Време за четене: „Най-добрият приятел“ – роман за словашките Хъкълбери Фин и Том Сойер

„Първата прозаична творба на „момчето, записващо всичко в тетрадки“, е блестяща. Всичко е написано с прелестен почерк, сякаш още момчешки, докато разсъжденията и световъзприятието са вече зрели, мъжки. Тази остра двуполюсност създава напрежение, което не ти позволява да оставиш книгата, докато не я дочетеш. Написаното е точно, искрящо и все пак тайнствено. Като живота.“ 
       „… искряща и тайнствена сплав от жестокост, нежност, фантазия и сурова действителност“

Така представя първия роман на младия драматург и сценарист от Братислава Петер Балко неговата сънародничка, поетесата Мила Хаугова.  Силно автобиографичен, романът обхваща детството на автора, който описва себе си като „момчето, записващо всичко в терадки“, детство, преминало в един необикновен малък град на границата на няколко държави и култури. И съдържанието на тези „тетрадки“ се е изляло с цялата си истина върху страниците на един необикновен роман, който вече можем да прочетем като част от специалната поредица на издателство „Емас“ „Европейски разказвачи“ в превод на Анжелина Пенчева.

Романът „Най-добрият приятел“ разказва за съвременните Том Сойер и Хъкълбери Фин – две словашки момчета, изживяващи детството и първите трепети на юношеството си в 90-те години на ХХ век. Двамата герои с прякори Левиатан и Капията са палави, буйни, понякога дори по детски жестоки, но и дълбоко раними, посвоему честни и непримирими към всяка неправда и фалш.

Вместо по бреговете на Мисисипи действието се развива в малкото градче Лошонц (днес Лученец), чиято бурна историческа съдба е белязана от присъствието на унгарски, немски и руски нашественици.

Но и тук малките герои изживяват куп главоломни приключения, ту забавни, ту страховити, преживяват катастрофално бедствие и зловеща среща с призрак, попиват жадно колоритни стари предания, вълнуващи родови саги, търпят сурови житейски уроци, налага им се да се сблъскат с мъката от загубата на близък човек, но са и озарени и окрилени от искрите на първата нежна любов. А приятелството им, като всяко истинско приятелство, оцелява напук на всички премеждия и изпитания.

       Петер Балко (р. 1988 г.) е млад словашки писател, драматург и телевизионен и филмов сценарист, организатор на литературен фестивал. Прозаичният му дебют „Най-добрият приятел“ (2015 г.) е отличен с много награди, сред които изпъква наградата „Ян Йоханидес“ за най-добро прозаично произведение на млад автор. Балко е носител и на главната награда в конкурса „Най-добър разказ“ за 2012 г.

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори…

by vitamorena октомври 17, 2022

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60…

by vitamorena август 4, 2022

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на…

by vitamorena юли 15, 2022юли 15, 2022

Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като…

by vitamorena юли 13, 2022

За завистта към мъжете

Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до…

by vitamorena юли 12, 2022юли 12, 2022

Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане.  Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които…

by vitamorena юли 7, 2022

Реклама

4 години майка – толкова много благодарност и такива хубави спомени

Вчера отбелязахме четвъртия рожден ден на дъщеря ми, което аз приемам и за рожден ден на майчинството ми. 

Докато я гледах как сама си избира и облича дрехите, се замислих (за пореден път) колко е пораснала! И колко прекрасно е това.

Колкото и ясни да са спомените ми от деня на раждането, не бих казала, че времето лети. От тогава насам се случиха толкова много неща, че сякаш цяла вселена се е побрала в тези 4 лета. Толкова радости, изненади, трудни моменти и предизвикателства откакто започнахме да се учим да бъдем родители. А колко ли още ни предстоят!

Сутринта на рождения ѝ ден, когато още по пижама си вижда подаръците 🙂 Датското знаме е задължителен елемент за всеки рожден ден тук, така че тя като родена и растяща в Дания, му се радва, а и го очаква за празника си.

Рожденият ден на малката го отбелязахме със семейно посещение на Den Blå Planet – разкошен датски музей, посветен на морските обитатели. Бяхме ходили там и преди, когато малката беше още бебе. Сега брат ѝ е няколко месечно човече, а тя – гордата му сестра, търчаща из музея с раница на гърба и дърдореща безспир.

Дъщеря ни пред един от най-големите аквариуми

На кратко – имахме чудесен ден. Обикаляхме из музея, дивяхме се на аквариумите и невероятните им обитатели, на видрите, на тропическата гора, после обядвахме в бистрото на музея, поразходихме се още малко, а после се натоварихме в автомобила ни и се отправихме към вкъщи, където ни чакаше (направена от мен) торта и завършек на деня с малко телевизия, хубава вечеря и сладък сън.

С мъжа ми обаче си говорихме колко се е променил животът ни от преди четири години досега. И колко се е вдигнал стандартът ни. 

Когато решихме да се съберем и да имаме семейство, може да се каже, че двамата бяхме на нулата. Аз, местейки се в Дания и в началото на бременността ми, нямах особен избор от възможности за работа. Съпругът ми пък завършваше образованието си и беше неплатен стажант на стипендия и студентски заем. 

Живеехме в едностайно студентско жилище, дюнери от улиците на Ньоребро* бяха нашето “поглезване”, а наемането на кола за ходене до болницата си беше разход. Само 4 години по-късно живеем в къща, посрещаме спокойно разходите си, имаме собствен автомобил и възможност да отидем на музей, да седнем за обяд в заведение навън, да отбележим празниците ни както пожелаем.

Нека не звучи като консуматорска мечта, защото в крайна сметка идеята на парите е да правят живота ти по-лек и да ти помагат да се забавляваш. Не говоря за безразборно харчене за всяка глупост, която видиш или за излишно трупане на вещи, а за това да можеш да живееш спокойно. 

Хубавото е, че дори и преди, когато нямахме много, ние се чувствахме щастливи, уверени в себе си и възможностите ни и смело правехме планове за бъдещето ни. Не си поставяхме грандомански цели, нито пък сме се обсебвали от материалното, но се стремяхме към по-добър стандарт.

Сега, когато го постигнахме, го ценим високо и обичаме да си припомняме как е било преди. Спомените ни радват, защото и тогава се обичахме, бяхме щастливи и също оценявахме какво имаме и колко е ценно то за нас, било и малко.

Тортата е мое дело и трябваше да е с формата на сърце.

Единствено се замислих, че дъщеря ми е все още малка, за да разбере всички тези неща. Тя не може и да оцени колко голяма работа е фактът, че ѝ купихме играчка ит сувенирния магазин на музея. Артикулите там са скъпички, но пък голяма част от стойността им се използва за дарения на различни благотворителни организации (в случая с този музей парите отиват за подпомагане на децата в най-бедните райони на Непал).

Когато аз бях малка, никога не са ми купували играчки или сувенири от забележителните места, на които сме били, а яденето навън беше само на повод, никога просто ей така, защото ни беше скъпо. Бях се научила да искам да ми се взимат неща от магазинчетата и заведенията към различните туристически обекти и забележителности из страната, защото струват прекалено много.

Сега дъщеря ми расте без тези притеснения, но и за да съм честна следва да кажа, че в Дания няма подобни налудничави надценки на обикновени стоки като напитки, храна, вода, сладолед и т.н., само защото се намират на силно посещавано място. Има скъпи ресторанти и туристически капани, но няма да сложат двойна цена на сладоледа в будката на зоологическата градина.

Такива неща си мислех, докато се прибирахме към вкъщи и ме обзе чувство на спокойствие и доволство. Не е нужно децата ни да бъдат обременявани с нашите отдавнашни несгоди. Следва обаче да се стараем да им създаваме хубави спомени. 

А благодарността идва именно от чувството на щастие – когато си щастлив, неминуемо си и благодарен.

С радост очаквам следващите рождени дни на децата ми, за да мога отново така да се обръщам назад и припомням през какво сме минали и колко много имаме.

Другото е здраве. 

*Един от централните и изключително мултикултурни квартали на датската столица, наситен с имигранти и дюнери на всяка крачка.ь

Как се осмисля, приема и преживява една трагедия?

Вчера беше неделя, любимият ми ден от седмицата. Имахме хубав ден, посветен на палачинки, пазаруване, домашна работа, игри с децата. Очаквах времето, в което малките ще са вече по леглата, че да се отпуснем с мъжа ми на дивана в хола и да си изберем хубав филм за гледане. Вечерта обаче не се разви така…

by vitamorena юли 4, 2022юли 15, 2022

Да си търсиш работа не е особено весело занимание…

На 35 години съм, имам две деца, един съпруг, над 10 години работен опит, преминала съм през какви ли не периоди и съм се справяла с какви ли не изпитания, но все още ми става угнетено и криво, като получа отказ за работа… Онези проклети имейли, които много учтиво ти благодарят за проявения интерес към…

by vitamorena юли 2, 2022юли 12, 2022

Посрещаме Джулая с 3-дневен фестивал и вечеря с НУЛЕВ отпадък на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Фестивалът ще приложи редица мерки за опазване на локацията – почистване на плажа 25 юни, лекции и дискусии с експерти еколози, разделно събиране на отпадъци и информация за опазване на…

by vitamorena юни 24, 2022

Уроци по родителство? Защо не!

Замислете се само – за всичко в този живот се иска удостоверение за известна компетентност. За намиране на работа – диплома, сертификат, специализиция, за каране на автомобил – шофьорска книжка, даже да преподаваш йога или да правиш масажи е нужно да си минал определен курс на обучение.  Защо тогава за едно от най-важните занимания, че…

by vitamorena юни 23, 2022юли 12, 2022

“А майката къде е?!”

На детските площадки като цяло е скучно, поне за родителите. Хем трябва да наглеждаш хлапето да не направи някоя опасна глупост, хем никак не ти е интересно да го буташ на люлката или да търкаш пейката и се бориш с напиращото желание да си гледаш телефона. Който е готов да осъди това признание, просто не…

by vitamorena юни 15, 2022юли 12, 2022

Впечатления от България, пролет 2022

Заради проклетия ковид близо две години не успях да се прибера до България, но ето че тази пролет най-сетне заведох себе си и децата до родината, за радост на баби, дядовци, лели и приятели.  Престоят ни от 4 седмици традиционно беше поделен между Пловдив, Русе и малко София.  За това как летях сама с две…

by vitamorena юни 9, 2022юни 23, 2022

Едно мнение, което никого не задължава

От известно време в главата ми се върти едно любимо на много поколения детско стихотворение. Ще го цитирам по памет:

-Бабо Мравке, где така?

-Тичам, Щурчо, за храна.
А пък ти къде със таз гадулка?

– Днес Калинката е булка,
та съм канен на свирня.

-А когато сняг забръска,
Що ще чиниш ти зимъска?

-Ще поискам срам не срам,
аз от твойто житце сбрано.

-Аз пък няма да ти дам,
гиди дърти мързелан!

Много свидни спомени ми навява това стихотворение, връща ме към безгрижните и безоблачни детски дни. Едва ли има дете, което да не е чувало „Щурец и Мравка”. Майки и бащи, баби и дядовци са го чели или рецитирали край бебешките люлки, пък и после, когато децата им са проходили, проговорили и поотраснали. Дотук добре, много добре.

Но в същото време, припомняйки си стихотворението, бях обхванат от неясно съмнение, на подсъзнателно ниво усещах, че нещо не е наред. Докато в един момент прозрях какво ме е притеснявало.

Това стихотворение неволно насажда у подрастващите негативно отношение към изкуството. Далече съм от мисълта, че с всички е било така. Но я си припомнете народната мъдрост „Цигулар къща не храни”! Излиза, че нашият народ /или поне част от него/ гледа на изкуството „отвисоко”.

Добре, щурецът ще захвърли гадулката и ще хукне да събира храна за зимата, пък Калинката да се жени както иска. Без музика. Без веселие. И без хоро и танци, защото в същото време призвания да свири и да създава настроение, ще уйдисва на мравката.

Какви следва да са поуките от иначе прекрасното детско стихотворение „Щурец и Мравка”?

Можем ли да си представим живота си без музика, без театър и кино, без книги? Едва ли. Но за съжаление, виждам напоследък, че все повече хора, особено млади и тийнейджъри, нямат други интереси, освен да блъскат денонощно с палци незнайно какво по телефоните си. И ако на някого от тях кръгозорът случайно се разшири, то, недай Боже, най-вероятно ще е в посока на чалга, наркотици и алкохол.

Може би някой ще попита дали имам доказателства за негативизма, който „Щурец и Мравка”, както и бабешкото „Цигулар къща не храни” насаждат?

Имам.

По желание на съдбата съм актьор. През втората половина на 60-те години на миналия век бях на работа по разпределение в Благоевградския драматичен театър.
Спомням си, един следобед бързах с колата си от София за Благоевград, за да стигна навреме за вечерното представление, в което участвах. На разклона за Рилския манастир вдигна ръка стопаджия и аз го взех. Беше от Благоевград. По едно време ме попита къде работя. В театъра, актьор съм.

Тъй ли, възкликна той, я кажи нещо смешно! А на мене ми стана тъжно. Добре, ти вечер играеш у театъро, ама иначе къде работиш, откъде си получаваш заплатата, пита той.

Тези думи никога няма да ги забравя. А дали прекалено много са му чели стихотворението, без да му обясняват, че това е само приказка и дали това е допринело нещо за изграждане на мнението му, което всъщност е мнение на немалко хора, не зная.

Но човекът съвсем недвусмислено ми каза, че според него да играеш в театъра, да свириш на някакъв инструмент, да пишеш книги и пр., това не е работа, а мързел. Работа е само да копаш.

А вие, майки и бащи, баби и дядовци, когато четете на дечицата си „Щурец и Мравка”, намерете начин да им обясните, че това е само приказка и че в живота не бива да бъде така.

Прочее: „Где така, Бабо Мравке?!”

Автор: Петък Дончев

Още от същия автор:

По телефона

Как бях цар за една нощ

Сегедински гулаш

Пратерът и среднощната истроия на една разбита мечта

„Ставай, мами, да идеш за хляб“

Преди време, когато разбра, че по света се продава предварително нарязан хляб, баба ми беше особено впечатлена и периодично напяваше: “Ето, на Запад дори хляба не ти дават да си нарежеш, уредени държави! А тука…”

А тука – Пловдив средата на 90-те, ме пращаха до малко павилионче в близкия парк, откъдето да купя “по-препечен” хляб. Много беше важно да съм на щрек и да не позволя да ми дадат недоопечен, защото вярвате или не, в онези години често магазинерите пробутваха застоялата и не толкова добра стока на децата.

Така веднъж се случи да се прибера вкъщи с вчерашен вестник “Труд”. Баба ми настоя да отида обратно и да поискам днешен. Продавачката бе особено възмутена и се оправда с това, че не съм била уточнила от кой точно ден искам вестник. Жалко, че не се сетих да ѝ поискам утрешния “Труд” и да приключа спора.

Въпреки тези премеждия, в града беше по-лесно. За мен трудностите с пазаруването започваха на вилата – там прекарвах лятната ваканция.

Казвам “вила”, защото беше точно това – къща с не голям двор, засят с овошки, където бабите ми си “почиваха” от града през летните месеци.

Там вятърът свиреше в боровете, слънцето напичаше плочките на двора, аз хапвах праскови, четях книги от задължителната литература за училище и честно казано скучаех. Чаках да стане следобед, за да гледам “Спасители на плажа” и “Брейкър Хай” и да си мисля дали и на мен ще ми се случват такива приключения, като стана голяма.

Приключения обаче имах и тогава, просто не го осъзнавах.

Главно мое задължение бе да слизам до селото, за да купя хляб.

Разбирате ли, виждането на баба ми за вилна къща включваше повече гора и гледки към балкана, отколкото съседски курник и комшии от вси страни. Затова и къщата, която купи, се намираше в края на селото. Селяните обичаха да казват, че живеем “на върха”. Реално до истинския връх имаше няколко километра планински преход, а до нашата обител се стигаше след 10 минути изкачване на лек баир, но кой ли обръща внимание на подробностите.

Та, отделени на нашия връх трябваше да се подсигурим да не останем без запаси. Затова аз два пъти в седмицата слизах до селото да купувам хляб.

Тук идва специфичната уловка. Хлябът се поръчваше предварително и през ден го караха от близкия град – Първомай. Тоест, нямаше ежедневно пресен хляб. Всеки желаещ заявяваше от сега колко точно хляб иска, а намръщената магазинерка вписваше в мазна тетрадка името на човека и исканата бройка. В селската реалност обаче бъдещето е несигурно и ако не отидеш навреме, като нищо ще останеш без хляб.

Това метафизично явление се дължеше на тривиалния факт, че била и намусена, магазинерката с приятелско намигване ще даде на леля Гица – сестра на комшията на вуйчо ѝ от другата страна на реката, три хляба вместо записания един. Защото на леля Гица ще ѝ идват на гости внуците, а и се е наредила сред първите на опашката.
Та, който има намерение да се успива до 9-10 часа и да разчита, че заявените от преди два хляба ще го чакат, накацани от мухи в магазина, е голям оптимист и ще яде за обяд и вечеря ювка.

Така аз, въпреки че съм в лятна ваканция, трябва да стана рано, да закуся филия с масло, чаша мляко с какао и с платнена торбичка под ръка да сляза до селото и да се наредя на опашката за хляб. Задължително беше да не забравя да запиша за петък два хляба и разбира се, да поискам по-изпечен, ако може.

Друго предизвикателство бе да не изгубя някъде хелбните купони – хартийки с крехко качество и размери на пощенска марка. Да, случваше се да платим с купони, които имахме от комшийката баба Петра, която пък разполагаше с тях, защото преди един живот време със съпруга ѝ си дали земите на ТКЗС-то.

Демокрацията си е демокрация, модернизацията също, но измачкани купони за хляб с печат на тях бяха покупателна единица в нашето (а предполагам и в други) село до преди двайсетина години.

Преди също толкова време торбите от плат за многократна употреба бяха типичен бабешки атрибут. Често ушити вкъщи от стар плат и различни цветове, те се носеха ежедневно, прилежно сгънати в дамската чанта или натъпкани в джоба на палтото. После дойдоха найлоновите торбички и дълбокото убеждение, че са една от белите лястовици на развитите “западни” общества. Платнените торби вече служеха, за да събират всички найлонови, които се складираха и ползваха отново по няколко пъти. Точно както се миеха и пазеха кофичките от киселото мляко, безцеремонни изместили стъклените буркани, които ако не ги счупиш по пътя за магазина, се връщаха като амбалаж.

А сега се чудим как да се отървем от найлона и с удоволствие си носим платнена торба за покупките, а за нарязания предварително хляб отдавна осъзнахме, че не може да се мери като вкус с ръчно направения.

Доколкото чувам от баба ми обаче в селото продължават да се “записват” за разни неща – половинка кайма “от хубавата”, прясна риба, бака сирене и други подобни. Не заради друго, а защото хората са малко и магазинерите не си позволяват лукса на изобилието, който да ги доведе до изхвърляне на непродадена стока. А иначе пак всички стават рано – не за да се редят на опашка, а защото са свикнали, а и “да почна работата рано, че да я приключа навреме”.

Никой не се успива на село, пък дори и да му казва вила и да ходи само за лятото. Жалко, че отдавна съм приключила с летните ваканции и списъците задължителна литература и до къщата в края на селото стигам все по-рядко. Сякаш е кацнала не “на върха”, а в друга вселена. Но ароматът и вкусът на селския хляб усещам и сега.

Насилието днес, което старателно отгледахме вчера

Домашното насилие и физическият и психически тормоз над жени като цяло отдавна са болна, но важна тема в страната ни. Проблемите ескалираха още повече покрай Истанбулската конвенция, обсъжданията на която показаха няколко основни неща – масово хората не знаят как се пише “истанбулска” и редовно заменят Н с М и още по-страшното – нито четат, нито толкова се интересуват какво точно пише в нея, а повтарят като папагали глупости. Голям процент от министрите ни също.

Всичко, което е нужно да знаете относно конвенцията и проблемите с нея е прекрасно обяснено от Мирела Веселинова в статия за “Капитал” ТУК!

По повод на насилието над жени обаче искам да споделя лична случка. Тя се корени години назад в детството ми и първите училищни години и засягаше не само мен, а още много момичета. Може би те вече дори не си спомнят, но на мен ми е останало в съзнанието.

Който е гледал деца, знае, че те не винаги се държат като ангелчета, нито пък са особено хрисими и добри. Всяко дете има своите диви периоди, особено когато тепърва осъзнава физическата си сила. То често “тества” тая сила върху по-слаби същества, независимо дали са връстници или пък животни.

Истината е, че в един кратък период от развитието си децата са като малко спартанско общество, което негласно уважава по-силния и по-големия, и неусетно изолира (или пък засипва с подигравки) физически или ментално различния. Малцина са изключение и ако се разровите добре в детските си спомени, ще откриете доказателствата.

Всеки може да се сети поне за един случай, в който като малко дете е проявявал жестокост към друг индивид и въпреки че сега се чувства дълбоко засрамен от спомена си, тогава се е опиянявал от усещането за надмощие.

Тези неща отшумяват с времето, с възпитанието и с примерите, които подрастващите виждат около себе си. Родителите и обществото са отговорни за моделирането на достойни личности и отговорни граждани.

Ето и откъсът от детството ми, който желая да споделя.

Времевият период е някъде между 1 и 3 клас или иначе казано преди повече от две десетилетия.

Тогава наред с останалите ми детински проблеми като това да си напиша домашното, да скрия някак белята със счупената ваза и други подобни, имах проблем с момчетата в училище. Те бяха познати деца, с които деляхме един квартал и дори една детска градина, но въпреки това отношенията между момчета и момичета бяха обострени. В игрите винаги се деляхме по пол и най-страшно беше, ако някой каже на всеослушание, че харесваш еди кого си. С пламнали бузи и почти сълзи на очите почваш да крещиш, че това не е вярно.

 

Момчетата обаче имаха изключително неприятния навик да ритат момичетата в краката. Ясно си спомням синините, превръщащи се постепенно в лилави петна, с които се сдобивах редовно от някое от момчетата.

Разбира се, не ритаха само мен, а и останалите момичета, а възрастните знаеха какво се случва – от една страна, защото виждаха, от друга защото аз си казвах.

Виждаше ми се като ужасна несправедливост и затова отивах при някоя от госпожите в училище или пък при майка ми, за да се оплача.

Знаете ли какъв беше отговорът им? Съвсем спокойно отвръщаха “Това е, защото той те харесва!” и въпросът приключваше. Винаги получавах този отговор и протестите ми оставаха пренебрегнати.

В малката ми глава обаче това стоеше като огромна несправедливост. Опитвах се да разсъждавам върху отговора и винаги стигах до едно и също място – след като ме харесва, защо трябва да го показва по толкова груб начин? Не ми беше до болката, нея даже не си я спомням, но се чувствах обидена…

Обидена и унизена, че явно съм по-слабата физически, която не може да се защити и бива наранявана, пък било то и от човек, който всъщност ме харесвал!

В крайна сметка реших, че няма да оставя нещата така.

На момченцето, което най-често ме риташе и което аз всъщност много, много харесвах (и то в продължение на цялото ми основно образование) смело заявих, че ако не престане да ме рита, ще кажа на баща ми (след като реакция от страна на учителите и от майка ми нямаше). Той продължи да ме рита, разбира се.

Тогава аз изпълних заканата си, споделих на баща си, на когото винаги можех да разчитам, че ще е на моя страна) и зачаках резултат.

Въображението ми рисуваше картини като от комикс как татко като един супермен влетява в училище и прави въпросното момче на пух и прах, но реалността бе съвсем различна, за щастие.

Баща ми дойде по време на междучасие в училищния двор, запозна се с момчето, сложи го да седне до него на пейка и му обясни съвсем кротко и бащински защо не е редно да се нараняват, било то и на игра, момичетата. Каза му, че не се изразява така емоцията към тях и насилието е нещо грозно и нередно.

Не си спомням точните думи, но това беше смисълът на разговора. После татко стана и си замина, а аз бях подигравана от същото момче и от други, че съм се била оплакала на родителите си. Но ритниците спряха.

Често съм се сещала за тази случка в контекста на разговори за насилие и възпитание на деца. Най-ярко в спомените ми изпъква непукизмът на възрастните (с изключение на баща ми), когато им се оплаквах. И защо изобщо е трябвало да се стига до там, че сама да си казвам? Възпитателите в училище не виждаха ли какво става в междучасията, родителите не виждаха ли синините по краката на дъщерите си?

И защо всичко се разминаваше с краткото обяснение, изречено дори с усмивка, “момчетата така показват, че те харесват!”.

Не си ли дават сметка тези жени – учителки, майки и т.н., какъв покъртително лош, престъпен дори урок дават на децата си?! Не им ли става ясно, че така още от крехка възраст учат на покорство при тормоз?!

Разбира се, това е един малък пример, а могат да се дадат още много.

С горичвина си спомням как баба ми, която е забележително интелигентна и модерна жена дори и на сегашните си 80 години, споделяше за комшийката и мъжът ѝ пияницата, който редовно я гонил из улиците на квартала, за да я бие.

Тази история се разказваше като пример какво „лошо“ семейство са, а разказът се допълваше как тя, когато помислила да се обади в полицията, за да сигнализира за поредния пиянски скандал и бой, решила, че в крайна сметка не е нейна работа и по-добре да не се намесва. Поуката за мен беше също да не се бъркам в хорските проблеми, което едва ли не е равно на грозно любопитство…

Със сигурност някой специалист в психологията и социалната такава може да каже много по въпроса, но за мен резултатите от цялото това криворазбрано възпитание личат със страшна сила в последните години.

Плашещ е процентът на жени, страдащи от системен психически и физически тормоз. Убийства също не липсват, като всеки, следящ поне малко новините, е чул за тях (присъда за поредното такова излезе наскоро, можете да прочетете тук).

Мисълта ми след всичко написано е, че имаме нужда от още много, много работа в посока правилно възпитание не само на децата ни, но и на самите нас! На първо място би следвало да подложим на съмнение нещата, които самите ние знаем и в които вярваме. Наистина ли те са основателни и следва да бъдат предадени на поколението или повтаряме като папагали заучени лъжи, като това, че щом момчетата те харесват, ще ти дърпат плитките на косите или сритват в краката?

И още – дали няма нужда от по-активна работа срещу насилието, която да започне след като се запознаем по-добре с него и различните нормативни уредби и конвенции?

Последно, но не и по важност – никога не си премълчавайте! Независимо дали се случва на вас или на някой друг, но вие сте свидетел. Никога! Дори и да ви е страх да потърсите помощ, дори и да не ви вземат на сериозно, дори и да ви се подиграват. Търсете правдата и не оставяйте насилието безнаказано. Защото невинно насилие няма, още по-малко ако се случва между деца. Децата днес са бъдещето утре и от всички нас – не само родители, но и хора от обществото, зависи как ще ги подготвим.

Наръчник за пораснали деца или как да разбираме по-добре света

Мечтали ли сте някога за един по-простичък живот?

Изпитвате ли носталгия по времената, когато туит беше непозната дума, а Брекзит можеше да се окаже евентуално названието на нов вид зърнена закуска?

Имате ли нужда от кратки, ефективни обяснения на съвременни социални феномени като хипстърите или пътеводител из лабиринтите на кризата на средната възраст?

Не унивайте! Новата хумористична поредица наръчници за пораснали деца на двамата известни британски сценаристи Джоел Морис и Джейсън Хейзли е точно за вас.

Морис и Хейзли си спомнят за собственото си детство, и по образеца на някогашните книжки, обясняващи на хлапетата сложния заобикалящ ги свят, съставят своята весела поредица за зрели хора, посветена на всевъзможни елементи от нашето ежедневие.

Под влияние на детските си спомени те използват като вдъхновение и надграждат работата на знакови илюстратори от 50-те и 60-те години на миналия век. И така, за начало ви представяме:

• Съпругът. Наръчник за употреба.

• Махмурлукът

• Хипстърът

От тези книги ще научите как да се справяте с махмурлука или поне да се правите, че той не съществува, как правилно да боравите със съпруга си, без да го увредите, и какво точно представлява любопитното явление хипстър (подсказваме: не е нова луксозна порода кучета).

Тази забавна поредица от житейски мъдрости ще ви накара да се посмеете над грижите и проблемите, които изпълват живота ни – от кризите на средната възраст през семейните конфликти и сблъсъка с някои нови видове Homo Sapiens до тежки, но неизбежни ситуации като ходенето по срещи.

За авторите
Джейсън Хейзли и Джоел Морис са популярни британски хумористи и автори на филмови сценарии. Работили са заедно с известния продуцент Чарли Брукър („Черното огледало”) и са част от екипа на филма за любимото мече на децата „Падингтън”.

Книгите от поредицата им за пораснали деца са бестселъри във Великобритания, продадени в над 1.5 милиона тираж и се нареждат в челото на класациите до романите на Дж. К. Роулинг.

Време за четене: „Животът и времето на Хлапето Мълния” от Бил Брайсън

„Брайсън в най-добрата му форма.”
Сънди Телеграф

„Бил Брайсън е несравним в умението си да направи дисекция на една култура по толкова забавен и мил начин, че самите обекти на присмеха му примират от смях и дори не сварват да се засегнат.”
Уолстрийт Джърнъл

Бил Брайсън е роден в средата на най-американското столетие – през 1951 г, по средата на Америка в град Де Мойн, Айова, в разцвета на най-многобройното американско поколение – бейби бумърите.

В качеството си на един от най-популярните и забавни съвременни автори, той е в идеалната позиция да се гмурне в спомените за своето типично американско детство и да ни предостави мемоар от най-висока класа, изпълнен с щастие, топлина и разбира се, непресъхващ хумор.

Като милиони свои връстници Бил Брайсън е израснал под влиянието на фантазията да бъде супер герой. Тичал неуморно из махалата, облечен с любимата си овехтяла футболна фланелка с мълния връху нея и хавлия, завързана около врата му вместо плащ, преодолявайки високи сгради с един скок и побеждавайки злодеи (а понякога и обикновени кретени) основно в мислите си. Тези негови приключения скоро му печелят забележителното прозвище „Хлапето Мълния“.

Училищни подвизи, семейни празници, прекрасни и ужасни роднини, хората и събитията, превърнали Америка в онова, което е била през  тези години; пикници, скандали и ядрени опити; първи срещи със секса и алкохола – всичко това е забъркано в неудържимо смешния разказ на Бил Брайсън за единственото безценно съкровище, което човек може да носи винаги със себе си – спомена за едно щастливо детство.

За автора:
Бил Брайсън е изключително популярен със своите комични и нестандартни описания на пътешествията си по света, които незабавно се превръщат в бестселъри. Роден в Айова (САЩ), Брайсън избира Великобритания за своя втора родина. Той живее и работи в Норфолк, удостоен е с Ордена на Британската Империя за своя принос към литературата, а също и с наградата “Джеймс Джойс” на литературно-историческото дружество на университета в Дъблин. Бивш ректор на университета в Дърам, в продължение на пет години Брайсън е ръководител на кампанията за защита на английската провинция. Той е почетен член на Кралското научно дружество и кавалер на Ордена на Британската империя за заслуги към литературата.