Разказът е предоставен от своя автор – Петър Дончев, за публикуване във Вита Морена.
Седя пред телевизора. Гледам филм някакъв. Един от героите влиза в къща, ходи от стая в стая и пита: „Има ли някого тук?”. Настръхвам. Питам се в телевизията няма ли редактори? Защо някого? Правилно е въпросът да бъде: „Има ли някой тук?” Нямам намерение да изнасям лекции по правоговор и правопис, пък и не съм филолог. Но въпреки това – някого? То си има своето място. Например: кажи на някого, дай това на някого и пр. Чувал съм, че имало нови граматики някакви, които посочват „Има ли някого тук?” като правилно. Не съм виждал с очите си тези граматики, но ако това е вярно, има много още да се чудим защо подрастващите са неграмотни.
Отщяло ми се е да гледам филма и премествам на друг канал. Попадам на публицистично предаване. Един министър се оплаква, че ведомството му няма достатъчно средства и казва: „Трябва да ходиМЕ и да се молиМЕ”. Вместо правилното „Трябва да ходИМ и да се молИМ” Тоталното МЕ-кане е като епидемия. МЕ-кат политици, мекат дори журналисти, мекат и професори, логично мекат и учениците.
Местя на друг канал. Там пък текат новини. В един български град въздухът бил много замърсен, оплакали се жителите. Дават думата на специалист от ведомството, което се грижи за чистотата на въздуха, почвата и на всичко останало. Специалистът заявява, че след направените замервания, било установено, че… Какви “замервания”, друже? Кой кого е замервал и с какво? С камъни, снежни топки, домати или развалени яйца?
Крайно време е специалистите, а и всички останали да запомнят, че чистотата на въздуха или каквото и да било се измерва. С едни такива измервателни уреди. Замерването е друго нещо.
Местя на друг канал. Тече реклама, в която се казва, че лентата е произведена миналата година и можем да я гледаме еди кога си. Трябва ми време да проумея, че става въпрос за филм. Недоумявам откога филмите се наричат ленти. И защо? Това имитация на езиково богатство ли е или невежество и неграмотност?
Ето още един пример за журналистическа изцепка при употребата на пряка реч:
-Миналата година лятото започна по-рано от обикновено – призна Иван Драганов.
Без бой си е признал човекът. А журналистът, в стремежа си да покаже колко богат речник има, колко много български думички знае, пише глупости. Защо въпросният Иван трябва да признава, вместо да каже?
В спортните колони, най-вече в интернет, може пък да се порадвате на прозрения от рода на „Локо наказа Ботев”. От кога във футбола отборите не се побеждават, а се наказват? Браво на този журналист, какъв богат речник има!
Преди време четох за една млада жена, която щяла да емигрира, само защото не можела да понася в България да ѝ говорят на „ма”. И какво толкова обидно има в това? Защо младата дама се срамува от българския език? А не се ли е замислила тя откъде произлиза това „ма”. Не е ли случайно съкратена форма от мамо или мале и изразява близост? Много грубо звучало „ма”. Не е лошо да имаме предвид, че всяка дума може да прозвучи грубо, в зависимост от тона, с който е изречена.
По същия начин стои въпросът с употребата на частицата „бе”. Някои люде, може би за да изглеждат по-деликатни или по-културни заместват тази частица с диалектното „ве”. Изключително грозно звучи! Пък и не е правилно. Не искам обаче да бъда разбран погрешно.
Не казвам, че „ма” и „бе” трябва да се употребяват за щяло и нещяло. Но те си имат своето място в литературния книжовен български език.
Преди повече от десет години бях по работа в някакъв офис. Предстояха празници и аз пожелах на служителката приятно прекарване, както си му е реда. Леле, как се разфуча тя! Как съм можел да ѝ говоря такива неща, какво било това безобразие. Попитах я в какво се състои безобразието. Пожелавал съм ѝ да я прекарат, т.е. да я минат, да я излъжат или пък да ѝ сторят нещо в сексуален аспект.
Едва сдържах смеха си пред войнстващото невежество, но все пак попитах какво е трябвало да ѝ пожелая. Приятно изкарване, каза тя. Просто си тръгнах. Не ми се обясняваше на разбеснялата се женица, че българският книжовен език няма нищо общо с жаргона. И че се изкарва тройка по физика, изкарва се колата от гаража, че се изкарват и говеда. А отпуска или отрязък от време се прекарва.
Ще се спра и на друго едно езиково недоразумение. Хората масово казват и пишат напредвид. Или впредвид. Или изпредвид. Или дори в напредвид. Да се чуди човек да се смее или да плаче. Думата, българската книжовна дума е предвид.
Мисля, че никак не е трудно човек да се замисли и да открие, че думата е сложна и е образувана от пред и вид. Т. е. имам нещо пред погледа си, пред взора си. Следователно не може хем на-, хем пред-.
Един неправилен израз трайно е обсебил българския език. Става въпрос за „В тази връзка”. Коя връзка? Връзката за обувки ли? Или в някоя романтична връзка? На български език следва да се каже „Във връзка с това”. Но вече десетилетия изразът се употребява погрешно. Това е русизъм. Аз дори си спомням как някога много отдавна изразът се настани в българския език. Пръв го употреби Тодор Живков в доклад някакъв. Този, който му е писал доклада, очевидно е бил руски възпитаник. Та този сътрудник на Първия е превел дословно от руски език „ В этом связе” като „В тази връзка”, вместо „Във връзка с това”. Неправилният израз много бързо навлезе в българския език и доби гражданственост. Логично – щом Тодор Живков казва така, значи това е правилно, смее ли някой да го поправи? За съжаление изразът си остана в българския език и не виждам какво може да се направи.
По същия начин, след като се поамериканчихме, преди повече от четвърт век преведохме буквално от английски език „To be yourself” като “Да бъдеш себе си”. Правилно е да се каже „Да бъдеш такъв, какъвто си”, „Да бъдеш естествен” „Да бъдеш ти”, „Да бъда аз”и пр. Възвратната форма се употребява в други случаи, например „Да направиш нещо за себе си”, „Да изтъкнеш себе си” и др. О
пасявам се обаче, че и в този случай нищо не може да се направи. Младите хора в случая нямат вина, че употребяват изрази като „В тази връзка” и „Да бъдеш себе си”, защото друго те не са чували. Родители, учители, всички говорят така.
Но има неща, които са буквално опасни и трябва да се опълчим срещу тях, докато не е станало късно.
Например един баща призовава да бъдат премахнати правилата за пълен и кратък член. Мотивите му – защото отрочето му не можело да се справи с тях и получавало двойки!?
Или изказването на един тинейджър преди време, че защо било необходимо да си губим времето да изучаваме български език, като той и без друго щял да изчезне след няколко години. Такава позиция е крайно опасна. Младежът би трябвало да знае, че българският род е оцелял през вековете и защото е запазил своята езикова идентичност. А и глобализацията не е вечна, надявам се.
Та добре е да спрем навреме възклицания като „Уау”. Имаме си достатъчно и хубави български възклицания. А англичани и американци нека си уау-кат. Това си е техен език.
В заключение бих искал да си позволя да дам един-два съвета.
Първият е да не разчитате да получавате знания в интернет. Там можете да намерите полезни неща, но и много небивалици. Всяко едно мнение по форуми например, влиза в база данни и макар да е невярно, утре може да го прочетете и да го приемете за чиста монета.
Вторият е да четете художествена литература. Четете българските класици – Вазов, Алеко Константинов, Йордан Йовков, Елин Пелин, Димитър Димов, Димитър Талев, Емилиян Станев, Павел Вежинов, Богомил Райнов, Ангел Каралийчев и много други. Книжовният български език е дело именно на тези титани на словото. И не защото са учили българска филология, а защото имат усет към литературния български език. А това е най-важното.
Още от Петър Дончев:
Париж – сърцето на света
Култура на бита по света и у нас
В кварталната градинка
Vita Morena 