The Vanishing Half и The Island of Sea Women – две разкошни нови книги, които горещо препоръчвам 

Както съм споделяла преди, отново се записах в кварталния книжен клуб, като този път се събрахме англоговорящи и това доста ме улесни, защото преди с датчанките ми беше трудно да комуникирам.

Та, клубът ни за момента прочете няколко доста добри книги и една абсолютна еднодневка (припомнете си тук – Удоволствието да си в читателски клуб и прекрасната Dominicana

Въпреки че книгите са на английски и не съм сигурна дали някога изобщо ще бъдат преведени за българския пазар, искам да ви ги препоръчам и то горещо, защото много си заслужават! Ако не ви е проблем да четете романи на английски, то определено можете да дадете шанс на поне един от сегашните два, за които ще споделя.

Ще започна с The Vanishing Half (Изчезващата половина – относителен превод) на Брит Бенет (Brit Bennett), която е млада, но изключително обещаваща писателка. Дебютната ѝ книга – “The Mothers” печели моментална слава на Брит, като я нарежда сред създателите на качествена литература. The Vanishing Half е вторият ѝ роман, който доста скоро след отпечатването си, става бестселър и оглавява първото място в книжната класация на New York Times.

The Vanishing Half не само проследява житейските линии на две сестри и техните деца, но и закача чувствителната тема за расизма в САЩ, както и осветява част от проблемите на транс хората. Но много повече от това Брит изследва чрез героите си проблемът с търсенето на идентичност, самоопознаване, изобщо приемане на себе си и усвояване на изкуството да живееш ден след ден с истинското си лице, а не избрана по нужда маска. 

За мен лично книгата разкри подробности по темите за расизма и транс хората, които дори не подозирах. Като факта, че светлокожите мулати са се приемали по-добре от дълбоко расисткото американско общество, само защото кожата им е била по-светла. Или това, че само допреди няколко години транс операциите са били нелегални, а транс хората са прибягвали до приемането (отново нелегално) на стероиди, въпреки здравните рискове, които носят. 

Самата история обаче се разгръща спокойно и увлекателно пред читателя. Като сериал, който гледаш, действията на героите започват да те вълнуват, да се съгласяваш с тях или да негодуваш, да чакаш с нетърпение развръзката и така страница след страница.

Силно препоръчвам книгата за всички, които обичат класически романи на съвременна тематика.

Втората книга, която силно препоръчвам, е The Island Of Sea Women (Островът на морските жени) на Лиса Сий (Lisa See). Лиса е вече доказано добър автор с цяла лавица интересни романи, всички посветени на Китай, Япония, Корея и околностите.
Самата Лиса е от китайско-американски произход (но е израснала и твори в САЩ), та някак това не идва учудващо. За The Island Of Sea Women знаех от мои приятелки азиатки, които си взеха книгата веднага след излизането ѝ и ми я препоръчаха. 

Темата отново е изключително далечна и непозната за мен – войната в Пасифика, окупацията на корейски територии от страна на Япония, след това американското присъствие и всичко това на фона на изумителния феномен на хаениео професията. Защото това за мен е абсолютен феномен! 

Докато политическо-историческата страна на романа, която няма как да бъде засегната с оглед да се обяснят събитията, белязали живота на героите, ми беше интересна, обяснението на свободното гмуркане и хаениео професията ме заплени! 

Ще се опитам да го обясня съвсем кратко – хаениео са наричани свободните гмуркачки, които с почти никакво оборудване се спускат към дъното, за да ловят морски дарове. Тъй като мъжкият труд е бил облаган с по-висок данък, жените са “превзели” занаята, докато той не се е страстнал изцяло с бита и културата им.

Хаениео е като доктор – веднъж започнеш ли, цял живот оставаш такъв. Жените хаениео работят както в морето, така и на сушата (на полето), а мъжете им гледат децата, готвят и харчат за хазарт каквито пари жена им е отпуснала като джобни.

Звучи почти идилично, ако не беше белязано от жестоката немотия, измъчвала корейците в онези години, подправена с японското вмешателство и периодични зверства, а след това Втората световна и американците, както и началото на разделението между Северна и Южна Корея, няколко геноцида, потулени от правителства и разбира се, междуличностните проблеми. 

Книгата ми беше невероятно интересна! И с тъга си помислих колко ощетено беше образованието ми по история… Толкова много турско робство, Освобождение и Европа, че целият останал свят (арабски, африкански и азиатски особено) бяха представени в половин страница в учебника и отминати без акцент. Та, определено попълних знания не само от романа на Лий, но и с допълнително четене по темата.

Но личната история ме грабна най-много. Героите изградени пълнокръвни и разнолики, интересни и противоречиви. В момента изгарям от желание да изчета поне половината книги на авторката, за да се потопя отново в стила ѝ на разказване и мисля, че това говори най-силно за влиянието, което романът ми е оказал.

Та, ако ви се чете нещо ново и английският не ви притеснява, разгледайте тези две книги и която и да подхванете, надали ще съжалите 🙂

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори…

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60…

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на…

Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като…

За завистта към мъжете

Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до…

Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане.  Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които…

Удоволствието да си в читателски клуб и прекрасната Dominicana

Най-хубавото на литературните читателски клубове е, че ти помагат да прочетеш книги, които иначе не би подхванал по лично желание.

Може да се каже, че първият ми сблъсък с подобен клуб беше задължителната лятна литература за четене в ученическите години и воденето на читателски дневник след това. Само където “Под игото” ми отне почти цялата ваканция (трудно вървеше тая книга…) и пропуснах някои от другите заглавия, но въпреки това беше забавно. Искаше ми се да пазех някои от читателските ми дневници, че да надникна в детските си разсъждения за различните книги…

За първи път обаче се присъединих към реален читателски клуб едва преди две години. Разказвала съм за него и преди, можете да прочетете тук – Литературен клуб в Копенхаген: първи впечатления

Проблемът беше, че останалите участници бяха датчани, а моят датски все още доста слаб, че да успявам да разбирам достатъчно добре разговора, че и да участвам в него. Включвах се на английски, но не беше същото и след две книги и няколко срещи реших да се откажа.

Наскоро обаче в общата фейсбук група на квартала една дама обяви, че сформира англоезичен book club и се записах с удоволствие към него! Успяхме да се съберем почти 10 жени и започнахме четенето!

Първата книга смея да определя като особено повърхностна – The Guest List от Lusy Foley (изданието вече е и на българския пазар със заглавие „Списъкът“, вижте повече тук).

Корицата на българското издание много ми допада!

Издадена в началото на 2020, книгата е с претенции за криминален роман с елементи на психологически трилър. За мен лично най-големият плюс на изданието е, че се чете бързо и лесно (въпреки че имаше доста думи от класическия английски, които трябваше да проверявам, но пък така се обогатява речник).

Образите на героите бяха прекалено клиширани – богата работохоличка с мания към перфекционизъм, по-красивата ѝ сестра, потънала в депресия, захлупената майка-домакиня и нейните самотни разсъждения, перфектният красавец с тъмно минало, пропадналият и алкохолизиран най-добър приятел, групата богаташчета с лъскав вкус и вулгарни обноски и всичко това наредено в страховито, но величествено имение на остров на майната си с гробище и стръмни скали за разкош. Действието се развиваше относително прилично до началото на развръзката и съответния край на романа, когато просто излезе от рамките на логиката и разума.

Няма да издам нищо важно от книгата, като споделя дълбокото си учудване как героите, облечени в сватбени дрехи, успяха да се навират по пещери, заляти от вода, да обикалят из калните гробища и мочурища около замъка и да запазят изящния си блясък, описан в книгата.

Самият завършек на романа дойде толкова преждевременно и необяснимо, че с удоволствие изчетох последната страница, че да се приключва вече тази мъка. 

Доста съм учудена от хвалебствените ревюта, които има книгата. За мен е по-скоро посредствен опит за кримка и нещо, което очаквам да купя от кашон с надпис 5лв от книжна разпродажба.

Втората избрана книга обаче, беше невероятна! 

Dominicana на Angie Cruz е прекрасен роман, вдъхновен от личната история на майката на писателката. 

Романът зачеква една слабо позната и обсъждана в България тема (поне за моето поколение), а именно доминиканската политика и по-скоро американското вмешателство в нея през 70те години на миналия век (и по-точно 1964-1965). На фона на гражданската война в Доминикана, едно момиче бива омъжено на едва 15 години и изпратено по живо и здраво, без никакво зачитане на личните ѝ желания, към Америка с двойно по-възрастния си съпруг. Майката на Ана вярва, че бракът на дъщеря ѝ е печелившият билет не само за момичето, но и за цялото семейство да се спаси от смазващата бедност и несигурното бъдеще в съсипаната им държава. Ана знае какво я очаква още от 11-годишна възраст, но това не ѝ помага да приеме съдбата си. 

Първоначално животът в САЩ е белязан от разочарование, самота и тъга, но постепенно Ана се съвзема и осъзнава, че не е безгласната кукла, за която всички я мислят.

Действието е така добре описано и толкова последователно, че е почти като дневник и ти помага да виждаш героите и случващото се с тях ясно, сякаш ги гледаш на кино. В книгата, също като в живота, нищо не е еднозначно, никой не е идеално добър или лош. Всеки има своята истина, своите чувства, прегрешния и борба за щастие.

Колкото и да е далечна от мен темата за изселниците от Доминикана в САЩ, както и изобщо за американския живот и политика през 70те, книгата ме докосна и остави ярка следа.

Иска ми се да я видя на българския пазар, но честно казано се съмнявам да бъде издадена. Ако обаче не ви е проблем да я четете на английски, то горещо я препоръчвам! Цената ѝ за електронен вариант в Амазон е особено добра – https://www.amazon.com/Dominicana-Novel-Angie-Cruz/dp/125020593X 

Прочетете я и повярвайте, няма да съжалявате 🙂 А ако случайно искате да ми споделите впечатленията си за нея или пък за друга книга, можете да го направите на vitamorenablog@gmail.com

Новата книга на клуба ни е Leave The World Behind на Rumaan Alam и въпреки обещаващото ревю, засега я чета изключително трудно, чак нямам интерес към нея. Но пък това може и да се промени, ако ѝ дам още малко шанс. 

Как се осмисля, приема и преживява една трагедия?

Вчера беше неделя, любимият ми ден от седмицата. Имахме хубав ден, посветен на палачинки, пазаруване, домашна работа, игри с децата. Очаквах времето, в което малките ще са вече по леглата, че да се отпуснем с мъжа ми на дивана в хола и да си изберем хубав филм за гледане. Вечерта обаче не се разви така…

Да си търсиш работа не е особено весело занимание…

На 35 години съм, имам две деца, един съпруг, над 10 години работен опит, преминала съм през какви ли не периоди и съм се справяла с какви ли не изпитания, но все още ми става угнетено и криво, като получа отказ за работа… Онези проклети имейли, които много учтиво ти благодарят за проявения интерес към…

Посрещаме Джулая с 3-дневен фестивал и вечеря с НУЛЕВ отпадък на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Фестивалът ще приложи редица мерки за опазване на локацията – почистване на плажа 25 юни, лекции и дискусии с експерти еколози, разделно събиране на отпадъци и информация за опазване на…

Уроци по родителство? Защо не!

Замислете се само – за всичко в този живот се иска удостоверение за известна компетентност. За намиране на работа – диплома, сертификат, специализиция, за каране на автомобил – шофьорска книжка, даже да преподаваш йога или да правиш масажи е нужно да си минал определен курс на обучение.  Защо тогава за едно от най-важните занимания, че…

“А майката къде е?!”

На детските площадки като цяло е скучно, поне за родителите. Хем трябва да наглеждаш хлапето да не направи някоя опасна глупост, хем никак не ти е интересно да го буташ на люлката или да търкаш пейката и се бориш с напиращото желание да си гледаш телефона. Който е готов да осъди това признание, просто не…

Впечатления от България, пролет 2022

Заради проклетия ковид близо две години не успях да се прибера до България, но ето че тази пролет най-сетне заведох себе си и децата до родината, за радост на баби, дядовци, лели и приятели.  Престоят ни от 4 седмици традиционно беше поделен между Пловдив, Русе и малко София.  За това как летях сама с две…

Научна фантастика по датски: ревю на книгата „De ansatte“

Преди известно време споделих за датския литературен клуб, в който се присъединих в желанието си да го науча този не толкова труден, но с тежко произношение скандинавски език.

Споделих и за първата книга, която Клубът избра да прочетем “De ansatte” на младата датска авторка Олга Раун (Olga Ravn).

Два месеца и нещо по-късно мога да се похваля, че прочетох книгата! Това е първата ми чуждоезична книга и искрено искам да благодаря на Google Translate за безценната помощ, която ми оказа. Преди 10-20 години щеше да ми е изключително трудно с речник под ръка да прочета каквото и да е на датски.

И тъй като имам изключително активно и почти изобщо не спящо през деня бебе, малкото време, което имах, посвещавах на четенето на “De ansatte”, затова милата ми Вита Морена стоя без съдържание почти два месеца (извинявам се за което).

Сега обаче дойде ред да разкажа за книгата, която ме грабна още от първите страници.

1742948_1540280210

Най-точният български превод на заглавието би бил “Служителите” (на англ. “The employees”). Жанрът е фантастика, а целият роман е съставена от отделни номерирани интервюта от въпросните служители.

В началото има кратичък предислов, в който се казва, че показанията са давани в рамките на 18 месеца от работниците и “обектите” в стаите, а целта е да се съберат и изследват данни за взаимодействието между двете групи и по-точно какви отношения изграждат и как те влияят върху изпълнението на служебните им задачи.

След това започват показанията, които са номерирани и относително подредени във възходящ ред, но с пропуски, на пример – започва се с Показание 004, следващото е 012, а след него 006 и т.н. Не успях да намеря конкретна логика в номерирането, но ще видя какво останалите от Клуба имат да кажат по въпроса.

С навлизането в книгата постепенно разбираш, че обектите, за които се споменава в предислова, са хуманоиди, създадени от хората и въведени в работната среда, наравно с останалите. Всяко показание представлява отговор на конкретния работник на зададен от интервюиращите въпрос, който остава неясен за четящия.

Често интервютата се превръщат в разказ, в който служителят споделя свои спомени, желания, страхове. Показанията звучат като размисли на глас, представени са като свободен текст без параграфи, не се споменават никакви имена (освен в едно от последните интервюта) и това дава свобода на въображението на четящия.

Тъй като книгата не е с типичното повествование “имало едно време един дядо, който живеел на един хълм”, а аз четях с усилие да разбера смисъла на изреченията, “De ansatte” се разкри пред мен бавно, на моменти дори плашещо.

Докато четеш показанията, си задаваш толкова много въпроси, които обаче в по-голямата си част остават неотговорени. Това е книга, в която трябва да мислиш и разсъждаваш, също така имаш свободата сам да прецениш дали случващото се с героите е правилно или не, има ли добри и лоши и кои са те, какъв е големият замисъл зад всичко случващо се.
Към средата на романа имах чувството, че историите стават доста зловещи и някаква скрита заплаха стои зад думите на определени служители. Постепенно това усещане премина към тъга. Част от последните показания ме трогнаха дълбоко.

Героите и техните така обикновени и същевременно дълбоки чувства и мисли ме накараха да съпричаствам на усещането им за обреченост и меланхолия.

Именно това за мен е най-великата сила, която само истинските творци притежават – да те накарат да преживяваш като свои чужди емоции, за които четеш, слушаш, виждаш.

Искрено се надявам книгата да излезе на английски, защото ми се иска да я прочета и на този език, а най-много ще се радвам, ако един ден я видя и на българския пазар!

Ще си позволя да покажа две от показанията от книгата по мой превод:

Показание 010
Не влизайте в онази стая. Тя не е чиста. Имате възможността да не влезете. Можете да оставите това на нас. Ние вече сме били вътре. Все още имате възможността да се спасите. Аз не знам дали още съм човек. Човек ли съм? Пише ли във вашите хартии какво съм аз?

Показание 018
Сънищата ми показаха, че аз винаги ще остана изолирана и никога няма да кажа, никога няма да помисля и една лоша дума за вас, моите богове. Всичко, което искам, е да бъда приета в човешкия колектив, където някой ще сплита цветя в косата ми и ще има бели завеси, полюшвани от топлия бриз и всяка сутрин ще се събуждам и пия чаша ледено студен чай, ще карам автомобил из континетна, ще вдигам прахоляк и ноздрите ми ще се пълнят с мирис на пустиня, ще заживеем заедно, ще се оженим, ще пека курабийки, ще излизам с детска количка, ще се уча да свиря на музикален инструмент, да танцувам валс, мисля, че съм виждала всичко това във вашите образователни брошури, не съм ли? Какво са курабийки?

Показание 021
Знам, вие казвате, че не съм затворник тук, но обектите ми казаха обратното.

Относно Олга Раун мога да разкажа, че е една от новите надежди в датската поезия и проза. Родена е на 27 септември 1986 г. В Копенхаген.

ravn olga_forfatterweb_original

Първата ѝ поема е публикувана през 2008 г. в датското литературно списание “Hvedekorn”. Дебютната ѝ книга e издадена 2012г. и представлява сборник с поеми, озаглавен “Jeg æder mig selv som lyng: pigesind” (англ. I Eat Myself Like Heather, бълг. “Изяждам се като Хедър”).

5984d43c00c8469e8856ff2074482801

През 2014г. излиза втората ѝ книга с поезия “Mean Girl”, следват романът “ Celistine” през 2015г. и “Den hvide rose” през 2016. “De ansatte” излиза от печат през 2018г. С удоволствие ще очаквам следващите ѝ книги!

Литературен клуб в Копенхаген: първи впечатления

Когато видях във фейсбук предложение от една съседка за сформиране на литературен клуб, окото ми не мигна да се запиша. Никога не съм членувала в подобен нещо, но пък винаги ми е било интересно какво ли ще е, особено след като прочетох “Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи” (роман, който препоръчвам на всички).

Както много пъти се случва в живота, щом искаш нещо, съдбата в някакъв момент ти го предлага.

Докато смело заявявах желанието си за членство и обяснявах (на английски), че имам завършен бакалавър по Книгоиздаване* и книгите винаги са били важна част от ежедневието ми, осъзнах, че в този клуб всички ще са датчани и ще се говори на датски.

И за момент се спрях. Дали ще мога да се справя?

За почти двете си години в Дания се убедих, че тук всички говорят английски, особено в столицата, Копенхаген. От касиерката в магазина, през държавните служители и водопроводчиците, до боклукчията. Това създава изключително удобство да потънеш в комфорта на англоговорящите и да не си даваш изобщо зор да учиш така трудния датски.

Всъщност, този език няма кой знае колко богат речников фонд, нито пък е труден като руския с неговите падежи, но произношението е кошмар (особено за нас, свикнали с твърди и сонорни звуци и най-малкото да произнасяме всички букви от думата и изобщо всички думи в изречението).

Откакто съм тук (почти две години) се старая да уча езика и мога да споделя, че с писането и четенето се справям в пъти по-добре, отколкото с говоренето и разбирането.

Точно затова реших да скоча с двата крака в този датски литературен клуб и да се изложа изцяло на речта на местните. Вярвам, че само така бих имала успех в овладяването на датския.

И ето ме мен, прясно записана в скромната ни група от 10 литературни ентусиастки.

Първата среща на клуба се провали буквално в последния момент, когато аз вече бях тръгнала към мястото на срещата с бутилка вино под мишница и чиния кофти получили се домашни бисквити.

Един го задържали на работа, друг бил болен, трети пък детето му нещо си и така, докато стана безпредметно да се срещаме само двама души.

Определихме нова среща на клуба и когато времето за нея дойде, аз имах още по-лошо получили се бисквити (кой би ми повярвал, че по принцип готвя много добре…) и дълбоко притеснение, че всичко е една грешка и нямам никаква работа в подобен клуб, за да кимам само с глава без да разбирам нищо.

Противно на очакванията ми обаче, срещата протече чудесно и още повече, че аз разбирах едни прилични 50% от разговора! Разбира се, когато представях себе си и любимите си книги, успях да кажа едва няколко изречения на датски, но пък останалите бяха прекрасно мили, окуражаващи и разбрани към мен.

Попитаха ме за книги от моята страна, които евентуално да включим към програмата за четене на клуба. Аз представих Георги Господинов, който има няколко романа преведи на датски, благодарение на една луда датска леля – Хеле Далгор, решила още на младини, че иска да изучава езика ни и ето я сега, единствената жива датска преводачка от български.

Тръгнах си от първата среща на литературния ни клуб щастлива, доволна от себе си и убедена, че тая работа с ученето на датски ще я бъде.

1742948_1540280210

Сега пред мен стои предизвикателство от 136 стр. съвременна датска проза или иначе казано – книгата на Олга РаунDe ansatte.

Издаден тази година, романът все още няма превод на английски, но девойката от клуба, която е запозната книгата, ме убеди, че се чете лесно, няма сложни термини и да не се притеснявам.

За мое огромно удоволствие в Дания почти всички книги се издават в хартиен, електронен и аудио формат.

Обещавам да направя кратко ревю на първата си прочетена книга на датски и току виж след някоя друга година я има и на български в книжарниците у нас.

*Книгоиздаване във ФЖМК на СУ