“Delete This Entire Conversation?”
Пита ме един лъжец…
Традиционно е облечен в синьо, дипломатичен, всички го харесват. Създава ти илюзията, че с него всичко ти е позволено. Можеш да бъдеш всеки, да се преструваш, да лавираш между истината и заблудата. И да запазиш това в пълна тайна. Да го заровиш дълбоко, като в гроб.
“Щом изтриете своето копие на този разговор, тогава това действие не може да се отмени.”, допълва… за да потвърди и оправдае пред себе си и пред мен “престъплението”, което предстои да бъде извършено.
Обещава ми, че всичко ще се превърне в бяло петно. Сякаш точно там никога нищо не е имало.
И хоп! Случилото се полу-виртуално, полу-реално е погребано.
Той знае как да бъде дискретен. Фейсбук! Знаеше, че е той, нали?
В неговата бездна са потънали толкова хронологии, безвъзвратно изтрити от някой, който не желае никога да бъдат прочетени и който не желае никога да бъде подозиран за онова, което е всъщност.
Замислял ли си се как би изглеждало едно хипотетично гробище с изтрити хронологии?
Безкрайно поле с издъхнали послания. Душите на “Обичам те”, “мразя те”, “искам да съм с теб, но трябва да съм с нея…” – леко клише… още не са напълно разядени от вечността, но е ясно, че вече няма кой да ги изрече и кой да ги чуе.
Труповете на празните обещания и неизживените забранени чувства все още са топли, но никой няма да изпитва печал от липсата им…
Колко ли хора по света трият всеки ден хронологиите си във Фейсбук, преди да се срещнат с “любимия” човек, преди да се приберат при семейството си вкъщи?
Ако Фейсбук можеше да даде тази статистика, колко ли хора с честна ръка на сърцето щяха да потвърдят, че никога, ама никога през живота си не са трили хронология…
Ти ли? Аз ли? Ами ако Фейсбук представи данни за конкретните профили и броят на “погребаните” кореспонденции…
Хмм… май вече не сме толкова невинни.
Триеш хронологии, за да излъжеш хората, които обичаш. Или всъщност лъжеш най-много себе си.
Криеш, за да предпазиш трети човек от болката… от страдание, което отдавна разяжда точно теб, нали?
Триеш хронологии, защото пишеш правилните думи на неправилните хора? Защото изневеряваш? Защото се продаваш за внимание и комплименти? Защото е лесно думите да са големи, а действията – нищожни?
Натискаш без угризение бутона “Delete”, защото искаш да извършиш същото и в сърцето и душата си? И да речем – сторил си го, дори и само на думи… А дали е било изтрито и от отсрещната страна на Messenger-а? Ако на теория “погребеш” разговора си с човека, за който до вчера си мислил непрестанно, дали той ще “погребе” усещанията си към теб… но на практика?
Мястото, към което отива всяко едно изтрито съобщение, е същото, към което сме се запътили всички, включително и ти.
Защо се лъжеш? Поправеното не е ново. Изтритото не е недокоснато. Счупеното не е непокътнато.
Там, където някога нещо е имало, винаги нещо ще липсва.
Дори и да остава бяло празно пространство – и за пред другите то да символизира чистотата на взаимоотношенията, и твоето, и моето съзнание знаят, че това не е обикновено бяло, а мраморното поле, под което заравяш душата и копнежите си.
А тялото ти, празно и изнежено, остава на повърхността. До следващото “Щом изтриете своето копие на този разговор, тогава това действие не може да се отмени.”
Че на кой му е притрябвало да го отменя?
Вече си подписал собствената си присъда. Съвсем сам. Доброволно: пазител на мръсни тайни.
И ще я понасяш, докъдето ти стигне страхът и започне смелостта.
“Имате ново съобщение”. Ще го погребеш ли или ще му вдъхнеш живот?
Vita Morena 