Пролет пукна, ние не, ама не точно

Едва втора седмица от извънредното положение или т.нар. карантина, а се усеща като поне месец.

В Дания, където живея, детските градини, училища, магазини (различни от хранителни) и офиси затвориха на 9и март, като обаче много хора се карантинираха още преди това, предвид нарастващата опасност от зараза.

Уж до 13и април ще продължи цялото нещо, но кой знае.

3ba441e3cc7a12064aa089d36242977d

Сюрреализъм от Kevin Dowd

Доста се чудех дали да пиша нещо по темата или не, най-вече защото не знам има ли изобщо смисъл и аз да се изказвам, да се обяснявам, да давам ум и разум и т.н.
Разбира се, че няма…

Всеки изживява по различен и личен начин цялата тази ситуация, аз мога да споделя единствено собствените си чувства и мисли. А те са доста объркани и противоречиви…

След като първоначалния страх премина, нахлуха много и различни усещания, всичките породени от бавното осъзнаване, че контролът над живота ми се е изплъзнал.

Плановете за смяна на професионалното поприще, както и заплахата от загубата на сегашната работа, не ми действат никак добре и се улавям как постоянно мисля какви са евентуалните сценарии за развои на събитията в идните месеци.

Радвам се, че прекарвам толкова време с дъщеря ми и имам толкова повече възможности да я гушкам, целувам, слушам как бърбори, как хитрува, как научава нови неща, как расте пред очите ми…

markus-spiske-WWX2bPqP-z4-unsplash
Но от друга страна загубих времето за себе си. Успявам да открадна час-два по време на следобедната ѝ дрямка, а вечер, когато тя заспи, е традиционното време за мен и мъжа ми да бъдем заедно.
Той пък се тормози, че хем е вкъщи с нас, хем не може да ни обърне внимание, тъй като има дори повече работа от преди и е закотвен пред лаптопа.

Изпитвам и яд… Ядосвам се, негодувам, а в монолозите си наум стигам до страшни обвинения към толкова неща и хора поотделно, както и към целия свят и отвъд него.

rod-long-pZQPimUQujs-unsplash
Това разбира се, са напълно излишни чувства, които тровят съзнанието и пречат на ежедневието. Отделно са изключително първични и елементарни.

Най-лесно е да се ядосаш и да обвиняваш друг, да търсиш виновни…

Хората обаче не сме съвършени и понякога почти съзнателно се оставяме на подобни първични чувства като гняв и страх, защото имаме нужда да “изпуснем парата”. Да избие напрежението и стреса през чувствата, може би и през сълзи, за да ни олекне след това и да се почувстваме някак пречистени.

Все още със страх се замислям какво ще правя, ако плановете ми за годината се провалят. Как ще е най-добре да действам след това, какви ще са щетите? Да продължавам ли упорито по същия план, който съм направила или да създам друг?
Прекалено бурни мисли, прекалено много варианти, още повече неизвестни.

anthony-tran-vXymirxr5ac-unsplash

Постепенно стигам до заключението, че ще е най-добре да действам ден за ден и да се фокусирам върху сегашните си задължения и отговорности, както и върху лесно изпълними задачи и планове, които биха ми носили радост и облекчение.

В крайна сметка и това ще мине, както всичко друго, било то добро или лошо. Няма да сме същите след цялото приключение и дълго ще трябва да се справяме с последиците от извънредното положение.

Но пък ще сме преминали (волно-неволно) през едно огромно приключение, страхотно изпитание, което ще ни е обрулило, но закалило доста, както правят всички преминати предизвикателства.

Затова и си повтарям, че трябва да държа фокуса си върху важните неща, а именно – семейството, здравето, щастието ни, а останалото все ще го наредим, няма как иначе.

Реклама

Малка, драматична Одисея – да преживееш никненето на зъби и да бъдеш отново щастлив

Едно от хубавите неща на родителството е, че забравяш. Тежките моменти, колкото и ярки и безкрайни да са били, се оттичат към дъното на съзнанието, а оттам пропадат в забвение.

17 месеца от раждането на дъщеря ми и аз вече не съм сигурна колко и какви безсънни нощи съм имала в първите ѝ седмици и месеци. Даже съм склонна да кажа, че не сме страдали от такива.

Имам спомени за тежки вечери, когато се научи да се обръща по корем, защото през нощта го правеше постоянно, съответно се разсънваше, плачеше и мрънкаше, а аз трябваше да я обръщам, за да заспи пак и така всеки 15-20 мин. 

Но това ми е като в мъгла и не съм особено сигурна нито колко е продължил периодът, нито кога точно се е случило (може би 6и месец, може би 7и?).

Засега все още ярки ми остават моментите с никненето на зъби. Знам, че всеки родител ще каже как това е едно от най-тежките изпитания, но докато не го изпиташ лично със сърцето и душата си, не можеш особено да осъзнаеш за какво става въпрос.

vince-fleming-k8Dqzu25nd8-unsplash

При дъщеря ми зъбите засега излизат все в комплект от по 2-3 наведнъж. Процесът е съпроводен със загуба на сън (за нея и мен), периодично висока температура и изключително недоволстване, рев и раздразнение (отново проявяващо се и при двете ни).

Последният такъв период продължи седмица и утихна преди два дни. Първоначално бях видяла жестоки подути синини на венците ѝ на местата на кътниците. Първо горе в ляво, после в дясно, а на долната челюст остана само с подуване. Въпреки че не изглеждаше да ѝ причинява болка, тази синина ме притесни и като всяка друга майка, реших да попитам интернет що е то.

Нека обаче уточня, че чета единствено англоезични сайтове, като предпочитам този на СЗО или други здравни, като го препоръчвам горещо пред който и да е бг форум.

Та, там пишеше, че подобно подуване и посиняване е нормално при никнене на първите зъби, не причинява болка на детето, може би само известен дискомфорт и ако не мине до десетина дни или пък се влоши (особено ако започне изтичане на секрети, сигнализиращи някакво възпаление), нека се потърси лекарска/зъболекарска консултация. 

При нас тези синини предвещаваха бурята, която скоро щеше да ни връхлети. 

janko-ferlic-B0AOKkybaKM-unsplash

И двамата с мъжа ми бяхме започнали работа на нови места и това ни беше донесло вече известен стрес и натоварване, но когато един припрян вторник по обяд ми се обадиха от детската градина, че малката е с температура и не се държи като себе си, нервите лека-полека започнаха да ескалират. 

Надали друг път съм карала толкова бързо колело, както тогава, за да стигна по-скоро при нея. Заварих я спокойна, но наистина гореща. В късния следобед, вече вкъщи, температурата стигна 39.6 и бързичко спретнах топла вана, в която сложих малката буболина, за да се охлади. Това помогна доста за смъкване на темп., особено в комбинация със свещичка панодил след ваната (свещичките действат по-бързо и се слагат лесно).

Следващите дни бяха въртележка от приливи и отливи на температура, радост и тъга, панодил, филии хляб с масло, писъци, рев, прегръдки и молитви към бога на бебетата за здрав сън.

През цялото време със съпруга ми се опитвахме да не драматизираме излишно, да гледаме на ситуацията от друг ъгъл, че току виж оттам изглежда по-приятно, но истината е, че в нас се беше загнездило тягостното и стресиращо чувство, че така ще си останем винаги – изнервени и нещастни.

Детето беше вулкан от емоции, нищо никак не ѝ харесваше, плачеше, караше се с нас и кой знае дали от всичкото викане и дране или от подухващия вечер студен бриз, рязко контрастиращ с горещото време, носът ѝ се разтече, а гърлото прегракна. Имахме едно безкрайно нещастно скрибуцащо бебе, което не можеше да си извади биберона и пръстите от устата.

Никакви дъвкателни играчки не ѝ помогнаха, тъй като тя дори нямаше желание да ги дъвче, а геловете предлагаха краткотрайно облекчение (лесно се преглъщат и “отмиват” от слюнката).

Знаехме, че всичко се дължи на никнещите зъби* и че скоро ще приключи, но това не ни помогна за разведряване на настроението.

И друг път съм изпадала в подобна родителска “дупка” и чувството е ужасно. Изпитваш дълбока депресия и почти те е страх да признаеш пред себе си, че всъщност си нещастен, защото не би трябвало да си! Имаш прекрасно дете, разкошен партньор, уютен апартамент, слънцето весело пече всеки ден, китките на терасата цъфтят, котката мърка, всичко е както трябва да бъде, освен, че в душата ти е сиво. 

Имаш чувството, че последният подобен тежък период е бил съвсем скоро, че не си се наспал от месеци наред, че останалите се забавляват безгрижно, а ти ще тънеш завинаги в грижи, безплодни усилия и стрес.

За капак точно в този момент сякаш всички около мен – приятели, познати и роднини, бяха тръгнали да пътешестват по красивата част от света. Сингапур, Перу, морска Италия, Париж, екзотични острови и разкошни летни вили. А ти буташ количката с ревящо с нея дете и се чудиш какво да направиш, къде да идеш и как да се справиш. В този период милият ми мъж имаше и рожден ден. Постарахме се да направим максималното, за да отбележим подобаващо празника, а плановете за романтични пътешествия ги оставихме за по-нататък.

jenna-christina-cRHOrqzq3J8-unsplash

Излишно е да казвам, че полека-лека положението се нормализира, носът и гърлото почнаха да оздравяват, сънят да се завръща все по-дълъг и непробуден, усмивката и веселото настроение да преобладават над недоволството и мрънкането и така да се почувстваме отново нормални хора.

Докато траеше този тегав период от едва 7 дена, усещащи се като безкрайност, изгубих желание да говоря с когото и било, особено загрижените баби и дядовци, които толкова много ни мислеха и се чудеха как да помогнат. Просто не исках да изговарям наново какви проблеми имаме сега, защото това ме потискаше още повече.

Опитвах се да се справя със ситуацията в главата си. Колкото и да бях наясно, че всичко е период и ще мине, и най-малкото не трябва да драматизирам толкова, не можех да овладея чувствата си и вълните на отчаяние ме заливаха периодично.

Често казано, сега като пиша тези редове, малко ме е срам от себе си, че позволих толкова да затъна в мрачните чувства. Може би фактът, че новата ми работа никак не ме удовлетворява като професионална реализация и четенето на “Черно мляко” на Елиф Шафак – прекрасна автобиографична книга, изследваща проблема може ли жената да е успешен творец и майка едновременно, утежниха емоционалното ми състояние.

janko-ferlic-B0AOKkybaKM-unsplash

Най-уникалното качество на човешката природа обаче е, че никое състояние не се задържа завинаги и душите ни винаги се стремят да изплуват към безгрижните чувства и щастието. Така че колкото дълбока и тъмна да е душевната пропаст, все ще изпълзим от нея, особено ако се стремим към късчето синьо небе, което виждаме над нас и по-често гледаме към него, отколкото към черната пропаст към краката.

Та, ако и вие някога се намерите в подобно състояние, без значение дали предизвикано от никнене на бебешки зъби или нещо друго, то знайте, че наистина това е само период. Стискайте зъби, опитвайте се да не драматизирате излишно и изчакайте бурята да свърши.

*Дъщеря ми има вече 4 кътника, а може би и още някой зъб. Ще знам със сигурност, когато ми позволи да надникна в устата ѝ, защото засега оглеждам само, като е разтворила паст за драматичен рев.

Силата на едно безплатно кафе

Миналият ден беше от онези специфични майчински периоди, когато всичко ти се вижда по-черно, отколкото е. Mоже би по-точно ще е да кажа сиво.

Лепкаво и сиво във всичките му нюанси.

Имаш чувството, че само при теб ежедневието тече с безизразна повтаряемост, а когато се случва нещо, то е по-скоро натоварващо, отколкото забавно и отмарящо.

Детето ти е криво поради някакви бебешки причини*, ти си опитала вече всичко, за да му помогнеш, но без успех, буташ вяло количката и поглеждайки случайно отражението си, установяваш, че не само се чувстваш като настъпана жаба, но и изглеждаш като такава.

Тъпо ти е и толкоз.

Като всеки друг ден, влязох в близкия супермаркет, за да купя хляб, мляко, плодове и други прозаични битови продукти.
Като плащах сметката, касиерът ми предложи плод за малката, която любопитно го наблюдаваше от количката. (В магазините в Дания редовно дават на децата безплатен плод.)
Благодарих му и отказах, защото така или иначе бях купила банани.

Тогава човекът настоя да ми направи кафе (продават прясно приготвено кафе, капучино и т.н. от машина до касата).

Погледнах го леко въпросително.

– Но защо?
– Защото настоявам. Със захар или не? – отговори той и стана да приготви кафето.

Вродената ми българска подозрителност леко се наостри – какво ли цели този?После пък се смутих от жеста.

Винаги се смущавам от такива неща (защото съм смотана!) и никога не се редя да взема безплатна кола, шоколад и т.н., когато има промоция някъде. Трябва да ми набутат продукта в ръцете, за да го взема и после се чувствам някак задължена.

Взех си голямата чаша топло кафе, благодарих на човека, който се върна спокойно към работата си и потеглих към вкъщи, нахилена до уши с количката.

В главата ми обаче се въртяха какви ли не мисли. Може би въпреки грима, ми личи, че съм будна от 5:30? Или пък човекът ме е видял с посърналата физиономия и си е помисли – “сигурно тази майка са я налегнали някакви много лоши проблеми, че да изглежда така нещастна.”

Разбира се, най-вероятно не си е мислил нищо конкретно или е искал да ме “зариби” с кафето в магазина.

Но на мен ми стана неудобно от самата себе си. Замислих се как изглеждам отстрани и има ли наистина основание за кривото ми настроение? Това, което ме измъчва, реални проблеми ли са, че изглеждам все едно нося мировата скръб на плещите си, или е само едно недоспиване?

Дoпивайки кафето, си дадох сметка, че напук на собствените ми съвети (можете да ги прочетете тук), се пренавивам заради глупости и безпочвени проблеми. Вместо да виждам хубавите неща около себе си, се вторачвам с дребни несгоди, които не заслужават капка внимание.

Нахоках се сама заради всичко това и настроението ми рязко се подобри.

Отрезвяващо е от време на време да провеждаме честен и личен вътрешен разговор, за да се запитаме имат ли значение наистина тия работи, с които се тормозим или само мрънкаме?

И е добре да не чакаме случайни жестове на добрина от непознати да бъдат повод за тези разговори, а да живеем по-осъзнато и в хармония със себе си.

coffee1611

*бебешкият кривиндул се оказа първо зъбче. Напук на стандарта, че уж предните зъби излизали първи, малката се сдоби с горен ляв резец.

Как да оцелеем през майчинството – 3 отрезвяващи съвета

За мен едно от най-трудните неща по време на майчинството е липсата на време за себе си.

Отстрани изглежда, че майките само търкат колелата на количките, разхождайки се от градинка на градинка и са свободни през целия ден. Забавното е, че това от една страна е точно така, от друга не съвсем.

(Защо и как майките се мотат по цял ден вижте тук)

Лично аз за осемте месеца бебегледане съм навъртяла стотици километри в разходка. Моето дете е такова, че има нужда да бъде разхождано дълго и често. Аз пък периодично страдам от чувството, че хем съм постоянно заета, хем нищо не съм свършила.

Разбира се, като се замислиш за всички сменени памперси, измити шишенца, забъркани каши, отделно ежедневно пазаруване, готвене и чистене, се учудваш как още не си припаднала под масата в кухнята. А като си дадеш сметка и за емоционалната комуникация с детето, се радваш, че все още не си полудяла тотално.

Това всичкото не искам да звучи като оплакване, въпреки че много прилича на такова. Просто ежедневието на майките с бебета е леко специфично.

Та, ако някоя друга жена също като мен започва да усеща необосновани пориви на депресия, то ще си позволя да споделя моите съвети за противодействие и дано да съм от полза.

Първо и най-важно – не се самонавивай и се опитвай да държиш ясна представа за ситуацията.

Много е лесно да потънеш в лоши мисли и да започнеш да вярваш, че всичко е кофти и ти си най-прецаканата. От личен опит го казвам… След поредна нощ на безпокоен сън и прекалено ранно сутрешно събуждане, е лесно да ти се вижда черно всичко.
Особено пък, ако детето има кофти ден и е криво и мрънкащо, тежките мисли идват една след друга в ума ти. Започваш да си повтаряш всички случаи, в които сама си се справяла с бебето, струва ти се, че никой не ти помага, а всичко лежи на теб и т.н.
Изключително лесно е в подобна ситуация да гръмне скандал с таткото, което обаче е абсолютно излишно. Изнервена обстановка, обвинения и оплакване няма да помогнат на никого, най-малкото на майката. Защото все пак тя е тази, която остава през целия ден сама с детето и нищо не е по-лошо от това да има черни мисли в главата си и лошо настроение.

Затова е полезно и конструктивно да се държи фокус върху хубавите неща, които са се случили или предстоят, както и да се запази “осъзнатост” на мрънкането. Иначе казано – недей да преувеличаваш, само защото не си в добро настроение, защото така ще ти стане по-зле.

Следващият ми съвет може да се стори леко странен или “кифленски”, но съм изпитала силата му и го давам смело – гримирай се всеки ден! Нямам предвид тежък фон дьо тен, изкуствени мигли и два пръста червило, въпреки че ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, защо не.

Съветът ми е да се намират пет минути на ден (точно толкова са нужни), за да сложиш малко коректор под очите, спирала на миглите, лек руж и/или хайлатър на скулите и цвят на устните. Идеята на упражнението не е да бъдеш по-привлекателна за другите, а да се чувстваш по-добре самата ти. Мнението ми е, че човек не може да бъде щастлив, ако пренебрегва себе си. А когато си нещастен, изнервен и стресиран, няма как да направиш някой около теб щастлив. Това важи особено много за родителите.

Нещастните родители нямат щастливи деца.

От друга страна, когато правиш нещо специално и само за теб, дори да е толкова елементарно, като да си сложиш червило или изправиш косата, това те кара да се чувстваш една идея по-добре, отделно има силата да ти помогне с депресивни чувства и подобни неприятности.

Затова не се изоставяйте – както визуално, така и душевно.

Третият ми съвет, който мисля да е и последен, е частично свързан с предходния. Тук обаче става дума за грижа за тялото, а именно – движи се! Колкото можеш повече, въпреки че съм наясно колко изморена може да се чувства една майка. Истината обаче е, че физическата активност помага да “презареждаме” батериите и да се почувстваме по-добре.

При мен движението е под формата на дългите разходки, за които вече споменах, както и йога веднъж седмично. Преди месец-два, когато малката имаше различен режим, успявах да тренирам през ден. Сега положението е различно и нямам лукса на време за себе си, но въпреки това таткото ми помага през уикендите да имам няколко часа само за мен, които посвещавам на езикови курсове и йога.

Не е нужно да се гони някаква топ форма и изтощителни тренировки, но липсата на движение е най-сигурният и кратък път към депресия. Затова помисли си кое е твоето нещо и как да отделиш час-два (или повече) за него и давай смело. Не се притеснявай да помолиш за помощ с детето, както и да го оставиш само с баща му или роднина.

Най-лошата черта на майките е необоснованата параноя, че само те знаят как най-добре да се грижат за децата. Определено те са най-наясно и с най-голям успех могат да мултитаскват, но татковци, баби и дядовци имат също своите начини, а и заслужават да имат своето време с детето.

Надявам се да са били полезни на някого тези съвети, а ако искате да ми споделите вашия опит или съвет относно родителство, деца и т.н., можете да ми пишете на – vitamorenablog@gmail.com

Ще се радвам да прочета и други мнения 🙂

Сигурен лек срещу януарска депресия – направи си сама маникюр

Януари е най-дългият (и студен) месец в целия календар! Отделно на това е и някак си сивкав, меланхоличен и депресиран, което е разбираемо, след изпъстрения с фойерверки и предпразнична еуфория декември.

Януари е като сутринта след жесток купон, когато ти е отпаднало, леко подтиснато и в тиха апатия наблюдаваш плачевния резултат след партито.

Първият месец в календара често носи и безпаричие, но за сметка на това няколко излишни килограма отгоре, неприятен спомен от весели трапези и злоупотреба с храна и алкохол.

И тъй като мен лично януарската депресия не ме подмина и през тази година, нека споделя моят съвсем елементарен начин за справяне с минорните настроения.

Обръщам повече внимание на себе си и по-конкретно на външния си вид.

В добавка на това избягвам всякакви по-сериозни натоварвания на нервната система и черния дроб.

Установих, че се отразява изключително приятно, като правиш някакви малки суетни ритуали за себе си – от това да си накисваш краката в топла вода с малко разтворени соли за вана, до това да си решеш в захлас косата, да си мислиш нови прически и да ползваш по-често пресата си за коса, или да си обърнеш повече внимание на ноктите. Можете да идете на маникюрист, но може и сами да се погрижите за ноктите си, което аз самата предпочитам.

nails-0901-collage

Има толкова много варианти и начини как сами да си направим ноктите красиви и елегантни (даже понякога можете да се справите по-добре от маникюристката). И ако ви липсва въображение какво точно можете да направите с ноктите си, за да изглеждат като снимка от инстаграм, ще ви дам няколко конкретни визуализации, удобно взети от Пинтерест.

Тези снимки ще ви убедят, че нямате нужда от камъни и сложни рисунки, а просто от няколко различни цвята лак за нокти, малко търпение и доза свободно време и сами за себе си ще сътворите чудеса 🙂

Наблегнете на меките топли цветове и ако искате по-силен акцент, то използвайте брокат.

А ако се чудите какъв точно вид лак да с вземете, лично според мен почти няма значеие. Разбира се, OPI са класика и са просто прекрасни, но и цената им е впечатляваща. Можете да ползвате както Golden Rose, така и Flormar, така и Essence, Oriflame, Avon, Bourjois и т.н. Важното е цветовете да ви харесват 🙂

 

Депресията като източник на вдъхновение

Животът и смъртта винаги вървят ръка за ръка и представляват едно неразделно цяло. Те са като ин и ян и без едното, не бихме могли да рзберем другото. Но Смъртта винаги е плашила хората. Може би заради способността ѝ заинаги да ти отнеме нещо ценно или да те отнесе далеч от всичко, което познаваш и обичаш.

А може би и защото никой не знае какво се случва след нея.

С живота всичко е ясно – раждаш се беззащитен и немощен, но със силното желание да бъдеш на този свят.

Раждаш се без нищо освен душата и тленното си тяло, а когато си отидеш, оставаш едното тук, на земята. Къде се преселва душата и дали някога се връща обратно, има само догатки.

Смъртта е повод за депресия и страх, а понякога и обратно. Хората намират различни начини да се справят с мисълта за смъртта и с чувството на депресия и обреченост, което тя носи.

Хеанули – артист и дизайнер, е намерила интересен начин да се справи с мрачните настроения. Тя споделя, че при едно от посещенията ѝ в Париж влязла в музей „Орсе“ и там съзряла картината на Мариан Сток „Момичето и англеът на смъртта“.

large_paris_painting

Момичето и ангелът на смъртта

Хеанули споделя как картината толкова силно я впечатлила, че я вдъхновила и започнала да рисува свои интерпретации на темата.

„Това ми даде толкова много сила да преодолея собствената си депресия. Мислех си за всичките загубени приятелства, разбити сърца и за трудните периоди, през което съм минала. Исках да превъзмогна депресията си и така започнах да рисувам кратки разкази.“

death-like-skeleton-drawings-haenuli-shin-foto1

Дори тъмната страна на живота може да даде комфорт и често депрсията по някакъв странен начин ни дава спокойствието, че познаваме себе си.

Разгледайте сюжетите на Хеанули и ще откриете в тях повече радост от живота и любовта, отколкото бихте очаквали.