По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Датският национален отбор по футбол след победата им над Холандия през 2017 (Photo by Maja Hitij/Getty Images)

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на гол и т.н.

Тази година обаче се хванах да гледам женски футбол и трябва да кажа, че ми е изключително интересно! Дания има сериозна дамска футболна школа и националният отбор се справя доста добре. Затова и някак се усетих с повишен интерес към мачовете им. Покрай тези на кралството обаче, с мъжа ми започнахме да гледаме и другите от течащото в момента европейско.

Усетих как играта на жените ми е доста по-интересна, отколкото тази на мъжете. Намирам, че има повече динамика и по-лесно се отбелязват голове. На мен лично това ми е най-интересното от цялата игра – успехът да отбележиш точка или вратарят на твоя отбор да спаси такава. Затова и често пъти футболните срещи на мъжете ме отегчават с резултат 0:0 или 1:0.

При жените обаче има страхотна динамика, а и друго, което дълбоко ме впечатлява, е колко по-бързо стават и продължават играта след удар/сблъсък с друг играч. Нагледала съм се при мъжете на всякакви стойки, драми и търкаляне по терена, докато при жените сякаш всичко минава много по-бързо и играта продължава.

Отделно на това и чисто визуално ми харесват повече, както и съм пощадена от гледане на секнене и храчене по терена, което мъжете футболисти явно смятат за абсолютно задължителен елемент.

Докато гледам женски футбол, си мисля колко подценен е той и как няма да е никак лошо, ако му се обръща повече внимание. За щастие, към момента няколко датски телевизионни канали излъчват мачовете, отделно са и шведката, норвежка и немска телевизия, до които също имаме достъп.

Забелязвам как стадионите също са пълни с публика, голяма част подрастващи момичета, които се радват да подкрепят любимите си спортистки. 

Още нещо си мисля, докато гледам дамски футбол и то е толкова типично женско, че само жените биха ме разбрали. Мисля си как поне половината от жените на терена – футболистки, съдия, помощник съдии и т.н., са в цикъл. Поради честото вземане на проби за забранени вещества и допинг, много често спортистките не могат да приемат дори обикновени обезболяващи. Отделно на това няма как да откажат да играят, защото са неразположени, а обуват екипа и бутонките, и излизат на терена, за да дадат най-доброто от себе си. Това нито един мъж може да си го представи, камо ли пък да го преживее. 

Мислех си за спартанската издръжливост на момичетата, но и за още нещо – хигиенни менструални продукти. Ако някой някога успее да направи подобна реклама, в която футболистките споделят какъв тип и марка на превръзки, тампони или чашка ползват, то ще си ги купя без каквито и да било задръжки, на каквато и цена да са. Не знам кога и коя рекламна агенция ще се престрашат да направят нещо подобно, но няма да сбъркат.

И така, казвам “Ура! Ура! Ура!” за последната победа на датския отбор и чакам с нетърпение следващия им мач 🙂

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори…

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60…

Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като…

За завистта към мъжете

Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до…

Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане.  Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които…

Как се осмисля, приема и преживява една трагедия?

Вчера беше неделя, любимият ми ден от седмицата. Имахме хубав ден, посветен на палачинки, пазаруване, домашна работа, игри с децата. Очаквах времето, в което малките ще са вече по леглата, че да се отпуснем с мъжа ми на дивана в хола и да си изберем хубав филм за гледане. Вечерта обаче не се разви така…

Реклама

Как се осмисля, приема и преживява една трагедия?

Вчера беше неделя, любимият ми ден от седмицата. Имахме хубав ден, посветен на палачинки, пазаруване, домашна работа, игри с децата. Очаквах времето, в което малките ще са вече по леглата, че да се отпуснем с мъжа ми на дивана в хола и да си изберем хубав филм за гледане. Вечерта обаче не се разви така и още докато се занимавахме с къпането на малките, вниманието ни трудно можеше да се откъсне от последните новини за ставащото в столицата. 

Мога да го резюмирам по най-краткия начин така:

22-годишен мъж, етнически датчанин, открива огън с ловна пушка в мол в Копенхаген. Това е най-големият пазарен център в страната, стрелецът е избрал 3я етаж, където е бебешкият кът, киното, ресторантите. Полицията не съобщаваше брой убити и ранени, но се знаеше, че има жертви. По същото време трябваше да се състои концерта на Хари Стайлс в зала, разположена непосредствено до мола. Тежко въоръжени спец.части, полицейски кучета, хеликоптери и мобилни болници бяха окупирали целия район, концертът беше отменен.

Първоначално, когато чух, че е имало предполагаема стрелба в мола, помислих, че не е нищо сериозно. Най-вероятно преувеличен инцидент с халостни патрони или нещо подобно. Колкото повече информация излизаше обаче, толкова по-сериозно започваха да звучат нещата.

Гледахме директното предаване на националната телевизия, когато чух една от най-страшните истории.

Млада журналистка интервюираше евакуирани от мола хора. Случайно попадна на мъж, за когото постепенно се разбира, че е един от хората, оказали първа помощ на част от пострадалите. Човекът е бил на етажа на стрелеца и се е опитал да помогне на простреляна майка и дъщеря ѝ. Разказът му се разгръщаше бавно, защото човекът беше в шок и нито журналистката, нито ние пред екраните бяхме готови за това, което последва.

Мъжът сподели как се е опитал да помогне на момичето, изглеждащо на около 15, но не засякъл пулс. Насочил се към майката, която била улучена в гърба и не можела да се движи, но питала дали детето ѝ е добре. Били си взели торта, когато чули истрелите и не разбрали дори какво става.

Човекът не знаел как да ѝ каже, че дъщеря ѝ не диша, затова се опитал да я успокои, че скоро ще дойде помощ и всичко ще е наред.

Интервюто с този човек повече не се повтори никъде по телевизията, нито пък думите му бяха цитирани от сериозните и отговрни медии в страната, въпреки че това беше първата информация за загинал и то дете. Ясно е, че мъжът се оказа ключов свидетел, открит по чиста случайност от журналиста. От уважение към него, а и заради разследването на случая, повече не се коментираше нищо от репортажа.

Чак на втората или трета извънредни пресконференции на полицията официално обявиха, че има трима убити – момче и момиче на по 17 години и 47 годишен мъж. Отделно казаха, че има пострадали в тежко състояние.

Не мога да опиша как се чувствах в момента, докато слушах историята на човека… това, че плачех, е най-малкото, което мога да спомена. Болката е огромна и тежка, и искрено не мога да разбера защо се случват подобни неща и защо страдат и загиват деца?! Абсолютно нищо на този свят не оправдава насилието и убийствата на деца!

Трябва да споделя, че точно в този мол – Fields, водех дъщеря ми на балет и сме посещавали безчет пъти мястото както само с нея, така и семейно или с приятели. Познавам мястото добре и знам колко много хора има, особено на въпросния етаж, където има прекрасно място за преобличане и хранене на бебета, където абсолютно винаги има родители с колички. Не мога да си представя дори какъв ужас са преживели всички хора там, какъв страх са изпитвали и изобщо как човек се справя с подобно събитие?!

На мен самата ми е много трудно да продължа с ежедневните си задачи и тревоги, когато знам, че някъде по света се е случила трагедия с деца… Само за последната година имаше толкова много съобщени случаи, които нямам намерение да изброявам, защото от това само боли. Като родител постоянно изпитвам страх за децата си, но при такива фатални новини страхът прераства в тих ужас. Отделно е дълбокото състрадание, което имам за майките и бащите на жертвите. Това е кошмар, през който никой не заслужава да минава.

Времето наистина помага, но с оглед на това, че постепенно забравяш, а и се трупат толкова много нови проблеми, занимания, впечатления, че не остава ресурс да мислиш и изживяваш всичко. Но болката си стои загнездена някъде дълбоко вътре и периодично те пробожда и напомня за себе си. И за това, че светът е доста страшен, доста опасен, доста голям и непредвидим.

Мислите и молитвите ми са за пострадалите и техните близки… Дано бъдем пощадени от други подобни нещастия.

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на…

Да си търсиш работа не е особено весело занимание…

На 35 години съм, имам две деца, един съпруг, над 10 години работен опит, преминала съм през какви ли не периоди и съм се справяла с какви ли не изпитания, но все още ми става угнетено и криво, като получа отказ за работа… Онези проклети имейли, които много учтиво ти благодарят за проявения интерес към…

Посрещаме Джулая с 3-дневен фестивал и вечеря с НУЛЕВ отпадък на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Фестивалът ще приложи редица мерки за опазване на локацията – почистване на плажа 25 юни, лекции и дискусии с експерти еколози, разделно събиране на отпадъци и информация за опазване на…

Уроци по родителство? Защо не!

Замислете се само – за всичко в този живот се иска удостоверение за известна компетентност. За намиране на работа – диплома, сертификат, специализиция, за каране на автомобил – шофьорска книжка, даже да преподаваш йога или да правиш масажи е нужно да си минал определен курс на обучение.  Защо тогава за едно от най-важните занимания, че…

“А майката къде е?!”

На детските площадки като цяло е скучно, поне за родителите. Хем трябва да наглеждаш хлапето да не направи някоя опасна глупост, хем никак не ти е интересно да го буташ на люлката или да търкаш пейката и се бориш с напиращото желание да си гледаш телефона. Който е готов да осъди това признание, просто не…

Впечатления от България, пролет 2022

Заради проклетия ковид близо две години не успях да се прибера до България, но ето че тази пролет най-сетне заведох себе си и децата до родината, за радост на баби, дядовци, лели и приятели.  Престоят ни от 4 седмици традиционно беше поделен между Пловдив, Русе и малко София.  За това как летях сама с две…

Уроци по родителство? Защо не!

Замислете се само – за всичко в този живот се иска удостоверение за известна компетентност. За намиране на работа – диплома, сертификат, специализиция, за каране на автомобил – шофьорска книжка, даже да преподаваш йога или да правиш масажи е нужно да си минал определен курс на обучение. 

Защо тогава за едно от най-важните занимания, че и най-продължителното и изтощително, каквото е родителството, не се предлага никаква форма на подготовка?! Нито пък се изисква бъдещите майка и татко да покриват някакъв златен стандарт на знания и способности за поддържане на живо, здраво и щастливо дете?

Откакто имам две деца, периодично си мисля за това колко оставени на произвола сме родителите. Очаква се, че роднини и приятели + лекари и мед.сестри ще ти дават достатъчно съвети как точно да навигираш из родителството.

Разбира се, има и купища книги и статии по темата. Проблемът с всички тях (освен с лекарите) е, че или не са особено адекватни, или са морално остарели или овехтели, или откровено си противоречат. Как да знаеш коя точно книга за родители и детеотглеждане е добра и трябва да ѝ се вярва? На базата на опит на автора, на награди от конкурси, на брой продадени екземпляри? Как да знаеш дали народната медицина ще помогне за възпалените уши на бебето или пък ще му навреди? Наистина ли пиенето на узо от майки-кърмачки спасява детето от колики?!

Мога да изброявам до утре съвети, митове и легенди, които съм срещала, но от това особена полза няма. Истината е, че сред тях има смислени и от полза, други – откровени глупости, а трети са направо опасни. Всички те обаче продължават да витаят из пространството и да се спазва малоумната философия на “всеки сам си преценя”, когато става дума за живота и здравето на децата. На базата на какви сигурни знания може майката и таткото да преценят спрямо детето си какво е добро за него?

Разбира се, аз нямам отговор на този въпрос, мога само да кажа какво правим ние и то е, че слушаме внимателно и точно изпълняваме съветите, които ни дава здравният ни работник. В Дания до навършването на година мед. сестра с педиатърски профил те посещава на определени периоди, за да провери как сте вие и новороденото, да го измери, прегледа, да даде съвети и насоки, да отговори на въпроси и притеснения. 

Лично за мен подобна подкрепа ми беше безценна, но бих казала, че определено може и повече и по-добре. 

Защото родителстването се случва 24 часа седем дни в седмицата през всичките месеци, година след година. Въпроси, чудения и притеснения изникват постоянно и както до момента сама се убеждавам, дори това да ти е второ дете, пак ти е сложно и се чудиш за 100 неща.

В края на разсъжденията си бих искала да се върна към началото им, а именно идеята за общообразователни и задължителни курсове за родители, които да дават златен стандарт от базисни знания как да се справяме с бебе и да отглеждаме дете, кои са най-важните неща, които да знаем, най-нужните способности, които да владеем, какво можем да пренебрегваме и какво не, на кого да се доверим и чий съвет да потърсим в случай на нужда (на бабата или на личния лекар?) и т.н.

Ако някой ден нещо подобно бъде въведено, ще съм първият му подръжник и защитник. Пожелавам си да стане реалност. 

Време за четене: Изключителният роман „Чумни нощи“ на Орхан Памук

В книгите на Орхан Памук се влюбих бавно, но всепоглъщащо. Първо в ръцете ми попадна „Сняг“, който никак не успя да ме грабне. Повествованието вървеше прекалено бавно и тягостно за вкуса ми, едва дочетох книгата и честно казано, към днешна дата не си спомням абсолютно нищо от нея, освен един абсурдно дълъг монолог, случил се…

Не пропускайте – Първа международна олимпиада по ментална аритметика

На 11 и 12 юни 2022 г. България ще е домакин на първата по рода си международна олимпиада по ментална аритметика за деца на възраст от 4 до 14 години.  Събитието се организира от SmartyKids България – мрежа от детски образователни центрове, представена в 11 държави, в т.ч. и в България в 38 населени места.…

Време за четене: Роман за съдбовната връзка на великата дива Мария Калас и Аристотел Онасис

 В тематичната си Колекция „Музи“ издателство „Емас“ ни поднасят роман за любовта на най-великата оперна дива на всички времена Мария Калас и несметно богатия Аристотел Онасис – една от най-емблематичните двойки на 20-и век. Авторката Мишел Марли убедително вдъхва живот на Мария и Аристотел и на техните дръзки и трагични взаимоотношения и ни пренася в…

Хайде на балет! „Вълшебството на Пепеляшка“ – детски балетен спектакъл ви очаква

             Чрез класическия балет и разкошната музика на П. И. Чайковски, малките балерини от балетно студио „Пирует“ и балетно студио „Красимира Колдамова“, разказват за силата на майчината обич, приятелството и вярата в доброто. Изключително цветен и забавен, спектакълът пренася малките зрители в приказния свят на Пепеляшка и нейната майка, чиито дух се превъплъщава в добрата фея.…

Мащабно почистване на плаж Камчия, благодарение на фестивала Ritual Gatherings

Един от най-красивите плажове на северното Черноморие често страда от замърсяване след зимата и преди началото на летния сезон. На 11 юни, от 10 до 14 часа организаторите на фестивала Ritual Gatherings събират доброволци за почистването му. Те си партнират с Община Аврен, която ще осигури извозване на събрания боклук, чували и ръкавици. Целта на…

„Отгледано с грижа в България“ или как се насърчава родната продукция

И тази пролет екипът на МЕТРО България лично се включи във вече традиционното засаждане на изчезващия сорт български домати „Розова магия“ в с. Първомай, област Петрич. За шеста поредна година компанията се фокусира върху съхранението на автентичните български вкусове и подкрепя родните фермери в рамките на програмата „Отгледано с грижа в България“.  Инициативата обхваща локални…

Впечатления от България, пролет 2022

Заради проклетия ковид близо две години не успях да се прибера до България, но ето че тази пролет най-сетне заведох себе си и децата до родината, за радост на баби, дядовци, лели и приятели. 

Престоят ни от 4 седмици традиционно беше поделен между Пловдив, Русе и малко София. 

За това как летях сама с две деца – едното 4-годишно, другото на няма и 8 месеца, ще пиша някой друг път. Мога да споделя само, че се получи доста по-добре, отколкото очаквах, за което благодаря основно на бога на бебетата, който беше благосклонен.

Други неща обаче са ми на сърце и тях бих искала да коментирам.

Аз и децата

Първо нека уточня, че последните ми прибирания в България минават под знака на дете-отглеждането, затова наблюденията ми са основно върху детските площадки и съоръжения, бебешко-детските стоки в магазините и другите срещнати деца и родители.

Ще започна с най-силно впечатлилите ме неща и това са тротоарите или по-точно – липсата на такива! Последното ми прибиране в България, когато се налагаше да ползвам количка, беше преди близо 3 години и сега с изумление установих как тротоари, паркови алеи и улици са по-зле и от преди. Говоря за кварталите в централен Пловдив и Русе, за София пък – Южен парк и кв. Левски. 

За пореден път си обяснявам защо българската майка не ходи почти никъде с количка чака някой да я закара до центъра или кръжи в квартала. Тротоарите са просто кошмарни за преминаване дори на два здрави крака, какво ли остава за детска количка.

Дупки, изровен асфалт, разбити плочки, неравен паваж, безумно изпълнени “кръпки”, страхотно високи бордюри или изцяло липсващо място за пешеходно движение – това е масово по всички улици и паркове, през които минах. Има само малки отсечки от прясно ремонтирани участъци, където можеш да вървиш с количката на спокойствие и 10 метра по-късно отново си офроуд.

Отделно на това е почти пълната липса на адекватни рампи за колички. Дори в централната сграда на Община Пловдив няма как да се качи детска, инвалидна или друга количка, защото електронната рампа е извадена от движение, но пък надлежно опакована, че да не се развали от дъжд, студ и т.н.

Местата за смяна на бебешки дупета са още мираж, а малкото, които видях – основно в моловете, се изчерпват до плот с мека подложка за бебето и мивка. Това все пак е полезно, но е санитарният минимум.

Искаше ми се да тествам помещенията за смяна на памперси на стария терминал на летище София, защото чух от управата на летището гръмко да се хвалят с тях, но не ми остана време. Ако някой има впечатления, нека да пише, ще ми е интересно да разбера как е организирано.

Дъщеря ми в Пловдив, пред АМТИИ

Не знам дали проблемът е в мен, защото не съм се прибирала от известно време в страната и съм със стари представи, но цените на всичко, най-вече на бебешките и детски продукти, ми се видяха скандално високи. Че те гонят датските! Бебешките пюрета особено – на фона на общия стандарт, цените ми се виждат високи. Някой може да каже “ами, нека майките да правят домашни пюрета” – чудесна идея, но цените на плодовете и зеленчуците са още по-смайващи. Оттам явно идва и причината салатите в ресторантите да са над 10лв…

За мен обаче върхът на харчовете са проклетите електронни колички, кончета и въртележки, които искат по 1лв (в София по 2, щото нали столица…), за да работят близо минута. Строго подчертавам, че това е лично мнение, но за мен това са пари на вятъра. Дъщеря ми обаче умоляваше по всички познати на децата начини да ѝ бъде давана “паричка”, за да я пусне сама в машината и да се вози, та по едни 3-4лв хвъркваха ей така всеки ден (и то само толкова, защото просто забраних да се инвестира повече в тези капани за родители).

Нямам никаква идея как оцелява финансово българският родител…

Особено харесвам тази статуя пред операта в Русе

Като споменах родителите, няма как да преглътна кривото впечатление, което ми направиха почти всички срещнати майки, татковци, дядовци и баби.

Те непрекъснато кръжат около отрочетата си, наставлявайки ги как точно да си играят – “стъпи тук, не там, слез веднага, качи се на другото, не, не така, а иначе” – свободната воля на децата е изцяло орязана. 

След това е непрекъснатото навикване за нещо, най-вече затова, че детето се цапало. А как иначе да си играе? Също така не е нужно винаги децата да са облечени като за модно ревю, когато ги водиш на кварталната площадка. 

За капак са и спорадично избухващите препирни или откровени скандали между родители. 

Мога да споделя как през последните 4 години абсолютно всеки ден съм на детска площадка някъде из Дания поне по един път. Всеки един ден. Никога досега не съм срещала дори повишаване на тон между родители и само веднъж – преди два месеца, станах свидетел как един татко се скара с близо 6-годишното си дете и двамата си обясняваха взаимно колко са ядосани един на друг. 

Дъщеря ми в двора на Кукленския манастир, който е много впечатляващ

Докато в България почти всеки ден чувах и срещах препирни между настойници и отрочета, докато накрая не се наложи и аз да скоча срещу една бабка, позволила си да крещи на дъщеря ми ей така, защото си играела на чешмата заедно с други деца и пръскали вода (при 30 градусова пловдивска жега…)

Самите деца също не бяха лишени от изблици на агресия и доста често наблюдавах прекалена грубост в игрите им.

Разбира се, срещнах и щастливи изключения от цялата тая картинка. Спокойни родители, оставящи децата да играят както им душа иска и само следящи с поглед да не направят някоя опасна глупост. Както и отворени към света дечица, готови да се потопят в света на въображението и игрите с другите връстници от площадката. Нека има повече такива!

Иначе позитивни неща, които ме радваха при престоя ми в родината, са наличията на толкова много баничарници, закусвални и павилиончета за храна и напитки. Където и да отидеш, ще намериш място, от което да си купиш вода, храна и кафе.

В Дания искрено ми липсват подобни места, покрай които да мина и докато съм още на улицата, да си купя през отворено прозорче каквото ми е на сърце. Тук навсякъде винаги трябва да влизаш в самото помещение, а когато бебето ти спи в количка и ти не искаш да рискуваш да го събудиш, това си е проблем.

Отново кадър от центъра на Русе

Другото любимо мое нещо е наличието на такова разнообразие от детски пюрета, пък били те и по 2лв за бурканче, както и възможността за детска кухня – отново нещо, което липсва в Дания. Е, и тук има пакетирани храни, разбира се, но разнообразието не е чак толкова голямо, а абонамент за прясно сготвена детска храна няма.

Бих искала да напиша няколко думи и за пътуването с деца (и бебе) в градския транпсорт, но ще остане за друг път.

Надявам се да не разсърдя никого с текста си, но мотивацията ми да споделям впечатленията си е, за да се инициира диалог и положителна промяна. Все пак няма нищо положително от това да сме вторачени единствено в пъпа си и да не искаме да видим и чуем нищо друго.

Дано догодина пак имам възможност да посетя родината и да имам по-позитивни и щастливи за споделяне наблюдения 🙂

Кралят на скандинавския трилър Ю Несбьо безкомпромисно изследва тъмните ъгли на човешката душа в „Ревност и други истории“ 

Излизането на нова книга от норвежката крими суперзвезда Ю Несбьо винаги е събитие. А това лято читателите имат възможност да срещнат „бащата“ на инспектор Хари Хуле в ново амплоа с първия му сборник разкази – „Ревност и други истории“, издаван от „Емас“ в безупречния превод на Ева Кънева. В този впечатляващ сборник Несбьо е събрал…

Как да започнем с финансовото ограмотяване на децата

Напоследък все повече се говори за обучение по финансова грамотност и предприемачество за деца, а родителите си задават въпроса: “Необходимо ли е и с какво е полезно на детето ми?”. В училище не се говори достатъчно подробно за това как да управляваме парите си, вместо те нас. Затова екип от педагози и психолози, заедно със…

Време за по-различно четене: Български шевици от русенски регион

Над 300 български шевици, събрани в луксозно двуезично издание, което съхранява духа и традициите и се превръща в мост към следващите поколения! “Шевицата е молитва и благослов” В страна с богато минало, каквато е България, фолклорът е онзи даровит майстор, който събира нишките на времето и разказва истории. Веднъж избира да говори с песен, друг…

Да си изпътуваш пътуванията или как сама благодаря на себе си

Една от любимите функции на телефона ми е, когато показва снимки от същата дата преди няколко години. Периодично ме сюрпризира с избрани кадри от определен период и така ми припомня за прекрасни моменти, които съм имала късмета да преживея. И огромна част от тях са спомени от пътешествия. Когато бях малка, семейството ми не пътуваше.…

Ritual Gatherings и July Morning на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Зад избора на локация се крие желанието на организаторите да върнат и пресъздадат през съвременното изкуство и музика, станалия традиционен за България, ритуал по посрещане на първия юлски изгрев. Фестивалът…

Две майки във влака – споменът, който ме изгаря

Има спомени, от които ти става гузно и неудобно. Припомниш ли си ги, изпитваш съжаление за действията или бездействията си. Аз имам не малко такива, които периодично изплуват и ме карат отново да преосмисля себе си.  Иска ми се да споделя за един такъв, пък току виж това е начинът да се освободя поне малко…

Две майки във влака – споменът, който ме изгаря

Има спомени, от които ти става гузно и неудобно. Припомниш ли си ги, изпитваш съжаление за действията или бездействията си.

Аз имам не малко такива, които периодично изплуват и ме карат отново да преосмисля себе си. 

Иска ми се да споделя за един такъв, пък току виж това е начинът да се освободя поне малко от чувството на вина и неудобство, което ми носи.

Беше топъл месец май в Пловдив, аз се бях прибрала от Дания за няколко седмици почивка и посещение на роднини и приятели. Заедно с мен беше и едногодишната ми по това време дъщеря.

В онзи ден бях решила да я кача на доброто старо БДЖ и да посетим бабата на най-добрата ми приятелка, която имаше къща с прекрасен двор близо до Пловдив. Приятелката ми също щеше да е там, а бабата ме познава още докато бях пъпчива и дива тийнейджърка, и ѝ гостувахме през летата двете с внучка ѝ. Жената ме приемаше радушно и щедро вски път сякаш съм ѝ семейство и знаех, че ще се зарадва и на детето ми. 

Поех с количката към централна гара, купих си билет и се качих с малката на влака. За щастие, пътническите линии, които минават през всички села и паланки, се обслужват от чисто нови машини, предлагащи простор, сравнителна чистота и най-вече лесно качване с количка – детска, пазарска или инвалидна.

Спомням си колко добре се почувствах във влака. Времето беше слънчево и топло, дъщеря ми се радваше на малкото ни приключение, аз можех да седна удобно и да гледам през прозореца редом с нея. Детската количка беше паркирана на спирачка до нас и поглеждайки я, си помислих, че баща ми доста добре я е избрал. 

В Дания имам типичната за тези ширини голяма, стабилна, надеждна количка марка Емалюнга, която може да вози без проблеми до 20кг маса (тествала съм, така е), но пък е доста обемна и трудна за взимане на път. Затова разчитах, че в България ще имаме друга и баща ми на драго сърце се хвана да осигури такава.

Уреди мен и малката с чисто нова и много удобна лятна количка, издържана в лилав десен на цветя. Беше толкова хубава и практична, че се замислих дали да не си я взема обратно за Копенхаген. 

Във влака не бяхме много хора, все пак беше предиобед на делничен ден. Около мен имаше още една жена на средна възраст и малко по-встрани млада циганка* с нейното дете относително на годините на моето. Погледнахме се двете и се усмихнахме взаимно, когато децата ни започнаха приповдигнато да се радват на тръгването на влака, майки сме все пак и знаем как е.

Тя обаче стоеше леко встрани от мен и другата жена. Усещаше се, че поради една или друга причина търси дистанция. Забелязах и колко опърпана и стара беше нейната количка, кой знае коя поред употреба. Майката се беше постарала да я направи удобна за детето, но немотията си личеше както в количката, така и в дрехите и обувките на малкото и майка му. Но ние сме свикнали с подобни гледки, нали? Даже ги приемаме за нормални… хората от малцинствата, сякаш фактът, че са бедни, е съвсем в реда на нещата.

За мен пътуването щеше да е кратко – десетина минути до селото, където слизах. Вече наближаваше моята спирка, когато се появи кондукторката. Не бързаше да проверява пътниците, за нея пътуването на влака беше в началото си. Заговори се с другата жена при нас, явно се познаваха, после се обърна към дъщеря ми и започна да ѝ се радва, билетът ми го продупчи без дори да го погледне.

След това се насочи към циганката и детето ѝ. Хвърлих поглед към тях, защото предусещах какво ще се случи.

Кондукторката ѝ поиска билета, но тя нямаше такъв. Не чух какво отговори жената, но кондукторката вече беше повишила тон – назидателно и скандалджийски. Тогава дойде неин колега, който не знам дали е бил по-главен от нея, но определено даваше повече авторитет и съвсем спокойно, но твърдо каза “Остави я, с дете е”. 

Кондукторката продължи да кудкудяка някакви неща, но вече по-укротено и безобидно и замина към останалите пътници, а аз се почувствах ужасно неудобно… усещах как погледът на другата майка изгаря с негодуванието и гнева си. Гняв за много неща, но едно от тях беше, че станахме свидетели на унижението ѝ – тя няма билет и трябва моли да не я свалят с детето ѝ от влака.

Опитвах се да изглеждам особено заета с дъщеря ми и подготовката за скорошното ни слизане, да се правя, че нищо не е станало и да прикривам смущението си.

Чувствах се безкрайно неудобно заради самата себе си и фактът, че не предприех никакво действие. 

Бях убедена, че циганката няма да има билет. Знаех какво трябва и най-вече какво искам да направя – да ѝ платя билета, като просто ѝ дам 5 лева от джоба си. Без обяснения, без питане, без нищо, просто така. Но не го направих… поколебах се вътрешно, изпуснах момента, а след това ми стана още по-неловко и не действах.

Влакът намали скорост, аз си взех добре облеченото дете с хубавата чисто нова количка и когато машината спря, слязох на спирката си, за да продължа ведро към деня и живота си. Живот, в който така се е случило, че не се налага да пътувам, знаейки, че не мога да си платя билета, не мога да имам нова количка за детето си, не мога да облека нито него, нито себе си с нови и хубави дрехи и не може околните да погледнат към мен, без веднага да видят и осъдят етническата ми принадлежност…

Това се случи преди почти 3 години и знам, че не е кой знае каква случка или събитие, но още ми тежи на съвестта, че потънах удобно в привилегированото си положение и не направих дори дребен жест на помощ.

Да, ако ѝ бях дала пари за билета, нямаше да ѝ реша проблемите, надали пък тя щеше да иска да похарчи 5 лева точно за билет за влака, където най-вероятно е свикнала да пътува безплатно и да си има разправии с кондуктори и пътници. Но щеше да е жест, който поне малко да покаже човещина и разбиране.

Негодувам дълбоко от тази несправедливост – и двете сме майки, но защо аз да имам спокойствие, комфорт и да не се притеснявам за ежедневните нужди на мен и децата ми, а други да не могат да си позволят дори свястна количка?

С какво аз съм по-добра от циганката? С нищо… Или по-скоро с изваден късмет в генетичната лотария да се родя бяла и в семейство, пощадено от етикети като “роми”, “цигани”, “малцинства” и т.н.

Надявам се другата майка от онзи ден да е забравила отдавна случката и да не я гори въпросът с какво е по-лоша от другите, че трябва да им гледа подредените и красиви животи от страничния ъгъл на безизходното си положение на вечен недоимък.

А аз нека продължа да помня случката и да ми бъде за урок, че трябва да се действа, когато е нужно и когато искаш, а не да се колебаеш и да си траеш. Пък дано един ден се преборим да живеем в по-добър и справедлив свят, че сегашният хич не го бива…

*В никакъв случай не употребявам думата с обидна насоченост! Да използвам обаче “ромка” не желая, защото звучи изкуствено и излишно.

Граничарски дневник: Две леви обувки

Автор: Петър Дончев Поради причина, която няма да коментирам сега, влязох в казармата със закъснение от три седмици. Пристигнах вечерта във Варна. Преспах и рано сутринта поех към Галата, където се явих в Учебния пункт на 8 Граничен отряд или както го наричаха батальона. Показаха ми стая, в която да чакам. После се появи един…

Любимият ден на мама – понеделник, когато градината работи

Някъде бях прочела, че родените в неделя са галениците на съдбата, радват се на късмет и благополучие. Аз съм родена в неделя и може да се каже, че винаги съм се приемала за дарена с късмет. Или поне когато ми се е случвало нещо кофти, съм си мислела “е, можеше да е къде-къде по-лошо, пак…

Когато дъщеря ти каже в градината, че я удряш…

Беше слънчев пролетен понеделник, когато спокойно си бутах количката със спящото бебе, а преди това бях завела голямата му сестра на градина. Казах си, че този ден се очертава съвсем нормален и обикновен, когато телефонът ми звънна. Първоначално мислех да не вдигам, защото бях почти убедена, че е някакъв телемаркетинг или молби за дарения, защото…

Време за четене: „Дъщерите на Ханна“

За греховете на бащите Господ наказва децата до трето и четвърто поколение. За делата на майките няма библейски стих, въпреки че те вероятно имат по-голямо значение от делата на бащите. Прастари образци се предават от майки на дъщери, които раждат нови дъщери, които раждат… В края на XIX в. тринайсетгодишната Ханна ражда незаконно дете в…

Граничарски дневник: Старшина по чорапи

Автор: Петър Дончев      През първата година, докато бях новобранец, давах наряд часови – на портала, на складовете, на секретна секция. И на знамето. Ужасен наряд – два часа мирно, никакво движение, а не дай боже да заспиш на поста – до военен съд можеше да се стигне. През нощта опасността от заспиване беше съвсем реална.…

Телемедицина в действие – повече професионална помощ и внимание към бременните

Д-р Милена Цолова е сред първите акушер-гинеколози у нас, който внедри възможностите на телемедицината в своята практика. Това ще даде възможност да се провеждат консултации със специалисти по пренатална диагностика извън пределите на лечебното заведение. Чрез внедряване на системата за конферентна връзка по време на преглед, д-р Цолова дава възможност и на бъдещите татковци и…

Когато дъщеря ти каже в градината, че я удряш…

Беше слънчев пролетен понеделник, когато спокойно си бутах количката със спящото бебе, а преди това бях завела голямата му сестра на градина. Казах си, че този ден се очертава съвсем нормален и обикновен, когато телефонът ми звънна.

Първоначално мислех да не вдигам, защото бях почти убедена, че е някакъв телемаркетинг или молби за дарения, защото кой друг би ми звънял? С роднини и приятели отдавна ползваме месинджър и whats’up, ако непознат номер ми звъни, без предварително да е писал или известил себе си, значи не ме касае. 

Някак си обаче имах вътрешното чувство, че случаят може да е различен и все пак вдигнах. И добре, че го сторих, защото от другата страна ми се представи жена, работеща към социални грижи и ме уведоми, че ме търси във връзка с това, че дъщеря ми е споделила в детската градина, че я удрям. 

Не знам дали можете да си представите как настръхнах.

Бързо отвърнах, че имат цялото ми внимание, а оттам ме попитаха кога най-бързо можем да се видим, че да обсъдим ситуацията. До няколко минути вече бях обърнала количката към автобусната спирка, оттам светкавично намерих пътя към Общината, която до момента не бях имала нуждата да посещавам и ето че чаках за срещата си с датските социални работници. Заедно с мен щяха да присъстват и главният педагог от групата на малката, както и директорката на градината. 

Вътрешно благодарих на себе си, че днес сутринта като никога реших да сложа съвсем лек грим. Знаейки, че изглеждам прилично, а не като недоспала и малко смачкана майка на две деца, се чувствам по-уверена. 

И ето, че се озовах в малка стая с две дами от социалните и двете жени от градината с добавка малкото ми бебе, което пък за късмет се държа изключително спокойно, та ми спести стреса да се чудя и с него как да се справям.

Предложиха ми преводач от датски на български, но аз реших, че ще разчитам на познанията си по езика и само, ако запецна някъде, ще имам нужда от помощ.

Ще направя леко отклонение, за да се похваля сама, защото смятам, че наистина си е постижение, как успях да изкарам целия почти едночасов разговор на датски, да разбера всичко, че и да се изразявам успешно, защото доста говорене ми се събра за това време.

И така, първо ме запознаха с това, което дъщеря ми е казала, а именно че съм я била ударила по носа… След това ме известиха, че те вече са говорили с детето ми – още този предиобед в градината и били впечатлени от социалните ѝ умения.

Това е работата с дъщеря ми, че тя говори по много и постоянно, а за капак говори на датски и то така добре, че прави впечатление и на самите датчани. Неведнъж педагозите от яслата и градината ѝ са ми споделяли, че малката се изразява по-добре на датски отколкото връстниците си, чистокръвни датчани. А ние у дома говорим единствено български… 

Та, приказливата ми дъщеря разказвала какви ли не истории, много от които звучали фантастично невероятни, други съвсем истински, както случаят с въпросното удряне.

Тук е моментът да споделя, че аз не съм я удряла, дори и да съм се чувствала доста изкушена (родителите на супер активни деца ще ме разберат)!

Издърпвала съм ѝ ()леко!) ухото за наказание за тормоза, който осъществява умишлено над горката ни котка, но да я удрям по носа никога.

Сега остава само да го докажа и на социалните…

Те от своя страна бяха изключително приветливи, положително настроени и отзвивчиви.

Обясних им, че дъщеря ми е с богато въображение, но на 4 години още ѝ лиспва представа за времето и реалността и така много често премесва в историите си неща, които е видяла по детските филмчета или сме ѝ чели от детските ѝ книжки, както и представя като свои чужди истории.

Така активно обяснява, че ще се местим в Англия, защото нейно приятелче от предишната ѝ градина се преместиха обратно от Копенхаген към родния Лондон. От друга страна пък иска вечер преди лягане да ѝ разказваме истории от нашето детство, които след това често ползва като свои. Мъжът ми незнайно защо ѝ разказал как негов приятел хвърлил камък по него и му разбил главата и познайте каква история ми разказа тя на следващия ден след градината.

Как обаче е решила да каже, че съм я ударила по носа, не ми стана ясно.

Социалните и представителите от градината обаче се съгласиха с мен, че детското въображение е необятно, похвалиха ме за желанието и старанието да се изразявам на датски и обявиха случаят за приключен. Допълниха, че от каквото са видели и чули, дъщеря ми изглежда като щастливо и енергично дете, което не живее в застрашаваща го среда. 

И срещата приключи, но не и моите вълнения.

Няколко часа по-късно минах през различни чувства като първо дойде гневът, после разочарованието, след това тъгата. Накрая преглътнах и си казах, че явно отглеждането на деца наистина не е лесна задача.

Ден по-късно, докато си играехме вкъщи, дъщеря ми измъкна от някъде една от снимките си от яслата и гордо ми я показа с думите “ето виж, тука, където си ме ударила”.

Погледнах снимката и всичко ми стана ясно.

Когато посещаваше още ясла и ползваше биберон, се случи веднъж да я одраскам по носа с дългите си нокти, в опит да ѝ дам биберона, докато тя активно извръщаше глава. Тва отглеждането на малки деца е абсолютно несъвместимо с дълъг маникюр, пусната коса, висящи обеци, че и гривни.

За жалост, наистина одрасках доста детето по върха на носа и там ѝ стана малка раничка. В яслата точно в този период ги снимали, изпринтили снимките на А4 и ги ламинирали, че децата да си имат за спомен.

Наскоро се преместихме в нов дом, съответно тази снимка беше намерена и подредена сред книгите и играчките в детската ѝ стая. Когато малката ме попита от какво ѝ е раничката на носа, аз чистосърдечно си ѝ признах, че съм я одрала, докато ѝ давах биберона, а тя ми се дърпаше и така без да искам съм я наранила.

И ето ти история за споделяне в градината, разбира се, без всички тези иначе така важни подробности.

Звъннах един телефон на социални грижи да се обясня, оттам показах снимката в градината и разказах какво подозирам, че е породило историята на дъщеря ми, всички се засмяха успокоени и хайде дано този случай да остане блед и незначителен спомен в родителстването ми.

Трябва да споделя обаче, че все пак съм доволна да знам, че служителите в градината няма да останат безучастни, ако подозират, че някое от децата е под заплаха, както и че в общината са толкова проактивни, но и разбрани, готови са изслушат и непредубедени.

Аз, като дете, което е било доста бито от майка си, си мисля колко ли различен щеше да е животът ми, ако някога в моята градина действаха така, а не всеки да си затваря очите и запушва ушите, като стане свидетел на насилие над дете.

Граничарски дневник: Празна пушка двама плаши

Автор: Петър Дончев      „Учебна ли е, другарю старшина?“      Този въпрос задавахме винаги, когато среднощ ни будеха по тревога. „Хайде, момчета, обличайте се по-бързо!“, казваше старшината.       За минутка-две бяхме готови, грабвахме оръжието, излизахме навън и се строявахме пред склада. Идваше старшината и ни раздаваше патрони. По това дали са бойни или халосни, разбирахме дали тревогата е…

“Остайница”, “Добър ден, тъга”, “Всички цветя в Париж”, “Корнелия” и още – кое си заслужава да се прочете и кое не

Доскоро гледах на аудио книгите с известно подозрение, че и доза подценяване, но ето че от Коледа насам не мога да спра да слушам. Сторител се оказа изключително добра алтернатива за хора като мен, които поради една или друга причина нямат възможност да четат хартиен или електронен носител, но пък могат да обикалят със слушалки…

Време за четене: „Из мемоарите на едно влечуго“ – завладяващ трилър

На българския пазар вече излезе „Из мемоарите на едно влечуго“ – завладяващия психологически трилър на младата норвежка писателка Силие У. Юлстайн. Това е едва дебютният ѝ роман, но правата за него вече са продадени в повече от тринайсет страни, а у нас се появи с логото на издателство „Емас“ и в превод на награждаваната преводачка…

Граничарски дневник: Кой каза на магарето „ТПРУ“

Автор: Петър Дончев Преди да ме пратят на заставата, бях известно време в Резервна рота в щаба на Граничния отряд. Поделението се намираше в центъра на Бургас, на площад Тройката.      Свободните от наряд и учебни занятия можеха следобед да поспят в спалното помещение. Прозорците му гледаха към малка уличка, лятно време бяха широко отворени и…

А днес искам да съм котка…

Днес преди обед бутах количката из квартала, за да спи бебето. Нищо, че беше около нулата, а слънцето се криеше зад дебели мътни облаци. За малките е добре да спят навън, пък и на него му харесва, заспива бързо и за по-дълго. Аз обаче не трябва да спирам на едно място, че като секне движението,…

Време за четене: „Най-добрият приятел“ – роман за словашките Хъкълбери Фин и Том Сойер

„Първата прозаична творба на „момчето, записващо всичко в тетрадки“, е блестяща. Всичко е написано с прелестен почерк, сякаш още момчешки, докато разсъжденията и световъзприятието са вече зрели, мъжки. Тази остра двуполюсност създава напрежение, което не ти позволява да оставиш книгата, докато не я дочетеш. Написаното е точно, искрящо и все пак тайнствено. Като живота.“    …

Време за четене – трилър от Дания „Сърце в лед“ показва тъмното минало на страната

Българските читатели вече са се убедили, че в скандинавската криминална поредица на издателство „Емас“ влиза само най-доброто от жанра. От техния подбор четем автори като Ю Несбьо, Сьорен Свайструп, Юси Адлер-Улсен, Ирса Сигурдардотир…

Издателството отново не разочароват и ни срещат с новото впечатляващо писателско дуо на Дания – Лине Холм и Стине Болтер. Със своя дългогодишен опит и безпогрешен нюх Холм и Болтер, и двете разследващи журналистки от топ листата на страната, отвеждат към истинската ѝ история в дебютния им роман. Тайните от миналото разпростират пипалата си до настоящето… В напрегнатия трилър „Сърце в лед“ излизат на бял свят престъпления, извършвани в името на „хуманни“ цели и донесли неимоверни страдания на хиляди, които жадуват отмъщение. 

В основата на многопластовия „Сърце в лед“ стои реално историческо събитие. През 1951 година – по това време Гренландия е датска колония – датските власти и две хуманитарни организации провеждат социален експеримент, чиято предполагаема цел е да се преодолее социалната и културната изостаналост на островното население: откъсват двайсет и две гренландски деца от семействата им, транспортират ги до Дания и ги настаняват в датски семейства. Децата нямат право да говорят на родния си език и целта е да усвоят датския език и датските обичаи, а после да бъдат върнати в Гренландия, където да разпространяват датската култура сред сънародниците си и да спомагат за модернизацията на острова.

През 2020 година, седемдесет години по-късно, датската министър-председателка Мете Фредериксен официално поднесе извинение на пострадалите от провалилия се експеримент. Едва шестима от тях са още живи.

А ето и как Холм и Болтер вплитат историята в шеметно разследване и напрегнат сюжет: В първите дни на новата 2020 година възрастна жена, излязла да разходи кучето си, се натъква на зловеща находка: пред централата на Датския червен кръст виси окървавен мъжки труп. Тялото е разпънато и изподрано с нож. Убитият не е кой да е, а самият Георг Шмит – генералният директор на Датския червен кръст – евреин по произход, противоречива обществена личност, която разбунва духовете със свои изказвания и често получава заплахи за живота си.

Броени дни преди смъртта си Шмит е участвал в неофициална среща с депутати от Датския парламент и с министър-председателя, среща, за която присъствалите политици дават повече от оскъдна информация. Отчаяна от застоя в разследването, полицията в Копенхаген се решава на дръзка крачка: да оповести в медиите детайл от случая „Шмит“ с надеждата да получи помощ от гражданите. 

Мария Юст, историчка и служителка в Музея на полицията, подготвя изложба с емблематични неразкрити убийства от последния век в Дания. Ровейки се из архивите, попада на престъпление, подходящо да бъде включено в експозицията: през 1968 година в предградие на Копенхаген брутално са убити полицейски началник и неговата съпруга. Извършителят не е открит. Изяснявайки си отделни обстоятелства по случая, Мария Юст открива смайваща прилика с убийството на Георг Шмит…

Лине Холм и Стине Болтер

Цели 52 години делят двойното убийство и убийството на генералния директор на Червения кръст. И все пак убиецът се е „подписал“ по един и същи начин: с разрези, които образуват фигура върху кожата на жертвите. Възможно ли е извършителят да е един и същ? И кое е общото между трите жертви? Докато малко по малко разплитат сложната верига от събития, Мария Юст и следователите Дирк и Далин от Отдел „Убийства“ стигат до една от най-срамните страници в историята на Дания…

Граничарски дневник: Олга

Спомени на Петър Дончев от войнишкия му живот, описани от него самия На заставата имахме три коня. По-точно два коня и една кобила, Олга се казваше. Беше щуро животно и не даваше на никой да я докосне. Можеше да я язди само Петко Конски, който се грижеше за конете и конюшнята. Всеки друг, опитал се…

8и март – „Ден на мама, ден на моята мадама“, ама не точно!

Днес е 8и март и много ми се иска да спрем да гледаме този празник през призмата на майката и партньорката…  Имах преди години едно гадже, който много обичаше да казва “8и март е ден на мама и на моята мадама”. За жалост, това е доста добре формулирано обяснение как традиционно в България се гледа…

Щастието да заспиваш в собственото си легло, в твоя си дом, до любимите ти

Преди няколко месеца, когато се роди синът ми, се появяваха коя от коя по-плашещи новини за ситуацията в Афганистан, след като талибаните поеха окончателно властта в страната. Гледах различни репортажи, в един от който показаха жена – една от стотиците хиляди страдащи там, на която се е наложило да продаде едното си дете – бебе,…

4 години майка – толкова много благодарност и такива хубави спомени

Вчера отбелязахме четвъртия рожден ден на дъщеря ми, което аз приемам и за рожден ден на майчинството ми.  Докато я гледах как сама си избира и облича дрехите, се замислих (за пореден път) колко е пораснала! И колко прекрасно е това. Колкото и ясни да са спомените ми от деня на раждането, не бих казала,…

Книга с кауза: „Войната, която промени Рондо“

„Войната, която промени Рондо“ от Романа Романишин и Андрий Лесив в превод на Христина Йотова идва в момент, в който подобни книги са по-нужни от всякога. Това е история, в която малките читатели намират отговори на безспирния поток от въпроси, провокиран от реалността, в която живеем днес. А техните родители откриват надежда, че светлината побеждава…

Граничарски дневник: Дон Карлос

Комсомолската стая се намираше на втория етаж на заставата. Беше ми любимо място за прекарване на свободното време – имаше два шаха, вестници, списания и радиоапарат, поставен на лавичка високо на стената до прозореца.  В един летен следобед влязох в комсомолската стая. Нямаше никой, прозорецът беше широко отворен. Пуснах радиото и за мой късмет тъкмо…

Вита Морена – мама за втори път

В последно време отново бях утихнала и Вита Морена пустееше без нови материали, за което обаче има причина и най-сетне имам време да я споделя.

В края на септември родих второто си дете – този път момченце.

Малкият реши да се появи седем дена преди термин, но не мога да кажа, че ме изненада. Даже точно в деня, когато раждането започна, аз чувствах невероятен прилив на енергия и бях стремглаво устремена към свършване на всички задачи, които исках да бъдат решени, преди бебе 2 да се появи. 

Та, във въпросният ден – една слънчева сряда, учих по датски и писах домашни (че нали записах отново курс, с надеждата, че ще успея да го завърша преди раждането, но уви), после опаковах пратки, закарх ги до мола, оттам ги изпратих, на свой ред прибрах ред други, пазарувах, сготвих, чистих банята и я пренаредих из основи, че да побера станцията за смяна на бебешко дупе, както и останалите козметики на мен, дъщеря ми и мъжа ми, и когато беше станало време да посрещна малката от градина (15:45), бях изключително доволна, че съм свършила всичко, което искам. 

С напредването на вечерта обаче започнах да чувствам контракции, на които реших да не обръщам много внимание. Втората ми бременност, за която скоро ще пиша по-подробно, протече изключително различно от първата и се характеризираше с доста Бракстън Хикс контракции, които в последния месец зачестиха. Та, затова и в този ден реших да не се вглъбявам толкова в подобните на менструални болки, но все пак си погледнах чантата за болницата дали има всичко, което трябва и се изкъпах (с косата), за да съм максимално готова, ако пък току виж нещо се случи.

Най-близката ми и добра приятелка беше прогнозирала раждане на точната дата, на която то наистина се случи, но пък дори тя самата не си вярваше, че може да познае. 

Денят ми вече вървеше към приключване, даже вече приспивах дъщеря ми, когато започнах да се замислям малко повече върху болките, които сякаш започваха да зачестяват.

Имайки опита от първо изключително бързо раждане (контракциите започнаха в полунощ, в 8:30-9 сутринта ме приеха в болницата, изпълнени с недоверие, че наистина ще раждам, после установиха 10см разкритие и в 10:20 дъщеря ми беше вече родена), реших, че ще стоя на дивана вкъщи докато мога, ще дишам равномерно и дълбоко и ще чакам контракциите да ми подскажат накъде вървят нещата.

Е, към 22ч вече бяхме сигурни, че бебето ще се появи скоро. Мъжът ми старателно засичаше интервали и продължителност, запишваше даже в един тефтер, а аз се стараех да минавам през болката колкото мога по-спокойно. 

За да не става историята прекалено дълга, ще нахвърлям основните акценти, а те са следните:

В полунощ звъннахме на акушерския център в болницата, в която щях да раждам, да споделим какво се случва и да питаме за съвет. Те казаха да се насоча към тях, когато контракциите са през 3-4 мин, но пък с оглед на предишното ми бързо раждане, да не се свеня да звъня или да отида по-рано, ако усетя, че нещата се забързват.

Към 1ч през нощта усетих, че ми е време да си викна такси и да се насочвам към родилното. Както бяха на неравни интервали от по 6-7 или 10 мин, така изведнъж контракциите станаха постоянни, а в 1, когато таксито вече беше на път към мен, водите ми изтекоха. За щастие, не бяха зелени както предния път. 

Мъжът ми трябваше да остане вкъщи, където спеше 3-годишната ни дъщеря. Решихме, че така ще е най-добре, защото няма как посред нощ да звъним на приятелски семейства, за да им пращаме детето или пък да молим някой да идва вкъщи и малката да се стресира сутринта, виждайки чужди хора, а не мама и тати. Не можеше и дума да става да я водим с нас в болницата, а и за мен най-важно беше да попадна под грижите на акушерките. Пък ако бебето реши да изчака до сутринта, когато градината отваря и таткото може да остави голямата и после да дойде до болницата, би било чудесно.

Но бебето имаше съвсем други намерения. И така, аз с доста сериозни болки, но пък спартански пазеща мълчание, се озовавам на най-застреляния таксиметров шофьор в Копенхаген. Въпреки че му казахме много точно къде в болницата трябва да ме закара (тя е доста голяма, но пък много добре обозначена кое отделение на къде е и т.н.), той решава, че ще ме остави на централцния болничен вход, който по това време на денонощието е затворен. 

На пояснението от моя страна, че трябва да ида до родилното, той отговаря, че не знае къде е. Успявам да му кажа да ме закара поне до спешния център, който се намира от другата страна на болничната сграда, където пък господин шофьорът ми заявява ”Ще трябва да спра на паркинга, защото пред спешния вход е позволено паркиране само за линейки”.

Аз вече нямам никаква възможност да се обяснявам, че да му кресна как цивилни коли имат право на една минута престой, колкото да разтоварят/натоварят болния и усещайки колко постоянни са болките, решавам, че ще извървя тия 50-60 метра от паркинга до спешното сама. 

Трябва да направя едно уточнение – в Дания линейка се изпраща за наистина спешен или важен случай. Тоест, ако човек може да се закара по един или друг начин до болницата, това е добре дошло, освен ако операторите на спешния телефон не преценят, че състоянието му изисква линейка или той сам не помоли за такава. Та, масово раждащите жени (отново уточнявам – говорим за стандартни случаи, без регистрирани проблеми или услоцнения) ги карат до родилното с лични автомобили или с такси, а има и такива, които на колело отиват.

И така, аз успявам да стигна спешното, където криво-ляво ми намериха и пътя до родилното. Там ме поеха две изключително готини и забележително млади акушерки (лекари се появяват само, ако положенето се е влошило, стандартна практика е ражданията да се водят от акушерки – една главна и една помощник, която най-често е и специализант).

В 1:30 най-сетне легнах на родилното легло, в 1:40 измериха пълно разкритие и въпреки че аз преглъщаща болката, споделих ни в клин, ни в ръкав, че не съм готова да раждам, в 1:58 синът ми беше на бял свят. 

След като се убедих, че всичко му е наред и не е синкав, както ми се струваше в началото, дойде време за много големите гушки кожа в кожа, а после останалите подробности, като измерване на бебето, възстановяване на майката, откарване в самостоятелна стая, където двамата с него да се гушкаме още много, както и да поспим малко. 

Не можех да повярвам, че това толкова малко създание е поверено на мен! Та той беше по-дребен от куклите-бебета на сестра си. Беше и на ръба да бъде категоризиран за недоносен, поради ниските си килограми – 2680гр, но на фона на първото ми дете, родено два дена преди термин 2800гр, акушерките заключиха, че ние просто правим малки бебета 🙂 

Първоначално мислех да остана в болницата за 1-2 дена, за да ми помогнат с кърменето и т.н. (с дъщеря ми то изобщо не се получи), но после реших, че ще ми е много по-комфортно вкъщи. Да, в Дания могат да те изпишат същия ден, в който си родила, ако всичко е минало както трябва. И с дъщеря ми направихме така – прибрахме се няколко часа след раждането, сега решихме да повторим.

Е, домашната ни радост трая кратко, когато два дена по-късно се наложи да ме хоспитализират с бебето, поради силна жълтеница. Той трябваше да мине лечение със специални лампи, а аз да съм до него, което пък беше единственото, което желаех. 

Този път кърменето тръгна много добре и за първи път усетих това чувство на тиха радост, щастие и пълно блаженство, за което другите кърмещи жени разказват.

Именно благодарение и на активното кърмене + светлинното лечение, успяхме да преборим жълтеницата за няма и три дена и да се приберем отново вкъщи, където вече липсвах на абсолютно всички. 

В деня, когато се прибрахме от болницата с излекувана жълтеница

Все още се опознавам с малкия прекрасен човек, който гордо мога да кажа, че сътворих и че съм му майка, затова и времето вкъщи с него ми е толкова ценно.

Не мога обаче да не споделя колко по-различно е всичко сега, в сравнение с преди. Колко по-уверена, спокойна и щастлива се чувствам. Разбира се, той е много по-различно бебе (поне засега) от сестра си, но и аз съм различен човек от преди три години, когато тя се роди. Майчинството ме промени и научи на много, но не си правя илюзии, че знам всичко и съм безстрашна. Наясно съм, че ще има още много ситуации, които ще ме хващат неподготвена, още много пъти ще се чудя правилното решение ли съм взела, добре ли си гледам децата или бъркам някъде нещо, но пък кой ли родител не минава през това?

Скоро ще споделя още от новия ми живот на майка на две, че така или иначе този материал стана прекалено дълъг.

Благодаря, ако сте го изчели до тук 🙂
И всеки, който иска да сподели своята родителска история, нека се чувства свободен да ми пише на имейла на сайта – vitamorenablog@gmail.com

И днес опазих децата живи и здрави, това не е малко

Майчинството е занимание самотно. С второто дете само се убеждавам в това. Колкото и да говориш с други хора, да споделяш с околните майки, да намираш подкрепа и да получаваш насърчаване от близки и приятели, вътрешно ти остава чувството на самотност.  Партньорът ти отива сутрин на работа, вечер се връща, вълнува се от работните си…

Граничарски дневник: Образцова застава

Петър Дончев публикува първият си разказ, посветен на спомените си от войнишките години.      През лятото на 1961 г.16-та застава, на която служех, щеше да бъде обявена за Първата Образцова застава на Осми граничен отряд. Намираше се в село Бяла /сега град/, Варненски окръг. Логично изборът беше паднал на нея, Бяла беше родното село на полковник…

Очарованието, удобството (и финансовата практичност) на аудио книгите

Да, и аз бях скептична към книгите за слушане. Че книга ли е, ако не го държиш в ръце и четеш с очите си? Университетското ми образование обаче е “Книгоиздаване” и там имах някои доста готини (понякога и леко лудички) преподаватели, които се постараха да ни отворят очите за многото и различни типове книги и…

Време за четене: Ексцентричната любовна история на 20-и век – „Гала и Дали. Неразделните

Книги за любов са се писали винаги. Книги за любов са се издавали винаги. Книги за любов са се чели винаги. И не е нужен какъвто и да е повод, за да се отвори темата „любов“ – най-вечната от вечните, темата за тази част от човешките взаимоотношения, без която няма живот.            И все пак, наближи…

Време за четене: „Бездна“ от исландската крими кралица Ирса Сигурдардотир

Ирса Сигурдардотир неслучайно е наричана от медиите Кралицата на криминалния роман на Исландия и българските читатели имат възможност да разберат сами защо – първите три части от поредицата ѝ за комисар Хюлдар и детската психоложка Фрея могат да бъдат открити по родните книжарници („ДНК“, „Водовъртеж“ и „Изкупление“). За радост на феновете ѝ от издателство „Емас“…

Време за четене: Противоречивата и могъща владетелка Исабел Кастилска“

      Сред „Известните жени в историята“, популярната поредица историческиромани на издателство „Емас“, се нареди испанка – Исабел I ТрастамараКастилска, една от най-великите владетелки на всички времена. Обединителка на Испания, разширила територията ѝ до невиждани дотогаваразмери. Благодетелка на Христофор Колумб, с чиято благословия генуезкиятмореплавател открива Америка, а Испания прибавя нови земи към териториятаси, ставайки…

Отново на училище – курс по датски, приличащ на среща на ООН

13/08/2021

Тази седмица във вторник 10/08, започнах отново курс по датски.

Този път успях да се класирам за един от предлаганите от държавата безплатни курсове по датски – FVU (Forberedende voksenundervisning), от които могат да се възползват граждани на Дания над 25 години, имащи вече познания по езика, за подобряване на говорните и писмени умения. 

Първоначално тези курсове са били насочени към датчани, израснали в чужда държава, за опресняване и подобряване на датския им, но постепенно кръгът е разришен и към него са прибавени всички, имащи осигурителен номер в страната и съответно вече някакви познания по езика. 

Бях доста доволна да успея да се класирам за обучението (след като се явих на специализиран изпит от близо 2 часа, който целеше да провери знанията ми), защото искрено мечтая да започна да го говоря свободно този език, както и поради факта, че обучението е безплатно.

За 4-те ми години в Дания съм карала 3 пъти курсове по език:

Първият беше от близо 3 месеца и постави основата на датския. Тогава още обучението беше безплатно, плащаше се само депозит от 1000 и няколко крони, които след това то връщаха, ако завършиш успешно нивото.

След това обаче излязох в майчинство, а курсовете станаха изцяло платени (държавата реши да закрие от години поддържаните безплатни курсове по датски, след като хората злоупотребяваха записвайки се за курс и не ходейки, което губеше ресурс на учители, учебници, както и цялостната идея на обучението).

За кратко се записах на (платени) съботни курсове, които ми помогнаха, но не чак толкова много. 

Когато майчинството ми приключи и започнах работа, можех да си позволя да тръгна отново на редовен курс по датски, който беше много качествен и надежден, но струваше малко над 2000кр за половин модул, който се взимаше за месец и половина. Часовете бяха 3 пъти в седмицата от сутрин до обяд, което комбинирано с работа и семейство доста ме смачкваше и в един момент се наложи да преустановя курса.

Сега, когато пак съм бременна и имам повече свободно време, както и когато общината отново предложиха безплатни курсове, реших, че ще се възползвам максимално! 

Групата ни трябваше да е от 9 човека, но за момента се събираме по 5 и половина (една от курсистките дойде само за час и малко през първия ден на обучение и не очаквам особено чести посещения от нея). Това отново е леко разочароващо, защото показва несериозността на хората, които се записват, а после нямат желание да учат, но пък на мен ми допада да сме по-малка група.

За пореден път обаче се изумявам колко политически некоректни и несъобразителни могат да бъдат хората… 

Когато започнеш подобен езиков курс, виждаш как в групата сте събрани хора от буквално целия свят. Историите им са все различни, пъстри и неочаквани, както и майчините им езици, цвета на кожата, културата и възрастта.

Съответно за хора като мен, които не са израснали в особено мултикултурна среда (Пловдив е чудесен, но черен човек съм видяла на живо за първи път някъде в зрелите си тийнейджърски години) е много лесно да обидиш някого, защото не сме свикнали да сме особено толерантни, а хуморът ни често е абсолютно расистки, което ние обаче не осъзнаваме.

Затова е добре да имаш едно наум какво казваш и най-вече какви смешки правиш. На мен лично това не ми пречи, даже ми харесва, защото така ставам по-внимателна към околните, по-съобразителна и адекватна.

За жалост, това не може да се каже за повече от останалите…

Най-редовно срещам брутални прояви на несъобразителност, като мога да дам няколко примера – слагането под общ знаменател на индийци и пакистанци, както и на хора от Малайзия, Индонезия и Филипините, третирането на Африка като държава, а не континент, въпроси “ама всичките ти 7 деца от една жена ли са?!” и още много.

Разбира се, доста често подобни изказвания са породени от любопитство, което надскача чувството за такт.

От друга страна съм срещала и хора, които така активно протестират срещу датската граматика, фонетика и езикови правила, сякаш пенливите им заяждания с учителя ще доведат до промяна на въпросните. 

Езикът е такъв, какъвто е и това, че на теб ти е труден за овладяване и произнасяне, е честно казано, единствен твой проблем. Със сигурност и нашите езици не звучат по-добре на датчаните, но няма да ни стане особено приятно, ако човек, записал се доброволно да ги учи, започне да плюе по произношението и писмените ни правила. 

Честно казано, при всеки мой нов курс по датски, изпитвам притеснително любопитство какви хора ще срещна и дали ще се спогодим.

Засега обаче сериозни драми не е имало, особено когато тактично пропускаш покрай ушите си някои от политически неудачните коментари. 

По-важното е, че все още поддържам добри приятелства с хора, с които съм се запознала на тези курсове, включително от съвсем първия ми.

Както и беше невероятна изненада, когато едната ми приятелка индийка ми подари прекрасна мартеница с Пижо и Пенда за 1 март, която беше направила съвсем сама. Даже не знам откъде знаеше за празника ни, но ми подари мартеницата (доста голяма и красива), която пазя и до днес. Румънката пък, при вида на мартеничката, каза само “Да, ние имаме същия обичай” и така сложи край на заблудата, която ми беше внушена, че единствено българите си разменяме мартеници.

Каквото и да е обаче, за мен тези курсове са важни и ценни заради знанията, които ми дават и факта, че ми помагат да достигна заветната си цел – свободно поддържане разговор на датски. Както и способността, когато пак някой ме засече с колелото в трафика, да мога да му се развикам на датски.

Засега все още майчиният ми език идва пръв в подобни неочаквани ситуации и да, другите няма да ме разберат, че съм изкрещяла “Глупак!” или “Патка!”, но пък аз съм освободила напрежението 😀

Когато не си готов за сбъдването на мечтите ти

Когато мъжът ми ме попита какво искам за Коледа и аз му отвърнах “къща”, не си представях, че желанието ми може да се изпълни толкова бързо и да ми причини такива непоносими количества стрес.  Понякога мечтите се сбъдват и ние трябва да се справим с всички последици от това. Истината е, че отдавна искахме да…

Време за четене – трилър от Дания „Сърце в лед“ показва тъмното минало на страната

Българските читатели вече са се убедили, че в скандинавската криминална поредица на издателство „Емас“ влиза само най-доброто от жанра. От техния подбор четем автори като Ю Несбьо, Сьорен Свайструп, Юси Адлер-Улсен, Ирса Сигурдардотир… Издателството отново не разочароват и ни срещат с новото впечатляващо писателско дуо на Дания – Лине Холм и Стине Болтер. Със своя…

Нова година по пижама на дивана или щастието в малките победи

Някъде около втората година след раждането на дъщеря ми започнах да недоволствам, че забавленията ми се изчерпват до това да гледам телевизия вечер на дивана вкъщи заедно със съпруга ми. Сега – три месеца и нещо след появата на второто ми дете, си мечтая за това. Винаги ме е изумявало как може да ти се…

Майчинството – занимание самотно или как да намериш общ език с другите майки

С второто дете имам и втора майчинска група. Концепцията е, че майки от един квартал с бебета на сходна възраст е добре да бъдат свързани една с друга, за да могат да си комуникират. Организацията се прави от здравния консултант, който те посещава периодично в дома ти след раждането на бебето. Аз лично наричам това…

О, добре, че е 1и декември!

1и декември и нека подготовката за Коледа официално започне. В редица съседски къщи видях украсени коледни елхи (че даже и по две в апартамент) още преди две седмици, но ние предпочитаме да изчакаме започването на декември за слагането на украсата. Само лампичките се появяват по-рано на терасата, но те носят толкова светлина и радост в…

Всеки белег има своята история, но нека я разказва „тихо“

Белезите от операции, травми, изгаряния, както и други нарушения на целостта на кожата са повод за притеснения у много хора. Те не подминават и популярните личности, които разкриват как са успели да заличат своя белег в името на суетата си. Понякога белезите се превръщат в сериозен естетичен проблем, водещ до понижаване на самочувствието и качеството…

Август – месецът на промените и 4 години от годежа ни

В онзи ден през август 2017 гледах как хората около мен скачат в морето, а на мен ми беше толкова студено, че не си свалих дори якето, и си мислех, че никога няма да мога да се аклиматизирам.

6/08/2021

Август се оказва особено специален и важен за посоката на житейския ми път.

Преди години никак не харесвах този месец… беше прекалено горещ, прекалено скучен, прекалено изнервящ. Така се случи обаче, че именно през август се случиха едни от големите промени в живота ми.

Първо беше местенето от родния ми Пловдив към София след приключването на гимназия. Десетина години след това пак в началото на август с котка под ръка и лек багаж заминах да живея в Дания при бъдещия си съпруг.

Повече по темата – Урокът на 2017 година – как се сбъдват желания

Днес – 6 август, отбелязваме 4 години от датата на годежа ни.

Аз постоянно забравям тази дата, но всевъзможни приложения като фейсбук, google photos и т.н. Ми напомнят какви снимки и публикации съм правила преди години на същия ден.

И така си спомних деня на годежа ни. 

Бях пристигнала в Копенхаген след кошмарен полет (можете да прочетете тук – Модерна одисея – как се спасяваш, когато всичко с полетите ти се обърка), но бях щастлива и доволна, че започваме съжителството си заедно с единствения мъж, когото бях срещала до момента, който не се притесняваше, страхуваше или смущаваше да ми казва открито, че иска да живеем заедно и да създадем семейство.

За брак си бяхме говорили още като “млади гаджета”, което да се разбира няма и 6 месеца преди годежа ни. Още като се запознахме, някак се усетихме комфортно един с друг, не се страхувахме да правим общи планове и мечтаехме на едро.

Сякаш и двамата отдавна бяхме търсили сходна половинка, с която да се отпуснеш и да чувстваш на воля.

Може би затова и не е учудващо, че темата за брака беше засегната доста скоро. 

Веднъж, докато правихме една от любимите ни дълги разходки из Копенхаген (когато аз още летях до там за няколко дена да се видим) той ме попита бих ли си сменила фамилията, ако се омъжа. Аз директно му отговорих, че ако не го направя, не виждам смисъл изобщо да подписвам.

След безкрайни разговори по whatsapp, видеоколове, самолети, автобуси, премеждия и препятсвия, най-сетне се озовахме в една географска точка, под един покрив и в едно легло, без да броим дните до следващата раздяла. 

Изглед към морето от онзи ден

И тогава той ме заведе до плажа на Амар – понеже Копенхаген е богат и на колкото пожелаеш плажове и морски гледки и на един кей, изнесен навътре във водите на Балтийско море, ме попита дали бих се омъжила за него.

Млади гаджета, прясно сгодени

Времето беше така слънчево и приятно, а небето изглеждаше сякаш необятно, изпъстрено с искрящо бели, неподвижни облаци. Бях в напълно непозната държава, доста различна от всичко, познато до момента, но се чувствах в хармония не само със заобикалящата ме среда, но сякаш и с цялата вселена.

4 години по-късно ми се иска да кажа, че времето лети, но обръщайки се назад и спомняйки си през колко неща сме минали за този иначе кратък период, по-скоро ще се въздържа. 

Бракът, като всяко едно друго нещо, изисква отдаденост, старание, търпение и време. Трябва ти време, упоритост и желание, за да станеш добър в нещо и същото важи за съвместния живот (без значние дали сте подписали или не). 

И ето ни днес 🙂

Има редица предизвикателства, криви моменти и дни, в които ти се иска да зарежеш всичко и някак да се почувстваш неангажиран и мислещ единствено за себе си, както преди. Но това са кратки моменти, на които по-добре да не обръщаш много внимание. 

По-важно е колко често се чувстваш щастлив и благодарен, че делите едно легло, че заспиваш спокойна до него и че искаш да му кажеш веднага добрата новина. 

Честно казано, за мен щастливата връзка не е в големите неща – грандиозни жестове, романтични приключения и т.н.

За мен щастието се усеща в спокойствието – когато търсиш и мечтаеш за онези моменти, когато сте на дивана вкъщи и гледате телевизия или си говорите, за приготвянето на кафе сутрин, за дребните му привички, които уж те дразнят, но всъщност знаеш наизуст и когато той пропусне някои от “ритуалите” си, се замисляш дали всичко е наред?

Но пък аз съм едва от 4 години омъжена жена, със сигурност има още много какво да уча и преживявам 🙂

Исках обаче да споделя тези си мисли, а ако някой иска да сподели неговите с мен, нека пише до – vitamorenablog@gmail.com