“А майката къде е?!”

На детските площадки като цяло е скучно, поне за родителите. Хем трябва да наглеждаш хлапето да не направи някоя опасна глупост, хем никак не ти е интересно да го буташ на люлката или да търкаш пейката и се бориш с напиращото желание да си гледаш телефона. Който е готов да осъди това признание, просто не е прекарвал достатъчно време на детска площадка.

Случва се понякога обаче да намериш приятни за разговор родители или да стане нещо по-вълнуващо от обикновените падания и последвал рев.

Та, един ден на площадката в Пловдив, където ми се налагаше да прекравам доста време при последното ни прибиране в страната, се разигра неочаквана и не чак толкова забавна случка. 

Нека обрисувам първо сцената, а тя е следната – малка детска площадка, защитена с оградка и предлагаща редовните люлки, пързалка, пясъчник и т.н., в близост наблъскан до козирката с чипс, сладолед и семки павилион, предлагаща още три хладилника с бира, сайдер и сок (всичките на двойни и тройни от редовните цени), масички, столчета и пепелници за клиентите, общински пейки (неизпочупени!) наредени щедро една до друга и на тях насядали на раздумка баби и дядовци плюс тук-таме някой родител и безобидната квартална пиянка в компанията на двулитровка бира. 

Така ситуираната градинка се освежава от тупнатия в средата абсолютно безсмислен фонтан. Малък, но на три етажа, с шадраван, за да има къде да си охлажда алкохола пиянката и децата да се мокрят. В крайна сметка, защо общината да разшири детската площадка, едва побираща децата, да оправи разбитата настилка или пък околните съсипани тротоари, като може да харчи толкова усилия и средства за фонтан с шадраван! 

Ако си достатъчно врял и кипял като родител, ще си наясно, че с наличието на подобно водно съоръжение до играещи деца е само въпрос на време някое да се озове цялото във водата. И точно това се случи в един горещ (за щастие) майски следобед. 

Зяпайки вяло какво става наоколо и улисани в разговор, в един момент забелязахме как дядото от съседната пейка рязко скочи (евала, предвид годините му) и се засили към фонтана, откъдето изкара едно няма и двегодишно момиченце, току преобърнало се вътре. 

Настана суматоха, крякане и спорадични възклицания, натоварени с доста обвинителен тон “Майката къде е?!?!?!”

Майката – доста спокойно и невъзмутимо, се появи и започна да прегръща и успокоява изпадналото в истерия момиченце. 

Аз грабнах детското одеало, което носех с мен, и го дадох да завие детето, а друга майка предложи да донесе дрехи и обувки, защото живеела наблизо.

Жената благодари, но каза, че домът ѝ също е близо и ще се прибере без проблем да преоблече детето, а аз само настоях да задържи одеалцето, пък по-нататък може и да се засечем пак на площадката, за да ми го върне.

Така и стана – близо час след разигралата се сцена, се насочвахме към дома, когато по пътя срещнахме майката с вече сухото и спокойно момиченце. Тя носеше одеалото ми и се заговорихме за кратко. Жената сподели, че не е от родителите, които лесно се шашкат и щом не се е случило нищо фатално или страшно, не се притеснява излишно. 

Честно казано, искрено ѝ се възхитих – на това, а и на факта, че изглеждаше изключително добре – и като физика, и като облекло. Самата аз трябва изрично да се постарая, за да изляза от вкъщи в различен от спортно-смачкания вид. 

А относно шашкането, с първото ми дете до момента имам доста опит с падания на и от различни места. Тя също е цопвала във вода – голям детски басейн, малко по-дълбок от шадраван. Успях да я извадя бързо, като я издърпах за ръката, въпреки че до това време един татко вече беше скочил с намерение да помага. И сега се чудя дали не трябваше и аз да скоча, но логиката ми тогава и на място беше, че дълбочината е по-малко от метър и ще ми е по-удобно, а и по-бързо, да я уловя и издърпам. Но кой знае, може и да се бъркам, фактът обаче е, че нищо лошо не се случи, всичко беше наред и след първоначалната си уплаха (най-вече от студенината на водата), щерка ми се върна обратно на ръба на басейна, заплашвайки да падне отново. 

Замислих се, че и моята философия тогава и сега е “щом не е станало нищо страшно или опасно, няма защо да се шашкам”, но пък и често ме връхлитат мисли за конкретни детски падания и ме гризе съвестта и мисълта “а не можеше ли да го предотвратя?!”, както и “ами, ако беше станало нещо лошо?!”.

Почудих се аз как бих реагирала и бих се чувствала, ако бях на мястото на тази майка и моето дете беше паднало във фонтана. Не бих изпаднала в паника и бих реагирала максимално спокойно, но със сигурност осъдителните коментари и погледи на околните щяха да ме изгарят. Защото както вече споменах, насядалите на пейките бабички не си спестиха възгласите, че майката я няма, не си гледа детето и всякакви подобни. 

Истината е, че жената беше седнала на близка пейка и си беше хванала телефона. Много е лесно веднага да зацъкаш с език и да я обвиниш в безхаберие, но реалността е друга. Първо – колкото и да се стараеш, колкото и да кръжиш около децата си, колкото и да ги пазиш, те все някога и някак ще паднат. 

Дъщеря ми беше точно пред очите ми и на една ръка разстояние, когато се хлъзна и падна в басейна, за което писах по-горе.

Също нека кажа, че това, че си гледаш телефона, не означава, че задължително скролваш инстаграм или си пазаруваш обувки онлайн.

Аз съм от тези майки, които редовно могат да бъдат видяни с телефона в ръка и на този телефон в 7 от 10 случаи търся или чета нещо, свързано с децата. Разбира се, има и моменти, когато просто искам да разгледам нещо разтоварващо за себе си, като фейсбук, инстаграм, туитър и в това не трябва да има нищо лошо! Защото повярвайте ми, за повечето майки (мен включително) това е ЕДИНСТВЕНОТО забавление, което имаме!

Най-лесно е да раздаваш осъдителни погледи и да правиш коментари. По-трудно е да бъдеш съпричастен, да се постараеш да влезеш в положение, да разбереш отсрещната страна и първо да се опиташ да помогнеш, преди да съдиш. Защото никой не казва “ей, браво, виж тая майка как хубаво стои до детето си и го люля на люлката вече един час като гламава”, но веднага ще започнат да сочат с пръст, че не се справяш добре, ако детето ти вземе да падне някъде.

Пък аз си пожелавам да срещам по-често толкова уравновесени, усмихнати и спокойни майки, като тази в Пловдив, които не позволяват на детските падания и коментарите на случайни хора да навредят на настроението и родителските им методи.

И съм убедена, че това далеч не е първото, нито последното паднало дете в тоя безсмислен фонтан и за това вина ще носят не родителите, а инициаторите на проекта от Община Пловдив…

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори…

by vitamorena октомври 17, 2022

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60…

by vitamorena август 4, 2022

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на…

by vitamorena юли 15, 2022юли 15, 2022

Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като…

by vitamorena юли 13, 2022

За завистта към мъжете

Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до…

by vitamorena юли 12, 2022юли 12, 2022

Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане.  Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които…

by vitamorena юли 7, 2022

Реклама

Когато дъщеря ти каже в градината, че я удряш…

Беше слънчев пролетен понеделник, когато спокойно си бутах количката със спящото бебе, а преди това бях завела голямата му сестра на градина. Казах си, че този ден се очертава съвсем нормален и обикновен, когато телефонът ми звънна.

Първоначално мислех да не вдигам, защото бях почти убедена, че е някакъв телемаркетинг или молби за дарения, защото кой друг би ми звънял? С роднини и приятели отдавна ползваме месинджър и whats’up, ако непознат номер ми звъни, без предварително да е писал или известил себе си, значи не ме касае. 

Някак си обаче имах вътрешното чувство, че случаят може да е различен и все пак вдигнах. И добре, че го сторих, защото от другата страна ми се представи жена, работеща към социални грижи и ме уведоми, че ме търси във връзка с това, че дъщеря ми е споделила в детската градина, че я удрям. 

Не знам дали можете да си представите как настръхнах.

Бързо отвърнах, че имат цялото ми внимание, а оттам ме попитаха кога най-бързо можем да се видим, че да обсъдим ситуацията. До няколко минути вече бях обърнала количката към автобусната спирка, оттам светкавично намерих пътя към Общината, която до момента не бях имала нуждата да посещавам и ето че чаках за срещата си с датските социални работници. Заедно с мен щяха да присъстват и главният педагог от групата на малката, както и директорката на градината. 

Вътрешно благодарих на себе си, че днес сутринта като никога реших да сложа съвсем лек грим. Знаейки, че изглеждам прилично, а не като недоспала и малко смачкана майка на две деца, се чувствам по-уверена. 

И ето, че се озовах в малка стая с две дами от социалните и двете жени от градината с добавка малкото ми бебе, което пък за късмет се държа изключително спокойно, та ми спести стреса да се чудя и с него как да се справям.

Предложиха ми преводач от датски на български, но аз реших, че ще разчитам на познанията си по езика и само, ако запецна някъде, ще имам нужда от помощ.

Ще направя леко отклонение, за да се похваля сама, защото смятам, че наистина си е постижение, как успях да изкарам целия почти едночасов разговор на датски, да разбера всичко, че и да се изразявам успешно, защото доста говорене ми се събра за това време.

И така, първо ме запознаха с това, което дъщеря ми е казала, а именно че съм я била ударила по носа… След това ме известиха, че те вече са говорили с детето ми – още този предиобед в градината и били впечатлени от социалните ѝ умения.

Това е работата с дъщеря ми, че тя говори по много и постоянно, а за капак говори на датски и то така добре, че прави впечатление и на самите датчани. Неведнъж педагозите от яслата и градината ѝ са ми споделяли, че малката се изразява по-добре на датски отколкото връстниците си, чистокръвни датчани. А ние у дома говорим единствено български… 

Та, приказливата ми дъщеря разказвала какви ли не истории, много от които звучали фантастично невероятни, други съвсем истински, както случаят с въпросното удряне.

Тук е моментът да споделя, че аз не съм я удряла, дори и да съм се чувствала доста изкушена (родителите на супер активни деца ще ме разберат)!

Издърпвала съм ѝ ()леко!) ухото за наказание за тормоза, който осъществява умишлено над горката ни котка, но да я удрям по носа никога.

Сега остава само да го докажа и на социалните…

Те от своя страна бяха изключително приветливи, положително настроени и отзвивчиви.

Обясних им, че дъщеря ми е с богато въображение, но на 4 години още ѝ лиспва представа за времето и реалността и така много често премесва в историите си неща, които е видяла по детските филмчета или сме ѝ чели от детските ѝ книжки, както и представя като свои чужди истории.

Така активно обяснява, че ще се местим в Англия, защото нейно приятелче от предишната ѝ градина се преместиха обратно от Копенхаген към родния Лондон. От друга страна пък иска вечер преди лягане да ѝ разказваме истории от нашето детство, които след това често ползва като свои. Мъжът ми незнайно защо ѝ разказал как негов приятел хвърлил камък по него и му разбил главата и познайте каква история ми разказа тя на следващия ден след градината.

Как обаче е решила да каже, че съм я ударила по носа, не ми стана ясно.

Социалните и представителите от градината обаче се съгласиха с мен, че детското въображение е необятно, похвалиха ме за желанието и старанието да се изразявам на датски и обявиха случаят за приключен. Допълниха, че от каквото са видели и чули, дъщеря ми изглежда като щастливо и енергично дете, което не живее в застрашаваща го среда. 

И срещата приключи, но не и моите вълнения.

Няколко часа по-късно минах през различни чувства като първо дойде гневът, после разочарованието, след това тъгата. Накрая преглътнах и си казах, че явно отглеждането на деца наистина не е лесна задача.

Ден по-късно, докато си играехме вкъщи, дъщеря ми измъкна от някъде една от снимките си от яслата и гордо ми я показа с думите “ето виж, тука, където си ме ударила”.

Погледнах снимката и всичко ми стана ясно.

Когато посещаваше още ясла и ползваше биберон, се случи веднъж да я одраскам по носа с дългите си нокти, в опит да ѝ дам биберона, докато тя активно извръщаше глава. Тва отглеждането на малки деца е абсолютно несъвместимо с дълъг маникюр, пусната коса, висящи обеци, че и гривни.

За жалост, наистина одрасках доста детето по върха на носа и там ѝ стана малка раничка. В яслата точно в този период ги снимали, изпринтили снимките на А4 и ги ламинирали, че децата да си имат за спомен.

Наскоро се преместихме в нов дом, съответно тази снимка беше намерена и подредена сред книгите и играчките в детската ѝ стая. Когато малката ме попита от какво ѝ е раничката на носа, аз чистосърдечно си ѝ признах, че съм я одрала, докато ѝ давах биберона, а тя ми се дърпаше и така без да искам съм я наранила.

И ето ти история за споделяне в градината, разбира се, без всички тези иначе така важни подробности.

Звъннах един телефон на социални грижи да се обясня, оттам показах снимката в градината и разказах какво подозирам, че е породило историята на дъщеря ми, всички се засмяха успокоени и хайде дано този случай да остане блед и незначителен спомен в родителстването ми.

Трябва да споделя обаче, че все пак съм доволна да знам, че служителите в градината няма да останат безучастни, ако подозират, че някое от децата е под заплаха, както и че в общината са толкова проактивни, но и разбрани, готови са изслушат и непредубедени.

Аз, като дете, което е било доста бито от майка си, си мисля колко ли различен щеше да е животът ми, ако някога в моята градина действаха така, а не всеки да си затваря очите и запушва ушите, като стане свидетел на насилие над дете.

Как се осмисля, приема и преживява една трагедия?

Вчера беше неделя, любимият ми ден от седмицата. Имахме хубав ден, посветен на палачинки, пазаруване, домашна работа, игри с децата. Очаквах времето, в което малките ще са вече по леглата, че да се отпуснем с мъжа ми на дивана в хола и да си изберем хубав филм за гледане. Вечерта обаче не се разви така…

by vitamorena юли 4, 2022юли 15, 2022

Да си търсиш работа не е особено весело занимание…

На 35 години съм, имам две деца, един съпруг, над 10 години работен опит, преминала съм през какви ли не периоди и съм се справяла с какви ли не изпитания, но все още ми става угнетено и криво, като получа отказ за работа… Онези проклети имейли, които много учтиво ти благодарят за проявения интерес към…

by vitamorena юли 2, 2022юли 12, 2022

Посрещаме Джулая с 3-дневен фестивал и вечеря с НУЛЕВ отпадък на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Фестивалът ще приложи редица мерки за опазване на локацията – почистване на плажа 25 юни, лекции и дискусии с експерти еколози, разделно събиране на отпадъци и информация за опазване на…

by vitamorena юни 24, 2022

Уроци по родителство? Защо не!

Замислете се само – за всичко в този живот се иска удостоверение за известна компетентност. За намиране на работа – диплома, сертификат, специализиция, за каране на автомобил – шофьорска книжка, даже да преподаваш йога или да правиш масажи е нужно да си минал определен курс на обучение.  Защо тогава за едно от най-важните занимания, че…

by vitamorena юни 23, 2022юли 12, 2022

“А майката къде е?!”

На детските площадки като цяло е скучно, поне за родителите. Хем трябва да наглеждаш хлапето да не направи някоя опасна глупост, хем никак не ти е интересно да го буташ на люлката или да търкаш пейката и се бориш с напиращото желание да си гледаш телефона. Който е готов да осъди това признание, просто не…

by vitamorena юни 15, 2022юли 12, 2022

Впечатления от България, пролет 2022

Заради проклетия ковид близо две години не успях да се прибера до България, но ето че тази пролет най-сетне заведох себе си и децата до родината, за радост на баби, дядовци, лели и приятели.  Престоят ни от 4 седмици традиционно беше поделен между Пловдив, Русе и малко София.  За това как летях сама с две…

by vitamorena юни 9, 2022юни 23, 2022

И днес опазих децата живи и здрави, това не е малко

Майчинството е занимание самотно. С второто дете само се убеждавам в това.

Колкото и да говориш с други хора, да споделяш с околните майки, да намираш подкрепа и да получаваш насърчаване от близки и приятели, вътрешно ти остава чувството на самотност. 

Партньорът ти отива сутрин на работа, вечер се връща, вълнува се от работните си въпроси и това е съвсем нормално. Ти обаче имаш чувството, че животът за теб е спрял или по-скоро е прескочил на друга вълна.

Теб те вълнува кога (и какво) е акало бебето, кога (и дали?) ще спи, ще успееш ли да се изкъпеш днес, ще успееш ли да сготвиш (какво ще готвиш?), имаш ли достатъчно памперси, с количката или раницата ще е по-удачно да изведеш бебето, кога беше часът за ваксината и още тооооолкова много въпроси!

В главата ти постоянно ври и кипи от мисли за децата и въпреки това имаш чувството, че мозъкът ти сякаш с спрял. 

По цял ден си на крак и вечер си смазана от умора, но усещането е, че нищо не си свършила, нищо полезно не си направила.

Сякаш непрекъснато бършеш кухненската маса и кухненския плот, сякаш непрекъснато нещо подреждаш, прибираш, организираш, купуваш, а ето, че къщата пак има нужда от чистене, от пазаруване, от внимание.

Баба ми, както много нейни наборки, често казваше “къщната работа край няма” и това е самата истина. 

Осъзнаваш, че в майчинството няма особена романтика. Надпреварваш се със себе си и с бебето, за да намериш пролука свободно време да свършиш това, което искаш, а през останалата част от денонощието едва смогваш с това, което се налага да вършиш.

И пак ти остава чувството, че си сама на фронта и че дните са се изтърколили празни.

С тези чувства обаче трябва да се борим, защото са най-сигурният път към депресията. Ако сами не се хвалим и уважаваме за всичко, което вършим (а то е много повече, отколкото ни се струва), няма кой друг да го направи вместо нас. 

Из майчинските постове в инстаграм бях прочела своеобразен мотивиращ пост, който сумиран в едно изречение, звучеше така: “И днес запази децата живи и здрави. Това не е малко!”
Замислих се колко верни са тези думи, всъщност.

Само който се е грижил за друго същество 24/7, е наясно колко предизвикателно може да е това начинание. Особено, че малките деца постоянно търсят начини да се наранят.

Дъщеря ми е абсолютен специалист! Тя не вижда причина да ходи, когато може да тича или да стои на едно място, когато може да се опита да бъде на 10 едновременно. Колело, тротинетка – всичко се кара на максимум скорост, а и решава, че защо пък да не се спусне с колелото по нанадолнище или да кара опасно близо до ръба на пристанището и все ей такива неща.

В повечето пъти подвизите ѝ завършват без наранявания, но има случаи на падания, обелени носове, синини, сълзи (от нейна и моя страна) и това са дните, които преживявам най-тежко. Разбира се, винаги се чувствам лично виновна и отговорна, че не съм успяла да предотвратя падането/нараняването. Все пак аз съм възрастният, аз отговарям за детето. 

Та, когато имам ден, завършил без нечие нараняване или семейна драма, се потупвам сама по рамото и си казвам “браво, това си е успех”. Както и когато съм успяла да свърша дори нещо дребно за себе си – напомням си, че и това е от значение и не трябва да се пренебрегва.

Истината е в малките неща. Те се трупат като зрънца пясък и създават обширния златист плаж на нашето ежедневие и щастие. Затова не трябва да ги пренебрегваме, гледайки и надявайки се само на сбъдването на големите мечти.

Всичко е важно – от това да се събудиш сутрин, до полагането на главата на възглавницата вечер. Ние сме важни, наравно с децата и семейството ни. И когато сме успели да създадем поредния добър, спасен от инциденти или драми ден, следва да го отбележим като значимо постижение. Пък в един момент осъзнаваме колко много са пораснали децата и колко много знания и умения са усвоили.

Тогава разбираме, че всички изминали дни, които ние сме усещали празни, са били всъщност важни. Именно те са помогнали на децата ни да пораснат и съзреят, а какво по-хубаво и добро от това!

Време за четене: Изключителният роман „Чумни нощи“ на Орхан Памук

В книгите на Орхан Памук се влюбих бавно, но всепоглъщащо. Първо в ръцете ми попадна „Сняг“, който никак не успя да ме грабне. Повествованието вървеше прекалено бавно и тягостно за вкуса ми, едва дочетох книгата и честно казано, към днешна дата не си спомням абсолютно нищо от нея, освен един абсурдно дълъг монолог, случил се…

by vitamorena юни 8, 2022

Не пропускайте – Първа международна олимпиада по ментална аритметика

На 11 и 12 юни 2022 г. България ще е домакин на първата по рода си международна олимпиада по ментална аритметика за деца на възраст от 4 до 14 години.  Събитието се организира от SmartyKids България – мрежа от детски образователни центрове, представена в 11 държави, в т.ч. и в България в 38 населени места.…

by vitamorena юни 8, 2022

Време за четене: Роман за съдбовната връзка на великата дива Мария Калас и Аристотел Онасис

 В тематичната си Колекция „Музи“ издателство „Емас“ ни поднасят роман за любовта на най-великата оперна дива на всички времена Мария Калас и несметно богатия Аристотел Онасис – една от най-емблематичните двойки на 20-и век. Авторката Мишел Марли убедително вдъхва живот на Мария и Аристотел и на техните дръзки и трагични взаимоотношения и ни пренася в…

by vitamorena юни 7, 2022

Хайде на балет! „Вълшебството на Пепеляшка“ – детски балетен спектакъл ви очаква

             Чрез класическия балет и разкошната музика на П. И. Чайковски, малките балерини от балетно студио „Пирует“ и балетно студио „Красимира Колдамова“, разказват за силата на майчината обич, приятелството и вярата в доброто. Изключително цветен и забавен, спектакълът пренася малките зрители в приказния свят на Пепеляшка и нейната майка, чиито дух се превъплъщава в добрата фея.…

by vitamorena юни 7, 2022

Мащабно почистване на плаж Камчия, благодарение на фестивала Ritual Gatherings

Един от най-красивите плажове на северното Черноморие често страда от замърсяване след зимата и преди началото на летния сезон. На 11 юни, от 10 до 14 часа организаторите на фестивала Ritual Gatherings събират доброволци за почистването му. Те си партнират с Община Аврен, която ще осигури извозване на събрания боклук, чували и ръкавици. Целта на…

by vitamorena юни 6, 2022юни 23, 2022

„Отгледано с грижа в България“ или как се насърчава родната продукция

И тази пролет екипът на МЕТРО България лично се включи във вече традиционното засаждане на изчезващия сорт български домати „Розова магия“ в с. Първомай, област Петрич. За шеста поредна година компанията се фокусира върху съхранението на автентичните български вкусове и подкрепя родните фермери в рамките на програмата „Отгледано с грижа в България“.  Инициативата обхваща локални…

by vitamorena юни 6, 2022

О, добре, че е 1и декември!

1и декември и нека подготовката за Коледа официално започне.

В редица съседски къщи видях украсени коледни елхи (че даже и по две в апартамент) още преди две седмици, но ние предпочитаме да изчакаме започването на декември за слагането на украсата. Само лампичките се появяват по-рано на терасата, но те носят толкова светлина и радост в този тъмен сезон, а и дъщеря ни им се радва толкова много, че можем да си позволим окачането им още в края на ноември.

От днес обаче – първият ден на последния месец за годината, официално минахме на коледен джаз и всякакви тематични песни, както филми, а украсата постепенно се появва у нас за радост на малки и големи.

Харесва ми да слагам по малко коледна украса през всеки ден от декември. Така своеобразно отчитам дните до Коледа и създавам повече настроение с наближаването до празника.

Истината обаче е, че тази година имам новородено бебе, което поглъща изцяло ежедневието (и нощите ми), та коледните приготовления леко ми дотежават. Въпреки това обаче се старая да ги правя заради по-голямото ми дете, което е на почти 4 години и доста добре разбира кой празник очакваме. Е, още няма концепцията за време и всеки ден ме пита “Коледа ли е вече?”, както и е убедена, че Коледа идва, когато завали сняг. Но пък това е прекрасно!

Баба ми винаги е казвала, че Коледа е за децата. Честно казано, като бях малка никак не харесвах да чувам това. Усещах го като леко обвинение, че тя сега се занимава с елха, играчки и т.н. единствено заради мен. Мислех си още, че когато порасна, няма да възприемам празника по този начин, а ще е винаги специален, без значение дете ли съм или не. И наистина Коледа е била винаги най-специалното време от годината за мен. 

Харесвам лятото, обожавам пролетта, намирам есента за очарователно уютна, но през декември изпитвам така позната и несравнима с нищо друго коледна атмосфера! Тя може да бъде предизвикана от какво ли не – песен по радиото, украсата по магазините, празничните светлинки в домовете на хората и т.н.

Е, не мога да скрия, че този период от годината носи и прилично количество стрес със себе си.

Какви подаръци да взема? Кога да ги купя? Дали не закъснявам с поръчките? Ще пристигне ли навреме? А коледните картички?! А коледното пазаруване?! Дали не забравям нещо? Украсих ли достатъчно? Това сега трябва ли ми (обикновено въпрос, задаван пред някой щанд с коледни лакомства, украса и лампички в магазина).

Също така декември се усеща като месец на изчистване на натрупания стрес през годината. Просто като си помислиш колко много се е случило от януари насам, леко те заболява главата. 

Но винаги след буря изгрява слънце и така след всичкото бързане, тюхкане, охарчване и чудене, изгряват коледните светлини на елхата и с притихнала душа благодариш на вселената, че имаш късмета да посрещнеш още една Коледа. 

Пък и това време от годината не трябва да се подчинява на материалното – не е важно подаръците да са скъпи, а от сърце, не е важно украсата да е изобилна, а сложена с вкус и достатъчна, че да създаде настроение, не е важно елхата да е голяма и гиздава, а да предизвиква щастливи усмивки и забавление с избирането и украсяването ѝ.

Не е важно да се реди отрупана с ядене трапеза, а да се хапва в приятна компания и весели разговори. Не е важно да честитиш Коледата на всички в телефона си, а на тези, които са ти най-важни.

Не е важно да споделяш снимки и хаштази в социалните си канали, а да обърнеш внимание на тези, които са до теб тук и сега.

Коледа е време да си припомним кои са най-важните неща за нас самите и да им се отдадем без задръжки, изисквания и обещания. Да сме искрени и както казах по-горе – благодарни, че имаме късмета да сме пак тук и сега, сред така добре познатата ни коледна атмосфера, подготвяйки се за изпращането на старата и посрещането на новата година. Защото е привилегия да имаш обещанието за още една година, още едно лято и още 365 дни, които да посветиш на всичко, което е важно за теб. Нека ценим това 🙂

Кралят на скандинавския трилър Ю Несбьо безкомпромисно изследва тъмните ъгли на човешката душа в „Ревност и други истории“ 

Излизането на нова книга от норвежката крими суперзвезда Ю Несбьо винаги е събитие. А това лято читателите имат възможност да срещнат „бащата“ на инспектор Хари Хуле в ново амплоа с първия му сборник разкази – „Ревност и други истории“, издаван от „Емас“ в безупречния превод на Ева Кънева. В този впечатляващ сборник Несбьо е събрал…

by vitamorena юни 1, 2022юни 9, 2022

Как да започнем с финансовото ограмотяване на децата

Напоследък все повече се говори за обучение по финансова грамотност и предприемачество за деца, а родителите си задават въпроса: “Необходимо ли е и с какво е полезно на детето ми?”. В училище не се говори достатъчно подробно за това как да управляваме парите си, вместо те нас. Затова екип от педагози и психолози, заедно със…

by vitamorena юни 1, 2022

Време за по-различно четене: Български шевици от русенски регион

Над 300 български шевици, събрани в луксозно двуезично издание, което съхранява духа и традициите и се превръща в мост към следващите поколения! “Шевицата е молитва и благослов” В страна с богато минало, каквато е България, фолклорът е онзи даровит майстор, който събира нишките на времето и разказва истории. Веднъж избира да говори с песен, друг…

by vitamorena юни 1, 2022

Да си изпътуваш пътуванията или как сама благодаря на себе си

Една от любимите функции на телефона ми е, когато показва снимки от същата дата преди няколко години. Периодично ме сюрпризира с избрани кадри от определен период и така ми припомня за прекрасни моменти, които съм имала късмета да преживея. И огромна част от тях са спомени от пътешествия. Когато бях малка, семейството ми не пътуваше.…

by vitamorena април 29, 2022юни 7, 2022

Ritual Gatherings и July Morning на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Зад избора на локация се крие желанието на организаторите да върнат и пресъздадат през съвременното изкуство и музика, станалия традиционен за България, ритуал по посрещане на първия юлски изгрев. Фестивалът…

by vitamorena април 26, 2022

Две майки във влака – споменът, който ме изгаря

Има спомени, от които ти става гузно и неудобно. Припомниш ли си ги, изпитваш съжаление за действията или бездействията си. Аз имам не малко такива, които периодично изплуват и ме карат отново да преосмисля себе си.  Иска ми се да споделя за един такъв, пък току виж това е начинът да се освободя поне малко…

by vitamorena април 12, 2022юни 7, 2022

Тревожни данни за организацията на болничния престой при родилите преждевремнно майки

Организацията на болничния престой на майките, родили преждевременно, оказва съществено влияние върху тяхното психо-емоционалното състояние и преживяване след раждането. През февруари 2021 г. Фондация „Нашите недоносени деца“ проведе онлайн проучване сред 582 майки, родили преждевременно, за да събере информация за организацията на болничния им престой и отражението ѝ върху психо-емоционалното им състояние. 

Данните от изследването разкриват съществена липса на практики, вземащи под внимание преживяванията на преждевременно родилите жени, при планиране на болничния им престой.

Проучването е изградено около хипотезата, че настаняването на майки, родили преждевременно, в обща стая с майки, които не се налага да бъдат отделяни от новородените си и прекарват времето с бебетата си в общата болнична стая, е потенциален източник на допълнително психично страдание за първите, усилва негативните преживявания, свързани с травматичното събитие, както и затруднява психо-емоционалното им стабилизиране. 

Според резултатите, 69.6% от майките, участвали в проучването, са споделяли стая с жени родили на или около датата на термина си, което е оказало негативно влияние върху психо-емоционалното им състояние. Най-често срещаните определения, които анкетираните използват, за да определят начина, по-който са се чувствали в ситуацията, са: депресиращо, съсипващо, кошмарно, вина, тъга, болка, страх. 

„На никого не го пожелавам. Няма по-голяма болка от това да родиш и да не можеш да бъдеш с детенцето си. Срина ме още повече. Гледах как на всеки 3 ч. взимаше бебчето си при нея и го кърмеше. Как го гушкаше, а аз дори още не бях видяла моето бебче. Радвах се за нея, но не можех да скрия сълзите си, опитвах се да се държа, за да не развалям нейния хубав момент, да не я карам да ми съчувства и успокоява, а да се радва на детето си. Плачех най-често нощем. Не искам да се връщам там, в онзи момент…. Боли…“, споделя анонимна участничка в анкетата.

В тази ситуация няма необходимост от инвестиране на допълнителни финансови и материални ресурси или ангажиране на повече от планираните медицински специалисти. Необходимата промяна се свежда до съобразяване на факта, че преждевременно родилите жени, както и майките, чиито бебета се нуждаят от интензивни грижи, се намират в качествено различна ситуация от останалите майки, което предполага обезпечаване на базови условия, подкрепящи тяхното възстановяване, а не нанасящи допълнителни психо-емоционални травми, както е в момента. 

С представените данни, Фондация „Нашите недоносени деца“, се стреми да насочи вниманието на лечебните заведения към проблема и да апелира към предприемане на стъпки за промяна на практиките по организиране на следродилния престой на майките на недоносени, както и новородени, нуждаещи се от интензивни грижи. 

Целта е да се организира настаняването им по начин, съхраняващ достойнството и подкрепящ психическото им възстановяване след преживения травматизъм, асоцииран с преждевременното раждане.

Бебето и майката са част от една обща картина, те споделят една история, заради което, благополучието на единия е обвързано с благополучието на другия, а подобряването на грижите за тях изисква прилагането на комплексен подход, адресиращ както физиологичните, така и психо-емоционалните им потребности.

Пълният текст на изследването на Фондация „Нашите недоносени деца“ можете да прочетете тук.

Последното дете в детската градина

Опитвам се да сетя дали друг път през живота си съм бързала така, както когато трябва да взема дъщеря ми от детска градина. 

Глаголът “придвижвам” се с колело не е правилен за мен, тъй като аз по-скоро летя. Не знам каква скорост развивам, честно казано не искам и да научавам, само ще споделя, че вече нося каска и малко са другите колоездачи, които ме изпреварват.

Не искам да звучи като хвалене, защото не съм особено горда с това. Бих предпочела да съм като онези романтични майки, елегантно кацнали на големите си дамски колелета, въртящи спокойно педалите из Копенхаген, придвижвайки се към градината на детето си.

Аз пак съм с дамски велосипед, но съм залегнала здраво над него и профучавам по алеите в стремеж да стигна колкото мога по-бързо при дъщеря си. Защото всяка минута ми е важна!

Миналият петък (2 август) някак се замотах на работа и в един момент осъзнах, че ще закъснея за прибирането на малката от ясла. Времето ми с велосипед от работното място до градината е 20-25 мин. Карах като луда и разбира се, заради стреса, който сама си причиних, обърках пътя, което ме забави едни допълнителни 3 минути и когато стигнах до градината (плувнала в пот и червена като презрял домат), часът беше 16:50 (работното им време е до 17ч).

Когато влетях вътре, видях, че дъщеря ми е останала последното детенце и щастливо стои с две от учителките си и нещо си играят.

Толкова зле се почувствах – че въпреки спартанските ми усилия да се надпреварвам с времето, пак съм закъсняла, че се разплаках като малко дете. Учителките трябваше да ме успокояват, неразбиращи какво ми има, а аз хлипайки да им обяснявам, че страшно много съм бързала, но не искам детето ми да е последното в градината и с мъжа ми се стараем, ама ни е трудно и т.н.

По-възрастната от двете педагожки майчински ме погледна и съвсем спокойно ми каза, че на дъщеря ми всъщност всичко ѝ е наред – забавлявала се е чудесно през целия ден, не е плакала, не е мрънкала, не е страдала от това, че закъснявам с 5-10 минути и че проблем, заради който да се разстройвам, реално няма. Също и допълни, че добре ме разбира какво ми е, след като е минала през същото с нейните деца преди години, но особен смисъл от нерви и притеснения няма. 

Не мога да ѝ отрека, че е права.

На мен обаче ми стана толкова мъчно, като я видях останала последна и как е виждала другите дечица да си тръгват с родителите си, а тя е чакала и чакала, без аз да дойда, докато не са останали повече деца, че сълзите ми отново са готови да тръгнат.

А едно от любимите ѝ неща е след детска градина да отидем заедно на разходка с колелото

Не мога да си обясня какво работят другите хора, че успяват да си взимат децата от градина още в 15:30ч! Особено в петък в нашата ясла децата ги прибират преди 16ч, до 16:30 са останали по-малко от петима малчугани. Сериозно, какво работят тия хора?!

И двамата с мъжа ми се разкъсваме между работата си, взимането на време на детето от градина, желанието ни да спортуваме, да прекараме време заедно, да си почистим все пак къщата, да напазаруваме, да сготвим… 

Може би има и други родители, които разбират правилно написаното от мен и знаят точно какво изпитвам и с какво се боря. Ако имат някакъв (градивен) съвет или пък поне думи на съпричастност, ще се радвам да ги споделят с мен.

Все си мисля, че колкото повече време минава, толкова по-”умели” ставаме в родителството, но дали съм права, само времето може да покаже. А до тогава се моля само то да е на моя страна и да не се опитва да бяга по-бързо от мен.

Четете още:

Специфики на летенето с бебе

Има ли шанс за кариера след майчинството и коя е Урсула фон дер Лайен – голямата жена със седемте деца

Малка, драматична Одисея – да преживееш никненето на зъби и да бъдеш отново щастлив

Как се възпитават добри обноски и се отглеждат щастливи деца? Отговорите на безплатна среща за родители!

Кое прави едно дете добро? Как да възпитаваме подрастващите така, че да създават положително първо впечатление, да градят и запазват по-лесно нови приятелства и да печелят уважението на останалите? А кои от научените в ранна детска възраст правила за поведение ще им помагат през целия живот?

Първа детска Академия за добри обноски и Център за детско развитие “Съкровения” ще отговорят на всички тези въпроси на открита среща “Добри обноски и щастливи деца” на 16 март от 16:00 часа в център “Съкровения” в кв. Овча купел, ул. “Любляна” №23.

Събитието е с безплатен вход, а гостите ще научат повече за съвместната програма за добри обноски за деца от 5- до 10-годишна възраст, която ще започне през април 2019 г.

Невена Басарова-Дичева, специалист по социален етикет и възпитание и основател на Първа детска Академия за добри обноски, ще проведе кратък урок с децата за основните правила на запознаване и представяне, за това колко лесно и приятно е да се спазват правилата.

“Добрите обноски започват да се формират осъзнато още на 4-5-годишна възраст, а с тях идват и възможностите за по-добро общуване, игри с приятели и по-щастливо детство. В този период обаче започват и предизвикателствата пред родителите – да дадат възможност на детето да бъде себе си, но и да се съобразява с това, което наричаме правила за добро поведение.

Затова на тази среща ние ще поставим първите стъпки и ще покажем на родителите по какъв начин работата с техните деца може да ги превърне в успели и щастливи личности“, казва Невена Басарова-Дичева.

Входът за откритата среща “Добри обноски и щастливи деца” е напълно безплатен само с предварителна регистрация на този линк.

Първа детска Академия за добри обноски е създадена през 2015 г. и е насочена към деца между 5 и 10 г. Мисията ѝ е под формата на игра с по-малките деца и специално разработена методика за обучение на тийнейджъри да подпомогне родителите в процеса на възпитание на децата и изграждането им като личности.

Майчина вина, размисли и сълзи

Едно от най-хубавите неща на това, че бебетата растат, е промяната в плача им. От определен момент нататък започва да става по-лесно да разбереш дали плаче, защото е гладно, ядосано, отегчено или пък му се спи и просто мрънка.

В първите седмици/месеци е мъчение, когато трябва да гадаеш какъв е проблемът и защо малкият пискун не спира да пискуни.

С приближаването на първия рожден ден се изясняват желанията и проблемите на бебето, което е чудесно, но пък не помага особено със справянето с пристъпите на рев.

Спомням си как точно на рождения ми ден, докато пазарувах в кварталния супермаркет, дъщеря ми (тогава на почти 3 месеца) изпадна в такава истерия, че загубих ума и дума. Разбира се, точно тогава на касата имаше прекалено много хора, аз плащах в брой, та трябваше да чакам ресто, отделно да си прибера покупките в чантата и да се справя с късащото се от рев бебе. Изчервих се и препотих от притеснение, хората наоколо услужливо се правеха, че не чуват нищо, а дъщеря ми сякаш предизвикана от тяхното равнодушие и моите опити да си прибера по-бързо бананите и млякото, ревна още по-силно.

В момента, в който бяхме извън магазина, се успокои веднага и въпреки още мокрото от сълзи лице, ме гледаше с учуден поглед сякаш ми казваше “майка ми, за какво толкова си се паткосала?!”

Подобни моменти са се случвали и след това, ще се случват и занапред, но сега някак ми става по-лесно, когато знам, че тя плаче, защото е отегчена от стоенето на едно място или защото иска да я взема на ръце.

Това, което все още не мога да превъзмогна, е чувството на вина… Всеки път, когато дъщеря ми се разплаче, дори когато знам точно каква е причината, започвам да изпитвам разяждаща вина, че аз съм отговорна за тези сълзи.

Аз съм я оставила да падне, аз не съм я приспала навреме, аз не знам къде е любимата играчка и т.н.

Знам, че не мога винаги да предотвратя всичко, както и съм наясно, че няма дете, което не плаче. Дори понякога плачът има пречистваща и успокояваща сила.

Въпреки това обаче изпитвам вина, когато малката е разстроена и плаче.

Иска ми се никога да не виждам сълзи по лицето ѝ, винаги да е усмихната, спокойна и щастлива.

Е, със сигурност има още много да уча и дълъг път да извървя до достигането на родителска мъдрост и уравновесеност. Засега просто се опитвам да не се поддавам на нервите и стреса, понеже попаднеш ли веднъж в лапите им, ставаш тотално неефективен родител.

А сълзи ще има още, включително и мои. Не се свиква лесно сърцето ти да тупти извън теб, да се опитваш да го пазиш от злини, гушкаш и обичаш, докато то тича наоколо, расте и става все по-самостоятелно…

Пролетта на 2019 ще донесе още едно кралско бебе!

Още преди месец се появиха слухове, че прясно женените Меган и принц Хари очакват дете, но чак сега новината бе официално потвърдена.

Херцогът и херцогинята на Съсекс – както са титлите им след сватбата, благосклонно дадени им от госпожа кралицата на Великобритания Елизабет Втора, очакват първата си рожба през 2019 година.

Това бе съобщено от официалния туитър акаунт на двореца Кенсингтън, от където по традиция се обявяват всички важни новини за английското кралско семейство.

Новината развълнува не само Острова, но и САЩ, откъдето е Меган и където кралските семейства доскоро не бяха особено популярни. След като обаче средно популярната холивудска актриса се залюби с по-малкия принц на Англия, всичко се промени.

Американците вече са луди по кралската тематика, а сватбата на Меган и Хари бе гледана с огромен интерес в Съединените щати.

Меган се радва на огромна популярност и в родината на съпруга си.

Оказва се, че поданиците на кралицата особено много се радват, когато в синята кръв се влива такава на „простосмъртни“.

За пример може да се даде Кейт Мидълтън, чието сродяване с принц Уилям реабилитира изцяло доверието в кралското семейство, което не можеше да се възстанови дълго след скандалите и най-вече смъртта на принцеса Даяна.

Бракът на Меган с принц Хари обаче бе широко обсъждан и поради няколко основни причини – Меган няма никакво благородническо потекло, има вече един брак и развод зад гърба си, по-голяма е от Хари с няколко години (тя е на 37, той на 34) и за капак е със „смесена“ кръв – майка ѝ е чернокожа, а баща ѝ – европеиден.

Кралица Елизабет Втора обаче даде благословията си нейният внук да се ожени за своята избраница и с това вдигна още повече рейтинга си в международен аспект и най-вече сред поданиците си.

Истината е, че Хари и Меган изглеждат невероятно влюбени и е истинско удоволствие да ги гледаш с какво внимание се отнасят един към друг!

Ето тук можете да прочетете малко повече за тях и връзката им – Когато Хари срещна Меган и как се предлага брак по кралски

Аз съм такава майка

Всеки ти казва “Ти ще видиш един ден, като ти дойде до главата”.

Това съм го чувала толкова често. Последно беше по повод на родителството.

И честно да си кажа, очаквах, че може да се окаже вярно. Бях приела, че като нищо може и аз да се променя под напора на промяната в живота ми, хормоните и класическата заплаха за безкрайни безсънни нощи.

За няколкото месеца, през които имам щастието да съм родител, мога да кажа, че нямам идея дали съм се променила или не, но мога да споделя каква майка съм аз. Поне засега.

Аз съм:

Спокойна майка. Като цяло. Притеснявам се за някои неща, но колкото повече време минава, толкова по-спокойна се чувствам. Както съм споделяла и преди (виж тук – Q1 от живота на бебето – ще става все по-лесно, повярвайте), с всеки изминал ден става по-лесно да гледаш бебе, тъй като въпросното расте като гъба и започва по-ясно да му личи кога е гладно, кога му се спи и т.н. Единственият ми натрапчив страх е да не изпуснем бебето. Иначе без угризения я оставям да спи сама в стаята ѝ още от третия месец, не се плаша, че ще настине и други такива.

Антисоциална майка. Е, не чак до степен да се изолирам, но определено не изпитвам никакво желание да се срещам с други “мами”. Опитвам се да разбера на какво се дължи този феномен. Може би основната причина е, че не искам всичко, за което говоря с всички срещнати хора да е свързано с бебешки неща. А колкото и да се опитват, майките основно говорят за децата си.

От друга страна изпитвам усещането, че детето и мъжът до мен са ми напълно достатъчни. Никога не ми е скучно, когато съм с малката, нито пък съм изпитвала нужда от компания, докато обикалям с часове на бебешки разходки. Все по-високо ценя приятелките ми без деца, благодарение на които не потъвам безкрайно в бебешкия свят, а държа връзка и с другия.

Неромантична майка. Или поне така най-добре мога да определя пълната ми липса на желание за всякакви бебешки фотосесии, рамкиране на отпечатъци на малки крачета и ръчички, бижута от кърма (да, съвсем сериозно има такова нещо), хвърляне на пъпа на знаково място и т.н. Не виждам нищо лошо в тези неща, просто не са моето нещо. С таткото много повече харесваме непринудените снимки, които сами правим и които не споделяме в социалните мрежи, а в една конкретна – Lifecake, където достъп имат само определени от нас хора, които могат да се радват на бебето, когато преценят (а не да им изскачат по 20 почти еднакви снимки щом отворят фейсбук).

Също така не съм си снимала корема, докато бях бременна. Добре че няколко приятелки настояваха да им се показвам (защото ни делят няколко държави разстояние), та имам “документиран” бременен корем.

Оглеждаща майка. Да, признавам си, винаги оглеждам другите деца (и майки). Не съм вманиачена в това занимание, нито пък си го слагам кой знае колко на сърце, но винаги оглеждам чуждите бебета. Обръщам внимание как са облечени – дебело или тънко, колко коса имат, какъв цвят са им очите, колко са големи като килограми и т.н. Въпреки тази ми слабост, не страдам изобщо от излишни терзания как изглежда моето дете, количката му или аз самата. Заради личния ми комфорт се старая да изглеждаме всички спретнати и чисти, но не ме вълнува “какво ще кажат хората”.

Неглиже майка. Ще прозвучи противоречиво на горните редове, но съм такъв тип жена, че обичам козметиката и гримирането в частност. Имам ли желание, намирам и време да сложа малко руж, спирала, да подчертая миглите и устните, дори и когато съм с бебе. Това обаче не ми е фикс идея. Случвало се е да изляза от вкъщи с неизмити зъби, несресана коса и ревящо бебе.

Неглижираността ми произтича по-скоро от там, че не се напъвам излишно всичко да изглежда перфектно. Ако случайно се случи така, че да постигна изглед на съвършенство, съм доволна, но лекият хаос не ми причинява душевни терзания.
Отделно не изпитвам никакво желание да обличам малката с рокли, да ѝ слагам ленти с панделки на главата и т.н. Не че не е изключително сладка с тях, просто ги намирам за крайно непрактични за първите почти 12 месеца. Роклите ми създават неудобство да ги намествам отново и отново, след като ѝ са се увили около врата. Що се отнася до аксесоарите за бебешки главички – все още не ѝ стават, нито пък има достатъчно коса, за да закрепя нещо върху нея. Мога да я облека “като момиченце” колкото да се щракнат една-две снимки и толкоз.

Що се отнася до пробиването на уши, мисля, че е истинско престъпление от страна на родителите да го правят, докато детето не е достатъчно голямо, че да го пожелае само. Дори и тогава следва да се обмисли внимателно.

Спортна майка. Четири месеца след раждането бях същите килограми, както преди да забременея. И да, започнах да спортувам по малко, но редовно, веднага щом минаха осемте седмици след раждането и лекарят ми каза, че всичко ми е наред. Не мога да кажа, че се подлагам на диети, но определено внимавам да не преяждам със захар и мазнини. Спортът е здраве, въпреки че понякога ти става ужасно досадно дори само при мисълта да тренираш. Но е нужно упорство и воля, за да може после спокойно да се гледаш в огледалото без да тръсиш оправдания защо отражението там не ти харесва. Или както казва една моя приятелка – за 9 месеца си качила тия килограми, за още толкова трябва да можеш да ги свалиш. И е права.

Виновна майка. Майчината вина ме хваща неочаквано и за различни неща, като за това гушкам ли достатъчно детето си? Или огромната тежест в гърдите, че съм ѝ се ядосала, когато се е засинявала от рев поради единствената причина, че иска да я взема на ръце. Когато съм ѝ се дразнила, че не ми позволява да вечерям спокойно, а изисква цялото ми внимание.

Ужасна, тежка, лепкава и задушаваща майчина вина… Все още търся начини как да се боря с нея и най-вече да се старая да не си я причинявам, но за момента не знам да има перфектни родители. Само такива, които се стараят да дават най-доброто от себе си и аз се нареждам сред тях.

Въпреки всичко обаче се чувствам благодарна, щастлива и горда дори, че на първо място съм майка! Това дава смисъл на всичко, а останалото са подробности 🙂