С деца на балет или как да се въртиш на пръсти без синхрон

Когато записах дъщеря си на балет, не бях водена от сладки мечти как ще стане прима балерина, а по-скоро от желанието да има къде да я водя в неделя да изразходва енергия, за да спи следобеден сън и аз да имам час и половина-два почивка.

Дъщеря ми може да няма 3 години, но има нужда от доста тичане и игра преди обяд, за да успее да заспи след това.

Градинките и детските площадки около квартала вече са омръзнали, а и със настъпването на студените месеци времето, прекарано навън, става все по-ограничено.

Затова половин час балет всяка неделя звучи като чудесно занимание, особено като се сложи пътя до там и обратно (малките гледат на градският транспорт като на лунапарк), а като бонус идва фактът, че студиото се намира в голям търговски център с доста добри закрити площадки за игра, където може да прекараме още време.

Разбира се, бабите и дядовците приеха присърце новината за новите спортни занимания на внучка им. Една част от тях се ентусиазираха дълбоко, а друга се притесниха, че животът на балерините не е лек. Постарах се да изясня, че малката надали е открила призванието в живота си и шансът да продължи с балета в следващите 20+ години, е доста малък, така че притеснения и размисли са излишни.

След първите няколко посещения обаче, установих, че по-скоро аз ще стана балерина, отколкото дъщеря ми.

Децата под три години трябва да са придружени от родителите си, които да им помогнат с практиката или както се оказа – да изпълняват всичко, показано от учителката-балерина, давайки пример на отрочетата си, които изобщо не хаят и тичат в кръг или се търкалят по пода.

Може би не следва да очаквам друго от толкова малки дечица, но на първото ни посещение чак леко се напрегнах, че дъщеря ми не желае да последва нито моя пример, нито този на учителката и да се върти на пръсти около оста си или да вдига елегантно ръце на главата си в опит да откъсне въображаеми ябълки от въображаемо дърво. Когато пък трябваше да ходим грациозно като фламинго, тя реши, че може да демонстрира и други животни като тюлен, например и уверено се влачеше по земята, унищожавайки бялото си боди, но пък с огромна усмивка на лице.

Най-забавното обаче е да гледаш как татковците се стараят да изпълняват показаното от инструкторката и старателно се вдигат на пръсти с ръце във въздуха като същински мечоци в цирка (защото татковци има и то доста!). А дъщерите им се заливат от смях и се гонят из стаята, развявайки брокатени пачки и вързани в опашка къдрици.

Интересното е, че клубът има строги изисквания към облеклото и прическата на малките, което трябва да се приближава максимално до това на истинските балерини. И това е чудесно, защото нахлузвайки поличката и балетните си цвички, дъщеря ми гордо заявява, че ще ходи на балет, където аз огъвам стъпала в шпиц и се разтягам като същински непохватен лебед, докато тя си плюнчи пръста, загледана в отражението си в огледалото.

В края на часа (който всъщност е 30 мин) малките получават по един печат на ръката си, изобразяващ герой от Леденото кралство, което е кулминацията на детската еуфория, а родителите запъхтени, запотени и изтощени нарамваме чанти, обувки и якета и излизаме навън с единствената мисъл от къде да си вземем голяма доза кафе и кроасан.

Да, балетът е забавен и мисля да си го броя като лична тренировка.

Възнамерявам да продължа с тия занимания, докато малката навърши 3, когато вече няма да има нужда и аз да съм в залата, та ще имам 30 минути да смуча капучино и чета книга в предверието на студиото. И тогава вече ще се разбере дали балетът ще възроди устойчив интерес в дъщеря ми и тя ще продължи заниманията си, или ще се откаже от шпица и пачката.

А дотогава ще тичам с нея в кръг на фона на Лебедово езеро и ще подскачам на пръсти в пълна липса на синхрон с останалите родители и деца в залата.

Реклама

И точно, когато мислехме за второ дете

Всички говорят за безсънните нощи през първите месеци след раждането на бебето. Колко било тежко, как малкото не спира да плаче, да се буди, да недоволства и т.н.

Да, до известна степен мога да се съглася, въпреки че има големи изключения. Понякога бебетата прекарват първия месец след раждането в дълбок сън, сякаш още не са осъзнали, че са извън утробата. Друг път наистина се скъсват от плач, но трябва да сте сигурни, че кърменето и многото, непрекъснато гушкане помагат на 100%! Никакви капки, прахчета, баене, молитви и подобни не могат да успокоят едно пеленаче така, както майчината прегръдка ❤

Аз обаче се сблъсках с нещо различно и ми се иска да го споделя, току виж помогнало на други родители.

През първата година и половина вечерният сън на дъщеря ми се развиваше чудесно. Имаше ревове и трудно (да не кажа невъзможно) заспиване само при дневните дремки, докато нощният сън се случваше като по учебник. С мъжа ми бяхме изградили желязна вечерна програма, която спазвахме педантично и не знам дали благодарение на нея или е, но детето ни заспиваше в момента, в който си подушеше леглото.

Случвало се е да има нужда няколко пъти да ходя в стаята, за да давам изпуснат биберон, както и да се буди през нощта в точно време, явно определено от биологичния ѝ часовник, за пиене на мляко, малко гушки и пак сън.

Единствените проблеми, които имах с нощния сън, бяха по времето, когато започна да се обръща от гръб по корем, но не можеше да се завърти обратно, когато си изпускаше биберона и не можеше да го намери или когато започна да се буди скандално рано сутрин (5:30-6ч!).

Но това бяха периоди, които бързо минаха.

Около година и половина стигнахме до прекрасните моменти, в които малката спеше по цяла нощ! Сега това ми се вижда почти невероятно, чак се съмнявам дали наистина се е случвало.

Всичко започна края на миналия септември, когато дъщеря ми беше прехвърлила година и половина. Настроението ѝ рязко се влоши и траеше така с дни, вечер започна да се буди все по-често и да заспива по-трудно, докато нещата не ескалираха в абсолютна невъзможност да спи по друг начин, освен в ръцете ми, а аз задължително да бъда права! Всяка промяна в позата ми водеше до писъци и плач…

Пробвахме какво ли не, може би единствено не сме ѝ баели против уроки и не сме я търкали с ракия (защото не вярваме в успеха и надеждността на подобни методи).

В един момент забелязах, че кучешките ѝ зъби са решили да избият всички наведнъж, та до известна степен се успокоих, че явно има обяснение за нощните драми.

Разбира се, никакви гелове, играчки, методи и лекарства не помогнаха, нужни бяха само здрави нерви и търпение.

Проблемът обаче не се разреши след появата на зъбите, а даже се задълбочи…

Милото ми момиче не можеше да заспива спокойно вечер, имаше нужда да бъде дълго време държана на ръце, гушкана и успокоявана, будеше се с писъци на всеки час, а през деня беше мрънлива, което е напълно обяснимо след лошия нощен сън.

Консултациите с педагог доведе до предложението, че най-вероятно вече е започнала да сънува кошмари – нещо като крайъгълен камък в развитието на съзнанието на децата. И също така нещо доста нормално.

Докато чаках да отшуми този нов период, взеха че ѝ се възпалиха ушите… По-лошото обаче беше, че на първия лекарски преглед погрешно решиха, че е просто вирус и трябва да я лекувам със стандартния панодил и стоене вкъщи. Когато на третия ден обаче положението ѝ се влоши и тичахме обратно към личния, отитът вече се ширеше с пълна сила в двете бебешки ушачета.

Която майка е имала бебе с отит, знае за какво иде реч… На другите мога само да кажа, че вечер всичко се влошава, детето го боли, но какво може да направи освен да плаче и да иска да бъде носено на ръце. 

Работата е там, че когато са сложени в хоризонтално положение, ушите ги болят повече, заради налягането. Затова е някакво решение да повдигнете краката на креватчето с две дебели книги от страната на главата или да си устроите вашето легло така, че да ви е удобно да дремете полу-легнали, полу-седнали с бебе, гушнато на гърдите ви.

Така минаха октомври, декември и почти целия януари. 

Не изглежда като толкова дълъг период, но когато всяка вечер не можеш да спиш, ти се вижда като вечност.

Имах дни (доста на брои), в които не исках да комуникирам с никого, освен с друга майка, която е минала през същото и може да ми даде адекватен съвет. Това исках най-силно от всичко – съвет какво да направя, че да помогна на детето и на себе си. 

Търсих толкова много из необятния интернет, но всичко относно деца и нощни безсъници се отнася до бебета под една година.

Успях да поговоря с други майки и горе-долу почти всички са изпитали подони проблеми около втората година на детето.

В повечето случаи се наблюдава ненадейно будене през нощта без желание за сън. Децата просто си стоят в леглото с широко отворени очи и са готови за игра, храна и всякакви други занимавки. Решението било да настояваш нежно, но настойчиво да се опитат да заспят отново.

В нашия случай дъщеря ми иска да спи, но просто нещо не ѝ позволява.

Към момента – вече март, вече над 6 месеца от започването на среднощните проблеми, сънят ѝ се случва все по-лесно.

Заспива почти безпроблемно сама в стаята си, буди се един или два пъти за мляко (не я кърмя отдавна, давам ѝ краве или растително) и банан (явно огладнява), след което заспива пак. През вечер се случва да сънува кошмари или неспокойни сънища и да има нужда да чува, че съм в стаята при нея (аз отдавна си инсталирах матрак на земята до креватчето ѝ и когато се разбуди, се местя от нашата спалня в нейната стая.)

Хубавото е, че като отмине лошият период, после забравяш. Тялото има уникалната функция да се възстановява от всякакви травми светкавично бързо. Дори една вечер на добър нощен сън, е достатъчна да се почувстваш нов човек. Систематичната липса на сън е най-сигурният и кратък път към депресията.

Замислих се обаче какво щеше да бъде, ако бяхме преминали към осъществяване плана за второ дете, както имахме желание.

Мислехме си, че разлика от две години ще е чудесна, а и чувахме от различни места съвети да не чакаме с второто дете.

Не мога да си представя обаче колко по-тежко и притеснено щеше да ми бъде, ако в този период на безсъници и проблеми бях бременна.

Най-малкото нямаше да мога да нося на ръце дъщеря ми толкова, колкото тя имаше нужда, а със стреса и безсънието не знам как щях да се справя (може би някой ще каже “ами, таткото?!”, та да уточня – таткото беше активен и на линия през цялото време. Особено през деня малката не се отделяше от него, но вечер допускаше само за мен…) 

Единственият съвет, който мога да дам в насока следващо дете, е изчакайте, докато сте напълно убедени, че първото вече е достатъчно голямо и самостоятелно, за да има братче или сестриче.

А на родителите, които са преживели нещо подобно на нашата одисея – съвети приемам всякакви! Можете да ми споделяте своите преживявания и опит на vitamorenablog@gmail.com

На останалите кандидат или отскоро мами и татковци – не се плашете, това не се случва с всяко дете. Повечето около втората година вече спят непробудно и само то време на време има събуждания или кошмари, но пък кой ли ги няма.

Единствените ми надежди са този текст да не се възприема като нищо различно от споделен опит и току виж някой ден попадне при друга майка/татко, които трескаво търсят из дебрите на интернета дали и други родители са се сблъсквали с такива епохални проблеми.

Всичко ще бъде наред, само трябва да дадем на себе си и детето ни време 🙂

 

Майката, която няма нужда от майки-приятелки

Наскоро една от най-добрите ми приятелки в Дания сподели, че със семейството ѝ се връщат обратно в Прага (откъдето е родом тя).

Те поживяха в Копенхаген близо две, няма и три години, но тя – приятелката ми, така и не успя да се адаптира и почувства щастлива в датската среда.

От една страна се зарадвах много за нея, защото човек няма нужда от нещастни приятели. Нито те са “полезни” за себе си, нито пък могат да изградят стабилни отношения с околните. Та, зарадвах се за нея, че ще може отново да диша с пълни гърди и няма да се чувства притеснена и подтисната, както ми е споделяла, че се усеща тук.

Но нямаше как да не ми стане мъчно, че оставам с приятел по-малко… Особено, че тя живее на съседната улица и неведнъж сме се срещали за по кафе или питие.

Имах чудесен късмет да се запозная с нея на курса ми по датски и след щастливо стечение на обстоятелствата да се окажем съседи в един и същи квартал. И тя е майка, но на две момчета, които полека-лека навлизат в пубертета и това води до покачване на градусите и настроенията в дома им.

За мен и мъжа ми е било винаги приятно да ходим на гости на тези наши приятели, “чехите”, както ги наричаме, въпреки че съпругът на жената е от френско-италиански произход, но пък основната част от живота им като възрастни е минала не другаде, а в Прага.

Замислих се как и друга моя позната – испанка, която също живее на хвърлей разстояние от мен, ще се завърне със семейството си към родната Испания, след като решиха, че Дания не е за тях.

За нея ми е по-малко (да не кажа изобщо) мъчно, че си тръгва. И двете имаме деца на почти еднаква възраст, като обаче въпросната жена има още една по-голяма дъщеря. По едно време бяхме особено близки, но постепенно разликите в това какви майки сме (или може би какви хора) започнаха да избуяват и да ни раздалечават.

Следва да споделя, че аз съм майка, която няма и вече май не иска да има други майки за приятелки. Е, поне не и майки с деца на същите години като моето.

На какво се дължи този факт? Не съм сигурна, но определено с всички досегашни майки досега успявам да достигна някакъв пик, след който нямам желание да продължавам отношения.

Първата такава беше симпатична българка, с която се запознахме по време на курса за бременни. За нея това беше второ дете, което се роди съвсем малко преди дъщеря ми. Та, тази дама се опита да ме увлече в нейния модел на майчинство, който основно се изразяваше в обикаляне на възможно повече места – кафенета, ресторанти, паркове и кина, заедно с бебето, разбира се. Аз някак не се чувствах комфортно с това и не можех да откликна на постоянните ѝ призиви да излизаме.

Имах нужда да се “запозная” с това малко същество, което съвсем наскоро се бе появило в живота ми, да разбера какво му харесва и какво не (а това е страшно трудна задача, когато въпросното има плачът за единствено изразно средство), както и самата аз да се науча да бъда майка, ако мога така да се изразя.

Повярвайте ми, дори за управлението на количка се искат умения, да не говорим за цялото изкуство по организиране на бебешката чанта с нещата, от които наистина ще имаш нужда, както и привеждането във вид на самата теб.

Следва да кажа, че обожавах да излизам на разходки с бебето, но изпитвах физическа непоносимост към организирането на среща с други хора! Дори и сега – година и половина по-късно, не искам да се уговарям за точни часове, за които да се стресирам мога ли да спазя.

Пиковият момент в отношенията ми с тази майка обаче бяха, когато си говорихме за кърменето и аз споделих колко тежко преживях целия процес – страдах от невероятни болки, които така и не отшумяха, та след втория месец се отказах.

Тя ми отвърна, че ме разбира, а след това сподели как ще си прави бижута от кърма, защото кърменето за нея символизирало грижите и отдадеността ѝ към децата ѝ…

Попита ме дали и аз си пазя кърма, че да си поръчаме двете бижута. За малко да ѝ отвърна, че си пазя първото ако на дъщеря ми и предпочитам да ползвам него.

Но от този момент нататък комуникацията ни постепенно замря, ние се преместихме в друг квартал далеч от нейния и така.

С испанската майка (както галено си я наричам), с която бяхме съседки, имахме чудесни отношения и определено съм черпила доста от нейния опит.

Но фактът, че аз исках дъщеря ми да ходи на градина (защото вярвам, че е добре за нея), а аз започнах отново работа, както и курсове по датски, сякаш ни раздели като с нож.

В един разговор, в който ме питаше как успявам да се справям с всичко, тя сподели за себе си, че не била като “другите майки, които се опитват да бягат от децата си, ходейки на работа”, а се наслаждавала на времето си вкъщи с децата.

Не съм сигурна дали го разбирам точно, но някак ми прозвуча като леко осъждане от нейна страна.

Разбира се, може случаят изобщо да не е такъв и да го е казала съвсем непреднамерено и с добри чувства, но пък така или иначе комуникацията ми с нея се изчерпваше до обикновени битовизми – какво направило кучето ѝ, какво детето, пък съседите това, в училището на дъщеря ѝ онова.

Знам, че проблемът е в мен. Аз не мога да изградя прилични приятелски отношения с другите майки. По-точно казано можем да бъдем чудесни познати, но не и добри приятели… за мен приятелството е много повече от пиене на кафе и обсъждане на ежедневието. А времето ми е толкова безценно, че никак не ми се пилее в опити да превръщам в близки до мен хора, които не дават индикации да са сродни души.

Така се озовавам с много познати, но малко или даже никакви приятели (в истинския смисъл на думата) на датска почва и една шепа по-близки и доверени като сестри приятелки в България и почти никакво желание да променям това положение.

Някъде бях чела, че след 30 години човек трудно създава нови истински приятелства, но ако е запазил до този момент старите си приятели, то те ще си останат такива доживот.

Мисля, че това е доста вярно твърдение. Колкото повече напредваме във възрастта си, толкова повече се фокусираме върху най-близките до нас неща, които стават и най-ценни. Все по-малко имаме желание да излизаме от зоната си на комфорт, защото сме оставили авантюристичните години и скачането с главата напред в непознати ситуации и връзки някъде в 20-те. И това ни радва!

Отдавна съм стигнала до прозрението, че човек няма нужда от хора, комуникацията с които не го обогатява по никакъв начин. Но пък не очаквах “майчинските” среди чак толкова да не ми допаднат и да не искам да имам “майчина” компания.

Е, винаги е възможно това да се промени с порастването на детето ми, когато тя сама ще се запознава и ще става приятел с други деца, а ние родителите ще трябва да се погаждаме по между си 🙂

Последното дете в детската градина

Опитвам се да сетя дали друг път през живота си съм бързала така, както когато трябва да взема дъщеря ми от детска градина. 

Глаголът “придвижвам” се с колело не е правилен за мен, тъй като аз по-скоро летя. Не знам каква скорост развивам, честно казано не искам и да научавам, само ще споделя, че вече нося каска и малко са другите колоездачи, които ме изпреварват.

Не искам да звучи като хвалене, защото не съм особено горда с това. Бих предпочела да съм като онези романтични майки, елегантно кацнали на големите си дамски колелета, въртящи спокойно педалите из Копенхаген, придвижвайки се към градината на детето си.

Аз пак съм с дамски велосипед, но съм залегнала здраво над него и профучавам по алеите в стремеж да стигна колкото мога по-бързо при дъщеря си. Защото всяка минута ми е важна!

Миналият петък (2 август) някак се замотах на работа и в един момент осъзнах, че ще закъснея за прибирането на малката от ясла. Времето ми с велосипед от работното място до градината е 20-25 мин. Карах като луда и разбира се, заради стреса, който сама си причиних, обърках пътя, което ме забави едни допълнителни 3 минути и когато стигнах до градината (плувнала в пот и червена като презрял домат), часът беше 16:50 (работното им време е до 17ч).

Когато влетях вътре, видях, че дъщеря ми е останала последното детенце и щастливо стои с две от учителките си и нещо си играят.

Толкова зле се почувствах – че въпреки спартанските ми усилия да се надпреварвам с времето, пак съм закъсняла, че се разплаках като малко дете. Учителките трябваше да ме успокояват, неразбиращи какво ми има, а аз хлипайки да им обяснявам, че страшно много съм бързала, но не искам детето ми да е последното в градината и с мъжа ми се стараем, ама ни е трудно и т.н.

По-възрастната от двете педагожки майчински ме погледна и съвсем спокойно ми каза, че на дъщеря ми всъщност всичко ѝ е наред – забавлявала се е чудесно през целия ден, не е плакала, не е мрънкала, не е страдала от това, че закъснявам с 5-10 минути и че проблем, заради който да се разстройвам, реално няма. Също и допълни, че добре ме разбира какво ми е, след като е минала през същото с нейните деца преди години, но особен смисъл от нерви и притеснения няма. 

Не мога да ѝ отрека, че е права.

На мен обаче ми стана толкова мъчно, като я видях останала последна и как е виждала другите дечица да си тръгват с родителите си, а тя е чакала и чакала, без аз да дойда, докато не са останали повече деца, че сълзите ми отново са готови да тръгнат.

А едно от любимите ѝ неща е след детска градина да отидем заедно на разходка с колелото

Не мога да си обясня какво работят другите хора, че успяват да си взимат децата от градина още в 15:30ч! Особено в петък в нашата ясла децата ги прибират преди 16ч, до 16:30 са останали по-малко от петима малчугани. Сериозно, какво работят тия хора?!

И двамата с мъжа ми се разкъсваме между работата си, взимането на време на детето от градина, желанието ни да спортуваме, да прекараме време заедно, да си почистим все пак къщата, да напазаруваме, да сготвим… 

Може би има и други родители, които разбират правилно написаното от мен и знаят точно какво изпитвам и с какво се боря. Ако имат някакъв (градивен) съвет или пък поне думи на съпричастност, ще се радвам да ги споделят с мен.

Все си мисля, че колкото повече време минава, толкова по-”умели” ставаме в родителството, но дали съм права, само времето може да покаже. А до тогава се моля само то да е на моя страна и да не се опитва да бяга по-бързо от мен.

Четете още:

Специфики на летенето с бебе

Има ли шанс за кариера след майчинството и коя е Урсула фон дер Лайен – голямата жена със седемте деца

Малка, драматична Одисея – да преживееш никненето на зъби и да бъдеш отново щастлив

Малка, драматична Одисея – да преживееш никненето на зъби и да бъдеш отново щастлив

Едно от хубавите неща на родителството е, че забравяш. Тежките моменти, колкото и ярки и безкрайни да са били, се оттичат към дъното на съзнанието, а оттам пропадат в забвение.

17 месеца от раждането на дъщеря ми и аз вече не съм сигурна колко и какви безсънни нощи съм имала в първите ѝ седмици и месеци. Даже съм склонна да кажа, че не сме страдали от такива.

Имам спомени за тежки вечери, когато се научи да се обръща по корем, защото през нощта го правеше постоянно, съответно се разсънваше, плачеше и мрънкаше, а аз трябваше да я обръщам, за да заспи пак и така всеки 15-20 мин. 

Но това ми е като в мъгла и не съм особено сигурна нито колко е продължил периодът, нито кога точно се е случило (може би 6и месец, може би 7и?).

Засега все още ярки ми остават моментите с никненето на зъби. Знам, че всеки родител ще каже как това е едно от най-тежките изпитания, но докато не го изпиташ лично със сърцето и душата си, не можеш особено да осъзнаеш за какво става въпрос.

При дъщеря ми зъбите засега излизат все в комплект от по 2-3 наведнъж. Процесът е съпроводен със загуба на сън (за нея и мен), периодично висока температура и изключително недоволстване, рев и раздразнение (отново проявяващо се и при двете ни).

Последният такъв период продължи седмица и утихна преди два дни. Първоначално бях видяла жестоки подути синини на венците ѝ на местата на кътниците. Първо горе в ляво, после в дясно, а на долната челюст остана само с подуване. Въпреки че не изглеждаше да ѝ причинява болка, тази синина ме притесни и като всяка друга майка, реших да попитам интернет що е то.

Нека обаче уточня, че чета единствено англоезични сайтове, като предпочитам този на СЗО или други здравни, като го препоръчвам горещо пред който и да е бг форум.

Та, там пишеше, че подобно подуване и посиняване е нормално при никнене на първите зъби, не причинява болка на детето, може би само известен дискомфорт и ако не мине до десетина дни или пък се влоши (особено ако започне изтичане на секрети, сигнализиращи някакво възпаление), нека се потърси лекарска/зъболекарска консултация. 

При нас тези синини предвещаваха бурята, която скоро щеше да ни връхлети. 

И двамата с мъжа ми бяхме започнали работа на нови места и това ни беше донесло вече известен стрес и натоварване, но когато един припрян вторник по обяд ми се обадиха от детската градина, че малката е с температура и не се държи като себе си, нервите лека-полека започнаха да ескалират. 

Надали друг път съм карала толкова бързо колело, както тогава, за да стигна по-скоро при нея. Заварих я спокойна, но наистина гореща. В късния следобед, вече вкъщи, температурата стигна 39.6 и бързичко спретнах топла вана, в която сложих малката буболина, за да се охлади. Това помогна доста за смъкване на темп., особено в комбинация със свещичка панодил след ваната (свещичките действат по-бързо и се слагат лесно).

Следващите дни бяха въртележка от приливи и отливи на температура, радост и тъга, панодил, филии хляб с масло, писъци, рев, прегръдки и молитви към бога на бебетата за здрав сън.

През цялото време със съпруга ми се опитвахме да не драматизираме излишно, да гледаме на ситуацията от друг ъгъл, че току виж оттам изглежда по-приятно, но истината е, че в нас се беше загнездило тягостното и стресиращо чувство, че така ще си останем винаги – изнервени и нещастни.

Детето беше вулкан от емоции, нищо никак не ѝ харесваше, плачеше, караше се с нас и кой знае дали от всичкото викане и дране или от подухващия вечер студен бриз, рязко контрастиращ с горещото време, носът ѝ се разтече, а гърлото прегракна. Имахме едно безкрайно нещастно скрибуцащо бебе, което не можеше да си извади биберона и пръстите от устата.

Никакви дъвкателни играчки не ѝ помогнаха, тъй като тя дори нямаше желание да ги дъвче, а геловете предлагаха краткотрайно облекчение (лесно се преглъщат и “отмиват” от слюнката).

Знаехме, че всичко се дължи на никнещите зъби* и че скоро ще приключи, но това не ни помогна за разведряване на настроението.

И друг път съм изпадала в подобна родителска “дупка” и чувството е ужасно. Изпитваш дълбока депресия и почти те е страх да признаеш пред себе си, че всъщност си нещастен, защото не би трябвало да си! Имаш прекрасно дете, разкошен партньор, уютен апартамент, слънцето весело пече всеки ден, китките на терасата цъфтят, котката мърка, всичко е както трябва да бъде, освен, че в душата ти е сиво. 

Имаш чувството, че последният подобен тежък период е бил съвсем скоро, че не си се наспал от месеци наред, че останалите се забавляват безгрижно, а ти ще тънеш завинаги в грижи, безплодни усилия и стрес.

За капак точно в този момент сякаш всички около мен – приятели, познати и роднини, бяха тръгнали да пътешестват по красивата част от света. Сингапур, Перу, морска Италия, Париж, екзотични острови и разкошни летни вили. А ти буташ количката с ревящо с нея дете и се чудиш какво да направиш, къде да идеш и как да се справиш. В този период милият ми мъж имаше и рожден ден. Постарахме се да направим максималното, за да отбележим подобаващо празника, а плановете за романтични пътешествия ги оставихме за по-нататък.

Излишно е да казвам, че полека-лека положението се нормализира, носът и гърлото почнаха да оздравяват, сънят да се завръща все по-дълъг и непробуден, усмивката и веселото настроение да преобладават над недоволството и мрънкането и така да се почувстваме отново нормални хора.

Докато траеше този тегав период от едва 7 дена, усещащи се като безкрайност, изгубих желание да говоря с когото и било, особено загрижените баби и дядовци, които толкова много ни мислеха и се чудеха как да помогнат. Просто не исках да изговарям наново какви проблеми имаме сега, защото това ме потискаше още повече.

Опитвах се да се справя със ситуацията в главата си. Колкото и да бях наясно, че всичко е период и ще мине, и най-малкото не трябва да драматизирам толкова, не можех да овладея чувствата си и вълните на отчаяние ме заливаха периодично.

Често казано, сега като пиша тези редове, малко ме е срам от себе си, че позволих толкова да затъна в мрачните чувства. Може би фактът, че новата ми работа никак не ме удовлетворява като професионална реализация и четенето на “Черно мляко” на Елиф Шафак – прекрасна автобиографична книга, изследваща проблема може ли жената да е успешен творец и майка едновременно, утежниха емоционалното ми състояние.

Най-уникалното качество на човешката природа обаче е, че никое състояние не се задържа завинаги и душите ни винаги се стремят да изплуват към безгрижните чувства и щастието. Така че колкото дълбока и тъмна да е душевната пропаст, все ще изпълзим от нея, особено ако се стремим към късчето синьо небе, което виждаме над нас и по-често гледаме към него, отколкото към черната пропаст към краката.

Та, ако и вие някога се намерите в подобно състояние, без значение дали предизвикано от никнене на бебешки зъби или нещо друго, то знайте, че наистина това е само период. Стискайте зъби, опитвайте се да не драматизирате излишно и изчакайте бурята да свърши.

*Дъщеря ми има вече 4 кътника, а може би и още някой зъб. Ще знам със сигурност, когато ми позволи да надникна в устата ѝ, защото засега оглеждам само, като е разтворила паст за драматичен рев.

А дали наистина “майката знае най-добре”?!

През първата ми година като родител най-полезна и ценна помощ ми е оказал здравният съветник.
В Дания има изградена система от здравни съветници (които аз наричам за по-кратко и удобно “сестра” от българското значение на мед.сестра). Това са жени с отчасти медицинско, отчасти педагогическо образование, които те посещават в дома ти, за да видят как я карате с бебето и партньора ти.

През първите два-три месеца посещенията са най-чести, след което постепенно намаляват и след първата година изобщо спират, като обаче винаги имаш контакт със сестрата и можеш да я потърсиш за съвет, консултация и т.н.

Основната работа на тези здравни съветници е да се уверят, че майката и бебето са здрави и щастливи и всичко се случва както трябва. Те дават безкрайно ценни съвети и така например се успокоих, че бебето ми няма колики, а е просто гладно, колкото и на мен да не ми се вярва, понеже току що е яла.

Отделно на това бяха направили на мен и таткото тестове, които да покажат дали страдаме от следродилна депресия или не (да, подобно състояние заплашва и бащите).

Така се случи, че имах две различни сестри, които следяха мен и малката, като и на двете съм безкрайно благодарна за съветите и помощта, които са ни оказали. Без тях трябваше да се лутам из необятната информация за бебегледане, която доста често спрямо различни източници си противоречи, както и да се чудя кога, как и с какво да започна захранването, окей ли е да давам ягоди или не и още куп въпроси, лутащи се из майчината глава.

***

Моята сестра, заедно с още няколко нейни колежки, решили да организират ежеседмични “срещи” под надслов “Играй и учи” на майки с бебета, които още не ходят на градина. Това не е екзотична идея и на много места из Дания има подобни организирани събития.

Та, всеки понеделник водя малката в една близка детска градина, където тя си играе с други деца, учи се яде самостоятелно, да комуникира и т.н., а ние родителите обсъждаме с педагозите различни теми като това при колко градуса температура трябва да се звъни на спешна помощ и при колко да се даде само панадол, как да научим детето да си обува само чорапите, защо фината моторика е важна и други подобни.

В началото бях скептично настроена към тези събирания, но постепенно видях колко са полезни за малката и колко се забавлява тя, затова реших да не пропускам “бебешка среща”.

На последната такава имахме нова майка с момченце на почти 9 месеца. Жената и семейството ѝ са от скоро в страната и не съм сигурна какъв им е точно статутът, но по линия на някоя от социалните програми в страната ѝ бе осигурен (и платен от общината) преводач, който да улесни комуникацията между нея и здравните съветници.

Не искам да кажа нищо лошо за майката, тя изглеждаше мила и добричка, но гледайки я с детето, за пореден път се убедих, че майката не винаги знае най-добре, а много често има нужда да търси и да се вслушва в съветите на специалистите.

Детето ѝ, както казах на почти 9 месеца, не може да прекара и една минута по корем… В резултат на стоенето по гръб черепът му е видимо деформиран – плосък отзад и повече от нужното изпъкнало чело.

Майката обясняваше, че не слагала момчето по корем, защото почвал да плаче, а сестрите търпеливо и настойчиво ѝ обясняваха, че е задължително да го прави, защото в противен случай детето няма да как да се научи да пълзи (за сравнение – моята дъщеря на 9 месеца се изправяше, на 10 проходи, а на друга майка от групата синът ходеше още на 8 месеца).

В никакъв случай не обвинявам жената, тя прави каквото усеща за добре, а и никоя майка не иска да има разплакано дете. Даже в интерес на истината това е един от най-големите кошмари за всеки родител – детето му да плаче.

Но явно тази майка не е имала правилния съветник до себе си, който да ѝ каже когато е трябвало, че трябва да оставя бебето за минута-две по корем, като постепенно то ще започне да прекарва повече време в тази поза, след това ще се научи да се обръща по гръб само, а после отново по корем и т.н., докато започне да пъзли и расте все по-самостоятелно. И милата му главичка може би нямаше да се деформира така…

На мен самата точно здравният съветник ми каза кога трябва да сложа бебето на детската гимнастика, кога да започна да я обръщам по корем, как да я люлеем в ръцете си и обръщаме с главата надолу, за да ѝ заздравим вестибуларния апарат и т.н.

Тоест, имала съм кой специалист да ми даде насоките, а от мен е зависило да ги изпълня, за да расте детето ми както трябва.

Колкото повече навлизам в родителството, толкова повече се убеждавам, че постулати от рода на “майката знае най-добре” не са съвсем верни. Да, майката може да знае най-добре как да прегърне детето си, за да го успокои и то да спре да плаче или какви игри обича да играе малкото, в колко часа се буди сутрин, коя е любимата му храна и т.н.

Има обаче ситуации, в които майката, бащата или дори цялата рода, може да бъркат и дори да вредят на детето. За редица неща, свързани с отглеждане на бебе, е необходимо да се търсят и спазват с точност съвети на специалисти, които се осланят на векове медицински изследвания и доказан опит, за да ти кажат как следва да се грижиш за детето си, че да расте то най-вече здраво, а след това и щастливо.

В този ред на мисли мога да дам като най-тежък пример анти-ваксърите и вегани/суровоядци, които убедени в собствената си истина, потъват в опасно невежество и поставят под смъртна опасност децата си.

Най-трагичното обаче е, че децата с нищо не заслужават да страдат заради неопитност, глупост, безхаберие или невежество от страна на родителите си.

Затова повече вяра на специалистите и медицинските лица и по-малко излишна самоувереност. Децата ни заслужават да им покажем, че наистина сме готови на всичко заради тях, най-вече да преглътнем егото си.

След една година с бебе – все така объркана, но с няколко нови бръчки

Нямам идея как мина една година, откакто родих дъщеря си.

Спомням си раждането сякаш беше вчера и едновременно с това имам чувството, че светлинни години ме делят от онзи ден.

Подозирам, че занапред в опита си като родител, ще продължавам да усещам как времето се движи по този така объркващ начин.

Мислех си обаче, че година по-късно ще мога да извлека поне няколко полезни съвета относно бебегледането, които да споделя с останалите, тръгнали по същия път, но нямам смелост за подобна инициатива и се чувствам крайно неуверена в цялото това така сложно изкуство на майчинството.

Говорих си с една приятелка, майка на две момичета – на 4 и на 1 години, която ми каза, че все още не знае как се приспиват бебета. С нея стигнахме до заключението, че универсална формула няма (не само за приспиването, за всичко), просто съществуват различни методи, които може да се тестват.

Затова реших да не давам съвети, а да споделя личните ми заключения след първата година с бебе.

Та, ето и моите наблюдения:

Гушкането винаги помага – само една майка знае колко може да бъде изнервящ бебешкия плач ѝ и колко зле може да се чувства самата тя от това, че хем обича безкрайно детето, хем се натоварва до краен предел от неспиращия рев. Работата  е там, че бебетата не плачат нарочно, за да ни ядосат (това го умеят по-големите вече деца). Те страдат от нещо и плачът е единственият им начин за комуникация с нас. Първите няколко месеца от живота си, дъщеря ми прекара плътно долепена до мен в ергономичната си раница (за чудесата на ErgoBaby съм писала по-подробно тук) и трябва да кажа, че този метод на постоянни гушки ни е спасявал във всякакви ситуации.

Няма нужда от много – това важи за всичко, но най-вече за дрехи и играчки. Не сме купували никакви играчки и въпреки това в къщата ни има предостатъчно (подарени от роднини и приятели), а дъщеря ми не им обръща почти никакво внимание. За нея в пъти по-интересни са пликовете за боклук (или пълни с такъв), ключовете, книгите, тенджерите и изобщо всичко, което не е бебешки продукт.
Относно дрехите не знаех какви количества ми трябват, затова се опитах да подходя по-пестеливо, а от 4-я месец нататък преминах почти изцяло на втора употреба. Причините за това са две:

• намирам страхотни попадения втора ръка
• дрехите прекалено бръзо се цапат/късат/надрасват, та не виждам смисъл да купувам всичко ново

Гледайки други родители, си мисля, че ние не сме взимали и наполовина толкова бебешки неща, колкото останалите, но просто не виждаме смисъл. Всеки обаче преценя според себе си и детето от какво би имал нужда.

Километрични разходки – дъщеря ми искаше не просто да е навън в количката/раницата, но и да е в движение. Нямам идея колко километри съм навъртяла, но за няколко месеца опознах квартала и съседния на него по-добре, отколкото хората, живеещи тук от десетилетия. Просто моето бебе имаше нужда от ежедневни дълги разходки, на които бях винаги сама, защото другите майки подобни маратони не си причиняваха (а и децата им не го налагаха). Но пък опознах околността в детайли и се нагледах на разкошни природни гледки (в инстаграм акаунта ми тук често споделям снимки на природните красоти на Дания)

Примирение – и аз, като доста други родители, едно време съм си казвала “О, моето дете няма да е такова!”, гледайки нечие чуждо как руши/пищи или се тръшка. Ето, че към днешна дата поне 20-30 пъти съм била от “онези” родители с “онези” деца.

Дъщеря ми без да ѝ мигне окото е оревавала истерично кафенета, държавна администрация (в България и в Дания), автобуси, самолети, супермаркети, детски площадки, отделно на това е имало хвърляне на храна, биберони, играчки, събаряне на всичко, до което може да се докопа и т.н.

Със сигурност ми предстоят още и по-страшни подобни случки, но от един момент нататък претръпваш. В началото с мъжа ми бяхме като гърмяни зайци и щом я чуем как започва с ревливите звуци, предвещаващи истерия, хвърляхме каквото сме хванали в магазина и излизахме на бегом. Работата е там, че когато става дума за бебе, няма много какво да направиш. Гушкаш, разсейваш, говориш, пееш, стараеш се да спасиш положението и после забравяш за случката 🙂

Към момента съм се примирила и с факта, че домът ни трябва да е издържан в стила на минимализма, защото дъщеря ми приема като предизвикателство всякакви растения и предмети, които може да докопа и събори. Ще редя домашния интериор след няколко години…

Всичко е само период – домашната сестра, както я наричам, а всъщност е здравен съветник, навестяващ те в първите няколко месеца след раждането, за да помогне със съвет или отговори на въпроси и т.н., ни беше казала още в началото нещо много важно – „ще имаш моменти на отчаяние, но трябва да помниш, че това е само период  и то много кратък на фона на целия ти живот„. Аз кимах с глава и казвах „о да, да, разбира се, така е“, но доста късно успях да вникна в истинския смисъл на думите ѝ.

Когато малката плачеше или имаше криви дни, се напрягах и стресирах изключително много, защото не мислех за това като за период, а сякаш ще продължи завинаги. Е, това е най-бързият начин към изпадането в депресия, затова и може би единственият съвет, който си позволявам да дам към всички нови родители, е – спокойно, не се напрягай, ще мине. Повтарям си го и сама на себе си, като не винаги има успеваемост, но пък със сигурност мога да кажа, че е самата истина.

Времето лети и както вчера са детето е било едно скимтящо вързопче, така днес търчи из апартамента и пищи от радост.
Това е най-хубавото – времето тече, периодите отминават, бебето расте и вече никак не е бебе. Да, имам повече бръчки и уморен поглед от преди, но пък щастието се трупа, а от това по-хубаво няма.

Прочетете още:

Специфики на летенето с бебе

Q1 от живота на бебето – ще става все по-лесно, повярвайте

Шестото чувство на бебетата

Майчина вина, размисли и сълзи

Едно от най-хубавите неща на това, че бебетата растат, е промяната в плача им. От определен момент нататък започва да става по-лесно да разбереш дали плаче, защото е гладно, ядосано, отегчено или пък му се спи и просто мрънка.

В първите седмици/месеци е мъчение, когато трябва да гадаеш какъв е проблемът и защо малкият пискун не спира да пискуни.

С приближаването на първия рожден ден се изясняват желанията и проблемите на бебето, което е чудесно, но пък не помага особено със справянето с пристъпите на рев.

Спомням си как точно на рождения ми ден, докато пазарувах в кварталния супермаркет, дъщеря ми (тогава на почти 3 месеца) изпадна в такава истерия, че загубих ума и дума. Разбира се, точно тогава на касата имаше прекалено много хора, аз плащах в брой, та трябваше да чакам ресто, отделно да си прибера покупките в чантата и да се справя с късащото се от рев бебе. Изчервих се и препотих от притеснение, хората наоколо услужливо се правеха, че не чуват нищо, а дъщеря ми сякаш предизвикана от тяхното равнодушие и моите опити да си прибера по-бързо бананите и млякото, ревна още по-силно.

В момента, в който бяхме извън магазина, се успокои веднага и въпреки още мокрото от сълзи лице, ме гледаше с учуден поглед сякаш ми казваше “майка ми, за какво толкова си се паткосала?!”

Подобни моменти са се случвали и след това, ще се случват и занапред, но сега някак ми става по-лесно, когато знам, че тя плаче, защото е отегчена от стоенето на едно място или защото иска да я взема на ръце.

Това, което все още не мога да превъзмогна, е чувството на вина… Всеки път, когато дъщеря ми се разплаче, дори когато знам точно каква е причината, започвам да изпитвам разяждаща вина, че аз съм отговорна за тези сълзи.

Аз съм я оставила да падне, аз не съм я приспала навреме, аз не знам къде е любимата играчка и т.н.

Знам, че не мога винаги да предотвратя всичко, както и съм наясно, че няма дете, което не плаче. Дори понякога плачът има пречистваща и успокояваща сила.

Въпреки това обаче изпитвам вина, когато малката е разстроена и плаче.

Иска ми се никога да не виждам сълзи по лицето ѝ, винаги да е усмихната, спокойна и щастлива.

Е, със сигурност има още много да уча и дълъг път да извървя до достигането на родителска мъдрост и уравновесеност. Засега просто се опитвам да не се поддавам на нервите и стреса, понеже попаднеш ли веднъж в лапите им, ставаш тотално неефективен родител.

А сълзи ще има още, включително и мои. Не се свиква лесно сърцето ти да тупти извън теб, да се опитваш да го пазиш от злини, гушкаш и обичаш, докато то тича наоколо, расте и става все по-самостоятелно…

Как да оцелеем през майчинството – 3 отрезвяващи съвета

За мен едно от най-трудните неща по време на майчинството е липсата на време за себе си.

Отстрани изглежда, че майките само търкат колелата на количките, разхождайки се от градинка на градинка и са свободни през целия ден. Забавното е, че това от една страна е точно така, от друга не съвсем.

(Защо и как майките се мотат по цял ден вижте тук)

Лично аз за осемте месеца бебегледане съм навъртяла стотици километри в разходка. Моето дете е такова, че има нужда да бъде разхождано дълго и често. Аз пък периодично страдам от чувството, че хем съм постоянно заета, хем нищо не съм свършила.

Разбира се, като се замислиш за всички сменени памперси, измити шишенца, забъркани каши, отделно ежедневно пазаруване, готвене и чистене, се учудваш как още не си припаднала под масата в кухнята. А като си дадеш сметка и за емоционалната комуникация с детето, се радваш, че все още не си полудяла тотално.

Това всичкото не искам да звучи като оплакване, въпреки че много прилича на такова. Просто ежедневието на майките с бебета е леко специфично.

Та, ако някоя друга жена също като мен започва да усеща необосновани пориви на депресия, то ще си позволя да споделя моите съвети за противодействие и дано да съм от полза.

Първо и най-важно – не се самонавивай и се опитвай да държиш ясна представа за ситуацията.

Много е лесно да потънеш в лоши мисли и да започнеш да вярваш, че всичко е кофти и ти си най-прецаканата. От личен опит го казвам… След поредна нощ на безпокоен сън и прекалено ранно сутрешно събуждане, е лесно да ти се вижда черно всичко.
Особено пък, ако детето има кофти ден и е криво и мрънкащо, тежките мисли идват една след друга в ума ти. Започваш да си повтаряш всички случаи, в които сама си се справяла с бебето, струва ти се, че никой не ти помага, а всичко лежи на теб и т.н.
Изключително лесно е в подобна ситуация да гръмне скандал с таткото, което обаче е абсолютно излишно. Изнервена обстановка, обвинения и оплакване няма да помогнат на никого, най-малкото на майката. Защото все пак тя е тази, която остава през целия ден сама с детето и нищо не е по-лошо от това да има черни мисли в главата си и лошо настроение.

Затова е полезно и конструктивно да се държи фокус върху хубавите неща, които са се случили или предстоят, както и да се запази “осъзнатост” на мрънкането. Иначе казано – недей да преувеличаваш, само защото не си в добро настроение, защото така ще ти стане по-зле.

Следващият ми съвет може да се стори леко странен или “кифленски”, но съм изпитала силата му и го давам смело – гримирай се всеки ден! Нямам предвид тежък фон дьо тен, изкуствени мигли и два пръста червило, въпреки че ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, защо не.

Съветът ми е да се намират пет минути на ден (точно толкова са нужни), за да сложиш малко коректор под очите, спирала на миглите, лек руж и/или хайлатър на скулите и цвят на устните. Идеята на упражнението не е да бъдеш по-привлекателна за другите, а да се чувстваш по-добре самата ти. Мнението ми е, че човек не може да бъде щастлив, ако пренебрегва себе си. А когато си нещастен, изнервен и стресиран, няма как да направиш някой около теб щастлив. Това важи особено много за родителите.

Нещастните родители нямат щастливи деца.

От друга страна, когато правиш нещо специално и само за теб, дори да е толкова елементарно, като да си сложиш червило или изправиш косата, това те кара да се чувстваш една идея по-добре, отделно има силата да ти помогне с депресивни чувства и подобни неприятности.

Затова не се изоставяйте – както визуално, така и душевно.

Третият ми съвет, който мисля да е и последен, е частично свързан с предходния. Тук обаче става дума за грижа за тялото, а именно – движи се! Колкото можеш повече, въпреки че съм наясно колко изморена може да се чувства една майка. Истината обаче е, че физическата активност помага да “презареждаме” батериите и да се почувстваме по-добре.

При мен движението е под формата на дългите разходки, за които вече споменах, както и йога веднъж седмично. Преди месец-два, когато малката имаше различен режим, успявах да тренирам през ден. Сега положението е различно и нямам лукса на време за себе си, но въпреки това таткото ми помага през уикендите да имам няколко часа само за мен, които посвещавам на езикови курсове и йога.

Не е нужно да се гони някаква топ форма и изтощителни тренировки, но липсата на движение е най-сигурният и кратък път към депресия. Затова помисли си кое е твоето нещо и как да отделиш час-два (или повече) за него и давай смело. Не се притеснявай да помолиш за помощ с детето, както и да го оставиш само с баща му или роднина.

Най-лошата черта на майките е необоснованата параноя, че само те знаят как най-добре да се грижат за децата. Определено те са най-наясно и с най-голям успех могат да мултитаскват, но татковци, баби и дядовци имат също своите начини, а и заслужават да имат своето време с детето.

Надявам се да са били полезни на някого тези съвети, а ако искате да ми споделите вашия опит или съвет относно родителство, деца и т.н., можете да ми пишете на – vitamorenablog@gmail.com

Ще се радвам да прочета и други мнения 🙂

Какво правят майките по цял ден!?

Често съм срещала този въпрос, който по-скоро звучи като възклицание, пренебрежение и присъда в едно – “какво толкова правят майките по цял ден!”

Визират се родителките в майчинство, а питащите са основно жени без деца и тук-таме по някой заблуден мъж.

Аз, като една прясна майка, съм готова веднага да отговоря на този въпрос/присъда.

Питате вие какво правят майките на бебета по цял ден, казвам ви веднага – мотат се! Сега ще обясня.

Започваме от сутринта, което е силно относително понятие за една майка, но ще проявим въображение и ще си представим, че денят ѝ започва някъде около 6-7ч.

Чува, че бебето недоволства, отваря си някак очите и се надига да го види – будно е и иска своето. Тя – майката, също си иска своето, но пък и не желае да започва деня с негативни мисли, затова се фокусира върху смяната на памперса на малкия пискун.

Мотането започва незабавно – около станцията за смяна на бебешки дупета, гардероба, шкафа, боклука, кухнята, банята, хола, дивана, леглото, изобщо навсякъде. В цялото подмотаване въпросната госпожа успява да си върже косата в прическа тип лайно – навита рошава топка на върха на главата, смело отпъжда мислите дали пък наистина няма някое малко парче ако я в косата, я по халата, с който ходи из вкъщи вече трети ден и уверено се запътва към банята, за да си измие лицето. На прага обаче чува, че бебето е надало страхотен вой, обръща се кръгом и се втурва към него.

Мотайки се с пискуна на ръце, някак е успяла да си направи кафе и да захапе филия хляб, но под напора на нищонеправенето с бебе вкъщи закуската се оставя за по-светли бъднини.

След още няколко сменени памперса и поредна бебешка драма, взело, че станало обяд. Нашата мотаща се героиня се замотва още повече, ако изобщо е възможно това, в старанието си да приготви себе си и бебето за излизане навън.

За момент трепетно се замисля, дали ако навлече яке върху домашния си халат някой ще забележи и изобщо проблем ли е мнението на другите хора, но все пак здравият разум надделява и нахлузва клин, широка блуза от бременния период, скача в едни маратонки и понася отново мрънкащото бебе с количката навън.

Разбира се, след малко се връща, защото е забравила биберон/шише/телефон/ключове или котлона включен, но след второто заключване на входната врата, всичко е под ръка и в относителен ред, та “дръжте се, градинки, идвам!”

Тук вече мотането щеше да престане, ако бебето не беше осуетило плановете на майка си за почивка. Да им се чудиш как още не могат сами да си сложат биберона в устата, като го изпуснат, но са наясно кога майка им се готви да подвие крак за малко или пък да хапне нещо.

Героинята ни вече мота крачоли надлъж и нашир из своя, съседния и по-далечния квартал. Бебето е хитро и подмолно се разплаква всеки път, когато майка му реши, че то спи достатъчно дълбоко, за да приседне на някоя пейка. Бутането на количката продължава горе-долу до края на физическите или ментални сили на майката.
Плюсът обаче е, че на крак успява да хапне и изпие нещо, та да си възвърне силите, за да поеме обратно към дома.

Обикновен наблюдател отстрани с невъоръжено от житейския опит око ще каже, че под слънчевите очила и спихнали бузи се крие една приятна и спокойна жена, която не робува на мода и хигиена и просто обича да се разхожда с различни чорапи и несресана коса.

Но стига лирически отклонения. Майката вече е вкъщи, за да се помота още малко, докато таткото се прибере. Той е достатъчно интелигентен, за да не задава въпроса “какво прави днес”, защото и сам може да си отговори, че се е мотала от сутринта заедно с бебето, а сега им предстои да се помотат тримата заедно.

След леки истерични състояния, последователно прихващащи всеки от тримата по отделно, някак се е стигнало до изкъпване, повиване и нахранване на бебето, като предстои най-забавното – приспиване на малкия пискун. Тука вече сценарият е различен почти всяка вечер, а точна формула за успех няма.

Пробва се всичко, докато се постигне задоволителен ефект, като повечето пъти двамата родители едва държат очите си отворени далеч преди бебето дори да се е настроило за сън. Да се чудиш от какво толкова са се изморили, при положение, че цял ден само са се мотали, особено майката.

По някое време през нощта тя е успяла да оцени великите предимства на течащата вода в дома, както и на вътрешната канализация и вече сресана е припаднала на дивана, а на мъжът ѝ сърце не му дава да я събуди, за да си легне на леглото.

Е, голяма работа, тоя гръбнак само един живот има да служи, болките в кръста все някога ще минат, нали нищо не било вечно.

За протокола е нужно да се отбележи, че мотането на майката през нощта ще продължи, защото тя си е такава – мотла. Ще има ставане и обикаляне леглo –>бебешко креватче –>кухня –>тоалетна –>станция за смяна на дупета –>легло –>баня –>хол и така нататък без особен ред и последователност.

Надявам се вече да съм хвърлила яснота по въпроса какво толкова правят тия жени в майчинство по цял ден. Ако има разочаровани, ще кажа само, че това е то животът – радост и тъга.

Това най-добре го знаят майките, които се припознават в герописаната героиня и които са наясно, че всичко описано горе е вярно и само период, който бързо минава.

Между мотането и нищонеправенето се случват най-прекрасните бебешки моменти, които изтриват като с гума лошите спомени, а децата имат свойството да растат като гъби и с всеки ден стават по-самостоятелни и уверени, докато един ден вече нямат нужда от родителите си. 

Затова се наслаждавайте на всеки момент, забравяйте бързо лошите и си повтаряйте, че правите много повече, отколкото си мислите, защото е точно така 🙂
Всичко ще бъде наред!