Как се осмисля, приема и преживява една трагедия?

Вчера беше неделя, любимият ми ден от седмицата. Имахме хубав ден, посветен на палачинки, пазаруване, домашна работа, игри с децата. Очаквах времето, в което малките ще са вече по леглата, че да се отпуснем с мъжа ми на дивана в хола и да си изберем хубав филм за гледане. Вечерта обаче не се разви така и още докато се занимавахме с къпането на малките, вниманието ни трудно можеше да се откъсне от последните новини за ставащото в столицата. 

Мога да го резюмирам по най-краткия начин така:

22-годишен мъж, етнически датчанин, открива огън с ловна пушка в мол в Копенхаген. Това е най-големият пазарен център в страната, стрелецът е избрал 3я етаж, където е бебешкият кът, киното, ресторантите. Полицията не съобщаваше брой убити и ранени, но се знаеше, че има жертви. По същото време трябваше да се състои концерта на Хари Стайлс в зала, разположена непосредствено до мола. Тежко въоръжени спец.части, полицейски кучета, хеликоптери и мобилни болници бяха окупирали целия район, концертът беше отменен.

Първоначално, когато чух, че е имало предполагаема стрелба в мола, помислих, че не е нищо сериозно. Най-вероятно преувеличен инцидент с халостни патрони или нещо подобно. Колкото повече информация излизаше обаче, толкова по-сериозно започваха да звучат нещата.

Гледахме директното предаване на националната телевизия, когато чух една от най-страшните истории.

Млада журналистка интервюираше евакуирани от мола хора. Случайно попадна на мъж, за когото постепенно се разбира, че е един от хората, оказали първа помощ на част от пострадалите. Човекът е бил на етажа на стрелеца и се е опитал да помогне на простреляна майка и дъщеря ѝ. Разказът му се разгръщаше бавно, защото човекът беше в шок и нито журналистката, нито ние пред екраните бяхме готови за това, което последва.

Мъжът сподели как се е опитал да помогне на момичето, изглеждащо на около 15, но не засякъл пулс. Насочил се към майката, която била улучена в гърба и не можела да се движи, но питала дали детето ѝ е добре. Били си взели торта, когато чули истрелите и не разбрали дори какво става.

Човекът не знаел как да ѝ каже, че дъщеря ѝ не диша, затова се опитал да я успокои, че скоро ще дойде помощ и всичко ще е наред.

Интервюто с този човек повече не се повтори никъде по телевизията, нито пък думите му бяха цитирани от сериозните и отговрни медии в страната, въпреки че това беше първата информация за загинал и то дете. Ясно е, че мъжът се оказа ключов свидетел, открит по чиста случайност от журналиста. От уважение към него, а и заради разследването на случая, повече не се коментираше нищо от репортажа.

Чак на втората или трета извънредни пресконференции на полицията официално обявиха, че има трима убити – момче и момиче на по 17 години и 47 годишен мъж. Отделно казаха, че има пострадали в тежко състояние.

Не мога да опиша как се чувствах в момента, докато слушах историята на човека… това, че плачех, е най-малкото, което мога да спомена. Болката е огромна и тежка, и искрено не мога да разбера защо се случват подобни неща и защо страдат и загиват деца?! Абсолютно нищо на този свят не оправдава насилието и убийствата на деца!

Трябва да споделя, че точно в този мол – Fields, водех дъщеря ми на балет и сме посещавали безчет пъти мястото както само с нея, така и семейно или с приятели. Познавам мястото добре и знам колко много хора има, особено на въпросния етаж, където има прекрасно място за преобличане и хранене на бебета, където абсолютно винаги има родители с колички. Не мога да си представя дори какъв ужас са преживели всички хора там, какъв страх са изпитвали и изобщо как човек се справя с подобно събитие?!

На мен самата ми е много трудно да продължа с ежедневните си задачи и тревоги, когато знам, че някъде по света се е случила трагедия с деца… Само за последната година имаше толкова много съобщени случаи, които нямам намерение да изброявам, защото от това само боли. Като родител постоянно изпитвам страх за децата си, но при такива фатални новини страхът прераства в тих ужас. Отделно е дълбокото състрадание, което имам за майките и бащите на жертвите. Това е кошмар, през който никой не заслужава да минава.

Времето наистина помага, но с оглед на това, че постепенно забравяш, а и се трупат толкова много нови проблеми, занимания, впечатления, че не остава ресурс да мислиш и изживяваш всичко. Но болката си стои загнездена някъде дълбоко вътре и периодично те пробожда и напомня за себе си. И за това, че светът е доста страшен, доста опасен, доста голям и непредвидим.

Мислите и молитвите ми са за пострадалите и техните близки… Дано бъдем пощадени от други подобни нещастия.

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори … Нататък Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Реклама

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60 … Нататък Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на … Нататък По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като … Нататък Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

За завистта към мъжете

Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до … Нататък За завистта към мъжете

Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане.  Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които … Нататък Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

Впечатления от България, пролет 2022

Заради проклетия ковид близо две години не успях да се прибера до България, но ето че тази пролет най-сетне заведох себе си и децата до родината, за радост на баби, дядовци, лели и приятели. 

Престоят ни от 4 седмици традиционно беше поделен между Пловдив, Русе и малко София. 

За това как летях сама с две деца – едното 4-годишно, другото на няма и 8 месеца, ще пиша някой друг път. Мога да споделя само, че се получи доста по-добре, отколкото очаквах, за което благодаря основно на бога на бебетата, който беше благосклонен.

Други неща обаче са ми на сърце и тях бих искала да коментирам.

Аз и децата

Първо нека уточня, че последните ми прибирания в България минават под знака на дете-отглеждането, затова наблюденията ми са основно върху детските площадки и съоръжения, бебешко-детските стоки в магазините и другите срещнати деца и родители.

Ще започна с най-силно впечатлилите ме неща и това са тротоарите или по-точно – липсата на такива! Последното ми прибиране в България, когато се налагаше да ползвам количка, беше преди близо 3 години и сега с изумление установих как тротоари, паркови алеи и улици са по-зле и от преди. Говоря за кварталите в централен Пловдив и Русе, за София пък – Южен парк и кв. Левски. 

За пореден път си обяснявам защо българската майка не ходи почти никъде с количка чака някой да я закара до центъра или кръжи в квартала. Тротоарите са просто кошмарни за преминаване дори на два здрави крака, какво ли остава за детска количка.

Дупки, изровен асфалт, разбити плочки, неравен паваж, безумно изпълнени “кръпки”, страхотно високи бордюри или изцяло липсващо място за пешеходно движение – това е масово по всички улици и паркове, през които минах. Има само малки отсечки от прясно ремонтирани участъци, където можеш да вървиш с количката на спокойствие и 10 метра по-късно отново си офроуд.

Отделно на това е почти пълната липса на адекватни рампи за колички. Дори в централната сграда на Община Пловдив няма как да се качи детска, инвалидна или друга количка, защото електронната рампа е извадена от движение, но пък надлежно опакована, че да не се развали от дъжд, студ и т.н.

Местата за смяна на бебешки дупета са още мираж, а малкото, които видях – основно в моловете, се изчерпват до плот с мека подложка за бебето и мивка. Това все пак е полезно, но е санитарният минимум.

Искаше ми се да тествам помещенията за смяна на памперси на стария терминал на летище София, защото чух от управата на летището гръмко да се хвалят с тях, но не ми остана време. Ако някой има впечатления, нека да пише, ще ми е интересно да разбера как е организирано.

Дъщеря ми в Пловдив, пред АМТИИ

Не знам дали проблемът е в мен, защото не съм се прибирала от известно време в страната и съм със стари представи, но цените на всичко, най-вече на бебешките и детски продукти, ми се видяха скандално високи. Че те гонят датските! Бебешките пюрета особено – на фона на общия стандарт, цените ми се виждат високи. Някой може да каже “ами, нека майките да правят домашни пюрета” – чудесна идея, но цените на плодовете и зеленчуците са още по-смайващи. Оттам явно идва и причината салатите в ресторантите да са над 10лв…

За мен обаче върхът на харчовете са проклетите електронни колички, кончета и въртележки, които искат по 1лв (в София по 2, щото нали столица…), за да работят близо минута. Строго подчертавам, че това е лично мнение, но за мен това са пари на вятъра. Дъщеря ми обаче умоляваше по всички познати на децата начини да ѝ бъде давана “паричка”, за да я пусне сама в машината и да се вози, та по едни 3-4лв хвъркваха ей така всеки ден (и то само толкова, защото просто забраних да се инвестира повече в тези капани за родители).

Нямам никаква идея как оцелява финансово българският родител…

Особено харесвам тази статуя пред операта в Русе

Като споменах родителите, няма как да преглътна кривото впечатление, което ми направиха почти всички срещнати майки, татковци, дядовци и баби.

Те непрекъснато кръжат около отрочетата си, наставлявайки ги как точно да си играят – “стъпи тук, не там, слез веднага, качи се на другото, не, не така, а иначе” – свободната воля на децата е изцяло орязана. 

След това е непрекъснатото навикване за нещо, най-вече затова, че детето се цапало. А как иначе да си играе? Също така не е нужно винаги децата да са облечени като за модно ревю, когато ги водиш на кварталната площадка. 

За капак са и спорадично избухващите препирни или откровени скандали между родители. 

Мога да споделя как през последните 4 години абсолютно всеки ден съм на детска площадка някъде из Дания поне по един път. Всеки един ден. Никога досега не съм срещала дори повишаване на тон между родители и само веднъж – преди два месеца, станах свидетел как един татко се скара с близо 6-годишното си дете и двамата си обясняваха взаимно колко са ядосани един на друг. 

Дъщеря ми в двора на Кукленския манастир, който е много впечатляващ

Докато в България почти всеки ден чувах и срещах препирни между настойници и отрочета, докато накрая не се наложи и аз да скоча срещу една бабка, позволила си да крещи на дъщеря ми ей така, защото си играела на чешмата заедно с други деца и пръскали вода (при 30 градусова пловдивска жега…)

Самите деца също не бяха лишени от изблици на агресия и доста често наблюдавах прекалена грубост в игрите им.

Разбира се, срещнах и щастливи изключения от цялата тая картинка. Спокойни родители, оставящи децата да играят както им душа иска и само следящи с поглед да не направят някоя опасна глупост. Както и отворени към света дечица, готови да се потопят в света на въображението и игрите с другите връстници от площадката. Нека има повече такива!

Иначе позитивни неща, които ме радваха при престоя ми в родината, са наличията на толкова много баничарници, закусвални и павилиончета за храна и напитки. Където и да отидеш, ще намериш място, от което да си купиш вода, храна и кафе.

В Дания искрено ми липсват подобни места, покрай които да мина и докато съм още на улицата, да си купя през отворено прозорче каквото ми е на сърце. Тук навсякъде винаги трябва да влизаш в самото помещение, а когато бебето ти спи в количка и ти не искаш да рискуваш да го събудиш, това си е проблем.

Отново кадър от центъра на Русе

Другото любимо мое нещо е наличието на такова разнообразие от детски пюрета, пък били те и по 2лв за бурканче, както и възможността за детска кухня – отново нещо, което липсва в Дания. Е, и тук има пакетирани храни, разбира се, но разнообразието не е чак толкова голямо, а абонамент за прясно сготвена детска храна няма.

Бих искала да напиша няколко думи и за пътуването с деца (и бебе) в градския транпсорт, но ще остане за друг път.

Надявам се да не разсърдя никого с текста си, но мотивацията ми да споделям впечатленията си е, за да се инициира диалог и положителна промяна. Все пак няма нищо положително от това да сме вторачени единствено в пъпа си и да не искаме да видим и чуем нищо друго.

Дано догодина пак имам възможност да посетя родината и да имам по-позитивни и щастливи за споделяне наблюдения 🙂

Как се осмисля, приема и преживява една трагедия?

Вчера беше неделя, любимият ми ден от седмицата. Имахме хубав ден, посветен на палачинки, пазаруване, домашна работа, игри с децата. Очаквах времето, в което малките ще са вече по леглата, че да се отпуснем с мъжа ми на дивана в хола и да си изберем хубав филм за гледане. Вечерта обаче не се разви така … Нататък Как се осмисля, приема и преживява една трагедия?

Да си търсиш работа не е особено весело занимание…

На 35 години съм, имам две деца, един съпруг, над 10 години работен опит, преминала съм през какви ли не периоди и съм се справяла с какви ли не изпитания, но все още ми става угнетено и криво, като получа отказ за работа… Онези проклети имейли, които много учтиво ти благодарят за проявения интерес към … Нататък Да си търсиш работа не е особено весело занимание…

Посрещаме Джулая с 3-дневен фестивал и вечеря с НУЛЕВ отпадък на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Фестивалът ще приложи редица мерки за опазване на локацията – почистване на плажа 25 юни, лекции и дискусии с експерти еколози, разделно събиране на отпадъци и информация за опазване на … Нататък Посрещаме Джулая с 3-дневен фестивал и вечеря с НУЛЕВ отпадък на плаж Камчия

Уроци по родителство? Защо не!

Замислете се само – за всичко в този живот се иска удостоверение за известна компетентност. За намиране на работа – диплома, сертификат, специализиция, за каране на автомобил – шофьорска книжка, даже да преподаваш йога или да правиш масажи е нужно да си минал определен курс на обучение.  Защо тогава за едно от най-важните занимания, че … Нататък Уроци по родителство? Защо не!

“А майката къде е?!”

На детските площадки като цяло е скучно, поне за родителите. Хем трябва да наглеждаш хлапето да не направи някоя опасна глупост, хем никак не ти е интересно да го буташ на люлката или да търкаш пейката и се бориш с напиращото желание да си гледаш телефона. Който е готов да осъди това признание, просто не … Нататък “А майката къде е?!”

Време за четене: Изключителният роман „Чумни нощи“ на Орхан Памук

В книгите на Орхан Памук се влюбих бавно, но всепоглъщащо. Първо в ръцете ми попадна „Сняг“, който никак не успя да ме грабне. Повествованието вървеше прекалено бавно и тягостно за вкуса ми, едва дочетох книгата и честно казано, към днешна дата не си спомням абсолютно нищо от нея, освен един абсурдно дълъг монолог, случил се … Нататък Време за четене: Изключителният роман „Чумни нощи“ на Орхан Памук

4 години майка – толкова много благодарност и такива хубави спомени

Вчера отбелязахме четвъртия рожден ден на дъщеря ми, което аз приемам и за рожден ден на майчинството ми

Докато я гледах как сама си избира и облича дрехите, се замислих (за пореден път) колко е пораснала! И колко прекрасно е това.

Колкото и ясни да са спомените ми от деня на раждането, не бих казала, че времето лети. От тогава насам се случиха толкова много неща, че сякаш цяла вселена се е побрала в тези 4 лета. Толкова радости, изненади, трудни моменти и предизвикателства откакто започнахме да се учим да бъдем родители. А колко ли още ни предстоят!

Сутринта на рождения ѝ ден, когато още по пижама си вижда подаръците 🙂 Датското знаме е задължителен елемент за всеки рожден ден тук, така че тя като родена и растяща в Дания, му се радва, а и го очаква за празника си.

Рожденият ден на малката го отбелязахме със семейно посещение на Den Blå Planet – разкошен датски музей, посветен на морските обитатели. Бяхме ходили там и преди, когато малката беше още бебе. Сега брат ѝ е няколко месечно човече, а тя – гордата му сестра, търчаща из музея с раница на гърба и дърдореща безспир.

Дъщеря ни пред един от най-големите аквариуми

На кратко – имахме чудесен ден. Обикаляхме из музея, дивяхме се на аквариумите и невероятните им обитатели, на видрите, на тропическата гора, после обядвахме в бистрото на музея, поразходихме се още малко, а после се натоварихме в автомобила ни и се отправихме към вкъщи, където ни чакаше (направена от мен) торта и завършек на деня с малко телевизия, хубава вечеря и сладък сън.

С мъжа ми обаче си говорихме колко се е променил животът ни от преди четири години досега. И колко се е вдигнал стандартът ни. 

Когато решихме да се съберем и да имаме семейство, може да се каже, че двамата бяхме на нулата. Аз, местейки се в Дания и в началото на бременността ми, нямах особен избор от възможности за работа. Съпругът ми пък завършваше образованието си и беше неплатен стажант на стипендия и студентски заем. 

Живеехме в едностайно студентско жилище, дюнери от улиците на Ньоребро* бяха нашето “поглезване”, а наемането на кола за ходене до болницата си беше разход. Само 4 години по-късно живеем в къща, посрещаме спокойно разходите си, имаме собствен автомобил и възможност да отидем на музей, да седнем за обяд в заведение навън, да отбележим празниците ни както пожелаем.

Нека не звучи като консуматорска мечта, защото в крайна сметка идеята на парите е да правят живота ти по-лек и да ти помагат да се забавляваш. Не говоря за безразборно харчене за всяка глупост, която видиш или за излишно трупане на вещи, а за това да можеш да живееш спокойно. 

Хубавото е, че дори и преди, когато нямахме много, ние се чувствахме щастливи, уверени в себе си и възможностите ни и смело правехме планове за бъдещето ни. Не си поставяхме грандомански цели, нито пък сме се обсебвали от материалното, но се стремяхме към по-добър стандарт.

Сега, когато го постигнахме, го ценим високо и обичаме да си припомняме как е било преди. Спомените ни радват, защото и тогава се обичахме, бяхме щастливи и също оценявахме какво имаме и колко е ценно то за нас, било и малко.

Тортата е мое дело и трябваше да е с формата на сърце.

Единствено се замислих, че дъщеря ми е все още малка, за да разбере всички тези неща. Тя не може и да оцени колко голяма работа е фактът, че ѝ купихме играчка ит сувенирния магазин на музея. Артикулите там са скъпички, но пък голяма част от стойността им се използва за дарения на различни благотворителни организации (в случая с този музей парите отиват за подпомагане на децата в най-бедните райони на Непал).

Когато аз бях малка, никога не са ми купували играчки или сувенири от забележителните места, на които сме били, а яденето навън беше само на повод, никога просто ей така, защото ни беше скъпо. Бях се научила да искам да ми се взимат неща от магазинчетата и заведенията към различните туристически обекти и забележителности из страната, защото струват прекалено много.

Сега дъщеря ми расте без тези притеснения, но и за да съм честна следва да кажа, че в Дания няма подобни налудничави надценки на обикновени стоки като напитки, храна, вода, сладолед и т.н., само защото се намират на силно посещавано място. Има скъпи ресторанти и туристически капани, но няма да сложат двойна цена на сладоледа в будката на зоологическата градина.

Такива неща си мислех, докато се прибирахме към вкъщи и ме обзе чувство на спокойствие и доволство. Не е нужно децата ни да бъдат обременявани с нашите отдавнашни несгоди. Следва обаче да се стараем да им създаваме хубави спомени. 

А благодарността идва именно от чувството на щастие – когато си щастлив, неминуемо си и благодарен.

С радост очаквам следващите рождени дни на децата ми, за да мога отново така да се обръщам назад и припомням през какво сме минали и колко много имаме.

Другото е здраве. 

*Един от централните и изключително мултикултурни квартали на датската столица, наситен с имигранти и дюнери на всяка крачка.ь

Впечатления от България, пролет 2022

Заради проклетия ковид близо две години не успях да се прибера до България, но ето че тази пролет най-сетне заведох себе си и децата до родината, за радост на баби, дядовци, лели и приятели.  Престоят ни от 4 седмици традиционно беше поделен между Пловдив, Русе и малко София.  За това как летях сама с две … Нататък Впечатления от България, пролет 2022

Не пропускайте – Първа международна олимпиада по ментална аритметика

На 11 и 12 юни 2022 г. България ще е домакин на първата по рода си международна олимпиада по ментална аритметика за деца на възраст от 4 до 14 години.  Събитието се организира от SmartyKids България – мрежа от детски образователни центрове, представена в 11 държави, в т.ч. и в България в 38 населени места. … Нататък Не пропускайте – Първа международна олимпиада по ментална аритметика

Време за четене: Роман за съдбовната връзка на великата дива Мария Калас и Аристотел Онасис

 В тематичната си Колекция „Музи“ издателство „Емас“ ни поднасят роман за любовта на най-великата оперна дива на всички времена Мария Калас и несметно богатия Аристотел Онасис – една от най-емблематичните двойки на 20-и век. Авторката Мишел Марли убедително вдъхва живот на Мария и Аристотел и на техните дръзки и трагични взаимоотношения и ни пренася в … Нататък Време за четене: Роман за съдбовната връзка на великата дива Мария Калас и Аристотел Онасис

Хайде на балет! „Вълшебството на Пепеляшка“ – детски балетен спектакъл ви очаква

             Чрез класическия балет и разкошната музика на П. И. Чайковски, малките балерини от балетно студио „Пирует“ и балетно студио „Красимира Колдамова“, разказват за силата на майчината обич, приятелството и вярата в доброто. Изключително цветен и забавен, спектакълът пренася малките зрители в приказния свят на Пепеляшка и нейната майка, чиито дух се превъплъщава в добрата фея. … Нататък Хайде на балет! „Вълшебството на Пепеляшка“ – детски балетен спектакъл ви очаква

Мащабно почистване на плаж Камчия, благодарение на фестивала Ritual Gatherings

Един от най-красивите плажове на северното Черноморие често страда от замърсяване след зимата и преди началото на летния сезон. На 11 юни, от 10 до 14 часа организаторите на фестивала Ritual Gatherings събират доброволци за почистването му. Те си партнират с Община Аврен, която ще осигури извозване на събрания боклук, чували и ръкавици. Целта на … Нататък Мащабно почистване на плаж Камчия, благодарение на фестивала Ritual Gatherings

„Отгледано с грижа в България“ или как се насърчава родната продукция

И тази пролет екипът на МЕТРО България лично се включи във вече традиционното засаждане на изчезващия сорт български домати „Розова магия“ в с. Първомай, област Петрич. За шеста поредна година компанията се фокусира върху съхранението на автентичните български вкусове и подкрепя родните фермери в рамките на програмата „Отгледано с грижа в България“.  Инициативата обхваща локални … Нататък „Отгледано с грижа в България“ или как се насърчава родната продукция

Когато не си готов за сбъдването на мечтите ти

Когато мъжът ми ме попита какво искам за Коледа и аз му отвърнах “къща”, не си представях, че желанието ми може да се изпълни толкова бързо и да ми причини такива непоносими количества стрес. 

Понякога мечтите се сбъдват и ние трябва да се справим с всички последици от това.

Истината е, че отдавна искахме да се изместим от апартамента ни в уж хубав и модерен, но реално пренаселен и шумен, квартал и да заживеем някъде в китните предградия в къща с двор. Не толкова недостижима мечта и не толкова трудна за изпълнение. Така се случваше обаче, че офертите една след друга ни се изплъзваха и оставахме да чакахме да ни се усмихне късметът. 

В средата на декември, съвсем неочаквано, това взе, че се случи. Първоначалната еуфория беше задушена от лекото притеснение от прекалено близката дата за влизане във владение – 1и януари 2022. Казахме си обаче, че няма да изпускаме шанса си и все пак това е, което искахме, та ще стиснем зъби и все ще се пренесем, колко му е.

За годините ми живот в София (малко над 10) ми се е налагало да се местя над 14 пъти. То не бяха квартири, то не бяха общежития и гаджета… Който е преминавал през подобни сътресения в 20те си години, знае за какво става въпрос. Дори местенето ми от България в Дания не беше толкова голяма работа, освен проблемът с котката и изпуснатите полети (на когото му се чете – Специфики на пътуването с котка в самолет ).

Нито едно от тези местения обаче не ми е било така стресиращо и изпиващо силите както това сега. Причината е, че преди отговарях сама за себе си. Колкото и да е било тежко, трудно, времеемко и финансово изпитателно, все съм се мобилизарала и съм го преживявала. Сега обаче има две малки деца, едното бебе на няма и 4 месеца, които пряко зависят от мен и това коренно промени нещата.

Интересното е, че когато първото ми дете беше на 2 месеца, пак се изместихме от първото ни общо жилище с мъжа ми, което беше идеално за двама, но малко за трима. Тогава пак беше стрес и си казах, че в следващите 10 години не искам и да чувам за местене, но съдбата има своите начини да ни изненада.

Няма да влизам в излишни подробности, но само ще спомена, че въпреки че наехме фирма с хамали за преместването на мебели и т.н., целият процес пак беше невероятно изпитание за физическото и най-вече психическо здраве. Точно в този период бебето влезе в сънната регресия на 4я месец (или поне аз се успокоявам, като си обяснявам проблемите му със съня с това), а кака му ще се наложи да почака месец и половина, докато получи детска градина.

И така сред ред изпитания, безсънни нощи и стрес местенето се случи, озовахме се в новата къща и въпреки че първоначално си отдъхнахме, не мога да кажа, че заживяхме веднага спокойни и щастливи. Напротив.

Първо, новият дом си има нови специфики – миризми, шумове, изисквания. Това доведе до поредица трудни за сън нощи, докато успеем да свикнем с новото място. Особено децата имаха нужда от почти седмица. След това аз и мъжът ми осъзнахме колко още много, много работа (и пари!) се искат от нас, за да подредим и нагласим къщата. Но баща ми веднъж каза, че дом се събира цял живот и особено в последните седмици обичам да си припомням тези думи. Няма как да стане за една вечер, нито за седмица, нито месец. Ще се иска време, отдаденост и желание, за да си го направим наше и уютно. Поне хубавото е, че усещам как с всяка изминала нощ и всеки прекаран в новата ни къща ден, улягаме по-удобно и добре в жилището ни.

Замислих се как това никога преди не ми е било чак такъв проблем. Една-две вечери на ново място и вече съм свикнала с него. 

Явно сега годините си казват думата. Колкото повече узряваме, толкова повече се привързваме към навиците и ежедневието ни. Именно те ни карат да се чувстваме стабилни на мястото, което обитаваме, вдъхват ни спокойствие и уют.

За да изградиш навици и любим ежедневен ред на ново място се иска време и докато се случи, няма как да не се усещаш леко като на гости. Хем знаеш, че това си е твоето жилище, хем го усещаш някак чуждо. Но времето е велик вълшебник и е способно да измени перспективата ти за всичко, както и да ти даде ценни уроци по търпение. Затова се старая да се осланям на него и да си повтарям, че съм на прав път, а утре е нов ден, нова надежда, нова радост.

И да, мечтите се сбъдват и това носи съответните последици. Налага се да платим цената за желанията си, защото няма нищо безплатно в живота и по един или друг начин следва да се борим и да заслужим всичко, което искаме. Затова и тънкостта не е в това да внимаваш какво си пожелаваш, а по-скоро да знаеш как да се справиш, когато желанието тупне сбъднато в скута ти. 

А сега отивам да мия прозорци и да чистя две бани, повтаряйки си каква съм щастливка, защото нали точно къща исках за Коледа 🙂

Кралят на скандинавския трилър Ю Несбьо безкомпромисно изследва тъмните ъгли на човешката душа в „Ревност и други истории“ 

Излизането на нова книга от норвежката крими суперзвезда Ю Несбьо винаги е събитие. А това лято читателите имат възможност да срещнат „бащата“ на инспектор Хари Хуле в ново амплоа с първия му сборник разкази – „Ревност и други истории“, издаван от „Емас“ в безупречния превод на Ева Кънева. В този впечатляващ сборник Несбьо е събрал … Нататък Кралят на скандинавския трилър Ю Несбьо безкомпромисно изследва тъмните ъгли на човешката душа в „Ревност и други истории“ 

Как да започнем с финансовото ограмотяване на децата

Напоследък все повече се говори за обучение по финансова грамотност и предприемачество за деца, а родителите си задават въпроса: “Необходимо ли е и с какво е полезно на детето ми?”. В училище не се говори достатъчно подробно за това как да управляваме парите си, вместо те нас. Затова екип от педагози и психолози, заедно със … Нататък Как да започнем с финансовото ограмотяване на децата

Време за по-различно четене: Български шевици от русенски регион

Над 300 български шевици, събрани в луксозно двуезично издание, което съхранява духа и традициите и се превръща в мост към следващите поколения! “Шевицата е молитва и благослов” В страна с богато минало, каквато е България, фолклорът е онзи даровит майстор, който събира нишките на времето и разказва истории. Веднъж избира да говори с песен, друг … Нататък Време за по-различно четене: Български шевици от русенски регион

Да си изпътуваш пътуванията или как сама благодаря на себе си

Една от любимите функции на телефона ми е, когато показва снимки от същата дата преди няколко години. Периодично ме сюрпризира с избрани кадри от определен период и така ми припомня за прекрасни моменти, които съм имала късмета да преживея. И огромна част от тях са спомени от пътешествия. Когато бях малка, семейството ми не пътуваше. … Нататък Да си изпътуваш пътуванията или как сама благодаря на себе си

Ritual Gatherings и July Morning на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Зад избора на локация се крие желанието на организаторите да върнат и пресъздадат през съвременното изкуство и музика, станалия традиционен за България, ритуал по посрещане на първия юлски изгрев. Фестивалът … Нататък Ritual Gatherings и July Morning на плаж Камчия

Две майки във влака – споменът, който ме изгаря

Има спомени, от които ти става гузно и неудобно. Припомниш ли си ги, изпитваш съжаление за действията или бездействията си. Аз имам не малко такива, които периодично изплуват и ме карат отново да преосмисля себе си.  Иска ми се да споделя за един такъв, пък току виж това е начинът да се освободя поне малко … Нататък Две майки във влака – споменът, който ме изгаря

Майчинството – занимание самотно или как да намериш общ език с другите майки

С второто дете имам и втора майчинска група.

Концепцията е, че майки от един квартал с бебета на сходна възраст е добре да бъдат свързани една с друга, за да могат да си комуникират.

Организацията се прави от здравния консултант, който те посещава периодично в дома ти след раждането на бебето. Аз лично наричам това явление “домашна сестра” и трябва да споделя, че след раждането на първото ми дете, ни беше от огромна полза! Даваше ни чудесни съвети и насоки, разбулваше различни митове, в които вярвахме, окуражаваше ни и разбира се, правеше нужните прегледи и измервания на бебето, за да види дали расте както трябва. 

С второто дете обаче тези посещения са доста по-малко и като цяло системата ти гласува доверие, че вече си врял и кипял родител. Е, ако на посещенията си сестрата остане с други впечатление или ти помолиш за повече инфо и/или срещи, ще те навестяват по-често. Но да имаш майчинска група остава силно препоръчително. Съответно в случая те свързват с други майки, които имат второ дете, тъй като си е различно преживяване от първото.

Моята нова група е истинска такава (понеже първата беше съставена само от мен и една съседка испанка). Събрали сме се 6 англоговорящи дами с поне едно налично дете и съответно новородено. В идеалния вариант следва да се виждаме веднъж седмично, но реалността налага по-разредени срещи, особено в сезона на настинки и грипове, когато да си сама с бебето вкъщи се вижда като ваканция.

Та, имах вече няколко срещи с майчинската ми група, отделно си комуникираме и в общ чат. По едно време обаче се зачудих имам ли наистина нужда от разговорите с тези госпожи? Знам, че се приема за полезно, за да не задълбаваш в бебешкото ежедневие, което е доста самотно занимание, от друга е хубаво да имаш с кого спокойно да си говориш на майчинско-детска тематика. 

Но след първите ни събирания останах леко разколебана дали имам някаква истинска полза или повече се дразня. Така например не можех да подмина факта, че моето бебе беше първото разплакало се (в минутата, след като съм си поръчала кафето и той вече е ревнал), докато останалите спят тихо в количките си. След това дойдоха разговорите за харчене на маса пари за всевъзможни неща, които аз определям като излишни, както и за уговорките за ходене на какви ли не места – бебешко кино (кино за възрастни, но през деня с място за количка и по-тих звук), брънч, семинари за това и онова, разходки до доста отдалечени от дома места и т.н. 

Имала съм и преди подобен опит с други копенхагенски майки, които сякаш виждат майчинството като време за тях самите да наваксат с новооткритите кафенета в града, шопинга и трошенето на пари за глупости.

Да не звучи все едно ги съдя, това си е техният избор, но аз рядко съм се припознавала в тези жени и трудно намирам език с тях.

Първо, защото и двете ми деца като бебета не са били толкова спокойни, че да се чудя къде да обикалям няколко часа, второ защото ми харесва да прекарвам време и у дома, особено когато имам новородено. То все пак има и нуждата от време вкъщи, от раздвижване и известно стимулиране в будните минути. 

Пък и изпитвам известен стрес при мисълта, че ще реша да ида на дневно кино – занимание, отнемащо поне 3 часа, ако включа и пътя до мястото, а бебето ще ме ореве по средата на цялото занимание.

Да не говорим, че имам и някакви домашни задължения, особено когато вкъщи има и по-голямо дете, та пазаруване, почистване и някакво готвене все трябва да се случват. 

Другото обаче, което сериозно ме дистанцираше от майчинската ми група е, че почти никоя от тях не споделя нищо за предизвикателствата, които изпитва с грижите за две деца. В един момент имах чувството, че съм единствената, която не спи добре вечер, а дните ѝ минават в напразни опити да приспи ревящото бебе.

Затова реших да хвърля първия камък и да раздвижа застоялите теми за къде ще ходим на брънч и кой (скъпо платен) семинар за масаж на бебето е по-добър.

Споделих в чата ни, че бебето ми е с колики и дали някоя има полезен съвет или опит да сподели. И оттам се раздвижиха нещата. Една по една останалите майки започнаха да споделят, че и тяхното бебе не спи добре в последно време, или пък че голямото дете е болно и трябва да си стои вкъщи, което създава истински домашен хаус, трета пък каза, че нейното новоредно вече не иска да се вози в количка, а само да бъде носено (в каквато фаза е и моят мил син…) и така в един момент се спука балона на перфектното майчинство.

Честно казано, почувствах се по-добре. Не защото и другите страдат, а защото когато си потънал в спиралата на безкрайни нощи и тежки дни с новороденото, започваш да си мислиш, че само ти срещаш подобни трудности. 

Пък и нали това е първоначалната цел на групата – да си споделяме, за да си помагаме, понеже всички минаваме през горе-долу едни и същи фази в развитието на децата ни. А кафето и брънча в уютно заведение може да е само бонус.

Едно от нещата, на които майчинството ме е научило със сигурност, е че споделянето помага. Понякога изричайки на глас това, което ти е в главата и на сърцето, ти помага да осъзнаеш, че всъщност не е толкова страшно. А понякога отключва разговор с отсрещната страна и осъзнаваш, че не си сам във водовъртежа на емоциите си. Други майки изпитват същото и това наистина действа успокояващо и някак заземяващо.

Накрая дружно си казвате “и това ще мине” и някак ти олеква.

Да, трудно е намериш общ език с различни хора, особено когато са замесени различни културно-социални фактори, но никога не пречи да споделиш какво ти е на сърце, за да откриеш, че и другите изпитват същото. Оттам вече става по-лесно 🙂

Ако самите вие искате да споделите опит, мъка или съвет, чувствайте се свободни да ми пишете на vitamorenablog@gmail.com

Граничарски дневник: Две леви обувки

Автор: Петър Дончев Поради причина, която няма да коментирам сега, влязох в казармата със закъснение от три седмици. Пристигнах вечерта във Варна. Преспах и рано сутринта поех към Галата, където се явих в Учебния пункт на 8 Граничен отряд или както го наричаха батальона. Показаха ми стая, в която да чакам. После се появи един … Нататък Граничарски дневник: Две леви обувки

Любимият ден на мама – понеделник, когато градината работи

Някъде бях прочела, че родените в неделя са галениците на съдбата, радват се на късмет и благополучие. Аз съм родена в неделя и може да се каже, че винаги съм се приемала за дарена с късмет. Или поне когато ми се е случвало нещо кофти, съм си мислела “е, можеше да е къде-къде по-лошо, пак … Нататък Любимият ден на мама – понеделник, когато градината работи

Когато дъщеря ти каже в градината, че я удряш…

Беше слънчев пролетен понеделник, когато спокойно си бутах количката със спящото бебе, а преди това бях завела голямата му сестра на градина. Казах си, че този ден се очертава съвсем нормален и обикновен, когато телефонът ми звънна. Първоначално мислех да не вдигам, защото бях почти убедена, че е някакъв телемаркетинг или молби за дарения, защото … Нататък Когато дъщеря ти каже в градината, че я удряш…

Време за четене: „Дъщерите на Ханна“

За греховете на бащите Господ наказва децата до трето и четвърто поколение. За делата на майките няма библейски стих, въпреки че те вероятно имат по-голямо значение от делата на бащите. Прастари образци се предават от майки на дъщери, които раждат нови дъщери, които раждат… В края на XIX в. тринайсетгодишната Ханна ражда незаконно дете в … Нататък Време за четене: „Дъщерите на Ханна“

Граничарски дневник: Старшина по чорапи

Автор: Петър Дончев      През първата година, докато бях новобранец, давах наряд часови – на портала, на складовете, на секретна секция. И на знамето. Ужасен наряд – два часа мирно, никакво движение, а не дай боже да заспиш на поста – до военен съд можеше да се стигне. През нощта опасността от заспиване беше съвсем реална. … Нататък Граничарски дневник: Старшина по чорапи

Телемедицина в действие – повече професионална помощ и внимание към бременните

Д-р Милена Цолова е сред първите акушер-гинеколози у нас, който внедри възможностите на телемедицината в своята практика. Това ще даде възможност да се провеждат консултации със специалисти по пренатална диагностика извън пределите на лечебното заведение. Чрез внедряване на системата за конферентна връзка по време на преглед, д-р Цолова дава възможност и на бъдещите татковци и … Нататък Телемедицина в действие – повече професионална помощ и внимание към бременните

Вита Морена – мама за втори път

В последно време отново бях утихнала и Вита Морена пустееше без нови материали, за което обаче има причина и най-сетне имам време да я споделя.

В края на септември родих второто си дете – този път момченце.

Малкият реши да се появи седем дена преди термин, но не мога да кажа, че ме изненада. Даже точно в деня, когато раждането започна, аз чувствах невероятен прилив на енергия и бях стремглаво устремена към свършване на всички задачи, които исках да бъдат решени, преди бебе 2 да се появи. 

Та, във въпросният ден – една слънчева сряда, учих по датски и писах домашни (че нали записах отново курс, с надеждата, че ще успея да го завърша преди раждането, но уви), после опаковах пратки, закарх ги до мола, оттам ги изпратих, на свой ред прибрах ред други, пазарувах, сготвих, чистих банята и я пренаредих из основи, че да побера станцията за смяна на бебешко дупе, както и останалите козметики на мен, дъщеря ми и мъжа ми, и когато беше станало време да посрещна малката от градина (15:45), бях изключително доволна, че съм свършила всичко, което искам. 

С напредването на вечерта обаче започнах да чувствам контракции, на които реших да не обръщам много внимание. Втората ми бременност, за която скоро ще пиша по-подробно, протече изключително различно от първата и се характеризираше с доста Бракстън Хикс контракции, които в последния месец зачестиха. Та, затова и в този ден реших да не се вглъбявам толкова в подобните на менструални болки, но все пак си погледнах чантата за болницата дали има всичко, което трябва и се изкъпах (с косата), за да съм максимално готова, ако пък току виж нещо се случи.

Най-близката ми и добра приятелка беше прогнозирала раждане на точната дата, на която то наистина се случи, но пък дори тя самата не си вярваше, че може да познае. 

Денят ми вече вървеше към приключване, даже вече приспивах дъщеря ми, когато започнах да се замислям малко повече върху болките, които сякаш започваха да зачестяват.

Имайки опита от първо изключително бързо раждане (контракциите започнаха в полунощ, в 8:30-9 сутринта ме приеха в болницата, изпълнени с недоверие, че наистина ще раждам, после установиха 10см разкритие и в 10:20 дъщеря ми беше вече родена), реших, че ще стоя на дивана вкъщи докато мога, ще дишам равномерно и дълбоко и ще чакам контракциите да ми подскажат накъде вървят нещата.

Е, към 22ч вече бяхме сигурни, че бебето ще се появи скоро. Мъжът ми старателно засичаше интервали и продължителност, запишваше даже в един тефтер, а аз се стараех да минавам през болката колкото мога по-спокойно. 

За да не става историята прекалено дълга, ще нахвърлям основните акценти, а те са следните:

В полунощ звъннахме на акушерския център в болницата, в която щях да раждам, да споделим какво се случва и да питаме за съвет. Те казаха да се насоча към тях, когато контракциите са през 3-4 мин, но пък с оглед на предишното ми бързо раждане, да не се свеня да звъня или да отида по-рано, ако усетя, че нещата се забързват.

Към 1ч през нощта усетих, че ми е време да си викна такси и да се насочвам към родилното. Както бяха на неравни интервали от по 6-7 или 10 мин, така изведнъж контракциите станаха постоянни, а в 1, когато таксито вече беше на път към мен, водите ми изтекоха. За щастие, не бяха зелени както предния път. 

Мъжът ми трябваше да остане вкъщи, където спеше 3-годишната ни дъщеря. Решихме, че така ще е най-добре, защото няма как посред нощ да звъним на приятелски семейства, за да им пращаме детето или пък да молим някой да идва вкъщи и малката да се стресира сутринта, виждайки чужди хора, а не мама и тати. Не можеше и дума да става да я водим с нас в болницата, а и за мен най-важно беше да попадна под грижите на акушерките. Пък ако бебето реши да изчака до сутринта, когато градината отваря и таткото може да остави голямата и после да дойде до болницата, би било чудесно.

Но бебето имаше съвсем други намерения. И така, аз с доста сериозни болки, но пък спартански пазеща мълчание, се озовавам на най-застреляния таксиметров шофьор в Копенхаген. Въпреки че му казахме много точно къде в болницата трябва да ме закара (тя е доста голяма, но пък много добре обозначена кое отделение на къде е и т.н.), той решава, че ще ме остави на централцния болничен вход, който по това време на денонощието е затворен. 

На пояснението от моя страна, че трябва да ида до родилното, той отговаря, че не знае къде е. Успявам да му кажа да ме закара поне до спешния център, който се намира от другата страна на болничната сграда, където пък господин шофьорът ми заявява ”Ще трябва да спра на паркинга, защото пред спешния вход е позволено паркиране само за линейки”.

Аз вече нямам никаква възможност да се обяснявам, че да му кресна как цивилни коли имат право на една минута престой, колкото да разтоварят/натоварят болния и усещайки колко постоянни са болките, решавам, че ще извървя тия 50-60 метра от паркинга до спешното сама. 

Трябва да направя едно уточнение – в Дания линейка се изпраща за наистина спешен или важен случай. Тоест, ако човек може да се закара по един или друг начин до болницата, това е добре дошло, освен ако операторите на спешния телефон не преценят, че състоянието му изисква линейка или той сам не помоли за такава. Та, масово раждащите жени (отново уточнявам – говорим за стандартни случаи, без регистрирани проблеми или услоцнения) ги карат до родилното с лични автомобили или с такси, а има и такива, които на колело отиват.

И така, аз успявам да стигна спешното, където криво-ляво ми намериха и пътя до родилното. Там ме поеха две изключително готини и забележително млади акушерки (лекари се появяват само, ако положенето се е влошило, стандартна практика е ражданията да се водят от акушерки – една главна и една помощник, която най-често е и специализант).

В 1:30 най-сетне легнах на родилното легло, в 1:40 измериха пълно разкритие и въпреки че аз преглъщаща болката, споделих ни в клин, ни в ръкав, че не съм готова да раждам, в 1:58 синът ми беше на бял свят. 

След като се убедих, че всичко му е наред и не е синкав, както ми се струваше в началото, дойде време за много големите гушки кожа в кожа, а после останалите подробности, като измерване на бебето, възстановяване на майката, откарване в самостоятелна стая, където двамата с него да се гушкаме още много, както и да поспим малко. 

Не можех да повярвам, че това толкова малко създание е поверено на мен! Та той беше по-дребен от куклите-бебета на сестра си. Беше и на ръба да бъде категоризиран за недоносен, поради ниските си килограми – 2680гр, но на фона на първото ми дете, родено два дена преди термин 2800гр, акушерките заключиха, че ние просто правим малки бебета 🙂 

Първоначално мислех да остана в болницата за 1-2 дена, за да ми помогнат с кърменето и т.н. (с дъщеря ми то изобщо не се получи), но после реших, че ще ми е много по-комфортно вкъщи. Да, в Дания могат да те изпишат същия ден, в който си родила, ако всичко е минало както трябва. И с дъщеря ми направихме така – прибрахме се няколко часа след раждането, сега решихме да повторим.

Е, домашната ни радост трая кратко, когато два дена по-късно се наложи да ме хоспитализират с бебето, поради силна жълтеница. Той трябваше да мине лечение със специални лампи, а аз да съм до него, което пък беше единственото, което желаех. 

Този път кърменето тръгна много добре и за първи път усетих това чувство на тиха радост, щастие и пълно блаженство, за което другите кърмещи жени разказват.

Именно благодарение и на активното кърмене + светлинното лечение, успяхме да преборим жълтеницата за няма и три дена и да се приберем отново вкъщи, където вече липсвах на абсолютно всички. 

В деня, когато се прибрахме от болницата с излекувана жълтеница

Все още се опознавам с малкия прекрасен човек, който гордо мога да кажа, че сътворих и че съм му майка, затова и времето вкъщи с него ми е толкова ценно.

Не мога обаче да не споделя колко по-различно е всичко сега, в сравнение с преди. Колко по-уверена, спокойна и щастлива се чувствам. Разбира се, той е много по-различно бебе (поне засега) от сестра си, но и аз съм различен човек от преди три години, когато тя се роди. Майчинството ме промени и научи на много, но не си правя илюзии, че знам всичко и съм безстрашна. Наясно съм, че ще има още много ситуации, които ще ме хващат неподготвена, още много пъти ще се чудя правилното решение ли съм взела, добре ли си гледам децата или бъркам някъде нещо, но пък кой ли родител не минава през това?

Скоро ще споделя още от новия ми живот на майка на две, че така или иначе този материал стана прекалено дълъг.

Благодаря, ако сте го изчели до тук 🙂
И всеки, който иска да сподели своята родителска история, нека се чувства свободен да ми пише на имейла на сайта – vitamorenablog@gmail.com

Граничарски дневник: Празна пушка двама плаши

Автор: Петър Дончев      „Учебна ли е, другарю старшина?“      Този въпрос задавахме винаги, когато среднощ ни будеха по тревога. „Хайде, момчета, обличайте се по-бързо!“, казваше старшината.       За минутка-две бяхме готови, грабвахме оръжието, излизахме навън и се строявахме пред склада. Идваше старшината и ни раздаваше патрони. По това дали са бойни или халосни, разбирахме дали тревогата е … Нататък Граничарски дневник: Празна пушка двама плаши

“Остайница”, “Добър ден, тъга”, “Всички цветя в Париж”, “Корнелия” и още – кое си заслужава да се прочете и кое не

Доскоро гледах на аудио книгите с известно подозрение, че и доза подценяване, но ето че от Коледа насам не мога да спра да слушам. Сторител се оказа изключително добра алтернатива за хора като мен, които поради една или друга причина нямат възможност да четат хартиен или електронен носител, но пък могат да обикалят със слушалки … Нататък “Остайница”, “Добър ден, тъга”, “Всички цветя в Париж”, “Корнелия” и още – кое си заслужава да се прочете и кое не

Време за четене: „Из мемоарите на едно влечуго“ – завладяващ трилър

На българския пазар вече излезе „Из мемоарите на едно влечуго“ – завладяващия психологически трилър на младата норвежка писателка Силие У. Юлстайн. Това е едва дебютният ѝ роман, но правата за него вече са продадени в повече от тринайсет страни, а у нас се появи с логото на издателство „Емас“ и в превод на награждаваната преводачка … Нататък Време за четене: „Из мемоарите на едно влечуго“ – завладяващ трилър

Граничарски дневник: Кой каза на магарето „ТПРУ“

Автор: Петър Дончев Преди да ме пратят на заставата, бях известно време в Резервна рота в щаба на Граничния отряд. Поделението се намираше в центъра на Бургас, на площад Тройката.      Свободните от наряд и учебни занятия можеха следобед да поспят в спалното помещение. Прозорците му гледаха към малка уличка, лятно време бяха широко отворени и … Нататък Граничарски дневник: Кой каза на магарето „ТПРУ“

А днес искам да съм котка…

Днес преди обед бутах количката из квартала, за да спи бебето. Нищо, че беше около нулата, а слънцето се криеше зад дебели мътни облаци. За малките е добре да спят навън, пък и на него му харесва, заспива бързо и за по-дълго. Аз обаче не трябва да спирам на едно място, че като секне движението, … Нататък А днес искам да съм котка…

Време за четене: „Най-добрият приятел“ – роман за словашките Хъкълбери Фин и Том Сойер

„Първата прозаична творба на „момчето, записващо всичко в тетрадки“, е блестяща. Всичко е написано с прелестен почерк, сякаш още момчешки, докато разсъжденията и световъзприятието са вече зрели, мъжки. Тази остра двуполюсност създава напрежение, което не ти позволява да оставиш книгата, докато не я дочетеш. Написаното е точно, искрящо и все пак тайнствено. Като живота.“     … Нататък Време за четене: „Най-добрият приятел“ – роман за словашките Хъкълбери Фин и Том Сойер

Отново на училище – курс по датски, приличащ на среща на ООН

13/08/2021

Тази седмица във вторник 10/08, започнах отново курс по датски.

Този път успях да се класирам за един от предлаганите от държавата безплатни курсове по датски – FVU (Forberedende voksenundervisning), от които могат да се възползват граждани на Дания над 25 години, имащи вече познания по езика, за подобряване на говорните и писмени умения. 

Първоначално тези курсове са били насочени към датчани, израснали в чужда държава, за опресняване и подобряване на датския им, но постепенно кръгът е разришен и към него са прибавени всички, имащи осигурителен номер в страната и съответно вече някакви познания по езика. 

Бях доста доволна да успея да се класирам за обучението (след като се явих на специализиран изпит от близо 2 часа, който целеше да провери знанията ми), защото искрено мечтая да започна да го говоря свободно този език, както и поради факта, че обучението е безплатно.

За 4-те ми години в Дания съм карала 3 пъти курсове по език:

Първият беше от близо 3 месеца и постави основата на датския. Тогава още обучението беше безплатно, плащаше се само депозит от 1000 и няколко крони, които след това то връщаха, ако завършиш успешно нивото.

След това обаче излязох в майчинство, а курсовете станаха изцяло платени (държавата реши да закрие от години поддържаните безплатни курсове по датски, след като хората злоупотребяваха записвайки се за курс и не ходейки, което губеше ресурс на учители, учебници, както и цялостната идея на обучението).

За кратко се записах на (платени) съботни курсове, които ми помогнаха, но не чак толкова много. 

Когато майчинството ми приключи и започнах работа, можех да си позволя да тръгна отново на редовен курс по датски, който беше много качествен и надежден, но струваше малко над 2000кр за половин модул, който се взимаше за месец и половина. Часовете бяха 3 пъти в седмицата от сутрин до обяд, което комбинирано с работа и семейство доста ме смачкваше и в един момент се наложи да преустановя курса.

Сега, когато пак съм бременна и имам повече свободно време, както и когато общината отново предложиха безплатни курсове, реших, че ще се възползвам максимално! 

Групата ни трябваше да е от 9 човека, но за момента се събираме по 5 и половина (една от курсистките дойде само за час и малко през първия ден на обучение и не очаквам особено чести посещения от нея). Това отново е леко разочароващо, защото показва несериозността на хората, които се записват, а после нямат желание да учат, но пък на мен ми допада да сме по-малка група.

За пореден път обаче се изумявам колко политически некоректни и несъобразителни могат да бъдат хората… 

Когато започнеш подобен езиков курс, виждаш как в групата сте събрани хора от буквално целия свят. Историите им са все различни, пъстри и неочаквани, както и майчините им езици, цвета на кожата, културата и възрастта.

Съответно за хора като мен, които не са израснали в особено мултикултурна среда (Пловдив е чудесен, но черен човек съм видяла на живо за първи път някъде в зрелите си тийнейджърски години) е много лесно да обидиш някого, защото не сме свикнали да сме особено толерантни, а хуморът ни често е абсолютно расистки, което ние обаче не осъзнаваме.

Затова е добре да имаш едно наум какво казваш и най-вече какви смешки правиш. На мен лично това не ми пречи, даже ми харесва, защото така ставам по-внимателна към околните, по-съобразителна и адекватна.

За жалост, това не може да се каже за повече от останалите…

Най-редовно срещам брутални прояви на несъобразителност, като мога да дам няколко примера – слагането под общ знаменател на индийци и пакистанци, както и на хора от Малайзия, Индонезия и Филипините, третирането на Африка като държава, а не континент, въпроси “ама всичките ти 7 деца от една жена ли са?!” и още много.

Разбира се, доста често подобни изказвания са породени от любопитство, което надскача чувството за такт.

От друга страна съм срещала и хора, които така активно протестират срещу датската граматика, фонетика и езикови правила, сякаш пенливите им заяждания с учителя ще доведат до промяна на въпросните. 

Езикът е такъв, какъвто е и това, че на теб ти е труден за овладяване и произнасяне, е честно казано, единствен твой проблем. Със сигурност и нашите езици не звучат по-добре на датчаните, но няма да ни стане особено приятно, ако човек, записал се доброволно да ги учи, започне да плюе по произношението и писмените ни правила. 

Честно казано, при всеки мой нов курс по датски, изпитвам притеснително любопитство какви хора ще срещна и дали ще се спогодим.

Засега обаче сериозни драми не е имало, особено когато тактично пропускаш покрай ушите си някои от политически неудачните коментари. 

По-важното е, че все още поддържам добри приятелства с хора, с които съм се запознала на тези курсове, включително от съвсем първия ми.

Както и беше невероятна изненада, когато едната ми приятелка индийка ми подари прекрасна мартеница с Пижо и Пенда за 1 март, която беше направила съвсем сама. Даже не знам откъде знаеше за празника ни, но ми подари мартеницата (доста голяма и красива), която пазя и до днес. Румънката пък, при вида на мартеничката, каза само “Да, ние имаме същия обичай” и така сложи край на заблудата, която ми беше внушена, че единствено българите си разменяме мартеници.

Каквото и да е обаче, за мен тези курсове са важни и ценни заради знанията, които ми дават и факта, че ми помагат да достигна заветната си цел – свободно поддържане разговор на датски. Както и способността, когато пак някой ме засече с колелото в трафика, да мога да му се развикам на датски.

Засега все още майчиният ми език идва пръв в подобни неочаквани ситуации и да, другите няма да ме разберат, че съм изкрещяла “Глупак!” или “Патка!”, но пък аз съм освободила напрежението 😀

Граничарски дневник: Олга

Спомени на Петър Дончев от войнишкия му живот, описани от него самия На заставата имахме три коня. По-точно два коня и една кобила, Олга се казваше. Беше щуро животно и не даваше на никой да я докосне. Можеше да я язди само Петко Конски, който се грижеше за конете и конюшнята. Всеки друг, опитал се … Нататък Граничарски дневник: Олга

8и март – „Ден на мама, ден на моята мадама“, ама не точно!

Днес е 8и март и много ми се иска да спрем да гледаме този празник през призмата на майката и партньорката…  Имах преди години едно гадже, който много обичаше да казва “8и март е ден на мама и на моята мадама”. За жалост, това е доста добре формулирано обяснение как традиционно в България се гледа … Нататък 8и март – „Ден на мама, ден на моята мадама“, ама не точно!

Щастието да заспиваш в собственото си легло, в твоя си дом, до любимите ти

Преди няколко месеца, когато се роди синът ми, се появяваха коя от коя по-плашещи новини за ситуацията в Афганистан, след като талибаните поеха окончателно властта в страната. Гледах различни репортажи, в един от който показаха жена – една от стотиците хиляди страдащи там, на която се е наложило да продаде едното си дете – бебе, … Нататък Щастието да заспиваш в собственото си легло, в твоя си дом, до любимите ти

4 години майка – толкова много благодарност и такива хубави спомени

Вчера отбелязахме четвъртия рожден ден на дъщеря ми, което аз приемам и за рожден ден на майчинството ми.  Докато я гледах как сама си избира и облича дрехите, се замислих (за пореден път) колко е пораснала! И колко прекрасно е това. Колкото и ясни да са спомените ми от деня на раждането, не бих казала, … Нататък 4 години майка – толкова много благодарност и такива хубави спомени

Книга с кауза: „Войната, която промени Рондо“

„Войната, която промени Рондо“ от Романа Романишин и Андрий Лесив в превод на Христина Йотова идва в момент, в който подобни книги са по-нужни от всякога. Това е история, в която малките читатели намират отговори на безспирния поток от въпроси, провокиран от реалността, в която живеем днес. А техните родители откриват надежда, че светлината побеждава … Нататък Книга с кауза: „Войната, която промени Рондо“

Граничарски дневник: Дон Карлос

Комсомолската стая се намираше на втория етаж на заставата. Беше ми любимо място за прекарване на свободното време – имаше два шаха, вестници, списания и радиоапарат, поставен на лавичка високо на стената до прозореца.  В един летен следобед влязох в комсомолската стая. Нямаше никой, прозорецът беше широко отворен. Пуснах радиото и за мой късмет тъкмо … Нататък Граничарски дневник: Дон Карлос

Август – месецът на промените и 4 години от годежа ни

В онзи ден през август 2017 гледах как хората около мен скачат в морето, а на мен ми беше толкова студено, че не си свалих дори якето, и си мислех, че никога няма да мога да се аклиматизирам.

6/08/2021

Август се оказва особено специален и важен за посоката на житейския ми път.

Преди години никак не харесвах този месец… беше прекалено горещ, прекалено скучен, прекалено изнервящ. Така се случи обаче, че именно през август се случиха едни от големите промени в живота ми.

Първо беше местенето от родния ми Пловдив към София след приключването на гимназия. Десетина години след това пак в началото на август с котка под ръка и лек багаж заминах да живея в Дания при бъдещия си съпруг.

Повече по темата – Урокът на 2017 година – как се сбъдват желания

Днес – 6 август, отбелязваме 4 години от датата на годежа ни.

Аз постоянно забравям тази дата, но всевъзможни приложения като фейсбук, google photos и т.н. Ми напомнят какви снимки и публикации съм правила преди години на същия ден.

И така си спомних деня на годежа ни. 

Бях пристигнала в Копенхаген след кошмарен полет (можете да прочетете тук – Модерна одисея – как се спасяваш, когато всичко с полетите ти се обърка), но бях щастлива и доволна, че започваме съжителството си заедно с единствения мъж, когото бях срещала до момента, който не се притесняваше, страхуваше или смущаваше да ми казва открито, че иска да живеем заедно и да създадем семейство.

За брак си бяхме говорили още като “млади гаджета”, което да се разбира няма и 6 месеца преди годежа ни. Още като се запознахме, някак се усетихме комфортно един с друг, не се страхувахме да правим общи планове и мечтаехме на едро.

Сякаш и двамата отдавна бяхме търсили сходна половинка, с която да се отпуснеш и да чувстваш на воля.

Може би затова и не е учудващо, че темата за брака беше засегната доста скоро. 

Веднъж, докато правихме една от любимите ни дълги разходки из Копенхаген (когато аз още летях до там за няколко дена да се видим) той ме попита бих ли си сменила фамилията, ако се омъжа. Аз директно му отговорих, че ако не го направя, не виждам смисъл изобщо да подписвам.

След безкрайни разговори по whatsapp, видеоколове, самолети, автобуси, премеждия и препятсвия, най-сетне се озовахме в една географска точка, под един покрив и в едно легло, без да броим дните до следващата раздяла. 

Изглед към морето от онзи ден

И тогава той ме заведе до плажа на Амар – понеже Копенхаген е богат и на колкото пожелаеш плажове и морски гледки и на един кей, изнесен навътре във водите на Балтийско море, ме попита дали бих се омъжила за него.

Млади гаджета, прясно сгодени

Времето беше така слънчево и приятно, а небето изглеждаше сякаш необятно, изпъстрено с искрящо бели, неподвижни облаци. Бях в напълно непозната държава, доста различна от всичко, познато до момента, но се чувствах в хармония не само със заобикалящата ме среда, но сякаш и с цялата вселена.

4 години по-късно ми се иска да кажа, че времето лети, но обръщайки се назад и спомняйки си през колко неща сме минали за този иначе кратък период, по-скоро ще се въздържа. 

Бракът, като всяко едно друго нещо, изисква отдаденост, старание, търпение и време. Трябва ти време, упоритост и желание, за да станеш добър в нещо и същото важи за съвместния живот (без значние дали сте подписали или не). 

И ето ни днес 🙂

Има редица предизвикателства, криви моменти и дни, в които ти се иска да зарежеш всичко и някак да се почувстваш неангажиран и мислещ единствено за себе си, както преди. Но това са кратки моменти, на които по-добре да не обръщаш много внимание. 

По-важно е колко често се чувстваш щастлив и благодарен, че делите едно легло, че заспиваш спокойна до него и че искаш да му кажеш веднага добрата новина. 

Честно казано, за мен щастливата връзка не е в големите неща – грандиозни жестове, романтични приключения и т.н.

За мен щастието се усеща в спокойствието – когато търсиш и мечтаеш за онези моменти, когато сте на дивана вкъщи и гледате телевизия или си говорите, за приготвянето на кафе сутрин, за дребните му привички, които уж те дразнят, но всъщност знаеш наизуст и когато той пропусне някои от “ритуалите” си, се замисляш дали всичко е наред?

Но пък аз съм едва от 4 години омъжена жена, със сигурност има още много какво да уча и преживявам 🙂

Исках обаче да споделя тези си мисли, а ако някой иска да сподели неговите с мен, нека пише до – vitamorenablog@gmail.com 

Приключения по никое време или за спасяването (евентуално) на една птица

Така изглеждаше милата птица – търсеща сянка в изключително горещия юлски ден

3/08/2021

Днешният ми дневник е посветен на история от преди няколко седмици, но след като днес пак се сетих за случилото се тогава, реших все пак да го споделя.

В средата на юли мъжът ми замина за кратка почивка до България, а аз – не можеща да летя към момента, останах в Копенхаген заедно с дъщеря ни. Както споделих наскоро, трите седмици на юли са най-отпускарските в цяла Дания, та в деня на заминаването на таткото, реших да оставя малката вкъщи.

Изпратихме го по живо по здраво и аз реших да оползотворя максимално горещия делничен ден, като отидем двете на басейн.

Стягам огромната плажна чанта с каквото е нужно, спретнатни с широки рокли, слънчеви очила и шапки потегляме, като аз решавам, че първо ще минем през близкия супермаркет, за да купим играчки за плаж. 

Пътят ни минава през кварталния мост, който свързва двата своеобразни изкуствено направени острова, на които са построени жилищните сгради в квартала ни. Мостът е с прилично натоварен трафик от автомобили, велосипеди и пешеходци, а под него е широкият и доста дълбок канал с морска вода, където пък минават всякакви лодки и малки яхти. 

Изглед от моста

Няма и обяд, а слънцето – изгряло още в 4, вече жарко напича, небето е изчистено от всякакви облаци. Вятърът е утихнал и жегата почти те смазва (вярвате или не, но в Скандинавието слънцето е много по-силно и дори на 10 градуса при ясно време можеш да изгориш стабилно, за лятото да не говорим).

На моста е особено жежко, защото от никъде не пада сянка и ето ти неприятна изненада – птицата, която бях видяла няколко часа по-рано на същото място, едва беше помръднала, опитвайки да се скрие от слънцето… 

Бедното създание го видях няколко часа по-рано, когато ходих за закуска, но тогава реших, че може би е спряло за момент да си почине или кой го знае. Сега обаче в средата на сгорещения юлски ден това пораснало бебе гларус още стоеше на моста и явно не беше способно да излети или да се премести другаде. 

Дъщеря ми, разбира се, видя птицата и започна да ме пита какво прави тя там, а аз през това време мислех, че надали ще изкара още дълго на тая жега и трафик.

Знаех, че в Дания може и да няма безпризорни котки и кучета, но има общонационален телефон за подаване на сигнали за животни в беда или намерени диви такива. И реших, че не мога за втори път да подмина тая нещастна птица, особено пък че детето е с мен и не ми е особено комфортно да му кажа, че птицата просто си стои така, защото иска и всичко ще е наред с нея.

Така стоеше птицата на моста с часове…

Направих няколко снимки на гларуса и продължавайки към магазина за играчки, звъннах на специалния телефон. Мислех си, че просто ще подам сигнала и гражданският ми дълг ще е изпълнен, но след като видя снимките (качих ги на специален линк, който ми изпратиха за целта) операторката ме попита има ли как да уловя птицата и да я прибера при мен, докато изпратят техен екип да я вземе.

И аз, сещайки се за наличната в килера клетка за транспорт на котката ни, неохотно се съгласявам. 

Обяснявам на малката, че басейнът се отлага, защото ще трябва да помогнем на птицата и за моя изненада рев, тръшкане и протести няма! Даже изцяло ми съдейства да изпълним задачата (това да се разбира, че ме държеше за ръка и слушаше какво ѝ казвам, което е приятно разнообразие на постоянното ѝ търчане във всички посоки и правене, че не ме чува как викам подире ѝ).

Все още натоварена с огромната плажна чанта, но вече прибавени огромна пластмасова лопата за пясък и подобаваща кофичка, хванала детето в едната ръка и мобилния телефон в другата, решавам, че ще е по-удачно още отсега да хвана птицата и да я занеса вкъщи. 

Никога не съм имала особено близък досег с птици и никога не съм ловяла такива, но реших да ползвам едната хавлиена кърпа и да действам бързо. Успях да хвана горкото пернато без проблем, но то никак не беше щастливо и освен, че надаваше силни писъци, се опитваше и да ме клъвне. Останалите птици също започнаха да му пригласят и да кръжат над главата ми, но за щастие никоя не ме нападна или наака. 

Дъщеря ми вече беше дълбоко впечатлена и все още невероятно послушна, вървяща в крачка с мен и плътно до роклята ми, неспираща да задава въпроси какво ѝ има на птицата и какво ще правим с нея.

Обясних ѝ плана – водим я вкъщи, слагаме я в клетката на котето, държим самото коте затворено в друга стая и чакаме лекарите на животни да дойдат и да я вземат, за да я лекуват. В същото време ми звъни телефона – операторите от спешния животински телефон ме питат за адрес и ми дават указания. Аз успявам някак да си отключа входната врата и да заведа всички – дете, птица, чанта за плаж, играчки и мобилен телефон, невредими до вкъщи.

С гларуса, увит в хавлия и хванат здраво под мишница, успявам да изровя клетката на котката със свободната си ръка. Мушкам пернатото вътре, сипвам му вода и го затварям в по-хладната стая на апартамента на спуснати завеси, за да си почине доколкото му е възможно от всички тия вълнения. 

Аз самата също имам нужда малко да отдъхна и да помисля какви ги свърших. Дъщеря ми е тотално забравила за басейна, както и за всичко останало, освен наличната в дома ни птица и не спира да бъбри развълнувано, но и леко притеснено.

След около час идва въпросният миниван за животни в беда с млад ветеринар, който преди да е видял птицата, почва да ме обвинява, че не е трябвало да я мърдам от мястото ѝ.

– Паднала е от гнездото си и родителите ѝ щяха дая хранят, докато е готова да излети сама – ми обяснява той, а аз възмутена, се опитвам да му обясня, че никакви дървета няма наоколо, а пернатото е доста голямо, за да е бебе и да го храни някой в човката.

– Ама защо прибрахте птицата!? – упорства той.

– Защото вашите колеги оператори така ми казаха! – викам аз.

– Съмнявам се. – хили се той насреща.

Трябва да подчертая, че типично по датски целият тон на разговора беше лек и приятен, в никакъв случай поучителен, скандалджийски или обидно наративен. Момчето е младо, явно отдадено на работата си и за жалост, не добре информирано какъв точно е случаят. Когато му нося клетката и той вижда милото пернато, му става ясно, че това не е бебе гларус, паднало от гнездо, а млад гларус, още недостигнал пълна зрялост, който има проблеми с едното си крило. 

Птица в котешка клетка…

– Не е счупено, обяснява – но определено не може да лети. Ще го закарам в клиниката за преглед и тестове, но може да се наложи да го евтанизирам…

При тези думи аз се облещвам насреща и мислено си казвам колко е добре, че малката още на разбира английски, нито пък какво значи тази дума.

Става ми малко тъпо, че явно не съм помогнала на горкия гларус, но както обобщаваме с ветеринаря, по-добре така, отколкото да бъде оставен да се изпържи на жегата на моста или пък прегазен от автомобил/колело, ако беше решил да търси сянка и вода.

Пък и кой знае, може да се окаже, че крилото му има как да бъде излекувано…

Птицата си заминава, аз прибирам клетката и детето обратно вкъщи и обяснявам ситуацията максимално честно, но все пак като за разбиране от 3-годишно дете.

На плаж така и не отидохме, защото просто надух малкия басейн и го сложих в двора, напълнен с вода от градинския маркуч. Малката беше във възторг.

Замислих се колко пъти в България ми се е случвало да попадна на информация за бедстващи животни, блъснати такива и още животински страдания и как съм се молела да бъда пощадена от среща с такива инциденти. Защото спешен телефон и екипи за помощ както в Дания при нас няма. Ако намериш бебета котета, зависи от теб дали ще ги прибереш или ще ги оставиш на улицата. Прибереш ли ги, ще трябва сам да мислиш (и най-вече да плащаш!) как да ги водиш на ветеринар, как да се грижиш за тях, какво да ги правиш после и т.н. Същото важи и за всякакви наранени диви или улични душички. 

Има различни приюти, които със спартански усилия се мъчат да помагат на животни в беда, но там работят доброволци, финансиране няма, само дарения и като цяло са толкова затрупани със сигнали и работа, че трудно могат да откликнат. Аз ги разбирам напълно и тъй като съм имала взаимодействия с тях през годините, дълбоко уважавам работата и отдадеността им. 

Затова и реших, че щом като държавата, в която живея и си плащам данъците, е измислила система, по която да се действа в подобни ситуации, ще се възползвам максимално, дори и това да значи, че ще трябва да си променя плановете за деня.

Пък и смятам, че е добре за дъщеря ми да види и разбере, че можем да действаме в различните ситуации, да се справяме с неочакваните проблеми и даже да помагаме, стига само да искаме. 

И днес опазих децата живи и здрави, това не е малко

Майчинството е занимание самотно. С второто дете само се убеждавам в това. Колкото и да говориш с други хора, да споделяш с околните майки, да намираш подкрепа и да получаваш насърчаване от близки и приятели, вътрешно ти остава чувството на самотност.  Партньорът ти отива сутрин на работа, вечер се връща, вълнува се от работните си … Нататък И днес опазих децата живи и здрави, това не е малко

Граничарски дневник: Образцова застава

Петър Дончев публикува първият си разказ, посветен на спомените си от войнишките години.      През лятото на 1961 г.16-та застава, на която служех, щеше да бъде обявена за Първата Образцова застава на Осми граничен отряд. Намираше се в село Бяла /сега град/, Варненски окръг. Логично изборът беше паднал на нея, Бяла беше родното село на полковник … Нататък Граничарски дневник: Образцова застава

Очарованието, удобството (и финансовата практичност) на аудио книгите

Да, и аз бях скептична към книгите за слушане. Че книга ли е, ако не го държиш в ръце и четеш с очите си? Университетското ми образование обаче е “Книгоиздаване” и там имах някои доста готини (понякога и леко лудички) преподаватели, които се постараха да ни отворят очите за многото и различни типове книги и … Нататък Очарованието, удобството (и финансовата практичност) на аудио книгите

Август ли е или октомври… Градът се връща към живот, а аз мечтая за златната есен

Изглед от терасата, както се вижда, днес времето не обещава лято, а по-скоро навява есенни нотки

2/08/2021

2 август, а в Копенхаген се усеща като 2 октомври. Сиви, дъждовни облаци са надвиснали над града, духа студен вятър, всички са се завърнали от отпуски, ваканции и почивки, трафикът е натоварен, велосипеди прехвърчат, всеки бърза, всеки закъснява.

Може би трябва да обясня първо, че последните 3 седмици от юли традиционно са почивни за почти цяла Дания. Сякаш всичко спира за този период – ясли и градини затварят (единични работят като сборен пункт за останалите в града деца), държавната администрация почива, частният бизнес е замрял, всички са се оттеглили по летните си къщи, на гости на роднини или по китни курорти в страната и чужбина. 

Малцината останали в столицата се радваме на спокойствието, празните улици и вело алеи. 

Днес обаче градският живот клокочи отново и честно казано, така ми харесва повече. 

Беше освежаващо за няколко седмици да имаш чуството, че времето е спряло, но в определен момент става леко досадно всичко да е затворено и почти нищо да не работи (особено когато става дума за общинската администрация).

Днес съм страничен наблюдател на трескавия копенхагенски трафик. 

Будна от 5:30 (защото дъщеря ми явно никога няма започне да спи да нормално), се чувствам изморена още преди да съм започнала деня си. Въпреки това ми беше леко тъжно, че няма да я закарам с колелото до градината ѝ, както правих през изминалите седмици, а я изпратих до детския автобус, който ще закара всички деца до редовната им институция. 

Сега слушам глъчката от близката ясла, където ходещите бебета пак пъплят по двора и се редуват кое да плаче, и се чудя ще се оправи ли времето, че да се порадваме на още малко лято или отсега ще потънем в есента.

С близостта на морето и силния вятър метеорологичните условия тук са доста динамични и честно казано, дори не виждам много смисъл да чета прогнозата за времето. С тайна надежда в сърцето си мисля, че за нашата септемврийска почивка можем да улучим циганското лято.

По традиция малкото ни семейство се оттегля за една седмица през септември някъде из китната датска провинция, по възможност по-близо до морето. 

По темата:
Остров Мьон и скритите късчета от рая
Толкова красота и природа, а толкова различни – провинциални Дания и България

На мъжа ми и мен ни харесва да почиваме извън туристическия сезон, от една страна заради цените, които са в пъти по-ниски, от друга не обичаме да се блъскаме с хора по разните забележителности, музеи и заведения.

Кадър от първата ни почивка на Мьон

Много по-приятно ни е да сме подранили или закъснели посетители на прекрасните южни датски острови, като любимия ни Мьон.

А и за мен има някаква особена романтика да усещам приближаващата смяна на сезоните. Вятърът духа по различен начин, носи нови аромати и ти нашепва, че времето тече измежду пръстите и единственото, което можеш да направиш е да се насладиш на момента тук и сега.

Няма да бързам да прибирам летните дрехи и бански костюми. Август е капризен месец, с който трябва да се внимава, но съм убедена, че ще ни донесе още жежки дни и силно слънце, за да натрупаме повече летни спомени и чувства, които да ни топлят през неизменната зима.

Време за четене: Ексцентричната любовна история на 20-и век – „Гала и Дали. Неразделните

Книги за любов са се писали винаги. Книги за любов са се издавали винаги. Книги за любов са се чели винаги. И не е нужен какъвто и да е повод, за да се отвори темата „любов“ – най-вечната от вечните, темата за тази част от човешките взаимоотношения, без която няма живот.            И все пак, наближи … Нататък Време за четене: Ексцентричната любовна история на 20-и век – „Гала и Дали. Неразделните

Време за четене: „Бездна“ от исландската крими кралица Ирса Сигурдардотир

Ирса Сигурдардотир неслучайно е наричана от медиите Кралицата на криминалния роман на Исландия и българските читатели имат възможност да разберат сами защо – първите три части от поредицата ѝ за комисар Хюлдар и детската психоложка Фрея могат да бъдат открити по родните книжарници („ДНК“, „Водовъртеж“ и „Изкупление“). За радост на феновете ѝ от издателство „Емас“ … Нататък Време за четене: „Бездна“ от исландската крими кралица Ирса Сигурдардотир

Време за четене: Противоречивата и могъща владетелка Исабел Кастилска“

      Сред „Известните жени в историята“, популярната поредица историческиромани на издателство „Емас“, се нареди испанка – Исабел I ТрастамараКастилска, една от най-великите владетелки на всички времена. Обединителка на Испания, разширила територията ѝ до невиждани дотогаваразмери. Благодетелка на Христофор Колумб, с чиято благословия генуезкиятмореплавател открива Америка, а Испания прибавя нови земи към териториятаси, ставайки … Нататък Време за четене: Противоречивата и могъща владетелка Исабел Кастилска“

Когато не си готов за сбъдването на мечтите ти

Когато мъжът ми ме попита какво искам за Коледа и аз му отвърнах “къща”, не си представях, че желанието ми може да се изпълни толкова бързо и да ми причини такива непоносими количества стрес.  Понякога мечтите се сбъдват и ние трябва да се справим с всички последици от това. Истината е, че отдавна искахме да … Нататък Когато не си готов за сбъдването на мечтите ти

Време за четене – трилър от Дания „Сърце в лед“ показва тъмното минало на страната

Българските читатели вече са се убедили, че в скандинавската криминална поредица на издателство „Емас“ влиза само най-доброто от жанра. От техния подбор четем автори като Ю Несбьо, Сьорен Свайструп, Юси Адлер-Улсен, Ирса Сигурдардотир… Издателството отново не разочароват и ни срещат с новото впечатляващо писателско дуо на Дания – Лине Холм и Стине Болтер. Със своя … Нататък Време за четене – трилър от Дания „Сърце в лед“ показва тъмното минало на страната

Нова година по пижама на дивана или щастието в малките победи

Някъде около втората година след раждането на дъщеря ми започнах да недоволствам, че забавленията ми се изчерпват до това да гледам телевизия вечер на дивана вкъщи заедно със съпруга ми. Сега – три месеца и нещо след появата на второто ми дете, си мечтая за това. Винаги ме е изумявало как може да ти се … Нататък Нова година по пижама на дивана или щастието в малките победи