Ужасна бях, но те обичах… или всички чудовища са хора

Има неща, които правиш, за да не нараниш хората, които обичаш. Има и такива, които колкото и да ти се иска да сториш, умишлено НЕ правиш – отново, за да не нараниш хората, на които държиш.

Нарича се любов, грижа и отдаденост.

Тази история е именно за онези усещания – когато знаеш с целия си разум, че се държиш ужасно, че си най-лошата и отвратителна версия, че си издънил толкова много ценностите и авторитета пред самия себе си. Но все пак вътрешно си напълно откровен със себе си, че е за добро.

С едно изречение

Ужасна бях, но те обичах истински…

Осъзнаваш с ясна мисъл в колко отблъскващ човек се превръщаш, как нараняваш хората, които те обичат, но си наясно и че това е единственият възможен път да спасиш душата си.

15035028_1780589042192955_2223040562347376640_n

Спомням си онази мисъл, че

Всички чудовища са хора

И добрите, и лошите.

И понякога дори добрите хора, без изобщо да разбереш как и кога се е случило, могат да станат лоши в даден период от живота си, под определени обстоятелства. Неусетно, разочароващо и дори шокиращо, изневиделица.

Не, това не означава, че са злодеи. Просто нещо ги е принудило да бъдат такива, за малко.

Всъщност и аз бях от тях, от чудовищата. Може би още съм такова.

Нараних хора, на които държах с цялото си същество. Бях в труден период, в който каквото и окончателно решение за живота си да бях взела, щеше да е катастрофално. 

15035736_930661183730534_8880832881576902656_n

Оставих се по течението и действах повече с инат и егоизъм, отколкото с разум. Обичах ги безусловно и вкарвах всичките си надежди и очаквания в тях – тези, на които причиних болка. Направих го от страх, от неувереност, от липса на твърдост и постоянство в мнението и позициите си. Усещането за самота и уплахата от вечна такава наистина можел да променя възприятията.

И макар и те да ме бяха наранявали преди, това не ме оправдаваше.

Злото не се омилостивява с поводите да го извършиш…

Добри сме към другите, защото искаме да сме такива – не защото го заслужават или не.

Не мисля, че съществува безгрешен човек. В което и минало да се потърси по-обстойна информация, може да се извади „мръсното бельо“ и да се разкрие, че и най-праведният всъщност не е бил съвсем хрисим.

15258806_1290267617702329_7953137636611194880_n

Всеки има своите лични грехове – някой се разкриват, други остават в тайна завинаги. И докато те не вредят на хората, които обичаме, докато не нараняват здравето им, физическото и психическото, могат да бъдат разбрани, и приети. Оттам нататък идва лошото…

Наскоро чух една сентенция

Животът е като рисуването с водни бои. Цветовете са различни, когато мине време и изсъхнат.

Така и времето, което минава, ни кара да виждаме грешките по друг начин, да ги осмисляме, да не ги повтаряме.

Сега искам да бъда по-добър човек. По-добър дори от онзи, който съм била някога преди. Преди пропукването ми в страхове, несигурност и колебания. Не заради някой друг, а заради самата мен.

13643103_537400006464366_98274852_n

И ако животът преди някой да те опознае напълно с всичките ти цветни и тъмни страни, с всички прекрасни неща, на които си способен, и всички прегрешения, е полет, то онези, които остават след като спрем да летим, са именно онези, които ни обичат безусловно.

И за тях си заслужава да дадеш всичко, за да ги задържиш в настоящето и бъдещето. Да ги подкрепяш и да им помагаш завинаги. И да се стараеш да не ги нараняваш повече – съзнателно или не…

Или както се казваше в края на стихотворението „Голямата игра“ на Станка Пенчева…

Сега, мили, тръгваме пеш. Свърши летенето.
Ако много се измориш –
облегни се на мене.

Реклама

Приятно ми е, аз съм онази, мрънкащата, която може да направи всичко сама!

Тази история ме хвана в период, непознат за мен. Труден, разместващ пластовете земя под нозете ми, реалността се пренареждаше, без да се допитва до мнението ми.

Нямах нужда от помощ, а просто от усещането за присъствие и подкрепа; че не бях сама срещу света; че има поне една душа, луда и необуздана като мен, която ще устои на духащия срещу мен вятър от изпитания и ще се държим заедно.

Не задължително хванати за ръце, но с доверие, че няма да се предадем взаимно.

Знаех, че ще се справя и че е въпрос на време и нагласа емоционалното ми земетресение да утихне и да ме обвземе онова приятно и познато усещане за спокойствие.

Но дотогава просто имах необходимост от онова кротко и сдържано

Всичко ще бъде наред

„Всичко ще бъде наред“, което така и не получих…

А аз единствено това да видя исках…

Tash-Capstick-photography10

Сега, малко след този ураган от вълнения, и добри и малко лоши, знам, че жена никога не бива да бъде оставяна да се бори сама срещу суровата природа на света.

И колкото и силна да изглежда и бъде действително, да знае твърдо, че до нея има мощна, крепка и издръжлива душа. Човек, на когото може да разчита…

Всяка жена може да пренесе багажа си сама. Да носи тежки торби, без да помоли за помощ. Да страда тихо и да плаче нощем, без никой да я види, а на сутринта, да покаже най-широката усмивка, на която е способна просто, за да избегне въпроса „Какво се е случило?“

0011685721b63861d6cd8846ea4fb9cb

Всяка жена може да си отвори вратата сама, да се издържа сама, да се оправя сама с грижите за себе си, за дома, за автомобила си, да си сипе сама вода от стъклената бутилка в чашата, когато е на ресторант. Да шофира в най-тежките условия, за да свърши отговорно задачите, които е поела.

Всяка жена може да работи за себе си и да се справя сама с живота.

Но всяка жена трябва да може да си позволи поне веднъж да е онази, слабата, ранимата, нежната, мрънкащата, оплакващата се колко ѝ е трудно да се справя с всички тези неща сама; колко ѝ е писнало всеки ден да мултитасква и да мисли за всички детайли просто защото няма на кого да се довери…

Capstick_N_D5web

Доста дълго сдържах слабостта и неприязънта си към различни ситуации в себе си. Бях тиха, умерена и дори нещо да провокираше гнева ми, го потисках вътре в мен. Все да бъда разбиращата, поставящата се на ответното място, проявяващата солидарност, доброта и благородство. И не, днес няма да спра добра!

Просто ще бъда онази, мрънкащата, която ще заяви себе си с всички неща, които обожава и които я дразнят – тук и сега, на мига.

Без да преглъща и запазва горчивината в сърцето си. Ще бъда онази, която ще си каже какво не ѝ е наред, какво я дразни, какво я вбесява, какво я кара да полудява от любов, какво я разнежва и разтопява.

Tash-Capstick-photography7

Ще знам, че мога да се справя с всичко сама, без който и да било да ми помагам, но няма да го искам.

Защото съм създадена с поглед – който изкаже почитта ми към онзи, който ще бъде до мен.

Защото съм създадена с устни – който да изрекат „Благодаря“, когато съществото ми получи подкрепа.

Защото съм създадена с ръце и душа, които да бъдат хванати здраво в труден момент и копнеещи просто да знаят, че „всичко ще бъде наред“.

Дори и сега да не е.

В крайна сметка все някога всичко се подрежда. Както трябва да е. Но дотогава разумът просто търси начин да устои. И никой не заслужава да преминава сам до там – нито аз, нито ти…

3551