Как се правят захаросани ябълки и захарни петлета

Майстори-занаятчии ще представят над 30 традиционни български занаята в Сердика Център.

Между 15 и 17 март, на ниво -1, всеки посетител ще може да се запознае и да се докосне до някои от занаятите с дългогодишна история. По време на занаятчийския уикенд всеки ще има възможност да сътвори свое традиционно българско произведение, както и да види истински стан и грънчарско колело.

Сред най-интересните занаяти, които ще бъдат представени през уикенда, се нарежда шекерджийството. Това е стар и любим български занаят, с който мнозина свързват детството си и шарените панаири, гостуващи във всеки град.

Посетителите на Сердика Център ще имат възможността да опитат автентичния вкус на захарните петлета и захаросаните ябълки.

Пенка Петрова се занимава с този „вкусен“ занаят вече няколко години и продължава да усъвършенства рецептите си, като добавя различни аромати в близалките и измисля нестандартни форми – елхички с вкус на зелена ябълка и мента, украсени със захарни пръчици и кокос, и ябълки, посипани със „сняг“ от кокос. Сред продукцията ѝ има и бели захарни пръчици без боя за хора, които предпочитат по-здравословните храни.

За всички дами, които ценят уникалните бижута, в Сердика Център ще ги очаква майстор в рисуването и гравирането на украшения от стъкло и кристали. Борислав Коруджиков ще представи уникални, изцяло ръчно изработени – три или повече пластови бижута. Всяко едно от тях се обработва на ръка, минавайки през миниум четири различни фракции (едрини) на шлифоване, след което се полира – последният етап, придаващ бляскавия завършек на всяко неповторимо творение.

Многобройните нюанси на цветния витраж, в съчетание с някои нюанси на кристално огледало, по-екстравагантните форми и така прецизната ръчна обработка превръщат всяко бижу в шедьовър.

Музиката също ще завладее Сердика Център през уикенда. Майсторът Пламен Петракиев ще демонстрира пред почитателите на българския фолклор как се изработват сувенирни български народни музикални инструменти (гайда и тъпан) и ще разкаже повече за този вълнуващ занаят.
Посетителите на търговския център ще научат повече за това как се изработват и реставрират автентични музикални инструменти като кавал, гайда, тъпан, тамбура, двоянка, дудук, цафара и бозук.

Събитието подкрепя Регионална занаятчийска камара – София, които насърчават развитието на занаятите в България.

Повече информация можете да откриете тук.

Реклама

Лукреция Борджия – красивата разменна монета на династически страсти

Незаконна дъщеря на папа, останал в историята със своите машинации, убийства и финансови далавери, сестра на един от най-безскрупулните и най-жестоките владетели в човешката история, чествана като най-красивата жена на италианския Ренесанс, споделила три брака с трима съпрузи от най-влиятелните фамилии на Италия, умела ръководителка на държавни дела, почитателка на изкуствата.

Това са неоспоримите факти в живота на Лукреция Борджия. Факти, достатъчни да развихрят фантазията на не един неин съвременник и на поколения творци след нея.

Около личния живот и тайните дела на тази жена, която не е оставила на света дори един сигурен образ от своята феноменална красота, се вихрят дяволски легенди.

Отровителка, развратница, кръвосмесителка, прелюбодейка, коварна отмъстителка… Пресъздал я е Юго в драма, възпял я е Доницети в опера, безброй са нейните биографии, близо двайсет филма са посветени на живота ѝ.
Романът на Жоаким Буфле, френски историк и автор на множество исторически трактати и романи, идва да възстанови автентичното лице на дъщерята на папа Александър VІ Борджия.

Основаваща се върху исторически извори, а не върху черни легенди, тази биография се противопоставя на измислиците и представя една любяща и ранима жена, изключително деликатна и интелигентна по природа, образована събеседница на най-големите умове на съвремието, но станала не по своя воля политическо оръдие на своя баща и на своя брат Чезаре.

Дневникът на Лукреция Борджия, херцогиня на Ферара, е написан в седмиците преди смъртта ѝ на 24 юни 1519 година. Тя е трийсет и девет годишна. С нея си отива потомството на папа Александър VІ, но не и потеклото му: в почти всички династии в днешна Европа има потомци на прокълнатия папа и все още във вените на стотици личности от американски фамилии, в Бразилия и в Съединените щати тече кръвта на Борджиите.

Лукреция пише заради своите деца, иска да им остави свое описание в стила на писателите от своето време. Приживе колкото я порицават и хулят, толкова я възхваляват и ѝ завиждат. Тя усеща колко неблагодарна е историята към нея, навличайки ѝ неодобрението, с което се отнасят към баща ѝ и брат ѝ Чезаре.

Въпреки това тя не се опитва да се оневини, да се оправдава за слабостите и лутанията си. Но, водена духовно от някои от великите мистици на своето време – по онова време Италия има своите живи светици, които влияят дискретно, но реално върху тогавашното общество и дори в дворовете на принцовете – и ползвайки се от тяхното приятелство, тя поема по пътя на промяната, опитва се да преосмисли живота си.

За това ѝ помага нейното искрено състрадание, на което никога не изневерява, и любовта ѝ към четенето: тази известна почитателка на четивото притежава една от най-богатите библиотеки на своето време, в която едни до други стоят жития на светци и духовни книги с поетични сборници, философски трактати и най-популярни творби.

Усещайки приближаването на смъртта, Лукреция желае да събере спомените си и да ги подреди в разказ – поука. Написани крадешком, най-често в ранните часове на деня, когато умората и треската я напускат за кратко, тези страници свидетелстват за припряността на пишещата ги, понякога за нейното отегчение.

В тях е описан без снизхождение животът на една от най-забележителните женски фигури през италианския Ренесанс. Белязани са и от духовните тревоги на една жена, която, след като е познала световната слава и се е поддала на нейните съблазни, е осъзнала колко суетна е тя.

Накрая, превръщайки се понякога в страници от съвременната история, за наше най-голямо щастие те се оказват предвестници на начина на мислене и на живот, характерни за хуманизма, чието скорошно изчезване тя прозрява много трезво – също като тежките китайски рози, които тя харесва и чиито нежни стебла се огъват, губейки едно по едно своите венчелистчета под съвместната атака на прекалено жаркото слънце и на непрестанните бури, след като са излъчили своите последни и най-деликатни ухания.

Ще се видим пак след 10 години

Когато първоначално разбрах за 10-годишното предизвикателство – споделяш свои снимки от 2009 и сега, се замислих дали си заслужава да го правя.

Като цяло не обичам да се обръщам често назад, не заради друго, а защото смятам, че човек живее по-добре, ако е вгледан в настоящето и мисли за бъдещето. Но пък е важно да не забравяме и какво сме оставили зад гърба си.

Затова отворих файловете със стари снимки и разгледах какво се е случвало с мен през 2009 година.

Първоначално се шокирах от веждите си! Че аз преди 10 години почти не съм имала такива! После от бузите – тогава и сега съм едни и същи килограми, може би с два по-малко в последните години, но как е възможно да съм имала такива бузки като матрьошка?

Разбира се, скандалните прически, както и перхидроленият рус цвят, няма да коментирам. Кой не е имал модни прегрешения.

Повече се замислих за това каква съм била тогава…

През 2009 навърших 22 години, бях студентска в мечтаното ФЖМК, живеех в Студентски град (след неприятен и скъп опит с наемане на стая в частен апартамент), работех в аутлет на майната си в София и със зъби и нокти се опитвах да се издържам, докато уча, че да продължа да уча.

Исках да си сменя работата и търсих стаж в някоя медия, който за щастие намерих. Отидох на интервюто със скандални ботуши на висок ток, та интервюиращият бе с три глави по-нисък от мен. Почувствах се като Голямото пиле от “Улица Сезам” и тъпа като подметката на ботушите си.

Тогавашното ми гадже за кратко ми беше внушило, че това да си вдигаме скандали за всичко, е нещо нормално за връзките, а на мен целият ми ден можеше да се скапе от това, че го виждам да е активен във фейсбук, а още не ми е пратил смс за добро утро.

И още, и още…

Изумявам се колко слаба емоционална интелигентност съм имала тогава, но въпреки (или може би точно) затова съм била изключително надъхана и смело съм си проправяла път напред.

Е, за 10 години ми се случиха какви ли не неща и научих толкова много уроци, че сега с лек срам и неудобство се сещам за различни случки и грешки от миналото. Но това всъщност е чудесно!

Щеше да е толкова жалко, ако от тогава досега не намирах разлика в себе си, ако бях останала същата. И далеч не говоря за външния вид (въпреки че хора, които не си сменят прическата цял живот леко ме плашат).

Радвам се и даже съм благодарна за всичко, през което съм преминала, особено тежките изпитания, защото те ми помогнаха да осъзная още по-добре коя съм, на какво съм способна (и на какво не), какво искам и как бих могла да го постигна, както и къде бъркам и какво трябва да променя.

Сред най-важните неща, които научих, е това, че ако непрестанно се сблъскваш с едни и същи проблеми и несгоди, значи сам ги предизвикваш. Трябва да промениш нещо генерално в поведението/подхода си, за да излезеш от омагьосаният кръг, създаден от самия теб.

Също така и че няма нищо по-хубаво от промяната, дори когато ти се струва, че не е за добро.

След всяка тежка ситуация съм се чувствала по-доволна, уверена и щастлива, че съм се справила с нея. Трудно е само, докато намериш правилното решение на проблема.

Искрено се надявам след 10 години да се чувствам още по-добре със себе си и в кожата си, и най-вече да не съм забравила от къде съм тръгнала и какво съм научила.

А от появата на нови бръчки не се вълнувам особено. Остаряването е привилегия, която не е отредена на всеки.

Радвайте се на живота и по-често мислете за днес и утре, отколкото за вчера и онзи ден.

Цветът на 2018 въплъщава мистериите на Космоса и откривателския дух

По традиция всяка година владетелите на цветовете – компанията Pantone, обявява кой ще е цветът на идните 12 месеца.

За 2018 това ще е ултра виолетовото, което е под номер 18-3838 в каталога на Pantone.

Вдъхновението за цвета идва от нощното небе, научните открията и технологичната ера, в която се намираме.

„Сложен и съзерцателен, Ultra Violet въплъщава мистериите на космоса, интригата на предстоящето и откритията отвъд мястото, на което сме застанали сега. Огромното и неограничено нощно небе е символ на новите възможности, както и продължава да вдъхва желание да преследваме свят, намиращ се далеч от нашия собствен“ – казват от компанията за избрания цвят.

Ултра виолетовото е било любим нюанс на икони като покойните вече Принс, Джими Хендрикс и Дейвид Бауй. Лилавото само по себе си е един от т.нар. „кралски цветове“ и винаги символизира артистократизъм, охолство и добър вкус.

В исторически план виолетовото се е свързало със спиритуализма, извисяването на духа и медитацията, що се отнася до източните култури.

Според Pantone ултра виолетовото символизира още и желанието за експериментиране, както и насърчава творческите заложби у всеки и желанието на хората да оставят свой уникален белег върху заобикалящия ги свят.

Ние лично от Вита Морена можем да споделим, че от много години насам лилавото и всичките му нюанси са ни любими цветове, които идват с приоритет при избора на дрехи, аксесоари, интериор и т.н.

Приветстваме цвета на 2018 и си пожелаваме новата година да ни очарова с още много неща, освен с официалната си цветна украса 😊

Урок по женственост и сила от Мерил Стрийп

Във времето и географските ширини, в които живеем, е лесно да приемем редица неща за даденост. Като това да ходиш на училище, да решиш дали да учиш в университет или не, дали да правиш секс преди сватбата си, изобщо искаш ли да се омъжиш и ако да, сама да избереш за кого и т.н.

Въпреки това обаче, жените като пол продължават да бъдат подценявани и експлоатирани. Красноречиво свидетелство е грандиозният скандал за сексуален тормоз от страна на мъже към момичета и жени, който още тресе Холивуд. И бъдете сигурни, подобни проблеми далеч не се случват само там.

Та, дори и у нас на местно ниво всяка се е сблъсквала с дискриминация и нечестно отношение, защото е жена. Примерите са много, но нека нахвърляме някои от най-големите – вероятността да не бъдеш наета на работа, защото може да излезеш в майчинство е огромна, както и високият процент сигурност, че няма да получиш повишение, защото вече имаш деца и това налага излизане в болничен и ангажираност със семейството повече, отколкото при един мъж (който спокойно ще замине на командировка или ще остане до късно на работа, защото се налага, без значение болни ли са децата или пък имат специален проект, по който да се подготвят за училище и някой трябва да им помогне).

Още много може да се изброява, особено за забележките, които получаваш от всички – млади, стари, колеги, семейство, приятели, мъже и жени, не мислиш ли вече за семейство и деца, как така не готвиш, защо излизаш толкова много по срещи, ще ти излезе име и т.н.

Истината обаче е, че за да има промяна, трябва да я направим самите ние. Като започнем от това взаимно да се подкрепяме много повече и да не се съдим (защото жените много обичат да се нареждат взаимно на коя е лоша майка, домакиня, съпруга, клюкарка и т.н.) и се стигне до това да не си мълчим и да се борим за правата си. Няма как да очакваме или да искаме каквото и да било в този живот да ни падне даром в скута. 

Решихме да ви споделим част от брилянтна реч на великата Мерил Стрийп, която тя изнася пред колумбийския „Barnard College“. Речта е от 2010 г., но посланието в нея е от огромно значение и сега, в размирните времена, когато жените отново търсят мястото си в света, а също така трябва да се предаде и на следващите поколения, за да помнят нашите уроци и да се учат от грешките ни и да не се повтаря историята.

Целувки във въздуха, целуване на задници, престорено целуване и разбира се – истински целувки. Също като проститутките и ние актьорите трябва да го правим с хора, които може би не харесваме или дори не познаваме. Преструването или актьорската игра е много важно житейско умение и всеки от нас го практикува. Не искаме да бъдем хванати, че го правим, но е важна част от адаптацията ни като вид. Ние променяме самите себе си.

В гимназията исках да бъда по-забележима, затова започнах да изучавам образа, който си мислех, че искам да бъда – на красивата девойка. Опитвах се да имитирам косата ѝ, червилото, миглите, дрехите…

Всички красиви неща, които виждах в другите популярни и красиви гимназистки. А целта на всички ни беше само една – да бъдем привлекателни за момчетата, а в същото време да се харесваме и на момичетата.

И така достигнах момента, в който се превърнах в нея и тя в мен – привлекателното талантливо момиче, което знае кога и как да се смее на всяка глупост, казана от момчетата, как да навежда очите очите си и как да замълчи, когато момчетата я прекъснат и поемат разговора.

Докато в един момент мозъкът ми не се събуди. Надигнах глава, надскочих досегашното си Аз и преоткрих отново себе си. Аз можех да бъда шантава, разпалена, агресивна, открита, забавна, силна… И приятелите ми ме оставиха.

Станах истинска, вместо измислено плюшено зайче.

Сега нещата са различни. Това е вашето време и може би всичко, което имате, ви се вижда нормално, но всъщност не е. Съществуват единствено промяна, съпротивление към нея и пак промяна.

Никога преди в историята на страната ни жените не са получавали толкова много дипломи за висше образование. От зората на човечеството няма и 100 години откакто ние дори сме допускани в тези сгради, освен ако не ги чистим (има предвид университетите – без. ред.).

Жените по целия свят, доскоро отритнати и бедни, вече могат да притежават имот, а само до преди това самите те са били точно това – нечия собственост. 

Мерил говори основно за проблемите, пред които са изправени жените в САЩ, но думите ѝ са релевантни към всички нас по останалата част от света. Най-важното послание в речта ѝ е това за емоцията! Именно чрез нея ние се придвижваме в живота напред. И както казва мерил в речта си:

„Не може да има трансформация от тъмнина към светлина, от статичност към движение, без емоция!“

Стрийп завършва с прекрасне цитат на вече покойния Ленард Коен: „Обръщай внимание на пукнатините, защото през тях навлиза светлина„.

Речта на Мерил можете да видите тук.

Винаги пазете светлината в себе си, защото от нея единствено можете да получите сила да постигнете амбициите си и да сбъденете мечтите си! И винаги се гордейте с това, че сте жени, защото ние държим съзидателната сила. Трябва само да не забравяме как да я използваме 🙂

 

„Последните Тюдори” – краят на една велика, но прокълната династия

„Филипа Грегъри притежава редкия талант да поставя под светлините на прожекторите пъстра галерия от женски исторически образи, а нейното перо превръща дори по-слабо познатите от тях в източник на вдъхновение.”
Буклист

„Задълбочен и увлекателен разказ за това как кръвната близост до абсолютната кралска власт се превръща в трагедия за три млади жени.”
Таймс

„Безупречни исторически проучвания, динамичен разказ и неуморна отдаденост на идеята, че историята не принадлежи само на мъжете.”
Дейли Мейл

Кралица за девет дни, Джейн Грей отива на ешафода, пожертвана от собствения си баща и другите участници в заговора да изместят Мери Тюдор, наследницата на рано починалия Едуард VI, единствения син на Хенри VIII. Мери си възвръща престола, но бележи възшествието си със смъртна присъда над собствената си братовчедка.

Дълбоко вярваща, кротка и покорна дъщеря, Джейн Грей посреща смъртта, отправяйки към двете си сестри завета: „Научете се да умирате.”

Катрин, втората дъщеря на рода Грей, е красива, жизнена и очарователна, любовта я интересува много повече от престола. Но както сестра ѝ става жертва на страха на Кървавата Мери да не загуби престола, така и Катрин ще бъде жертва на упоритата ненавист на Елизабет, наследила короната от Мери и цял живот измъчвана от ужаса, че някой може да ѝ я отнеме.

Третата братовчедка на властващата кралица, красивата Мери, останала джудже, има още по-малко амбиции и от сестра си – тя просто иска да изживее живота си спокойно, с верен и любящ съпруг до себе си. Но и тя носи кръвта на Тюдорите и застава на пътя на кървавата им амбиция.

Така, с кръв, предателства и безплодна пустота, ще завърши династията на Тюдорите, за да се изпълни старото проклятие, отправено към един узурпатор…

За автора
Родена в Кения през 1954 г., Филипа Грегъри завършва история, защитава докторат по литература на XVIII век в Единбургския университет, работи като журналист и продуцент за BBC. Първият и роман незабавно става световен бестселър и тя се посвещава изцяло на писателската си дейност. След поредицата бестселъри от епохата на Тюдорите е наречена „кралица на историческия роман”.

Филипа Грегъри е най-известна с исторически си поредици за Тюдорите и Войната на розите, но тя е автор и на детски книги, както и на редица други успешни романи, продадени в многохилядни тиражи по цял свят.

Марозия или коя е мистичната папеса Йоана

Папеса Йоана – легенда или история, мит или действителност?

Повече от 700 г. ни делят, откакто през XIII в. излиза на бял свят историята за жената папа, „папувала“ от 855 до 858 г., 700 г., в които много умове си задават въпроса за нейната достоверност.

Днес историците са в по-голямата си част категорични – исторически благонадеждни сведения за това липсват, не се открива и тригодишна „дупка“ в последователността на папското владичество, която да е с неизвестен папа и престолът евентуално да е бил зает от неизвестна личност.

Но как тогава се е стигнало до легендата за жената, управлявала Римо-католическата църква? Дали е чиста измислица, или почива на някаква историческа основа, макар и не в детайли?

И тук днешната история има отговор – жена, управлявала Римо-католическата църква е имало, макар управлението да не е било упражнявано пряко. Но намесата на тази жена в папските дела е била толкова мащабна, че това е дало основание на средновековния автор да сътвори историята за жената папа.

Името на тази жена е Марозия, а епохата – десети век. На нея е посветен новият роман от поредицата „Известните жени в историята“, новият женски портрет в галерията на издателство „ЕМАС“.

Днес името Марозия е известно на малцина. Нито императрица, нито принцеса, тя остава настрана от вниманието на официалните хроникьори и историята я забравя. Но средновековните историци наричат нейния век saeculum obscurum – „тъмното време на папството“, а модерните – „епохата на порнокрацията“. В основата на тези мрачни понятия стои една жена – Марозия.

Родена в семейство на сенатор, Марозия няма шанса да бъде властимаща, ала има божиите дарове красота и ум. Без царски произход, но предопределена от родителите си да властва, на нея ù е съдено да го прави чрез други, в сянката на силните на деня. А това в нейния десети век са папите.

Прeз близо вековния си живот тази жена става метреса, майка, леля, баба и прабаба на общо седем папи, сключва три брака, ражда пет (останали живи) деца. Ала познава и голямата любов. И голямата болка в любовта.

Романът на Ерик Валц „Марозия“, базиран на щателни проучвания, разкрива живота на една необикновена жена, силна, но и слаба, господарка, но и жертва на своето време.

Една изключителна и незаслужено потънала в забрава съдба.

Прочетете още:

Кои са били едни от най-значимите и силни жени в историята и какви са историите им

Втора част на поредицата за най-великите жени в историята

 

Как се научих да живея с малко…

През последните 10 месеца животът ме постави пред няколко предизвикателства: трябваше да сменя жилището си 4 пъти, трябваше да изляза от зоната си на комфорт, трябваше да се сбогувам с много материални любими придобивки, защото нямаше как да ги пренасям с мен на всяко едно ново място, на което местих „дома“ си.

Трябваше да изхвърля голяма част от по-старите си дрехи – вярно, не толкова ползвани, но от онези, към които имаш сантимент и все пак носиш от време на време.

Трябваше да се освободя от много предмети, към които чувствах привързаност, защото нямаше къде да ги побера…

Така от 14 чувала и 17 кашона с материален личен багаж, първо се оказах с 9 чувала и 12 кашона, после с 5 чувала и 7 кашона, после 3 чувала и 5 кашона, докато най-накрая цялото ми „материално състояние“, ако мога така да го нарека, се равняваше на 1 чувал с летни дрехи, 1 чувал със зимно облекло и 2 кашона с всички останали предмети, които ми бяха необходими, за да живея що-годе нормален живот.

Дните ми приличаха на емоционално влакче на ужасите.

И макар да знам, че има места по света, където хората нямат питейна вода, пътуват по 2 часа за работа или пък „са били уредени“ да сключат брак с някого, когото въобще не познават или харесват, все пак считах и собственото си битие за сриващо духа.

Всяка жена би ме разбрала, ако споделя, че из всичките тези премествания не можех да открия 70% от козметиката си, бях изгубила поне 20 чифта дрехи, които обичах и носех постоянно, а на всичкото отгоре малкото, които все пак откривах по някакво нелепо стечение на обстоятелствата, бяха хванали молци…

Имах 2 избора: да изпадна в паника, да проклинам съдбата задето ме е накарала да стигна дотук, да мрънкам и да се оплаквам за всичките си проблеми (включително и финансови) или просто да се взема в ръце, да си ударя 2-3 мислени шамари по лицето и да осъзная, че това е изпитание.

И след него щях да науча един от най-ценните уроци в живота си.

Ние, жените, наистина можем да живеем със съвсем малко (от материална гледна точка).

Погледнах житейската ситуация, в която бях изпаднала, от различния ъгъл: през тези 10 месеца ми се случиха всички онези прекрасни неща, за които мечтаех от 2 години…

Пътувах много повече отколкото съм пътувала през последните 24 месеца, имах любов, получавах вниманието, което ми липсваше дотогава, осмелих се да превъзмогна някои от страховете си, започнах отново да спортувам. Чувствах се жива!

Да, повечето ми любими ми бели тениски с черни надписи (от които сигурно имам дузини), бяха изядени от молци, пренасях всичките си базови необходимости в малка текстилна чанта, но започвах малко по малко да чувствам наистина силен прилив на енергия…

Сякаш планетите се бяха подредили в най-правилната позиция, за да се чувствам спокойна, балансирана и на мястото си! За първи път от много време насам.

И ако допреди бях обсебена от идеята всички мои неща да са около мен (кутии, дрехи, джунджурии, прахосъбирачки…), осъзнах, че мога да живея приветливо, събрано и прекрасно с 2 чифта дънки, бели кецове, жилетка и 3 тениски…

Вече знам защо мъдрите хора казват, че трябва да колекционираме мигове, а не вещи.

Една суетна жена, обсебена от себе си и от материалните придобивки, едва ли би могла да го постигне.

Но едно обичащо живота и щастието момиче със сигурност може да живее и с 2000, и с 200, и с 2!

Повярвайте ми, когато се освободите от всички материални зависимости, към които сте привикнали, започвате много по-силно да усещате необходимостта да се наслаждавате на онова състояние „тук и сега“.

И започвате да копнеете за пътешествия, за хубава вечеря с любимия човек, за щуро изживяване с приятелките, а не само за лятната разпродажба в Паоло Ботичели.

Научете се да живеете с малко материални облаги и така ще имате повече мотивация, желание (а и бюджет) да сбъднете всичките си нематериални мечти.

А повярвайте, те са много по-трайни и важни!

(И молците не могат да ги унищожат!)

Пратерът и среднощната истроия на една разбита мечта

Текстът е написан от Петър Дончев и предоставен на Вита Морена за публикуване. Всяко следващо републикуване трябва да посочва него като автор и Вита Морена като източник.

Винаги се прибирах по един и същи път. До хотела, в който бях отседнал имаше около 500 метра.

Излизах от Пратера около час преди полунощ, пресичах площада и тръгвах по широка улица, в една от пресечките на която се намираше хотелът. Още в самото начало улицата беше разкопана, предполагам, че беше заради строеж на нова метростанция.

Цялата улица и десния тротоар бяха затворени и оградени, тъй че задължително трябваше да използвам левия тротоар. Това обаче не беше особено приятно, тъй като ми се налагаше да мина покрай неголям хотел, който всъщност беше обитаван от проститутки. По това време на денонощието работата им беше в разгара си, защото повечето от излизащите от огромния увеселителен парк, обикновено туристи, минаваха именно оттам.

Жените се бяха наредили по тротоара по старшинство и според цената си, която съобщаваха, след като пресрещаха самотни мъже и се опитваха да ги спрат и да завържат разговор с тях.

Най-скъпите бяха първи, а по-нататък цената падаше, често с огромни разлики. Всяка казваше цената си, която обикновено започваше от около 1000 шилинга „мит цимер”. Стаята, предварително наета, влизаше в цената. При последните в редицата спадаше драстично и стигаше до 150 и дори до 100 шилинга.

Бях във Виена за десетина дни, в разгара на лятото в самото начало на седемдесетте години. През деня си гледах работата, за която бях дошъл и вечерите ми бяха свободни. За съжаление по това време Щатсопера и Виенската филхармония бяха във ваканция, но дори и да имаше извънредни спектакли или концерти, вероятността да си намеря билет в последния момент беше нулева. Затова реших да посветя част от вечерите си на Пратера, чието колело беше един от символите на красивия град.

Пратерът, огромен необятен парк, предлагаше толкова много и разнообразни развлечения, че аз за три поредни вечери не бях видял и половината от всичко.

Три пъти малко преди полунощ се прибирах по същия път и неизменно минавах покрай свърталището на проститутките.

Друг път просто нямаше, а и да имаше, навярно трябваше много да се заобикаля, а аз не исках да се подложа на риска да се загубя посред нощ в почти непознат град.

Затова три пъти вече минавах през шпалира от жрици на любовта, преглъщах някои не дотам приятни подмятания, гледах маската на любезност и учтивата усмивка, с която им отказвах да не слизат от лицето ми и бързах да стигна края. И точно на края на редицата ми ставаше най-тягостно, защото там неизменно чакаше едно кльощаво недохранено същество на неопределена възраст, което очевидно никога нямаше клиенти. Всяка вечер, когато минавах покрай нея, тя ме гледаше с надежда и постоянно сваляше цената, та дано се съглася.

След като я отминех си отдъхвах, тръгвах по-спокойно по почти безлюдната улица и след десетина-петнадесет минути се прибирах в хотела си.

Това преминаване покрай проститутките можеше да ми носи и повече стрес, ако по една случайност не бях отлично запознат с живота и съдбата на тези нещастни жени, чиито край беше, с малки изключения, почти винаги един и същ. И трагичен.

Не бяха минали и няколко месеца от премиерата в София на камерния спектакъл „Непозната по тротоара”, в който участвах.

Текстът беше на Богомил Райнов и разказваше за един журналист /моя милост/, на когото срещу скромно възнаграждение и един грог възрастна проститутка разказваше целия си живот. Действието се развиваше посред люта зима в едно кафене в Париж. А за да навляза достатъчно в темата за проституцията, ми се наложи да посетя библиотеки и да прочета доста литература по въпроса.

На четвъртата вечер, която си бях нарекъл за предпоследна в Пратера, ме очакваше една изненада.

Когато наближих хотела на проститутките, от входа му излезе една жена, която очевидно е очаквала точно мене и някой ѝ е казал, че е време да излиза. Тя препречи пътя ми и каза: „Господине, ще ми отделите ли две-три минутки от времето си?” Направи го толкова елегантно, каза думичките с такъв финес, че въобще не ме подразни и аз спрях.

– Благодаря, господине!

Разбирах, какво ми говори, но немският не е от любимите ми езици и макар че идвах във Виена от Берлин, където бях цял месец, не успях да обогатя кой знае колко познанията си по този език и би ми било почти невъзможно да проведа някакъв смислен разговор, затова казах:

– Не говоря немски, госпожице.
– А какъв език предпочитате? Мога да ви предложа италиански, руски, френски, английски…

Неволно трепнах, като спомена руски. Но предпочитах да не разговаряме на руски, което малко или много би породило въпроси у нея, а аз инстинктивно реших, че засега е по-добре да не разкривам, че живея отвъд „желязната завеса”.

– Предпочитам френски – казах.

Междувременно успях да я разгледам. Хубава млада жена, безспорно, но това, което ми направи дълбоко впечатление беше, че по миловидното ѝ лице нямаше и следа от греха, белязал лицата на почти всички останали. Цялото ѝ поведение, а и самата тя излъчваше вродено благородство и по-скоро създаваше впечатление за дама от висшето общество. Дори и облеклото ѝ беше много по-различно от това на останалите, които бяха не облечени, а по-скоро разсъблечени. Носеше красива и скъпа дълга рокля, с много дълбоко деколте и невероятно красива огърлица от старо сребро с естествени зелени камъни.

– Добре, нека бъде френски – каза тя.

Произношението ѝ направо ме смая. Аз мисля, че говоря френски добре, но тя явно ме превъзхождаше в познанията си по този език. Какво, по дяволите, става тук?!

Пред един второразреден хотел-публичен дом, се появява една жена, която има вид на княгиня и която говори всички европейски езици.

Бях повече от заинтригуван и очаквах да разбера за какво всъщност ме спря  и какво имаше да ми каже тя.

– Значи правилно съм предположила, че не сте австриец – не отговорих нищо и тя продължи. – Най-вероятно сте турист, който четири вечери се връща от Пратера по едно и също време и…

– Момент – прекъснах я аз. – Вие сте за първи път тук. Откъде можете да знаете, че минавам оттук за четвърти път?

– Преди всичко искам да ви благодаря, че сте забелязали, че съм за първи път тук – тя продължаваше да демонстрира висока класа и отлично възпитание. – Колкото за това откъде го зная, ами огледайте се, вижте колко много жени има наоколо, всяка от тях би могла да ми каже.

– И понеже три вечери съм отказвал услугите им, те са извикали подкрепление – казах и в същия миг осъзнах какъв гаф направих.

– С което вие автоматически ме причислявате към отбора на проститутките – засмя се тя. – Не, не се извинявайте за думите си. Макар и твърде директни, те не са неточни. Аз също съм проститутка. Но не от тези, които висят по тротоарите или чакат на топло при „Маман”.

– И така да е, все пак моля да ме извините – казах аз – прозвуча много грубо.

– Няма проблем, забравете го, все едно нищо не сте казали.

– Благодаря. Както разбирам, е по-правилно да се каже, че вие сте елитна компаньонка. И работите само на повикване. И не всяка вечер. И срещу огромен хонорар.

– Да, да речем, че в общи линии е така.

– Добре, а сега ще ми кажете ли защо всъщност ме спряхте? Тези две-три минутки отдавна изтекоха, а аз не разполагам с много време.

– Да, ще ви кажа. Съвсем направо и съвсем кратко – жената направи пауза, гледаше ме, като че очакваше да попитам нещо, но понеже аз мълчах, тя продължи. – Каня ви да ми гостувате тази нощ. Ако желаете за час, ако желаете за два, а ако желаете и за цялата нощ.

Бях подготвен за подобно предложение и веднага попитах:

– В този… хотел ли? – постарах се да придам на думите си достатъчно погнуса.

– Нека външният му вид и обкръжението не ви подвеждат. Тук, на втория етаж, има огромен апартамент за специални случаи, от чийто лукс и обзавеждане може да ви спре дъха.

– Само дето не мога да разбера защо аз изведнъж станах „специален случай”. И какво предлагате да правим през този час, два или цялата нощ?

– Каквото вие пожелаете. Може да продължим да си говорим, което правим и сега, можем да пием по едно питие, барчето и хладилника са претъпкани със скъпи напитки и деликатеси. А можем да се отдадем и на еротика.

Колкото и нескромно да звучи – в този град няма кой да ви предложи по-изискани еротични забавления от мене.

Ако до преди няколко минути бях готов просто да си тръгна, сега вече не бих го направил, трябваше да пожертвам още малко време, въпреки че утре сутринта в девет часа трябваше да се явя на снимачната площадка свеж, отпочинал, в добра форма и с научен текст. Бях попаднал на нестандартна личност, каквато едва ли бих срещнал друг път.

Обади се моята страст към „колекциониране” на интересни и рядко срещани характери, независимо от пола им, които складирах някъде дълбоко в паметта си и когато ми се налагаше да да сътворя нещо подобно, било на сцената, пред камерата или на лист хартия, „изваждах” складираното и го използвах, опитвайки се да създам образи от плът и кръв, истински, а не измислени.

– Благодаря за поканата, но има няколко причини, поради които не бих могъл да я приема.

– И те са?

– Едната е, че утре сутринта трябва да бъда на работа свеж, отпочинал и в добра кондиция.

– Вие сте млад и здрав мъж. Дори и в полунощ сте в отлична кондиция, а не може да не знаете от опит, че добрият секс зарежда с позитивна енергия.

– Освен това – продължих без да обръщам внимание на забележката ѝ – никога не съм ползвал платена любов и нямам никакво намерение да го правя и занапред.

– Не ви липсва самочувствие – усмихна се тя. – Но тук допускате малка неточност. Аз да съм ви споменавала нещо за заплащане?

Сега беше моментът да я попитам дали заради сините ми очи ми прави отстъпки. И да я попитам също къде се крие уловката, но това би сложило точка на разговора ни, а аз исках да го продължа още и да я наблюдавам още. Затова казах:

– Не, госпожице, не обичам да оставам длъжен никому. Вашата тарифа, вече стана дума за това, навярно е огромна, а аз се опасявам, че нямам толкова пари в себе си. Което ще рече, че дори и да ползвах платени любовни услуги, пак няма да стане.

– В такъв случай ще направим така: аз ще ви дам пари на заем, а вие ще ми ги върнете, когато имате възможност. След година, две, пет или в някой следващ живот.

– Бива си ви, бързо мислите. Имате готов отговор за всичко.

– Благодаря – отговори тя.

В настъпилата кратка пауза тя се обърна леко надясно, все едно че иска да види нещо в хотела. Движението беше само от кръста нагоре и несъмнено беше добре репетирано. Голямото изрязано деколте на роклята ѝ се отвори, тя не носеше сутиен и се откри красивият ѝ бюст. Въобще не се направих на разсеян и че нищо не съм видял, а веднага казах:

– Поздравления, имате прекрасни гърди.

– Благодаря. Ако пожелаете, те могат да бъдат ваши и да правите с тях всичко, каквото ви харесва.

– Всичко за продан – казах.

Не очаквах, че тези ми думи ще предизвикат у нея такава реакция. Тя изведнъж стана много сериозна и попита:

– Защо казвате точно това? Знаете ли какво означава?

– Мисля, че да. Ако не се лъжа, е един полски филм и заглавието му много точно съответства на това, което направихте току що, показвайки ми бюста си.

Тя не отговори и дълго мълча, като че се бореше с нещо в себе си. Изглежда думите ми събудиха някакъв спомен у нея. После попита:

– Вие гледали ли сте този филм?

– Да, той е на режисьора Анджей Вайда. Много хубав филм.

– И на мене много ми харесва. А Вайда е един от любимите ми режисьори – тя помълча малко, после продължи. – А знаете ли, че той е посветен на Збигнев Цибулски?

Съвсем неочаквано навлизахме в една интересна тема. Тази жена продължаваше да ме изненадва, не очаквах да е любител на полското кино.

– Да – отговорих, – зная. Цибулски беше голям актьор, жалко, много жалко, че загина по такъв нелеп начин.

В очите ѝ се появиха сълзи, когато каза:

– Освен голям актьор, той беше прекрасен човек и добър приятел…

– Вие сте го познавали?

– Да… познавах го лично…

Тя извади от чантичката си носна кърпичка и внимателно попи сълзите от очите си. Изчаках я да свърши и попитах:

– Клиент ли ви е бил?

– Откъде го измислихте? – в очите ѝ се четеше укор и разочарование едновременно.

– Простете, но откъде тогава бихте могли да го познавате?

– Ще се качим ли горе в апартамента за малко? – отговори на въпроса ми с въпрос тя. – Не се безпокойте, няма да ви изнасиля. Просто искам да ви разкажа нещо, което на никого не съм разказвала, откакто съм в този… проклет град. Имам нужда от това не ми отказвайте. Не зная защо точно на вас искам да го разкажа… Вие вдъхвате доверие и спокойствие…

– Не мога да дойда с вас, но имам по-добро предложение. На около двеста метра по-нататък има денонощно бистро. Ако искате да отидем там, да седнем и да поговорим.

– Не, това предложение аз пък не мога да го приема. След малко ще разберете защо. Добре, ще бъда съвсем кратка, а вие не ме прекъсвайте. Господи, дано лицето ми да не изразява много емоции…

И започна да говори съвсем тихичко и с равен тон.

Преди това обаче ме предупреди в никакъв случай да не поглеждам нагоре.

Историята, която тя ми разказа съвсем сбито, в телеграфен стил, няма да забравя никога.

Тя беше една изплакана мъка. Историята на един съсипан живот. На прекършени мечти. На прекършен полет.

Била полякиня. Родена била в Гданск, един от най-северните градове на Полша. Имала щастливо детство и прекрасни родители.

Имала и по-малки брат и сестра. От малка мечтаела да стане актриса, обичала киното, театъра. Била още ученичка, когато се запознала с Цибулски. Тя ходила на обсъждане на филма „Пепел и диаманти” и имала щастието да се запознае лично с него.

Години по-късно била приета да учи във Висшето държавно театрално училище във Варшава и вече като студентка отново се срещнала с Цибулски.

Била поласкана, че той си спомнил за нея. Поканил я един-два пъти на кафе. Още като студентка изиграла две епизодични роли във филми. После събитията се развили главоломно.

Появил се някакъв псевдоимпресарио, който ѝ предложил централна роля в чужд  филм, тя лекомислено повярвала, била изведена нелегално от страната, след като я упоили.

Събудила се в някаква къща-затвор и не знаела дори в коя държава се намира. После започнали брутално да я изнасилват всеки ден по няколко души, без въобще да разговарят с нея. Чак след един месец се появил „импресариото” и ѝ казал, че ролята, която трябвало да изпълнява била на проститутка, но не във филм, а в живота. Но тъй като била интелигентна, знаела много езици, имала добро образование и възпитание, била много красива и представителна ѝ предлагали роля на елитна компаньонка. Нямало да съжалява, защото щяла да живее безгрижно и в голям лукс, нищо нямало да й липсва. Тя отказала и изнасилванията отново започнали. След още един месец ѝ казали, че ѝ дават срок от три дни да размисли и ако отново не приеме, един член от нейното семейство ще бъде убит. Тя, разбира се, била принудена да приеме, обучавали я в новия й занаят един месец, после започнала работа.

Постепенно претръпнала, свикнала, но страдала, защото всичките ѝ мечти за кариера в киното и нормален живот отишли по дяволите. Предупредили я, че при всеки опит за бягство или свързване с полицията, някой от семейството ѝ щял да бъде убиван.

Тя свърши, млъкна и заби поглед в тротоара. Аз също мълчах известно време, чаках я да се съвземе, после попитах:

– А защо държите да дойда с вас в хотела?

– Хм, това е една безобразна история, пълна гавра с хората и достойнството им. Това само болни умове могат да го измислят. Напомням ви, моля не гледайте нагоре. Те са там, на балкона на четвъртия етаж. Единият е моят сутеньор, другите двама са сутеньорите на жените, които виждате наоколо. Пият бира, гледат от високо и се забавляват. Всичко това е заради един бас, в който главно действащо лице сте вие.

Три вечери сте минавали покрай момичетата и сте им отказвали, макар да било очевидно, че не сте тукашен и сте сам, без жена с вас. Нормален мъж не можел да издържи на съблазънта. Тогава моят човек ги подразнил, че причината е в скапаните им момичета, които нищо не стрували. Я ако била някоя красавица от моя ранг, нямало да се колебаете нито миг.

И от дума на дума спорът се разгорещил и се стигнало до облог. Моят твърдял, че ако съм аз няма начин да не приемете, а другите двама – че отново ще останете безразличен.

И представяте ли си – спечелилата страна щяла да получи един кашон бира! Толкова! Получих инструкции „на ухо” да правя, да струвам, ако трябва дори и пари да не ви искам, но на всяка цена да ви придумам да се качите в апартамента. Всичко това за един кашон бира!

Слушах, мълчах и не знаех какво да кажа.

– И моят отказ – промълвих аз – сигурно ще ви струва скъпо.

– Навярно ще ме смели от бой и няма да ми е за първи път. Но вие не бива да чувствате никакв вина. Така сте решили – така сте постъпили, не мога да ви упреквам за нищо. Но ви дължа благодарност, че ме изслушахте.

Казах си, че незабавно трябва да се махна. Инстинктът ми за самосъхранение и отговорност към това, което имах да върша утре и в следващите дни ме задължаваше да изчезна веднага. Но не и преди да поясня на жената поведението си.

– Само няколко думи още. Длъжен съм да ви обясня нещо. Откровеност за откровеност. Аз съм актьор и тук, във Виена съм за участие във филм. Снимките са всяка сутрин от 9 часа. Сама разбирате, че не мога да се замеся в някакъв скандал или не дай боже в сбиване и да се явя на снимачната площадка с подуто око. Подписал съм договор и съм длъжен да се пазя.

– Вие сте актьор?! – жената токова много се развълнува, че започна да заеква и очите ѝ отново се напълниха със сълзи. – Защо… защо не ми казахте по-рано… въобще нямаше да настоявам… разбирам ви напълно, вие сте длъжен да се пазите… Сега разбирам защо ми вдъхнахте доверие и ме предразположихте да ви разкажа всичко това… Боже мой, половин час съм разговаряла с актьор, а самата аз толкова много исках да стана актриса…

– Вие сте актриса – окуражих я аз. – Нали сте участвали в два филма? Може и да не сте осъществили докрай мечтата си, но човек винаги е такъв какъвто е искал да бъде…

Отгоре се чу пронизително изсвирване с уста.

-Това е той! Загубил е търпение! – тя пребледня. – Тръгвайте си веднага, тръгвайте бързо и не се обръщайте, че може да стане лошо…

Не чаках втора покана, обърнах се рязко и тръгнах много бързо. Проститутките се разбягаха от мене, като че бях прокажен. Само кльощавото същество накрая остана на пътя ми. Тя трепереше посред лято, като да беше трескава.

– Господине, моля ви, само петдесет шилинга…

Заобиколих я и тръгнах още по-бързо. Тогава тя изтича след мене, метна се върху гърба ми и се вкопчи в него.

– Господине, моля ви, умирам от глад…

Обзе ме див ужас, разтърсих силно раменете си и тя падна на земята, а аз хукнах да бягам колкото ми държат краката. След като завих в пресечката и бях вече само на двадесетина метра от моя хотел, спрях и надникнах зад ъгъла. Нямаше никой. Никой не ме гонеше.

Не зная как съм изглеждал, но дежурният на рецепцията ме изгледа изплашен.

Дълго не можах да заспя. Мислех си за преживяното преди малко. Не знаех дали трябва да се укорявам за нещо.

Елитната компаньонка, чиято нещастна съдба ме трогна до болка, несъмнено щеше да бъде зверски бита, но по нейните думи това и друг път й се е случвало.

Повече ми беше жал за нещастното кльощаво същество. Вместо да бягам, можех да я заведа в бистрото и да я нахраня. Или пък просто да и дам петдесет шилинга, това по тогавашния курс бяха някакви си три долара.

Но след тази вечер може би за сутеньора ѝ щеше да стане окончателно ясно, че тя е съвсем ненужна.

И да се озове на дъното на Дунава с воденичен камък на врата.

А в Пратера повече не стъпих.

Прочетете още от Петър Дончев:
Как бях цар за една нощ
А Ш А
Париж – сърцето на света
Може ли село без идиот? Историята на Мунчо Втори

Виктория и Дейвид Бекъм – една голяма любов и още нещо

Любов като тази не се среща толкова често, колкото би ни се искало.

Тяхната история е съвременен прочит на няколко приказки на братя Грим и Шарл Перо взети заедно и въпреки това не прилича на някоя от тях конкретно – Виктория е красавица, но Дейвид не е звярът, той е чаровният принц, но тя не е Спящата красавица, нито Пепеляшка.

Семейство Бекъм е спойка от двама успели хора, всеки в своята област, но доразвили таланта и успеха си във времето.

Той и тя са красиви, елегантни и много влюбени един в друг.

Те са заедно повече от седемнадесет години, имат четири прекрасни деца, успешни кариери и хармонични отношения. Какво повече му трябва на човек?

Виктория Карълайн Адамс, известна и като Пош Спайс, е част от популярната в края на 90-те години британска дамска група Spice Girls. Псевдонимът на чаровната брюнетка недвусмислено подсказва имиджа ѝ от времето на поп групата – Posh в превод от английски означава Шикозната.

Вярна на реномето си Виктория с ентусиазъм се впуска в новото си поприще – дизайна. Първоначално бившата „спайска“ представя своя линия дънки, чанти и слънчеви очила, а по-късно доразвива бизнеса си с колекция луксозни рокли, но участва дори в разработването дизайна на автомобил от марката Land Rover.

Дейвид Бекъм на свой ред е успешен футболист, който се оттегли от активна дейност преди 3 години.

Играл е предимно като полузащитник, а в биографията му фигурират капитанската лента на английския национален отбор, Манчестър Юнайтед, Реал Мадрид, Пари Сен Жермен, Милан и Ел Ей Галакси. Именно покрай играта си в Ел Ей Галакси семейство Бекъм се мести в Лос Анджелис, където живее и до днес.

Дори след края на успешната му спортна кариера интересът към Дейвид не спира, напротив. Участието му в рекламите на Pepsi Cola поддържа будно вниманието на медиите, папараците и феновете му.

Двойката се радва както на успешен брак и разбирателство, така и на трима сина – Бруклин, Ромео и Круз и на една чаровна дъщеричка – Харпър. Засега. Защото Виктория неведнъж е заявявала, че е готова за пето дете.

Може би се питате каква е формулата на дълбоката им любов, която също като виното с годините става по-силна и качествена?

Е, нека не идеализираме всичко, което изглежда лъскаво и подредено, тъй като и тази двойка несъмнено е имала своите кризи и проблеми. Но по-важното е не какви спадове има в една връзка, а как двамата намират начин да излязат от тях и да заздравят съюза си.

На този празник на влюбените ние ви пожелаваме по една такава любов.

Пожелаваме я и на себе си.