Домашното насилие и физическият и психически тормоз над жени като цяло отдавна са болна, но важна тема в страната ни. Проблемите ескалираха още повече покрай Истанбулската конвенция, обсъжданията на която показаха няколко основни неща – масово хората не знаят как се пише “истанбулска” и редовно заменят Н с М и още по-страшното – нито четат, нито толкова се интересуват какво точно пише в нея, а повтарят като папагали глупости. Голям процент от министрите ни също.
Всичко, което е нужно да знаете относно конвенцията и проблемите с нея е прекрасно обяснено от Мирела Веселинова в статия за “Капитал” ТУК!
По повод на насилието над жени обаче искам да споделя лична случка. Тя се корени години назад в детството ми и първите училищни години и засягаше не само мен, а още много момичета. Може би те вече дори не си спомнят, но на мен ми е останало в съзнанието.
Който е гледал деца, знае, че те не винаги се държат като ангелчета, нито пък са особено хрисими и добри. Всяко дете има своите диви периоди, особено когато тепърва осъзнава физическата си сила. То често “тества” тая сила върху по-слаби същества, независимо дали са връстници или пък животни.
Истината е, че в един кратък период от развитието си децата са като малко спартанско общество, което негласно уважава по-силния и по-големия, и неусетно изолира (или пък засипва с подигравки) физически или ментално различния. Малцина са изключение и ако се разровите добре в детските си спомени, ще откриете доказателствата.
Всеки може да се сети поне за един случай, в който като малко дете е проявявал жестокост към друг индивид и въпреки че сега се чувства дълбоко засрамен от спомена си, тогава се е опиянявал от усещането за надмощие.
Тези неща отшумяват с времето, с възпитанието и с примерите, които подрастващите виждат около себе си. Родителите и обществото са отговорни за моделирането на достойни личности и отговорни граждани.
Ето и откъсът от детството ми, който желая да споделя.
Времевият период е някъде между 1 и 3 клас или иначе казано преди повече от две десетилетия.
Тогава наред с останалите ми детински проблеми като това да си напиша домашното, да скрия някак белята със счупената ваза и други подобни, имах проблем с момчетата в училище. Те бяха познати деца, с които деляхме един квартал и дори една детска градина, но въпреки това отношенията между момчета и момичета бяха обострени. В игрите винаги се деляхме по пол и най-страшно беше, ако някой каже на всеослушание, че харесваш еди кого си. С пламнали бузи и почти сълзи на очите почваш да крещиш, че това не е вярно.
Момчетата обаче имаха изключително неприятния навик да ритат момичетата в краката. Ясно си спомням синините, превръщащи се постепенно в лилави петна, с които се сдобивах редовно от някое от момчетата.
Разбира се, не ритаха само мен, а и останалите момичета, а възрастните знаеха какво се случва – от една страна, защото виждаха, от друга защото аз си казвах.
Виждаше ми се като ужасна несправедливост и затова отивах при някоя от госпожите в училище или пък при майка ми, за да се оплача.
Знаете ли какъв беше отговорът им? Съвсем спокойно отвръщаха “Това е, защото той те харесва!” и въпросът приключваше. Винаги получавах този отговор и протестите ми оставаха пренебрегнати.
В малката ми глава обаче това стоеше като огромна несправедливост. Опитвах се да разсъждавам върху отговора и винаги стигах до едно и също място – след като ме харесва, защо трябва да го показва по толкова груб начин? Не ми беше до болката, нея даже не си я спомням, но се чувствах обидена…
Обидена и унизена, че явно съм по-слабата физически, която не може да се защити и бива наранявана, пък било то и от човек, който всъщност ме харесвал!
В крайна сметка реших, че няма да оставя нещата така.
На момченцето, което най-често ме риташе и което аз всъщност много, много харесвах (и то в продължение на цялото ми основно образование) смело заявих, че ако не престане да ме рита, ще кажа на баща ми (след като реакция от страна на учителите и от майка ми нямаше). Той продължи да ме рита, разбира се.
Тогава аз изпълних заканата си, споделих на баща си, на когото винаги можех да разчитам, че ще е на моя страна) и зачаках резултат.
Въображението ми рисуваше картини като от комикс как татко като един супермен влетява в училище и прави въпросното момче на пух и прах, но реалността бе съвсем различна, за щастие.
Баща ми дойде по време на междучасие в училищния двор, запозна се с момчето, сложи го да седне до него на пейка и му обясни съвсем кротко и бащински защо не е редно да се нараняват, било то и на игра, момичетата. Каза му, че не се изразява така емоцията към тях и насилието е нещо грозно и нередно.
Не си спомням точните думи, но това беше смисълът на разговора. После татко стана и си замина, а аз бях подигравана от същото момче и от други, че съм се била оплакала на родителите си. Но ритниците спряха.
Често съм се сещала за тази случка в контекста на разговори за насилие и възпитание на деца. Най-ярко в спомените ми изпъква непукизмът на възрастните (с изключение на баща ми), когато им се оплаквах. И защо изобщо е трябвало да се стига до там, че сама да си казвам? Възпитателите в училище не виждаха ли какво става в междучасията, родителите не виждаха ли синините по краката на дъщерите си?
И защо всичко се разминаваше с краткото обяснение, изречено дори с усмивка, “момчетата така показват, че те харесват!”.
Не си ли дават сметка тези жени – учителки, майки и т.н., какъв покъртително лош, престъпен дори урок дават на децата си?! Не им ли става ясно, че така още от крехка възраст учат на покорство при тормоз?!
Разбира се, това е един малък пример, а могат да се дадат още много.
С горичвина си спомням как баба ми, която е забележително интелигентна и модерна жена дори и на сегашните си 80 години, споделяше за комшийката и мъжът ѝ пияницата, който редовно я гонил из улиците на квартала, за да я бие.
Тази история се разказваше като пример какво „лошо“ семейство са, а разказът се допълваше как тя, когато помислила да се обади в полицията, за да сигнализира за поредния пиянски скандал и бой, решила, че в крайна сметка не е нейна работа и по-добре да не се намесва. Поуката за мен беше също да не се бъркам в хорските проблеми, което едва ли не е равно на грозно любопитство…
Със сигурност някой специалист в психологията и социалната такава може да каже много по въпроса, но за мен резултатите от цялото това криворазбрано възпитание личат със страшна сила в последните години.
Плашещ е процентът на жени, страдащи от системен психически и физически тормоз. Убийства също не липсват, като всеки, следящ поне малко новините, е чул за тях (присъда за поредното такова излезе наскоро, можете да прочетете тук).
Мисълта ми след всичко написано е, че имаме нужда от още много, много работа в посока правилно възпитание не само на децата ни, но и на самите нас! На първо място би следвало да подложим на съмнение нещата, които самите ние знаем и в които вярваме. Наистина ли те са основателни и следва да бъдат предадени на поколението или повтаряме като папагали заучени лъжи, като това, че щом момчетата те харесват, ще ти дърпат плитките на косите или сритват в краката?
И още – дали няма нужда от по-активна работа срещу насилието, която да започне след като се запознаем по-добре с него и различните нормативни уредби и конвенции?
Последно, но не и по важност – никога не си премълчавайте! Независимо дали се случва на вас или на някой друг, но вие сте свидетел. Никога! Дори и да ви е страх да потърсите помощ, дори и да не ви вземат на сериозно, дори и да ви се подиграват. Търсете правдата и не оставяйте насилието безнаказано. Защото невинно насилие няма, още по-малко ако се случва между деца. Децата днес са бъдещето утре и от всички нас – не само родители, но и хора от обществото, зависи как ще ги подготвим.
Vita Morena 