Филмите на Алмодовар и невероятното удоволствие, което ми носят

Кадър от „Всичко за майка ми“

След близо две години закъснение снощи най-сетне гледах филма на Алмодовар от 2019 “Dolor y gloria(или както е известен с английското си заглавие “Pain and Glory”).

Не знам защо ми отне толкова дълго време да видя лентана, но някак досега не усещах, че ми е дошло времето за нея

Нали знаете, онова чувство за конкретни филми и книги, с които трябва да се срещнеш в определен период от живота си, за да ги приемеш, разбереш или дори харесаш. 

Усещах, че досега моментът за този филм на иначе така любимият ми Алмодовар не е настъпил. 

Ето обаче, че снощи изгледах лентата и за пореден път се убедих колко невероятен режисьор и разказвач е Педро, какви фантастични актьори са Пенелопе Круз и Антонио Бандерас (между другото, и двамата открития на Алмодовар и негови музи, като именно той, благодарение на ролите, които им дава, а оттам и натрупаната за тях известност, им отваря вратите към Холивуд).

Пенелопе Круз беше споделила в интервю, че предпочита да играе не физически красиви персонажи. Тя даже молела гримьорите да я загрозят в повече, защото именно така успявала да разгърне героя си, да го изследва и пресъздаде истински. И е права, най-лесно е да играеш красавица.

Не бих си позволила да кажа “който не е гледал “Dolor y gloria”, веднага да поправи тази грешка, филмът е прекрасен”, защото творенията на режисьор като Педро са прекалено индивидуалистични и специални, и определено не биха се харесали на всеки, а и няма нужда. 

Филмите на Алмодовар все пак са изключително популярни, винаги предизвикват бурни реакции, но не бих казала, че са за всеки вкус и в това няма нищо лошо. Но и именно поради тази причина не си позволявам да ги препоръчвам на всеки, както и не съдя хората, които избират да не ги гледат или пък не ги харесват. Това е като с храната и напитките – някои вкусове и аромати са прекалено специфични, за да бъдат приети от всички. 

Докато гледах филма и особено след края му, се замислих колко много удоволствие ми носят творенията на Алмодовар. Нямам нужните сцениматографични познания и речник, за да изразя как точно лентите и използваните в тях изразни средства са ми повлияли, но мога просто да споделя, че всеки път усещам историята близка до мен, вдъхва ми чувство на уют и остава в съзнанието ми ярка следа от различни емоции.

Не трябва да подценявам и самия испански език, който звучи така меко, напевно и красиво, сякаш разбираш казаното само по интонацията.

Акварелът, който след близо 50 години най-сетне стига до човека, на когото е посветен.

Замислих се за първия път, когато попаднах на филм на Алмодовар.

Не си спомням коя точно година е било, но предполагам, че точно съм започнала гимназия. Беше тих следобед, скучаех сама в нас и търсех из телевизионните канали нещо, което да гледам.

Филмът точно беше почнал и някак успя да ме грабне още от първата сцена. Държа вниманието ми до самия си край, когато може би за първи път през живота си исках да прочета надписите, за да разбера кой е филмът и режисьорът, за да мога да разкажа на приятелите си за тях и да ги наричам “любими”.

Бях невероятно впечатлена и дълбоко емоционално трогната от лентата! Чак не можех да повярвам как този филм е попаднал сред иначе така постната следобедна програма на кабеларките. 

Наложи се да издиря хартиен вестник с телевизионната програма и там да намеря името на филма (свободен достъп до интернет беше още мираж за мен).

Така разбрах, че съм гледала “Todo sobre mi madre” или както е на български “Всичко за майка ми”. Отделно разбрах, че филмът има спечелени какви ли не награди, но това никак не ме вълнуваше. Ако ще да нямаше нито едно отличие и да беше на тотално неизвестен и непознат режисьор, за мен това е един от най-добрите филми в историята на киното, както и изобщо история.

Така важният кадър в началото на „Всичко за майка ми“

Сложи се началото на интереса ми към работата на Алмодовар. Честно казано, отношението ми към него изключва онзи тип фенщина, когато се хващаш да проучиш и научиш всичко за човека, неговите навици, хобита, проблеми, изказвания и т.н. 

Аз просто искам да гледам неговите филми и да ги усещам сама за себе си. Даже не се вълнувам какво точно самият режисьор има да каже за тях, защото каквито са били мотивите, мислите и идеите му, той вече ги е изразил в самата лента. Повече обяснения не са нужни.

Беше ми интересно обаче да наблюдавам каква невероятна актьорска игра правят Пенелопе Круз и Антонио Бандерас, които аз познавах от холивудските филми. Във филмите на Алмодовар виждаш наистина какви фантастични актьори са те и какъв страхотен талант разкриват пред камерата, особено като се вземе предвид, че в първите си роли са още съвсем млади, почти тийнейджъри.

И така, постепенно и с доста усилия (защото тогава трябваше да идеш на интернет зала или при някой приятел с компютър и интернет, за да търсиш филма, да чакаш понякога с дни да се свали и после да го запишеш на някакво преносимо устройство) успях да изгледам почти всички филми на Алмодовар. Това не се случи бързо, защото вече усетих, че неговите продукции не са холивудските филми-пуканки, които да си пуснеш за разсейване вечер, колкото да мине времето.

Когато си майка, тази сцена крещи в главата и сърцето ти…

Но колкото повече гледах, толкова повече се влюбвах в света, който Педро създава чрез изкуството си.

Не ме разбирайте обаче погрешно. Не всеки един негов филм се превръщаше в любим мой. Имаше някои, които усетих по-слабо от други, но все пак за нито един не съжалявах, че съм отделила време и емоции да гледам.

Сега чакам с особено нетърпение последната му продукция “Madres paralelas (Parallel Mothers – английско заглавие) и си мисля, че този път няма да ми отнеме година и половина, за да узрея за лентата. 

Реклама

Непоносимо добрият Хоакин Финикс и новият безсмъртен образ на Артър Флек/Жокера

“Когато бях на 15 или 16, брат ми Ривър донесе вкъщи видеокасета с “Raging Bull” (един от иконичните филми на Мартин Скорзесе с участието на Робърт де Ниро – бел. ред.) и ме накара да го гледам. На следващия ден ме събуди сутринта и ме накара отново да видя същия филм. После каза: “Започваш отново с актьорството. Това е нещото, което трябва да правиш”. Не ме попита, просто ми каза. И аз ще съм му винаги задължен за това, тъй като актьорството ми даде толкова необикновен живот.” – Хоакин Финикс споделя как е започнала актьорската му кариера и колко важна роля е изиграл брат му.

Ривър умира от свръхдоза на 23 години, а Хоакин е бил само на 19.

***

Колкото и да знаех, че Финикс е страхотен актьор и да се колебаех харесва ли ми наистина особената му красота или по-скоро ме плаши, образът му оставаше в сянката на други по-любими мои холивудски актьори. Като Ейдриан Броуди, например, или Рами Малек (още далеч преди да изиграе Фреди бях харесала сините му очи).

MV5BYWQ4Mjk0Y2QtMDg0Mi00NWVjLWE2YmQtZmJjNGNmZThmMDQxXkEyXkFqcGdeQXVyMTkxNjUyNQ@@._V1_SY960_SX1776_AL_

Когато чух, че той ще влезе в образа на Жокера в нов филм, посветен на героя от комиксите на DC Comics, си помислих, че това ще бъде или много добър филм или пълно разочарование.

И честно казано, очаквах второто, не за друго, а защото Холивуд безкрайно разочарова с продукцията си в последно време.

MV5BMDNkYTMzZjctYjg5YS00MDgwLTg2MGYtMWNmOWY3Nzg0ZDVlXkEyXkFqcGdeQXVyMTkxNjUyNQ@@._V1_SY1000_SX1500_AL_

Американците обичат да величаят добрия герой със сини очи, бели зъби и руса коса, а злодеите е най-добре да умрат епично от ръката на въпросния симпатяга, че да има баланс в света.

А и бозата “Suicide Squad” с изплагиатстваната от Die Antwoord визия, още не мога да преглътна, язък, че загубиха времето на Джаред Лето да участва.

MV5BZjRiMmQ2MzUtMDA2My00OGQxLWJiYjItNDU3YTA4NDIyMGEyXkEyXkFqcGdeQXVyMTkxNjUyNQ@@._V1_SY1000_SX1500_AL_

Та, купувайки билети за “Жокера” на IMAX бях почти убедена, че давам 280кр да ям пуканки пред голям екран в шумна зала. Очакванията ми обаче бяха не само неоправдани, ами филмът не може да излезе от главата ми вече седмица. И по-конкретно – образа на Артър Флек/Жокера.

Не съм филмов критик, не искам да звуча като такъв, споделям личните ми впечатления и усещания от голямото кино и от актьорската игра, и ще си позволя да кажа, че Хоакин Финикс не просто изигра роля, а изцяло се разтвори в своя герой.

MV5BZjg0OWJmZmMtNjJlMy00OTkxLTkwMWQtNjYxZmRjNTNjN2UyXkEyXkFqcGdeQXVyMTkxNjUyNQ@@._V1_SY1000_SX1500_AL_

На екрана не виждах холивудската звезда Финикс, отслабнал с десетина килограма и малко грим, а един смачкан от несправедливия свят, лицемерното общество и собственото си битие човек.

Сякаш не гледах худежествена измислица, а проследявах живота на реално съществуващ човек и съпреживявам емоциите му. Изпитвах неудобство от действията му, от несъвършената му личност, отчайващо и неуспешно опитваща се да намери своето място в света.

MV5BOWMyMjI5M2ItMGNjMC00MDhmLTkzMjAtYzVhODMwMTE3ZDMyXkEyXkFqcGdeQXVyNjg2NjQwMDQ@._V1_SY1000_SX1500_AL_

След това съпреживявах мъката му и исках да се разплача, но ме хващаше страх от действията му, от обрата в поведението и истеричната нестабилност в характера на нещастния Артър.

 

Едно от нещата, които особено много ми харесаха във филма, бе как режисьорът Тод Филипс беше успял да излезе от типичния за екранизирането на комикси наратив – наситени ефекти, зрелищни каскади, тийнейджърка наивност и лесно консумиран сюжет. Напротив. Тод Филипс е успял да построи действието и стилистиката така, че ти да не можеш веднага да прецениш и отсъдиш кои са добрите и кои лошите актьори, нито пък да е изначално предопределено, че главният герой е положителен такъв.

MV5BYmZlOTY2OGUtYWY2Yy00NGE0LTg5YmQtNmM2MmYxOWI2YmJiXkEyXkFqcGdeQXVyMTkxNjUyNQ@@._V1_SY1000_SX1500_AL_

Действието те носи със себе си и ти мислиш, разсъждаваш, съпреживяваш и на края на филма не си убеден дали бялото и черното могат да бъдат разделени или както се случва в истинския живот, доброто и лошото са размити, сънищата хвърлят сянка върху реалността, а ти продължаваш да се чудиш дали живееш в комедия, екшън или драма.

MV5BMGNiYjhkZTQtYTU3OC00OGQ4LWE1N2QtYjExMWQyYTk3YjM1XkEyXkFqcGdeQXVyMTkxNjUyNQ@@._V1_SY1000_SX1500_AL_

Едно обаче знам със сигурност – искам да гледам филма отново. И отново. Това е като хубавите книги, които не ти омръзва да препрочиташ през годините и всеки път да откриваш по нещо ново.

MV5BMDZiZDQ2YjctMmE2Yy00YWMzLTg2NjItNmE0NGU4NGRkNjI5XkEyXkFqcGdeQXVyNDQxNjcxNQ@@._V1_

А на Академията ще им е особено трудно дали да отсъдят Оскар на Реми за “Бохемска рапсодия” или чудовищно добрия Хоакин с “Жокера”.

MV5BODJmZTI4MmMtMTc5Mi00OTZlLWFiNDItMTNlZjQyMzUxMmQyXkEyXkFqcGdeQXVyMTkxNjUyNQ@@._V1_SY1000_SX1500_AL_

Въпреки че Малек ми е абсолютен любимец и смятам въплъщението му във Фреди Меркюри за връх на актьорското изкуство, гласът и надеждите ми са за Хоакин. Той излезе от обувките на актьора и сътвори изцяло нова, пълнокръвна човешка личност, която дълго ще живее в съзнанията на всички ни и ще пребъде поколения наред.

MV5BNmUzNDgwYjAtM2IyYS00ZTc3LWJjMDgtZTQ2MzA5N2IyMDZhXkEyXkFqcGdeQXVyMTkxNjUyNQ@@._V1_SY1000_CR0,0,1327,1000_AL_

Едно мнение, което никого не задължава

От известно време в главата ми се върти едно любимо на много поколения детско стихотворение. Ще го цитирам по памет:

-Бабо Мравке, где така?

-Тичам, Щурчо, за храна.
А пък ти къде със таз гадулка?

– Днес Калинката е булка,
та съм канен на свирня.

-А когато сняг забръска,
Що ще чиниш ти зимъска?

-Ще поискам срам не срам,
аз от твойто житце сбрано.

-Аз пък няма да ти дам,
гиди дърти мързелан!

Много свидни спомени ми навява това стихотворение, връща ме към безгрижните и безоблачни детски дни. Едва ли има дете, което да не е чувало „Щурец и Мравка”. Майки и бащи, баби и дядовци са го чели или рецитирали край бебешките люлки, пък и после, когато децата им са проходили, проговорили и поотраснали. Дотук добре, много добре.

Но в същото време, припомняйки си стихотворението, бях обхванат от неясно съмнение, на подсъзнателно ниво усещах, че нещо не е наред. Докато в един момент прозрях какво ме е притеснявало.

Това стихотворение неволно насажда у подрастващите негативно отношение към изкуството. Далече съм от мисълта, че с всички е било така. Но я си припомнете народната мъдрост „Цигулар къща не храни”! Излиза, че нашият народ /или поне част от него/ гледа на изкуството „отвисоко”.

Добре, щурецът ще захвърли гадулката и ще хукне да събира храна за зимата, пък Калинката да се жени както иска. Без музика. Без веселие. И без хоро и танци, защото в същото време призвания да свири и да създава настроение, ще уйдисва на мравката.

Какви следва да са поуките от иначе прекрасното детско стихотворение „Щурец и Мравка”?

Можем ли да си представим живота си без музика, без театър и кино, без книги? Едва ли. Но за съжаление, виждам напоследък, че все повече хора, особено млади и тийнейджъри, нямат други интереси, освен да блъскат денонощно с палци незнайно какво по телефоните си. И ако на някого от тях кръгозорът случайно се разшири, то, недай Боже, най-вероятно ще е в посока на чалга, наркотици и алкохол.

Може би някой ще попита дали имам доказателства за негативизма, който „Щурец и Мравка”, както и бабешкото „Цигулар къща не храни” насаждат?

Имам.

По желание на съдбата съм актьор. През втората половина на 60-те години на миналия век бях на работа по разпределение в Благоевградския драматичен театър.
Спомням си, един следобед бързах с колата си от София за Благоевград, за да стигна навреме за вечерното представление, в което участвах. На разклона за Рилския манастир вдигна ръка стопаджия и аз го взех. Беше от Благоевград. По едно време ме попита къде работя. В театъра, актьор съм.

Тъй ли, възкликна той, я кажи нещо смешно! А на мене ми стана тъжно. Добре, ти вечер играеш у театъро, ама иначе къде работиш, откъде си получаваш заплатата, пита той.

Тези думи никога няма да ги забравя. А дали прекалено много са му чели стихотворението, без да му обясняват, че това е само приказка и дали това е допринело нещо за изграждане на мнението му, което всъщност е мнение на немалко хора, не зная.

Но човекът съвсем недвусмислено ми каза, че според него да играеш в театъра, да свириш на някакъв инструмент, да пишеш книги и пр., това не е работа, а мързел. Работа е само да копаш.

А вие, майки и бащи, баби и дядовци, когато четете на дечицата си „Щурец и Мравка”, намерете начин да им обясните, че това е само приказка и че в живота не бива да бъде така.

Прочее: „Где така, Бабо Мравке?!”

Автор: Петък Дончев

Още от същия автор:

По телефона

Как бях цар за една нощ

Сегедински гулаш

Пратерът и среднощната истроия на една разбита мечта

Moby предоставя музиката си безвъзмездно

По отношение на музиката съм абсолютен лаик и може би доста хора ще ме оборят, като кажа, че според мен Моби е един от най-великите музикални творци на нашето време.

Дали е така или не може да се спори, пък и музиката като много други неща е въпрос на вкус. Това обаче, което прави той с изкуството си, го поставя високо над другите.

Какво имам предвид – Моби обяви, че предоставя цялото си музикално творчество, включително неиздавани досега тракове, за изцяло безплатно ползване на филмовите създатели.

В кратко видео от октомври тази година творецът обяснява, че знаейки колко е трудно на режисьорите на независимо кино да озвучат филмите си (музикалните лицензи са доста скъпи), той е решил да предостави безвъзмедно своята музика.

Всеки, който има нужда от озвучение на филма си, може да потърси нещо подходящо в mobygratis.com, да го свали на момента и да го ползва. А ако случайно някога филмът генерира печалби и създателите му решат да дадат пари на платформата на Моби, средставата биват насочвани към подкрепа на други каузи или иначе казано – нищо не отива в джоба на Моби, абсолютно нищо.

Целта му е да помогне на колегите си в областта на киното да реализират своите мечти и проекти.

Можете да видите изявлението на Моби тук:

Искрено ми стана щастливо, когато изгледах клипа. Светът не е изгубил добрия си облик, докато има такива хора.

Ако се бяха родили жени

Може още да не сме разкрили тайните на океаните, нито да сме стигнали по-далеч от Луната, но ето че имаме поредното приложение за телефон, с което щастливо да си губим времето.

FaceApp дава възможност да разбереш как би изглеждал мъж, ако се бе родил с две Х хромозоми. Някой си е направил ескепримент с едни от популярните холивудски актьори, участващи във филмите по комиски на Марвел.

Резултатът показва едни също толкова красиви и харизматични жени, колкото са и мъжките им първообрази. Enjoy!

marvel-men-actors-women-faceapp-gender-1-5b18e7f26a042__700

Крис Евънс

marvel-men-actors-women-faceapp-gender-2-5b18e7f446aa7__700

Робърт Дауни Джуниър

marvel-men-actors-women-faceapp-gender-3-5b18e7f633f47__700

Крис Хемсуърт

marvel-men-actors-women-faceapp-gender-4-5b18e7f7a4536__700

Том Хидълстън

marvel-men-actors-women-faceapp-gender-5-5b18e7f94b563__700

Марк Ръфало

marvel-men-actors-women-faceapp-gender-7-5b18e7fd967ce__700

Крис Прат

marvel-men-actors-women-faceapp-gender-8-5b18e7ff219ea__700

Брадли Купър

marvel-men-actors-women-faceapp-gender-10-5b18e802770f4__700

Хю Джакмън

marvel-men-actors-women-faceapp-gender-11-5b18e8046abba__700

Райън Рейнолдс

marvel-men-actors-women-faceapp-gender-12-5b18e80620985__700

Майкъл Би Джордан

marvel-men-actors-women-faceapp-gender-16-5b18e80d43601__700

Чадуик Боузман

marvel-men-actors-women-faceapp-gender-17-5b18e80ec4acd__700

Джеръми Ренър

marvel-men-actors-women-faceapp-gender-18-5b18e8100d450__700

Пол Бетани

marvel-men-actors-women-faceapp-gender-19-5b18e8114d290__700

Пол Ръд

marvel-men-actors-women-faceapp-gender-22-5b18e81595936__700

Себастиян Стан

marvel-men-actors-women-faceapp-gender-23-5b18e8177e14e__700

Дейв Батиста

marvel-men-actors-women-faceapp-gender-24-5b18e818dda6d__700

Джош Бролин

„Привличане“ – българският филм, който ще гледаме

БЪлгарското кино не ни впечатлява често със заглавията и най-вече сюжетите си, но една нова лента спечели вниманието ни.

Става дума за “Привличане”, който обещава да е приятна музикална комедия, която за разнообразие ще се разграничи от любимите теми в класическото бг кино – турци, село, изнасилване, комунизъм и всепоглъщащо битово нещастие.

„Привличане“ е представен като филм за това да правиш каквото искаш и същевременно да се държиш достойно и отговорно.

28059442_338726066625362_2241292164997284861_n

Това е свежа тийнейджърска история между драма и комедия и засяга темите, които ни вълнуват в днешно време. Наблюдава се и влиянието на съвременните технологии, както и един „зъл демон“ в лицето на Койна Русева”.

Премиерата на филма бе на 23 февруари и вече може да се гледа в кината у нас.

„Привличане“ е шестият за по-малко от година и половина български филм, който се реализира с подкрепата на NOVA. В главните роли на новата българска лента зрителите ще видят Башар Рахал, Яна Маринова, Луиза Григорова, Койна Русева, Владо Пенев, Радина Боршош и Живко Симеонов. Продуценти са Башар Рахал и Яна Маринова, а режисьор е Мартин Макариев. Сценарият е дело на Яна Маринова, Борислав Захариев и Георги Ангелов.

27751451_335910426906926_7823104643715504392_n

“Първоначално се колебаехме за заглавието, тогава ми хрумна “Привличане”, защото обобщава всичко във филма. Привличане към доброто и злото”, разказа Башар Рахал.

 

27545721_329475364217099_8719248428051400248_n

Съвсем скоро планираме да гледаме филма и да проверим дали и ние ще изпитаме привличане към него.

Рийз Уидърспуун: „Никоя жена не се чуди какво да прави, тя винаги има план“

Рийз Уидърспуун бе първата, която смело посочи големия, розов слон в Холивуд, който всички останали жени се правят, че не виждат.

През 2015 година в речта си по време на наградите Жена на годината на сп. “Glamour” Рийз засегна една от най-болните теми в света на американското кино. А именно – във всеки един филм женските образи задължително задават въпроса “Какво ще правим сега!?”

Сякаш се спазва някакъв неписан, но жестоко строг закон, който изисква жените в американското кино да са винаги неориентирани и да питат мъжете какво ще се прави от тук нататък, как ще се излезе от проблемната ситуациья. И разбира се, мъжът е този, който излиза с брилянтен план за спасение, а жената му помага да го изпълни.

“Познавате ли някоя жена, която в момент на криза да няма идея какво да прави?! Смехотворно е да се твърди, че жените не знаят какво да сторят” – казва Рийз в речта си и ние подкрепяме думите ѝ напълно.

Жените са тези, които се справят с безброи малки и големи кризи не само в живота, но и във всекидневието си.

15871775_1199413143511653_3961832475480420806_n

Всеки ден носи ново предизвикателство за всяка една от нас и всяка една от нас самостоятелно се справя с него, да не говорим колко често помага и на мъжете до себе си да решат своите проблеми, като им дава ценни съвети.
Жените са кралиците на мултитаксинга и това вече е признато от всички по цял свят.

Харесва ли ни или не, желаем ли го или не, но именно ние – така нареченият “нежен” пол сме тези, които можем да се справим с лавинообразно количество задачи, затрупващи ни ежедневно.

И в това няма нищо лошо или пък обидно към нас или мъжете, просто природата така ни е устроила. Двата пола са създадени, за да се допълват и заедно да бъдат още по-добри и силни.

14925704_1126045090848459_5838662619000183732_n

Но… огромната машина на Холивуд от десетилетия насам показва нещата по съвсем различен начин.

Рийз Уидърспуун обаче е решила, че няма да остави нещата по този начин. В речта си тя казва как се е опитвала да говори с много хора – нейни колеги, по тази тема, но никой не е взимал думите ѝ на сериозно и съответно нищо не се е променяло.

Тогава тя решила сама да създаде промяната.

“Майка ми винаги ми е казвала – както искаш нещо да се свърши, направи го сама. Така и сторих. Участвам във филми вече 25 години, откакто бях на 14, затова разбрах, че ако искам да променя нещата, е време да се обърна към себе си и сама да се попитам “Какво ще правим сега?”

Така актрисата създала своя собствена филмова компания – Pacifik Standard Films, в която вложила свои собствени финансови средства, а целта е била да се създават различни филми, които да показват истинската същност на жените.

“Всеки в Холивуд ще ти каже никога да не харчиш личните си средства за индустрията. Но аз го направих въпреки това. И бях невероятно притеснена. Всички ми казваха, че дори и да попаднем на добри сценарии, никога няма да успеем да се справим, тъй като няма пазар за женски истории.”

Въпреки това Рийз не се е отказала и в крайна сметка е открила успеха. Тя споделя, че е изключително четящ човек – книжен плъх, както сама се определя, затова се заровила в четене на книги и сценарии с надеждата да открие това, което търси и иска да покаже на света.

 

21740284_1453215194798112_6514758441105576177_n

Спряла се на два сценария, които слагат в центъра си силната, целеустремена и безстрашна жена, като и двата сценария са написани от жени.

Инвестирайки отново лични средства, компанията ѝ успява да превърне тези два сценария във филми и така се раждат Gone Girl и Wild. Интересното е, че и двете истории са издадени в книги, които оглавяват челните позиции на бестселърите за 2012 година на “New York Times”.

Двата филма носят обща печалба от половин милиар долара и три номинации “Оскар” за женски роли и така не само подсигуряват бъдещето на Pacifik Standard Films, но и красноречиво показват как не само, че има пазар за “женски истории”, но публиката има огромна нужда именно от такива сюжети – показващи силната, независима жена, която не само знае какво иска, но и знае как да го постигне.

След успеха на първите два филма стартират снимките на превърналия се в хит сериал Big Little Lies, в който участват самата Рийз, Никол Кидман, Зоуи Кравиц и ред още талантливи актриси.

В плановете на Pacifik Standard Films са включени още 25 филмови заглавия и три телевизионни сериала, всичките от които посветени на ярките женски образи.

Разбира се, Рийз споменава и за други, станали световно популярни през последните години, филми, извеждащи на преден план силните жени. Един от примерите е поредицата “Игрите на глада”. С успехите си тези кино продукции доказват колко голямо поле за развитие има тази неразработена от Холивуд област на силните жени и тяхното развитие, и как никой не бива да подценява зрителите, мислейки си, че те продължават да се задоволяват, гледайки силните мъже, с провесена на рамото им сексапилна жена, която току що е спасена от тях, заедно с целия останал свят.

13254112_1000339796752323_3090343873550668033_n

Подобно представяне на света и половата разлика обаче води до редица проблеми, далеч не само в кино салоните. Колкото и да се борим за равенство, жените все още сме подценявани в почти всички сфери на обществения живот, особено когато става дума за работното място.

Все още водещите политически фигури са на мъже, все още лидерите на световните компании, които променят бъдещето на всички ни, са мъже, които назначават на високи позиции до себе си други мъже. Все още е новина, когато жена заеме висок ръководен пост. Новина, а не нещо, което се приема за нормално.

“Вярвам, че “амбиция” не е мръсна дума, а означава да вярваш в себе си и във възможностите си. Какво ще се случи, ако всички вярваме в способностите си и сме малко по-амбициозни? Това ще промени света” – казва Рийз в края на речта си, а ние я аплодираме!

18010114_1310146275771672_4556971817708262584_n

Може казаното от актрисата да е било от преди две години, но то звучи актуално и до днес. От нас зависи след години нашите деца да се обръщат към този период от историята и да им се струва далечен и странен, тъй като вече живеят в свят, в който половото неравенство отдавна е забравено, а стереотипите – изкоренени.

Пълното интервю на Рийз можете да видите тук, а ние ще продължаваме да даваме гласност на силните жени. Защото както обичаме да казваме и както искрено вярваме – зад всяка успяла жена стои самата тя!

Диляна Попова – несломимото момиче

Диляна Попова е сред най-успешните български модели. С модата я свързва освен подиума, фотосесиите и кориците за най-известните наши списания, така също и образованието ѝ на моден дизайнер.

Има собствена линия авторски дрехи за жени и мъже, а колекциите ѝ в стил Street и Urban се изчерпват още с появата им. Предизвикателство за Диляна се оказва и киното. Дебютната ѝ роля бе в телевизионния сериал „Стъклен дом“, а после и в „Революция Z“. На снимачната площадка среща и любовта, която завърта живота ѝ на 360 градуса.

– Как се отнасяш към известността си?
– Нямам специално отношение. Това е начинът ми на живот и отдавна съм го приела такъв, какъвто е. Понякога ме натоварва навлизането в личния ми живот.

– А това пречи ли ти?
– Определено има отражение. Предразсъдъци, въпроси, мнения, но близките ми знаят всичко за мен, така че нещата са наред.

cover_50

– Любовта според тебе е най-висшият дар или най-голямото страдание?
– Разбира се, че е дар и то изключителен! Случва ни се това, което трябва, а ние се натоварваме да определяме дали е добро или лошо.

– Обществена „тайна“ е връзката ти с Асен Блатечки, с когото имате син. Какъв баща е той?
– Той е роден да бъде баща, прави всичко за децата си и ги обича безкрайно.

– Как се справяш с майчинство и работни ангажименти? На кого разчиташ с помощ за детето, когато си на репетиции и снимки?
– Майка ми е изцяло до мен откакто Борил се роди, но той вече е голямо детенце и често го взимам със себе си, когато ангажимента го позволява, разбира се. От тази есен тръгва на детска градина и ще е още по-лесно.

– Какво е модата за теб и кое те провокира да се занимаваш с нея?
– Обичам модата от дете. Винаги съм знаела, че ще е част от живота ми. Мисля, че тя е първата и ще остане последната ми любов.

– Какво влияние имат в гардероба ти модните тенденции?
– Никога не съм се подчинявала изцяло на тенденциите, вълнуват ме само в най-общия им облик. Да имаш собствен стил ми се струва много по-модно.

– Кои са трите козметични продукта, без които не можеш?
– Кокосово масло, термална вода и крем за около очите към момента, тъй като сме края на лятото, а иначе – според сезона.

– От модата, ти премина към киното. Нещо любопитно в новия ти път?
– Киното е велико изкуство, то съдържа всичко: музика, мода, картина, емоция и любов! Скоро започвам снимки за един филм, а от седмица репетирам за мюзикъла „Оркестър без име“.

Текст: Виолета Цачева
Снимки: Александър Нишков

Вижте повече за Диляна Попова и тенднециите в сватбените рокли в новия брой на сп. Булка!

Безплатно кино под звездите на Перник

За първи път тази година по инициатива на ИКЕА филмовият фестивал Блок Кино събира перничани и гости на града, за да гледат заедно български филми на открито на 19 август (събота) в парк “Централен”.

Всички любители на българското кино ще се настаняват на удобни мебели от ИКЕА и ще се насладят на специалната прожекция на игралния филм “Кецове” и късометражната комедия „На червено“.

Block kino_Pernik

Прожекцията е безплатна и отворена за всички гости на града, а и за столичаните, които могат лесно да хванат влака за Перник и да станат част от едно различно лятно приключение.

Kaкто на всички прожекции от програмата на Блок Документално кино в софийските квартали до момента, така и в Перник ИКЕА организира специален приключенски кът с продукти от лятната си колекция.

Зрителите могат да се снимат и споделят снимката си в Instagram с #мястозаистории и #истинскихора, за да участват в томбола за награди, с които могат да продължат летните си приключения.

blok_kino2

Разказвайки истински истории на истински хора с българско игрално и документално кино, инициативата на Блок Кино и ИКЕА въвлича зрителя в случки от реалния живот, а съпреживяването на емоциите на героите сближава хората от публиката на необичайни места под лятното небе.

Tъй като мисията на ИКЕА е да прави местата за живот на многото хора по-добри, брандът застава зад фестивала за трета година и подкрепя гостуването му в нови места, за да доближи истинските истории до истинските хората в местата от ежедневния им живот.  

Всички прожекции започват от 20:45. Вход свободен.

Пратерът и среднощната истроия на една разбита мечта

Текстът е написан от Петър Дончев и предоставен на Вита Морена за публикуване. Всяко следващо републикуване трябва да посочва него като автор и Вита Морена като източник.

Винаги се прибирах по един и същи път. До хотела, в който бях отседнал имаше около 500 метра.

Излизах от Пратера около час преди полунощ, пресичах площада и тръгвах по широка улица, в една от пресечките на която се намираше хотелът. Още в самото начало улицата беше разкопана, предполагам, че беше заради строеж на нова метростанция.

Цялата улица и десния тротоар бяха затворени и оградени, тъй че задължително трябваше да използвам левия тротоар. Това обаче не беше особено приятно, тъй като ми се налагаше да мина покрай неголям хотел, който всъщност беше обитаван от проститутки. По това време на денонощието работата им беше в разгара си, защото повечето от излизащите от огромния увеселителен парк, обикновено туристи, минаваха именно оттам.

Жените се бяха наредили по тротоара по старшинство и според цената си, която съобщаваха, след като пресрещаха самотни мъже и се опитваха да ги спрат и да завържат разговор с тях.

Най-скъпите бяха първи, а по-нататък цената падаше, често с огромни разлики. Всяка казваше цената си, която обикновено започваше от около 1000 шилинга „мит цимер”. Стаята, предварително наета, влизаше в цената. При последните в редицата спадаше драстично и стигаше до 150 и дори до 100 шилинга.

Бях във Виена за десетина дни, в разгара на лятото в самото начало на седемдесетте години. През деня си гледах работата, за която бях дошъл и вечерите ми бяха свободни. За съжаление по това време Щатсопера и Виенската филхармония бяха във ваканция, но дори и да имаше извънредни спектакли или концерти, вероятността да си намеря билет в последния момент беше нулева. Затова реших да посветя част от вечерите си на Пратера, чието колело беше един от символите на красивия град.

Пратерът, огромен необятен парк, предлагаше толкова много и разнообразни развлечения, че аз за три поредни вечери не бях видял и половината от всичко.

Три пъти малко преди полунощ се прибирах по същия път и неизменно минавах покрай свърталището на проститутките.

448aa2ef929c20287293c97b48045b3a

Друг път просто нямаше, а и да имаше, навярно трябваше много да се заобикаля, а аз не исках да се подложа на риска да се загубя посред нощ в почти непознат град.

Затова три пъти вече минавах през шпалира от жрици на любовта, преглъщах някои не дотам приятни подмятания, гледах маската на любезност и учтивата усмивка, с която им отказвах да не слизат от лицето ми и бързах да стигна края. И точно на края на редицата ми ставаше най-тягостно, защото там неизменно чакаше едно кльощаво недохранено същество на неопределена възраст, което очевидно никога нямаше клиенти. Всяка вечер, когато минавах покрай нея, тя ме гледаше с надежда и постоянно сваляше цената, та дано се съглася.

След като я отминех си отдъхвах, тръгвах по-спокойно по почти безлюдната улица и след десетина-петнадесет минути се прибирах в хотела си.

Това преминаване покрай проститутките можеше да ми носи и повече стрес, ако по една случайност не бях отлично запознат с живота и съдбата на тези нещастни жени, чиито край беше, с малки изключения, почти винаги един и същ. И трагичен.

Не бяха минали и няколко месеца от премиерата в София на камерния спектакъл „Непозната по тротоара”, в който участвах.

Текстът беше на Богомил Райнов и разказваше за един журналист /моя милост/, на когото срещу скромно възнаграждение и един грог възрастна проститутка разказваше целия си живот. Действието се развиваше посред люта зима в едно кафене в Париж. А за да навляза достатъчно в темата за проституцията, ми се наложи да посетя библиотеки и да прочета доста литература по въпроса.

На четвъртата вечер, която си бях нарекъл за предпоследна в Пратера, ме очакваше една изненада.

7f911a73428194eba3983115c088c80a

Когато наближих хотела на проститутките, от входа му излезе една жена, която очевидно е очаквала точно мене и някой ѝ е казал, че е време да излиза. Тя препречи пътя ми и каза: „Господине, ще ми отделите ли две-три минутки от времето си?” Направи го толкова елегантно, каза думичките с такъв финес, че въобще не ме подразни и аз спрях.

– Благодаря, господине!

Разбирах, какво ми говори, но немският не е от любимите ми езици и макар че идвах във Виена от Берлин, където бях цял месец, не успях да обогатя кой знае колко познанията си по този език и би ми било почти невъзможно да проведа някакъв смислен разговор, затова казах:

– Не говоря немски, госпожице.
– А какъв език предпочитате? Мога да ви предложа италиански, руски, френски, английски…

Неволно трепнах, като спомена руски. Но предпочитах да не разговаряме на руски, което малко или много би породило въпроси у нея, а аз инстинктивно реших, че засега е по-добре да не разкривам, че живея отвъд „желязната завеса.

Предпочитам френски – казах.

Междувременно успях да я разгледам. Хубава млада жена, безспорно, но това, което ми направи дълбоко впечатление беше, че по миловидното ѝ лице нямаше и следа от греха, белязал лицата на почти всички останали. Цялото ѝ поведение, а и самата тя излъчваше вродено благородство и по-скоро създаваше впечатление за дама от висшето общество. Дори и облеклото ѝ беше много по-различно от това на останалите, които бяха не облечени, а по-скоро разсъблечени. Носеше красива и скъпа дълга рокля, с много дълбоко деколте и невероятно красива огърлица от старо сребро с естествени зелени камъни.

– Добре, нека бъде френски – каза тя.

Произношението ѝ направо ме смая. Аз мисля, че говоря френски добре, но тя явно ме превъзхождаше в познанията си по този език. Какво, по дяволите, става тук?!

Пред един второразреден хотел-публичен дом, се появява една жена, която има вид на княгиня и която говори всички европейски езици.

Бях повече от заинтригуван и очаквах да разбера за какво всъщност ме спря  и какво имаше да ми каже тя.

– Значи правилно съм предположила, че не сте австриец – не отговорих нищо и тя продължи. – Най-вероятно сте турист, който четири вечери се връща от Пратера по едно и също време и…

– Момент – прекъснах я аз. – Вие сте за първи път тук. Откъде можете да знаете, че минавам оттук за четвърти път?

– Преди всичко искам да ви благодаря, че сте забелязали, че съм за първи път тук – тя продължаваше да демонстрира висока класа и отлично възпитание. – Колкото за това откъде го зная, ами огледайте се, вижте колко много жени има наоколо, всяка от тях би могла да ми каже.

– И понеже три вечери съм отказвал услугите им, те са извикали подкрепление – казах и в същия миг осъзнах какъв гаф направих.

– С което вие автоматически ме причислявате към отбора на проститутките – засмя се тя. – Не, не се извинявайте за думите си. Макар и твърде директни, те не са неточни. Аз също съм проститутка. Но не от тези, които висят по тротоарите или чакат на топло при „Маман”.

– И така да е, все пак моля да ме извините – казах аз – прозвуча много грубо.

– Няма проблем, забравете го, все едно нищо не сте казали.

– Благодаря. Както разбирам, е по-правилно да се каже, че вие сте елитна компаньонка. И работите само на повикване. И не всяка вечер. И срещу огромен хонорар.

– Да, да речем, че в общи линии е така.

– Добре, а сега ще ми кажете ли защо всъщност ме спряхте? Тези две-три минутки отдавна изтекоха, а аз не разполагам с много време.

– Да, ще ви кажа. Съвсем направо и съвсем кратко – жената направи пауза, гледаше ме, като че очакваше да попитам нещо, но понеже аз мълчах, тя продължи. – Каня ви да ми гостувате тази нощ. Ако желаете за час, ако желаете за два, а ако желаете и за цялата нощ.

Бях подготвен за подобно предложение и веднага попитах:

– В този… хотел ли? – постарах се да придам на думите си достатъчно погнуса.

– Нека външният му вид и обкръжението не ви подвеждат. Тук, на втория етаж, има огромен апартамент за специални случаи, от чийто лукс и обзавеждане може да ви спре дъха.

– Само дето не мога да разбера защо аз изведнъж станах „специален случай. И какво предлагате да правим през този час, два или цялата нощ?

– Каквото вие пожелаете. Може да продължим да си говорим, което правим и сега, можем да пием по едно питие, барчето и хладилника са претъпкани със скъпи напитки и деликатеси. А можем да се отдадем и на еротика.

Колкото и нескромно да звучи – в този град няма кой да ви предложи по-изискани еротични забавления от мене.

Ако до преди няколко минути бях готов просто да си тръгна, сега вече не бих го направил, трябваше да пожертвам още малко време, въпреки че утре сутринта в девет часа трябваше да се явя на снимачната площадка свеж, отпочинал, в добра форма и с научен текст. Бях попаднал на нестандартна личност, каквато едва ли бих срещнал друг път.

Обади се моята страст към „колекциониране” на интересни и рядко срещани характери, независимо от пола им, които складирах някъде дълбоко в паметта си и когато ми се налагаше да да сътворя нещо подобно, било на сцената, пред камерата или на лист хартия, „изваждах” складираното и го използвах, опитвайки се да създам образи от плът и кръв, истински, а не измислени.

– Благодаря за поканата, но има няколко причини, поради които не бих могъл да я приема.

– И те са?

– Едната е, че утре сутринта трябва да бъда на работа свеж, отпочинал и в добра кондиция.

– Вие сте млад и здрав мъж. Дори и в полунощ сте в отлична кондиция, а не може да не знаете от опит, че добрият секс зарежда с позитивна енергия.

– Освен това – продължих без да обръщам внимание на забележката ѝ – никога не съм ползвал платена любов и нямам никакво намерение да го правя и занапред.

– Не ви липсва самочувствие – усмихна се тя. – Но тук допускате малка неточност. Аз да съм ви споменавала нещо за заплащане?

Сега беше моментът да я попитам дали заради сините ми очи ми прави отстъпки. И да я попитам също къде се крие уловката, но това би сложило точка на разговора ни, а аз исках да го продължа още и да я наблюдавам още. Затова казах:

– Не, госпожице, не обичам да оставам длъжен никому. Вашата тарифа, вече стана дума за това, навярно е огромна, а аз се опасявам, че нямам толкова пари в себе си. Което ще рече, че дори и да ползвах платени любовни услуги, пак няма да стане.

– В такъв случай ще направим така: аз ще ви дам пари на заем, а вие ще ми ги върнете, когато имате възможност. След година, две, пет или в някой следващ живот.

– Бива си ви, бързо мислите. Имате готов отговор за всичко.

– Благодаря – отговори тя.

В настъпилата кратка пауза тя се обърна леко надясно, все едно че иска да види нещо в хотела. Движението беше само от кръста нагоре и несъмнено беше добре репетирано. Голямото изрязано деколте на роклята ѝ се отвори, тя не носеше сутиен и се откри красивият ѝ бюст. Въобще не се направих на разсеян и че нищо не съм видял, а веднага казах:

Поздравления, имате прекрасни гърди.

– Благодаря. Ако пожелаете, те могат да бъдат ваши и да правите с тях всичко, каквото ви харесва.

– Всичко за продан – казах.

Не очаквах, че тези ми думи ще предизвикат у нея такава реакция. Тя изведнъж стана много сериозна и попита:

– Защо казвате точно това? Знаете ли какво означава?

– Мисля, че да. Ако не се лъжа, е един полски филм и заглавието му много точно съответства на това, което направихте току що, показвайки ми бюста си.

Тя не отговори и дълго мълча, като че се бореше с нещо в себе си. Изглежда думите ми събудиха някакъв спомен у нея. После попита:

– Вие гледали ли сте този филм?

– Да, той е на режисьора Анджей Вайда. Много хубав филм.

– И на мене много ми харесва. А Вайда е един от любимите ми режисьори – тя помълча малко, после продължи. – А знаете ли, че той е посветен на Збигнев Цибулски?

Съвсем неочаквано навлизахме в една интересна тема. Тази жена продължаваше да ме изненадва, не очаквах да е любител на полското кино.

– Да – отговорих, – зная. Цибулски беше голям актьор, жалко, много жалко, че загина по такъв нелеп начин.

В очите ѝ се появиха сълзи, когато каза:

– Освен голям актьор, той беше прекрасен човек и добър приятел…

– Вие сте го познавали?

– Да… познавах го лично…

Тя извади от чантичката си носна кърпичка и внимателно попи сълзите от очите си. Изчаках я да свърши и попитах:

– Клиент ли ви е бил?

– Откъде го измислихте? – в очите ѝ се четеше укор и разочарование едновременно.

– Простете, но откъде тогава бихте могли да го познавате?

– Ще се качим ли горе в апартамента за малко? – отговори на въпроса ми с въпрос тя. – Не се безпокойте, няма да ви изнасиля. Просто искам да ви разкажа нещо, което на никого не съм разказвала, откакто съм в този… проклет град. Имам нужда от това не ми отказвайте. Не зная защо точно на вас искам да го разкажа… Вие вдъхвате доверие и спокойствие…

– Не мога да дойда с вас, но имам по-добро предложение. На около двеста метра по-нататък има денонощно бистро. Ако искате да отидем там, да седнем и да поговорим.

– Не, това предложение аз пък не мога да го приема. След малко ще разберете защо. Добре, ще бъда съвсем кратка, а вие не ме прекъсвайте. Господи, дано лицето ми да не изразява много емоции…

И започна да говори съвсем тихичко и с равен тон.

Преди това обаче ме предупреди в никакъв случай да не поглеждам нагоре.

Историята, която тя ми разказа съвсем сбито, в телеграфен стил, няма да забравя никога.

Тя беше една изплакана мъка. Историята на един съсипан живот. На прекършени мечти. На прекършен полет.

eb166f0218e818ac236159f7c2a62666

Била полякиня. Родена била в Гданск, един от най-северните градове на Полша. Имала щастливо детство и прекрасни родители.

Имала и по-малки брат и сестра. От малка мечтаела да стане актриса, обичала киното, театъра. Била още ученичка, когато се запознала с Цибулски. Тя ходила на обсъждане на филма „Пепел и диаманти” и имала щастието да се запознае лично с него.

Години по-късно била приета да учи във Висшето държавно театрално училище във Варшава и вече като студентка отново се срещнала с Цибулски.

Била поласкана, че той си спомнил за нея. Поканил я един-два пъти на кафе. Още като студентка изиграла две епизодични роли във филми. После събитията се развили главоломно.

Появил се някакъв псевдоимпресарио, който ѝ предложил централна роля в чужд  филм, тя лекомислено повярвала, била изведена нелегално от страната, след като я упоили.

Събудила се в някаква къща-затвор и не знаела дори в коя държава се намира. После започнали брутално да я изнасилват всеки ден по няколко души, без въобще да разговарят с нея. Чак след един месец се появил „импресариото” и ѝ казал, че ролята, която трябвало да изпълнява била на проститутка, но не във филм, а в живота. Но тъй като била интелигентна, знаела много езици, имала добро образование и възпитание, била много красива и представителна ѝ предлагали роля на елитна компаньонка. Нямало да съжалява, защото щяла да живее безгрижно и в голям лукс, нищо нямало да й липсва. Тя отказала и изнасилванията отново започнали. След още един месец ѝ казали, че ѝ дават срок от три дни да размисли и ако отново не приеме, един член от нейното семейство ще бъде убит. Тя, разбира се, била принудена да приеме, обучавали я в новия й занаят един месец, после започнала работа.

Постепенно претръпнала, свикнала, но страдала, защото всичките ѝ мечти за кариера в киното и нормален живот отишли по дяволите. Предупредили я, че при всеки опит за бягство или свързване с полицията, някой от семейството ѝ щял да бъде убиван.

Тя свърши, млъкна и заби поглед в тротоара. Аз също мълчах известно време, чаках я да се съвземе, после попитах:

– А защо държите да дойда с вас в хотела?

– Хм, това е една безобразна история, пълна гавра с хората и достойнството им. Това само болни умове могат да го измислят. Напомням ви, моля не гледайте нагоре. Те са там, на балкона на четвъртия етаж. Единият е моят сутеньор, другите двама са сутеньорите на жените, които виждате наоколо. Пият бира, гледат от високо и се забавляват. Всичко това е заради един бас, в който главно действащо лице сте вие.

Три вечери сте минавали покрай момичетата и сте им отказвали, макар да било очевидно, че не сте тукашен и сте сам, без жена с вас. Нормален мъж не можел да издържи на съблазънта. Тогава моят човек ги подразнил, че причината е в скапаните им момичета, които нищо не стрували. Я ако била някоя красавица от моя ранг, нямало да се колебаете нито миг.

И от дума на дума спорът се разгорещил и се стигнало до облог. Моят твърдял, че ако съм аз няма начин да не приемете, а другите двама – че отново ще останете безразличен.

И представяте ли си – спечелилата страна щяла да получи един кашон бира! Толкова! Получих инструкции „на ухо” да правя, да струвам, ако трябва дори и пари да не ви искам, но на всяка цена да ви придумам да се качите в апартамента. Всичко това за един кашон бира!

Слушах, мълчах и не знаех какво да кажа.

– И моят отказ – промълвих аз – сигурно ще ви струва скъпо.

Навярно ще ме смели от бой и няма да ми е за първи път. Но вие не бива да чувствате никакв вина. Така сте решили – така сте постъпили, не мога да ви упреквам за нищо. Но ви дължа благодарност, че ме изслушахте.

fe1b016b4b40d9b2b57474e6b2b87093

Казах си, че незабавно трябва да се махна. Инстинктът ми за самосъхранение и отговорност към това, което имах да върша утре и в следващите дни ме задължаваше да изчезна веднага. Но не и преди да поясня на жената поведението си.

– Само няколко думи още. Длъжен съм да ви обясня нещо. Откровеност за откровеност. Аз съм актьор и тук, във Виена съм за участие във филм. Снимките са всяка сутрин от 9 часа. Сама разбирате, че не мога да се замеся в някакъв скандал или не дай боже в сбиване и да се явя на снимачната площадка с подуто око. Подписал съм договор и съм длъжен да се пазя.

– Вие сте актьор?! – жената токова много се развълнува, че започна да заеква и очите ѝ отново се напълниха със сълзи. – Защо… защо не ми казахте по-рано… въобще нямаше да настоявам… разбирам ви напълно, вие сте длъжен да се пазите… Сега разбирам защо ми вдъхнахте доверие и ме предразположихте да ви разкажа всичко това… Боже мой, половин час съм разговаряла с актьор, а самата аз толкова много исках да стана актриса…

Вие сте актриса – окуражих я аз. – Нали сте участвали в два филма? Може и да не сте осъществили докрай мечтата си, но човек винаги е такъв какъвто е искал да бъде…

Отгоре се чу пронизително изсвирване с уста.

-Това е той! Загубил е търпение! – тя пребледня. – Тръгвайте си веднага, тръгвайте бързо и не се обръщайте, че може да стане лошо

Не чаках втора покана, обърнах се рязко и тръгнах много бързо. Проститутките се разбягаха от мене, като че бях прокажен. Само кльощавото същество накрая остана на пътя ми. Тя трепереше посред лято, като да беше трескава.

Господине, моля ви, само петдесет шилинга…

Заобиколих я и тръгнах още по-бързо. Тогава тя изтича след мене, метна се върху гърба ми и се вкопчи в него.

Господине, моля ви, умирам от глад…

Обзе ме див ужас, разтърсих силно раменете си и тя падна на земята, а аз хукнах да бягам колкото ми държат краката. След като завих в пресечката и бях вече само на двадесетина метра от моя хотел, спрях и надникнах зад ъгъла. Нямаше никой. Никой не ме гонеше.

Не зная как съм изглеждал, но дежурният на рецепцията ме изгледа изплашен.

Дълго не можах да заспя. Мислех си за преживяното преди малко. Не знаех дали трябва да се укорявам за нещо.

Елитната компаньонка, чиято нещастна съдба ме трогна до болка, несъмнено щеше да бъде зверски бита, но по нейните думи това и друг път й се е случвало.

Повече ми беше жал за нещастното кльощаво същество. Вместо да бягам, можех да я заведа в бистрото и да я нахраня. Или пък просто да и дам петдесет шилинга, това по тогавашния курс бяха някакви си три долара.

Но след тази вечер може би за сутеньора ѝ щеше да стане окончателно ясно, че тя е съвсем ненужна.

И да се озове на дъното на Дунава с воденичен камък на врата.

А в Пратера повече не стъпих.

Прочетете още от Петър Дончев:
Как бях цар за една нощ
А Ш А
Париж – сърцето на света
Може ли село без идиот? Историята на Мунчо Втори