Последният и най-добрият

Добре дошъл, декември! Последният от всички, дванайстият очакван, без който тържествата не започват. Месецът на топлината вкъщи и измръзналите пръсти навън, на семейния уют и шумните тържества, на равносметката и отправянето на нови желания.

Месецът, който те кара да чувстваш трепетно щастие и притихнала тъга.

Още една година отминава и ти я изпращаш. Гледаш с радост и мъка към новите спомени на спечелени битки, тихи разочарования, бурни радости и горчиви сълзи.

Още една година отминава и ти очакваш следващата.

Декември те мята ловко на влакчето с емоциите и те води от връхната точка на екзалтираните чувства, до потъване в меланхолията. Накрая ще те спре на прага на новата година и ти, преял с емоции и не само, ще погледнеш към мразовития сив януари и обещанието за още една пролет, още едно лято, още толкова много промени, още една година живот.

Декември е празникът на живота и празникът на смъртта. Старата година умира, за да направи място на новата. Зимното слънце полека угасва, за да расте денят с по зрънце светлина.

Декември взима старото и носи новото, завъртайки те в танца на празничната треска. Накрая се усещаш задъхан, нервен, леко тъжен, но най-вече щастлив. Щастлив, че преживя и това.

Посрещаме декември с отворени обятия и леко сърце, така както посрещаме новата любов и нека си позволим да се почувстваме отново влюбени, отново обнадеждени, отново безсмъртни и отново обречени на живот.

Наздраве!

Реклама

Муниба Мазари и силата да имаш всичко, което поискаш

Искам да ви разкажа историята на една жена. Случилото се с нея е злополучно и може да се определи просто като “лош късмет”, но с лекота всяка от нас може да бъде на нейно място и да понесе нейната съдба. Защо ли? Защото никой не е застрахован от нещастията, както и никой не определя сам в коя точка на света и в какво семейство ще се роди.

Но от всяка една от нас зависи как ще подреди живота си и ще се справи с всичко – и хубаво, и лошо, което съдбата ѝ поднася.

Дамата, за която ще ви разкажа, се казва Муниба Мазари.

Родена в Пакистан в типично строго патриархално семейство, тя никога не си е помисляла да възроптава срещу волята на баща си.

Така на 18 години встъпва в брак с мъж, който е избран от семейството ѝ. В новия си дом и със съпруга си Муниба не е усещала щастие или комфорт, но не се е оплаквала, приемайки съдбата си. Две години след сватбата, докато пътуват заедно в личния им автомобил, мъжът ѝ заспива на волана и причинява катастрофират.

Съпругът се измъква от разбитата кола, но оставя жена си вътре, затисната и почти смазана от ламарините.

Муниба има редица тежки контузии, но когато най-сетне идват помощ за нея, тя бива така неправилно и грубо извадена от колата, че нараняването на гръбначния ѝ стълб става още по-лошо и резултатът е завинаги прекъснати гръбначни връзки.

Престоят ѝ в болницата след катастрофата е почти 3 месеца, а лошите новини идвали една след друга. Първо ѝ казали, че заради множеството фрактури по ръцете, раменете, гръдния кош и гръбнака, няма да може да рисува. Голямата ѝ мечта е била да стане худижник…

След това идват новините, че нараняването на гръбнака е толкова тежко, че никога повече няма да може да ходи. Няколко дни след тази новина, лекарите ѝ съобщават че заради степента на увреждане на гръбнака, която има, никога няма да може да износи дете.

На 20 години Муниба остава прикована в инвалидна количка.

Докато е още на болнично легло, тя моли един от братятя си да ѝ донесе пастели и листове за рисуване, защото вече не издържа да гледа белите стени около себе си и да страда за така стеклите се обстоятелства.

Въпреки нараняванията, които съсипали мускулите на ръцете, с всяка следваща рисунка, пръстите ѝ ставали по-уверени и сръчни. Така започнали да се раждат картините на Муниба.

Споделя, че всички били възхитени от богатството и яркостта на цветовете в картините ѝ, но никой не можел да види колко мъка и горест с заключени в тях. Чрез рисуването тя лекувала разбитата си душа и търсела успокоение и нова надежда.

Отново чрез четката и бялото платно Мануба осъзнала колко много страхове са се наслоили в нея. В един момент решила да запише всички тях на лист хартия, за да им даде плътност и направи реални, за да ги види и да събере сили да се пребори с всеки един от тях.

Първият в списъка бил страхът от развода… Когато обаче осъзнала, че това е само лошо чувство, с което трябва да се справи, се усетила толкова освобена и окрилена, че след време станала достатъчно емоционално силна, за да се зарадва искрено за втората сватба на бившия си мъж и да му пожелае щастие.

Вторият страх в списъка бил това, че никога няма да бъде майка. Замисляйки се върху положението си, Муниба осъзнала, че има още толкова много начини да се сдобиеш с дете и толкова много деца по света чакат да бъдат осиновени от любящ родител! Процесът отнел две години, но търпението ѝ било възнаградено, когато тя най-сетне се осиновила и станала майка.

Муниба заедно със сина си

Муниба споделя за един от най-големите страхове на инвалидите – това, че няма да бъдат приети от останалите в обществото. Общество, което винаги търси перфекционизма и красотата…

Затова решила да бъде колкото може по-активна и обществено ангажирана. Започнала да изнася лекции, да се среща с различни неправителствени организации, да участва в телевизиянни предавания, да бъде модел, да се явява колкото може повече пред познати и непознати хора, било то и в инвалидна количка.

Така стига до поста на официален говорител за правата на жените в Пакистан и влиза в списъка на ВВС за 100-те най-забележителни жени за 2015 година, както и в 30 под 30 на Форбс за 2016 г.

Защо прави всичко това? За да може да отправи своето силно послание не само към жените, но и към всички останали, без значение вероизповедание, цвят на кожата, пол и т.н.

“Когато приемаш себе си такъв, каквъто си, светът също ще те приема. Това е начинът да бъдеш щастлив… Животът е пълен с пречки, но справянето с тях ни определя като личности.

Няма нищо лошо в това да изпитваш страх или да плачеш, но трябва да знаеш кога да престанеш и да продължиш напред! Няма нищо лошо в провала, защото когато паднеш, трябва да се изправиш и именно така продължаваш да се движиш.”

Историята на Муниба е една от многото, но личности като нея ни доказват за пореден път, че колкото и клиширано да звучи, пред човешкия дух няма пречки!

Дали ще бъдеш щастлив и ще живееш пълноценно зависи само от теб и от личната ти нагласа.

И не на последно място – нищо не идва даром, за всичко трябва да се бориш и да го извоюваш. Щастието е в ръцете ни, ако не го виждаме, значи лесно ще го загубим.

Профилът на Муниба във фейсбук можете да видите тук, а видеото с истрията ѝ лично разказана от нея тук.

Прочетете още:

Жените, на които се възхищавам: Кат Бегович

Жените, на които се възхищавам: Кайла Итсинес

Кои са били едни от най-значимите и силни жени в историята и какви са историите им

 

Да живееш в дъгата

Има хора, които виждат живота през орозови очила. Има хора, които обичат цветовете в буквалния смисъл на израза – да отдадат съществуването си на тях. Защо? Защото така чувстват, че изразяват по-добре себе си, намират повече смисъл в битието и не на последно място – наслаждават се на пъстротата около себе си.

Точно такъв тип човек е и Amina Mucciolo. Тя е дизайнер, определя се като творец и определено има слабост към цветовете на дъгата.

Амина е решила да редекорира целия си апартамент и да го подчини на свежи и пастелни цветове. Резултатът е повече от удивителен, като честно казано, не знаем как се живее в средата на дъга, но със сигурност е вълнуващо.

Амина споделя, че освен дома, ѝ харесва да добавя цвят и блясък в грима, косата и облеклото си също. Гримът ѝ е смел и цветен, дрехите също, а косата – изцяло подчинена на цветовете на дъгата.

Най-интересното е, че съпругът на пъстрата дама няма нищо против смелите ѝ дизайнерски решения.

По-долу можете да надникнете към дома на Амина, а повече за живота ѝ можете да видите в инстаграма ѝ тук.

Как се научих да живея с малко…

През последните 10 месеца животът ме постави пред няколко предизвикателства: трябваше да сменя жилището си 4 пъти, трябваше да изляза от зоната си на комфорт, трябваше да се сбогувам с много материални любими придобивки, защото нямаше как да ги пренасям с мен на всяко едно ново място, на което местих „дома“ си.

Трябваше да изхвърля голяма част от по-старите си дрехи – вярно, не толкова ползвани, но от онези, към които имаш сантимент и все пак носиш от време на време.

Трябваше да се освободя от много предмети, към които чувствах привързаност, защото нямаше къде да ги побера…

Така от 14 чувала и 17 кашона с материален личен багаж, първо се оказах с 9 чувала и 12 кашона, после с 5 чувала и 7 кашона, после 3 чувала и 5 кашона, докато най-накрая цялото ми „материално състояние“, ако мога така да го нарека, се равняваше на 1 чувал с летни дрехи, 1 чувал със зимно облекло и 2 кашона с всички останали предмети, които ми бяха необходими, за да живея що-годе нормален живот.

Дните ми приличаха на емоционално влакче на ужасите.

И макар да знам, че има места по света, където хората нямат питейна вода, пътуват по 2 часа за работа или пък „са били уредени“ да сключат брак с някого, когото въобще не познават или харесват, все пак считах и собственото си битие за сриващо духа.

Всяка жена би ме разбрала, ако споделя, че из всичките тези премествания не можех да открия 70% от козметиката си, бях изгубила поне 20 чифта дрехи, които обичах и носех постоянно, а на всичкото отгоре малкото, които все пак откривах по някакво нелепо стечение на обстоятелствата, бяха хванали молци…

Имах 2 избора: да изпадна в паника, да проклинам съдбата задето ме е накарала да стигна дотук, да мрънкам и да се оплаквам за всичките си проблеми (включително и финансови) или просто да се взема в ръце, да си ударя 2-3 мислени шамари по лицето и да осъзная, че това е изпитание.

И след него щях да науча един от най-ценните уроци в живота си.

Ние, жените, наистина можем да живеем със съвсем малко (от материална гледна точка).

Погледнах житейската ситуация, в която бях изпаднала, от различния ъгъл: през тези 10 месеца ми се случиха всички онези прекрасни неща, за които мечтаех от 2 години…

Пътувах много повече отколкото съм пътувала през последните 24 месеца, имах любов, получавах вниманието, което ми липсваше дотогава, осмелих се да превъзмогна някои от страховете си, започнах отново да спортувам. Чувствах се жива!

Да, повечето ми любими ми бели тениски с черни надписи (от които сигурно имам дузини), бяха изядени от молци, пренасях всичките си базови необходимости в малка текстилна чанта, но започвах малко по малко да чувствам наистина силен прилив на енергия…

Сякаш планетите се бяха подредили в най-правилната позиция, за да се чувствам спокойна, балансирана и на мястото си! За първи път от много време насам.

И ако допреди бях обсебена от идеята всички мои неща да са около мен (кутии, дрехи, джунджурии, прахосъбирачки…), осъзнах, че мога да живея приветливо, събрано и прекрасно с 2 чифта дънки, бели кецове, жилетка и 3 тениски…

Вече знам защо мъдрите хора казват, че трябва да колекционираме мигове, а не вещи.

Една суетна жена, обсебена от себе си и от материалните придобивки, едва ли би могла да го постигне.

Но едно обичащо живота и щастието момиче със сигурност може да живее и с 2000, и с 200, и с 2!

Повярвайте ми, когато се освободите от всички материални зависимости, към които сте привикнали, започвате много по-силно да усещате необходимостта да се наслаждавате на онова състояние „тук и сега“.

И започвате да копнеете за пътешествия, за хубава вечеря с любимия човек, за щуро изживяване с приятелките, а не само за лятната разпродажба в Паоло Ботичели.

Научете се да живеете с малко материални облаги и така ще имате повече мотивация, желание (а и бюджет) да сбъднете всичките си нематериални мечти.

А повярвайте, те са много по-трайни и важни!

(И молците не могат да ги унищожат!)

Moй език, мой живот!

Много са поводите, които ни карат да се чувстваме горди с българския си произход, да се обръщаме назад към историята си и да настръхваме при споменаването на святата дума България.

Още от детските ми години обаче най-свиден, най-празничен, най-обичан е бил денят, наречен на светите братя Кирил и Методий.

С приповдигнато настроение и непресторен патос към родния език и просвещението съм декламирала стихове, рисувала съм пъстри картини и съм участвала в шествията по улиците на родния ми град.

Защото съм горда, че съм българка!

Знам и вярвам, че нашият език е уникален и ни прави различни в многообразието на световната лингвистична карта.

Пешеходната пътека с буквите пред Софийския университет; Снимка: Етюд-и-те на София

Затова не мога да се примиря с намеренията на някои „сънародници” да впишат неофициалнo латинската азбука на родна земя и да облекат с нея българския  език.

Експериментът да пренапишат „Под игото” на псевдо латиница, за да бъде разбираема за тийнейджърите, защото само така мнозинството подрастващи „могат” да я прочетат, е първата крачка, която грози нашата самобитност.

Хилядолетието, през което нашите предци са записвали спомени, песни, предания, ни е утвърдило като народ с корени, народ с памет и традиции.

Как тогава да се примирим с осакатяването на писмеността ни само заради нежеланието на някои да учат и пишат на български, прекарвайки деня си в социалните мрежи?

Безкнижни души са те, мислещи се за модерни като заменят ч с 4 или ш с 6 и изписвайки коментар под нечия снимка на несъществуваща азбука.

Не, това не ни приближава към западната култура, това само ни отдалечава от нашата и ни оставя да си висим на един пуст кръстопът.

Всеки греши понякога, грешим и ние, понесени от вълната на новото време. Грешен обаче е само пътят на този, който не търси и не иска знания. Лъжовно и безсмислено е битието на неукия и горко му на онзи, който остане такъв.

Пешеходната пътека с буквите пред Софийския университет; Снимка: Sofia in Details

Празнувайте днес Деня на Кирил и Методий, веселете се с приятели и не забравяйте да напишете следващото си послание на чист български език, правилно и на азбуката, която ни е завещана.

Останалото е измислица, която историята няма да ни прости.

Двете възрасти, през които се чувстваме най-щастливи

 

Често ли си задавате въпроса „Щастлив/а ли съм?“

А имате ли категоричен отговор на него?

Всъщност каквото и да мислите, най-вероятно не се намирате в най-щастливата си възраст. Защо ли?

Защото по време на житейския ни път има само 2 възрасти, в който се чувстваме най-посветени в тази емоция…

Оказва се, че 23 години е една от двете възрасти, на които се чувстваме най-щастливи и удовлетворени от живота. Другата е 69!

Това доказва най-новото университетско проучване по темата за източниците на щастие в социума. Изследването обхваща над 23 000 души на възраст между 17 и 85 години. Проведено е в LSE – London School of Economics and Political Science и има за цел да представи нагласата към чувството радост на хората.

Участниците (британци и германци) били помолени да споделят колко щастливи по тяхна лична преценка се чувстват към този момент от живота си и колко щастливи биха се чувствали отново по тяхно лично усещане след 5 години. Те трябвало да добавят и оценка на удовлетворението си от начина на живот, който водят – ниска, средна или висока…

Анкетата дала ясен отговор: „кривата“ на щастието има U-образна форма – първият ѝ пик е когато хората са на възраст 23, а втория голям пик – когато са на 69.

Учените разказват, че тези цифри не бива да ни учудват, тъй като младите хора често се „пренавиват“ прекалено за това колко щастливи ще бъдат след 5 години и се наслаждават на безгрижието и необременеността си, докато възрастните хора са щастливи по един по-мъдър и зрял начин, чувствайки се доволни от живота, който са преминали.

23-годишните са още в началото на кариерата си, тепърва им предстои независим живот на възрастни, докато на 69 се преминава в един нов етап на предизвикателства, когато вече е дошло пенсионирането и оттеглянето от рутинната дейност, вършена десетилетия наред.

Каква е равносметката? Разбира се, че ако сме преминали скоро или по-отдавна 23-годишнината си, не е нужно да чакаме още 46 години, за да изпитаме силно тази оптимистична емоция.

Всъщност, от научна гледна точка, щастието може да има възраст, но от личен поглед – щастието зависи единствено от нас самите. Е, разбира се, ако спим достатъчно, живеем здравословно и правим редовно упражнения за тялото и душата си, за да ги държим във форма, нивата на щастие ще бъдат винаги над горната граница.

И няма да имаме нужда да си задаваме въпроса „Щастлив/а ли съм?“ 

Просто ще усещаме, че е така…

Източник: independent.co.uk

 

Като се знам каква жена съм – тежко им на мъжете…

Ако се бях родила преди 100 години, в момента едва ли щях да пиша този текст, а най-вероятно щях да си играя мирно и покорно на прилежна домакиня…

Щях да си стоя вкъщи, да чистя, да готвя, да гледам децата и да удовлетворявам желанията на скъпоценния ми съпруг.

Ако се бях родила преди 100 години, едва ли щях да мога да пиша и чета, но пък щях да съм блажена невежа – посредствена жена, с интелект, колкото да сметне колко подправки на око да сложи в гозбата, която ври на котлона…

И ако сравня живота си досега, познавайки го толкова до болка добре, с живота, който бих имала преди век, мисля, че

ние, жените, си изгубихме посоката…

За последното столетие жената от обикновена домакиня и детегледачка се превърна още и в основен източник на доходи в семейството, в шофьор, в кралица на красотата, в купувач и създател на дома си, в отличен професионалист в работата си, в супер майка, в перфектен кулинар, във фитнес модел и какво ли още не.

От нещо устойчиво и сигурно еманципацията накара жените да се разклонят в най-всеобхватни направления и създаде онзи мит за свръхжените. Или може би точно ние, жените, си го създадохме сами.

Факт е обаче, че легендата за жената, която може всичко, си витае във въздуха от десетки години и особено през последните десет направо увисва като тежест върху раменете на съвременните представителки на нежния пол.

За справка – през последните 100 години социалната роля на мъжете не се е променила изобщо… И онова до болка познато „да засади дърво и да построи къща“ си битува и се счита за абсолютно достатъчно, за да се наречеш мъж.

Само че днес – честно казано – като знам как живея и какви неща правя, като знам какво си позволявам и какви ги върша, като знам каква домакиня съм и какви умения имам извън домакинството, просто ми идва да кажа само едно

Като се знам каква жена съм – тежко им на мъжете…

Защото онова, което бих нарекла опит и опознаване на противоположния пол, те биха осъдили като леко поведение. Но пък считам, че мъжете със сигурност си го заслужават!

От една страна жените все се опитваме да се усъвършенстваме и да бъдем всичко наведнъж – да сме едновременно красивите, с хубаво лице, с безупречната визия, да се обличаме добре, да работим здраво за целите и мечтите си или в общи линии да сме от онзи тип, който докато си прави упражненията сутрин у дома (и непременно вече имаме плочки и издадено назад стегнато дупе), се набира за лицеви опори с едната ръка и паралелно с другата си играе с децата, бърше пода и праха и простира дрехите! 

Но пък от друга сме наясно, че сме достатъчно независими и самостоятелни и можем да се справим с всички препятствия в ежедневието си. И на практика мъжете не са ни толкова необходими… Можем да бъдем привлечени единствено от силен и ярко доминиращ с излъчването и характера си мъж. А такива все по-трудно се срещат. Има ги, но са рядкост.

Затова го твърдя искрено – повечето мъже са в наистина неизгодна позиция.

Просто защото вече няма какво да ни предложат. И ние го знаем, те също го осъзнават…

Еманципацията става все по-осезаема. Правим се на свръхжени, знаем, че това наистина е така и че можем да постигнем всичко сами. Убедени сме, че можем да сме перфектни във всяко отношение и някак това се получава с неимоверна трудност. Но все пак се случва: ставаме и секси майките, и всеотдайните съпруги и щурите кариеристки – накуп. И въпреки всичко, това не ни удовлетворява… Усещаме, че нещо не е наред.

Защото просто в природата няма съвършенство – има хармония, има баланс, има равновесие между доброто и злото. Но в никакъв цветът не е само един.

Така е и с жените, и с мъжете. Перфектното не съществува. Но има цялост. Необходимост. Едното не може без другото. И обратно…

Като се знам каква жена съм и на какво съм способна, когато обичам един мъж, откровено се чудя дали съществува такъв, който го заслужава…

А като знам какви са мъжете днес – тежко им на жените!

Ужасна бях, но те обичах… или всички чудовища са хора

Има неща, които правиш, за да не нараниш хората, които обичаш. Има и такива, които колкото и да ти се иска да сториш, умишлено НЕ правиш – отново, за да не нараниш хората, на които държиш.

Нарича се любов, грижа и отдаденост.

Тази история е именно за онези усещания – когато знаеш с целия си разум, че се държиш ужасно, че си най-лошата и отвратителна версия, че си издънил толкова много ценностите и авторитета пред самия себе си. Но все пак вътрешно си напълно откровен със себе си, че е за добро.

С едно изречение

Ужасна бях, но те обичах истински…

Осъзнаваш с ясна мисъл в колко отблъскващ човек се превръщаш, как нараняваш хората, които те обичат, но си наясно и че това е единственият възможен път да спасиш душата си.

Спомням си онази мисъл, че

Всички чудовища са хора

И добрите, и лошите.

И понякога дори добрите хора, без изобщо да разбереш как и кога се е случило, могат да станат лоши в даден период от живота си, под определени обстоятелства. Неусетно, разочароващо и дори шокиращо, изневиделица.

Не, това не означава, че са злодеи. Просто нещо ги е принудило да бъдат такива, за малко.

Всъщност и аз бях от тях, от чудовищата. Може би още съм такова.

Нараних хора, на които държах с цялото си същество. Бях в труден период, в който каквото и окончателно решение за живота си да бях взела, щеше да е катастрофално. 

Оставих се по течението и действах повече с инат и егоизъм, отколкото с разум. Обичах ги безусловно и вкарвах всичките си надежди и очаквания в тях – тези, на които причиних болка. Направих го от страх, от неувереност, от липса на твърдост и постоянство в мнението и позициите си. Усещането за самота и уплахата от вечна такава наистина можел да променя възприятията.

И макар и те да ме бяха наранявали преди, това не ме оправдаваше.

Злото не се омилостивява с поводите да го извършиш…

Добри сме към другите, защото искаме да сме такива – не защото го заслужават или не.

Не мисля, че съществува безгрешен човек. В което и минало да се потърси по-обстойна информация, може да се извади „мръсното бельо“ и да се разкрие, че и най-праведният всъщност не е бил съвсем хрисим.

Всеки има своите лични грехове – някой се разкриват, други остават в тайна завинаги. И докато те не вредят на хората, които обичаме, докато не нараняват здравето им, физическото и психическото, могат да бъдат разбрани, и приети. Оттам нататък идва лошото…

Наскоро чух една сентенция

Животът е като рисуването с водни бои. Цветовете са различни, когато мине време и изсъхнат.

Така и времето, което минава, ни кара да виждаме грешките по друг начин, да ги осмисляме, да не ги повтаряме.

Сега искам да бъда по-добър човек. По-добър дори от онзи, който съм била някога преди. Преди пропукването ми в страхове, несигурност и колебания. Не заради някой друг, а заради самата мен.

И ако животът преди някой да те опознае напълно с всичките ти цветни и тъмни страни, с всички прекрасни неща, на които си способен, и всички прегрешения, е полет, то онези, които остават след като спрем да летим, са именно онези, които ни обичат безусловно.

И за тях си заслужава да дадеш всичко, за да ги задържиш в настоящето и бъдещето. Да ги подкрепяш и да им помагаш завинаги. И да се стараеш да не ги нараняваш повече – съзнателно или не…

Или както се казваше в края на стихотворението „Голямата игра“ на Станка Пенчева…

Сега, мили, тръгваме пеш. Свърши летенето.
Ако много се измориш –
облегни се на мене.

Приятно ми е, аз съм онази, мрънкащата, която може да направи всичко сама!

Тази история ме хвана в период, непознат за мен. Труден, разместващ пластовете земя под нозете ми, реалността се пренареждаше, без да се допитва до мнението ми.

Нямах нужда от помощ, а просто от усещането за присъствие и подкрепа; че не бях сама срещу света; че има поне една душа, луда и необуздана като мен, която ще устои на духащия срещу мен вятър от изпитания и ще се държим заедно.

Не задължително хванати за ръце, но с доверие, че няма да се предадем взаимно.

Знаех, че ще се справя и че е въпрос на време и нагласа емоционалното ми земетресение да утихне и да ме обвземе онова приятно и познато усещане за спокойствие.

Но дотогава просто имах необходимост от онова кротко и сдържано

Всичко ще бъде наред

„Всичко ще бъде наред“, което така и не получих…

А аз единствено това да видя исках…

Сега, малко след този ураган от вълнения, и добри и малко лоши, знам, че жена никога не бива да бъде оставяна да се бори сама срещу суровата природа на света.

И колкото и силна да изглежда и бъде действително, да знае твърдо, че до нея има мощна, крепка и издръжлива душа. Човек, на когото може да разчита…

Всяка жена може да пренесе багажа си сама. Да носи тежки торби, без да помоли за помощ. Да страда тихо и да плаче нощем, без никой да я види, а на сутринта, да покаже най-широката усмивка, на която е способна просто, за да избегне въпроса „Какво се е случило?“

Всяка жена може да си отвори вратата сама, да се издържа сама, да се оправя сама с грижите за себе си, за дома, за автомобила си, да си сипе сама вода от стъклената бутилка в чашата, когато е на ресторант. Да шофира в най-тежките условия, за да свърши отговорно задачите, които е поела.

Всяка жена може да работи за себе си и да се справя сама с живота.

Но всяка жена трябва да може да си позволи поне веднъж да е онази, слабата, ранимата, нежната, мрънкащата, оплакващата се колко ѝ е трудно да се справя с всички тези неща сама; колко ѝ е писнало всеки ден да мултитасква и да мисли за всички детайли просто защото няма на кого да се довери…

Доста дълго сдържах слабостта и неприязънта си към различни ситуации в себе си. Бях тиха, умерена и дори нещо да провокираше гнева ми, го потисках вътре в мен. Все да бъда разбиращата, поставящата се на ответното място, проявяващата солидарност, доброта и благородство. И не, днес няма да спра добра!

Просто ще бъда онази, мрънкащата, която ще заяви себе си с всички неща, които обожава и които я дразнят – тук и сега, на мига.

Без да преглъща и запазва горчивината в сърцето си. Ще бъда онази, която ще си каже какво не ѝ е наред, какво я дразни, какво я вбесява, какво я кара да полудява от любов, какво я разнежва и разтопява.

Ще знам, че мога да се справя с всичко сама, без който и да било да ми помагам, но няма да го искам.

Защото съм създадена с поглед – който изкаже почитта ми към онзи, който ще бъде до мен.

Защото съм създадена с устни – който да изрекат „Благодаря“, когато съществото ми получи подкрепа.

Защото съм създадена с ръце и душа, които да бъдат хванати здраво в труден момент и копнеещи просто да знаят, че „всичко ще бъде наред“.

Дори и сега да не е.

В крайна сметка все някога всичко се подрежда. Както трябва да е. Но дотогава разумът просто търси начин да устои. И никой не заслужава да преминава сам до там – нито аз, нито ти…

Позволявам си да съм щастлива (или как заобичах себе си)

Бъдещето е пред мен!

Имам дузина велики мечти и куп идеи за нови предизвикателства. Събуждам се и се гмуркам в океана на стремежите си, а той е толкова необятен и така дълбок.

Но това не ме плаши, аз съм родена мореплавател.

Започвам новия ден с усмивка, нищо че живакът в термометъра навън срамежливо се е плъзнал в най-ниската си точка, а севернякът пищи със смразяващи трели.

Нищо, и това ще мине.

Важното всеки ден е какво желая, но и какво умея. Всеки миг за мен от значение e какво имам, но още по-съществено е към какво се стремя. Да правя неща, които ме карат да се чувствам щастлива е най-ценно за мен. Дали е достижимо? Да, тъй като това зависи само от мен.

Да имам уютен дом, искрена любов с точния човек и страхотна работа – нима това не са мечтанията на половината човечество? E, това са и част от моите, но само част.

Защото макар да попадам в графата „Средностатистически случай”, моят живот и моята предопределеност са единствени и уникални.

Аз съм оригиналната част в житейския ми водовъртеж и като такава само аз мога да усетя това, което ми се случва, да изживея моята реалност, да изпитам моите чувства. Затова не ми преписвайте чужди разбирания за битието и не ми натрапвайте копирани норми за щастие.

Аз вярвам на моя усет за живота ми и си позволявам да бъда щастлива.

Да работя и това да ми доставя неописуемо удоволствие.

Да обичам и да позволя да ме обичат пълноценно.

Да пътувам и да откривам нови светове.

Да пиша и да имам хиляди читатели, които харесват разказаните от мен истории.

Да се прибирам вечер в пълен с хармония и любими хора дом, където да си почивам пълноценно и да черпя енергия за новия ден.

Осмелявам се да си пожелая щастие.

За да направя теб и другите около мен щастливи, за да бъде по-очарователно и приветливо нашето място, нашия пристан, на който споделяме въжделенията си.

Тогава наистина започнах да обичам себе си и да харесвам живота си. Подарените и споделени блаженство и любов са очарователни и магнетично привличат още и още благодат.

Аз обичам своя живот. Обичай и ти своя, без да го сравняваш с нечий друг.

Осмелявам се да съм щастлива. Направи го и ти.