на дъщеря ми започнах да недоволствам, че забавленията ми се изчерпват до това да гледам телевизия вечер на дивана вкъщи заедно със съпруга ми. Сега – три месеца и нещо след появата на второто ми дете, си мечтая за това. Винаги ме е изумявало как може да ти се…

Майчинството – занимание самотно или как да намериш общ език с другите майки

С второто дете имам и втора майчинска група. Концепцията е, че майки от един квартал с бебета на сходна възраст е добре да бъдат свързани една с друга, за да могат да си комуникират. Организацията се прави от здравния консултант, който те посещава периодично в дома ти след раждането на бебето. Аз лично наричам това…

О, добре, че е 1и декември!

1и декември и нека подготовката за Коледа официално започне. В редица съседски къщи видях украсени коледни елхи (че даже и по две в апартамент) още преди две седмици, но ние предпочитаме да изчакаме започването на декември за слагането на украсата. Само лампичките се появяват по-рано на терасата, но те носят толкова светлина и радост в…

Всеки белег има своята история, но нека я разказва „тихо“

Белезите от операции, травми, изгаряния, както и други нарушения на целостта на кожата са повод за притеснения у много хора. Те не подминават и популярните личности, които разкриват как са успели да заличат своя белег в името на суетата си. Понякога белезите се превръщат в сериозен естетичен проблем, водещ до понижаване на самочувствието и качеството…

Очарованието, удобството (и финансовата практичност) на аудио книгите

Да, и аз бях скептична към книгите за слушане. Че книга ли е, ако не го държиш в ръце и четеш с очите си? Университетското ми образование обаче е “Книгоиздаване” и там имах някои доста готини (понякога и леко лудички) преподаватели, които се постараха да ни отворят очите за многото и различни типове книги и четене

Даже в една от лекциите ни разглеждахме различни европейски катедрали като своеобразни книги, след като разказват многовековната си история, включваща ключови за човечеството събития.

Та, да, няма как да се отрече, че и аудио книгите са книги. Не е нужно всички да ги ползват или дори харесват, но пък понякога могат да се появят в точния момент от живота ти и да ти помогнат много.

Така се случи и при мен, когато за Коледа 2021 получих от най-близката си приятелка подарък 6 месеца абонамент за Storytel.

Първата книга, която подхванах, беше “Човек на име Уве” на Бакман и леле, колко ми хареса!!! Отдавна исках да прочета романа, но или не ми оставаше време, или не ми се даваха пари за изданието, или подхващах друга книга. Сега обаче ми се стори удачен момент и честно да си призная, не можех да спра да я слушам!


Именно тази книга ми помогна през часовете истеричен рев на новороденото ми бебе, докато го разнасях на ръце в опити да го успокоя. Както и на часовете самотно бутане на количка, носене в ерго раницата и т.н. Мислите ми потъваха в книгата и така успявах да се разсея и да не полудея от бебешкия рев (който е напълно нормален, но това не го прави по-лесно поносим).

След Уве подхванах другите издания на Бакман, налични в аудио вариант – “Баба праща поздрави и се извинява”, “Брит Мари беше тук”, “Тревожни хора”, както и “Една Коледа в Париж” на Съмърсет Моъм. Изслушах и редица приказки от 1001а нощ, които ми подействаха така добре. 

Имаше някои книги, които подхванах, но оставих, поради липса на запален интерес. 

Съвсем логично, за всяка аудио книга е от значение кой и как я чете. Гласът може да ти хареса, може и да те отблъсне. Девойката, която четеше “Баба праща поздрави” едва я издържах, докато Симеон Лютаков – прочел “Тревожни хора”, толкова ми допадна, че искам да прочета всичко, което той е озвучил, само за да го слушам.

Другото прекрасно на преживяването с аудио книгите е, че ти позволяват да “четеш” във време, когато би било немислимо да подхванеш хартиена или електронна книга. 

Докато готвя, чистя, разхождам , приспивам или кърмя бебето, докато караш колело, кола, докато рисуваш, боядисваш и прочее.

Другото особено удобно е подобен абонамент към услуга като Сторител (този материал в никакъв случай не е реклама и не е маркетингово обвързан към платформата), защото на цената, която плащаш, получаваш невероятен избор от издания.

Докато ако трябваше да купя дори само три от книгите на Бакман на хартия, щях да дам сума, която се равнява на абонамента ми за 6 месеца. И определено щях да съжалявам! Защото Бакман е много приятен и романът за Уве ще ми остане завинаги сред любимите, но като цяло авторът пише доста шаблонно, та определено не бих инвестирала парите си в хартиени или електронни негови издания.

Сега съм подхванала “Добра година” на Питър Мейл, който е голямо разочарование и се поздравих сама себе си, че не съм си купувала неговите книги, когато бяха особено рекламирани на първото си издаване на българския пазар. Но за тях може да напиша отделен материал по-нататък.

Мога да обобщя, че аудио книгите са нещо прекрасно и когато се обърнеш към тях в правилния момент, могат да ти помогнат много с характерните за всички книги качества – разпалване на въображението, вълнуване на съзнанието, създаването на нови спомени, усещания и компнежи. Понякога дори да те ядосат 🙂 

Четенето е четене, дори когато е слушане, удоволствието от книгата остава.

Време за четене: Любовта на Роми Шнайдер и Ален Делон в „Роми и пътят към Париж“

Когато говорим за любов, времето сякаш не съществува. Дали ще са Ромео и Жулиета, дали ще са Яворов и Лора, или пък Салвадор Дали и Гала… Дали ще ни делят десетилетия, или векове – усещането за непосредствена близост е винаги едно и също.           Изминаха вече над 60 години от съдбовната среща…

И всеки ден се питам „Аз добра майка ли съм?“

Трудно се създават и отглеждат човеци… Колкото и да си мислиш, че си подготвен за появата и отглеждането на бебе, дори и след като вече имаш опит с едно налично, винаги оставаш изненадан от предизвикателствата и трудностите, съпътстващи родителството. Четенето на книги, статии и различни съвети от специалисти доста помагат, но в крайна сметка децата…

Вчера, когато имах време или как се променя перспективата на майките

Изумително е как се променя перспективата ти в различните етапи от живота. Когато не си отговорен за друг, освен за себе си, мислиш, че от работа и социален живот не ти остава време за самия теб и за почивка.  После решаваш, че ще имаш дете и когато то стане факт, страдаш по изгубената свобода да…

Колко кафе можем да пием, всъщност?

Независимо дали става дума за консумация на кафе или енергийни напитки, има много противоположни мнения. Много хора дори не могат да си представят как биха преминали през деня без кафе, докато други не харесват вкуса или не търсят ободряващия ефект. Въпреки че за кофеина има разнопосочни мнения, все повече изследвания показват, че той всъщност може…

Време за четене – „Корона от корал и перли“ предлага спасение от есенната меланхолия

С настъпването на все по-кратките дни и надвисналата зима спомените за море и топли следобеди стават все по-изкушаващи. Тъкмо навреме от издателство „Емас“ представят „Корона от корал и перли“ – пленяващия дебют на Мара Ръдърфорд, който идеално да послужи за бягство от ноемврийската реалност и като билет за Вариния, дом на близначките Нор и Зейди…

Неудачницата (разказ)

     Автор: Петър Дончев 56-и километър.      Автобусът гълташе километрите. Ема седеше до прозореца и гледаше километричните камъни. Изгаряше от нетърпение да пристигне час по-скоро в малкото крайморско градче. Имаше предчувствие, че там най-сетне ще ѝ се случи нещо различно от всичко досега. Изпрати децата на село при майка си, взе си годишната отпуска и ангажира стая…